Нямам заглавие. Просто тест.

За доброто старо време, без да съм редактирал или без да съм стигнал до края - качвам това.
Защото магията на този форум ми е помогнала да се изградя като писател и искам да има нещо ново и от мен, тук, където вероятно никой няма да го прочете.


1. Пролог

Адам Дейвис се събуди по-рано от обичайното. Слънцето все още не се беше показало напълно, щорите пазеха пълен мрак в спалнята. Мъжът протегна ръка и опипа другата страна на леглото, но то бе празно. Чаршафите измачкани, а завивката бе изцяло за него. Той разтърка очи. Наистина беше сам. Съпругата му - Джени, вече я нямаше. Беше свикнал с това жена му да става по рано и да заминава за работа, докато той все още се наслаждава на топлия пашкул одеало. Понякога имаха време поне да закусят заедно или да споделят първото кафе.
Адам се изправи с нежелание от леглото. Вдигна щорите и погледна към пустите улици навън. Наистина нямаше никого. Слънцето вече се издигаше. Минаваше осем часа. Адам приготви кафето си, без което не можеше да започне денят си. Поразчисти бюрото в спалнята, което наричаше свой офис. И да, малкото дървено бюро в ъгъла на стаята бе затрупано с документи и хвърчащи листове, наистина приличаше на някой ниско-платен офис работник.
Върху бюрото всъщност се намираха ръкописи. На книги, новели, разкази...всичко. Адам работеше в издателство, работата му се състоеше от това да чете ръкописи на писатели - начинаещи и да дава обратна връзка към издателството, кое може да се издаде и кое не. Разбираше си от работата и обичаше да чете. Още от дете. Мъжът занесе топлото си кафе до бюрото, преметна няколко дебели папки, доакто стигне до желаната и седна.
Зачете. Ръкопис на името - "Мечти на колела"
Не беше стигнал далеч, но му харесваше. Историята бе за умиращ писател, който се връща в родния си град след 20 години отсъствие и се сприятелява с местно момиче в инвалидна количка. Приятелството им беше интересно поднесено, а четенето на историята носеше едно приятно меланхолично чувство. Адам харесваше спокойствието, което този ръкопис носеше, без да обръща внимание, че един от геройте е на път да умре.
Телефонът му извибрира. Почти не му обърна внимание, съсредоточен в страниците, но видя името Джени. Съобщение.
"Звънни ми, когато се събудиш. Нещо става!"
Думите на Джени малко го шокираха. Съпругата му определено не се паникьосваше лесно. Не се и стряскаше лесно. За да му напише нещо такова, значи е важно. Адам се притесни и го полазиха тръпки. Вдигна телефона и звънна.
-Адам? - чу се от другата страна на телефона.
-Да, скъпа? Всичко наред ли е? - мъжът се стремеше тонът му да е спокоен.
-Не. Не е - леко пръщене прекъсна следващите думи на Джени.
-Защо? Какво става? - вече звучеше доста по напрегнато.
-Всички...спряха... - шуменето продължи.
-Къде си?
-На магистралата - Джени звучеше все по-притеснена, но Адам не разбираше защо. ТОй си беше в стаята. Не виждаше и не чуваше какво се случва.
-Просто задръстване?
-Не. Чу се... - разговорът прекъсна.
-Какво се е чуло? Джении? - беше напразно. Адам се опита отново да позвъни, но изобщо нямаше сигнал. Следващото, което му хрумна бе да пусне телевизора. Ако нещо се случва, то по местните новини щяха да го съобщят. Уви. Черен екран. Изобщо нямаше картина. Нито звук.
Адам леко се изплаши. Отиде отново до прозореца. Този път забеляза хора - съседите. Помисли си да ги попита дали знаят нещо.
Но това което видя не бяха съседите му, не бяха и хора.
Три тъмни фигури стояха пред вратата на съседите. Нямаха крака или ръце, или очи. Просто три силуета, черни и високи колкото самата врата. Адам инстинктивно приклекна сякаш да се скрие.
Чу се ужасен писък. Не човешки. Адам запуши ушите си. Отново хвана телефона и се опита да позъвни на Джени - без резултат. Повдигна глава и пак погледна към съседската врата. Фигурите вече ги нямаше. Малко се успокои.
Преди да чуе
почукване на собствената си врата.

-КЛИШЕЕЕ!
Младо момче, на около двайсет се стресна и се отдръпна от клавиатурата.
-Клише? Ти си луд!
-Казвам ти Томи, историята е като всички други. Колко пъти ще пишеш пост-апокалиптична с извънземни. Темата се изтърква. И защо винаги героят ти е писател?
-Ама той не беше...
-Все тая - прекъсна го.
-Ще ме оставиш ли на мира? - момчето, което беше зад лаптопа се казваше Томас. Студент, начинаещ писател.
-Нямаш ли автобус за хващане? - попита Дони Съливан - неговият най-добър приятел и съквартирант.
-О, боже, наистина - възкликна Томи, затвори лаптопа и скочи от удобният черен, кожен стол.
-Добре че си оправи багажа вчера. Още не разбирам защо ще ходиш при вашите - оплакваше се Дони, високо и хърбаво момче с черен анцуг и дебел черен суитчър. Дони играеше баскетбол. Томи пишеше. Бяха странна двойка най-добри приятели.
-Обясних ти. Не съм се прибирал цяла година. Коледа е след една седмица. Сигурен съм, че ще ми се зарадват.
-Да, да, да. Ами аз?
-Ти ли? Няма ли да си с Кейт?
-Нее и тя се връща при техните. Тъпи празнци. Първо ти, а после и гаджето ми ме зарязва.
-Защо и ти не се прибереш? - Томи знаеше, че това е вражеска територия. Този въпрос беше табу и никога не се говореше за семейството на Дони.
-Знаеш, че с баща ми не се разбираме. Ако отида само ще се караме. Съсипвам и моята и тяхната Коледа.
-Винаги може да дойдеш с мен?
-В тази дупка? Не мерси
-Не е дупка.
-Че вас даже ви няма на картата, кой знае каква скука е. Чудя се как изобщо вървят автобуси натам - Дони се засмя на глас. Донякъде беше прав.
Томи хвана куфарите, но не посегна към дръжката. Лицето му беше умислено и леко тъжно. Не искаше да оставя Дони сам по празниците, но трябваше да се прибере. Майка му го молеше вече от месеци.
Дони забеляза угрижената му физиономия.
-Не, не, братле. Няма нужда да ме мислиш. Ще се справя.
-Весела Коледа - и с тези думи и куфара под ръка, Томас напусна общежитието. Чакаше го доста път, до малкото градче Хевън(тест име). За негово щастие сняг почти нямаше и автобусите още вървяха.

