Лично Творчество
Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.


Форумът за личното ви творчество - стихове, разкази, рисунки...
 
ИндексPortalТърсенеРегистрирайте сеВход

 

 Нищото

Go down 
2 posters
АвторСъобщение
Daniel Lev




Брой мнения : 20
Registration date : 05.10.2016

Нищото Empty
ПисанеЗаглавие: Нищото   Нищото EmptyСъб 15 Окт 2016, 10:04

Здравейте! Тук може да прочетете продължението на Нищото, чието начало даде стихотворението тук: https://personally-creation.catsboard.com/t1491-topic
Върнете се в началото Go down
Daniel Lev




Брой мнения : 20
Registration date : 05.10.2016

Нищото Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Нищото   Нищото EmptyСъб 15 Окт 2016, 10:08

Част I
Катедралата

Да гледам мач на Манчестър Юнайтед и да следя всичко свързано с отбора беше най-голямата ми страст, погълнала срамно много от моите време и енергия през последните близо двадесет години. За това време пропуснах един единствен мач. Така се случи, че една делнична вечер, когато играхме (и паднахме) срещу Съндърланд за Купата на лигата, телефонът звънна с новината, че дядо е починал.
За малко да пропусна и друг мач - срамна загуба с 3 на 0 от Фулъм за първенството - когато палавата Бети почука на вратата ми неочаквано. В мига, в който ѝ отворих, тя прекрачи прага, свали дългото си черно палто, което се оказа единствената ѝ дреха, и пъхна ръка в панталоните ми, вместо здрасти. В крайна сметка намерихме компромисен вариант - тя ме яхна на дивана пред телевизора, а аз гледах с едното око. По принцип се утешавах със секс след загуба, но тогава открих, че помага и по време на самото унижение.
Развалял съм планове с приятели, заради рязко променена програма на отбора. Развалял съм и цели приятелства, заради разгорещени спорове на тема футбол. Даже ме уволниха от първата работа, когато вместо да отработвам една събота, аз си останах вкъщи, за да гледам мач. За връзки няма и дума да обеля. Членове на семейството и колцина от останалите ми приятели твърдяха, че любовта ми към Юнайтед граничи с опасна мания. Грешаха.
Тя отдавна прекрачи границата.
Затова, когато алармата звънна в три през нощта, скочих от леглото, облякох шортите от стола до бюрото и грабнах лаптопа. Първият мач за годината, макар и от предсезонната подготовка, се очертаваше интересен.
Но не моята вманиаченост беше главната причина да го очаквам с нетърпение. Независимо дали играеха добре или зле, когато гледах Юнайтед, забравях за всичко останало - хубаво и лошо. А това, което ми се случи преди една седмица не знаех как да го определя. Не беше нито хубаво, нито лошо. Блъсках по боксовия чувал в гаража всеки ден и си мислех за него. Блъсках кухата лейка всяка вечер, а после ѝ виках такси и останал сам, продължавах да си мисля за него. Не излизах никъде, не говорех с никого, като изключим Елейн - лейката и диспечерките от таксиметровата фирма. Стоях си по цял ден вкъщи, ядях овесени ядки и банани за закуска, ако пропуснех закуската, си пържех яйца със сирене за обяд, бачках на лаптопа, или поне се опитвах, а Елейн носеше вечеря.
И през цялото време си мислех за Нищото. И за лудия Бил. Въпросителните в ума ми се трупаха на купчинка, не след дълго от купчинката се пробуди цяла планина от любопитство, която с всеки изминал ден се унасяше все повече и повече, докато накрая не заспа във вулкан. Не ми се мислеше за лавата от гняв, която щеше да изригне и залее всичко около мен, ако скоро не получех поне малко отговори. Може би да гледам мач на любимия отбор беше нещото, от което се нуждаех, за да уталожа и любопитството, и гнева.
Закрачих в тъмното по галерията на третия етаж и се отправих към стълбището. Слизайки надолу, отворих лаптопа и натиснах копчето. Някои навици за пестене на време обаче бяха удачни само през деня. Светлината от екрана проряза тъмнината зад мен, заслепи ме и аз се препънах в чувала на едно от средните стъпала. Той се обърна с отвора надолу, ципът, който го държеше затворен, се скъса и от там заваляха гранули. От спъването се наложи да прескоча едно стъпало. Все още заслепен, уцелих ръба на следващото, a глезенът ми се изви и остра болка прониза левия ми крак. Не знам защо в този миг сметнах, че сигурността на лаптопа е по-важна от моята собствена, но някак пренебрегнах болката и впрегнах цялото си същество в това да се задържа на крака. Понеже стълбището се извиваше като скоба, все пак успях с една ръка да се подпра там, където стената завиваше, докато с другата здраво държах машината. Гранулите се разстлаха като килим по оставащите стъпала, та чак по плочките, разкриващи началото на втория етаж.
- Мамицата му стара! - извиках.
-1-


