Реката на Забравата

„Силно вали днес.“
Прозорецът на каменната кула зееше отчаяно, взрян в безперспективните дебри на гората Шеридан. Дървените кепенци се полюшваха меланхолично от поривите на прохладния вятър, а капките ромоляха ритмично върху къдравата коса на Меропа Морт, смесвайки се със сълзите по лицето й. Ободряващият допир на дъждовната вода се смесваше със соления вкус на скръбта й по пресъхналите устни, които все още издаваха потенциала си да бъдат сочни и вкусни, независимо от напуканата им обезцветена реалност.
Момичето докосваше освежената си кожа, сякаш преследваше съставката на младост и свобода, която дъждът й вдъхваше.
Това бе любимото й време. Мрачно, ветровито, сенчесто и ободряващо. Само това можеше да съживи у нея отминалия спомен да се чувства жива.
Това атмосферно настроение винаги й е било любимото. А също така и светкавиците, наелектризиращи пространството, възбуждайки духа за приключения и спонтаност. Преди бурите я изпълваха с благовеене и  хладна святост, а сега дъждовното време направо бе жизненоважно за виталността й.
Меропа ненадейно запя, присядайки на ниския перваз на прозореца. Бе достатъчно широко, за да помести мършавото й телце.
Кепенците продължаваха да се удрят призрачно по сиво-синкавите оттенъци на усойната кула, задушена от вит бръшлян.
Беше следобед. Последните бистри моменти преди залезът да заумира в агония, докато душата й се подготвяше за поредната вечност от неподвижност и обреченост, и особено празна скука.
„Любима кукло моя,
Със стъклени очи,
със рокличка, спокойна,
тя кипри се, лъщи...
Звездичките се сипят
По бузките игриви,
Къдриците се кипрят,
Мечтите й са.. ж..живи-и-...“
Меропа запя с фалшивеещ, но искрен глас невинна песничка, която току-що си бе измислила. Или по-скоро бе оставила мисълта си да се лее непринудено, давайки израз на душата й...
Накрая девойката не успя да издържи и се разплака неутешимо. Първоначално се разхълца, после направо зарида, докато накрая не заблъска истерично по стените, а в един момент дори заудря жестоко и безмислостно по главата и тялото си... все едно това щеше да изкара бесовете от застоялото й тяло... от застоелия й живот... все едно тази утъпкана, наслоена горчилка можеше да се облекчи по какъвто и да е начин... дори и от дъжда!! От този проклет, залъгващ я дъжд, който тя така жадно чакаше, докато, веднъж настъпил, и той не я разочароваше, защото не й носеше нищо друго освен прегаряща надежда... Ето, разхлади се малко, устните ти попиха малко пряснотечаща водичка... И какво от това??? Огледай се малко, глупачке! Не виждаш ли къде се намираш?? Какво стагнира около теб? Защо му обръщаш гръб? Накъде гледаш?? Към проклетите до болка запаметени дървета, които рехаво ти махат, сякаш те канят в своите непрогледни и непреминуеми дебри, очаквайки мига, в който най-после ще да се осмелиш... да скочиш!!!
Меропа затрепери и понечи за сетен път да преметне крак през прозореца... и тъкмо бе на средата на пътя към сигурната гибел, когато сърцето й затупка ужасено като на заек, и тя побърза да се върне обратно на твърда земя.
Не можеше да го направи. Тя се сгърчи на топка върху голия под, погребан в пръст, слама и прахоляк.
След поредното неизчисляемо времетраене Морт се изправи вяло и с нагнетено, закотвено сърце, и се тръшна върху твърдия одър, намятайки се с грубото одеало от вълна. Възглавница нямаше, но тя бе свикнала да свива на топка горната част от завивката и да я използва, за да повдигне леко главата си.
„Можеше и да е по-зле.“ Дори в такъв миг, великодушието и силата на духа на непорасналата жена се проявяваха.
Защото донякъде наистина изпитваше благодарност.
Маслиновочерните й непроницаеми очи огледаха безизразно до болка познатия й пейзаж.
Отдясно, коравият й спален кът, където намираше утеха в това да изчезва от света в моментите на унесеност между съня и реалността. Когато губеше същността си и изнурата олекваше в безтегловността на небитието.
Де да можеше да скочи...! Само... да скочи!!!
Защо бе толкова безхарактерна?!
За какво й бе притрявало да живее??
Тя бе толкова млада... не бе сигурна на колко години беше. Времето бе толкова еднообразно, идентично, несвързано, губеше се едно в друго. Сезон се сменяше в сезон с друг облик, но затворът й оставаше все същият. Същите три грозни мебела. Същата противна гледка. Същите часове, в които буквално не можеше да прави нищо. Абсолютно нищо.
Освен кръглият вътрешен каменен цилиндър на кулата да й напомня колко много години я чакат, преди кожата й да загуби младостта ... да увехне... без да е живяла. Без да е видяла абсолютно нищо, освен три предмета, които не могат да помръднат от местата си. Да си повтаря обидни думи, да проклина живота, да беснее, да кълне и после... пак да гледа... да затвори очи и пак да ги вижда... Леглото, мивката и дупката, която използваше за тоалетна.
И все пак...
Меропа мъдро се замисли.
„Все пак съм благодарна.“ Тя се разплака от някакъв рядък проблясък, единствената имитация на щастие, чието намерение устата й можеше да предаде към световната памет на планетата.
„Да... ами ако... ако я нямаше чешмата?“ Тя прибяга до живите води, които я спасяваха от най-големия ад, който самата тя за себе си можеше да изпита.
Да бъде мръсна.
„Представи си...“ поредното утвърждение на тази конкретна мисъл се повтори за кой ли не път този ден, все пак за какво ли толкова можеше да мисли без нови спомени и мотивиращи разсъдъка стимули „Ами ако я нямаше? Ако трябваше да стоя неизбърсана след тоалетната или некъпана с години?“
Тя пусна кранчето и студената вода, прииждаща от близкия поток, рукна свободно и неограничено надолу.
Меропа пи, пи до насита. После съблече разпокъсаното безформено подобие на рокля, което висеше неопределено по тялото й, и изми мишниците си, интимните части, а след това и всяко кътче от тялото й. И то ... интересно. Със сапун.
„Защо ми го дават?“ не можеше да си обясни детският акъл на момичето. „Защо, по дяволите, тези изроди ми дават вода и сапун? Толкова векове го мъдря това .... и не мога да се сетя! Та тези зверове, които ме лишиха от живот, защо би им пукало дали съм чиста, или не? Защо изобщо не ме избиха заедно със семейството ми?! За какво им трябвам тук, просто ей така?“ поредната всекидневно повтаряща се мисъл.
Горката, наивна Меропа. Разбира се, че бе предположила, че намеренията съдържат частичка добро намерение. Защото дори в най-мръсната и долна постъпка винаги й се привиждаше неразбираемо добро. Тя никога не е осъзнавала какво представлява злото. Не допускаше, че е възможно. Винаги си обясняваше всичко случващо се със сложни, неубедителни за останалите (ако я чуеха) аргументи. Но в изостаналото й като житейски опит детско мислене толкова можеше да се зароди, па макар и да бе надарена с творчески, хуманитарен талант и справедлива интуиция.

БЕЛ. АВТ. – да се спомене за Калеб Тенар, историята на семейството на Меропа и причината за водата – качеството на кръвта. Взимат й я, докато я унасят с магия да не се събужда, докато спи. Макар и затворена, по-добре да не разбира какво й вършат, за всеки случай. Храната й се дава веднъж дневно и е качамак. Няма охрана, заради добре направена магия на непристъпност.

