Мери (разказ с продължение)

Беше най-обикновен скапан ден от моя живот. Седях в барчето, което се намираше точно до работата ми и тъкмо се приготвях да започна да пия. Пред мен вече стояха чашата с джин и бутилката с тоник, чакайки да привърша с духането на носа ми и да им обърна подобаващото внимание. Бармана беше мил с мен както обикновено, а из заведението нямаше повече от три-четири човека, културно пиещи по местата си, които не ми обръщаха и грам внимание. Всичко щеше да бъде наистина перфектно, както установих когато надигах чашата, ако в същото време през голямата двукрила врата не беше нахълтал Краси, най-добрия и единствения ми приятел от службата.
- Мери! - отне му само минутка, докато ме забележи и се развика в моя посока - Пак ли пиеш?
След няколко много кратки мига беше дотичал до мен и измъкваше от ръката ми любимото ми питие. Погледнах виновно надолу и когато най-сетне успях да вдигна очи, те зашариха неспокойно из помещението и попаднаха на пълната бутилка тоник.
- Колко пъти съм ти казвала да не ме прекъсваш, докато се опитвам да пийна?
- Двайсет и пет - преброи той на пръстите си - само през последните две седмици. Ако сметнем и този, са двайсет и шест.
Колегата ми се настани спокойно в стола до мен, отпи от чашата, направи гримаса и чак след това я остави върху плота, възможно най-далеч от мен.
- Върни си ми я! - опитах се да протестирам, като размахвах ръце и се опитвах всячески да я достигна.
- Няма. - отсече той и ме изгледа строго - И не шавай много. Какво ще казвам на мъжете ти, ако вземеш да се пребиеш и да пометнеш?
- Аз ще им кажа, че ти си ме бутнал.
- Да, след като излезеш от болницата.
Замълчах за момент, колкото да направя гримаса на бармана, който любопитно надничаше в наша посока, да се маха.
- Изобщо, какво те засяга? - постарах се да звуча обвиняващо, но за мое съжаление гласа ми си оставаше ядосан и нищо повече
- Засяга ме повече, отколкото си мислиш. Сама избра да родиш малката стафидка, така че моля те, поне не я повреждай предварително.
- Ти обаче нямаш нищо общо с нея, нали си знаеш?
- Знам, знам. А сега бъди добро момиче, изпий си тоника, след което тръгваме право към вас.
Въздъхнах шумно и демонстративно глътнах голяма глътка тоник, след което оставих шишето и се изправих.
- Аз съм готова.
- Много добре. - Краси хвърли последен поглед към недопитата чаша джин, взе якето ми от стола и като ме хвана за по-сигурно през кръста, ме помъкна към изхода.
- Ще ме пуснеш ли най-после? - озъбих му се
- Няма шанс. - отговори той спокойно, докато останалите клиенти ни гледаха на изпроводяк. "Огън жена", чух да мърмори един от пияниците, след което се оригна мощно. На излизане от малкото барче ни посрещна леден вятър, от който тръпки ме побиха. За съжаление наоколо не се виждаше нито едно такси. След като извървяхме около три улици, най-накрая иззад ъгъла се показа една жълта кола, на която Краси направи знак да спре.
- Към Красно село - каза той на шофьора, след което почти ме избута да се настанявам на задната седалка и седна до мен. Навън времето ставаше все по-отвратително, в един момент дори заваля нещо средно между дъжд и сняг, но поне в колата беше топло.
- Ще възразите ли ако запаля? - попита шофьора, който вече беше извадил от жабката пакет цигари и запалка
- Лично аз не възразявам. - отвърна Краси на момента - Но на нея ще й стане лошо от дима. А може и да й се доповръща.
- Добре, разбрах. - измърмори шофьора и хвърли цигарите на седалката до него. Напоследък се чувствах толкова тъпо - ту ми беше горещо, ту студено, а седнех ли някъде, започвах да се унасям. Така че изобщо не беше чудно, че се облегнах щедро на кльощавото рамо на приятеля ми и съвсем скоро вече заспивах.
- Тежка бременност, а? - очилатия шофьор явно беше решил, че окончателно съм отхъркала, затова се обърна към Краси - И моята жена беше така, особено като носеше близнаците.
Тази мисъл не ми се понрави, но нямах достатъчно сили да отворя очи и да му кажа какво точно мисля за него и за близнаците му.
- Само дето жената не е моя. - подсмихна се колегата с обичайния си маниер и ме потупа по гърба - Мъжа й ме помоли да я прибера вкъщи.
"Какъв ти мъж, бе Краси?", идеше ми да извикам. Сама бях като кукувица, дори котка си нямах да ме топли през нощта. Тримата ми мъжки, които всъщност изобщо не бяха мои, но може би имаха нещо общо със стафидката, отвреме-навреме идваха да ми досаждат вкъщи. По някакъв мистериозен начин се бяха сдобили с ключове от вратите ми и колкото и да им ги вземах и да сменях патроните, накрая пак се оказваха у нас. Нищо чудно и сега да заваря някой от тях да спи на дивана или дори да готви нещо, ако е в настроение. Все едно дали имаше някой там, смятах да тръшна вратата пред лицето на Краси, веднага щом прекрача прага. Най-малкото като отмъщение за джина.
Без да усетя, бях успяла да заспя наистина, така че на колегата му се наложи да ме събуди щом стигнахме пред блока ми. Опитах се да дам пари за превоза, но в крайна сметка ги натикаха обратно в ръцете ми. Щом се измъкнах тромаво от таксито, установих че и трите прозореца светят и се заканих да покажа на виновника къде зимуват раците, веднага щом стигна догоре, както и да го накарам да ми плати сметката за тока. Краси продължи да ме мъкне през полянката и нагоре по стъпалата, натика ме в асансьора и даже позвъни на вратата. Чу се шум от стъпки, после тракане на ключове и накрая вратата се отвори и отвътре се подаде, запретнал ръкави и с изкривени на една страна очила моя скъп бивш любим Марин.
- Здрасти, Мери! Здрасти, Краси! - поздрави той и ни направи място да влезем - Идвате точно навреме за вечеря. Сготвил съм месо със зеленчуци на фурна, точно както ги харесвате.
- Не съм сигурен, че ми се остава. Дойдох само да я доведа. Имам си работа вкъщи, знаеш как е. - започна да увърта Краси
- Хайде сега, влез поне за малко. - придумваше го Марин. Не изчаках да видя изхода от ситуацията, а се промуших между двамата, хвърлих си ботушите в коридорчето и без много церемонии отидох в спалнята и се тръшнах на леглото, както си бях с дрехите. Малко след това спора пред външната врата утихна, отново изтракаха ключовете и настана тишина.
- Направо си жалка. - Краси се надвеси над мен и дългите му кичури закриха светлината на крушката. - Няма ли да се съблечеш поне?
- Не и не. - отсякох аз - Смятам да лежа тук, докато заспя.
- По-добре побързай. - намеси се и Мъро - Яденето изстива.
- Що не си гледате работата и двамата! - извиках им с премерено висок глас и се обърнах към стената
- Защо е толкова кисела? Да не е повръщала цял ден?
- Неее. Обаче я сгащих в кръчмата, опитваше се да пие.
- Мери, какво се опитваш да направиш? Да убиеш детето ни ли?
- Първо на първо, - промърморих изпод косата си - не е "нашето", а моето дете. Кой ти е казал, че е точно твое? И второ на второ, ако исках да го убия, вече щях да съм направила аборт.
- Това въобще не отговаря на въпроса ми що за глупости вършиш. - тросна се Мъро
- Остави я. - отговори му Краси - И да ходим да ядем.

на мен ми харесва. това ли е историйката, за която спомена в моята тема?

и задължително да продължиш! много е приятно да видя, че залагаш на българските имена.

Да, това е въпросната история. Радвам се, че ти харесва.
Писана е под влияние на мюзикъла "Мама мия". Историята е завършена и смятам да ви я пускам тук на малки порции, за да я храносмелите по-лесно (иначе е дълга 24 компютърни страници).
Общо взето, понякога ми харесва да пиша истории за българската действителност. По правилото "описвай това, което познаваш". Получава се по-реалистично.