2.
22 декември 2020

"Дони си беше прав. Дупка е." - бе първата мисъл на Томас, когато слезе от автобуса. Седем часа път, Томи бе капнал. Искаше му да си легне, но уви трябваше тепърва да се прибере. Беше предупредил за идването си, но автобуса пристигна прекалено късно и родителите му сигурно вече спяха или най-малкото, бяха легнали. Те си имаха традиция. Майка му четеше в леглото любимите си криминални романи, а баща му гледаше телевизия на дивана в хола.
Фелди беше малко градче, скрито и обвито от планина, чийто връх дори не се виждаше. Планината като майка, бе прегърнала спящото градче, с дългите и широки ръце от гори. Ако хеликоптер прелети, то града би бил една точка насред лабиринт от дървета и реки.
Незнайно защо, в този момент една стара легенда мина през ума на Томи. Планината се наричаше - Огнената планина. Това, разбира се, беше мит от забравени времена, който сега се използваше само, за да плаши малките деца. Томи помнеше историята, която бе чул от дядо си, а тя му бе разказана, за да не стои до късно навън с приятелите си. Така че плашенето си е свършило работата. Историята бе, че на върха на планината някога отдавна са били изгаряни вещиците, а истината - никой не знае. Всеки град си имаше подобни легенди.
Но сега Томи гледаше с насмешка на това. Градът бе безопасен. Винаги е бил. Хората се познаваха и уважаваха. Но понякога именно тези малки градчета пазеха най-големите тайни. Лесно можеше да се изплашиш от тишината, животинските звуци наоколо или пък от онова странно чувство, че някой те наблюдава.
Точно така се чувстваше Томи в този момент.
Не само, че някой го наблюдаваше, но го и преследваше.
Чуваха се стъпки. Навън всичко замръзваше, дъхът от устата на Томи излизаше на ледени висулки. "Кой ще е навън по това време??" - чудеше се момчето.
Забърза крачка, крачките зад него го последваха и вдигнаха темпото.
Инстинктът му казваше да бяга, но любопитството му искаше да разбере какво има зад него. А ако човек може да пренебрегне инстинктите си, то любопитството лечение няма. Томи завъртя глава и видя два тъмни силуета зад себе си. Страхът го напусна.
-Ана! Майло! Какво правите тук? - зад Томи засмени и запъхтени бяха две фигури, които дори след години, няма как да забрави - неговите най-добри приятели.
-По дяволите Том, гоним те от автогарата - Майло все още се опитваше да си поеме въздух, от устата му излизаше леден дъх.
-Да, малко се забавихме и ти вече беше тръгнал - бузите на Ана бяха зачервени, късата й руса коса беше скрита под шапка, докато гъстата черна коса на Майло се развяваше.
-Как изобщо разбрахте, че си идвам?
-Майка ти ни се обади - отговориха двамата в един глас.
Тримата се прегърнаха, за кратко топлите им тела образуваха щит от мразовитото време, само няколко дни преди Коледа.
-И вие ли се прибрахте за празниците?
-Преди дни. Надявах се, че тук ще вали повече сняг...все пак сме в планината - Майло изглеждаше разочарован.
Ана замълча, погледна към Огнената планина, чийто връх в момента дори не се виждаше - някъде над облаците и звездите.
-Все още си е толкова страховита, а?
-Някои неща не се променят - засмя се Томи и другите го последваха.
Тримата се насочиха към домовете си. Къщите им бяха една до друга, а това бе основната причина те да си станат толкова близки приятели още от малки. Винаги бяха заедно и често си гостуваха за преспиване. Често се и измъкваха и правеха бели.
Томи вървеше на самата улица, която беше пуста. В далечината все още се чуваха коли, но този шум идваше от главното шосе, което минаваше до града и никога не спеше. Ана и Майло вървяха хванати за ръка по заледения тротоар. Сняг нямаше, само малко по дворовете на къщите или клоните на дърветата.
-Чакайте! - Томи стъписано посочи хванатите им ръце. -Какво става тук?
-О, да. Забравихме да кажем. Сега сме заедно - каза Майло и целуна по ледената буза Ана.
Томи изглеждаше искрено щастлив за приятелите си. Хиляди спомени от детството му изплуваха в съзнанието, но за момент ги подтисна и продължи напред с усмивка на лице. Радваше се, че се беше прибрал. Всичко това му липсваше. Е и глупостите на Дони щяха да му липсват, но определено лекциите нямаше.
Много малко от къщите все още светеха.
Полунощ наближаваше.
В далечината се чуваше кучешки лай. Всички други животни вече спяха.
Скоро тримата приятели стигнаха до домовете си.
-Ще се видим ли утре? - попита Майло.
-Разбира се. Нямам търпение - отговори Томи и потупа приятеля си по рамото. Размени по един поглед с Ана, която както винаги беше тиха и само наблюдаваше двете момчета.
-Може да се разходим по планината - засмя се Майло.
-Дори ние не сме толкова глупави, че да го правим.
-Всъщност като деца вече веднъж ходихме - обади се Ана, погледът й отново беше спрян върху стръмните и побелели хълмове на Огнената планина.
-Така ли? Не помня - Томи изглеждаше объркан, а Майло се почеса по главата сякаш в опит да си припомни.
-Е, както и да е. Ще ви оставям. До утре - Томи беше усмихнат, обърна гръб на приятелите си и тръгна по каменната пътечка към къщата си.
Майло и Ана не казаха нищо, просто се гушнаха и продължиха.
"Не изглежда много огнена в момента" - помисли си Томи, хвърляйки последен поглед към планината извисяваща се над града. Отключи тихо вратата. Както и предполагаше, родителите му бяха заспали.

3
23 декември 2020
Марко

На следващата сутрин, малко след девет часа, три момчета вървяха в дясната страна на шосето. Беше тихо. Нямаше коли. Зад тях малкото градче все още се разсънваше. Но трите момчета бяха тръгнали с мисия.
Тринайсет годишният Марко, ниско и набито момче, водеше групата. Следваха го двамата му най-добри приятели – Джонатан – висок и хърбав, също тринайсет годишен и с една година по-малкият Кени, който носеше големи очила и зъзнеше под шапката си.
-Марко, не ми казвай, че отиваме към планината?
Но нямаше нужда от отговор. Марко спря пред табелата за напускане на града. Завъртя се надясно и посочи малка пътека измежду гората. Тая кална диря водеше нагоре и навътре в планината. Малко хора я знаеха, но ако следваше усуканата пътека, тя можеше да те отведе чак до върха на Огнената планина.
-Ти си луд, виж колко сняг има нагоре – Кени беше прав. По шосето, че и обратно в града почти нямаше сняг, но в гората изглеждаше страшно и опасно за децата.
-Ще почакаме още няколко дни тогава – гласът на Марко трепереше. Нещо не му позволяваше да стои спокойно на място. Краката му искаха да хукнат нагоре по пътеката, но разумът му го възпираше.
-Откъде този зор за поход през зимата? – засмя се Джонатан. –И преди сме ходили донякъде, нали помниш, нямаше нищо.
-Искам да ида до върха. Казвам ви, истина е – Марко се обърна към приятелите си и очите му светеха.
-Кое е истина? – попитаха и двамата в един, объркан, глас.
-Проклятието! Вчера го видях! С очите си… - Марко замлъкна и започна да си спомня за предната вечер. Това беше причината да са тук. Това беше причината малкото момче да не заспи цяла вечер.
-Какво си видял вчера? – запита Кени.
Марко ги погледна с поглед, който гласеше - „Не трябва да казвате на никого”, но след това започна да разказва спокойно:
-Минаваше десет часа, майка ми си беше легнала, а баща ми бе пиян пред телевизора, както винаги. Бях гладен, затова бях слязъл в кухнята да си взема нещо за ядене, когато видях пълният кош за боклук. Трябваше да го изхвърля още след вечеря, когато баща ми ми нареди да го направя. Но бях забравил. А знаете какъв е баща ми. Ще се събуди, ще види, че не съм изхвърлил боклука и ще ми се навика. Ще стане голям проблем.Затова взех боклука и тръгнах към кофите навън. Били сте вкъщи, знаете къде са…на тротоара до оградата, далеч от къщата. Навън беше тихо и спокойно. Съседната къща още светеше, но освен нея, други май не светеха. Както винаги уличното осветление беше слабо, затова не мога да съм сигурен какво видях.
-Какво видя? – Кени и Джонатан бяха тотално потънали в разказа на Марко.
-Когато приключих с боклука и тръгнах по пътеката към вкъщи, чух странен звук. Сякаш нещо се търкаляше по пода или лазеше. Първо помислих, че е вятъра, но после шумът премина в стържене и тогава го видях. Черна фигура, грамадна – Марко опита да опише с ръкомахане колко е била висока – тая фигура носеше нещо. По-скоро го дърпаше по земята. Нещо голямо. Не знам какво беше, но не беше човек – момчето спря за секунда и пое въздух. Очите му светеха. –Имаше червени очи.
Джонатан го тупна по главата:
-Гледаш прекалено много филми на ужасите.
-Хайде да се прибираме – предложи Кени и двамата с Джонатан се обърнаха обратно в посока града.
-Не, не, не разбирате! – изкрещя Марко. -За последната седмица имаме три мъртви тела намерени. Първо беше госпожа Фелчи, която намериха зад църквата. Казаха, че било инцидент. Нещо се срутило и я затиснало. ГЛУПОСТИ! После беше Дейв, монтьорът…били го ограбили и докато се борил са го намушкали. А накрая? – Марко говореше с такъв пламък, че другите не можеха да го пренебрегнат и да си тръгнат. –Онзи ден изплува тялото на господин Бренър, заместник директорът в училище. И какво? Казаха, че бил на риболов и се е напил и е паднал в реката…
-И какво искаш да кажеш, Марко? Че полицията ни лъже?
-Да. Това не са никакви инциденти
-А какво тогава? – запита Джонатан. Виждаше се, че търпението му изчезва малко по малко. Искаше да се прибере.
-Вещиците – Марко посочи към планината зад гърба си.
Като че ли всичко застина в този момент и секундите се превърнаха в часове. Нямаше коли или животинки наоколо. Всичко беше тихо. Марко постоя още няколко секунди с ръка във въздуха.
-Ще видите, само да се разтопи снега и отивам там горе! – каза самият той и тръгна пръв обратно към града. Другите го последваха.
Легендата за вещиците, които са били изгаряни горе на върха беше на стотици години. Но малко по малко тя се забравяше и вече имаше деца, които дори не я знаеха. Марко я знаеше от дядо си, който разбира се, беше му спестил неприятните и свирепи детайли.
Но дори непълният разказ беше запалил любопитството на малкото момче. А за любопитството лекарство няма. Затова дни след като бе чул легендата от дядо си, Марко се запъти към библиотеката в търсене на отговори. Там той намери стара книга с история на града и успя да прочете всичко за онези отминали времена. Вещиците бяха истински, поне тогава. Сега? И Марко не знаеше, но той беше убеден, че те стоят зад всички неприятности в малкото градче.
Разбира се, той търси и в интернет, където намери нещо, което не успя в книгите за града, защото ако за легендата на вещиците почти не се говореше, то за проклятието никой не знаеше. Сякаш то бе изтрито от всички книги, учебници, а малкото хора, които знаеха – вече бяха мъртви. Това проклятие гласеше, че вещиците завинаги ще обитават града и ще взимат хора със себе си, за да си отмъстят.