Напипах ключа за лампите и го натиснах. Светлината огря резултата от моята глупост и все едно ми каза: “Защо не ме ползва по-рано?” Закуцуках през гранулите, твърдо решен да не се занимавам с почистването им точно сега и поех към трапезарията, където се намираше кафемашината. Първоначалната силна болка в глезена поотшумя, но не можех да стъпя с цяло стъпало и вече знаех, че в следващите поне десет дена съм аут. Никакво блъскане в гаража, а Елейн щеше да се задоволи да е отгоре. Не стига, че последната седмица не можех да отхапвам като хората, заради болката в зъба, а сега това. Вместо отговори, които да задоволят любопитството ми, получавах контузии, които щяха да подхранят гнева ми.
Майната му. Само мачът имаше значение. Направих кафе и пуснах що-годе качествен онлайн стрийм. След два месеца без мач на Манчестър Юнайтед се чувствах като съпруг, чиято съпруга са пратили на ужасно дълга командировка. Е, сега моята любима се завръщаше. И изглеждаше по-хубава от всякога.
Поне на пръв поглед. Назначаването на Жозе Моуриньо за селекционер на отбора беше посрещнато със смесени чувства от истинските фенове. От една страна той изглеждаше точният човек, който да ни вдигне на крака след двата поредни провала, наречени Мойс и Ван Гаал, беше се доказал неведнъж, а и винаги се е отнасял с уважение към Юнайтед. Като друг голям плюс се очерта фактът, че големите искат да работят с големи и трансферите вече го потвърждаваха. Или иначе казано, Жозе носеше резултати.
От друга страна обаче някъде там невидим във въздуха витаеше незададеният въпрос: “Носи резултати, но на каква цена?” Не беше изминала и двайстата минута, когато Борусия Дортмунд вече водеха в резултата.
- И тази година с калъфките, а? - Познат глас ме накара да подскоча и да се обърна, само за да го залепя към познатото лице.
- Бил!
Дали заради дългата, леко прошарена коса и късата, но здраво набола брада, които покриваха по-голямата част от лицето му… Дали заради издълженото му, мършаво тяло… Дали защото беше облечен в най-тъпата хавайска ризка - с червени цветчета, зелени стръкчета и няколко ананаса върху жълт фон, - шантаво съчетана с дълги розови панталони надолу и (иска ми се да не бях погледнал) два сандала, които обвиваха като броня босите му крака… Или пък заради цялата абсурдност на вида му, аз не можех да определя дали е на трийсет и пет или шейсет.
- ¡Hola, Марти!
- Как… - Думите ми заседнаха в гърлото.
- С мерак. - И ми намигна по онзи негов лукав начин.
- Ти си… - “жив”, ми се искаше да кажа, но нещо ме спря. Естествено, че беше жив, защо ще го питам това? “Тук”? Не, и това беше тъпо. Цяла седмица си мислех за неговото изчезване, когато метнах звездата във фонтана. Знаех къде изчезна, разбира се, но колкото и да го мислех, едно не ми се връзваше…
- Какво съм? Затвори си устата, Марти, ще глътнеш някоя муха. Учудващо е как не е бъкано с малките лайноблизци, предвид миризмата. - Намръщи нос. - Да не криеш някой труп наоколо?
Всеки в Пловдив и околията знаеше историите за лудия Бил. Но откъде, по дяволите, лудия Бил знаеше името ми? Ами това къде живея? Любопитството в мен се размърда. Гневът не изоставаше.
- Разсипах едни гранули. Как така изчезна онзи ден до фонтана?
Бил махна с ръка сякаш да изпъди невидима муха.
- Какво, нямаш ли друго за ядене! Човешкият стомах не е създаден за преработена животинска храна, Марти, и миризмата тук го доказва. Нещо против да открехна? - Пренебрегвайки въпроса ми и без да дочака отговор на своя собствен, лудия Бил отвори прозорец.
- Не ги ям, просто ги ра…
- Все тая!
Отиде зад кухненския бар и грабна два банана от купата с плодове. Скъса ги и ми метна единия без да гледа.
- Яж. Ще ти трябва енергия за после.
-2-