Събудих се на другата сутрин в същото положение, в което си бях легнала. Врата ме наболяваше и ми беше студено, въпреки че някой беше метнал одеяло върху мен. За сметка на това заварих Краси да спи на някакво походно легло в същата стая, въпреки че изобщо не си спомнях да притежавам такава вещ. Косата му се беше разпиляла по нещо приличащо на маломерна възглавница, а изпод горния чаршаф се подаваше едно голо рамо. Почудих се дали да не го събудя, но в крайна сметка реших че си е лично негова работа дали ще се успи и ще закъснее за поредния работен ден, така че го оставих да прави каквото си иска. Станах предпазливо и за всеки случай отидох до банята. Не ми беше лошо, но човек никога не знае. След като се поизмих, се отправих към кухнята, където очаквах да намеря Мъро да спи на дивана и да похърква за ужас на хлебарките. Него обаче го нямаше, затова извадих вчерашното ядене от печката и започнах да ям направо от тавата. Все още си го биваше, заключих, дъвчейки енергично.
В това време в кухнята се появи ужасно рошавата физиономия на Краси, следвана от останалите му части, облечени в поомачкания костюм, който носеше и вчера.
- Я гледай ти. - рече той, след като се прозя - Май днес сме в по-добро настроение.
- Не бързай да си приписваш заслугите. - сопнах му се между две хапки - Но трябва да отдам дължимото на Мъро. Наистина може да готви.
Колегата мълчаливо си взе една чиния и си сипа в нея, като ми остави да ръбам от тавата.
- Мислех, че Мъро е още вкъщи. - констатирах, докато си сипвах вода от чешмата
- Вчера каза, че бил от рано на работа. - кратко отвърна той - Но пък Ясен трябва да дойде скоро.
Намръщих се и тъкмо се канех да отвърна нещо жлъчно, когато на проклетата врата се позвъни. Явно някой от вчерашните ми съквартиранти беше напъхал ключа в бравата и затова новодошлия имаше трудности с отключването.
- Идвам! - провикна се Краси и стана от масата, като ме остави там да се мръщя. Скоро вече чувах разговора им от коридора, който се въртеше около работата, а Ясен неуспешно се опитваше да заинтересува Краси от последните новини от шампионската лига.
- Здрасти, Марийче! - поздрави той и почти ме задуши в мечешката си прегръдка. А знаеше колко ме дразни когато ме наричат така.
- Здрасти. - едва успях да отговоря, докато Краси се хилеше от другия край на кухнята
- Е, готови ли сте да ви откарам до службата? - ухили се Ясен на свой ред и тръсна глава. Косата му не беше толкова буйна, нито толкова тъмна, колкото на Краси, но все пак си я биваше. Погледна ме въпросително със странните си на цвят сиво-сини очи и чак тогава се сетих, че той всъщност очаква отговор.
- Мислех, че имам право на избор в транспорта си до работата. - вдигнах вежди и погледнах към него - И не съм ти Марийче.
Ясен се направи, че не е чул коментара ми, но вместо него отговори Краси:
- Да, може да се тъпчеш в рейса. По това време 204 трябва да е фрашкан до покрива, но може все пак да се пробваш.
- Добре, добре. - примирих се. Явно тези четиримата си имаха планове за всичко и нямаше да ме оставят сама скоро. - Отивам да се приготвя и след малко може да тръгнем. А ти не е лошо да се срешеш, Краси.
- Тъкмо мислех да уплаша Надя от счетоводството. - отвърна той и двамата с Ясен се разсмяха като дечица от детската градина
Въпреки това на излизане забелязах как Краси вади от джоба на ризата си малко гребенче и започва да се суети пред огледалото в кухнята. Щеше да стане човек от него, макар че един бой никога не би му бил излишен.
Преоблякох се в първите дънки, които ми попаднаха, навлякох блуза и жилетка и се върнах обратно в кухнята, където двамата мъже си приказваха нещо, навярно обсъждаха задника на някоя мадама.
- Е, аз съм готова. - успях даже да им се усмихна
- Какво съвпадение - Краси тръсна буйната си черна грива и я върза с някаква ластичка. - Макар че ти приличаш по-скоро на извадена от възглавница.
- Жена в положение съм, тъй че си спести коментарите. Мисля че поне сега мога с чиста съвест да се навлека както ми харесва.
- Аз пък смятам, че си много хубава. - побърза да каже Ясен и се наведе да ме целуне по челото
- Ако обичаш, без лигавщини. - срязах го аз
- Извинявай, извинявай. - той отстъпи назад и едва не се блъсна в масата - Хайде, тръгваме.
Тримата излязохме един след друг от апартамента и Краси, който беше останал последен, заключи с някакъв ключ, който прибра в джоба си. Не помнех да съм му го давала, но пък и на останалите не бях давала никакви ключове, и в крайна сметка ме загложди подозрение, че именно той е извадил дубликатите. Имаше много възможности да ми вземе ключовете в службата и да иде да ги извади, без изобщо да разбера. До скоро си ги държах в чантата, а и сега не би му било трудно да ме преджоби. Например докато спя.
- Е, какво ще кажеш за командировката другия месец? - гласът на Краси прекъсна мислите ми
- Ще взема да дойда. - отговорих му и вдигнах глава - Един надзирател вместо трима ми се струва добра промяна.
- Мария, не сме ти надзиратели. - спокойно каза Ясен, докато отключваше колата - Просто искаме да има някой край теб в случай че имаш нужда от помощ.
Скръстих ръце и нищо не отговорих. Каквото и да кажа по този повод, обикновено не ме вземаха насериозно.
- Значи се разбрахме. - доволно кимна Краси и ми отвори задната врата - Този път ще седна до Ясен. Ти можеш да се разположиш тук.
- Много благодаря.
Движението беше доста натоварено, нещо нормално за главните улици по това време, но стигнахме сравнително бързо. Ясен ни остави пред сградата, а Краси ми пожела приятен ден малко след като влязохме вътре.
- Ако ти трябвам, знаеш ми телефона. - кратко обяви той и най-накрая се разкара.
Отправих се към асансьора, без да гледам назад. Стаята ми беше с размера на кибритена кутийка, но пък не трябваше да я деля с никого. Ако ми се доспеше, можех да се заключа и да откъртя право върху бюрото. Като цяло работата беше малко скучна, занимавах се основно с документи, но пък плащаха добре и беше свързана с доста пътуване - нещо, което при нормални обстоятелства много обичам.
След като цяла сутрин сортирах хартии, за обяд реших да се отбия в близката пицария с няколко от колегите. За мое облекчение Краси не беше с нас, но пък се чувствах малко странно че не чувам заядливите му коментари през пет секунди. Колегите ми не знаеха все още, че съм глътнала балона, което беше хубаво. Можехме да си приказваме за каквито глупости решим, а аз успявах да повярвам, че всъщност нищо ми няма.
Следобеда отидох да видя шефа, който ми даде нови задачи, като не пропусна да ми напомни за фирмената разходка до Панчарево, която предстоеше в събота. Не че държах особено на нея, но и без това нямах какво друго да правя, освен да наблюдавам корпоративно как дъжд или сняг валят в Панчаревското езеро, докато пием чай и бира на закрито. Времето през тези разходки почти винаги беше лошо, въпреки надеждите на шефа и непрекъснатите му проверки на прогнозата.
- Мария, всичко наред ли е при теб? - попита той накрая - Изглеждаш отпаднала.
- Не, нищо ми няма. - побързах да отговоря - Вчера двама приятели ми бяха на гости и стояхме до късно.
- Ще е по-добре за теб да си тръгнеш по-рано днес.
Въздъхнах. Наистина не се чувствах чак толкова добре, но това че слуховете бяха започнали да стигат до шефа, не беше никак хубаво. Все някога трябваше да се разберем с него по въпроса с осигуровките, но нямаше да е точно сега. От лични наблюдения знам, че шефа не се кефи особено на такива разговори. Затова само се съгласих с него, отидох да си взема нещата и бързо си тръгнах. Знаех, че най-вероятно вкъщи по някое време ще дойде третия младеж, Станчо, но щях да имам малко време насаме.
Щом се прибрах, взех да поизчистя из апартамента, после наистина ми прилоша и отидох до тоалетната, където повърнах само стомашен сок. Станчо ме завари да си припичам филийки на котлона, поседя половин час, след което отиде в другата стая да тропа нещо на лаптопа си. Не беше много по приказките, предпочиташе основно компанията на компютъра си и всичко което можеше да прави на него - от игри до работа - в неговия случай програмиране. Този път останах будна до по-късно, четох книга, изпрах си дрехите и накрая си легнах както се полага с нощница под завивките. Станчо отиде да спи на дивана в кухнята, което ме уреждаше доста добре, тъй като по цяла нощ ставаше или да пие вода, или да ходи до тоалетната.

супер. давай следващото.

Всъщност, живота ми не беше чак толкова гаден. Имах работа, трима мъже, които ми досаждаха вкъщи по всяко време на денонощието, и скоро щях да имам бебе. С изключение на последното обаче, всичко ми се струваше безинтересно – работата на бюро, момчетата, които ми се пречкаха из къщи – начина ми на живот бавно клонеше от сигурен към досаден. Искаше ми се да имам нещо, което да ми дава емоции, да изпитвам удовлетворение, а не чувството, че света се разпада под краката ми. Единственото, което донякъде успяваше да ме заинтригува, беше държанието на Краси. Вярно, беше дразнещ, но моментите, в които се чудех как точно да отвърна на поредната реплика от негова страна, правеха живота ми поне малко по-забавен.


