Горска приказка

Отдавна си падах по фентъзи романите. 17-годишна, отвратена от повечето невъзпитани момчета, които съдбата бе завъртяла покрай мен, намирах вълшебната романтика, която търсех, именно в света на магията.
Защо ли? Ами първо, защото там мъжете имат чест, достойнство и идеали, за които живеят, борят се, а понякога дори дишат в тяхно име. А и... да си признаем. Главните герои в тези томчета винаги са изваяни, секси, добре сложени. Представите ти доизвайват образа, описан между редовете, и ето, вече си имаш мъжа, който търсиш. Той не ти върти мачовски номера, обръща ти внимание след първия секс, а защо не и да те повози на бял кон.
Хайде, хайде.
Колкото и да е заучен израза и да предизвиква саркастични усмивки, на нито една жена не би й станало неприятно някой джентълмен да покаже ловкостта и стройната походка, подпирайки я със силата си върху коня.
През лятото на 2012 отидохме на палатки в Калоферския Балкан, Средна Стара Планина. Бях с компания от приятели, но бях сама в палатката. Не обичам да ми дишат във врата, особено в такова тясно пространство. Може би на някои би им се сторило странно, че не ме е страх от диви животни и всевъзможни фантоми, които съзнанието ражда през нощта в гората, но това е. Саможива съм, не ми пречи малко доза адреналин. Нали това са приключенията, които всячески търся да почерпя от любимите си книги.
След наргилето, веселите лафове, вицове и разтоварващи настроението разговори, на всичките 6-ма от нас ни натежаха клепачите. Може би беше към 3 часа през нощта. Да, вярно е, че на мнозина би им се сторило рано на пръв поглед... но ние се бяхме разбили от кеф на дискотеки през цялата изминала седмица, затова спонтанната ни идея за среднощен планински купон, не успя да извади 100-процентовият ентусиазъм от нас.
И така... всички си легнахме. Имената на приятелите ми нямат значение към историята, а може би, да си призная, никога не са имали кой знае какво значение и за мен. Освен в моментите на директен контакт, които използвах за разведряване от сивото ежеднение. Не можех да разчитам на тях за сериозна подкрепа, нито се очертаваха да ми бъдат спътници в живота. Но както и да е.
Шумът най-после утхна и всички се разотиваха по палатките. Уморена, затворих припряно ципа, сякаш най-накрая исках да потъна в собствения си свят след времето на самота сред тълпата. Като че ли бях по-добре придружена с мъжете в главата ми, които знаеха всичките ми мисли, спомени, познаваха истинското ми лице. Ако съществуваха, разбира се. Понякога си мислех, че полудявам. Но поне успявах да направя разликата между реалност и фантазия. И как да не е така, когато всяка секунда ми напомня самата истина. Че тези красавци нямаше как просто да се претворят край мен и да ме награбят веднагически.
Когато последните приглушени смехове утихната, най-накрая и аз започнах да придремвам. Приятният унес се разля по очите ми, последван от най-сладкия момент на просъницата. Просто си там и те няма. Частично усещаш допира на „медената“ възглавница под себе си, но очите галено тежат на мястото си, и си в истински покой. Докато най-накрая не се отцепиш от ежедневието и не потеглиш към среднощните приключения на сънищата, от които никога не знаеш какво да очаквах.
Още не бях заспала. Сигурна съм. Наистина не полудявам. Нали?
Когато чух някакъв потаен глас извън палатката. „Ехо...“ зовеше нечий младежки акцент, явно на момче, с най-красивия тембър, който ушите ми бяха долавяли.
Това ме сепна и разбуди, но веднага предположих, че ми се е причуло заради леката унесеност, на която така се наслаждавах.
Тогава се отпуснах отново, готова пак да се потопя в безтегловност...
Но ето! Пак – ЕХО! И този път беше по-силно, затова наистина наострих уши.
Вън се чуваше някакво шумолене на листа, сякаш от животинка.
Постоях така известно време, преценяйки ситуацията (без всъщност да влагам никаква мисъл, просто инстинктивно се напрегнах). И тогава най-импулсивно дръпнах ципа надолу, какво толкова пък. Ако ще ме изяжда въролак, да го прави. И без това ми бе омръзнал живота.
И тогава се втрещих!
Какво беше това чудо?!
Пред мен май наистина стоеше... е, ами как да го кажа, как да подготвя публиката по друг начин.