Бананът летеше в ляво от мен и се наложи да се пресегна на един крак. Мигом съжалих. Бях забравил за глезена и този път болката премина по цялата ми лява страна, карайки ме да изтръпна. Това не остана незабелязано от Бил.
- Какво се е случило?
- Шибаният глезен. Изкълчих го.
Бил лапна последната хапка банан, хвърли обелката на плота до мивката и се приближи.
- Дай ръката. - каза, премлясквайки.
Отстъпих назад. Този път нямаше да се хвана.
Бил ме погледна отегчено.
- Спокойно. Няма да те пращам там.
- На тъп ли ти изглеждам?
- Да. Но не това е важно сега. Виж, Марти, личи ти, че се чудиш дали ще те пратя в Нищото отново. Иначе да си ме изхвърлил още на мига, в който ме видя. Също ти личи, че изгаряш да ме разстреляш с милион въпроси… - и извади джобен часовник от ризката, след което го погледна - но нямам време да си играя на лексикон, за твое огромно съжаление. Това, което имам време да ти съобщя е: да, можеш да отидеш в Нищото, но ще отидеш с мен. И не по онзи начин в парка.
- Но…
- Не се чуди откъде знам, че изгаряш да отидеш, защото това е още един въпрос, за който нямам време. Ела с мен и ще получиш отговори. Обещавам.
- Добре.
Това изглежда въодушеви Бил.
- Добре? Боже, Марти, колко си лесен. Чудно ми е как дишаш на сухо. Сигурно си рай за маркетинг акулите! - И ме щипна по бузата. - Рибка сладка!
- Махай си ръцете от мен.
- Ха! Шегувам се, разбира се, но малко предпазливост никога не е излишна. За разлика от агресията. - Отново ми намигна.
- Защо ти е тогава ръката ми, след като няма да е като преди?
- Казах, че ще те взема с мен, Марти, не че ще те мъкна. Ако ще ми куцукаш през целия път, забрави. Затова дай си ръката и да побързаме.
За какво пък му беше ръката ми? Дразнеше ме тази негова небрежна увереност. Пределно ясно му беше, че достатъчно е погъделичкал любопитството ми, за да тръгна с него. Вярвах ли му обаче? Твърдо не! Щях ли да рискувам? Разбира се.
Сякаш усетил какво си мисля, Бил протегна ръка и добави:
- Довери ми се.
Дадох му лявата си ръка.
- Тц. Другата.
Бил хвана дясната ми ръка и упорито заопипва някъде отстрани под кокълчето на кутрето. Какво ли щяха да си кажат приятелите ми, ако сега ме видеха? Лудия Бил и лудия Марти - страшна комбина! Той очевидно намери точката, която търсеше, защото в един момент натисна и зачовърка напред-назад. Така няколко секунди, а после пусна ръката ми и каза:
- Готов си. Разходи се.
Гледах го тъпо. Той отново направи отегчена физиономия, след което ме подкани с изпънати показалец и среден пръст, крачещи из въздуха.
- Хайде, давай. Нямаме цяла вечност. Той ще ни чака.
Послушах го и направих две-три крачки напред. Освен болката, нищо не се случи. Кой ли беше “той”? Реших да задържа напиращото си любопитство още малко. Гнева също. Обърнах се и повторих упражнението. Тогава го усетих. Малки, нагорещени иглички затанцуваха ръченица по целия ми глезен. С всяка следваща стъпка игличките заслизаха надолу по стъпалото ми. Накрая усетих как то цялото изтръпна, а игличките се изпариха през палеца. С тях се изпари и болката.
Зяпнах.
- Ама…
- Устата, момче! Вече сме квит. Обличай се и те чакам тук след пет минути.
-3-


Може би трябваше да му благодаря, но незнайно защо лавата от гняв започна да ври вътре в мен. Всъщност знаех защо. Откровено мразех да ми заповядват, а и ако не бях аз, сега Бил щеше да е облечен в една друга ризка - от марката “Смешка”, и нямаше да има за къде да бърза. Заслужавах малко уважение.
- Не! - сопнах му се. - Първо ще си догледам мача. И ти ще ме изчакаш. Иначе си ходи сам в тъпото Нищо.
Бил хвърли поглед на лаптопа зад мен, където мачът още си вървеше.
- Зарежи. Мачът е свършил.
Обърнах се, за да видя резултат 2 на 0 за Борусия, пет минути преди края на първото полувреме.
Това вече преля чашата.
- Свършил? СВЪРШИЛ? Виж какво, изкукуригняк грозен, може да разбираш от точки по тялото и от евтини метални звезди, дето светят и те пращат в други измерения, или каквото са там. Може да разбираш от всякакви смахнати неща. Но от футбол нищо не разбираш! Това е Манчестър Юнайтед! Най-великият отбор на света! Ние НИКОГА не се пре…
Фенска радост прозвуча от лаптопа и резултатът стана 3 на 0.
- Да, виж - почна Бил, - на никой не му пука за смешното ти отборче. Хайде да тръгваме.
Понечих да кажа нещо, но се отказах. Резултатът подейства като лед за лавата от гняв и, поне за известно време, тя се охлади. Е, официално след днес, щях да съм пропуснал мач и половина. Но ако трябваше да съм напълно честен, любопитството беше по-силно от мен. Качих се горе, нахлузих дънки, черна блуза и черно кожено яке. Хвърлих поглед на бюрото, където лежаха телефонът, парите, ключът за колата и документите. Нещо ми подсказваше, че няма да са ми нужни там, където отивах. Затворих вратата зад тях и поех по стълбите надолу, като внимавах да не настъпя пръснатите гранули. Обещах си като се върна, наистина да ги почистя.
- Ха! - Бил ме огледа от глава до пети. - Я го виж ти, младолик и модерен вампир. Тийнейджърки по училищата ли ще гоним с това кожено яке?
Ама той сериозно ли? Не беше ли се оглеждал в огледало през живота си? Не знам доколко беше луд, но че приличаше на клоун, нямаше две мнения.
- Ако си с мен - не му останах длъжен, - ще се наложи.
Бил се разсмя неудържимо и… искрено.
- Все пак не си толкова глупав, колкото изглеждаш - каза и извади от розовите панталони нещо малко, жълто и ръждясало по краищата - Хвани се за мен. Здраво.
Послушах го и хванах свободната му ръка с моите две. Той доближи звездата до устните си и едва доловимо, с нежност, на която не вярвах, че е способен, ѝ прошепна:
- Към Нищото, миличка.
Звездата се подчини. Зиагра в дланта му с невиждано рязки вибрации, от които постепенно се нажежи като въглен, докато не стана по-ярка от следобедното слънце през август, но без да дразни окото. Беше най-бялата светлина, листо на кокиче, което блести. А после светлината ни погълна. Усещах тялото си да се разтяга. Сякаш двама са ме хванали, единият за краката, другият за ръцете, и дърпат ли, дърпат, докато се скъсам.
Не се скъсах. Всичко приключи съвсем бързо. Намирахме се в средногъста гора. Беше ден. От сивите и сухи.
- Различно е от преди - казах.
Бил не ми обърна внимание. Прибра обратно звездата в джоба и бръкна в този на хавайската ризка, откъдето извади джобния часовник. Заоглежда го с интерес. Усетих гнева отново да напира в мен.
- Къде се намираме?
Продължаваше да се занимава с часовника, който явно се оказа и компас, съдейки по въртенето на Бил като пумпал. Не можех да се сдържам повече. Той очевидно не беше в час.
- КЪДЕ СМЕ?
Ехото на вика ми се разнесе из гората.
- В Колумбия, Марти, спри да викаш. Ще привлечеш ненужно внимание.
Все си гледаше компаса.
-4-