Когато завърши със скромната си баня, Морт веднага хлопна кепенците, нещо, което не бе направила предварително, в импулса си да се спусне към пречистващата струя вода. Още по-припряно, тя се шмугна под топлата завивка, която, макар и груба, успяваше да задоволи основната нужда от уют, поне колкото да й държи температурата на ниво, че да не зъзне нервно цяла нощ. Все пак нейните заточители не биха искали да се събуди с пневмония и да си създават излишни занимавки, защото все пак я бяха заключили с определена цел.
Имаше си конкретна причина на момичето да бъде позволен достъп до пряснотечаща вода. Другото, което винаги бе успявало да озадачи Меропа, бе богатата храна, която й поднасяха сутрин, обед и вечер.
Ако я смущаваше „благородството им“ да й осигурят хигиена, то това, че ядеше не по-различно от времето на детството си, направо я главозамайваше до висини, където разсъжденията й просто се разбъркваха. След известно време на главоблъсканици, изпълнени с мисловни „абракадабри“, девойката просто се отказваше и приемаше с щастие и смирение изобилието, което Всевишните сили й се бяха смилили да й спуснат в живота. Па макар и да недоумяваше защо от небесата й бяха предопределили точно тази съдба, тя съзнателно разбираше, че явно имаше неразбираема справедливост в цялата ситуация. Единственото, което й пречеше да бъде в мир със съдбата си, бе фактът, че трябваше да изтърпява всяка една секунда в агония.
Никой не е способен да бъде спокоен в ежедневие, заставящо те вечно да търпиш физически или душевни мъки.
„Ако някой вярва другояче...“ почти бълнуваше Меропа преди да потъне окончателно в съновидения „Значи е дървен философ...“
Междувременно навън почваше да се смрачава. Булото на нощта спускаше пелена от тъма откъм небесата, смесвайки го със сенките на усойната гора, които затъмняваха пейзажа дори и денем. Типичната сиво-синя смугла окраска на каменната кула и тъмнозелените непрогледни гъсталаци на гората все повече притъмняваха, докато накрая не настана непрогледна чернота. Единствено дървената плетеница отразяваше светлина по върховете на короните си, а на небето безброй звезди примигваха призрачно. Меропа знаеше, че тези пулсиращи светлинки всъщност са миналото на големи горящи слънца, които бяха изпратили лъчите си насам може би преди милиони години. Всяка вечер, преди да заспи, тя си спомняше този факт, който някога родителите й бяха споделили, и това само опустоаваше сърцето й още по-силно. За нея звездите не бяха символ на надежда. Красиви, те й подсказваха чрез унилото си проблясване за завоалираната си смърт, която настоящето така умело успяваше да скрие под формата на космически светулки. А може би за другиго сравенението с други приказни идеи, които фантазията може да роди, би било по-подходящо. За големите влюбени батковци и каки, които невинната, тепърва узряваща като жена, девица, бе виждала, явно нощното небе представляваше романтична наслада и вълнение.
Не че самата тя не се вълнуваше. Напротив. Небесата предизвикваха у нея неразгадаемо усещане за необятност. Тези далечни точици привличаха вниманието й като омагьосана и тя не можеше да спре да ги съзерцава, сякаш искаше да ги прегърне и да ги превърне в неразделно семейство. Честно казано, тя просто искаше да се прибере у дома, да има близки, приятели. Да се грижат за нея, да има ласки, компания. Самотата я убиваше. Всъщност не бе дори липсата на движение и случки, които я караха да се чувства толкова отвратително.
Меропа не можеше да понесе мъртвешката пустош. Постоянно сънуваше безкрайно просторни места без жива душа на тях. Изоставени градове, подземия с чудовища, а най-много мразеше да сънува, че е високо в атмосферата.
Затова винаги си лягаше преди да залезе слънцето.
Тази почерняваща синева, в която плаваха на парцали облаците, изсмукваха целия й тлеещ живец, и тя не можеше да си обясни защо.
По някакъв начин това беше пикът на самотата, но детският й мозък недоумяваше. Емоцията просто я превземаше и, изоставена, тя умираше часове наред на пода.
Кукуването на нощните птици, особено совите, я пленяваше, и, изпаднала в транс, предизвикан от смесица между мъртвило и мистерия, Меропа просто седеше и се блещеше празно в пространството.
Именно заради това момичето предпочиташе да хлопне здраво кепенците, да се завие, да остави топлината на одеалото да отвлече вниманието й от самотното смрачаващо се небе, да се сгуши, и да потъне в безсъзнание, само и само да не будува, защото ако не успееше да заспи навреме, това означаваше сигурен кошмар.
Дори чудовищата в истинските й лоши сънища не я караха да се чувства по-неприятно от това да бъде сама и будна в кулата по време на нощта.
И така... Меропа постепенно се унесе и заспа. Днес бе яла ябълки, филия със сирене и портокалов сок за закуска. После непознатият мъж, който явно бе отговорен за храната й, й бе донесъл супа от грах и за десет, ягоди. Морт не знаеше какъв е този тип, нито кой е, просто бе запомнила странния му гърбав нос и антипатично лице, и винаги навеждаше поглед надолу, докато той остави храната на перваза на прозореца, и докато после си излезе студено и безмълвно през портата. Последващото хлопване винаги стягаше сърцето й, защото за нея този звук бе символ на робството й, дори нещо по-страшно от това.
За вечеря имаше запеканка, малини и ябълков сок. Поради някаква причина, сок и плодове й се носеха често, от всякакви сортове, включително екзотични. Бе яла някакви зелени кръгли неща с черни семки (тя не знаеше какво е киви, защото не бе характерно за региона и семейството й просто никога не го бе поднасяло), нар, бадеми.. и всякакви такива. Странно, наистина странно. Защо, по дяволите, я хранеха с толкова свежи храни??
Накрая Меропа стигна до извода, че тези хора са просто някакви особняци. Нито имаше причина да оставят само нея жива, нито някога й бяха обърнали внимание след голямата трагедия. При нея никога не бе идвал никой освен този гърбушко. Дори не я тормозеха. Човек би предположил, че бе тук за някакво особняшко забавление. Понякога й хрумваше идеята, че може би ще я продадат на някой мъж, когато поотрасне, за да вземат солидна сума от него... Е, или поне някаква сума, смотолеваше си тя, чудейки се дали можеше да струва някакво по-значително състояние като потенциална разменна монета, или може би не представляваше нищо и никакъв интерес за мъжкото око... ами може би... ако бе грозна?
Морт не бе виждала лицето си от малко дете и нямаше представа дали е красива. Това толкова я притесняваше, защото, дори да си останеше завинаги сама, тя бе толкова суетна, че дори в това положение си мечтаеше да се окаже, че е хубавица. Фантазираше си, че случайно й попада огледало и че онемява от прекрасната гледка.