До събота имаше още няколко дни, които минаваха бавно. През деня ходех на работа, а вечер се прибирах в самотната си квартира, където отвреме-навреме ме чакаше и някой неканен гост. Поне си имах ДВД плейър, на който гледах разни екшъни, преди да заспя. Разнообразните неща за вършене бяха намалели драстично и това започваше да ме дразни. Ето защо много се зарадвах, когато дойде време за служебната екскурзия. Постарах се да се облека не като клошарка, и дори се гримирах малко, така че крайния резултат беше приятно изненадващ. Взех рейса от спирката до нас и половин час по-късно бях на спирката на Окръжна, където щяхме да се чакаме с колегите. Там вече се беше събрала малка групичка хора, които скоро ме забелязаха и ми помахаха.
- Вижте всички, това е Мери! - възкликна една от секретарките, която беше известна с емоционалните си изблици - Здрасти, Мери! Как си? Много добре изглеждаш.
Отговорих й с кратко "здравей" и се опитах да игнорирам останалите приказки. Когато обаче и другите ме заговориха, се принудих да внимавам малко повече в репликите им.
- Да, наистина изглеждаш различно. - каза инжинера Пешо - Цялата сияеш.
- Е, нали знаеш, малко грим, нови дрехи...
- Мери наистина се е постарала днес. - този глас принадлежеше на Краси, който тъкмо се беше обърнал с лице към мен и крачеше насам.
- Здравей и на теб, Краси. - ухилих му се аз. Като по чудо не се заяде веднага с мен, затова реших и аз да се държа прилично. Той и останалите се занимаха още малко да ме коментират, след което пристигна някой друг и повечето хора пренасочиха вниманието си към него.
- Значи настина си по-добре? – попита ме Краси, докато останалите се захласваха по новата рокля на Надя. Предвид очакванията ми за времето, не смятах че облеклото й е особено практично, но пък останалите имаха правото да се радват колкото пожелаят. От своя страна аз бях облякла новия ми черен костюм от панталон и сако с вертикални червени ивици, който си купих малко преди да разбера че съм бременна. Тъй или иначе скоро вече нямаше да ми става, така че сега ми се виждаше съвсем подходящо време да го нося.
- Мхм. – кимнах аз с известно закъснение и завъртях чадъра, който бях взела със себе си в случай че времето се развали
- А кога ще говориш с шефа? – ето това вече беше неприятен въпрос
- Скоро. – обещах му аз – Не че ще е приятен разговор. Нали знаеш колко ненавижда да се разправя с такива неща. Особено с жени, надули корема, без да са си направили труда да се омъжат преди това за някой нещастник.
- Мога да се сетя. – кратко отвърна той – Е, ако имаш проблеми с него, винаги може да се обърнеш към мен. Ще видя какво мога да направя, за да го омилостивя.
Двамата направихме една обиколка на витрините на близките магазинчета и позяпахме какво има там. Слънцето напичаше през редките облаци и вече си личеше, че пролетта наближава. Скоро всички се бяха събрали и разговаряха оживено, а шефа се опитваше да въведе някакъв ред.
- Момчета и момичета! – провикна се той – Колите са паркирани в пресечката. Тръгвайте след мен, аз ще ви заведа.
На нас с Краси се падна да се возим в една кола с Надя и Пешо, което щеше да бъде доста комично преживяване, ако не ми се беше доспало внезапно. Надя, която караше новата си кола, беше пуснала парното и от цялата тази топлина бързо ми се додряма. Успях да забележа все пак напразните опити на Петър, който седеше на предната седалка до нея, да я заинтересува от нещо друго, освен това да гледа пътя пред себе си.
Събудих се още преди да пристигнем, тъй като колата значително се разтресе при един по-остър завой, а стомаха ми никак не понасяше такива работи. С ужас установих, че съм полегнала направо в скута на Краси, а за още по-голямо мое учудване той беше сложил ръка върху гърба ми. Пешо се беше отказал от опитите си да сваля Надя, докато тя е зад волана, и вместо това приказваше за нещо с моя приятел. Побързах да се изправя и да огледам наоколо и видях, че почти сме стигнали. Задминавахме някакви малки къщички и автобусни спирки, хората по тротоарите изглеждаха по-спокойни от софиянците, а от останалите коли нямаше и следа. Надя зави още два пъти и паркира колата на някакъв малък паркинг и всички излязохме да се разтъпчем.
- Къде са другите? – попитах аз моите спътници
- Трябва да дойдат всеки момент. – отвърна Надя – Ще отида да си купя цигари.
Петър като че ли искаше да отговори нещо, но колежката ни беше тръгнала толкова бързо, че просто не му остави тази възможност.
- Мисля че причината да пристигнем толкова рано е, че към края Надя едва издържаше глупостите на Пешо. – пошушна в ухото ми Краси и едва успях да запазя сериозна физиономия
След пет минути започнаха да пристигат и другите. Колата на шефа беше успяла да прегрее отново, нищо чудно с неговите опити да се надпреварва с останалите все едно е на рали. Затова никак не се учудихме, когато започна да обикаля загрижено около нея и да проверява дали нещо не се е развалило. Скоро всички коли бяха паркирани в радиус от десет метра, шефа с облекчение беше установил, че липсват повреди, и ние най-накрая се наканихме да тръгваме към езерото. Когато и Надя се върна с цигарите, един по един хората започнаха да си търсят компания, и щом се разпределиха по групи, с бавни стъпки потеглихме напред.
Обиколихме всички заведения на брега и най-накрая харесахме едно, което имаше маси навън. Слънцето отвреме-навреме се подаваше между облаците и напичаше приятно и нашата весела компания скоро си разказваше вицове и истории от работата. Какво да се прави, дори да идехме накрай света, пак си оставахме колеги и работата беше нещото, което ни свързваше. По някое време решихме, че ни е станало достатъчно студено и седнахме вътре, където продължихме с разговорите, докато хапвахме супа и разни топли яденета.
Тъй като смятах Краси за единствения ми истински приятел от фирмата, въпреки че понякога адски ме вбесяваше, гледах да седна на една маса с него. И когато той реши, че му се разхожда около езерото, аз с готовност се съгласих да го придружа.
- Е, Мери, необичайно хубаво време имаме днес. А ти още не си се решила да поръчаш джин с тоник.
Дотук с приятните разговори. Независимо дали бяхме в града или насред гората, Краси си оставаше диване, което явно имах нужда да си напомням често.
- Реших да съм лоша днес и да ти отнема удоволствието да ми задигнеш пиенето от ръцете. – отговорих му накрая – А колкото до времето, смятам да си нося чадъра докато не тръгнем да се връщаме.
Този път като че ли го засегнах с коментара си, защото Краси мълча през следващите пет минути. Не можах да разбера обаче причината, наричала съм го “кретен” в прав текст и тогава само ми се ухили и изобщо не си направи труда да го взема навътре.
- Слушай, Мери. – най-накрая проговори той – Искам да ти кажа, че според мен си много смела, щом си се решила да имаш дете сама в този съвсем откачен свят.
Беше мой ред да се опуля.
- Краси, ама ти сериозно ли го говориш това? Не смяташ ли, че ще е по-подходящо да се заядеш с мен и да забравим историята?
Той заби поглед в земята и подритна някакво камъче.
- Да, знам, че съм идиот. – промърмори след малко – Макар че този път се опитвам да не бъда.
Между клоните на дърветата беше започнал да се сипе ситен дъждец, без дори да има истински облак над нас.
- Ако обичаш, влез под чадъра. – настоях аз, докато разтварях проклетото нещо, което се опитваше да заяжда.
Той въздъхна, наведе се и се промуши под периферията му.
- Така е по-добре. – потупах го аз по рамото и го хванах под ръка
- Дай да се връщаме, другите сигурно ще искат да си тръгват.