- А ти ще ми привлечеш десния прав, ако скоро не почнеш да отговаряш на въпроси. Каква ти Колумбия, нали трябваше да сме в Нищото?
- Пак с тази агресия. Сериозно, Марти, трябва да видиш някой за това. Ще ти побелеят косите на млади години.
- Ще ми отговориш ли поне на един шибан въпрос?
Бил измести поглед от компаса, погледна ме с най-черните очи, които бях виждал и каза:
- В Нищото сме. И също така сме в Колумбия. Колумбия в Нищото. Comprende? Сега ще млъкнеш ли за малко!
Отново се зае да разучава посоките. Изглежда за малкото време заедно, вече бяхме готови да се хванем за гушите. Аз него със сигурност. Ако така щеше да продължава, по-добре да си бях останал вкъщи. Какво изобщо очаквах? И каква е тази гора с това сиво, тягостно небе… капка прилика няма с онова Нищо, в което бях първия път. Тогава нямаше никаква гора, а се намирах в поле. И макар да беше тъмно, небето бе ясно. Въздухът се ширеше влажен и топъл и не ми пречеше, че бях без дрехи. Дори ветрецът, който подухваше от време на време, внасяше доза неустоима свежест. А звездите… звездите бяха тези, за които непрестанно мислех през последната една седмица. Още ги виждах: ясни, малки и красиви точици по небосклона, те играеха със своята светлина там горе като ято светулки, които сякаш ми шепнеха в тон с песента на щурците: “Ела… ела…” И аз нямах друг избор, освен да ги последвам. Не вървях дълго, когато ятото светулки угасна, вероятно в почетен поклон пред своята богиня - най-прелестната звезда от всички. Точно тази звезда плени очите ми и така и не разбрах дали падаше към мен, или аз летях към нея, когато светлината ѝ изгря по-ярка от слънце и ме погълна. Светлина от бяло злато…
Тогава се събудих в парка. Но ми се искаше да не бях…
- А-ха! - рече Бил победоносно, с очи в компаса, и ме изкара от мислите ми. - Насам, Марти. - И посочи нанякъде.
Нищо не казах, само тръгнах след него през гората. Споменът за моето Нищо ми подейства успокояващо и си обещах, че няма повече да досаждам на Бил с моите гневни изблици. В крайна сметка, той беше причината да имам този спомен. Мълчахме си сигурно пет минути преди Бил да проговори, някак развеселен:
- Боже, Марти, опериран си от всякакъв усет! - И врътна очи в престорено-отегчена физиономия. - Сега е моментът да питаш.
Друга покана не чаках.
- Къде си научил това с точките?
- Това ли е първият ти въпрос? Разочароваш ме, Марти. Но все пак ти обещах отговори. Такааа, откъде да почна… А! Когато бях на твоите години, даже по-малък…
- Добре, добре! - Прекъснах го. Нещо в тържествения му тон ми подсказа, че историята ще се проточи твърде дълго, затова минах по същество. - Искам друго да питам.
- Колко грубо! - Направи се на сърдит. - Питай.
- Откъде знаеш името ми?
- Ха! Откъде! От Елейн, разбира се. Откъде другаде да ти знам името?
- Моля?? Познаваш… имам предвид, виждал си я и друг път, освен в парка?
- Естествено! Марти, Марти… кой мислиш я кара у вас всяка вечер през последната седмица? И кой мислиш я взима след това?
Вложих цялото си усилие да потисна изненадата си. Исках по-бързо да науча още и още…
- Но тя не те ли позна?
- Жени като нея нямат навика да се заглеждат в таксиметрови шофьори. А и винаги сяда отзад. Затова пък е доста приказлива.
- Ясно - казах.
Това елиминира някои от другите ми по-маловажни въпросителни. Вместо това му повторих въпроса си от преди, когато все още бяхме вкъщи. Въпросът, който, убеден съм, още караше здравеняците от клиника “Смешка” да се чешат по главите умно.
- Как така изчезна, когато хвърлих звездата във фонтана? Тоест, с мен не се случи така, когато ме прати в Нищото. Но сега… сега мисля, че съм тук… напълно. Усещам го.
Бил отмести нисък клон на дърво, застанал на пътя му, и се усмихна.
-5-