А тя наистина бе хубава. Не бе мършава, защото я хранеха добре. Леко отпусната и с много слаборазвити мусколи поради всякаква липса на движение. Косата й суха и захабена, лицето й изпито и измъчено: фактори на вътрешното й душевно състояние, което лицемерните ястия не можеха да скрият или променят.
А защо.. защо наистина гостяха момичето с толкова хубава и полезна, здравословна в повечето случаи храна?
Е, предположението за годеника с парите бе добро, но не съвсем правилно.
Истината бе следната.
Калеб Тенар бе главата на известен магически род, прословут с владеенето на черна магия и всъщност, не само на такава, просто много изкусен и даровит във сферата на алхимията и другите придружаващи тази дарба науки. Той се разпореждаше с гората Шеридан и покрайнините. Близкият град Найтмер, който се намираше между леса и разположената на североизток от кулата близка река Пенения, също бе със съмнителна слава. Саможиви жители, негостоприемни към новодошлите. Разказваха се злокобни истории за тези места, макар и повечето непотвърдени от първо око. Фамилията на Меропа пък повеждаше подножието на планината Норвиста, чиито редици и зъбери стърчаха на запад от гората. Поради това, че и двата рода бяха богати магьоснически кланове и поради географската им близост, между тях винаги е имало търкания, задкулисни игри, шпионаж и рекети.
Но всичко взе връх преди шест години, когато Меропа бе едва единадесетгодишна и едва навлизаше в живота.
Калеб устрои засада на семейството посред една меланхолична нощ, която привидно бе започнала еднакво като всички останали. Неясното злокобно предчувствие си бе там още от заран, но никой от жертвите не бе доловил с интуицята си, че нещо не е наред. Тенар бе кроил плана си от дълги години и стратегически имаше преимущество, защото бе разучил добре местоположението на съперниците си. Така бе пуснал своите тайни агенти през съответните пролуки и най-незабележими пътечки и ъгълчета, така че да обезвредят всяка част от охраната. С помощта на внедрените си „пойни птички“ бе узнал естеството на предпазната магия и бе разгадал как да я обезвреди. Общо-взето, преди да се усетят, родителите и роднините на Меропа бяха безславно изклани пред очите й, а тя бе дръпната насилствено, пищяща и ужасена, посред невижданите кървища, посред грозотията от воня и разфасована плът, към обезумяващо неизвестна съдба.
Оттогава Морт бе развила параноидни наклонности. Понякога я обземаха безпричинни страхове и психеята й рисуваше какви ли не страшни сценарии, които може би грозяха живота й.
За щастие, нито я бяха изнасилили, нито я бяха измъчили.... Единственият път, когато Меропа бе виждала Калеб, бе, когато собственоръчно я задърпа към бъдещата й съдба, през усойния лес, който по нищо не подсказваше накъде води. Всяка стъпка и шумолящо листо, клонка, караха кръвта й да замръзне, защото най-страшното от всичко бе каменната му физиономия на сериен убиец. Лицето му не издаваше никакво намерение, каменно като на статуя, и не издаваше и гък. Не й се подиграваше, не я сплашваше. И това бе най-влудяващото от всичко. Каква участ може да ти докара човек, който е разчленил най-близките ти пред очите ти, и сега те дърпаше в непрогледен мрак към неизвестнотта?
Ужасът бе продължил месеци, ако не и година, след като я бе захвърлил първи път като мръсно куче, в малката кръгла, плувнала в пръст, стая.
Когато за първи път я бе завлачил по витите стълби, Меропа бе сигурна, че ще се изгаври с недоразвитото й тяло, и че ще последва мнооого дълго време на побой, ако не и нещо по-лошо. Но за някаква странна изненада той просто я бе метнал, бе тряснал вратата и си бе тръгнал.
Ето защо Морт мразеше този звук повече от всичко. Не само че напомняше на сецните от гнусната, мерзка нощ, не само че за първи път я бяха инкарцерирали в затвора й, а и този трясък винаги й напомняше агонизиращия ужас, състоящ се в проточващото се безкрайно очакване на „боже мой,... какво ли ще ми се случи??“
Когато за първи път й сервираха хубавата храна на другия ден, пред очите на Меропа още се въртяха кадрите от убийството на майка й и баща й, ушите й чуваха само свистене на заклинания, дрънкане на хладни оръжия и поренето на плът, и смразената й кръв я парализираше все повече и повече в очакване на изтезания. Вратата се отвори неочаквано призори, сърцето на момичето скочи чак до гърлото и все едно душата му се изсели от тялото от паника и от стряскането. Ето кога за първи път гърбавият нос на непознатия бе лъснал пред травмирания поглед на детето и бе фучнал чинията с кроасан с шоколад пред лицето й.
Тя недоумяваше какво се случва и ето че преди да успее да асимилира, че човекът е влязъл, той вече си беше отишъл. За втори път вратата изтряска с омразния звук, който й бе взел страха през нощта.
Не може да се опише какво се въртеше през главата на Меропа в последващите секунди, минути, часове, месеци и дори година-две...
Но това завинаги остана като част от личността й. Тя се превърна в изключително страхливо, крехко, ранимо и нестабилно психичски момиче, което копнееше, умираше си само за една-единствена мечта на този свят... Да бъде галена, милвана и ... излекувана. Да бъде обгрижена и обичана. Да се махне от този психотрилър, който постоянно избуяваше в съзнанието й. Имаше нощи, в които Меропа така се параноясваше, че едва изкарваше до утрото, дори и години след това начало на присъдата й...
А как се чувстваше по отношение на семейството, което бе загубила? Думите май са излишни. Не е необходимо да се изнасят речи и да се предполага какво изпитва човек при такова адска злополука в най-ранна детска възраст.... На едно глезено (но не разлигавено) момиченце, което бе свикнало да се гушка с кукли и плюшени мечета, да му разказват приказки и да очаква своя принц, за който някой ден щеше да се ожени, и с който щяха да сбъдват мечтите си, да споделят целите си, да се развиват в живота, да се подкрепят и да стават по-зрели и успели, без нищо да може да ги раздели.
Цялата работа бе там, че Калеб събираше кръвта на момичето. Бе преценил, че няма да е излишна печалба, ако я остави жива и просто я използва като дойна крава за допълнителни приходи. В магическия свят рядката кръв на хората с тази дарба се ценеше повече от платината. Камо ли единствената останала такава от древен род, който вече бе запратен безвъзвратно в миналото. Алхимици, вампири и колекционери... Беше си добра печалба. Точно заради това добрата хигиена и захранване на момичето бяха от първа важност.
Имаше нещо странно в характера на Калеб. Той бе жесток, коварен, но не бе перверзник. Човек без сърце, но все пак – с някаква останала хладнокръвна чест, може би запазена в аристократичните му гени през вековете.