давай нататък. ^^

За мое голямо учудване, месецът се изниза доста бързо. Като цяло бях в добро настроение и чаках с нетърпение командировката. Щяхме да ходим в Пловдив, любимият ми от всички градове. Шефа беше уредил да отседнем в Новотела, който беше доста приличен хотел. Лошото беше че се налагаше да бъда в една стая с Краси, тъй като една двойка от фирмата, за която началника още не знаеше, ни се беше примолила да се сменим.
Пътуването с влака беше доста удобно, но пък малко уморително. После трябваше да се сбутаме с все багажа в тесен рейс, но някак си го издържах, без да ми стане зле, а Краси дори ми намери място да седна. Тепетата представляваха хубава гледка, а времето се беше оправило дотолкова, че някои дървета бяха успели вече да цъфнат.
Влязохме в стаята с гръм и трясък – на рецепцията ни бяха забавили ужасно, а аз чувствах остра нужда да полегна. Отидох до тоалетната, измих си лицето, след което се тръшнах на леглото и затворих очи. Навън вятъра подмяташе някакви клонки, а моето легло, което приличаше повече на спалня, се намираше точно до прозореца и можех да чувам всички звуци, които идваха отвън. Чух и как с присъщия си маниер Краси сяда до леглото и проверява дали имам пулс, после тихо става и се премества на неговото легло. Към обичайното му поведение, което включваше критикуването ми за всичко, се беше прибавило и още нещо, което не можех да определя. Постоянно беше загрижен за физическото ми състояние, често идваше да ме посещава вкъщи, а един-два пъти дори изгони останалите момчета от апартамента ми. Щеше ми се да го питам дали не е слънчасал, но тъй като през този месец нямаше особено много слънце, реших че трябва да е нещо друго. Докато умувах със затворени очи, в стаята почти влетя един от колегите и започна на бързи обороти да ни обяснява как трябвало бързо да се приготвим за официалната вечеря.
- Ей, а на нея какво й е? – попита накрая той, все едно изобщо ме нямаше в помещението
- Стана й лошо в автобуса. – излъга Краси, без изобщо да му трепне гласа, заради което малко му завидях. Никога не съм можела да лъжа хладнокръвно и практически във всеки случай опонентите ми ме хващат. – А ти не си ли чувал, че се чука, преди да влезеш? Можеше някой да се преоблича.
- Да, добре. – побърза да отговори другия и се измете от стаята както се беше появил
- Ей, Мери, – тихо прошепна Краси почти до ухото ми – заспа ли?
- Не успях. – отговорих му също толкова тихо, без да отварям очи – Онзи пич стъпва като слон.
Беше хубаво да стоя със затворени очи, въпреки че беше посред бял ден. Можех да си представям каквото ми хрумне, например че Краси хвърля един бой на другия колега, или дори на Ясен, който ме беше подразнил много предния ден. В този момент усетих ръката му върху челото си, вероятно проверяваше дали нямам температура. Отворих очи и го изгледах с вдигнати вежди.
- Сериозно, Краси, добре съм. Просто се уморих от пътуването.
Краси стоеше приклекнал до леглото ми със съсредоточено изражение. Като на забавен кадър го наблюдавах как изпъшка, надигна се и отиде да седне на собственото си легло.
- Ако искаш, може да не ходим на вечерята. – предложи той най-накрая
- Гладна съм. Освен това мисля че ще е забавно.
- Добре тогава. Отивам в банята да се преоблека, а ти може да свършиш това тук.
С въздишка се изправих и отидох да си намеря роклята. Не ми щеше да се издокарвам чак толкова, но трябваше все пак да поддържам някакъв имидж за пред колегите, така че без много да му мисля се облякох и започнах да се гримирам.
Половин час по-късно двамата слизахме към ресторанта на хотела, който се намираше на първия етаж, хванати под ръка. И двамата мълчахме, радвахме се на тишината, която изпълваше околното пространство. Щом слязохме в ресторанта обаче, още на входа ни посрещна някаква ужасна тупурдия, която очевидно минаваше за музика. Спазвайки неписаната уговорка помежду ни, седнах до него на общата маса и с извинението, че съм настинала и не искам да пия, отказвах всякакъв алкохол, освен малко количество вино, което изпих от любезност. Доколкото изобщо можехме да се чуваме, се заприказвахме на различни теми, включително за половинките на тези, които не бяха успели да ги вземат със себе си. Това всъщност беше и най-скучната част от разговора – за какво по дяволите им е притрябвало да приказват за жените и мъжете си, след като по цяла година бяха с тях?
За щастие и това мина, разговорите и музиката утихнаха и накрая пуснаха нещо подходящо за танцуване. Няколко двойки колеги се запътиха към импровизирания дансинг между масите и тъкмо се канех да кажа нещо интересно, когато седящия до мен Краси се изправи и ме покани с цялата си учтивост да танцувам с него. Сигурно така съм зяпнала, че ято мухи преспокойно можеха да влетят в устата ми без да се сблъскат. Следващото, което чух, беше как колегите се заливат от смях. Обаче не се и обърнах, за да ги погледна. Гледах Краси, все едно за пръв път го забелязвах – висок, чернокос, облечен в елегантен костюм с вратовръзка, изобщо не приличаше на обикновения Краси, който макар и с костюм беше като стъпкан от стадо слонове. Първото, което изръсих, беше че с удоволствие ще танцувам с него, за негова, а и на тълпата радост. Запътихме се към другите двойки и аз се облегнах на рамото му, докато танцувахме.
- Май доста се изненада на поканата ми, а?
- Знаеш, че не съм от хората, които танцуват много.
- А трябва. Знаеш ли че танцуването гори много калории и помага на човек да поддържа добра физическа форма?
- Мисля че и двамата знаем, че пет пари не давам за диети и подобни. Пък и скоро се очаква да се превърна в нещо подобно на буре, така че не мисля че сега е правилния момент да се загрижвам за фигурата си.
- Дами и господа, киселата Мери се завърна.
Вместо отговор му се изплезих насреща. Той го прие с чувство за хумор и аз реших да погледна какво правят другите. Те изглежда си прекарваха доста добре – танцуваха, ядяха, а някои дори ни бяха основали фенклуб – следяха ни толкова съсредоточено, все едно сме филмови звезди.
Потанцувахме още малко, след което се помотахме на масата. Купона започваше да затъпява, а другите продължаваха да пият като смокове, все едно това им беше единствената цел в живота. По едно време започва да ми писва и когато Краси каза, че му се е приспало, бях готова за напускане на мероприятието.
Качихме се до нашия етаж с асансьора, в който свиреше някаква приятна тиха музичка. Стаята ни изглеждаше по същия начин както когато излязохме – същите легла, същата бъркотия. Аз с въздишка се отправих към спалнята ми и се тръшнах отгоре като чувал с картофи. Без да каже нищо, Краси си взе пижамата и се запъти към банята, затова и аз започнах да ровя за моята и накрая я открих. Беше виолетова и ватирана отвътре, така че се надявах да ми държи топло за през нощта. Когато колегата най-накрая излезе от така нужното ми помещение, аз се запътих натам за да се изкъпя. – не че беше необходимо, но винаги съм успявала да спя по-добре след един горещ душ. Едва като излязох от банята, забелязах колко време съм се мотала вътре. Краси спеше, а навън всичко беше притихнало, даже вятъра. Облякох се набързо и се свих на четири под завивките в опит да се стопля, но нещо не се получаваше. Дали защото бяха изключили парното или на мен нещо ми ставаше, но усещах как се вкочанявам все повече и повече и накрая ме обзе паника.
- Краси! – започнах да го бутам по рамото – Събуди се!
- Какво има? – измърмори той недоволно – Тъкмо сънувах, че съм на плажа. Сега сигурно няма да успея да заспя пак.
- Студено ми е! – упорствах аз – И няма повече одеала.
- И аз какво да направя? – раздразнено каза той
- Дай ми някое от твоите или ела да ме топлиш.
- Не давам, и на мен ми е студено.
След което се изправи със залитане, замижа срещу светлината на една улична лампа и седна на леглото ми. Мълчаливо се отдръпнах да му направя място.
- Сега се успокой и заспивай. – рече той, докато се протягаше за възглавницата
- Още ми е студено. – запротестирах аз
- И къде точно ти е студено? Пижамата ти е плътна, освен това спиш с чорапи.
- Ето тук. – посочих му аз корема си, докато държах ръката му
- А какво да направя, ако ме ритне и ми каже тати? – заяде се той, но въпреки това остави ръката си там
- Кажи му да заспива.
Нещата като че ли се умириха, но мен все още не ме свърташе на едно място. Въртях се насам-натам, будейки Краси през пет минути, а той се ядосваше не на шега и мърмореше под нос. Ситуацията, в която бях попаднала, ми беше изключително чужда и не знаех какво да направя. В леглото ми имаше мъж, напълно облечен вярно, но беше дошъл по моя молба и въобще не се опитваше да ми се напрапва. Хормоните ми бушуваха, а нямаше кой да се заеме със задачата да ги успокои, което съвсем не беше честно.
Престанах да мисля и се протегнах към Краси. Постарах се да го събудя много внимателно, след което започнах да му свалям дрехите и да го целувам.
- Мери, луда ли си?! – развика ми се той и се опита да се откопчи. Не отговорих нищо, само продължих със заниманието си. Нямайки какво друго да прави, Краси накрая се примири и дори започна да взема дейно участие.

Само да кажа, ако наистина никой не ме чете, ще спра да пускам изобщо. Не ми е целта да правя ненужни постове, които само да си висят по форума. Ако някой чете, да даде някакъв знак, за да пусна още.

а, пускай, твоите неща са интересни.
аз напоследък нямах кой знае колко възможност да стоя на компа, но ей сега ще прочета
и ше ти кажа какво мисля

Добре, прочетох го и сега ще кажа мнение.
Много ми харесва в разказите ти, че можеш да опишеш перфектно нещата. Служиш си с думите много лесно. Ако искаш да ни накараш да усетим битовия свят на България, каквато си я познаваме, ще успееш. Ако искаш да се потопим в магията на Хари Потър - също. И начина, по който го правиш, е толкова лесен и приятен за четене. Бих го определила като жив изказ - в него много ясно се долавя точно настроението, нотката, нюанса, който си искала да вложиш.
Значи, според мен най-доброто попадение от тази гледна точка е за корпоративното гледане на дъжда. Д::Д
Определено започва добре разказът. Почувствах се точно като жена на около 28-9 години, която очаква нещо повече от живота и която не може да понесе обикновеността на заобикалящото ежедневие. Чувства се разочарована, че вълнуващите й очаквания от живота не са се покрили, че се лута безцелно, когато вече е минало прекалено много време и й се струва, че всеки ден й се изплъзва от пръстите. И разбира се, идва мотивът за любовта (може би) на живота, която ще я накара да се почувства преродена. Разбира се, романтичният елемент ме кара да искам веднага да пуснеш нов пост, за да разбера какво следва. Д: Само се надявам по едно време, след като вече са интимничали, едно-друго, сюжетната линия да не спре и да не секне разказът. Все пак трябва да се развива нанякъде... затова и никога недей да се страхуваш да правиш смели обрати! И тъй като вече добре знам, че обичаш темата за попийване на героите в разказите ти, само ще ти кажа да внимаваш да не го превърнеш в твърде основно и единствено ядро на разказа.
Но, да, харесва ми, свежо е, обещаващо и очаквам да видя какво ще роди въображението ти занапред. Д:

Благодаря ти за мнението. Радвам се, че разказа, поне дотук, ти е харесал. На мен лично не съм сигурна доколко ми допада, пък и някак ми се изплъзва на моменти, защото тия неща не съм ги преживяла лично. Не съм особено сигурна дали може да се каже, че има обрат по-натам в писанието, ти ще прецениш. Като че ли не съм загърбила съвсем сюжета.
Ще пусна още като се прибера вкъщи, че сега съм в университета.