4.
23 декември 2020 (по обяд)
Нико

Нико или полицай Браун бе в обедна почивка. Полицейската кола, в която седеше партньора му – Боби (някой си), бе паркирана пред един малък магазин за хранителни стоки. Боби беше чернокож мъж, висок и гологлав. Имаше гъсти черни вежди и големи уши. И двамата бяха уважавани полицаи в града. Нико бе корав, но слаб и средно висок. Черната му коса се спускаше почти до раменете му. Очите му кафяви, а брадата леко набола. По-скоро приличаше на човек, който от мързел не се обръснал, отколкото човек, който с удоволствие пуска и поддържа брадата си. Двамата бяха партньори от три години, откакто Нико премина от детективския отдел към патрулната полиция. Колкото и малък град, имаше цели два такива екипа. И да, това изглеждаше като понижение, тъй като повечето полицаи се стремят да стигнат до детективите, където да разследват по-сериозни случаи. Но повечето униформени изобщо не се интересуваха от правосъдието и това да хванат лошият, а се интересуваха от по-доброто заплащане и по-малкото работни часове.
Но не, Нико не беше скастрен и понижен, цялото преминаване обратно в пътната полиция бе негово желание. А отговор на въпросът защо, нямаше. Той беше от най-добрите детективи. Във вестника често излизаха статии за него, а престъпността беше спаднала значително, докато той беше на такава позиция. Всички в града го познаваха, а това не винаги е добре. Защото хората наблюдават и говорят зад гърба на подобни персони като Нико Браун. Той беше свикнал със странните погледи, затова и погледът на продавачката изобщо не го притесняваше.
От герой, Нико Браун, се беше превърнал в никой.
Полицаят държеше две вафли в ръка и една диетична кола. Подаде ги на продавачката – възрастна жена на около петдесет години, която определено не бе от любезните служители, но беше единственият служител в този малък магазин. На табелката на червената й риза, която трябваше да играе роля на униформа, пишеше Табита. Нико не си направи труда от любезности, а просто кимна, плати и се насочи към вратата.
Табита повдигна леко дебелите си кафяви очила и погледна. Лицето ѝ придоби по-сбръчкана физиономия от обикновеното. И тя не каза нищо. А отново погледна към малкият телевизор зад касата. Други клиенти нямаше.
Нико стигна до полицейската кола, която беше паркирана настрани пред магазинчето. Отвори вратата и подаде на приятеля си диетичната кола и едната вафла. Прокара дясната си ръка по скалпа, в опит да разреше косата си. Заметна я назад и отвори своята вафла. Боби говореше нещо на заден фон, но Нико се беше концентрирал и напълно бе изключил думите на колегата си. Чу само думата „семейство”. Боби имаше жена и дъщеричка на осем години, които в този следобяд бяха вкъщи. Жена му държеше цветарски магазин заедно със сестра си. Бяха доста успешни в бизнеса, тъй като това бе най-големият такъв магазин в града и те обслужваха всякакви събития. През зимата обаче, дни преди Коледа, нямаше толкова работа.
Спокойствието в колата обаче бе нарушено и не от приказките на Боби, а от две тичащи фигури. Те тичаха направо към полицаите. Момче и момиче. Момчето ръкомахаше и викаше нещо, докато момичето просто изглеждаше пребледняло и без въздух. Нико постави дясната си ръка на пистолета, но когато фигурите се приближа, той забрави за пистолета и просто отвори вратата, защото това което се четеше на лицата на младежите…бе чист страх.
С отварянето на вратата, той чу думата „Помощ”. Подсъзнателно тръгна към двойката.
-Хей, хей! Какво става? – повиши тон Нико, за да стресне малко приближаващите фигури.
-Кола блъсна приятелят ни. Бързо, елате! – момчето все още не бе изгубило разума си и говореше горе-долу уверено и пълно, докато момичето просто стоеше. Не мигаше и не говореше. Нико осъзна какво е станало, но и осъзна, че дори да бърза, няма какво да направи. И все пак, беше негов дълг като полицай и като човек, затова се затича заедно с двойката в посоката, от която се бяха появили преди секунди.
В този момент вече и Боби ги беше настигнал.
-Как се казвате?
-Аз съм Майло – каза момчето и сложи ръката си на гърдите – а това е Ана – допълни той. Боби също метна един поглед на момичето, което в този момент изглеждаше сякаш се движи на автопилот, но вътре няма никого.
-Повикахте ли линейка?
-Разбира се – кимна Майло.
Това роди въпрос в главата на Нико. Мигновено и дори болезнено мина една мисъл през главата му:
„Тогава защо са тръгнали да ни викат?”

