~everyday is a second chance...

Пускам си най-новите стихотворения... Пиша от близо пет години, но все още се уча (нали знаете, човек докато е жив все се учи )...

Свят

Родена съм аз не отдавна,
едва преди шестнадесет лета...
А в книгите чета пък, че отдавна
света е носил щастие, не тъга...

В днешно време всеки бърза
и гледа само своите си неща.
А някой двата края трудно свързват
спасението за тях е блян, мечта.

Момичетата - нарицателно за кифли,
момчетата пък са мъжкарчета сега...
Честни хора - отрицателна са цифра,
Боже, на къде върви света?!

Аз знам, че имам още да се уча,
едва сега се запознавам със света.
За съжаление не вярвам да сполуча
в този свят наситен с лъжа.

В стремежа си да бъда честна,
наричана съм нетактична, даже зла,
но думата е адски неуместна
щом става дума тук за честността.

Не се научихте, че хората чрез слово
един ден ще променят света.
За някои думите тежат като олово,
но в крайна сметка истината е това.

Едни се служат с лъжата,
за други е на почит честността.
И точно там приключва се с играта,
където с добро се промени света.

За някого това е просто смешка,
написана от глупаво хлапе,
Но в крайна сметка истината най е тежка
когато осъзнае я дете.

~~~~~~~~~~~~~

Часовник

Часовникът със спрелите стрелки
и спомените в ъгъла забравени.
Напомня ми за старите мечти,
без свян в нищета удавени.

Циферблата в прах потънал цял,
със своите цифри стари, избелели,
разкрива онзи тъжен дял
от спомени засекретени.

Едно момиченце отсреща тича,
и прави своите бели.
Така невинно ми прилича,
не знае колко ще боли.

В живота си тъга ще среща,
и трудности, и врагове наред...
По бузката - сълза гореща,
а времето ще си върви напред.

Усмихвам се и гледам в огледало,
дете със своите съсипани мечти.
Сърцето му любов не е видяло,
часовникът не спира да брои.

Очи затварям и си спомням
за миналото час по час.
Часовникът поглеждам и отроням:
"Това момиченце съм аз."


~~~~~~~~~~~~~

Пред камината

Пред камината стоя с уплаха,
Че люта зима сее студ навред.
Снежинки вън усилено ми махат
И сетне се превръщат в лед.

Стопява се и моята надежда,
За топла вечер, мирен сън.
За въгленче от огъня копнея,
За топлота и тих камбанен звън.

И стене вън ветрецът леденостуден
Със своя повей мирен, лек, сковаващ
Съобщава ни за празничния ден,
С усмивки и подаръци изгряващ.

И ето вече топлотата,
прокрадва се в душата ми изпита.
Усмивката измества сивотата,
за празничните дни разкрита.