1

Меропа, за разлика от Виктор, не бе успяла да спи толкова дълбоко и непробудно. Прекалено беше развълнувана. Всичко за нея бе толкова нереално и сюрреалистично, че тя едва успяваше да възприеме какво й се случва.
Всъщност, първосигнално, когато нахлу, я бе обзело подозрение и страх, съпроводени с безкраен шок. Разбира се, от инстинкт за самосъхранение, Морт се запита кой, по дяволите, беше това и какво щеше да й стори. Сама, в непрогледна кула, и някакъв непознат мъж, дошъл от немай къде. Разбира се, след травмата от убийството на семейстото й, Меропа още повече се уплаши от това внезапно нахлуване, защото именно при такова неподозирано нахлуване бяха изпоклали всичко де, що обичаше.
Точно затова това бяха й първите й думи. Кой е човекът отсреща и какво иска.
Но след като младежът й довери, че е син на каторжника и че му е омръзнало тук, я обзе някакво леко облекчение, което при все това, бе примесено с тревога, че може би не я очакваше нищо хубаво.... Дори да му бе омръзнало, както той й каза, това не означаваше, че намеренията му към нея бяха добри.
И все пак Меропа се бе развълнувала до краен предел, сърцето й заби така ускорено, сякаш разпръсна застоялата кръв по артериите, сякаш за първи път наистина туптеше и караше живителната течност да циркулира, за да освежи тялото й.
Като че ли на някаква субстанция, хърбавелката престана да различава мисъл от емоция, и изпадна в състояние, където всичко я хипнотизираше. Чувствата бушуваха, припокриваха се. От една страна излезе всичко, което бе потискала с пълна сила. Почна да се чисти интертното наслагване от неразрешени вътрешни дилеми, през които сега си пробиваше път слаба надежда и извънредно оживление. Тя се почувства приключенски, не знаеше къде отива, какво й поднася съдбата, ... но нямаше време и пространство за много размишления. Тя просто попиваше случващото се и най-вече сцените, визуално. Тъмницата като в рог, слабата светлинка над дланта на непознатия, която разсейваше сенките по лицето му, отключената врата... Онази противна врата се бе отворила със същия гунсен звук, но отворът й за първи път всъщност бе открит... Меропа щеше да излезе. Да излезе?! Да ИЗЛЕЗЕ!? За миг й причерня, прилоша й от въодушевление, но тя го овладя сравнително бързо, та на Виктор не му направи впечатление.
Първите й впечатления за сина на Калеб бяха леко дръпнати. Привлече я дотолкова, че беше доста млад, не бе грозен и не я изплаши за разлика от гърбатия. По-добре по тъмни доби в кула, където не се случва нищо, освен да чакаш далечната си смърт от гледната точка на ранната юност, да влети красиво момче, отколкото разплуто чудовище. Стана й интересен и яркото въздействие на сбъдващата й се мечта да се разкара оттук, се смеси с възприемането на самия младеж, така че Меропа леко си падна по него. Но в същото време изпита половинчата антипатия, може би защото интуицията й разбираше, че той я използва и че определено не е за нея. Но в тази еуфорична въртележка от приказни кадри Меропа не си даваше напълно сметка за нищо от това. Определено я водеше най-вече неистовият копнеж да се разкара оттук.
Преобличайки се в дрехите на майката на младия мъж, Меропа се почувства чиста, красива, макар и да не можеше да зърне лика си в огледало. Самият допир на дрехите и красивият им десен, кройка, модел, й въздействаха радостно, кокетно. Тя се почувства щастлива и като млада жена за първи път, откакто... от кога? За първи път. Тя, през годините, виждаше как тялото й пораства, но никога не бе успяла да се усети като жена. Все пак умът й бе останал с детско мислене и никога не бе виждала лицето си, нито нещо я бе стимулирало да почувства разликата, преобразуването. Единствено първият й цикъл бе провокирал по-специално и женствено усещане в нея. Тя не беше неука, майка й й бе обяснявала какво е цикълът. Естественото усещане за разцъфване си бе съкровен момент, веднага попарен от осъзнаването, че никога нямаше да й послужи за нищо... освен да й напомня как изгнива, остарявайки във вечно еднообразие.
А сега... сега? Усетила мъжкото присъствие за първи път от детството си наса, девойката в Меропа се обади за първи път.
Мина й през ума, че този младеж, въпреки че я уверяваше другояче, няма какво друго да търси при нея, освен допира на тялото й.
Да бъде с мъж? Интерес и отблъскване мигновено се смесиха като два противоречиви импулса в нея. Всъщност бе естествено да се почувства именно така, защото неопитната й развиваща се полова зрялост веднага се активизира да „разучава“ отсрещния пол, било то и несъзнателно, като прииждащи усещания.
Дали я гледаше, когато се събличаше? Лека романтика разтупа сърцето й, но в същото време отново се прояви тази антипатия. Меропа не бе лека жена, но бе изключително нежна и се нуждаеше безкрайно много от ласки и любов, затова, при тази съдба, не бе трудно да изпадне в подобно положение.
Докато слизаха по стълбите, първото движение през различно пространство, направо й завъртя главата, ... буквално, защото стълбите бяха вити.
Докато вървяха през гората, тя бе като в магическа приказка. Пътеводната светлина, която Виктор бе измагьосал, фактът, че за първи път от толкова време виждаше вълшебни умения пред себе си, в унисон с прошумяващите звуци на леса и мистериозните му обитатели, предизвикваха душевна динамика, тя се придвижваше леко...толкова леко.
„Свободна съм! Свободна съм!“ Крещеше си наум с тя.
Същевременно, в главата й кънтеше мислъта „Къде отиваме?! Къде отиваме?!“
А третата мисъл, която занимаваше съзнанието й, бе да разучава момчето около себе си. Всъщност просто й се повтаряше в главата, без Меропа много-много да разсъждава задълбочено над нея...
Защо Виктор бе дошъл, наистина ли бе този, за който се представяше, какво целеше, и дали бе дошъл... тук се обаждаше наивното и детското в Меропа, която всъщност, при все всичко случило й се, си бе останала с пухкавите и захаросани мечти за чиста, искрена любов. Дали бе дошъл, защото я харесваше? Може би си е мечтал да види непознатото момиче в кулата. Сигурно представляваше някаква романтика за него.
Разбира се, вълнението от това, че младежът може би бе с искрен мотив, веднага изкриви представата й за това, което наистина се случваше.
Всъщност антипатията бе истинското й чувство към Виктор под тази захаросана повърхност, но за нея присъствието му в момента бе единственият начин да изживее копнежа си за любов, който се бе проявил веднага, защото за Меропа любовта винаги е била съсредоточена предимно върху връзката между мъж и жена. А тя от години бе събирала, та събирала гнет и мъка по неизживяната любов.
Съмнение и доверие се гонеха помежду си в сърцето на Морт. Каруцата напевно и ритмично се друсаше по камънаците по прашния път и действаха на Меропа като опиат, докато тя попиваше ненаситно нощните гледки на къщи, хамбари, дървета, полета с посеви, пейзажи. Нощта, луната, звездите за първи път й се сториха малко по-гостоприемни от преди и всъщност изпита симпатия към този променил се небосвод, който й обещаваше нов живот и бъдеще.
Когато пристигнаха в страноприемницата, Меропа се стъписа. Гледката на хора, глъчката от разговорите им, мимиките, присъствието им, главозамаяха девойката. Тя бе като в небрано лозе. Оглеждаше се неразбиращо и неадектвано, без да знае как да се приспособи и да се държи в този момент. Тя се присламчи изцяло към Виктор, опитвайки се да изглежда все по-незабележима, защото не знаеше как да се адаптира. Беше като дете, отгледано от животни в гората. Като една скромна полу-цивилизована дивачка.
Когато седнаха да се нахранят, тя изобщо и не погледна към Виктор. От малка бе научена да не зяпа хората в лицето, докато ядат. Това й бе останало като някаква привичка, която годините не бяха успяли да изкоренят.
Качвайки се към стаята, момичето вече започна да мисли малко по-съсредоточено. Страхът й се усили. Дали щеше да я насили?
Това, че леглото беше едно, я накара да се почувства неприятно и все по-страшно. Тя обаче не каза нищо на мъжа и не зададе никакви въпроси, все повече опитвайки се да се скрие в миша дупка. Сякаш по някакъв начин свиването й навътре щеше да промени намеренията му.
Но в този миг Виктор се метна върху кревата и й обърна гръб, сигурен знак, че не я желае. Поне жестовете на тялото му й накараха се почувства, сякаш не му беше до това и че бе настроен за моментален сън.
И в този момент, докато девойката завъртя главата си, очите й попаднаха върху огледало. Тя ахна и после онемя! Най-накрая! Тя най-сетне видя как изглежда лицето й, и, честно казано остана доста приятно изненадана. Дори очарована. Макар и бузите й да бяха изпити, си помисли, че изглежда красива. Усните й бяха сочни, лицето й надарено от Бога с приятни форми и извивки. Имаше овална форма на главата и издължени скули; и най-вече се зарадва, че в него нямаше нищо криво и некрасиво за окото. Наистина се бе превърнала в хубавица. Тя остана така няколко минути, като се оглеждаше и опипваше по лицето като хипнотизирана. Тялото си не можа да види толкова добре, защото, естествено, не възнамеряваше да се разсъблече пред чужд мъж. Но за да не предизвика допълнително внимание, тя се откъсна от магическата гледка, сбъдната мечта, и побърза да легне. Тя се разположи възможно най-далеч от Виктор, към края на леглото...
Цяла нощ в главата й се въртяха все така хаотично същите мисли, скорошните сценки и картини. Тя не можеше да се успокои и заспа чак към три часа.
На сутринта Меропа се събуди, обляна в приятна светлина, която рисуваше ефирните форми на пердето по лицето й чрез играта на светлосенки. Морт се разбуди за около минута и се огледа наоколо. Първоначално се стресна от гледката, сякаш очакваше да види стаята на кулата за пореден път.... Поредният шок.
Виктор го нямаше. Тя се огледа нервно и леко се притесни. Тогава зърна един лист хартия върху нощното шкафче и тя го грабна. Знаеше да чете, но не го бе правила от години. С малко мъка тя разшифрова написаното. Значи трябваше да чака.
Обзе я страх да излезе от стаята, защото нямаше доверие на никого, а и нямаше никаква идея как да се държи в социална среда...
Затова тя се отпусна на леглото и започна да се наслаждава на утринната бодрост и мекота след измъкването й от затвора, което надминаваше и най-смелите й мечти, каквито всъщоност отдавна нямаше.
Докато лежеше, Меропа изпитваше огромно нетърпение младежът да се завърне и да се разбере какво още предстои да й се случи.