-Но шофьорът побягна, видяхме полицейската кола и просто затичахме – вече и гласът на Майло се предаваше, а духът му се пречупваше. Той говореше с тъга.
-Добра работа.
Линейката вече се чуваше в далечината.
Полицаите и двойката направиха един лек завой и зад ъгъла видяха ужасяващата гледка. Майло и Ана започнаха да плачат като че ли сега осъзнаха какво виждат. Чак когато го виждат за втори път. На пътя лежеше безжизнено тяло или каквото беше останало от него. Едната ръка на момчето все още стискаше бяла торба пълна с покупки. Повечето бяха изхвърчали по тротоара. Главата му и тялото му не можеха да се разпознаят, но се виждаха краката му. Дясна обувка стоеше спокойно в тревата до тротоара. Нямаше следи от кръв. Приличаше на чисто нова.
Боби бързо започна да възпира минувачите и да осигурява някакъв периметър. Линейката дойде. Медиците също се почувстваха безполезни. Нико просто сложи ръка на устата си и почеса брадичката си. Боби го погледна с паника в очите. Тези неща са случваха.
-Казахте, че шофьорът е избягал? А видяхте ли номерът му? Колата?
Майло просто кимна леко, докато гледаше в земята.
-Знаете ли, казваше се Томас и вчера тъкмо се прибра…а днес е отишъл на пазар – Майло вече хлипаше като малко дете.
-Когато дойдохме от там – за пръв път и Ана проговори и посочи пътят надолу, който водеше към домовете им. –Той просто ни се усмихна. Казвам ви…нямаше коли – Ана се пречупи и падна на колене.
Майло стоеше над нея:
-Знаете ли…не е честно.
Нико се стресна. Той знаеше това чувство прекрасно. Преглътна тежко, сякаш отново преглъщаше именно тези думи, защото и той ги бе изричал. Може би всеки човек ги бе изричал.
Той видя как момчето помогна на момичето да се изправи, и двамата облени в сълзи, лицата им бяха подпухнали, а в очите им имаше толкова много сълзи, които тепърва да се изплачат. Наоколо хората бяха в паника, погнусени, викащи, някои даже бяха затворили очи.
Как да не затвориш очи?
Като единственото останало от това младо момче, бе една обувка.
Непокътната и чиста.
Сирените огласяха околността и вероятно цялото градче.
Кошмар. Това бе думата, с която Нико можеше да го определи. Но за негово съжаление, той не сънуваше. И го разбра около час по-късно, когато заедно с Боби, Майло и Ана, стояха пред вратата, където живееше семейството на Томас.
Нико все още нямаше и четиридесет, но вече имаше достатъчно опит, за да знае това чувство. Беше го правил и преди. Рутината беше ясна. Трябваше да почука или позвъни, а после уважително да съобщи лошите новини. Само че този път ръката му тежеше и сякаш се колебаеше да натисне звънеца отляво на вратата.
Но Нико разбра, че това не е кошмар, когато видя майката на горкото момче, плачеща и проклинаща всичко и всеки. В моменти на силна болка, дори Бог ни е виновен. Но виновен бе само шофьорът, а може би и той не беше. Понякога нещата просто се случват. Понякога хора просто умират. И колкото да се чудиш, какво е било по силите ти да го предотвратиш, връщане назад няма. И Нико познаваше тази болка.
Жената, която бе на път да припадне и в момента лежеше пребледняла на дивана във всекидневната. Тя се дереше и не можеше да си поеме въздух правилно. Очите ѝ бяха пресъхнали. Съпругът й бе тих и с наведена глава. Той свали големите си кафяви очила от сбръчканото си лице и положи ръката си така че да прикрива очите си. След това продума тихо:
-Може ли да ни оставите?
Майло и Ана вече бяха отвън, и те плачеха. Не знаеха как да се приберат вкъщи и какво да кажат на родителите си. Затова седяха на тротоара пред къщата на Томас и плачеха, сгушени един в друг.
-Разбира се – отговори Боби и тръгна към вратата.
Нико съжали двамата родители. И как да не ги? Никой родител не трябва да надживява детето си. А сега на това семейство се налагаше да мисли за погребението на сина си, два дни преди Коледа. Преди да тръгне, той постави ръка на рамото на жената, тя привидно се успокои.
-Ще го хванем – полицаят почувства прилив на увереност. А и знаеше че имат номера му. Беше въпрос на време. Дали той щеше да го хване? Едва ли. Суровата реалност е, че на такива случаи не се отдава особено внимание, а Нико скоро щеше да бъде зает с нещо много по голямо от смъртта на Томас.
Това бе само усещане, дълбоко някъде в корема му, приличащо на къркорене. От усещане, за секунди се превърна в реалност.
Боби почти тичаше към Нико, след като той излезе от дома на съкрушеното семейство. Изглеждаше нервен.
-Капитанът се обади, вика ни за някакъв случай. Каза, че е поверително.
В този момент стана ясно, че денят на Нико ще става все по шантав и натоварен, а това не бе по-вкуса му. Предпочиташе да го кара по полека и след работа да отиде до любимия си бар, за да изпие една или две бири, след което да се прибере и да заспи. Не и тази вечер.
Трийсетина минути по-късно Боби и Нико вече седяха в офиса на техния шеф, полицейският капитан. Той бе застаряващ мъж, висок, мускулест, избръснато и сбръчкано лице, войнишка прическа, която беше посивяла и спретнат в красивата полицейска униформа, която, разбира се, в следобеда вече бе разкопчана, а вратовръзката захвърлена. По бялата му риза се виждаха трохи, явно тъкмо се беше върнал от обяд.
Целият офис на капитана беше зает бюрото му, една картина с фалшиво-златна рамка и цвете на перваза на прозореца, който гледаше навън към улицата. Всъщност това което най-добре се виждаше през прозореца беше отсрещният блок и неизмазаните му стени. Картината пък изобразяваше бурно море и кораб, който се бореше с вълните. На бюрото бяха натрупани документи в различни папки, а капитанът гледаше в монитора на компютъра си и премисляше думите си.
-Няма да ви бавя…чух за катастрофата. Най-добре ще е след този разговор да се приберете, да си починете.
Двамата полицаи само кимнаха.
Капитанът продължи:
-Сигурно сте чули за инцидентите през последната седмица – гласът му звучеше разтревожен и несигурен, което беше рядкост за него.
-Да не говорите за…
-Да, и за тримата – капитанът прекъсна Боби, а Нико седеше тихо и дори изглеждаше отегчен. –Какво ще кажете ако знаете, че госпожа Аманда Фелчи не е била жертва на срутване от покрива на църквата…и Дейв Моски не е бил ограбен и наръган, а пък Джон Бренър, дори не е ходил на риболов?
Нико отчаяно подметна ръката си, която направи леко движение във въздуха в знак на незнание и после отново падна в скута му. Физиономията му пък казваше, че няма търпение да се прибере и това е загуба на време.
-Какво имате предвид, сър? – запита Боби.
-В Хевън имаме сериен убиец – изражението на Нико се промени. Вече слушаше.
-Никога не е имало сериен убиец тук. За бога, това е такова спокойно място
-Дори да сте криели, че тези случаи са убийства, защо мислите, че зад тях стои един човек? – Нико най-накрая продума, а въпросът му бе посрещнат с усмивка от капитана. Не защото той се радваше, че хора умират в града му, а защото в този момент разбра, че е направил правилното решение да извика точно Нико в офиса си.
-Виж сам, стари приятелю – протегната ръка подаде папка предимно със снимки на двамата полицаи.
Боби я пое първи, но снимките не му понесоха особено и бързо я връчи на колегата си.
Нико взе три снимки, на които имаше три различни трупа. Един женски и два мъжки. Имаше много кръв, но нямаше нещо наистина стряскащо. В докладите се казваше специфично, че и трите жертви са починали след намушкване с нож.
На госпожа Фелчи са били необходими цели четири пробождания, преди да издъхне, като последното е било в гърлото, а първите няколко в областта на корема. Убийството е извършено на 17ти декември.
За Дейв Моски е било необходимо само едно намушкване, което според доклада на докторите е засегнало сърцето му, което бързо го е извадило от мъките му. Неговата смърт е настъпила на 19ти декември.
Джон Бренър, заместник-директорът също е бил намушкан веднъж, в областта на гърдите, като неговата смърт отново според лекарите е била най-бавната и мъчителна, докато се е задушавал в собствената си кръв, опитвайки се да си поеме въздух. Смъртта му – 22ри декември.
Това бяха само фактите около смъртта им, интересното беше друго. А именно какво ги свързваше. И на трите жертви на челата им беше издълбана буквата „Е” с нож.
-И защо ни казваш това? Колкото повече хора знаят, толкова по-голям шанс да плъзне новината в града и да предизвика паника – Нико остави папката на бюрото.
-Вземи я, вземи я. Давам ти я, защото искам вие да разследвате случая.
Атмосферата в стаята се промени. Нико избута стола назад и се изправи рязко. Изглеждаше ядосан.
-Ти беше най-добрият ми детектив, знаеш го. И сега пак имам нужда от теб, приятелю…кажи от колко години се познаваме?
-Прекалено много ако питаш мен.
-Помоли ме да те прехвърля от детектив в пътен полицай, направих го. Знам, че след случилото се с Емили искаше промяна, но трябва да се стегнеш. Трябва да го хванем. Моля те.
Нико се замисли, но взе папката и отново я отвори.
-И искаш да ми кажеш, че няма следи от борба? Или поне белези от връзване на ръцете и краката? Даже няма някакво упояващо вещество в кръвта им?
-Нямаше нищо. Само това което прочете.
-По дяволите – включи се Боби.

5.
27 декември
Нико


Беше 04:44 часът, когато Нико отвори очи за първи път през онази нощ. Старият дървен прозорец беше леко открехнат заради силният вятър. Студен въздух влизаше в спалнята на мъжа. По краката го полазиха тръпки, сякаш бяха хиляди стоножки.
В мракът не се виждаше нищо освен червените цифри на дигиталния часовник, който стоеше на малкото нощно шкафче до главата на Нико. За него това бе един от онези моменти, когато се будиш в собствената си спалня, и въпреки че всичко е на мястото си, то се усеща, че има нещо различно.
В този момент почти можеше да подуши любимият парфюм, който използваше жена му, донесен от среднощния вятър.
Ако разтъркаше очи достатъчно, дори можеше да види силуетът й, близо до прозореца. Тя щеше да се усмихва и да го гледа как спи.
Но уви, това бяха само подли трикове на нощни сенки.
В стаята нямаше никого.
Вторият път, когато Нико отвори очи беше около един час по-късно, малко преди шест часа, когато слънцето все още не се бе показало над планините. Този път не го събуди вятърът, студа или отминал спомен.
Беше телефонът.
Първо дразнещото вибриране върху дървената повърхност на шкафа, което Нико чуваше в дълбините на мозъка си. А после и мелодията, която съпровождаше обаждането.
-Весела Коледа, Нико – гласът принадлежеше на Боби. И лесно се разбираше, че и той се е събудил преди минути. – Звъннаха от участъка. Някой е открил ново тяло.
-Предполагам, че празниците приключиха за нас.
Нико се изправи и затвори телефона. Все още бе тъмно. Високите планини пазеха градчето от ранните слънчеви лъчи.