Камината разпалена отново,
С пламък буен ме приветства мен.
За новата година нещо ново,
Красиво в празничния ден.


~~~~~~~~~~~~~

Липсваш ми

"Липсваш ми" - прошепнах,
на снимката ти стара.
"Липсваш ми" - написах,
в тетрадка овехтяла.
"Липсваш ми" - извиках,
на на`що място старо.
"Липсваш ми" - това е,
което не спирам да повтарям.
"Липсваш ми" - в сърцето ми,
зее рана дълбока.
"Липсваш ми" - крещя,
ала това е живота.

"Часовник" ми харесва много! Има как да стане още по-съвършено, но не е необходимо. Уловила си една истинска човешка история, а пък аз най-вече това ценя в поезията. Моите поздравления и ще чакам още стихове от теб!

Знам, че винаги може да стане по-добре и точно, затова казах, че продължавам да се уча... Благодаря много!

Отражение

Не ме съди, аз просто съм такава,
различна, уникална за света.
Лица различни - ползвам ги стремглаво,
а вкъщи си стоя така - сама.

Опитвам се да кажа на човека,
че аз съм просто хубава душа.
Но всички гледат никога не чуват,
а аз копнея за щипка топлота.

Магия за приятелство аз искам,
да я направя ли? Такъв ли е сега света?
Родена съм в неподходящо време, мисля...
Аз искам просто малко свобода...

Но вече няма истински приятел,
чието рамо да намокриш със сълзи...
Каква съм аз? Един мечтател,
в свят наситен с лъжи.

Стоя и гледам в огледало,
едно лъжливо същество.
Отсега се е предало
на чудовищното общество.

И пиша аз това писмо до теб,
ти, тази кукла на конци.
Сърцето си сложи в ред
и бягай вече от лъжци.

А истината да я търсиш,
защото знанието понякога боли,
но истински боли когато
животът ти е кула от лъжи.

"Часовник" наистина е много силно!!! Браво!

Харесва ми и "Липсваш ми"

Стиховете ти много ми напомнят за тези на Далчев

ти си адски добра поетеса! ритъмът и римата са ти безупречни, но още повече, че избираш интересни теми, представяш ги по начин, който провокира въображението. НАСОЧИЛА СИ СЕ В ПРАВИЛНА НАСОКА. не спирай, защото очакваме красоти <3

О, много, много благодаря! Мнението ви определено значи много за мен!    

***


Като люта зима, бяла
щипят твоите целувки.
Жива ли съм? Може би умряла,
но убила бих за тез милувки.

Самочувствието ти надвишава всичко,
ръката ти с плесница най-позната.
Но желанието ми е едничко -
"Не ме оставяй ти със самотата!"

За мене таз любов е тъй двустранна,
със своите остриета тъй приятни.
Любовта ми е разцъфнала тъй рано,
а вече болка и тъга в едно се слели.

И двете са ужасно примамливи,
щом става дума тук за теб.
Шамар ли ще е или пък целувка?
От тебе искам ги подред.

Защото зная, че доброто,
наред с това и любовта.
Ако е много силно,
накрая свършва със тъга.

А вече страдах аз достатъчно
и мисля си, че за това,
любовта, която ми предлагаш
ме най-примамва... за сега.

Мечта

Изгаряха ме твоите целувки,
изгаряше ме твоята ръка.
Безброй неискани милувки,
на куп в моята съдба.

В клетката си от ковано злато,
мечтая си за свобода.
В нощ красива нещо свято
даде ми крила.

Сега летя на воля из мечтите,
сред ангелите, небесата...
Сега очите ми видяха всичко,
не оковите и самотата.

Сега съм част от красотата,
чувствам че сега живея...
Благодаря аз на съдбата,
че само за това копнеех...

А вече страдах аз достатъчно
и мисля си, че за това,
любовта, която ми предлагаш
ме най-примамва... за сега.

харесва ми как с една дума (засега) загатваш, че въпреки всички тези огромни копнежи, пазиш силата да се откъснеш от него, ако стане болезнено и вредно за теб.

Първичен страх

Пред нещо славно и могъщо,
Пред нещо силно, неприсъщо…
Изправила се беше тя,
Пред своя страх – пред любовта.

Сърцето и за друг туптеше,
Любовни и слова редеше…
За него тя на всичко бе готова,
За него би погълнала отрова.

Макар сърцето и от лед да беше изковано,
То бе поискано и пожелано…
Дори да знаеше, че да обича друг е грях,
Любовта и се превърна в неин първичен страх.


~~~~~~~~~~


Сама

Сама съм… леглото е празно.
В сърцето ми тегне чувство омразно.
Мечтите разбити стоят в тъмнината
Огряни единствено от лъча на Луната.

Сърцето самотно стои… разбито.
В пепел и сълзи то е обвито.
Очите ми парят… сама съм тук.
Плача безмълвно, без звук.

Обичам те до болка, признавам…
Все нови и нови сълзи опознавам…
Защо си такъв, защо сега?
Защо остави ме в къщи сама?

Здравей!


