Пътуване в дневника на С.

Когато правеше мудните си опити да се покатери на перваза, през цялото време имаше чувството, че нещо лепкаво, бръмбаресто, зъбовидно, кокалесто, и всякакви подобни гнусни и травмиращи усещания, ще сграбчи кокалчетата на пръстите й и ще я грабне навътре, за да я разпори, или още по-лошо: да я остави жива, само тъмнината му си знае защо. Но в крайна сметка след десетина болезнени, неуспешни  и драскащи опита да се прехвърли в неизвестността, Ирма най-сетне бе успяла да нахлуе в чуждата територия. И разбира се, бе последвал хищният импулс на въодушевление, премесено с панически страх и адреналин, секунди преди да успее жадно да сканира пространството.
Бе попаднала в нещо като всекидневна, която бе спечелила обожанието й от раз. Веднага я бе блъснал резливият застоял дъх на картон, прах и дървесина, дългогодишно попивали влага и тежестта на времето. Тежка масивна маса заемаше голяма част от пространството, а на столовете край нея бяха няхвърляни вехтории безразборно, без оглед на естеството им. В средата на една от страничните стени бе потънала в дълбок сън овъглена камина, чиито тухли, някога огнище на уюта и дома, сега лъхаха скръбна меланхолия и призрачност. Върху нея, като забравено от поклониците си божество, се бе изпъчила гордо статуетка от индийската митология, която посрещаше твърдо и достолепно съдбата си; Ирма бе отворена за небесните усещания и веднага долови щастието на божеството отново да бъде забелязано и почетено с истинско уважение и разбиране, а не просто загробено и забравено, подминато или огледано с празно мимолетно любопитство. Оттогава, всеки път, когато отиваше в изоставенат къща, Ирма носеше свещ и я оставяше да изгори в негово име. Бе обмислила идеята да го вземе в къщи, но я възпря онова необяснимо усещане, което просто ти подсказва кое е правилното решение, и те кара да изпиташ боязън и нередност при идеята за обратното.
Бежави викториански тапети висяха на парцали по хладните стени, украсени от картини с морски мотиви, които, от застаряването съвсем бяха попили духа на поемите на Чайлд Харолд за фантомни кораби и спектрална морска шир.
Но частта от интериора, която бе грабнала вниманието на Ирма, бе голямата библиотека със старинни книги - някои датираха от началото на миналия век, а и отпреди това. Наистина ценни издания, съхранени в един застинал фрагмент от миналото, непомръднало и до днес. Влизаш в къщата и вече си сто години назад. Не ти е нужен телепорт, фантазия или научна фантастика - пътуването във времето си бе съвсем реално, тук, сега, и единственото, което те делеше от него, бе десетинаметров гъсталак и трудно изкачване по ръждясалия перваз.
Другите стаи Ирма не бе посмяла да обходи, но засега това й стигаше - лично пространство, което чувстваше като свое, един непристъпен, непознат, отбягван от хората свят, който тя обяви за свой и си правеше каквото си искаше в него, без никой да й пречи.
И така, Ирма нахлу в къщата, както бе правила много пъти досега, нетърпелива да потъне в някой класически роман, а после да обрисува мислите си в дневника, но този път нещо не бе както преди. Никак даже...

пс. - моля те, като пишеш в поста, да не срещаш още героите ти с моята или с Мерт, защото искам да се срещнат изненадващо в стаичката преди твоите хора. ако пишеш преди мен, де. д;

