Отвъд стената...от мен

Да усетиш през стената...




Гледаш през прозореца – навън е мрак. Мрак задушаващ и подтискащ. И облаци са закрили луната, и гръмотевици заслепили звездите....пълен хаос. Трясъци отекват в небето, зли и отровни гръмотевици. Като смъртта е задухал вятърът – грозно, силно, ужасяващо, помита всичко със себе си. И теб те е страх. Все си повтаряш – безстрашна си, а се оказва, че все пак не е така. Че явно те е страх от непознатото, от това, срещу което си безсилна. Да...не може да контролираш всичко. И така е по-добре, знаеш. И все пак те е страх. Защо? Ето това вече не знаеш. Странно е, нали? Явно, че не всичко е по силите ти, не си всевишна. Страх...
Разчиташ цветовете като чувства. Като живителна сила са те за теб. А тъмното? То цвят ли е? Разбира се, че не....а може би за теб да? Както винаги от теб се очаква неочакваното. Но, извинавяй, да кажеш че тъмното е цвят...и на кое? На смъртта? Ясно...никога няма да се измъкнеш от тази примка нали? Никога няма да си простиш. Но май ти харесва. Наслаждаваш се на болката, която изпитваш, на агонията, в която затъва душата ти. Ти си мазухист. Не? Тогава защо си го причиняваш така упоритно? А, ясно. Не можеш да живееш без него? Разбира се, риторичен въпрос. Все пак Той беше... И ужас
Заваля дъжд. Забарабани по прозореца като страх, пулсиращ във вените. Погледа ти попадна на снимката му и ужас обзе сърцето ти. Не помнеше нито един дъждовен ден с него. Зарови лице в шепите си и стреснато заби сърцето ти. Не помнеше...не помнеше....не помнеше нито един ден с него, нито дъждовен, нито слънчев, нито студен... а само откъслечни моменти. Така незначителни и малки. Нима само за четири години го забрави? Как го допусна? От страх, от низко притеснение и измамна болка. От лъжливи извинения и горчиви думи с които натравяше душата си и изтискваше енергията й. Ти си егоист. Можеше да го помниш, да продължиш да живееш с него и духа му в теб. Наместо това ти бе заета с размисли над подрастващото си глупаво Аз. Сега страдай. Плачи със сухи сълзи, дави се в собствената си отрова...Това заслужаваш
Продължава да вали, продължава да свети небето от ослепителните светкавици. Гръмотевиците продължават да се разбиват оглушително...болката не стихва. Въздуха е наситен с частици страх. А ти пак мислиш за смъртта. Защо? Не разбра ли вече? Не можеш да го откриеш. Той е мъртъв и не може да се съживи. Престани да го търсиш във всяко животно с умни очи. Спри да гледаш снимките му с часове и да им говориш. Той не те чува. Няма го, няма ги и спомените ти с него. Изпаряват се. И не остава нищо. Нищо повече...


|| *Милей* ||
08.08.2007

Where’s the sunshine?



Чуваш ли позната музика? Чуваш ли позната песен? И сълзите, които се отрониха от очите му... Помниш ли ги? Помниш ли съжалението, което изпита, и към него, и към героя? Усещаш ли сега, че тогава бе първия път, в който се почувства човек? Чувстваш ли, че тогава сякаш осъзна за войната, за приятелството, за болката? В изгрева проблесна неговата сълза, в залеза угасна блясъка в очите му. А къде са слънчевите лъчи?..

~Milley
30.08.2007

Когато попиташ един индивит какво означава за него живота, той ще отговори нещо. Но никога няма да отговори като човека, който ще каже възможност...

Живота е жесток, смъртта е ужасна, мъката-горчива, болката- непоносима, а сълзите текът и текът. Но нали затова сме хора, защото сме силни и нали затова ни е дарена усмивката – да се лекуваме с нея. Загубата на любимия човек наранява жестоко, загубата на родителя е ужасна, спомените са адски горчиви, снимките непоносими, а сълзите текът и текът. Но нали затова ги има цветята, нали затова и луната блести – за да дарява обич, подкрепа и воля, да подсилва и създава наще мечти...

~Milley

Заспах. И сънувах. Да, сънувах за първи път от толкова време насам... А така ми се сънуваше. Повярвай, ужасно е да се събуждаш всеки ден без спомен за никакъв сън. И е ужасно да легнеш и сякаш веднага след това да се събудиш... нощта е по-кратка без сънища.
Така или иначе, всички мечти се сбъдват, рано или късно. Или почти всички. Но моята се сбъдна. И ето ме тук, сега, с теб. Щастлив ли си? Аз много. Имах си само спомените с теб, а те са коварно нещо. Не може без тях, а те само дълбаят, човъркат, тровят... Добре де, ще се усмихна.
Слушам Бийтълс. Знаеш ли, напоследък доста се запалих по тях. Страхотни са! Знам, че и ти ги харесваше, затова ти донесох няколко диска. Не са нищо особено, само ти нарисувах някои неща, написах ти стихчета... Нося ти и онази книга, която ми четеше когато бях малка и на която толкова се смееше. Не знам, все си мисля, че трябва да имаш какво да правиш докато подсъзнанието ми благоволи да сънува пак.
Вали. Дочувам го смътно, а в стаята мирише на дъжд. Не помня, обичаше ли дъжд? Ще ти донеса и дъждовна вода в бурканче следващия път.
Признавам, спомените са хубаво нещо. Замислих се, как щях да се радвам на ненадейната ни среща всеки ден ако не я помнех... Да, всяко нещо си има положителна и отрицателна страна, прав си. Винаги си прав. Не е честно така. Но продължавай, разсмиваш ме...
И ми липсваш. Отидох на онова място, нашето. Ще ти разкажа, сигурно искаш да си спомниш...
Вечер небето се покрива със звезди и Луната свети също тъй ярко както онази път. Всичко изглежда същото, всичко е някак спокойно. Лекият нощен вятър разказва своята история в клоните на дърветата и аз го слушам. Също както онзи път. Не е ли приятно? И успокояващо би трябвало да е. Животинките са се скрили и само няколко светулки проблясват тук-там в нощта . А тя е красива... Ухае и е магическа както онзи път. Само аз не съм същата. А теб те няма.
Искам да те извикам, но ме е страх да не разваля нощното спокойствие. А така напира името ти в мен, така напира да бъде изкрещяно... Но знам, ти не би искал да събудя птичките. Ти беше добър човек, а аз още те обичам, още те търся. С мен ли си сега, в тази нощна разходка? Държи ли порасналата ми вече ръка твоята нежна бащина длан? Говориш ли ми за звездите както онзи път, макар и да не те чувам?
Иска ми се да вярвам, че лекият нощен ветрец е твоята прегръдка; ароматът на тъмнината е твоят парфюм; че вдишваме един и същи въздух; че неизплаканите ми сълзи са твоите собствени...
Иска ми се да съм още с теб.
Но времето изтича. Трябва да се събудя. Довиждане, беше ми приятно да ме прегърнеш пак. И... обичам те.