Смятам "Часовник" за у-ни-кал-но стихотворение! Харесвам идеята, символът за време и най-вече, че е "напоено" с изживяна емоция!
Напомня ми за символизма от началото на ХХ век, прекрасно време   

Дано момиченцето сбъдне настоящите си мечти

Много благодаря за коментарите! Отдавна не съм писала, но преди малко драснах нещичко, което очаквах да стане по-добре, но уви...

Едно желание...

Ако някога умра
моля, не плачи за мен.
Без сълзи и без тъга,
припомни си онзи ден.

Как взаимно сме се смяли,
как обичахме света...
Как надежди сме таяли,
как били сме ний деца...

Но животът не прощава
даже на добър човек...
С рани тежки ни ранява,
а за тях не съществува лек.

Може би ще съм спокойна
там, в черната земя,
че живяла съм достойно
в свят изпълнен с тъмнина.

Моето желание едничко
е за мен да не скърбиш.
За последно моля те, сестричке,
моля те да ми простиш.

на мен ми харесва уникално много!
особено края е много силен.
не знам, стиховете ти ме докосват и са ми много близки до сърцето.
продължавай да пишеш! ((:

Желание...


Гласовете в главата си чувам,
а те ми говорят на ти.
В съня си с теб се целувам,
а сутрин къде си, кажи?

Аз търся те тъй непрестанно
греховна и сладка любов.
Къде си, къде си мечтанна?
Изпращам ти своя си зов...

Аз тук съм, стоя си където
с целувка, прегръдка, любов
опитвам да стопля сърцето
дано си за тях ти готов.

Не зная защо все ми бягаш...
Аз просто мъничко нежност желая.
На сърцето ми примка затягаш...
Без начало идва ли краят?...

С теб тъга не сме си чужди...


С теб тъга не сме си чужди,
познаваме се тъй добре.
По странен начин сме си нужни...
С теб самички сме си две.

Аз си страдам за света,
който ме обгръща цяла.
Ти си чиста светлина,
аз съм мрак с обвивка бяла.

В нашия контраст студен
аз и ти сме тъй красиви.
Аз съм теб, а ти си мен...
Рееш се с одежди сиви.

Тъй еднакви сме ний с тебе
и различни... ала нужни.
Аз съм теб, а ти си мене
с теб тъга не сме си чужди.

Последните две са също толкова хубави. Кефи ме как улавяш настроението на това, което искаш да изразиш, и в компактен вариант разказваш приказката си.

Мъртва душа


Коя ли съм аз, кой ли си ти...
Светът е наситен с мъртви души.
И всяка от тях живее сама
в свят на разруха, в свят на тъга.

И без да плачеш сега ми кажи,
чувстваш ли гняв? Не, не лъжи.
Аз съм от тях, аз съм една
неискана, чужда, мъртва душа.

Робиня на живота - така съм родена.
Продават ме, връщат ме ту тук, ту там...
Без дом съм - самотна и грешна пленена,
спасение да търся ли, просто не знам.

В живота има едно изпитане,
но мене не ме плаши смъртта.
Защото смъртта не е изгнание
щом по рождение си мъртва душа.

Лол, много е добро, уцелила ли ритима и изобщо... докосна ме! Евала и чакам още!

Жена


Заслушай се в тишината.
Какво ли ще намериш там?
Какво във празната си шепа
държиш? Дори и аз не знам...

Да, аз те дълго мъчих
и плащам си го този грях,
че вместо обич, кал ти връчих
и вместо сигурност - ти дадох страх.

Но аз за нищо се не кая,
че страдаш ти - не ме вълнува...
Защото аз съм просто тая,
която и на сън бленуваш...

Не ме познаваш, но ще помниш,
че името ми е ЖЕНА.
Дори и в плач сълзи да рониш
това е твоята съдба.

Изпратиха ме да те имам,
да те омая и да те пленя.
А когато с теб се наиграя
да те захвърля настрана.

Ще страдаш дълго ти за мен,
ще искаш да се върна пак
и ще се видим някой ден
- забравена ще тъна в мрак.

Защото просто аз съм тая,
която ти се подигра и знам,
че вместо тебе да омая
сама попаднах в капан.