Ами, елф.
Аз се опулих и ченето ми стигна максимума зеене, на който бе способно.
Явно се изчервих същевременно, онемяла и втрещена пред този шок и невиждана румена хубост, на която бях станала свидетел. Бузите ми запариха приятно.
Пред мен бе приклекнало красиво горско създание, което много приличаше на човек, но със сигурност не беше. Как го разпознах ли?
Естествено, най-вече заради ушите. Издължени и щръкнали настрани, точно като типичното Толкиново описание на безсмъртните му творения.
Момчето от горски произход имаше остри скули, които подчертаваха лицето му и веднага издаваха, че има твърдост и сериозност на характера. Това бе първото, което ми направи впечатление. После забелязах къдрещата се под раменете му коса, която диво разцъфваше върху плещите му, лъскава, богата на живот, сякаш отразяваше и даваше сила на плодовитостта и жизнената му сила. А очите, сини като сапфир, издаваха стъклен отблясък, потайни, мистериозни. Не само че за първи път виждах подобно създание и никога не бих могла да знам какво мисли, планира и дори по какъв начин протичат мислите му, но тези очи. Тези очи ме потопиха до дъното на Световния океан, само за да усетя цялото налягане на цялата океанска маса във вид на неизследвани дълбини. Те притиснаха гърдите ми така, че изгубих целия си въздух от копнеж да надникна в тези неразбираеми тайнства. Веждите, като бродирани върху гоблен, изписани, плътни, леко рошави. Това допинасяше за интересния му необуздан вид на феерично привидение от горската нощ.
Но.......... устните му. Тези плътни, сочни, прасковени устни. Познайте как се размекна сърцето ми, влюбено от пръв поглед, биещо на макс не само от моменталната химия, но и от онази типична тръпка, която се поражда у всеки човек, имал непринуден досег с паранормалното.
Също така се разтуптя и нежността между краката ми.
- Но ... аз... вие... Какво сте вие? Как така сте тук? Привижда ли ми се? Как така това е възможно? Ка...какв..кааа? – загубих речника си аз;
Младежът се разсмя и гласът му отекна като сребърен камбанен звън, изпълващ цялото пространство наоколо със светулки. Буквално. Появиха се милиарди трепкащи светлинки около красивата му грива и поръсиха златен прашец върху невинно сияещите му бузи.
-Здравей, миличка. – същият този интересен тембър ме поздрави – Знам коя си. Мога да усетя мислите ти от километри. Да, елф съм. И да, цяла вечер слушам мислите ти. Наистина се впечатлих. – той направи топла пауза – Рядко чувам човешко създаие наоколо, което да си представя през цялото време такива красиви картини и да има толкова възвишени, добри мисли. Затова реших да ти се представя. Иначе елфите, наистина сме саможиви.
Аз ахнах. Наистина, бях се напила. От емоция, неочакван пристъп на адреналин и от това бясно, еуфорично, магическо вълнение, което не оставяше сърдечния ми център на мира. Бях се разтопила, аурите ни като че ли се бяха смесили, и аз вече потъвах в обятията му от разстояние. Именно. Фантазията ми бе оживяла. Какво ли значеше за мен това? Бях се съживила изведнъж и за първи път разбрах какво е ... Какво е сбъдната мечта.
Не може да се предаде този безкраен екстаз с думи.
А що за интересно присъствие имаше... Като парфюм от дъбов мъх, силен, по онзи начин, който се запечатва в пространството и ти разтапя краката, дори и него вече отдавна да го няма на самото място.
- Аз ... – едва възвръщах дар слово – Ами.... за мен е чест. Магия ли е това? Как така това ми се случва? – още бях в отрицание. И се разплаках и от радост, и от неверие, и от предусещането, че заран това щеше да свърши. Да, предусещах, че времето ни заедно е броено. Не бе възможно да е иначе.
- Вие, госпожице, - започна искрено да ме ухажва той – Мислите ви са толкова добронамерени. И използвате всяка секунда да разнасяте добрите си намерения и в главата ви няма място за нищо, освен красиви пейзажи. Разбирам самотата ви. Светът отвъд е доста огрубен, но това е и предназначението на вашето раждане тук. Нали?
Аз се усмихнах разбиращо, без да казвам нищо. Той сам беше казал, че чете мислите ми. А и освен че нямаше смисъл, буквално още ми бе трудно да отговарям нормално.
- Това прераждане ще свърши, миличка.