2

Меропа си лежеше спокойно. Самото излягане й бе помогнало малко да се поуспокои, защото, макар и вълнението да е признак за нещо ново и интересно в живота, то може да бъде вредно, като е прекалено. Както си играеше да разглежда светлинните зайчета и сенките на пердето по стената, докато мислено си прехвърляше сценките от предната нощ. Сърцето й постепенно почна да забавя пулс... И в този миг на вратата се почука.
Морт се стресна и току-що мирясал, кръвоснабдяващият орган се озова право в гърлото й. Тя се парализира за около половин минута, когато нечий женски глас ясно изрази недоволството си от липсата на реакция.
- Ехоооо... – с досада изрече непозната – Има ли някой? Нося закуската, която поръчахте.
Тогава Меропа малко се смекчи, защото разбра, че не е някой разбойник, който я примамва, за да отвори и да я нападне.
Несигурна и скована, тя едва се придвижи към вратата и с трепереща ръка отвори.
Показа й се госпожа на средна възраст, която, макар и очевидно меркантилна и злобна, за нормалните хора не би представлявала кой знае какво неудобство.
Но момичето бе в истински ужас и почти нечленоразделно отвърна:
- Б-благодаря...
Жената беше подала напред чиния с филии, обаче Меропа се позабави с ответната реакция и не се пресегна.
- Хайде, Бог ли чакаш да се обслужи, принцесо? – подигра й се хазяйката.
Морт тогава грабна посудата припряно и побърза да каже чао, след което тръшна вратата право под носа й.
Стресирана и травмирана от ситуацията, тя положи чинията на нощното шкафче и за миг поседя на леглото, колкото да се отърси от неприятното чувство. Не че то щеше толкова лесно да се разсее, но поне първоначалния шок можеше да го прикрие и помаже с факта, че сега отново беше сама и затворена на безопасно в стаята. Макар че притеснението да не би някой отново да я притесни определено и отне частично комфорта от изолацията, който изпитваше преди знаменитото почукване.
Момичето закуси и пак си легна, само че този път се зави – почти презглава. Все едно одеалото щеше да й осигури екстра сигурност и с още една идея щеше да я прикрие от чуждия, непознат, необятен и ужасно негостоприемен свят. А той... всъщност наистина си беше такъв. Само дето хората бяха калени и свикнали с грубостта. Дали едно толкова мило и нежно момиче щеше някога да свикне и да не бъде винаги тревожно, дори и да не бе живяло в кула? Едва ли – толкова добри и мекушави души винаги страдат.
След известно време вратата се отвори. Меропа се отви и с паника погледна към вратата. Когато Виктор се появи, все едно мед й закапа на сърцето.
В този миг изпита нещо странно и непознато, което много й хареса. Внезапен прилив на нежност към момчето, което я беше спасило и се държеше толкова добре с нея. Нито й бе посегнало, а сега изглежда проявяваше грижа за нея. А и за нея той бе опора, която да я пази от вражеската неизследвана територия. Прииска й се да го гушне, но разбира се, никога нямаше да го направи.
Меропа видя, че той влезе с някаква торба, очевидно бе бързал и бе доста запъхтян.
В наивното съзнание на девойката веднага се прокрадна мисълта, че бе се върнал толкова припряно именно заради нея. Това още повече затопли сърцето й, което допреди малко се тресеше от страх.
Виктор обаче веднага й предложи да излязат навън.
„Ужас!“ помисли си девойката и, поглеждайки към неприятната врата, на която се бе почукало, установи, че все още не е готова да го направи.
Ами сега? Дали да се осмели да се противопостави на момчето? Дали нямаше да е нахално и капризно? Освен това не искаше да го ядосва, защото не знаеше как ще реагира.
И все пак, с цялата смелост на която бе способна, тя го помоли:
– Нека идем утре – помоли го тя. – Днес не съм готова.
Тя веднага разбра по физиономията на Виктор, че отговорът й не му се понрави, но реакцията му не бе изобщо толкова лоша, колкото очакваше. Не й се скара, нито наложи или противопостави. Разбирането, което прояви, й даде да разбере, че всъщност не е някое гадно момче. Тя не можеше да повярва на ушите си.
– Добре. – Виктор въздъхна. – Какво ще правим днес обаче?
Тя обаче изобщо не знаеше какво да му предложи. Нищо не й дойде наум, направо запецна. Но преди да има шанса да размисли, защото тя не бе глупава и щеше да се досети все пак за нещо, младият мъж й обясни:
– Я се обърни с гръб към мен – помоли той. – Искам да ти видя косата.
Меропа вътрешно умря от срам. Дали я бе помислил за грозна? Нещо не му се хареса? Дали бе прекалено мръсна, въпреки честите си бани? Не, това не бе критерий... нали повечето хора се миеха по-рядко, доколкото си спомняше от детството си, когато й отнемаше поне 3 дни да влезе в коритото. Косата й.... бе казал той. Е, да. Наистина не бе хубава. Нали вчера се бе видяла в огледалото. Само дето лицето й бе привлякло вниманието дотолкова с хубостта си, че напълно пренебрегна този детайл.
– Каква красота е похабил баща ми – изтръгна се от Виктор. – Слушай, ще трябва да я отрежем. Няма заклинание или отвара, които биха могли да я разплетат. Освен всичко друго, сигурно те измъчва така. Ще изтичам до стопанката да й поискам остра ножица. И ще ида да купя един дървен гребен. Трябва да се заемем с това веднага.
Каква... красота?? В Меропа нещо се преобърна и тя официално си падна по Виктор. Направо му се довери от раз. Макар да не бяха прекарали толкова време заедно, той бе проявил интерес към състоянието на тялото й и я бе нарекъл красива. Може би все пак е дошъл от любопитство в кулата и толкова му е допаднала, че е решил да я направи своя жена и да я обгрижва. Ами да, нямаше какво друго да е – романтичната мисъл на Меропа веднагически умозаключи.
– Добре – съгласи се кратко Меропа.
Кратко, защото беше свенлива и не можеше да го погледне, да не би да долови чувствата, който бе изпитала редом с приятно развълнувалите я мисли.
Разплитането продължи през целия ден. Виктор бе толкова внимателен, в движенията му се четеше прецизност. Не прояви нетърпение и грубост нито за миг и всичко и обясняваше – как да се среше, кога щеше да се наложи да се среже косата. В един миг той бе повторил, че косата й ще стане хубава и това затвърди теориите и впечатленията й отпреди малко.
Честно казано, Меропа се почувства леко глупава покрай него. Тя не бе нискоинтелигентна. Можеше да прецени, че реагира невежо и досадно, затова тя се стремеше, с истинско любопитство и старание, да попие всяка инструкция. Искаше бързо да навакса и да му направи впечатление на спретната, сръчна жена. Всъщност искаше да го впечатли с думите и поведението си. Тя произлизаше от аристократично семейство и веднага забеляза нивото на образованост и начетеност, което той проявява. И тя някога бе тръгнала в тази насока, но бяха порязали крилата й прекалено рано. Морт никога не бе имала шанса да стигне до неговите висоти, но имаше зачатък на образование и си бе от такъв сой, че от малка общуваше с умни (дори и не съвсем даващи си сметка за някои духовни истини) хора.