Сапфирена пеперуда

Снощи видях една пеперуда
с ефирни, красиви и нежни криле.
Останах омаяна в безмълвна почуда
- "Красиво създание, от къде ли се взе?".

Крилете й сини сапфири блестят
и точици мънички, шарени, сладки,
по тях са разпръснати. Още стоят
там на крилете - причудливи загадки.

Но аз я затворих под стъклен капак
и вече не свети приятно, омайно.
Сега ми се вижда обгърната в мрак,
но все такава - красива безкрайно.

Аз искам отново да блесне прекрасна,
пленителна, малка и причудлива...
А тя под капака вехне опасно,
да е там зная, просто не бива.

Зная, че трябва да полети
отново в красиви зелени поля,
но искам я само мен да краси
тази моя малка, невинна мечта.

Все пак ще я пусна да си върви,
и нека на друг да дари мечта...
Сърцето ми бавно кърви ли кърви,
но по-добре то отколкото тя...

"Мъртва душа" се откроява, както "Часовник"! Моите адмирации!   

Усещам едно Дебеляново отричане отрицателността на смъртта и същевременно утеха в нея, което ме пленява <3

О-ще! О-ще!

Благодаря!  

Сребърен куршум


Едно, две... Стоя на ръба.
Три, четири... Тук съм сама.
Пет, шест... Дъх затаявам.
Седем, осем... Какво представлявам?
~~~~~~
Стоя на ръба и клатя се бавно,
залитам опасно надолу (но плавно)...
Вятър развява мокри коси,
сълзи се стичат по ранени страни...

И чувам гласът ти, треперя опасно...
Говориш ми мило, грижовно, но сластно...
Страх се прокрадва във сини очи,
извиках - защо все още боли?

Онези физически рани - търпя,
но лъжите - никога не ще простя!
И все пак съм тук, и те обичам,
и ту на любов, ту на клетва обричам.

Сърцето си не го усещам от отдавна,
а каза, че играта ще бъде забавна.
Умолявам те вземи онзи пистолет
и със сребърен куршум отнеми духа ми клет!

Страдания и сълзи достатъчно понесох,
животът ми е просто ефирна, тъжна песен...
Не се плаши от тихия, беззвучен шум
- това е просто песента на сребърен куршум

Кървава любов...


Идваш и губя те,
гинеш във мрака.
Искам те, няма те.
Пак ме разплака.

Тук си - усещам те,
но не те виждам.
Гледам те с другите.
Как им завиждам!

Аз съм тая, която обичаш,
аз съм онази, на която се вричаш.
Аз съм единствена твоя, далечна,
дарила най-скъпото - сърцето си вечно.

Лицето ми бяло със сияйна усмивка.
Едничко и просто, то е отливка
от камък и пясък, цимент може би...
Отливка от сълзи, кръв и лъжи.

Единствена твоя съм тук и сега.
Искам те, искаш ме - пълна лъжа!
И все пак любовта си не мога да скрия,
ни кръвта от ръцете си, бледата шия.

Ни онзи далечен, ужасен зловещ,
спомен във който гориш ме със свещ.
Нито пък онзи в който ме биеш,
а после с целувки кръвта ми отмиваш.

Тук съм, ранена - кървя ли кървя,
но продължавам до теб да вървя.
Каквото и да направиш ще те обичам,
дори на страдание да се обричам.

Въздушни кули


Събудих се във непрогледен мрак
и пипах, и размахвах със ръце.
Но не можах да видя нищо пак,
така разби ти моето сърце.

В слепец и просяк ме превърна,
във уличница, във стъкло...
Освен теб, друго да не зърна
- това бе твоето клеймо.

Проклятието ти ме плени,
плени и зрението ми ти.
Превърна ме във сляпо птиче,
в едно прекършено лютиче.

Създавах си безброй мечти,
които вятъра обрули.
И пак остана само ти,
и две въздушни криви кули.

Сега на тях се уповавам
и гледам ги, за да не гледам теб.
А те ми казват да внимавам,
че зърна ли те - ставам лед.