все избягвам да отговарям на въпроса "коя ти е любимата книга", защото заради отговора винаги имам чувството, че съм пред разпъване на кръст
но първосигналният ми отговор на този въпрос не се е променил вече 13-та година, така че...
"здрач". и гърба на монетата, "среднощно слънце" (която излезе 2020 и ме върна в пубертета).
след безкрайно много изчетени критики и собствени осъзнавания колко много безумия има в "здрач" сагата, и въпреки всички други книги, които съм чела след нея, емоционалната ми връзка с поредицата (и конкретно първата книга) е толкова силна, желязна едва ли не, че аз... ами, не мога да не я обичам. факт, в поредицата има толкова много детайли, от които да се хващаш за главата, но установих, че не ми дреме
всеки път, когато се връщам за нов препрочит, си мисля "дали вече не съм я надраснала? дали най-накрая няма да видя защо толкова много хора я имат за литературно дъно?"
еми, не мога да видя
за мен "здрач" не е история в името на сюжета, а е просто една атмосфера, едно чувство, един вайб, дет се вика. до ден днешен се връщам към "здрач", защото между страниците й виждам нежност. не се връщам, за да търся и извличам някакво послание или тежка метафора. връщам се за нежност - нежността, с която пада снегът, с която те гали мъглата рано сутрин, с която глупавото ти гадже вампир гледа на теб и ти на него.
майър пише по един такъв прост и непретенциозен начин, и въпреки това аз не мога да спра да виждам стилът й като красив заради цялата атмосфера, с която думите й са пропити.
...
ии класацията оттам нататък:
"топли тела" на айзък мериън. прочетох я за пръв път през 2013 и за втори чак тази година. наскоро на едно друго място бях написала във връзка с нея: "има романи, които съм прочела толкова отдавна, сякаш в друг живот, но такива корени са пуснали в сърцето ми, че дори насън да ме попитат горния въпрос, веднага ще се сетя за тях".
- също така:
а, и тази година с автора няколко пъти сме си писали(!!!!!!!!!!!!!) покрай сторитата ми за книгите му, в които го тагвах. от една страна, както се казва, never meet your heroes, защото се разваля мистериозността (и защото от вълнение ще им напишеш глупости). от друга, никога не съм си представяла, че някой от топ 3 любимите ми писатели евър би ми написал "i accept your simping with open arms"
"deathless" на катрин м. валенте. попадна ми в много точен момент, когато много ми се четеше нещо деструктивно, ама пък поетично, но да не е идеализирано, обаче да не е и "брулени хълмове", защото още не й е дошло времето. "deathless" беше право в десятката - преработка на приказката за Маря и Кошчей Безсмъртни на фона на Санкт Петербург по времето между двете световни войни. брутално красив стил на писане. "ще те пазя само за себе си, Маря Моревна, мое черно огледало".
"съншайн" на робин маккинли. почти няма сюжет, обаче, отново, атмосферата е несравнима. "уютна вампирска книга с кулинарни описания" може би я описва най-добре.
забелязвам тенденция, че gravitate-вам към книги, в които все има главен герой, който е ходещ труп под някаква форма. speak about having a type :DDD
да разчупим тенденцията, "wallbanger" на алис клейтън - непретенциозно романтично романче, но, отново, имам прекалено тежка привързаност към главните герои вече 10 години. а хуморът на авторката просто е един път.
"моя мрачна ванеса" кейт елизабет ръсел - психологичният елемент е така майсторски изпипан... месеци, след като я завърших разправях на всички около мен за нея. от време на време пак се сещам за историята и ме побиват тръпки.
"гордост и предразсъдъци" на остин. отне ми 3 месеца да я избутам с мъка навремето, но след това години не спрях да мисля за нея с умиление. искам скоро да я прочета пак, вече както си трябва.
"1984" на джордж оруел и "разказът на прислужницата" на маргарет атууд. и двете след първия прочит ме оставиха с мисълта "ами... окей беше" и после с времето осъзнах, че всъщност са ми любими. и те чакат точния момент за препрочитане със заслуженото им уважение.