***
Тялото, за което се бяха обадили на Боби, бе Вирджиния Уолтс – пенсионирана учителка. Нико всъщност я познаваше лично. Тя бе една от малкото учителки, които идваха в сиропиталището му, за да учат децата на алгебра. Разбира се, тогава Нико е бил малко момче, а госпожа Джини, както я наричаха децата, учеше на повече от математика. Учителката преподаваше уроци колко е труден животът и как от децата в сиропиталището няма да стане нищо, защото нямат нищо. А в реалният свят, на госпожа Джини, парите и властта бяха над всичко. Помощник в тази нейна форма на обучение беше дървената й показалка, която често се ползваше, за да бие децата през ръцете, дупето или главата.
Определено Нико не изпита никаква жалост, стоящ над трупа на една възрастна жена. Особено когато все още спомняше боят, който тази жена хвърляше на него и на приятелите му, само защото не разбирали сложната математика, на която се опитвала да ги научи.
Децата често се оплакваха на Сестрите(така малчуганите наричали жените, които се грижели за тях) в сиропиталището, но от оплакванията на едни малки и неразбиращи деца рядко излиза нещо.
Госпожа Джини преподаваше до 1996, когато Нико беше на петнадесет години, а след това напусна сиропиталището за работа в истинска учителска работа в съседен град. Децата празнуваха, че повече няма да виждат тлъстата, рошава учителка, заради която дупетата им бяха посинени. Няколко години по-късно, когато се пенсионира, тя се завърна в Хевън, но за щастие повечето деца, които я познаваха вече бяха достатъчно големи и напуснали сиропиталището.
-Е, виждаш ли нещо интересно – думите на Боби извадиха Нико от носталгичния му транс.
Двамата стояха над тялото, което бе проснато на земята между малък зелен диван и черен телевизор, който се крепеше върху раздрънкано дървено бюро. Апартаментът бе наистина малък, подходящ за самотна старица.
-Вратата е била разбира, но няма отпечатъци. Няма и стъпки, няма дори пръски кръв.
-Вирджиния Уолтс, била е прободена веднъж – Боби посочи към стомаха й, където раната все още леко кървеше. –Има следи и от физически натиск, на гърлото – Боби побутна главата на възрастната жена нагоре, за да се открие огромният й врат и червените линии, където е била държана.
-Не съм доктор, приятелю, но това не ми изглежда като бърза смърт. Който я е нападнал, после е наблюдавал смъртта й. Изчакал е, и чак тогава е издраскал онова „Е”.
Буквата „Е” си личеше ясно, издълбана на челото на жертвата, въпреки че кръвта от раната покриваше цялото й лице.
Боби за секунда се стресна от думата „приятелю”, защото Нико никога не го беше приемал като приятел, или поне никога не го бе казвал директно. Бяха партньори от шест месеца, когато се случи това понижение на Нико от единственият детектив в града до обикновен полицай. Боби още от началото си помисли, че това е било заради липса на бюджет или липса на нужда в такъв малък и безопасен град, но наскоро бе научил, че Нико лично е пожелал това да се случи. От тогава, дори на празничните дни прекарани със семейството, той мислеше за тайнствения си партньор. Боби не познаваше човекът, с когото работеше вече шест месеца. И това го плашеше. Но още повече го плашеше, че сега бе различен. Тази половин година заедно, Нико бе тих, летаргичен, уклончив и мистериозен. Не споделяше за себе си и винаги отказваше поканите на Боби да идат за по бира след смяна.
Всичко което знаеше за него е, че е бил женен, но вече не е. И когато отказваше на Боби поканата за бира, не е било заради по-добри планове. Нико прекарваше вечерите си и свободните си дни вкъщи. Но Боби бе достатъчно умен човек, че да не притеснява, някого борещ се със собствените си демони и затова никога не настояваше. Всички в града имаха своя собствена клюка за Нико Браун, а никой не се срамуваше да я изкаже, така че насред малкото градче много хора не харесваха полицаят.
Но сега? Сега беше различно. Нико стъпваше по-уверено и главата му бе високо горе. Боби не познаваше тази преродена версия на Нико Браун…и това че го нарече приятелю, го доказваше.

6. Абигейл
1981 – 10 юли

Сестра Абигейл бе само на деветнадесет години през лятото на хиляда деветстотин осемдесет и първа. Аби доброволно помагаше в сиропиталището на Хевън. Родителите й я бяха пуснали като Сестра в дома за деца, за да изкара някоя монета. Баща й бе строг, ветеран от войните и вярваше, че ако искаш да си човек, трябва да работиш. И не просто да работиш, а да се трудиш. Майка й бе вярваща и тиха жена, която имаше малка цветарница съвсем близо до сиропиталището, на края на улицата. По онова време в сиропиталището имаше дванадесет деца и само две Сестри, които да се грижат за тях. Възрастната монахиня Мария, която не можеше да тича вече по децата, и по младата Джоан, която бе млада медицинска сестра(само на двайсет и една) по време на Втората Световна война, но дечицата бяха нейната страст. И тя бе наистина мила и добра. Така че Аби, се явяваше много добра трета помощничка, каквато беше необходима, но средства към дома за изоставени или осиротели деца, не идваха. Така че двете жени се справяха както можеха.
Сиропиталището беше голямо, но никак не бе луксозно. Дървените стълбища, които обхващаха трите етажа, съвсем се бяха разскърцали. В мазето имаше мишки, а тавана събираше прах и страховити неща, както децата сами ги наричаха. Децата пък бяха мръсни малчугани, носещи каквито дрехи има, което означаваше, че когато на едно дете му умалеят дрехите, те ставаха собственост на някое по-дребно на ръст.
Двете жени сами готвеха и перяха, сами чистеха и сами гледаха децата да не си счупят главите. През това лято освен Аби, местна ученичка, те имаха помощ и от няколко учителки, които идваха и обучаваха децата. Разбира се, това даваше няколко часа на двете Сестри и Аби да пооправят наоколо.
Зад старата сграда имаше детска площадка, състояща се от пясъчник и две люлки с ръждясали вериги. Почти никое дете не ги използваше. Повече се събираха в големите зали вътре в дома или по стаите си. Децата бяха две по две в стая, в зависимост от пола. Дванадесет деца населяваха вторият етаж. Първият бе за сестрите, там се намираше и класната стая, а в мазето – пералното помещение. На третият етаж нямаше нищо. Празни стаи и няколко болнични легла, и разбира се, стълбището, което водеше до страшния таван. На децата не им бе забранено да ходят на третия етаж или пък на тавана, но те така и не го правеха. Нямаше какво да намерят освен прахоляк и стари мебели завити с чаршафи, или пък някой стар манекен, който да ги изплаши до смърт.
Вечерта на десети юли през тази година, бе изпепеляващо гореща. Нито животинки, нито хора не се показваха навън. Тревичките бяха полегнали изморени от жаркото слънце. Беше около осем часа и децата бяха по стаите си. Беше късно, а Аби трябваше тепърва да се прибира. Но денят бе натоварен и на нея й се искаше да помогне колкото може повече на изморените Сестри, затова в този момент простираше отзад в двора. Бе толкова топло и задушно навън, че дрехите изсъхваха в ръцете й. Разбира се, навън и все още бе светло, слънцето високо, така че нея не я беше страх да си тръгне малко по-късно, тъй като живееше наблизо. Когато приключи с простирането, тя вдигна голямото тенекиено корито, което преди минути бе пълно с дрехи, и се прибра в дома. Остави го на земята и се насочи към звука на телевизор. Децата бяха вечеряли и двете Сестри също се наслаждаваха на закъснялата си вечеря с любимото си телевизионно предаване. И двете бяха опънали краката си на миниатюрен диван.
-Сестри, сигурни ли сте, че не ви трябва още помощ – жизненият глас на Аби леко ги стресна.
Старата Мария стана тромаво и се приближи до момичето с усмивка:
-Не мила моя, ти вече направи достатъчно. Хайде прибирай се, да не се притесняват родителите ти.
В този момент тътнещия звук от звънеца на предната врата огласи цялото сиропиталище. Чуха се и тропоти по втория етаж. Сестра Мария и младата Аби се спогледаха и заедно тръгнаха към вратата. Когато я отвориха, на каменните стълби пред сиропиталището ги чакаше кошница. Нямаше ни душа наоколо, ни сянка, само тази кошница. А в нея с одеяло бе увито малко човече.
-Че милото е само на няколко месеца, кой би го оставил – монахинята се наведе да го вземе и отново огледа около сиропиталището за някой скиталец. Беше пусто.
Аби повдигна кошничката за пикник, в която преди секунди мирно спеше бебе и възкликна:
-Сестро, вижте, има табелка с име. Пише Нико.