Аз се разстроих. Слабо казано разстроих. След тази еуфория, вече бях съсипана. Защото колко е непосилно да ти поднесат амброзия, когато след една глътка си обречен на вечна жажда и сухота.
- Аз.... аз... – започнах миличко да ридая – Ще ви видя ли някога отново?
- Спокойно – увери ме напевно той и все едно лек се изля върху вкамененото ми сърце – Да, ще се видим, но няма да е скоро. Знаеш кога...
Отново започнах да залитам в лошата крайност.
- Значи ще е след като премина вуала?
Той замълча без недомлъвки. Боже, какво равновесие всяваше самото му излъчване. Толкова много го исках.
-Знаеш, че няма как. Законът си е закон. – строго оповести елфът – Но след това ни очаква щастие. И то, запомни! – наблегна той – Запомни, миличка. Завинаги!
Аз не можах да издържа повече и се засилих дръзко и необуздано в обятията му.
Посрещна ме силният му като скала торс, и след това здравите му, ухаещи на прекасния аромат ръце, ме обвиха уверяващо и треперещо.
Да... да.. и той се вълнуваше... и аз също... толкова... толкова... влюбена... И той ли...? И той...?
- Аз съм Фингон, Бояна. – представи се той и аз щях да получа душевен оргазъм.
И без да чака повече покани, устните му се впиха в моите.
Прасковени, леко набъбнали, като допир върху свежа черешка, пиех от устните му ненаситно, като от извор на живота, като жива вода.
Луната ни къпеше със зеленикаво-сребърен отблясък и рисуваше динамично светлосенките ни, очертанията ни. Всяко движение го увековечаваше в един непрестанен гонещ се танц от форми и линии, които искаха да се слеят завинаги в едно, без да се разделят.
Косата му падаше напосоки по кожата ми, гъделичкайки я леко и игриво, като че ме задяваше котенце.
Не знам дори кога горните ни дрехи бяха се озовали на земята. Но виждайки за първи път изваяната му гръд, изписаните мусколи, клиторът ми вече пулсираше, почти достигнал оргазъм, без дори да го е докоснал все още.
Дланите му драскаха с връхчетата си нервните ми окончания. Тогава той ме стисна по-силно и тигрицата в мен се разяри. Аз започнах да се отърквам в него, ръцете ми неутолимо търсеха все повече и повече от тялото му. Неусетно, и вече бяхме започнали да се драскаме с нокти взаимно, а ето че в миг бях притиснала гладкото си пиленце върху твърдото му бедро, все още облечено.
Започнах да се отърквам бясно, а възбудата пулсираше, ли пулсираше, докато твърдта на бедрения му мускул силно се притискаше все по-навътре към устничките на женската ми чест, а аз вече усещах как от тях се стича сок и как гащичките ми се бяха подмокрили.
Той ме положи страстно на земята и за миг се спря, създавайки момент на сближаване и душевна интимност. В тишината се чуваха възбудените ни дъхове на пресекулки, танцуващи и завихрящи се заедно.
- Об-бичам те. – срамежливо и откровено ми се обясни в любов, а аз този път наистина изпитах оргазъм, отвътре на гърдите и в точицата между срамните издатинки.
- Ооооо! – издивях от удоволствие аз, а междувременно ръката му вече бе издърпала с размах долнището на пижамата ми, и аз се оказах по дантеленото си синьо бельо. Определено беше в тон с очите му.
Явно споделящ мислите ми, той поспря за втори миг, а ръката му трепереше върху гащичките ми. Нектарените му устни потрепнаха, и изпод гъстите му мигли закапаха сълзи, които солено се отрониха върху крачето ми, точно до свивката на половите ми органи.
Той ме погали нежно по ръба на дантелената красота, а после вече, отново с мъжката си решителност, помръдна пръстите в страни и започна да ги движи ритмично по тази месеста усмивка, която вече бе в непрестанен оргазъм, който само се засилваше, без да спира и за миг.
По слепоочията на Фингон почнаха да се стичат капчици пот, вдишваше, издишваше ритмично и в сихнрон с настоятелните движения по клитора ми, и вените на врата, по лицето, ръцете му пулсираха, което толкова ме възбуждаше. Изкарваше ме извън кожата ми, а онази извивка на бедрото му, която очертаваше крака му като на лекоатлет, направо ме хвърляше в космоса.