На другия ден се събудих някъде в късния следобед. За кой ли път бях проспала целия ден, но този път поне бях доволна. Както можеше да се очаква, Краси го нямаше. Още предния ден беше казал, че цял ден ще ходи с шефа по работа. Трябваше да свърши и моята част от задачи, свързани с командировката, това беше част от уговорката ни преди да дойдем. Без да умувам много, навлякох някакви дрехи, сред които се оказа и ризата на Краси, която ми беше съвсем по мярка, и слязох до ресторанта. Пратих му съобщение да ме търси там и си поръчах голяма закуска. За следващия един час имах занимание.
Действително, Краси се появи след час и нещо. Дрънкаше глупости как трафика го забавил, но след като му обясних че според мен въобще не е закъснял, престана.
- Искаш ли да се разходим навън? – предложи той, след като видя че съм си изяла всичко – Времето е доста топло. Ей, това моята риза ли е?
- Мда. – отговорих аз и му обърнах гръб, за да си взема чантата – Много е удобна, между другото.
- Добре, може да я носиш засега. Но утре си я искам, на заседанието на фирмата трябва да сме облечени официално.
- Както кажеш. – примирих се аз. – Излизаме ли?
Пет минути по-късно мълчаливо крачехме покрай реката. Изглежда и двамата не изгаряхме от нетърпение да започнем по-съществен разговор. Накрая ми писна и като спрях на едно място, където не минаваха много хора, попитах направо:
- Много ли ми се сърдиш за случката снощи?
- Да ти се сърдя? – учуди се той – Не мисля че има за какво.
- Ти искаше да спиш, а пък аз ти се нахвърлих. Съжалявам за което.
- Мисля че ще го преживея.
- Не си много сърдит, нали? – продължих аз – Понеже бих искала да се повтори. Освен това обаче, идея си нямам какво ще правя нататък. Скоро ставам на 30, но пък си имам работа, едно бебе не би трябвало да ми провали живота, нали?
- Не би трябвало. – измърмори той
- Колкото до онези тримата, надявам се да не ги виждам особено често. Не съм влюбена в никой от тях и наистина бих искала да се разкарат от живота ми. Или поне двама от тримата, един ще го преживея. С теб обаче не знам какво ще правим.
- А какво искаш да правим? – изглежда изведнъж го заинтригувах
- Не знам. – признах си честно – Но си имам едно правило. Ако някой се представи добре на първата среща, да му дам шанс.
- Виж сега, Мери. – това беше обещаващо начало, което можеше да доведе до какво ли не – Не мисля че ми остави голям избор. Едва се запознахме, и съвсем скоро след това разбрах че си бременна и че имаш цели трима мъже на разположение. Дойде ми като гръм от ясно небе.
- Сега съм малко по-доволен обаче. – продължи той – Разбирам че просто са ме изпреварили. Можеше и да съм пръв, просто не съм улучил момента.
- За какво, по дяволите говориш?
- Няма значение. – някак много бързо отговори той. Дали беше наранено самолюбие или пък момчетата бяха започнали да дразнят и него, все още не можех да определя. Но щом не ме отвя веднага, вероятно имаше шанс.
Проточилото се мълчание съвсем не ми пречеше. Времето беше свежо и приятно, а реката спокойна, така че за няколко минути и двамата съзерцавахме пейзажа пред себе си. Не знаех какво точно да правя с Краси, въпреки че го чувствах близък. Накрая се протегнах и го прегърнах през кръста. Така стояхме още известно време, докато започна да ни омръзва и тръгнахме да се разхождаме напосоки.