Те, за разлика от нея – семейството й – винаги са били убедени в единствено своята истина и не анализираха поведението си. Тя се опитваше да открие причините за постъпките на всекиго и обективно да прецени кой защо реагира по определен начин, кое го кара да действа така и кога тя самата грешеше. Само че бе толкова наивна и неадекватна, че винаги бъркаше със заключенията. Освен ако нечия неприязън не й биеше право в очите. Но дори и тогава тя бе склонна да облагородява и прощава на недостойната природа на събеседника.
Когато приключиха с косата й, Виктор започна да й обяснява някакви неща за нощници и спални дрехи. Тя веднага установи какво я очаква. Този път той не бе твърде уморен. И щяха да се преобличат и да легнат заедно.... на едно легло? В съвсем будно и съзнателно състояние.
За щастие, Виктор се обърна без да го подканва. Дали я гледаше? Този път бе светло... Тя се почувства малко неприятно, защото още не го познаваше и това - да я види гола... бе малко огрубяващо личното й пространство и вулгарно. Все едно бе лека жена.
След това дойде негов ред... Момичето се развълнува и една тайничка мисъл й мина през ума. Дали да не надзърне как изглежда?
Тя не посмя първоначално, но после любопитството й надделя. Морт се извърна за съвсем кратък миг и зърна голия му гръб и .. дупе.
Девойката се изчерви и отново със затуптяно сърце, гледката започна да се превърта през главата й. Бе доста хубав и изваян. Роматика се смеси с чувството, че е направила нещо нередно и непристойно. Не бе сигурна кое от двете усещания бе по-силно.
Тогава те легнаха, бавно и тихо. Момичето усещаше близостта на младия мъж и бе привлечена от тялото му. Искаше да го гушне, но изобщо не понечи да го направи. Все пак определено не й бе приятно да изглежда лесна.
След малко нещо й се случи и тя не можа да повярва. За първи път в живота си изпита възбуда. Меропа веднагически разбра, че това е желанието да го люби и направо бе озадачена. Нима бе това чувството? Беше интересно и хубаво. В следващия миг лишаването от ласки за години момиче направо пламна в желание Виктор да я обладае и тя не знаеше как се реагира на това. Тя притисна краката си един към друг, сякаш за да не се издаде и да потисне чувството. Дано Виктор да не бе разбрал какво се случва.
Тя усещаше дишането му и долови интереса му към нея. Колко бе прекрасно това. Тя лежеше прекалено близо до него в пълна тишина, а тогава езикът на тялото определено си казва своето. Меропа разбра, че и той я желае и се молеше на Бога да не й се нахвърли. Щеше да е прибързано, да й отнеме честта, а тя нямаше да може да се възпротиви. И може би след това щеше да му омръзне, да му спадне уважението.
Тогава, както бе заета да се самоотблъсква от мъжа, който толкова я привличаше, усети тихо размърдване. Виктор се приближи към нея... и я целуна.
Целувка? За първи път в живота си Меропа усети допира на мъжки устни и много й се услади. Беше вкусно, беше ненаситно. Прииска й се да се притисне в него и да излее цялата си копнееща нежност, да усети.. онова, което тялото й желаеше.
Тя не знаеше как да реагира, затова му отвърна на целувката с неуверена и лека такава.
Май му бе харесало. Така както й се струваше... дано бе права.
Сега бе критичният момент. Трябваше и искаше да го отлъсне. Макар да го желаеше, тя не се чувстваше готова. Истинското й желание бе да остане непорочна, не можеше просто току-така... Иначе щеше да сгреши и да съжалява завинаги. Затова Меропа едва се осмели, но каза:
– Виктор, аз може да не разбирам много от това, но не съм някоя лека жена. Точно сега съм объркана и ми се иска да опозная отново света, преди да се обвържа с мъж.
Беше толкова трудно да даде гласност на чувствата  и намеренията си. Все едно бе виновна за нещо. Все едно му досаждаше, а всъщност тя бе в пълното си право да защитава тялото си като храм.
Тя зачака отговора му с наострени уши.
- Тогава ще те почакам, Меропа. Но за пред другите ще трябва да се преструваме на съпрузи. Много си млада, за да ходиш сама насам-натам без родители или настойници и единственото обяснение, което можеш да предложиш е, че си омъжена. А и на мен може би ще ми помогне да съм женен. Ако стане някой скандал обаче, нищо чудно баща ми да научи. А ако научи, може да отведе и двама ни.
Да я почака....? Тя всъщност инсинктивно очакваше да смени вниманието си с грубост и да я похити. Да... тя не вярваше до този момент в искреността му, но сега направо ... Да се преструват на съпрузи? Нима той се бе изпуснал какво възнамерява да направи? Е, явно не бе сгрешила в преценката си. В гърдите на Меропа се разля като вълшебен мехлем чувство на сигурност, топлина, нежност, любов и запълване на празнина, оставяна прекалено дълго на сурови условия.
– Добре – въздъхна тя. – За пред хората ще се преструвам на твоя съпруга.
– Благодаря ти.
Всъщност мислите й бяха съвсем други от това, което бе казала, но нали той не трябваше да разбира? Затова така му каза.
На другия ден най-накрая й се наложи да направи това, което с такъв ужас бе отлагала. Беше шок за нея да излезе в градче, да види пазар, глъчката от хората, цялото суетене. Но цветовете, сергиите, изобилието от стока, я освежиха, накараха я да се обогати от случката и дори се вдъхнови. Разбира се, само защото бе под покрова на Виктор и можеше да се скрие зад крилото му.
Когато се прибраха, се оказа, че трябва да плете.
И ето пак. Колко глупава и непохватна се почувства.
Все едно бе нейна вината, че толкова години бе затворена в кула и лишена от шанса да се научи на нещо.
Толкова й се искаше да блесне с нещо пред него. А през цялото време разбираше, че е реагирала глуповато по реакциите му. И всеки път като въздъхнеше, осъзнаваше, че това бе признак, че се е надявал на нещо повече. Не обичаше да чува този тип въздишки. И бе сигурна, че онзи.. другият тип въздишка.. както когато бяха легнали, щеше да има много повече покритие, ако успееше да го впечатли с някакво умение.
Тя се ужаси, че се очаква да сътвори нещо от тези конци и прежди пред себе си. Ами сега? Как да му каже, че не може?
И какъв шок и облекчение, когато съдбата бе така благосклонна да й помогне. Виктор можеше да плете. Това бе толкова сладко! И все пак не можеше да повярва, че бе изкарала такъв късмет.
– Добре, ще ти покажа аз. Обаче недей да разправяш наляво-надясно, че мога да плета. Ще ми излезе име.
Тя си наби в главата, че трябва да е много внимателна. Ако успееше да запази тайната му, щеше да се почувства на ниво и да спечели доверието му. Това бе от изключителна важност за нея.
И така... Тя почна да плете.. Бе гледала внимателно какво прави и май... май и потръгна добре след колебливото начало. След малко искрена и неподправена усмивка озари лицето й. Тя бе толкова доволна и щастлива от живота. Толкова увлекателно й бе да плете и да създава нещо продуктивно, да блесне с някакво качество.
Не стига, че я бяха освободили, ами и то имаше момче с намерения към нея и сега й се бе отдал шанса да му покаже, че става нещо от нея.
Колко й бе хубаво само.

3

Меропа спеше дълбоко. Сладко, леко, хармонично.
Може би това се дължеше на факта, че Виктор я бе омагьосал в известен смисъл с чувство на разкаяние и топлина.