"Страхливец!" - Уорън все още си спомняше подигравките на по-големите деца, когато той уплашен изскочи през малкия счупен прозорец на празната, изоставена къща. Местните хулигани, които тогава бяха накарали русото момче да влезне в страшната къща, едва ли си спомняха мъртвешката и уплашена физиономия, с която Уорън бе изтичал към дома си, сякаш беше видял духове, демони и други страховити същества в празните коридори на сградата, която повече не доближи.
Ето че, дори след като минаха години след първата му и последна визита, той все още изтръпваше и дишаше тежко всеки път, когато след училище минеше по улицата, на която се намираше прокълнатата къща, която беше защитавана от висока трева и ограда, която от времето вече беше изгнила и все пак предлагаше достъп до къщата. Уорън всеки ден се чудеше защо им е на малките деца да влизат там. Беше се заклел, че никога повече няма да влезе в къщата.
Спомените и чувствата, които изпитваше при вида на сградата изчезнаха още, когато той зави по своята калдъръмена уличка и продължи нагоре по пътя към своя дом. Радваше се, че най-накрая може да се прибере и да се скрие от пролетното слънце. Надяваше се да седне на удобния си диван и да погледа телевизия, някое глупаво предаване, което бързо да го отегчи. Уви всичките му надежди бяха разбити още когато се приближи до дървената врата. Отвътре се чуваше шум и говор. Странно, той осъзнаваше, че родителите му са извън града, което го навяваше на мисълта, че това може да е приятелката му Хейли, която отново да се е вмъкнала, беше наистина добра в промъкването. Той отключи входната врата и леко я бутна, след което пристъпи в дома си. Не беше посрещнат от топло "Добър ден" както очакваше. Вместо това някаква кутия го удари по лицето, а след това се чу и гласа на момичето.
-Какво е това? - очевидно беше издразнена.
Уорън вдигна кутията и видя, че е сладолед.
-Шоколадов сладолед - каза той плахо наблюдавайки приятелката си, която седеше на дивана му и пресменяше упорито телевизионните канали.
-Колко пъти съм ти казвала, че обичам ягодовия?
Уорън просто игнорира тези думи на Хейли и остави раницата си. След това някак си успя да убеди Хейли, че не е хубаво да се промъква в чужди домове и малко нахално я изгони от дома си. Но плана му за спокойно прекаран следобед беше смачкан и изхвърлен на боклука.

Вместо да гледа телевизия и да похапва любимия си шоколадов сладолед, докато стане време за лягане, Уорън отново въреше по улицата, на която се извисяваше страшната, изоставена сграда. Този път обаче не беше сам. С него беше и Хейли, която трябваше да изпрати до нейния дом ,който също не беше далеч от най-големия му страх, а именно онази празна и стара къща.
Хейли също я беше страх от изоставената сграда, въпреки че никога не беше влизала дори в двора. И тя изпитваше онова странно чувство сякаш това не е просто една къща, която преди също е била населявана от хора, които по една или друга причина вече не живеят в нея. За нея това беше убежище на злото, на вампири и демони. Поне още от малка я бяха наплашили с разни истории и легенди за мрачни неща случващи се в това забравено от бога здание.

Слънцето все още беше високо над града и напичаше. Птичките пееха щастливо, а гарваните се бяха скрили в тъмните клони на дърветата. Хората бързаха и минаваха покрай двамата приятели, които продължаваха да вървят и от време на време да хвърлят по едно око на зловещата постройка отсреща. Поне те я описваха така. За децата тя беше игрална площадка, място където да се скриеш или да плашиш другите по-малки деца. Знаете ги децата, винаги могат да измислят какво да правят, да "изобретят" някоя нова игра. Уорън беше сигурен, че дори в днешно време по-големите, хулиганите, правят това което се е случило и с него. Да принудиш малко дете да влезе само в тази къща е просто ужасно. Така твърдеше Уорън, но сега гледаше къщата със захлас и интерес. Някакво странно чувство на привличане. Сякаш дървената изгнила врата го викаше. Той самия осъзнаваше, че иска да влезе. Не, имаше чувство, че трябва да влезе. И сам не можеше да си го обясни, опитваше се да пренебрегне тези мисли и да продължи по пътя си, но изведнъж Хейли се спря.
-Какво е това? - питаше тя като сочеше към едно малко прозорче на изоставената постройка
-Нищо не виждам - Уорън усърдно се опитваше да проследи какво показва приятелката му, но не успяваше да види нищо.
-Мисля, че вътре има някой
-Нормално, някакви деца си играят - той обаче не спря Хейли с тези думи. Тя вече пресичаше улицата и се беше запътила към изоставеното място, което той се беше заклел да не посещава никога повече. Мислеше си как да я спре, но не го направи, защото въпреки всичко и той искаше да влезе в къщата...

Съжалявам, че е толкова кратко, но..за начало толкова