И тогава събрах смелост за най-интересното нещо от цялата протичаща еротика. Това, за което ме беше свян.
Членът му се очертаваше по черния прилепнал плат на панталона му, а издутината ме караше да ожаднея и да изпитвам неистовата нужда да ми го начука, да влезе в мен, да усетя как ме разширява и изпълва, а после да помпи здраво, докато аз крещя... крещя...крещя и искам все повече да удря навътре, все по-навътре, без край, защото колкото и да се докосваме, колкото и да се любим, няма как телата да спрат да се привличат навътре. Ето я и болката на любовта. Дори когато се имате, не ви стига допира на другия, кара те да искаш все повече и повече, докато не обезумееш от страст.
Той усети, че съм готова, и отново се поспря. Усетих го, че се усмихва, макар и да не посмях да го погледна в очите.
- Погледни ме... – подкани ме романтично Фингон.
Аз, треперейки, го погледнах право в очите. Излъчваха разбиране, топлина и някаква мъдрост, която показваше, че наистина е способен да обича и да се отдаде на жена, но не само за нагона си.
- Аз .. също... – осмелих се да отговоря най-сетне на признанието му в любов.
Тогава елфът обезумя и ме сграбчи, като перце ме положи върху члена си.
Чувството беше неописуемо. Беше толкова здрав, членът му и путката ми пулсираха един върху друг, и аз се търках в него игриво, а арката на гърба ми котешки се извиваше, като повдигаше дупето ми палаво нагоре-надолу. Той ме стисна за бузите на това ненаситно дупенце и почна да контролира движението ми въху члена му, докато усещах силата и мъжеството на ръцете му. Тогава двамата се присегнахме в миг към панталона, за да го разсъблечем. Дланта ми се опря в неговата. Последва лекичко, бързичко погалване от пръсчето му, подканващо ме джентълменски да го докосна там.
И аз се спрях в миг на притихнала романтика. Пресегнах се бавно и най-накрая го пипнах за достойството, като след това, по-уверено започнах да го опипвам и търкам, докато курът му се втърдяваше все повече и повече. Бръкнах ревниво под ластика на панталона му и за първи път усетих допира на члена му. Беше пенисът на Бог.
Той дръпна панталона си надолу и аз онемях пред интересния вид на мъжеството му. Беше дълъг, красив, чист, ухаеше приятно и привлекателно. Аз отново го докоснах, вече на голо. Съкровен момент. Тогава почнах да движа ръката си нагоре-надолу, лакома за допира на члена му, първоначално бавно и сенсуално, а после по ритмично и бързо. Той пъшкаше с галантния си тембър, а това ме възбуждаше на макс.
И двамата не можехме да издържим повече без да ми го начука.
Той отново ме премести като перце, положи ме на земята, разкрачи доминантно краката ми, и с ръце от двете ми страни и коса, спускаща се като завеса върху лицето ми, криейки я от погледа на гората, наистина ми го натика.
Разтвори ме с твърдия си, пращящ от възбуда член, а аз охнах от удоволстви и го стиснах за стегнатия му задник, като почнах да го натискам все по-навътре, искайки още и още, подканяйки го да усилва и усилва тласъците.
Той ми го чукаше ритмично, а аз отдолу, като покореното му диво котенце, напълно обезсилено физически от хватката му, се движех и се давах всеотдайно. Влагалището ми го зовеше, искаше го все по-навътре, целуваше влажно пениса му, който потъваше в тази женска съкровена пяна. Ръцете му стискаха моите, после изведнъж той спусна гръдта си към моята и се прилепи към моите настръхнали цици, които се люшкаха нагоре-надолу, стегнати, големи, оформени. Той ме зацелува, докато дупето му си очертаваше и отпускаше линията на мускола, всеки път, когато надървеше напред, или плъзнеше назад.
Тогава, усетил сладките ми гърди, и най-накрая решил да разкрие новия първи момент от нашите допири, той ме обърна, вдигна ме и ме положи върху себе си.
Аз затанцувах върху него, коремчето ми се движеше, сякаш играех белиденс, дупето отново напред-назад, а гърба все така котешки се извиваше, докато луната и звездите интимно блещукаха в самотния небосвод, а шумата на дърветата шепнеше в непрогледния мрак на усойния лес. Отразената светлина къпеше телата ни и те, ту в мрак, ту в перлено сияние, се сливаха в едно, желаейки този миг да не свършва... Никога.