"Все пак магията е в пряка връзка с аурата на човек. Не е просто фокус, появяващ се от ръката му. Намерение и енергия се смесват в блестящо кълбо, което надарения с дарба маг може да насочи по собствено усмотрение. Само дето повечето от тях не разбираха в дълбочина силите на Божественото Съзидание и злоупотребяваха с извоюваното им от предишен живот, дадено свише умение, което същевременно бе дар и изпитание. Трудно се придобива, но, веднъж получено, може да те главозамае по неправилен начин. Точно в това се състои и тестът... изпитът по чистота на духа бива възможност на духа да се докаже, да премине успешно през посвещението си и да му бъдат дадени повече отговорности. И никога не е за да се получи по-голяма дарба. Просто да осъзнаеш собственото си съвършенство и да се потопиш в лекотата на добрината. Да, магията може да те накара да се помислиш за избран, да се залъжеш с чувство за надмощие. Но дали тази дарба ще продължи да бъде така благосклонна към теб? Не, ще изчепаш собствената си животворна сила и ще станеш толкова енергийнно слаб, че най-много да страдаш от карма за еони време и да се прикрепят към същността ти всякакви животински и низши създания. И все пак.. ангелите хранители никога няма да те оставят, докато не се осъзнаеш и не се върнеш в лоното на Създателя, където мъжеството, достойнството, вдъхновението не познават изкривяване и те възвисяват до усещане за вечна благодат, безсмъртно блаженство. И все пак, сълзите и на най-извисените същества не секват, докато гледат зверствата по грубата земя на преражданията.... Особено те.. те плачат най-силно...
Дали Виктор бе създал карма, докато взимаше кръвта на момичето? Спорно. Всъщност той бе изпълнен с добрина и загриженост по това време. Нищо не е каквото изглежда. В този момент, силата на духа му се проявяваше и пречистваше душата му."

Меропа сънуваше хубави неща. Може би точно заради милия начин, по който Виктор я бе приспал. Той я бе нахранил толкова добре, че взимането на кръв не й се отрази много зле. В крайна сметка това й се бе случвало в предишните шест години. Само че сега бе на по-хубаво място и пред нея имаше бъдеще. Присъниха й се красиви сцени, но когато се събуди, Меропа не можеше да си спомни и определи точно какви.
Тя отвори очи точно когато Виктор легна до нея. Явно самото му присъствие я бе разбудило. Меропа полежа така, наслаждавайки се на близостта му, това приятно усещане. Започна да си припомня хубавите сцени от изминалия ден.  Как я бе похвалил за плетката, как я бе нарекъл мила, а накрая й бе предложил ново, интересно нещо, да пробва вино с него. Да сподели напитката, а не просто той да я изпие грубо и безразлично пред нея. Явно Виктор искаше да се сближат и присъствието й бе доста важно за него. Морт се разфантазира, докато слушаше как младежът диша ритмично и спокойно до нея. Тогава погледът й попадна върху сладките и това още повече стопли сърцето й.
„Какво прекрасно момче.“ Помисли си Меропа „Защо се държи толкова добре с мен? Възможно ли е да ми се случи такова чудо? Да дойде изневиделица от любопитство и толкова да му харесам, че без дори да ме познава, да се грижи за мен.“
Тогава добрината й подшушна още една наивна и изкривена мисъл.
„А може би се е притеснил, че има момиче, затворено там без вина“ тя се развълнува „Сигурно е чакал да се почувства голям  уверен, за да ме отведе, без да го хванат... А и се води нещо като принц. Образован, начетен. Лелеее... явно приказките ми са били истина. Съществуват онези принцове, които те измъкват от страшното и спасяват прицесата от чудовища и кули. Никога не съм предполагала, че ще се случи точно така с мен. Любовта ми да ме намери, когато съм в кула и принцът да дойде да ме спаси. Ами че тези приказки.. са истина! Аз съм героиня от тях.“
И така, Меропа продължи да изпитва благодарност и нежност към Виктор, украсявайки с милото си сърце историята, все едно той е имал само чисти намерения към нея през цялото време.
Тогава момичето не се въздаржа и се обърна към Виктор. Девойката усети, че младият мъж още не бе заспал и я усети. Тя разбра, че той бе нащрек и очакваше да разбере какво ще се случи. Меропа цялата трепереше.
Тогава тя събра смелост и го гушна, първоначално колебливо, после малко по-силно, но не прекалено грубо, за да не бъде грозна постъпка. Все пак се очакваше, че Виктор спи и не бе редно просто така да го остави без въздух. Междувременно дъхът му започна да се движи на пресекулки. Накрая Виктор извърна леко глава, сякаш да я подпита какво прави. Но не каза нищо.
„Извинявай, аз...“ промълви притеснено и разнежено Меропа „Не е к-каквото си мислиш. Съжалявам, че те притесних. Просто ... просто исках да те гушна.“