7. Нико
1991 – 10 юли

Възрастната монахиня Мария бе починала преди няколко години, наполовина от тежка пневмония и наполовина от старост и умора. Сиропиталището на Хевън бе оставено в ръцете на Джоан, която вече минаваше седемдесет години, но със същата страст се грижеше за децата. Двете дъщери на Джоан също помагаха ежедневно в грижите за децата. По-голямата, Марго, гонеше четиридесет години, бе омъжена, но нямаше деца. Може би затова за нея бе толкова важно да се грижи за децата в дома, защото ги приемаше за свои. Марго беше от жените, които още от малки си мечтаят за сватба, семейство и дом. Нейната цел в живота – да бъде майка. Може би не си е представяла, че ще бъде майка на над двайсет деца в сиропиталище, но и самата тя усещаше, че тези деца имат още по-голяма нужда от обичта й.
По-малката дъщеря на Джоан бе с едва пет години по-млада. Казваше се Джулия, свиреше на китара и пееше като ангел. Още като ученичка бе започнала с музикалните си изяви из града и околностите. Когато нещата с музиката не потръгнали и групата й се разпаднала, тя заживяла с майка си в дома за изоставени деца, полагайки грижи за тях и помагайки на старата си майка. Джули бе сладка и старомодна душа, тя обичаше да седи на верандата нощно време и да се любува на звездите, с китарата си в ръка. Децата обичаха да са около нея, може би защото искаха нейният свободен дух. За едни малчугани парите, властта, политиката, дори смъртта…всички тези неща не съществуваха. За тях свободата бе точно в това – да си навън сред природата и да правиш това което обичаш. А малките обичаха да играят, да се гонят в задния двор, да викат и да се забавляват, а вечерта уморени от цялата игра – да седнат около Джули на верандата и да слушат красивият й глас и оркестърът от нейната китара и щурците в храстите.
Различни учители идваха и преподаваха на децата, а в неделите и младо отче четеше молитви, но най-вече отговаряше на въпроси от любопитните деца, за които религията бе като дива и невероятна приказка.
Една ранна сутрин Марго и Джули влязоха с гръм и трясък в дома. Децата тъкмо се събуждаха, някои все още бяха по леглата и разтъркваха очи, а други, развълнувани и с големи усмивки, вече се бяха облекли и приготвили за деня да започне. Едно от тези деца беше Нико, защото той знаеше кой ден и защо Марго и Джули са станали около шест часа, за да излязат, а сега се връщаха победоносно.
Нико имаше рожден ден. А двете сестри носеха голяма торта в ръцете си.
Не след дълго всички деца бяха наредени в голямата трапезария, където се хранеха обикновено. На маса в центъра стоеше и тортата, която предизвикваше облизвания у хлапетата. Всички се Сестри се бяха строили отпред, а Джоан издърпа две момчета от тълпата. Едното бе Нико, а другото – високо, хърбаво и русо. Нико никак не харесваше това момче само защото всяка година споделяше рождения си ден с него. Името му бе Чарлз, но всички го наричаха Чарли. И той не харесваше Нико. Двамата никога не си играеха заедно и никога не си говореха.
В погледа на Чарли се четеше нещо което другите деца биха превели като: „К’во ме гледаш, пръдльо”. Пръдльо бе всеизвестна обида между малките и винаги донасяше много смях.
Разбира се, ако искаха да получат торта, всички трябваше да се държат прилично и миличко. Така и стана. За децата имаше сандвичи, сокове и по парче торта. Всички се забавляваха. Нико не обичаше вниманието и тълпите, затова той си празнуваше далеч от останалите и наистина се наслаждаваше на шоколадовата торта, която му бе любимата. Нико бе от децата, които дори на десет години, трудно правят приятели.
Изненадващо към него се приближи висока фигура, която той ненавиждаше. Бе Чарли, който в този ден ставаше на единадесет, Нико ставаше на десет. А една година в сиропиталището си е голяма разлика за децата. Рядко някое от по-големите деца изобщо говореше с по-малките.
-Хей, май не се забавляваш на рождения си ден.
Първоначално Нико помисли да нагруби Чарли някак и това да доведе до разправия и вероятно бой, но усмивката на Чарли и тонът на гласът му всъщност бяха някак топли и приятелски…съвсем различни от онзи поглед, когато старата Джоан ги бе изправила пред останалите деца.
Нико обичаше рождения си ден, но не заради тортата или купона, децата и забавленията. Той нямаше търпение да мине още една година и още една година, докато не стане време да напусне дома и да потърси собствената си свобода.
-Поне си имам торта – отговори той.
-Искаш ли с нас? – запита Чарли и чак тогава Нико видя, че зад момчето се подават и още две фигури. Мургаво момиченце с къдрици и момченце с къса прическа му се усмихваха.
Приличаха си.
И Нико ги позна.
Те бяха брат и сестра. Момичето също бе на десет и се казваше Клементайн, а момчето се казваше Лий и беше на девет години. Двамата бяха попаднали в дома преди година или две, когато и двамата им родители бяха загинали в катастрофа. За съжаление единствената им роднина – леля им, бе в затвора, затова двете деца споделяха покрив с Нико, Чарли и останалите.
Нико не познаваше родителите си и дори не помнеше как се е озовал в сиропиталището. След като бе питал Джоан хиляди пъти, най-накрая тя му бе казала, че е оставен тук като новородено бебе и дори тя не знае кои са истинските му родители.
-Защо не – възкликна Нико, а Чарли бързо му подаде ръка. И просто така двамата вече бяха приятели.
Беше горещ ден насред лятото, слънцето бе високо и гореше тревите и лицата на децата. Четиримата бяха в задния двор, а Чарли ги водеше. Лий бе така нисичък, че почти целия се скриваше зад сянката на водача им. Клементайн вървеше отзад с Нико и го изследваше с поглед, а от време на време му се усмихваше.
-А къде отиваме? – запита Нико.
Чарли посочи гората пред себе си:
-Вижте колко сме близо до Огнената планина, тук има тайна пътека, която по-големите деца ми показаха.
Всички деца знаеха за Огнената планина и за вещиците, с тази история ги плашеха, за да си изяждат храната и да си лягат навреме. Нико изобщо не вярваше в тези неща, но го побиваха тръпки, когато вдигнеше глава и виждаше високите върхове на планината, там където не стигаха и дърветата, а само облаците.
-И защо отиваме натам? – децата вече бяха на прага на гората и ясно виждаха малката тясна пътечка измежду дърветата.
-Защото е страшна жега, а там има езеро – Чарли се засмя на висок глас.
-Ами Джоан и сестрите, няма ли да ни накажат? – обади се Лий.
-Понякога си струва наказанието, приятели.
И така и четиримата навлязоха в гората.
А Чарли беше прав. След около половин час следване на пътеката, която се извиваше между високите дървета и бодливите храсти, децата излязоха на една дълга поляна, която бе огрявана от слънцето и през която минаваше река. Реката се събираше в нещо като малко езеро, което бе оградено от огромни камъни. Водата бе толкова чиста и примамлива, а слънцето бе така жарко, че Чарли скочи без дори да се замисли. След него, Лий направи бомба и изплиска останалите.
В този момент Нико наистина разбра, че някои наказания си заслужават. Дори не му се мислеше за какво ги очаква, когато се приберат, просто искаше да се забавлява с останалите.
Забавлението беше пълно. Бореха се във водата, потапяха се, пръскаха се в очите и се смееха. Цялата гора оживя. Нико си помисли, че това бе същата свобода на тази която открива и в песните на Джули, вечер на верандата.
Не след дълго Нико се измори и остави само Лий и Чарли, които се опитваха да видят кой е по-бързият плувец и се състезаваха ту наляво, ту надясно в езерото. Той се присъедини към Клем, както й викаха накратко. Тя седеше на един от по-високите и гладки камъни и само наблюдаваше момчетата. Слънцето галеше кожата й, но Нико не видя удоволствие или щастие в очите й. Затова седна до нея.
-Хей, какво има?
-Нищо, просто мисля за..
-За родителите си, нали?
-Как, как знаеш?
-Просто го виждам, не мога да го обясня – Нико все още седеше на разстояние от нея и дори не я поглеждаше. Той гледаше към реката под краката им и двете момчета в езерото малко по надолу.
-Ти си странен – и двамата се усмихнаха. –Но си прав, просто съм тъжна днес.
-Би ли ми се доверила? – попита Нико, но преди да получи отговор, вече се беше приближил до момичето и се намираха лице в лице. Клементайн леко се стресна, но остана на място. Нико вдигна ръка и с показалеца си докосна челото на Клем, малко над носа.
Изведнъж голяма усмивка се появи на лицето на момичето и Нико се отдръпна.
Клем скочи и се запъти към езерото, но преди да скочи във водата се обърна към Нико, който не помръдваше.
-Хайде, идвай! Какво правиш намусен там отзад?
Нико се присъедини към момичето.
-За какво си говорихме досега? Май се бях отнесла нанякъде – усмихна се тя.
-За нищо…просто ти беше тъжна и аз взех тъгата ти – последните думи Нико измърмори тихо, за да момичето не ги чуе. И силната вода и крясъците на другите две момчета помагаха.
Клем бе все така усмихната и просто хвана ръката на Нико и двамата скочиха във водата.
***
Нико бе напуснал апартамента на Вирджиния Уолтс. Срещата със старата си учителка върна много спомени от дните му в сиропиталището. А този с езерото определено беше от най-хубавите.
Боби разпитваше съседите, докато Нико гледаше към Огнената планина и се чудеше дали вече някой изобщо знае за това езеро. Носталгията преливаше у него, но фактът, че малко след онзи следобед той повече не видя никой от приятелите си, го натъжаваше изключително много. Свободата, която изпита тогава, никога повече не я срещна през живота си.
А още повече това бе първият път, когато на глас признаваше кой е всъщност.
Нико огледа ръката си, сви пръсти в юмрук и не усети нищо извън нормалното, но той знаеше на какво е способен. Знаеше каква е силата му.
Той можеше да взима тъгата на хората.