С течение на времето помежду ни се възцари някакво странно равновесие. Излизахме заедно, после той ми идваше на гости и намираше с какво да ме забавлява по цяла вечер. В службата се мотаехме често заедно, така че накрая ни лепнаха етикета “сиамски близнаци”. Момчетата го приеха сравнително равнодушно, особено след като им намекнах че нямат особен избор.
Имаше обаче нещо, което не беше съвсем ясно. Имах чувството че Краси не е напълно открит с мен, поне що се отнася до чувствата му. Така или иначе никога не си говорехме за чувства, но той дори не ми даваше да разбера какви са неговите.
Когато започнах да напълнявам, най-накрая събрах смелост да говоря с шефа, така че се уговорих да отида в кабинета му когато е свободен за да поприказваме.
- Е, Мария, какво толкова важно имаш да ми казваш?
- Ами, господин Стоянов, - не се мина без да забия поглед в краката си – там е работата, че съм бременна.
Вдигнах поглед, вече съвсем почервеняла от притеснение и видях изражението му, което не вещаеше нищо добро. Най-напред се опита да изкопчи от мен информацията кой е бащата, но аз нищо не му казах по този въпрос. След това започна да ме хока колко съм безотговорна и дори неморална, от което ми стана криво, но поне знаех че не може да ме уволни. Накрая ме отпрати като каза че сериозно ще си помисли по въпроса дали да ми плаща по-големи осигуровки.
Въздъхнах и си тръгнах. “Е, Мери,” казах си наум, “направи каквото можа.” В крайна сметка дори и шефа нищо да не променеше, пак щях да вземам сравнително нормални пари по време на майчинството. По-обидно ми стана от начина, по който се отнесе с мене. В крайна сметка, случват се всякакви неща и не виждам с какво точно бях виновна за това че съм бременна.
Излязох от офиса на шефа със сълзи на очите, и като подминах няколко колеги, които със сигурност бяха дошли да подслушват, се затичах към моята стая. Последното нещо, което се мерна пред очите ми, беше Краси, който поради някаква причина беше адски ядосан.
Този и следващия ден Краси ме избягваше. Това изобщо не можах да си обясня, тъй като в крайна сметка аз бях тази която се изложи пред шефа и съответно той ме наруга. Цялата ситуация стана още по-странна, когато шефа дойде лично при мен за да ми съобщи че е съгласен да ми плаща по-голяма осигуровка, ако работя по неговия план. Плана също не беше особено труден за изпълнение.
Докато си блъсках главата над това с какво точно съм заслужила Краси да ме избягва, картинката сама започна да ми се изяснява благодарение на колегите ми. Един по един почти всички от сътрудниците минаха да ми честитят и от техните разкази успях да събера картинката на това какво точно е станало в кабинета на шефа след като аз излязох оттам.
Докато аз тичах обляна в сълзи към кабинета си, Краси, който заедно с останалите чул цялата тирада на шефа, влязъл изключително вбесен при него и макар че се вдигала пара от ушите му, съвсем културно му обяснил какво според него е станало. Най-напред заявил на шефа, че няма право да ме обвинява в аморалност, тъй като за нищо не съм била виновна аз. Той, Краси, като мое гадже (както се е представил пред шефа) бил виновен за цялата ситуация, но съзнавал вината си и поемал пълна отговорност за действията си, като дори се сгодил за мен.
Слушах и не вярвах на нито едно думичка от казаното от колегите ми. Цялата разказана от него история беше пълен фарс, но очевидно началника, а и другите, се бяха вързали. Явно беше действал с напълно добри намерения, но някак си това което беше казал, беше твърде много. Да поема отговорност и то пред шефа ни, за нещо което дори не е направил, си беше много странна идея. Обаче дали се дължеше на чисто приятелски чувства или имаше и още нещо, това трябваше да изкопча от него.
Изчаках да минат няколко дни, през които го наблюдавах внимателно. Все повече се убеждавах, а накрая нямах никакви съмнения, че момчето е влюбено в мен. Досега може и да беше успявал да се прикрива, но вече нямаше как. Всичките заяждания, всички кисели реплики бяха опит да скрие всичко това от мен и наистина беше успял, но ето че накрая се издаде. Какво щях да правя обаче аз с всичката тази информация? Харесвах го, обичах го като приятел и ми беше кристално ясно, че бих могла да хлътна доста сериозно. Обаче можех ли да си го позволя, нямаше ли да съм твърде нахална ако го обвържех със себе си и бъдещото си отроче, което не беше негово?
Подобни мисли ми минаваха през главата когато една вечер не можех да заспя в леглото си. Краси тъкмо се беше изкъпал и пристигна в стаята с хавлия на кръста и друга, омотана около главата. Беше видял, че съм будна, затова нямаше смисъл да се правя на заспала пред него. Само се дръпнах по-навътре в леглото, за да му направя място да седне.
- Е, какво си се замислила? – запита ме той, докато си търкаше косата с хавлията
- Колко е на хиляда половината. – отговорих му аз на шега
- Не може да е чак толкова трудно. Махаш му половината цифри и каквото остане. Например още сега мога да ти кажа че половината на хиляда е десет.
Не се сдържах и започнах да се смея.
- Ами ако бях казала десет хиляди? – попитах го аз
- Тогава вече не знам. Не ми стигат разряди на калкулатора.
И той се потупа по главата, за да покаже какво разбира под калкулатор.
- Слушай, Краси. - започнах вече сериозно – Разбрах какво си казал онзи ден на шефа. И макар че се радвам, че си го поставил на мястото му, не мисля че заслужавам да лъжеш заради мен.
Видях как Краси се начумери. Явно не му харесваше да обсъждаме този въпрос.
- Шефа се държа кофти. – отговори той най-накрая – А това определено не го беше заслужила.
- Не заслужавам и ти да се държиш толкова добре с мен. – въздъхнах – Още повече че не мога да ти предложа почти нищо в замяна.
- Мери, ти винаги си се държала с мен по-добре отколкото всеки друг в службата. Това вече е нещо.
Замълчах си. По дяволите, Краси беше много по-добро момче, отколкото изобщо заслужавах. Нямах право да искам нищо от него, нямах право да се влюбвам, изобщо по-добре беше някак да го отдалеча от себе си.
Вече ми беше ясно какво да направя. Още на другия ден отидох при шефа и му заявих направо:
- Господин Стоянов, разбрах какво ви е казал за мен Краси и трябва да ви кажа, че няма и една вярна думичка.
- Много интересно, Мария. На мен ми се струваше, че говори съвсем искрено.
- Разбира се. Мога дори да ви кажа какви са мотивите му. Краси е влюбен в мен и затова дрънка такива неща. Всъщност, не сме сгодени, детето не е негово и си нямам абсолютно никаква идея кой точно е бащата.
Тук шефа видимо се начумери, но аз не му дадох да си отвори устата, а продължих да говоря:
- Мога да ви заявя обаче, че поемам пълна отговорност за действията си и за всичко произтичащо от това че ще раждам дете. Ще си изкарам майчинството и ще се върна на работа или ще напусна по официалния канал, ако това повече урежда всички замесени страни.
След това мое почти официално изявление най-накрая ми дойде акъла в главата да се сетя дали пък няма да има някой навън, който да подслушва. Силно се надявах останалите да са отишли на обяд и да пропуснат тази сочна нова клюка, но не можех да съм сигурна. Поне видях, че нямаше никой пред вратата, когато влязох.
Очаквах с нетърпение реакцията на шефа, като нервно си играех с някаква връзка на блузата ми. Тя наистина не закъсня и той побърза да ми отговори, като първо с авторитетен вид размести някакъв телбод на бюрото си.
- Е, Мария, наистина се надявах някой да поеме отговорност за цялата тази бъркотия и съм наистина доволен, че това си ти. Мога да ти изкажа поздравления за това, както и че не остави Краси да обере гилзите заради тебе. Тук, в нашата фирма, държим особено много на честното отношение и аз съм наистина горд, че си наш служител.
Едва се сдържах да не се засмея на високопарното последно изречение на шефа, но реших да си затрая. Явно той наистина си вярваше.
- Мога ли да ви помоля за нещо? Считайте го като лична услуга.
- Кажи какво е и ще видя какво мога да направя.
- Ако може засега да не казвате нищо на Краси за този разговор. Нито пък на колегите, защото в крайна сметка ще стигне до него. Искам сама да оправя нещата. – казах го доста уверено и видях как шефа леко се усмихна. Явно начинът ми на действие му харесваше.
- Вашите взаимоотношения са си ваша лична работа. – отговори ми той накрая – Така че не смятам за необходимо да казвам каквото и да било на някого.
Благодарих му и побързах да завърша разговора, като му пожелах всичко най-хубаво и пратих поздрави на жена му. След което се изнизах от стаята и огледах предпазливо коридора. За мое щастие там нямаше никого, което вероятно означаваше, че никой не е чул. Още по-добре за мен. “Е, стафидке,” казах тихо в посока на корема си “заслужаваме да отидем и да се натъпчем със сладолед по случай добре свършената работа.” И наистина, като отидох да си взема якето, окачих бележка на вратата че ме няма за половин час и щастлива се запътих към изхода. Без да се оглеждам особено пристъпих към вратата и едва не се сблъсках с Краси, който тъкмо се връщаше от обяд.
- А, здрасти, - поздравих аз и се изчервих. Какво ми ставаше?
- Много щастлива изглеждаш. Какъв е повода?
- Ами, решихме да отидем за сладолед. – отговорих аз и в отговор на учуденото му изражение посочих към корема си. – Като родител и хлапе, така да се каже.
- А аз мога ли да ви придружа донякъде? Може би да ви закарам?
- Отиваме до супера. А ти нямаш ли си някаква неотложна работа?
- Ще почака. – махна с ръка Краси и като се усмихна, ме хвана под ръка. Този човек си позволяваше твърде много, но на мен не ми беше неприятно. Или поне така го чувствах.
Повървяхме малко, докато стигнем до кварталния супермаркет, като по пътя си срещнахме няколко колеги, които поздравихме. Напомних си с неприятно чувство, че ще трябва да си поговорим по въпроса кой какво на кого е казал. “По-късно”, казах си и побързах да прогоня усещането. Не исках да ми е неприятно с Краси.
След като си избрах няколко вида сладолед (така и не мога да се спра на един, затова обикновено си затварям очите и посочвам някой от легендата), които едва успявах да държа в ръцете си, реших че искам да постоим в парка докато си ги изям.
- Ей, Мери, - каза Краси, веднага щом ме видя да излизам от магазина с всичките кутии в ръцете – супера ли се опитваш да изкупиш или строиш Вавилонската кула?
- Много смешно. – оплезих му се аз насреща – Вземи да носиш за назидание.
Краси безропотно пое повечето кутии от мен и ме попита къде смятам да нося този свръхбагаж. Казах му да наеме камион, ако толкова му тежи, и да кара към парка.
Добре че въпросния парк, или по-скоро градинка, беше наблизо, защото сладоледа сигурно започваше да се топи. Много от пейките бяха заети, но ние си намерихме една, която беше на шарена сянка и се настанихме там. Докато се чудех кой да отворя най-напред, Краси ме изпревари и придърпа една кутия, разфасова я, гребна от сладоледа с една от множеството лъжички, които ни бяха дали и даже примлясна.
- Виолетка? Сериозно, не знаех че ядеш това чудо.
- Като не ти харесва, дай си ми го. – отговорих му аз и протегнах ръка за кутията. Краси я отдалечи колкото можеше повече от мен с недвусмислен жест.
- Не се горещи толкова. – отговори ми той – Ето, хапни си сладолед. – и поднесе към мен пълна догоре лъжичка.
Всичко това беше на шега, но ме накара да се замисля. Отстрани сигурно изглеждахме като типичната млада двойка – това, на което можехме да бъдем само пълна пародия. Поне сладоледа беше хубав, казах си утешително, докато го чаках да се разтопи, за да го глътна. Останахме в градинката, докато изядохме всичкия сладолед, след което изхвърлихме остатъците в някакво кошче и тръгнахме към фирмата.
- Е, Мери, какво ще кажеш да не работим утре. – предложи Краси по пътя – Може да се обадим, че сме болни и после цял ден да се разхождаме навън. Сутринта гледах прогнозата за времето. Казаха, че ще е хубаво още няколко дни.
- Всъщност, мислех утре да ходя по магазините за пелени. – опитах се да се измъкна. Не исках да давам грешни идеи на Краси, той и без това сигурно си беше въобразил достатъчно.
- Какво пък, и за това ставам. Мултифункционалния Краси – кърти, чисти, извозва. Готви, купува памперси, забавлява младите майки.
Каза го като един вид самоирония, но ми прозвуча повече като самосъжаление. По дяволите, не исках да се чувства така покрай мен.
- Добре, добре. – бързо се съгласих – Няма да купувам пелени цял ден. Предполагам и до парка ще стигнем.
Краси само се ухили и ме прегърна през кръста. Намръщих се леко, но сърце не ми даде да му дръпна ръката.