След време Фингон отново пое ролята и ме обърна на задна. Той ми го натика и продължи ритмично, а гърдите ми се заклатушкаха като напращели балони. Той започна да говори нещо с доминантен глас на елфически език, което ми докарваше поредния огразъм. Колко огразма бях изпитала? Аз изобщо не бях излизала от него, а през няколко минути климаксът взимаше все по-различен и нов връх.
Другата поза, която заехме, беше страшничната прашка. Легнали настрани, аз пред него, а той зад мен ми го чукаше, докато краката ни се преплитаха, а ръката му ме прегръщаше с нужда от душата ми, а после, с хищническа страст стискаше гърдите ми.
Соковете се процеждаха по члена му, напояваха лекото му окосмение там долу, както и бедрата му, а капки падаха на случаен принцип по земята, и къде, що видят.
И двамата охкахме, пъшкахме, с цял глас и гърло, даже ревяхме. После щях да се запитам как приятелите ми не са ни чули, но явно е направил една от елфическите си магийки, за да ни осигури спокойствие.
Позите се сменяха непрестанно, непринудено, търсехме се, докосвахме се, деряхме се, целувките обсипваха всяка част от телата ни, навлажняваха плътта ни с любов. Обичахме се. Имахме се. И болеше. Болеше, защото краят наближаваше.
И както той ме любеше, отново на задна, силно и с неуловима бързина и твърдост, усетих как членът му изпулсира по-настойчиво, след което той изкрещя от кеф и, стискайки ме вдъхновено с ръцете за ханша, свърши вътре в мен.
Можеше да свърши извън мен, но това нямаше да има никакъв смисъл.
Не ме бе попитал, но и двамата знаехме, че съм съгласна.
Нямаше да е истинско и завинаги щяхме да съжаляваме, ако не бе свършил в мен.
Той крещеше влюбено на елфически през доста дългия период, в който отделяше сперма, натискайки пениса си чак в матката ми.
-Финфи, Финфи, Финфи – виках възбудена аз, в крайния си оргазъм, който неговият бе отключил и засилил в путенцето ми.
И тогава, когато отдели и последната капка, той бавно го извади и ме прегърна.
Помълчахме и се гледахме разбиращо в очите.
- Обещай ми нещо. – промълви вярващо той.
Аз се усмихнах нежно и го подканих:
- Да, скъпи Финфи, кажи.
Той заекна.
- Ако е там... моля те, роди го.
Аз се разплаках.
- Да, да, да.... –стенех в съгласие аз и той се зарадва, докато също не можеше да спре да дава глас на мъката си.
Беше почнало да се зазорява.
Прегръщахме се, притискахме се един в друг, опитвахме се да задържим ефирния момент, но пясъците на времето се процеждаха между пръстите ни.
И тогава го усетихме. Най-ужасният миг. Тази болка, която прониза сърцата ни, щеше да ни умопобърка.
Погеднахме се в очите са продължително време, което едновременно продължи завинаги и крайно мимолетно.
-Сб-б-гом, мила... – отрони се мъртвата му надежда от устните, които ме целунаха влажно със солта от очите му.
Аз отчаяно го притиснах към себе си в опит да го задържа...
И тогава се събудих.
Бях в спалния си чувал. Аз се огледах неразбиращо, защото изобщо не се чувствах така, сякаш излизах от състояние на сън.
Веднага се отципих и истерично дръпнах ципа на палатката. Но вън вече беше късно утро, може би към 10 часа.
Видях някои от приятелите си станали. Бяха си направили кафе, парата от което се извиваше ароматно във въздуха. Говориха си сладко, сладко. И тогава разбрах, че всичко е свършило. Знаех, че не е сън. Дори не ставаше въпрос за съмнение.
И толкова посърнах, че ми се доповръща, причерня ми.
- Добре ли си, Бояна? – попита ме една от приятелките ми, когато ме забеляза.
А друг приятел весело подхвърли:
- Оо, май някой е попрекалил с алкохола, ааа...
Аз смотолевих нещо от сорта, че съм наред и веднага се пришпорих обратно в палатката, защото не бях в състояние да общувам. Нито можех да се прикрия, нито исках, а не ми бе и до обясняване.
Заридах с мъртво сърце, доколкот се може по-тихо в такъв миг.
И тогава нещо проблесна на одеалото ми.
И тогава видях една гривна.
На нея пишеше: „Завинаги твой, Фингон.“