- Сега си с мен, Марти. Затова си в Нищото… напълно. Никой освен мен не може да идва тук. - Изведнъж млъкна и се зачуди нещо за секунда. - Е, вече мисля, че е редно да кажем никой освен мен и теб. Но, ако опиташ да влезеш сам, без мен или моите напътствия… Да речем, че нещо лошо ще се случи. Много лошо.
“Напътствия” ли каза той? Хрумна ми доста шантава идея.
- А можеш ли да ме научиш сам да влизам в Нищото?
- Откъде да знам, Марти, не слушаш ли какво ти говоря? Ти си първият, който влиза в Нищото след мен.
- Какво тогава беше това за напътствията?
- Не знам… обърках се.
- Не си се объркал, Бил! Чух те ясно, като каза “без мен ИЛИ моите напътствия”.
Бил въздъхна.
- По принцип… - И замлъкна.
- Какво по принцип?
- Нищо.
- Кажи ми! - За миг отново усетих напиращия в мен гняв, но този път се овладях. - Моля те.
- Ох, добре. По принцип не виждам причина да не може, щом веднъж успя… макар и не напълно. Но ще трябва да правиш всичко, което ти кажа, да си търпелив и извънредно спокоен. Все неща, които ти убягват.
- Мога да съм търпелив - настоях.
- Марти, изразих се доста меко. Срещал съм достатъчно и всякакви хора, за да разпозная някой, неспособен да следва насоки, какво остава заповеди. Бас държа, че ако учителката от началното училище ти беше дала за домашно да гледаш мачове на Манчестър Юнайтед, сега щеше да мразиш футбола.
- Е… чак да го мразя… хайде де, Бил, научи ме.
- Няма.
- Хайде деее! Моля те!
- Отговорът е не, Марти. - Тонът му не търпеше възражения. След това продължи с благ гласец. - Но можеш да идваш с мен.
Това донякъде ме задоволи. Поне засега…
- Добре, но пак не разбирам. Когато ме прати в Нищото първия път, аз бях сам… макар и не напълно.
- Така е, понеже не ти, а подсъзнанието ти беше в Нищото. Успях да го пратя там, защото загуби съзнание. А загуби съзнание…
- …защото ме удари!
- Именно. Не ми се сърди, Марти. Ако трябва да се сърдиш на някого, сърди се на себе си.
- Какво?
- Гардът ти беше по-отворен от краката на проститутка - каза Бил някак назидателно. - Елейн спомена, че тренираш бокс.
- Е, да - заоправдах се, - но не очаквам да бъда нападнат в градската градина, посред бял ден. И то от кварталното куку.
Бил сви устни.
- Съжалявам - обелих.
- Не се притеснявай, Марти.
Започнахме рязко да се изкачваме. По едно време дърветата свършиха и се озовахме на гол баир, от който се виждаше още гора, заселила се насред планински масив. Бил отново погледна компаса, след което посочи някъде на километър от нас, където се виждаше друго голо възвишение.
- Трябва да се качим там.
И тръгнахме. Когато се спуснахме по баира и гората ни отне гледката, бях готов със следващия си въпрос.
- Защо аз? Защо прати точно мен в Нищото?
-6-


