Живот между слънцето и луната!

Не съм от тук.
За мъничко минавам
и реших да се отбия в твоя свят.
Донесох ти от красотата на Земята
и мънички парченца вълшебство.
( Колкото да те усмихват, когато си отида!)
В очите ти блясък посадих
и в джоба ти любов приших.
(Да си разшиваш по малко, когато си отида!)
Но не съм от тук и съм за малко.
Ще тръгвам вече.
А ти ми обещай, че ще бъдеш щастлив
и на тези, който си нямат
от твоето щастие ще раздаваш.
(Така, както аз на теб!)
А, ако някога, случайно,
сетиш се за мен,
момичето тайнствено
дошло от някъде за малко.
Не ме търси в твоя свят
аз не съм от тук-казах ти.
Аз живея сред звездите,
но малко късче от себе си
в твоето сърце оставих.
(Да ме усещаш, когато си отида!)
Не съм от тук и съм за малко
дойдох да ти покажа
какво е да обичаш
и да бъдеш обичан.

Откраднах си любов!

Откраднах си любов!
Или може би не?!
(Не ме интересуваше, честно!)
Само знам, че бях щастлива!
Всичко в мен ликуваше!
(Харесваше ми така!)
Откраднах си любов!
Денем бях глухарче
вятърът ме разпръскваше
в твоето сърце.
Нощем бях синьо врабче
събирах се в твоите ръце
и заспивах уморена.
Откраднах си любов!
До звездите летях
и по дъгата се връщах обратно.
По океана плавно се носех
и миди събирах!
(Във формата на сърца)
Откраднах си любов!
Любовта събирах в косите си!
Там ти не ме погали,
а можеше да получиш и ти любов в замяна!
(Но ти не се досети!)
Откраднах си любов!
Или може би не?!
(Не ме интересуваше, честно!)
Откраднах си любов!
Прости ми, ако беше грях!
Бях щастлива!

Запази ме!

Запази ме такава-потайна и ронлива!
С очи очакващи чудо!
Като коприна галеща луната!
Като ангел ходещ по земята!
Запази ме само за себе си!
Единствена!
Запази ме ухаеща на ягоди и мечти!
На мокри, есенни листа!
Запази ме в сърцето си сгушена!
Запази ми пътеките
по който нощем
стигаше до мене притихнал!
Запази ми вкуса
на отплавали залези,
на желания в безвремието!
Запази ме като шепот в утрото!
Запази ме такава
лунатична,
небрежна!
Запази ме такава
ходеща по водата
и спяща между слънцето и луната!
Запази ме като песен носена от вятъра!
Като вълшебство летящо по въздуха!
Запази ме такава –хаотична!
Запази ме обичаща теб!
Ще можеш ли?

Безсъние!

Не спиш, нали?
Гледаш през прозореца
наблюдаваш звездите-
приличат ти на мен.
В очите ти
от много дълго време
мълчи една любов!
Не спиш, нали?
Аз също!
И мислите ни се пресичат,
не знайно как, къде, защо…
Гледаш звездите,
ах, колко ги мразиш!
Забиват се в теб като стъкла
и отразяват само тишината,
от както аз си тръгнах.
Не спим…Защо?
Искам да стопля душата ти
непростимо изстинала.
Усети ме!
Затвори очи и ме почувствай!
Не спя! Не спиш!
Ах, тези коварни звезди.
Затвори очи сега!
Какво като е безутешно тъмно
в нашите души?
Нали и двамата не спим сега!
Нека да се слеем!
Невидими!
По-близки!
Сред звездите аз сега живея!
Затова не спя!
Събудих те и теб-
признавам!
Поне в безсънието да се усетим двама!
Не спя! И ти не спиш!
Защото ти си моето безсъние
и аз съм твоето!

Знаеш ли, страшно ми се мълчи!

Знаеш ли, страшно ми се мълчи!
Думи изречени-изчезнали,
приказки тихо прошепнати
в глухо пространство-
нищо не остава,
вятъра отнася-
чувствата на глас изречени!
Знаеш ли, страшно ми се мълчи!
Искам сърцата
по между си да говорят,
душите в тишината да се сливат,
магията на обичта да ме проглуши.
Но без думи,
нека няма думи-
и без това вече не ги чувам.
Преди всичко чувах,
чувах всичко-
лъжите,
обидите,
нападките,
клюките,
омразата…
Думите раняват
и белези оставят.
Сега ми се мълчи,
страшно ми се мълчи.
Искам в тишината
всичко да узная
тя не лъже и не мрази,
тя не обижда и не клюкарства.
В тишината
без думи
на душата
по леко става.
Знаеш ли, страшно ми се мълчи!