Много ми харесва! Върна ме към доброто старо време, когато из форумите имаше и хубаво написани истории.

8.
2020 - 28 декември
Нико

Слънцето изгряваше. Студът бе сковал земята. Дори без сняг, навън изглеждаше мразовито. Вятърът поклащаше високите борове, а долу в ниското, всичко спеше. Хората бяха в празнични отпуски и се излежаваха до късно в леглата си. Дни след Коледа, жителите на Хевън вече се подготвяха за посрещане на Новата година.
Но в тази студена утрин Нико не бе в леглото си, нито бе в празнично настроение. Той стоеше пред замръзнал гроб. За него също беше специален ден. Тъжен и отвратителен, но специален. Защото на този ден се отбелязваха пет години, откакто този гроб бе изкопан. А на надгробната плоча пишеше – Емили Браун.
И като всеки път, когато посещаваше гробът й, и този път Нико се чувстваше нищожен и безпомощен, пред Бог или Дявола, пред Живота и Смъртта. Той не вярваше в Бог или в Рая, но Емили притежаваше безграничната вяра, така че в съзнанието на Нико, ако тези неща съществуваха, то тя определено бе щастлива в Рая.
Донякъде това го успокояваше. Правеше го по-лесно в някои от нощите. Но ако тя обичаше Бог и Бог обичаше нея, защо тогава умря от рак на двайсет и седем?
Нямаше значение, защото така или иначе нямаше да намери причина или отговор на хилядите въпроси защо. А главата му бе пълна с такива.
На Нико му оставаше само това, да стои над гроба й със заледен от студа букет и да си спомня за добрите стари времена. А ако човек изпитва болка от лошите спомени, то хубавите могат да убиват. Няма нищо по-тъжно от това да искаш да се върнеш назад в щастливите моменти.
Нико беше така потънал в мислите си, че дори не чу стъпките, върху хрускащия тънък слой лед, които го приближаваха. По-малка и фина фигура застана до него, гледайки към чисто нова надгробна плоча с все още свежи цветя. Мъжът обърна поглед и видя името Томас.
„Та това е момчето, което прегазиха” – помисли си той.
А фигурата, която се присъедини до него в иначе пустото гробище, беше тази на Ана. Момичето, което тичаше към колата му преди дни, за да го извика, сякаш имаше как да помогне на прегазеното момче. За бога, единственото останало от него беше половин ръка и една обувка.
Нико се смути, постави цветята и реши, че трябва да лиши скърбящото момиче от своето присъствие. Но когато се обърна и понечи да тръгне, ръка го хвана за лакътя. Той се завъртя и видя пълните със сълзи очи на момичето, което в другата ръка държеше пощенски плик.
-Кажете, моля – говореше през сълзи – болката намалява ли? – Ана погледна към плочата на Емили.
Нико беше тих човек във всяко отношение и никога не би показала чувствата си пред непознат, но в този момент и неговите очи се насълзиха.
Отговорът беше не. Времето не лекуваше нищо.
Нико обаче можеше да промени този отговор, само с дясната си ръка.Това бе и първоначалният му инстинкт, ръката му вече бе във въздуха, но Ана в същия момент обърна глава отново към гроба на приятеля си. След това сведе глава към писмото, което държеше, сълзи започнаха да измокрят плика в ръцете й.
Изведнъж пликът се озова на земята, Ана не го постави, сякаш нямаше и сила да го държи.
Нико сложи ръцете си в джобовете на якето си, където се надяваше да ги постопли:
-Не, хлапе. Истината е, че болката не намалява. Ето, аз съм тук след пет години и още ме боли сякаш погребението й е било днес.
Сълзите намаляха.
-Емили, жена ви ли е?
-Да. Почина малко след сватбата.
Ана все още гледаше надолу право в пощенския плик. И това бе познато на Нико. Понякога думите и чувствата най-добре се изливат върху белия лист. Можеш да напишеш всичко и да споделиш най-голямата си болка, без някой да те съди. В този пощенски бял плик имаше листа запълнени с думи, но най-вече с огромна тъга.
Писмото казваше следното:
“Сънувах ужасяващ сън. Теб те нямаше. Пуф, и само за миг, бе изчезнал от животите ни. Времето бе хубаво. Слънцето ни се усмихваше и галеше, сигурна съм, че и ти ни наблюдаваше от горе. В гробищата, пред малката ритуална зала, се бяха събрали стотици черни силуети с черни дрехи и само цветята им придаваха цвят на сивата картинка. Асфалтът беше мокър, наоколо все още имаше сняг, стълбите на ритуалната зала, където стоеше ковчега ти, бяха заледени. Ние всички бяхме там, и аз и Майло. Съвсем скоро се видяхме отново, а сега носехме карамфили. Що за живот е това? Къде е справедливостта? Краката ми трепереха, стомаха ми се бе свил. Майка ти ни посрещна с усмивка през сълзи: "Благодаря, че сте дошли".
Мила дама, също в черно, ни покани да влезем при теб. Ковчега ти стоеше на средата на стаята. Бял, красив, обсипан с цветя. След приветстващи слова и изказване на съболезнованията си, дамата изчезна. Невидима сила ни водеше в редичка, всеки мина покрай теб, пипна затворения ковчег. Оставихме си карамфилите, оставихме си и частица от душите. Сълзите летяха с бясна скорост към каменния под. И след като всички се сбогувахме с теб, отново излязохме навън. Вече не бе слънчево - бе мрачно. Духаше силен вятър и природата усещаше, че е време да скърби за чадото си.
Стояхме пред калната яма, в която щяха да поставят тялото ти. Бяхме нагазили в кишата и локвите, а в ръце държахме свещи. Вятърът неуморно се опитваше да изгаси свещите и да спре церемонията по изпращането ти. Всички бяха навели глави, ала знаех, че погледите ни не трябва да те търсят по земята, ти вече си там горе, в небесата. Не знам кой е религиозен и кой не, но за мен в този момент ти вече бе в Рая, тъй като заслужаваше да си там.
Отнякъде изникнаха четирима човека с гащеризони, шапки и лопати. Ръцете им бяха груби, а физиономиите тъжни. Прокараха две дебели въжета изпод ковчега и го метнаха вътре в дупката. Заровиха те набързо и тръгнаха към следващата дестинация.
Така като се замисля дори не беше сън. Случи се днес. Сега ти си свобдоен. Вече не те боли. Живота ти бе отнет от безотговорен шофьор, но спомена за теб няма да умре,защото аз винаги ще те обичам.
Твоя Ана.
Надявам се някой ден да се срещнем отново.
23.12.2020”
Смъртта на близък човек винаги ни се струваше като един дълъг сън. Или по точно кошмар, от който няма събуждане и който те преследва всяка нощ. Нико знаеше колко безсънни нощи е прекарал и бе сигурен, че това очаква и младото момиче. Вярно е, че всеки скърби и приема тези тежки моменти по различен начин, но едно беше ясно – беше ужасяващо, страшно и болезнено. Болезнено някъде надълбоко и навътре в човек, сякаш самата му душа плачеше неутешимо.
-Ще ми разкажеш ли още? – запита Ана, като най-накрая бе вдигнала глава и бършеше сълзите си с ръкава на дебелото си палто.Тя гледаше към гроба на Емили.
-Добре. Но нека повървим, замръзва се на едно място.
Ана само кимна и тръгна до Нико.
Това бе един от моментите, когато проста мисъл мина през главата му:
„Ти можеш да й помогнеш”
С тези думи той често решаваше да помага на останалите, взимаше и събираше тъгата им, сякаш трупаше брашно в буркан.
Но тези думи не идваха от собственото му съзнание. В тези моменти чуваше нежният глас на Емили. Сякаш тя му бе оставила тази мисия, да помага на хората в нужда, а той я следваше, с тъга в сърцето, че не е успял да помогне на единствения важен за него човек. Но как можеш да помогнеш на човек, умиращ от нелечима болест?