Бил спря и ме блъсна в най-близкото дърво. Залепи длан точно до главата ми и ме погледна право в очите. За човек със славата на луд, изражението му беше на някой, който е на път да ми каже най-нормалното нещо на света.
- Нека се разберем отсега - почна и вдигна другата си ръка с насочен към мен пръст, а очите му ме гледаха, тъмни и страшни - ти НЕ СИ специален. Дрехите ти не са специални. Колата ти не е специална. Парите ти не са специални. Избий си го от главата, която също не е нищо особено, че има каквото и да е специално в теб. Никой не е специален. Колкото по-рано го разбереш, толкова по-щастлив ще бъдеш.
Задържа погледа си още няколко секунди, в които сякаш бях препариран, а след това се отдръпна и отново тръгна по пътя.
Осаферих се и побързах да го настигна.
- Какво те прихвана, Бил? Не съм казвал, че се мисля за специален.
На мястото на сериозното му лице се настани весела безгрижност.
- Просто казвам, Марти. Просто казвам. Днешната култура яко ви е промила мозъците на теб и момчета като теб. Фентъзи пророчества за Избрания от малки са ви накарали да повярвате, че Избрания, може би това сте вие. Но вие сте много, а Избрания винаги е само един. Е, в крайна сметка кой от вас е Избрания?
Млъкна за секунда, сякаш ми даваше време да помисля. Сериозното изражение отново измести веселата му безгрижност. Сменяше лицата си толкова често и това ме объркваше.
- Питам те, кажи ми!
- Не знам - отвърнах честно.
- Всички, Марти! Всички сте избрани от едно и също фентъзи пророчество. - След което заряза сериозността и продължи с престорено-ентусиазиран глас. - Заповядайте и реализирайте пълния си потенциал! Купете си нашия продукт X и си носете чадър, защото парите ще почнат да валят в сметката ви още днес. А ако действате в следващите десет минути, ще добавим и продукт Y - НАПЪЛНО БЕЗПЛАТНО!!! - с който ще вкарате ВСЯКА мацка в леглото. Но почакайте, има и още! Като комплимент от нас получавате още един бонус! Поръчайте сега и ще включим продукт Z, от който пенисът ви ще стане като хобота на слон!
Накрая се изсмя гръмогласно и си продължи по пътя.
Мислите ми се лутаха лудо из ума и не можех да докопам нито една. Не можех и да вървя. Бил го усети, защото се върна до мен и сложи ръка на рамото ми.
- Добре ли си, Марти?
Как да му кажа сега, че се занимавам с директен маркетинг? Елейн явно не му беше обяснила какво работя. Не че тя знаеше. “Продава разни работи по интернет” вероятно му бе казала. Повече я интересуваше колко, а не с какво печеля. Ако кажех на Бил, в най-добрия случай щеше да ме съсипе от гавра. В най-лошия - да ме изгони от Нищото.
- Д-да. - изпелтечих. - Просто ме накара да се замисля. Никой не го беше поставял по този начин досега.
- Ха! Естествено, че никой не е, Марти. Земята е съставена от 70% вода, но повечето риби са на сушата. Хайде да побързаме, че времето ни притиска.
Продължихме да вървим и не след дълго започнахме да се изкачваме. Този път щеше да отнеме повече време да стигнем голото възвишение.
- И все пак - настоях - защо реши точно мен да повикаш онзи ден? Защо не някой друг?
- Ама ти май няма да се откажеш, а?
- Обеща ми отговори.
- Пробвах и други, Марти, но при тях не се получи. С теб стана и затова си тук. А защо повиках ТОЧНО теб онзи ден в парка… това не мога да ти кажа. Просто те видях, махнах ти да дойдеш, ти дойде и останалото е история.
- Разбирам. Но защо с мен се е получило?
- Ха! И аз това се питам.
Лъжеше ли ме, или наистина не знаеше? Очевидно нямаше да получа отговор на всяко едно нещо, което го питах. Не бях чак такава будала, че да го вярвам. И следващият ми въпрос го потвърди.
- А какво стана с другите?
-7-