Не искам да те помня вече!

Но още горчиш.
От незабрава.
От недовършено обичане.
Въобще не помня как съм те обичала.
Безпаметност.
Явно съм живяла само временно.
Дълго съм те премълчавала.
Не се ли насити на моите мисли,
които те притискат и мачкат
с леден дъх.
Отиди си.
Върни ми безкрая.
Не искам да те помня вече!
Забравям те!
Оставаш като амнезия в моя живот,
като черна дупка,
помня всичко преди теб и след това.
Но още ми горчиш.
Де да ставаше така.
Само се опитвам,
но отворя ли очи
ти пак си там
и крадеш от моите вълшебства
от който твърде дълго ти дарявах.
Но още ми горчиш.
Взе ми всичко
и пак си недоволен,
а съм вече празна!
Върни ми безкрая,
върни ми крилете,
без теб да летя свободна.
Не ми ли се насити.
Намери си друга жертва.
Не искам да те помня вече,
а ти още ми горчиш!!!

Не ме питай…!

Не ме питай дали съм била предавана
или да съм била унижавана!
Дали съм се страхувала!
Дали съм оставала сама!
Неме питай дали съм грешала!
Дали съм броила сълзите си
или дали от срам съм ги криела!
Колко често съм била изоставяна!
Дали напук съм прощавала!
Не ме питай дали винаги съм вярвала
и колко често съм си позволявала да мечтая!
Дали вярвала съм винаги в доброто!
Не ме питай дали съм искала да бягам!
На колко парчета разбивано е сърцето ми!
Дали след всичко останала съм цяла!
Не ме питай…
Попитай ме след всичко
дали съм живяла!
Попитай ме
дали вярвам още във вълшебства!
Дали надеждата ми е спътница в живота!
Попитай ме
дали съм обичала!
И аз ще ти отвърна-Да!

Искрено и лично!

Амнезиите страшно ми отиват!

Тази вечер за последно те сънувам,
а после ще забравя как съм те обичала!
Ще се върна към света преди тебе
и няма да излизам!
Амнезията страшно ми отива!
(Особено, когато ми е нужна!)
Сега рисувам теб в сиво
и лъжа, че не те познавам!
(Просто лъжа!)
Амнезията страшно ми отива!
Сега те виждам за последно!
(На сън разбирасе!)
Но ти недей да се обръщаш,
инак ще поискам да остана!
Амнезията страшно ми отива!
(На мен не ми отива да съм тъжна!)
Ето, идва края на нашата последна среща!
Утрото прекрачва прага на моята вселена!
Сбогом, обич моя.
Амнезията страшно ми отива!

Съвсем егоистично!

Все някога ще бъда уморена!
От дългият си полет към звездите!
Ще поискам да приседна на ръба на края на света!
Колко много от мен са вземали!
И аз давах-без да искам в замяна нищо!
Но някой ден ще поискам
някой да ме скрие в сърцето си!
За почивка!
И ще хвърля в кладенец дълбок
всяка мисъл за сметка и дълг!
Нека изчезне всяка обида!
Нека отихнат всички болки измълчани!
Да ми свали някой,
крилете отмалели тогава!
С прегрътка силна
нека ми вдъхне земен живот!
Да ме почувства!
Да ме обича!
Да ми отнеме болката-цялата!
И тогава в пъти по-лека
наново, с надежда криле да разперя!
Да летя като птиците без страх
към моя нов небесен път!
Защото ще разбера тогава:
Не се раждаш в Рая,
а го носиш със себе си!

Ела!

Аз, всъщност, никога не съм те търсила!
Но те чакам цял един живот!
Рисувам си пътища от дъги до безкрая,
а после сънувам върху тях любов!
Представях си те всеки ден по малко!
(Но без име!)
Понякога се натъжавах
и океан от сълзи рисувах!
Но после се превръщах в жена и осъзнавах-
не може да те няма щом мен ме има!
Ела…Аз те чакам!
Ела да изсънуваме времето,
в което заедно не сме били!
Ела да си създадем илюзия
за нащо общо минало!
Ела да ти разкажа приказка
за общото ни бъдеще!
Ела…Аз те чакам!
Ела да бъдем истински!
Ела да те целуна на разсъмване!
Ела да ме приспиваш галейки косите ми!
Ела да ми се сбъднеш за мъничко!
Ела…Аз те чакам!
Цял един живот!