9.
2012 – Нико и Емили

Нико подмина гробищата и продължи по извиващият се път нагоре. След двете бири и едната чаша уиски, които беше изпил, тази стръмна улица никак не му се нравеше. Минаваше двайсет и два часа, но все още не беше напълно тъмно. През лятото слънцето правеше компания по-дълго на малките човечета в скритото от планини градче. Но дори яркото слънце се преклоняваше пред луната и нейните приятелки – звездите. А нощното царство бе управлявано именно от малките блестящи гвардейци, гордо обикалящи своята царица – Луната.
Нико вече ги виждаше. Въздухът беше топъл, а небето чисто. Улиците бяха празни, а повечето къщи – потънали в тъмнина. Имаше и къщи, чиито прозорци все още светеха. В далечината се чуваше кучешки лай, който отекваше измежду празните дворове и от време на време заглушаваше песните на щурците и всички други летящи насекоми, излезли в лятната нощ. Мъжът все още не проумяваше защо му беше да пие. Бирата утоляваше жаждата и охлаждаше жегата навън. Той го знаеше. Уискито? Уискито вече е съвсем друго ниво. То е за потушаване на емоциите вътре в душата на човек. Нико идваше от бара и вместо с униформа, бе с единственият си чифт къси дънкови панталонки и черна риза. Негов добър приятел му беше уредил среща, тъй като беше някак странно мъж на трийсет и една години така и да не си е намерил жена и все още да няма семейство. С малкото събрано желание за тази среща, Нико все пак отиде, но жената, която бе виждал само на снимка, така и не се появи. „Явно си е имала по-важна работа” – мислеше си той. Но вътре в себе си, знаеше че приятелят му Тони, донякъде е прав. Беше му време за семейство. Ала любовта и перфектната жена не падат от небето просто така.
Пътят се заравни. На Нико му оставаха още сто-двеста метра и щеше да си е вкъщи. Нямаше търпение да си легне и да забрави. Това му бе спасението. А утре, поредният работен ден като полицай в един малък град, където главните престъпления бяха кражба на цигари от магазина или кола неправилно паркирана на тротоара и пречеща на минаващите.
Преди Нико да стигне до своя дом, той се загледа в една двуетажна бяла къщичка. Краката му рязко се вцепениха, а умът му сякаш изтрезня за стотни от секундата и от нещастен пияница идващ от бара след неуспешна среща, той се превърна в най-добрия полицай и гениален детектив. По врата го побиха тръпки, а вятърът бе все така топъл.
В къщата не светеха лампи, а завесите бяха пуснати. Единствено на дървената веранда светеше крушка, а под нея – дървена масичка и самотен стол. На масичката лежеше дебела книга. Но това, което изплаши мъжът и върна трезвото му състояние бе под верандата, в тревата.
Труп.
До преди секунди на полицая му бе трудно дори да върви, но сега направо се затича към човешко тяло, лежащо на земята. Нямаше значка или пистолет, но дългът го зовеше.
***
Емили тъкмо беше дочела поредната книга, която бе подхванала, а именно – „Одисей” на Джеймс Джойс. Тя бе изпълнена с неприятното чувство, когато завършиш интересна книга, сякаш някой роднина е умрял. Една празнота я бе обзела и поне дни щяха да минат, преди жената да докосне друга книга.
Емили обичаше лятото. С нетърпение чакаше дните, когато можеше да чете навън, под звездите и напълно да се потопи в историите на любимите си книги. Другото и любимо занимание можеше да се стори странно на много хора, но тя обожаваше да лежи в окосения си двор и да наблюдава звездите високо над нея. Нямаше нищо, което да запълваше онази празнота от приключването на книга по-добре от това да слуша стари песни и да гледа нощното небе.
Това и правеше в онази нощ, докато не чу тежки тропоти, почти като стъпки. Нещо я приближаваше.
Тя повдигна глава, едно небрежно движение подви дългите си черни коси зад дясното си ухо и свали слушалката от там, за да чуе по-добре какво става. Нямаше нужда. Тя го и видя. Запъхтян мъж стреснато спря на около метър от нея. Лицето му беше червено и някак притеснено.
-Ъъъ, извинявам се – започна мъжът. –Вървях си и видях някой паднал, помислих си…
Нико ръкомахаше с ръце, сочеше откъде е дошъл. Лицето му бе зачервено, да, но от срам.
Притеснението му изчезна, когато жената пред него се засмя.
„Сладка е” – помисли си той.
-От тук звездите се виждат най-добре. Ела.
Все пак бяха доста високо, Нико се сети за изкачването от бара до тук. Искаше любезно да откаже поканата и да се прибере. Леглото го чакаше. Но невидима сила го свали на земята, краката му омекнаха и без да разбере, той вече седеше до момичето. А може би това бе алкохолът. Дори в тъмното можеше да прецени, че е малко по-млада от него. Но лицето й изглеждаше непознато. Той живееше още няколко къщи по надолу, но досега не я бе срещал.
-Трябва да легнеееш – възмути се тя.
Нико легна, но гледаше да стои на разстояние от нея, не искаше ситуацията да става по-странна отколкото е.
Косата й беше дълга и сякаш се сливаше с тревата. Носеше бяла лятна рокля, която бе изрисувана с различни на цвят цветя. От слушалките идваше стара песен, която Нико не разпознаваше.
-Казвам се Емили между другото.
-Нико.
Не мина и минута, когато мъжът скочи от земята и се изправи на краката си. Направи го даже с неочаквана лекота, сякаш бе малко дете, а не трийсет годишен мъж леко пийнал. Емили се изправи след него.
-Съжалявам…такова, мисля, че е време да се прибирам. След като всичко е наред… с вас – бузите му се бяха зачервили. За пореден път се чувстваше като малко момченце.
-Разбира се – усмихна се жената срещу него. –Но трябва да се наслаждаваш на малките неща, повече – каза тя и отново хвърли поглед към звездите.
-Може ли да те попитам нещо?
-Стреляй.
-Живея няколко къщи надолу по пътя, но мисля, че не съм те виждал досега?
-О, отскоро живея тук. Учителка съм. А! И в неделите участвам в църковния хор, може би там…
-Не ходя на църква – бяха последните думи на Нико преди той да изчезне в мрака. Щурците замлъкнаха, а нежният вятър изпрати мъжът по пътя му. Емили се загледа във фигурата му, вървяща по тротоара, докато не се скри от погледа й. След това тя погледна звездите за последен път, въздъхна дълбоко и се прибра, взимайки книгата от масичката със себе си.

Artemis. написа:

Много ми харесва! Върна ме към доброто старо време, когато из форумите имаше и хубаво написани истории.

защо, какви форуми има сега изобщо? то аз не знам да има форуми вече... ако знаеш някой, прати насам, пък било то и с лоши истории :Д