Следващият ден се оказа слънчев и прекрасен. Май месец беше към края си и всичко наоколо плуваше в листенца от рози и цъфнали кестени. Или пък аз се бях побъркала окончателно. Краси ме посрещна на НДК, както се бяхме разбрали. Изглеждаше ведър и спокоен и аз го поздравих и протегнах ръка да се здрависаме. Той обаче само се усмихна и се наведе над нея, като че ли ще я целуне, след което се изправи и ми подаде малка розичка с изкривена дръжка.
- Много романтично, няма що. – протегнах ръка за цветчето и го огледах критично
- Свих го от една градина наблизо. Ако беше дошла на време, можеше и да не е увиснало. – осведоми ме той
Премълчах отговора и забих нос в розата. Извиненията ми са особено жалки, когато закъснявам. Затворих очи, вдишах дълбоко – това нещо наистина миришеше на роза – не като онези подозрителни неща с много бодли и химическо ухание, които ми подаряваше едно време Ясен.
- Значи ти харесва? – попита Краси като примигваше дяволито
- Дано стопаните не усетят липсата скоро, Краси. – отговорих му с ирония в гласа – Иначе току-виж викнали полицията.
- По-скоро ще им трябва полиция за да ги оттърве от напастта „розов храст”, която е нападнала оградата им. А аз само им помагам, такъв съм си.
- Аз пък реших, че днес те е хванал тока. Иначе нямаше да си кривиш нежната ръчичка из бодливите храсти.
- Е, ще пускаме ли корени и ние като розите или все пак ще тръгваме оттук? – попита най-накрая господин „оскърбена невинност”
Цял следобед обикаляхме по магазините. Понякога Краси цъкаше с език, докато аз се опитвах да сравня две еднакви бледозелени бебешки дрешки, но все пак не казваше нищо. Усмихнатите продавачки обикновено ни вземаха за двойка и често подпитваха „А какво ще каже съпруга ви?” като поглеждаха към него. След което той измърморваше нещо в отговор и продължавахме с пазаруването. Накрая вече бях скапана от умора и не исках да поглеждам витрина, ако ще и на нея да имаше камари сладолед. Розичката съвсем беше увяхнала от топлината, така че се принудих да я сложа в една от торбите, които кавалера ми услужливо мъкнеше. Взехме автобуса за няколко спирки и накрая, както и беше планирал господинът, се оказахме пред входа на Южния парк.
- Ужасно съм уморена. – простенах аз и се заоглеждах за свободна пейка. Те обаче всички бяха заети от възрастни граждани, които обсъждаха спомените си от времето на Втората световна, малки досадни хлапета с джиесеми и мп3-плейъри, които си говореха самички, и майки, поседнали край тъмносини колички, побрали ревящото им потомство. – Трябва да седна, преди да съм припаднала.
- Какъв късмет, че знам перфектното място за сядане. – самодоволно обяви Краси и като ме подхвана за лакътя, очевидно за да не се изръся все пак, ме поведе право през тревата. Намери на едно място сянка и постели под нея якето, което носеше със себе си.
- Сигурен ли си, че няма кърлежи? – подозрително попитах аз
- Съвсем не. – отговори Краси по войнишки и като посочи едно листче, закрепено на кората на дървото недалеч от нас, допълни – Но ако си напънеш малко зрителните органи, които би трябвало да ти служат и за друго освен да пърхаш с тях, ще забележиш че там пише, че преди седмица са пръскали. Тъй че риска е минимален.
- Дано са пръскали и против досадни мъже. – отговорих му аз и внимателно се опрях на земята с ръка, за се смъкна и да седна. Краси само въздъхна и се дръпна, за да ми направи два пъти повече място, отколкото имах нужда.
- Минава, големият кораб минава... – запя той, като гледаше към мен, за да ми покаже, че явно аз трябва да съм въпросния „голям кораб”.
- Още не съм толкова огромна, благодаря. – отговорих му аз и като се опрях на него като на възглавница, се отпуснах и затворих очи – А, и може да ми спестиш „Полегнала е Тодора, за всички които я пожелаха”.
- Ама ти просто си гений, жено. Как разбра какво се каня да кажа?
- Прозрачен си. – само промърморих и продължих да се наслаждавам на това, че нямаше нужда да си напрягам мускулите за каквото и да било.
Колко сме откарали така, си нямам и представа. Сигурно обаче не е било много, защото накрая ми стана неудобно и се наложи да се надигна и да седна.
- Е, наспа ли се за днес? – попита ме Краси саркастично. Вече започваше да превишава обичайната дневна доза дразнимост и се чудех какво да му направя, за да престане.
- Не, не съм. – отговорих му накрая – Изобщо не можах да мигна от къркоренето на стомаха ти.
- Това е защото не ме храниш.
Тъкмо се канех да му обясня как изобщо не се каня да му бутам лъжица в устата, дори само за да тренирам за бъдещото си отроче, когато Краси изведнъж стана сериозен. Не каза нищо, но дълго гледа в някаква стара въртележка, на която се возеха дечурлигата и пищяха от кеф.
- Мери, имам да ти казвам нещо. – проговори най-накрая. Погледнах го учудено и се пробвах да кажа и аз нещо, но той ме спря. – Нека да довърша.
Почувствах се, като че ли пропадам в земята. Беше ми ясно какво се опитва да каже и исках да го спра, но сърце не ми даваше. Затова само седях на мястото си като поникнала от земята тиква и го гледах в очите, без да съм способна да се помръдна.
- Истината е, - натърти той – че съм влюбен в теб. Не ме интересува че ще имаш дете от друг, не ме интересуват и тримата идиоти, които се мъкнат постоянно у вас. Всъщност, ако предпочиташ мога да ги разкарам, като ти сменя патрона и повече не им давам ключове.
И тъй, дами и господа, небето се стовари върху Мери, която всичко беше очаквала и предвиждала, и въпреки това беше потресена.
- Искам да съм с теб, да сме заедно и да се обичаме. – продължаваше Краси - Ще направя каквото поискаш, твой съм и ще те послушам, каквото и да кажеш.
- Сериозно ли говориш? – не се сдържах най-накрая. Исках да попитам и дали смята още да се заяжда с мен, но премълчах.
- Напълно сериозно. – потвърди той
Чувствата ми в този момент не можеха да се именуват. Усещах как се нося в облаците и едновременно с това как се забивам в земята, исках да крещя, исках да кажа „да” и да го прегърна. Всичко беше светло, чисто и ясно. Виждах се с него, щастлива и обичаща.
Но не направих нищо такова. Какъв, по дяволите, беше смисъла от това да съм щастлива? Какъв беше смисъла от това да има мъж до мен, след като имах трима и се чудех как да се оттърва от тях?! Трябваше ли да се чудя как да се оттърва и от четвъртия? Затова само поклатих глава и тъжно пророних:
- Съжалявам, но не мога.
- Няма ли да ми дадеш някаква причина поне? Какво съм направил? Какво не съм направил?
- Краси, аз съм повредена стока. Просто ме остави на мира.
Той се опита да възрази още нещо, но аз предпочетох да го закова тотално.
- Не те искам.
Което си беше пълна лъжа. Той се чудеше какво трябва да направи в случая. Реших да го улесня.
- Тръгвай си. – заявих му – Искам да остана сама.
Наистина се опита да възрази, на два пъти отвори уста, но накрая се отказа.
- Донеси ми якето някой път. – само ми отговори и като ми хвърли последен поглед, стана и си тръгна.
Смъкнах се обратно на тревата с вопъл. Защо трябваше да си причинявам всичко това, а на Краси – два пъти повече? Харесвах го, исках го до себе си, но за съжаление си нямах никакво доверие. Не знаех как ще се отнеса с него, не исках той да си пати от моята глупост. А и тъпите ми хормони – откъде да знам какво точно искам, след като всичко в мен се променя непрекъснато? Много скапан период избрах да си търся гадже.
Събудих се от съня си може би час по-късно: нещо капеше върху мен. И навсякъде около мен. Бях заспала право върху торбите с покупките и те се бяха омачкали под мене. В парка вече нямаше никой, небето беше притъмняло и се святкаше. Лятна буря.
Изправих се с пъшкане. Тялото ме болеше. Започнах да си събирам нещата, докато се намокрях все повече. Метнах си якето на Краси на гърба и се затичах към улицата.
Късмета ми с такситата и този път беше скапан. Нищо не се виждаше на няколко метра от мен, по улицата бързаха коли и хвърляха кални пръски във въздуха. Застанах под едно дърво и зачаках. Може би съм стояла там не повече от десет минути, но усещах как минават години. Най-накрая една жена-шофьорка на такси спря точно пред мен и като ме видя бременна и премръзнала, се смили над мен, излезе от колата и ми помогна да се натоваря на задната седалка, заедно с прогизналите ми покупки.
Прибрах се вкъщи, оставяйки локви навсякъде. Отключих си с ключа, от който течеше вода и със силен плясък засилих нещата към пода в коридора. На шумотевицата реагира неканения гост, който ме чакаше вкъщи – Мъро.
- Мери, момиче, какво си направила? – стреснато попита той, влитайки в коридора
- Стана това, че заспах в парка и ме заваля. – кисело му отговорих
- А ти сама ли ходи в парка? Защо не взе някой да ти помогне и с тези неща?
- Моля ти се, не ме разпитвай. – бях ядосана, но гласа ми звучеше жално. – Отивам да се къпя, а ти ако искаш може да видиш какво съм купила и дали може да се изсуши.
- Остави ги сега тези неща. – нетърпеливо ме прекъсна той – Иди да се изкъпеш, а аз ще ти направя чай през това време и ще видя какви лекарства за простуда имаш тук, дето да може да ги пиеш.
Тъй като не исках да се бавя повече, се съгласих с него и с джвакане се отправих към банята. Около час по-късно, вече без да треперя, излязох по халат от банята и отидох да си изпия лекарствата и чая. Мъро беше намерил някакъв парацетамол, така че го взех и тръгнах да търся къде се е дянал самия той.
Намерих го да чете вестник, по боксерки, на креслото, което се намираше до леглото ми.
- Марине, какво си въобразяваш, че правиш? – попитах го. Цялата тази работа не ми харесваше. Той остави вестника спокойно и обясни:
- Мислех, че може би ти трябва компания.
- Не ми трябва. Искам си леглото и одеалото.
- Хайде де, Мери, - примоли се жално той – знаеш че те харесвам и мога да се грижа и за тебе, и за бебето, дори и да не е мое. Искам да ми дадеш шанс.
- Какво сега, на всичките ли трябва да дам шанс? И на Краси, разбира се.
- Какво общо има Краси пък с това? Че той се появи доста по-късно, когато...
Да, по-добре беше да си прехапя езика, защото Марин не беше вчерашен и почна да загрява. Въздъхнах. Днешния ден официално се беше превърнал в „деня на мъжете на Мери”.
- Та, ще ми обясниш ли какво искаше да кажеш за Краси? – осведоми се много любезно той
- Обичам Краси. – промърморих аз и чак след това разбрах какво съм казала. Беше късно да се оправдавам, пък и не знаех как.
- Разбирам. – тихо каза Марин – Е, пожелавам ви всичко най-хубаво.
Мислех че ще се ядоса, ще се развика или нещо такова, но явно той беше наясно за чувствата ми по-отдавна, отколкото аз. Така че се примири и заедно с вестника си се премести в кухнята.

май започва да се завръзва интрига = P
малко ме хвана яд на нея
аз понеже съм романтичен човек
не разбирам хората, които отблъскват човека, в който са влюбени Д:

Ами, тя си мисли, че не е достатъчно добра за него. Затова го отблъсква. Предполагам, че не е невъзможно.