4

Меропа отвори очи, обляна в приятна утринна светлина. Слънцето галеше нежно лицето й. Морт се усмихна неволно и се обърна инстинктивно към мястото, където се очакваше да лежи Виктор. Него отново го нямаше, затова този път отсъствието му не бе чак толкова силен удар за нея. Все пак вече се бе разходила сред хората и, макар че директният контакт все още я панираше, можеше да се отпусне по-лесно в стаята без той да е там, пък дори и хазяйката да почукаше отново. В крайна сметка щеше да затръшне вратата в лицето й бързо-бързо.
Меропа се надигна и се преоблече, възползвайки се от случая, че бе сама в стаята. След това се зачуди какво да прави и стигна до заключението, че нямаше да е лошо по някакъв начин да бъде полезна. Момичето хвана гребена и почна да реше косата си пред огледалото, като се наслаждаваше на прятните си черти и на това колко се бе разхубавила след подстигването на косата й.
Унасяйки се в монотонността на разресването, Морт сладко-сладко започна да си припомня спомените от предишната вечер. Виктор бе толкова мил и загрижен. „Постъпих толкова необмислено и спонтанно“ повтаряше си тя „И при все това той ... той наистина ме харесва, така си мисля. Дишаше развълнувано, когато се обърна към мен.“
Разбира се, тя не можеше да различи „развълнувано“ от „възбудено“.
„Той се заинтересова толкова искрено! Веднага ме попита дали не съм сънувала кошмар. А можеше да ми се ядоса, че съм го събудила.“
Тя се изчерви. Още усещаше как я гали, а размяната на целувки по бузата я разтапяше, още й бе сладко на устните от допира по гладката му кожа.
Чувстваше се толкова смела, задето бе предприела неразумни действия. И бе толкова щастлива, че той й бе отвърнал прекрасно.
„Защо ми се случи нещо толкова хубаво и вълнуващо, след като животът ми бе отнет по най-грозния и брутален начин? Има ли нещо скрито, което ще развали моята приказка? И тогава си мечтаех за принцове, но вместо това семейството ми бе избито.“
Тя изпита лек пристъп на тревожност.
„Все пак.. все пак ... е неговият син.“ Тогава Меропа веднага захвърли тази неспокойна мисъл „ И какво от това? Все пак той сподели, че му е омръзнало от отношението на баща му. Сигурно такъв жесток човек не е добър родител.“
В този момент вратата на стаята се отвори. Морт се сепна и притаи дъх, докато не установи кой бе влязъл. Беше Виктор, със закуска.
След кратко време, докато Меропа си похапваше вкусно, младежът предложи да върже косата й с панделка.
Меропа искрено се развълнува. Момче да плете, да й предложи панделка... Колко романтично! Нима момчетата харесваха такива неща? Вярно, в приказките й пишеше, че принцовете имат красиви намерения и мечти, но не това бе виждала по поведението на мъжете, които се мотаеха в имението им... Стана й тъжно. В имението, което отдавна го нямаше. Дали останките от къщата още плуваха в следи от кръв, дали руините напомняха за случката като символи на победата на убиеца? Или може би всичко бе заличено, пусто като в душата й... Пусто, но.. тя се обърна лекичко към Виктор. Пусто, но може би,... може би вече не. Меропа толкова се надяваше на любов с героя си, със своя спасител от най-големия ужас, който понасяше в адски мъки.
След това излязоха навън. Докато слизаха по стълбите, Меропа огледа с неприязън посетителите на хана. Неприятни хора, като цяло. Разни типове, които гледаха подозрително, незаинтересовани мъже, които си пиеха бира небрежно, жени, които си шушукаха... всякакви такива.
Дано да няма някой, който да ги разпознае.
„Не съм толкова глупава“ помисли си Меропа „Той ще се опита да ни открие. Ами ако.. ако убие Виктор, както уби родителите ми? Ако изскочи посред нощ, докато момчето ми“ тя не се усети, че говори за Виктор като за свой „докато спи? Този път може би ще ме изнасили наистина“.
Излязоха на двора. Меропа още не бе свикнала на разнообразието от гледки, цветове, шумове, движения, и оглеждаше любопитно като малко дете. Имаше конюшня, в която добичетата спокойно размахваха опашки. Чуваше се тъпо и глухо стъпване по почва и слама, както и хрупане на такава. Наоколо всичко бе обрасло в трева, тук-там се мяркаха диви цветчета, а надолу се извиваше пътека, по която минаваха каруци и жени с менци, деца с кошници с хляб.
С Виктор седнаха на една пейка и той и заговори. Меропа слушаше всяка дума с интерес, анализираше поведението му, следеше за любовни знаци. Толкова й се искаше да прочете мислите му, да разбере докрай мотивите й намеренията му. Меропа започна да плете, а Виктор й предложи да хване кълбото. След което обясни, че трябва да му се ушие торбичка, за да не се изцяпа.
„И ето пак“ мислеше си девойката „Пак нещо, което не мога. Отново се чувствам неука, неадекватна... неспособна... толкова искам да изглеждам сръчна пред него. Но как ще се науча да шия?“
Е, оказа се, че той може и да шие. Меропа поруменя.
„Явно не е толкова далечен от мен, както момчетата, които се биеха с пръчки и се смееха на куклите ми като бях малка. Боже, колко го...“
Морт обаче не довърши изречението дори мислено
Тогава се заговориха за родителите си. Как майка му починала от треска, баща му загрубял и се държал отвратително с него. Тогава подхванаха темата за смъртта на нейното семейство. Нещо, което тя отдавна искаше да направи и не я свърташе, че не бе обсъдила със сина на убиеца.
„Виктор явно досега е подозирал, че се е случило нещо, но бегло. Разбирам го. Все пак никое дете не знае какво точно вършат родителите му и не иска да повярва, че са лоши. Все пак му е баща. Не е можел да направи нищо, не си е пъхал носа прекалено много, където не му е работата. И ето че и той не го харесва... Нормално... дали някой може да издържи да му държи сметка един убиец и звяр?“
Тогава Меропа се открехна и разказа историята с убийството цветисто и без да му спести нищо. Наблегна на грозните кървави сцени и сразани, пихтиести трупове, които бе видяла... и то на хората, които обичаше, на семейството й. Непоносима гледка за едно малко дете, което бива в последствие заточено, можейки само и единствено да си повтаря сцените от фаталната нощ.
Морт очакваше с такава нужда реакцията му. Искаше да се ядоса, да я защити. Това и стана. Момичето се учуди и зарадва толкова силно.
– Интересно – промърмори той. – Дали лордът би могъл да го осъди сега, когато има свидетел? Съмнявам се, предния път не успяха заради познанствата му. Но все пак би дало нови възможности.
Меропа не му отговори. Не знаеше отговора, а и понякога напразното философстване играе лоша шега в миг на истината. Тя остави тишината да говори сама за себе си. Искаше да му сподели, че я е страх от него, но щеше да го направи малко по-късно.
Все пак параноята й се обади. Тя вида как двама-трима човека се разхождат пред страноприемницата и се уплаши. Ами ако бяха хора на бащата на Виктор?
– Н-нека се приберем. Не съм свикнала да стоя толкова дълго навън. – оправда непоносимия си ужас Меропа и подкани Виктор да се приберат на сигурно, в стаята.
„И там не е сигурно.“ Злокобно си мислеше Морт „Точно в леглата ни си мислехме, че сме на сигурно.“
И така, Меропа и Виктор се отправиха обратно към стаята, където бяха споделили толкова съкровени моменти. Момичето бе толкова нежно. Крехка надежда се зараждаше в ограбената й, опустошена душа. Картинка, която можеше да предизвика умиление и жал, съпричастност.

5

Докато Виктор се бавеше при вдовицата, Меропа си отдъхваше на леглото от уморителния път. Всичко й препускаше през главата като на лента. Тя все още не се бе съвзела от страха дали пък няма бащата на спасителя й да ги намери, но поне вече бяха на уединено място.
Морт, осъзнавайки, че няма начин да се успокои скоро или някога изобщо, при толкова отмъстителен човек и реална опасност да ги намери и убие, се предаде на тревожността почти напълно.
„Как се очаква да живея спокойно оттук нататък?“ Меропа се чувстваше в задънена улица „Толкова съм щастлива, че имам..имаме бъдеще заедно“ Тя вече не прикриваше чувствата си към младежа пред самата себе си.
„Обаче... обаче как да премахна сянката на заплахата? Толкова искам да изтрия миналото, да се отпусна, да се насладя на бъдещето! Но не мога, не мога...“
Тогава слаб лъч на надежда огря сърцето й.
„Все пак Виктор е способен магьосник! Не бива да го подценявам. Той е умен мъж, не подценява проблема, сигурно има и определен план... Все пак ще поговоря с него задължително, още като се върне...“
Меропа започна да се окуражава, защото разчиташе на този разговор. Може би младежът щеше да й обясни неща, които не подозираше. Сигурно е измислил как да ги предпази.
Тогава мисълта й препусна в друга посока.
„Тази хазяйка ни помисли за женени“ Тя се изчерви. „А може и... може ли да стане истина? Не се почувствах много далеч от истината, когато вдовицата ни определи за такива. Впрочем, притеснявам се от тази жена. Дали ще се спогодим? Дано не ме разпитва много, мисля да я избягвам. Сигурно ще ме разпитва, а аз не знам как да я залъжа за миналото ми. Ще го обсъдя и това с момчето ми, трябва да имаме стабилна версия.“
Тя вече не се и опитваше да се залъгва, че между тях не се случва нищо. Направо си беше налапала въдицата. И то здраво.
След това Меропа се гушна във възглавницата размечтана, припомняйки си интимните моменти с Виктор от предишните вечери. Изненадващо тя отново усети възбуда и този път той не бе до нея, за да я прикрива. Тя започна да се умилква, да търка тялото си у дюшека, да облизва устни и накрая... дори се пипна леко, с интерес, разучавайки усещането.
Тя отпусна съзнанието си и фантазията й почна да обрисува сцените, които тайничко бе желала да й се сбъднат и наяве. Най-накрая си го бе признала, колко много иска да се люби с него.
Меропа започна да си представя потенциалното продължение от предходната нощ, когато го бе гушнала. Как той се обръща, грабва я страстно и после..
Тя натисна малко по-силно върху приятното място и тъкмо се бе заиграла леко, когато вратата се отвори и Виктор нахлу.
Морт се стресна и веднага мръдна ръката си оттам. Само че още бе възбудена и запъхтяна, лицето й леко зачервено. Дано не се бе усетил, особено при рязкото й издайническо движение. Добре че се бе завила.
Тя не посмя да го погледне веднага, цялата гореше от срам.

филми