Тишина.
- Бил?
- Не го мисли, Марти.
Друго не каза. Само забърза ход. Настъпи тягостно мълчание.
Дали с тях не се бе случило нещо “лошо… много лошо”? Послушах Бил и спрях да го мисля. Вместо това смених темата.
- Докато бях в нокаут, си казал на Елейн, че не я искам вече. А също и че има друга. Защо?
Бил ме погледна отгоре и вдигна вежди.
- А няма ли?
Стреляше на посоки. Нямаше как да знае.
- Това не ти влиза в работата - казах.
- Успокой се, Марти, никой, освен теб, не се вълнува от любовния ти живот. Казах ѝ го за мое забавление. А и не виждам от какво се оплакваш. От това, което разбирам, креватните ви изпълнения драстично са зачестили, след като ѝ го казах. - Настъпи кратко мълчание, в което Бил не сваляше поглед от мен. Пламъчета играеха в тъмните му очи. - Възможно ли е хубавата Елейн да е пуснала Марти през задния двор?
Не успях да сдържа смеха си.
- Нали не те интересуваше.
- Любовният живот, Марти - отбеляза като някой професор, - не сексуалния. Вярвам, ще се съгласиш, разликата е голяма.
И се ухили до уши, точно когато просторът на сивото небе остави клоните на дърветата зад нас.
- Хайде, близо сме - каза Бил. - Ей там, зад склона.
От края на гората до средата на възвишението го взехме за около две минути и още толкова ни оставаше, докато най-сетне разбера защо сме тук. Но имаше едно последно нещо, което изгарях да узная от мига, в който се събудих проснат до пейката, с болящ зъб и Елейн, виснала над главата ми. То беше и първата малка купчинка, от която се пробуди планината на моето любопитство.
- Бил.
- Да?
- Какво е Нищото?
Погледът, с който ме дари, приличаше на погледа, с който баща ми често ме гледаше, когато се опитваше да скрие, че е горд с мен…
- А! Чудех се кога ще ме попиташ. И се радвам, че изчака този момент, защото, както вероятно сам знаеш, думите рядко покриват каквито и да е очаквания. Много скоро ще имаш възможността с очите си да видиш какво е Нищото. - И забърза крачка.
Оставихме и последните метри до върха на голото възвишение зад нас. Вече горе, Бил разпери ръце напред, сякаш ми показваше чисто нов модел кола, която се опитваше да ми продаде, и рече тържествено:
- Марти, представям ти Катедралата.
Катедралата беше замък от метал и бетон и стъкло. Ако личният магьосник на някой средновековен крал от приказките беше измислил машина на времето и кралят се бе озовал в наши дни, със сигурност щеше да построи нещо подобно. Висока колкото небостъргач и огромна колкото десет, така и не можех да преценя, дали Катедралата се простираше в подножието на планината, или планината - в подножието на Катедралата.
Бил я гледаше като момче, което вижда голо момиче за първи път.
- Красива е, нали?
- Толкова е красива, че чак е грозна - отбелязах. - Кой живее тук?
Веднага след като го изрекох, отговорът светна пред мен като крушка. Кадри от документален филм, на който бях попаднал в интернет, сами се пуснаха на лента в ума ми. Катедралата. Да, точно там бях чул името за първи път. А и Бил каза, че сме в Колумбия. Макар и тази Катедрала да нямаше нищо, ама нищо общо с онази от филма, не можеше да има грешка…
По изражението ми явно си личеше, че сам съм си отговорил, защото Бил единствено ме потупа по гърба и каза:
-8-


- Хайде.
Слизането ни отне още половин час. От високото, Катедралата изглеждаше огромна и прелестна. Осмото чудо на света и деветото, и десетото. Но от тук долу, нейната величественост не беше толкова прелестна, колкото плашеща. Ако облаците не бяха скрили слънцето него ден, нямах съмнение Катедралата щеше да го стори.
Това, което изобщо не забелязах, докато слизахме, беше армията от въоръжени мъже, щъкащи насам-натам пред високата колкото панелка метална стена. Един войник в далечината ни мерна с поглед, бутна по-ниския си другар и посочи към нас.
- Марти - каза Бил.
Сериозността в гласа му беше по-стряскаща от Катедралата.
- Да?
- Да не съм ти чул гласчето. Оттук насетне само аз ще говоря.
Преглътнах.
- Веднъж да сме на едно…
- Млък!
Войниците ни направиха знак да се приближим. От това, че не бяха насочили автомати срещу нас, разбах, че явно го познават.
- Кой е този? - По-ниският от войниците се обърна към Бил, докато ме сочеше.
- Моят партньор - каза Бил.
А от това, че бяха насочили сърдити физиономии към него, разбрах, че хич не го харесват.
- Нямаме такава информация - отвърна същият.
- Нормално. Информацията е нова.
- Така ли? И кой я съобщи?
- Аз.
- Кога?
- Току що - каза Бил и се обърна с невярващ поглед към по-високия войник. - Приятелят ти май има проблем с паметта.
Това не се хареса на по-ниския. Той се приближи на сантиметри от лицето на Бил и прошепна:
- Внимавай, Били. Ако не беше толкова ценен за дон Пабло… - и отпусна ръка върху канията, където беше затъкмен ножът - …сега нямаше да ти е толкова забавно.
Усетих колената ми да треперят. По дланите ми изби пот. Къде, по дяволите, ме докара?
Бил не изглеждаше да се трогна особено. Скъси дистанцията колкото беше възможно без да целуне войника и с очи, впити в него, каза:
- А ако майка ти не беше пуснала на цял Меделин… - тук той се почеса по топките - …сега можеше и да знаем кой е баща ти.
По-високият войник, явно усетил накъде отива работата, хвана другаря си с едната ръка още преди Бил да изрече “баща ти”, а с другата заповяда по радиото:
- Отворете портите!
Бил изрече любимото си “Хайде”, побутна ме да тръгна и след като оставихме зад нас ниския войник да се мята неудържимо в обятията на високия, се извика:
- Ако, Педрито. Ако!
Шумът, залял ни като вълна с отварянето на портите, заглуши гърленото “Върви по дяволите!” на Педрито.