да, възможно е напълно, просто аз веднага бих се поддала на чувствата

На следващия ден забравих да взема якето на Краси, за да го върна. Пък и не ми беше съвсем добре. Собственика на тази вещ видях само за малко следобед, но той не си направи труда да ме забележи. На втория ден се сетих да го взема, което беше цяло чудо, защото ми беше откровено зле. Забързах се към стаята на Краси, която беше в другия край на коридора, като се мръщех на нагърчения килим, който заплашваше да ме спъне, основно защото се тътрех.
Смятах да свърша с това набързо, след което да си взема половин ден болничен и да отида на лекар. Нещата обаче се развиха по друг начин.
Почуках на вратата и докато отварях, успях да изпусна якето на пода. Стопанина му ме гледаше подозрително, като че ли се чудеше какво ли не ми е наред. Още преди да успея да се наведа, той клекна на пода и си го взе, като го разглеждаше внимателно.
- Какви са тези следи от кал тука? – попита ме най-накрая – Да не си го изтървала в някоя локва?
- Не, даже се опитах да я махна, обаче вече беше засъхнала. От онзи ден е, заваля ме в парка.
- Че аз те оставих в парка поне час и половина преди дъжда. Не може да е от тогава.
- Ами, така се получи че заспах и се събудих като ме заваля.
- И сега си болна, така ли? – ядоса се той и започна да обикаля из стаята – Какъв съм идиот! Трябваше да те кача на такси лично. Или на рейс.
- Успокой се, Краси, нищо ми няма. Тоест, сега отивам на лекар и ще се оправя.
- Разбира се, че отиваш. – решително каза той – Понеже смятам да те заведа веднага. Стой тук. Отивам да ти взема нещата, после отиваме право в поликлиниката. Всъщност, може да повикам и бърза помощ.
Не извикахме бърза помощ, тъй като аз така настоях, но отидохме с такси до поликлиниката. Там ме прие дежурния лекар, разглежда ме от сто страни, след което ми предписа почивка, много парацетамол и витамини и ме пусна да си ходя.
Краси ме чакаше нервен, за да изляза и да му кажа дали е нещо сериозно. Успокоих го, че е само настинка и му казах, че възнамерявам да си ходя. Разбира се, на уверенията ми, че мога да се прибера и сама, той изобщо не обърна внимание.
Щом се прибрахме и си изпих лекарствата, настоя да си легна и да се завия добре и обяви, че ще си ходи, но утре сутринта ще дойде да провери как съм и ще прати някой от момчетата да стои при мен през деня.
- Не ставай да ме изпращаш, мисля че и сам мога да намеря вратата. А както знаеш, имам ключ. Ако има нещо, обади ми се по всяко време.
- Не си тръгвай. – започнах да го моля – Лошо ми е и ми е студено. Остани при мене.
Чувството на вина си свърши работата, Краси остана при мен и дори дойде да ме топли, макар не съвсем охотно. Не мисля че спах добре през нощта, но присъствието му носеше спокойствие. На сутринта тръгна за работа по някое време, обаче не преди да дойде Станчо, заедно с лаптопа си.
Минаха няколко дни, през които си стоях вкъщи, а някой от момчетата идваше да ме наглежда. Към края на седмицата започнах да се чувствам по-добре и ми се искаше да изляза навън. Най-накрая Краси се съгласи да ме изведе, след като видя че навън е по-топло отколкото вътре.
Вървяхме мълчаливо през една градинка близо до блока. Краси беше извърнал поглед от мен, а аз зяпах „свещичките” на кестените – наистина бяха красиви.
- Казах на шефа, че не си ми годеник. – изтърсих ни в клин, ни в ръкав
- Сериозно? – обърна се най-накрая към мене Краси – Какво още му каза?
- Нещата, както са си.
- Да, дочух нещо такова от Надя от счетоводството.
Направих учудена физиономия.
- Трябва да се радваш, че е чула само тя. – хладно каза Краси – Има доста по-големи клюкари от нея в офиса.
- Съжалявам, Краси. Какво да кажа, аз съм идиот.
- Е, значи станахме двама. – почти безразлично каза той и като че ли изгуби интерес към темата.
- Не знам дали го съзнаваш, но всъщност не ми е лесно с чувствата. – продължих да се правя на интересна
- Мисля че ми е известно. Дори успях да изчета доста материал по въпроса в интернет – нали знаеш, за бременните, хормоните и така нататък.
- В главата ми в момента е пълна каша.
- Предполагам.
- Няма ли да млъкнеш най-сетне, идиот такъв и да ме оставиш да се изкажа?
Репликата, която винаги съм искала да му кажа.
- Исках да ти кажа, че аз също те обичам. – продължиш аз – Наистина. И ако си готов да се пренесеш у нас, може да започнем да живеем заедно.
- И какво те кара да мислиш, че искам да живея в твоята колибка? – попита той, но вече в очите му играеше пламъче
- Всъщност, бих искала и да се оженим.
- Сериозно ли говориш? Не искаш ли да се подложиш на детектора на лъжата?
- Краси, ти си детектора на лъжата. И винаги си бил. Дори оня ден, в парка, мисля че знаеше, че те лъжа. – направих пауза – Е, какво ще отсъдиш, истината ли казвам?
- О, да – определено.
- Та – ще се жениш ли за мене или какво?
Явно не беше очаквал, че предложението е сериозно. За момент се замисли, след което се обърна към мене и се ухили:
- Разбира се, жено. Дай сега една целувка, след което смятам да те заведа вкъщи и да те нашляпам, задето ме разиграваше досега.
- Няма да посмееш да удариш бременна жена.
- На колко се обзалагаш?
Продължихме да се дразним по пътя към къщи, след което изпъдих тъкмо настанилия се пред ДВД-то Ясен и заведох мъжлето в спалнята. Колко много имах да му връщам за заяжданиците му.



Ясен и Станчо щяха да откачат, когато разбраха че смятам да се женя за Краси. Заплашиха да ме лишат от родителски права и всякакви подобни глупости. Мъро обаче им заяви, че ако се стигне до съд ще свидетелства в моя полза и ще им намери колкото си щат бивши гаджета, които да потвърдят че не стават за бащи.
Аз само седях отстрани и се усмихвах. Заплахите им бяха празни и това се усещаше. На никой от тях не му се сменяха пелени по цял ден, само за да ми е гадно на мене.
Дъщеря ми Румяна се роди през декември. Третия щастлив родител, за моя радост, се оказа Мъро. В края на януари аз и Краси се оженихме, а Мъро държеше бебето, докато се подписвахме.
Двамата се разбраха доста добре. Всъщност, Краси беше успял да се разбере и с трите момчета, но все пак един беше по-добре от трима. Споразумяха се и че малката Руми ще вика „тати” и на двамата, а накрая за мой ужас, решиха че нищо друго не е приемливо, освен да я извеждат двамата заедно с количката. Един път дори присъствах на странна случка.
Без да знаят, че съм отишла да ги търся в парка (Руми беше успяла да ми намери джиесема и да го счупи същия ден, та още не си бях купила нов), двамата вървяха един до друг и се уж се караха.
- Омръзна ми аз да съм „мама”. Този път реда е твой – оплакваше се на шега Марин.
- Да ама според баса, който имахме, ти трябваше да си три пъти поред. Така че е твой ред, пак.
Мъро само въздъхна и бръкна в кошницата под количката и извади оттам широкопола шапка, една моя стара дамска чанта и крещящо-розов шал, който си уви около врата. Всички хора се обръщаха да гледат единствената гей-двойка, която разхожда отрочето си из парка.
Последвах ги без да се обаждам, за да гледам шоуто. Двамата дълго се мотаха по алеите, като се наричаха един-друг „миличко” и „слънчице”, за ужас на бабките, с които се разминаваха.
Накрая седнаха на една пейка и започнаха да хранят бебето с шишето, а майките наоколо ги наблюдаваха ококорени. Почувствах, че сега е момента да се намеся и като се приближих до тях, ги поздравих и целунах по бузите.
- Скъпия ми брат и милия ми съпруг репетират за една театрална постановка. – обясних аз на шокираните майки. Вярно, не ме бива да лъжа, но това си беше по-скоро пародия – Смятат че е забавно да го правят пред всички, доближавало ги до публиката.
- Като изключим може би онзи път, когато една баба искаше да ни набие с чадър. – включи се Краси в маскарада – Какво ще кажеш ти, Мъро?
- Ще кажа, че онзи чадър наистина имаше остър връх.
„Тати”, каза малката Руми, но не гледаше към момчетата, а право към мен.
- А сега я вапцахме. – ухилих се аз и измъкнах детето от количката, за да си поиграя с него – Честито, момчета, току-що станахте майки.
Публиката ни беше изпаднала в див потрес.

омггг, много яко свърши, човек!
в смисъл, харесва ми как разглеждаш отношения, които принципно не се считат за нормални, които е по-трудно да се установят, но ето че тук се случват с лекота.
а и го правиш по много оригинален начин - в смисъл, с отделни реплики, жестове (визирам края), успяваш да ни придадеш целия смисъл на идеята си.
наистина много як начин за край на разказа!

ебаси брутално готиния край човек! (:

Благодаря! Не ми беше най-значимия разказ, но толкова си мога. Опитах се да направя нещо като Mamma Mia, без героите да чакат 20 години, за да им се развият отношенията, без тъпата героиня на Аманда Зеефийлд и без лигавия край. Колко съм се справила не знам. Ще оценя ако имате някакви критики, които да ми помогнат да го направя по-добро.