-9-



Това е 1/2 от първата част. Кажете, ако искате другата половина.
Върнете се в началото Go down
Riddle
Nessuno
Riddle


Брой мнения : 8678
Age : 29
Localisation : Plovdiv
Registration date : 04.01.2008

Нищото Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Нищото   Нищото EmptyСря 19 Окт 2016, 22:29

Много е особено. Всички детайли - разпиляването на бомбоните, обелката с бананите, болката в зъба, игличките, дори и празното чувство, докато гледа телевизора и обсесията по последното - сякаш е застинала смърт, зад която се крие напрегната потайна празнота, говори за душевна болест. Обсесията почти напълно го изолира от света, което е плашещо, защото всичко се размива покрай него като привидение. Той не го осъзнава напълно, само долавя подсъзнателно настроението. Обсебен е по футбола, но все пак показва признак на интерес към нещо друго - което може би разкрива, че привидните очевидни неща за светоусещането му крият нещо по-дълбоко и зловещо, разиграващо се в неизвестно място в душата му. Самият Бил ми придава някакво крийпи мухлясало усещане и като си представя усмивката му, ме удря на неприятно жълтеникаво, което искам да забравя. През цялото време е много подозрителен и е много особено как героят приема всичко на доверие и не е в чак такъв 'свърхестествен' шок. Приема го за нещо сравнително нормално и неговото блуждаещо чудене по това, 'докато го боли зъба', напомня, че всъщност тази случка се е разигравала в душата му, без да осъзнава, и тази празна налудност не е нещо ново, затова го няма и огромният шок, а по-скоро натрапливото вълнение, което дава болнава надежда, че може би ще намери отговора. Не се запитва как така е възможно да изчезне, а как е изчезнал. КАК предполага вълнението на душата, надяваща се да намери изход от задънената улица. Предходящото стихотворение сякаш се развива в един фабулен, отвъден свят и не резонира много със стабилния ни свят. Затова е странно, сякаш той е един бълнуващ болен, толкова потънал в унесената си треска, че не прави разлика между двете размити реалности, а се въвлича в една 'баеща' поредица, която просто го води напред.
През цялото време имах усещане, че Бил иска да го затвори там, откъдето няма измъкване. И къде точно го води? Нищото означава някаква траурна или опустошаваща/болнава празнота, която обозначава душевен разпад. Катедралата излъчва по принцип божествена лечебна енергия и фактът, че отива към празнотата точно през нея, едновременно акцентира на болестта и предизвиква дискомфорт, но и дава дъх на свежест, че може би празнотата някой ден ще отшуми и всичко това има божествено предназначение.
А на него тепърва му предстои да се изгуби...
За какво говори футбулът? Отборна игра с трескави страсти. На фона на една болнава налудничева трескава тишина, може би кучетата отвън вият самотно, а застиването му на дивана, докато търси душевното оживление и спортен хъс, говори за застиване в жива смърт на душа, иначе способна на повече хъс в живота, но превърнала се в наркоман на неизвестна душевна киселина, която оживлява, за да изсуши после дробовете ти.

Това ми навява.

_________________
Nihil verum est licet omnia.
Върнете се в началото Go down
Daniel Lev




Брой мнения : 20
Registration date : 05.10.2016

Нищото Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Нищото   Нищото EmptyЧет 20 Окт 2016, 00:46

Благодаря ти, че си отделила време да го прочетеш! За някои неща си много, много близо до истината и скоро ще се разберат и странностите, и детайлите (повечето), и като цяло какво е Нищото - макар че и сега е почти ясно. Също така много се радвам, че Бил ти е съмнителен, но само това ще кажа тук. Smile

Това, което ме притесни е, че според теб Марти е прекалено доверчив и не се е шокирал достатъчно от всичко, което му се е случило. Мислех си, че се разбира, че след като е бил веднъж в Нищото - макар и с подсъзнанието си - и след като цяла седмица за това мисли, някак си е преодолял шока и вече тръпне за отговори. А от мислите му - когато прави сравнение между Нищото, в което са сега с Бил и онова Нищо, в което е бил първия път - Марти намеква, че нещо там го влече. И отделно на едно място си казва "Вярвам ли му? Не." Но любопитството му и това нещо, което го влече, са по-силни от него и е готов да рискува.

Тъпо е сам да си ги повтарям тези неща, затова плс кажи, ако не са били достатъчно ясни, защото това ще е много важна критика за мен. Благодаря отново. Smile
Върнете се в началото Go down
Riddle
Nessuno
Riddle


Брой мнения : 8678
Age : 29
Localisation : Plovdiv
Registration date : 04.01.2008

Нищото Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Нищото   Нищото EmptyЧет 20 Окт 2016, 01:24

Хмм, ами може би не се разбира, че е бил в шок преди това, защото не пише почти нищо за предното му преживяване. Но е логично, като го обясни! Може би вмъкни малко пояснение на предните преживявания.

_________________
Nihil verum est licet omnia.
Върнете се в началото Go down
Daniel Lev




Брой мнения : 20
Registration date : 05.10.2016

Нищото Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Нищото   Нищото EmptyЧет 20 Окт 2016, 09:28

Will do! Благодаря отново. party hard
Върнете се в началото Go down
Sponsored content





Нищото Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Нищото   Нищото Empty

Върнете се в началото Go down
 
Нищото
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Лично Творчество :: Вашето творчество :: Проза-
Идете на: