~War of change (original story)

 



До онзи ден, гледах на Онези  от високо. Съжалявах ги, но никога не съм се замисляла за повече за тях, от онова, което медийте разпространяваха. Чувала бях за такива, на които им се налагало да напуснат семействата си. Майки оставили съпруг и деца, деца отведени насила от родителите си. Сега си давам сметка, колко сбъркано е всичко това. Но  тогава....тогава, бях единствено благодарна, че не съм една от тях.
А денят, момента, в който се промени всичко... помня го така ясно сякаш беше вчера. Болката, беше се усилвала с всеки изминал ден. Подсъзнателно разбирах какво става, но ме беше страх да го призная. Не само страх, но и срам. Може би, ако бях казала нещо, на някого в самото начало нямаше да се стигне до тук. Или поне така се утешавам. Стаята ми имаше  такива хубави бели стени, вече опръскани с кръв. Готвех се да си лягам, когато започна. Родителите ми бяха на благотворителен прием, относно Онези. Каква ирония. Бях се пресегнала да загася нощната лампа, когато черепа ми избухна. Не буквално, но така го чувствах. Сякаш главата ми гореше, огъня бързо се разпространи по цялото ми тяло. Изкрещях. Някъде в съзнанието си мислех, че трябва да стигна до банята. Трябваше да се скрия. Тази мисъл сякаш си проби път сред болката, защото досега не бях изпитвала такъв ужас. Не можех да помръдна, вместо това захапах края на одеялото и се свих в поза ембрион. Срещу мен електронният часовник отброяваше минутите. Първият час си мислех, че ще умра. Това беше само началото. Болката се усили до степен, в която мислех, че вече съм мъртва. Сякаш по кожата ти тече лава. Мятах се на леглото, докато накрая не изпаднах от него. Опитах се да допълзя до терасата, трябваше да повикам някой. Много пъти преди това бях казвала, че бих предпочела да умра, отколкото да живея като...такава. Приятелките ми бяха кимали съгласни с мен. Що за наивно дете съм била. Така й не бях успяла да стигна до терасата. Гърчех се на земята очаквайки смъртта си. Изведнъж болката започна да притихва. Бях си помислила „Свърши ли?”. Не успях дори да се изправя, когато кожата на ръцете ми започна да кърви. По тялото ми се образуваха мехури пълни с кръв, които се пукаха. Усещах как с лицето ми се случва същото. Крещях,  болеше ме от сълзите, които се стичаха по страните ми, те бяха инфектирани като мен самата. Замаяна от болка не различавах ясно силуетите, но помня светлината, когато врата се отвори. Вместо да успокя, се ужасих, когато чух гласа на майка ми. Опитах се да й кажа, че съжалявам. Макар че нямах вина, аз съжалявах.
Събудих се в болницата. Болката я нямаше, побързах да сведа поглед към ръцете си. Бяха бинтовани. В този момент движение привлече погледа ми, зад голяма витрина стояха дузина лекари, всеки от които беше облечен в противорадиационен костюм. Понечих да се изправя, да разбера какво се случва. Може й да звучи глупаво, но все още се надявах всичко това да е лъжа. Но тогава видях израженията им, изпълнени с отвращение. Обвиняващи ме, сякаш съм виновна за нещо.
Оказа се, че всичко е продължило три дни, от които всичко ми беше като болезнен сън. Останах там за седмица. Влизаха да ме проверяват преиодично, не искаха да говорят с мен.  Така наречените ми приятели не се появиха. Нито родителите ми. За първи път в живота си бях сама. Деня, в който сестрата махна бинтовете и побърза да излезе, останах да лежа в леглото. Минаха  часове, беше нощ, когато се престраших да стана. Отидох в банята. От огледалото над умивалника ме гледаше все същото лице. Никой не би казал, че съм се променила. Но бях променена. Мисля, че това беше момента, в който пораснах. Моментът в който приех, че съм една от онези, които се бях заклела да не бъда. С ирония си помислих, че отсега нататък нямаше да имам име, щях да бъда просто поредната инфектирана.



Та историята се пише от мен и Artemis. Не е някой хорър или пък прекалено депресираща. Всъщност не мисля, че има жанр все още. Но се надявам да ви хареса. И моля ви, не пестете критики, защото искаме да стане по-добре.

Не е лошо, стила го бива. Бих го класифицирала като "история за зомбита" или нещо такова. Интересно ми е да видя още, защото засега не се разбира много.

Глава 2

Светлината. Можех да я видя, осветяваща края на тунела. Служеща за проход към един стар свят, свят, от който хората бяха избягали преди векове. Някогашната Европа сега представляваше просто руини. Знаех за нея единствено от учебниците в училище. Ала там ни учеха да мразим този свят. Под купола всички бяха в безопасност. Под него всичко беше съвършено. Всичко извън него беше излишно, чуждо, различно... Чудех се защо толкова късно започнах да осъзнавам каква голяма лъжа бе светът, в който бях родена, в който израснах. Сетих се за семейството си. Бях ги видяла преди известно време. Донесоха ми сак пълен с неща от най-голяма необходимост. Значи все пак не им бях безразлична. Сигурна бях, че това бе идея на баща ми. Той винаги бе застъпвал за мен. Дори когато знаеше, че греша. Майка ми не обичаше да налага мнението си. Тя бе от онези изпълнителни съпруги. Но знаех, че обичаше мен и по-големият ми брат ужасно много. И аз ги обичах.
Дланите ми бяха изпотени от напрежение. За Висшите слънцето бе като отровата за растенията. За Инфектираните то не бе проблем.
Светлината ставаше все по-голяма, все по-ярка. Спрях и се обърнах назад. Искаше ми се да се затичам обратно и да се върна в света, който познавах. Исках да си отида у дома. Да помириша въздуха в къщата ни винаги напоен с миризмата на бисквитите правени от майка ми. Исках да се хвърля в обятията и и да се разплача като малко дете, а тя да ме целуне по главата и да каже, че всичко е наред. Исках всичко това да се окаже просто един ужасен кошмар. Но бях чувала, че в сънищата не се усещало нищо, а аз усещах нещо в гърлото и сърцето си... Неописуема болка, раздираща. Буца лед заседнала в гърлото ми, сълзи напиращи в очите ми... Изобщо не бях готова за света, който ме очакваше, но така или иначе избор нямах. Просто трябваше да продължа и то не защото до мен стояха двама от охранителите. Просто... трябваше.
Обърнах се отново напред и бавно продължих към бъдещето си.
Когато най-накрая се потопих в светлината очите ми просълзиха от болка. Не бях виждала толкова ярко слънце никога. Изчаках няколко мига и примигнах изтривайки мокрите вадички по бузите си. Обърнах се назад, ала там ме чакаше единствено мрак. Дори охранителите ги нямаше... Не бях разбрала кога се бяха оттеглили, ала тях ги нямаше. Отново се обърнах примигвайки изумено от гледката разкрила се пред очите ми. Очаквах...и аз не знам какво. В съзнанието ми , изникнаха картините украсяващи фоайето у дома. Картини, изобразяващи един свят изпълнен със зеленина и красота. Нещо напълно различно от това, което виждах пред себе си. Вместо ярко зелена трева и купища цветя , пред себе си виждах единствено бурени, а по – голямата част беше просто изсъхнала земя. Усетих тъга, когато си представих, колко красиво е било това място някога. Колко красиво можеше да бъде, ако хората не го бяха отровили. Не знаех дали се заблуждавам или мисля правилно. Не бях готова за този свят. Не знаех почти нищо за него. Къде щях да отида сега? Какво трябваше да правя? В ума ми изникна стих от онези, които пишех когато бях тъжна или гневна.


Не знам защо точно тези куплети изникнаха в ума ми. Може би и аз бях като пеперуда лутаща се измежду световете. Щях ли да намеря спасение от страха обзел душата ми? Не зная, но въпреки страха нямаше да спра да опитвам.
Сложих мислите си в ред и направих крачка, а след нея друга... И така продължих да крача. Без път. Без дом. Без мечти и без надежди. Но щях да намеря спасение за себе си... Някъде там... Може би в тихата нощ...

***
Нощта наистина се оказа страшна. Неприветлива със своя мрак и успокояваща, заради вятъра. Разплаках се преди да заспя. Просто исках да си ида вкъщи. Наложи се да се стегна и се свих под един голям, каменен блок където прекарах нощта. Дънките, с които бях обута се бяха изцапали на места, но определено не бях чак толкова мръсна. Белият суитшърт ми топлеше през нощта, а по кецовете ми имаше стръкчета суха трева. Изчистих се доколкото можех и се изправих. Взех сака и се огледах. Картата в ръцете ми обозначаваше някакво място, което май беше наблизо. Или пък не. В часовете по география не ме биваше особено. Да не говорим за пълната ми липса на опит с компас. Вместо да се чудя какво да облека можех да залегна малко повече над уроците.
Вървях улисана в ненужни мисли. Лутах се сама из пущинак. Само суха земя, изгоряла трева и синьото, безкрайно небе. След часове, може би седнах на земята разстроена и захапах силно долната си устна. Коремът ми изкъркори и се сетих, че не бях яла нищо. Отворих сака и вътре намерих чифт дънки, блуза, бельо и ботуши. Другото се състоеше от храна в консерви или пакети и две бутилки вода. Видях карирана червено-бяла кърпичка и сърцето ми се сви. Вътре бяха увити няколко от домашните курабийки на мама. Опитах се да не заплача, наистина, ала щом захапах една от курабийките сълзите сами намериха път навън. Дъвчех и хлипах едновременно. Чувството да си сам беше повече от ужасно. Исках просто да си ида у дома и всичко да е както преди. Толкова много ли исках?!

Дотук е добре, освен че главите са доста кратки. И жанра ви е ърбан фентъзи.

Всъщност жанра е антиутопия А главите са кратки, тъй като е начало и не бяхме толкова наясно как ще потръгне историята. Следващите глави ще са по-дълги.

Е, все пак имате и фантастичен елемент - инфекцията. Иначе, да, би могло да завие към друг жанр, все пак дотук съм видяла доста малко.

Много интересно.Нямам търпения за следващата част.

о, уоу, много експресивно и интересно! всичката тази наситена, динамична болка, и тези зрителни картини, които набивате в главата, доста ми повлияха - искам да видя още. + този момент на неизвестно и очакването какво ще се случи!

Не съм сигурна колко време мина откакто се озовах извън Купола. Вероятно седмица, а може и две. Въпреки че се движех, фона около мен си оставаше един и същ. Накъдето и да се обърнех съзирах все същата напукана земя, осеяна от растения, които се опитваха да си пробият път, но устрема им биваше спиран от парещото слънце, което ги унищожаваше още преди да са напълно поникнали. Първите дни се движех и ядях машинално. Вечерите не успявах да заспя за повече от два – три часа, а всеки път когато отворех очи, очаквах да се събудя в собственото си легло. Непрестанно бях в движение; трябваше да стигна, колкото се може по-бързо до обозначеното на картата място. Провизиите ми намаляваха с всеки изминал ден, а наоколо нямаше вода, с която да изпера мръсните си дрехи, какво остава за мен самата. Това, с което разполагах бяха две големи бутилки с вода, предназначени да ми стигнат, за определен период от време. Пестях колкото можех повече въпреки, че умирах от жажда.
С отвращение докоснах сплъстен кичур коса, който беше паднал от хлабавата опашка, на която бях вързала косата си. Потръпнах като си помислих на какво приличах. Немита, мръсна коса, тъмни кръгове около очите, мръсни дрехи, а за грим и дума не можеше да става.
Слънцето клонеше към залез, когато краката ми не можеха да издържат повече. Огледах се за място, където да пренощувам. До сега намирах убежище в почти напълно разрушени блокове, където би било комплимент да кажем, че съществува първи етаж. Ден след ден тези ми укрития намаляваха. Ако ми се налага да сравня онези първи убежища, с това, което в момента съзираха очите ми бих казала, че съм нощувала в малък мотел. Докато това тук... това беше по-скоро кучешка колибка. Купчина камънаци, останали от сградата намирала се някога там, образуваха нещо като купол на пещера. Самият вход беше преграден от голям бетонен блок, на който трябваше да се покатеря, за да вляза. Както отвън така и отвътре, мястото представляваше паднали на посоки камънаци, които не оставяха много свободно място. Това не представляваше проблем за мен, единственото важно беше, че имах покрив над главата си и, макар че не се чувствах в безопасност, не бях и толкова уплашена, както първите дни. Едва, когато седнах усетих, колко уморена всъщност съм. Камъка, на който подпрях главата си сякаш беше пухена възглавница, а очите ми от само себе си започнаха да се затварят. Насилих се да ги държа отворени и извадих от чантата си кутията със сандвичите. Механично отхапвах хапка по хапка, докaто накрая не остана нищо. Много скоро след това заспах.
***
- Калс! – подскочих сепната от раздразненото възклицание. Отклоних поглед от разхождащите се пешеходци и обърнах глава към стоящия пред мен.
- Изглеждаш прекрасно, Мила. – Мила Холт, дъщеря на една от най-чистите фамилии, разполагащи с магазини за дрехи разпространени не само в нашия, но и в другите Куполи. Класически хубава с русата си коса, няколко нюанса по-наситено руса от моята, както хората казват – цвят на мед. Въпреки сприхавия си характер, тя беше невероятен приятел, най-добър приятел. Приятел, който стоеше пред мен скръстил ръце в очакване да произнеса присъдата си относно роклята, която беше облякла. Хвърлих бърз поглед към купчината дрехи, които беше изпробвала и все още не беше решила дали иска да купи нещо. А от мен като добра приятелка се очакваше да дам щателно мнение за всяка една дреха. Беше изморителна работа, тъй като няма много начини, по които да кажеш на някого, че изглежда зашеметяващо. По мое мнение беше безсмислено да иска и мнението ми, тъй като със слабата си фигура, извисяваща се над мен с поне 6 сантиметра, в комплект с дългата почти до кръста коса и тюркоазени очи би изглеждала добре и в чувал.
- Така каза и за останалите дрехи. – завъртя очи тя.
- Вероятно, защото и те ти стояха по същия начин. – ухилих се и седнах върху малкото столче до съблекалнята.
Мила изсумтя и се врътна на токчетата си. Чувах тракането на закачалките в съблекалнята и се молех най-накрая да излезем от магазина. Но като познавах приятелката си вероятно щяха да ни погребат тук.
- Разкарай това печално изражение от лицето си. Длъжна си да ме изтърпиш, все пак аз бях тази, която прекара 10 часа с теб в търсене на перфектната рокля за срещата ти с Калеб . И после още 3, докато те нагримирам и ти направя прическа.
- Няма да спреш да ми го напомняш нали? – станах и я последвах към касата, където купи всичко, което беше пробвала досега. Поклатих глава, вярно, че и аз имах много дрехи, но гардероба ми не можеше да се сравнява с този на Мила.
-Та сега накъде? – вече вън от магазина хванах приятелката си под ръка, което не беше леко постижение предвид торбите. Независимо, че, когато пазаруваме обикновено ни доставяха дрехите по домовете, тя държеше да носи поне 2-3 плика с покупки. „ След като съм пазарувала искам да чувствам, че съм пазарувала.” – гласеше обичайния отговор.
-Оставям те ти да избереш, заслужаваш го след цялото чакане.
-Колко благородно от твоя страна.
- Знам. – каза тя със запазената си "Мила Холт" усмивка.
***
Събудих се с ужасни болки в тялото. Да спя върху камъка все пак бе по-добре от всичко останало, което може би можеше да ми се случи. Отправих поглед към отсрещната страна на „пещерата” търсейки раницата си. Въздъхнах облекчено щом я видях. Станах, изтупах се, въпреки че нямаше особена полза. Цялата бях мръсна и уплашена, но усещах, че страхът ми постепенно се бе заменил и все още се заменяше със странно безразличие към онова, което можеше да ме сполети. Просто знаех, че по-лошо нямаше на къде. Клекнах до раницата и извадих една от бутилките с вода. Беше празна. Взех другата и отпих само глътка, потискайки първичното желание да пресуша цялата бутилка. Хапнах шепа фъстъци от пакетче и извадих картата. Може би бях близо до отбелязаното с кръгче място. Трябваше да съм близо. Достатъчно време се лутах. Не знам какво ме чакаше там, но се надявах да ми е в помощ. Тъй или иначе бях почти накрая на силите си.
***
Крачка след крачка оставях зад гърба си само пустош, изсъхнали клонки и прах. Докато изведнъж под краката ми не се появи жълто-зеленикава трева. Сигурна бях, че е трева. Под Купола имахме и трева, и растения, и вода. Просто там беше безопасно за нас. За разлика оттук. Разпознах тревата, въпреки примесения й с жълто цвят. Изглеждаше суха.
Но колкото по-напред вървях, толкова по-зелена ставаше тревата. Ако кажа, че мястото, на което поспрях за миг беше свежо зеленикава, бих излъгала. Просто беше зелено. В доста убит цвят. Но все пак това значеше, че тук слънцето не е толкова силно и, че радиацията бе по-слаба. Позволих си въздишка на облекчение. Може би тук някъде щеше да има вода. Направих няколко крачки преди да усетя, че има нещо нередно. Чуваше се застрашително съскане изпод краката ми, а щом направих крачка назад пред мен се надигна нещо наподобяващо змия. Различното беше, че вместо люспи имаше къса кафеникава козина и доста по-дълги и остри от обичайното зъби. Очите й бяха малки и жълти. Надигна се и изсъска срещу мен. Изпищях от ужас и опитах да направя крачка назад, но в паниката си се спънах. Онова нещо се приближи бавно и се надвеси над мен. Започна да ме… души? Поне така изглеждаше. Опита да се увие около крака ми, но аз опитах да я избутам. Което беше лошо защото само я разярих. Отдръпна се леко от мен, отвори още повече огромната си паст и от нея започнаха да текат отвратителни лиги, които не пропуснаха да покапят по без друго мръсната ми блуза. Точно щеше да се спусне към мен когато от устата й излезе раздиращ писък. Или поне приличаше на нещо такова. Какъвто и да бе звука беше предизвикан от болка. Изведнъж главата й падна в ляво от мен, а останалото от нея се свлече пред свитите ми крака. Умирах от страх. Не можех да не си призная. Бях ужасена. Изведнъж пред мен се появи мъж. Подаде ми ръка, която поех. Надигнах глава към лицето му и той ми се ухили. След това припаднах.

Първо се появиха звуците. Метал се удряше в метал и сякаш пробиваше дупка в главата ми. След това дойде и усещането за твърдата земя на която лежах; малки камъчета се забиваха в плътта, където блузата се бе вдигнала. В следствие на това се появи и осъзнаването къде се намирам. Опитах да отворя клепачи. Опитах. Може и да са били няколко секунди, не знам, но сякаш ми отне часове докато мобилизирам волята си отвъд умората, за да отворя очи. Бе привечер. Слънцето почти се беше скрило зад хоризонта. Отново затворих очи и разтрих слепоочията си с пръсти. Надигнах се бавно от мястото си и в дланите ми се забиха малки камъчета. Опитах да изчистя косата си от прахоляка, но тя и без друго беше доста мръсна. Дрехите ми бяха толкова прашни и мръсни, че почти бяха загубили цвета си. Обърнах глава към шума и видях някакъв мъж да отваря консерви или нещо такова. След секунда го разпознах като мъжа от по-рано при случката с онова същество подобно на змия. Загледах се в него докато отваряше консервите и установих, че не е особено възрастен. Може би беше на около 40. Но за разлика от мен беше добре облечен и чист. Определено беше чист. Отоворих уста, но гърлото ми беше толкова пресъхнало, че единствения звук, който успях да възпроизведа бе нещо подобно на изръмжаване. Закашлях се обвивайки ръце около гърлото си, в опит да намаля болката обхващаща ме при всяко изхриптяване.
- Полека, хлапе. – каза мъжът все още с гръб към мен. И въпреки приятелското обръщение, думите му звучаха повече като заповед.
Продължавах да държа ръка около гърлото си и може би си въобразявах, но топлината май успокояваше болката. Постоях тяка няколко секунди – вперила поглед в земята под краката си, опитвайки се да осъзная какво се случва. Вдигнах глава, когато метална чаша бе пъхната под носа ми. Взех я в ръце и се загледах подозрително в червената течност, с която бе напълнена.
- Пий. Ще ти помогне за болките в гърлото. Може би не помниш, но за малко не беше удушена и изядена. - нормален говор. Безпристрастен. Светло кестенява коса обрамчваше слабо лице с ясно изразени скули и леко дръпнати в краищата тъмно, тъмно зелени очи.
Опитах да кажа нещо, но рязката болка ми напомни за чашата в ръката ми. Учат всяко дете, че от непознати не се взима нищо. Отпих. Имаше вкус на подправки – чубрицата и солта бяха единственото, което рецепторите ми разпознаха като нещо познато. Но имаше и нещо различно, тъй че може би грешах. Можеше да е отрова. Отпих отново. Топлата течност затопли нараненото ми гърло. Така или иначе едва ли щях да оцелея, тъй че нищо не губех да му се доверя. Или поне да опитам. Изсипах цялото съдържание в устата си.
- Мълчи в следващите трийсет минути.
- Бла- благодаря. – изхриптях. Не, отварата не бе премахнала изведнъж болката.
- Не ти ли казах да мълчиш. – отново заповед.
- Предполагам, че си гладна. – продължи. – Имаш ли някакви алергии?

Поклатих отрицателно глава. Единственото, което не ми понасяше бяха ягодите, но такива едва ли му се намираха.
- Казвам се Зак, между другото. Първото, което трябва да знаеш за мен е, че не смятам да те убивам или нараня по никакъв начин освен, ако не се наложи. Или ти не се опиташ да убиеш мен. Търсач съм от лагер Елейз. Работата ми е да обикалям два пъти в седмицата в търсене на такива като теб. Или иначе казано аз съм пъдаря, който трябва да насочи заблудените овце към стадото. В момента, в който те отведа в лагера, моите задължения към теб приключват. Там ще се запознаеш с учителите, които ще ти разяснят всичко, което трябва да знаеш.

След приключването на речта си събеседникът ми продължи да бърка нещо в метална купа. Изглеждаше сякаш прави нещо сложно, но всъщност бе изсипал нещо, което предположих е супа, а после добави и подправки . Можех да го изям след около 10 минути, за да проработят подправките или каквото там беше сложил.
Нямах сили дори да се изненадам, камо ли да разпитвам за какво по дяволите ми говореше. Търсил и намерил. Окей. И без друго животът ми изведнъж бе пропаднал много по-долу от дъното…
По навик прокарах пръсти през косата си, която при нормални обстоятелства беше руса. Сега обаче имаше блатисто кафеникав цвят. Май щях да повърна. Мълчаливо се огледах наоколо, молейки се за река, езеро или дори локва… Нямаше да се появя пред куп хора толкова… отвратителна. Въпреки че, предвид обстоятелствата суетата едва ли беше най-подходящото, което можех да изпитам…
- Вземи. - послушно взех купата от ръцете му, повдигнах я и отпих. Веднъж. Още веднъж. Глътка по глътка. Докато накрая не остана нито капка. Изненадано установих, че въпреки малкото количество ми беше тежко на стомаха. Сякаш бях погълнала част от пуйката, която баба ми правеше за Коледа. Оставих купата настрани и сложих ръка на корема си. Затворих очи за миг и въздъхнах тежко, заради тежестта в стомаха си.
- Чувстваш, че си преяла, предполагам защото яде прекалено бързо. – погледнах го и кимнах в съгласие. Може би беше така…
- Чувствам се мръсна.
- Изглеждаш мръсна.
- Благодаря. – присвих очи, но след миг извърнах глава. Ако всичко беше наред сега щях да му се подигравам гледайки го отгоре с чист новите си обувки и дизайнерска рокля, с перфектна прическа и изряден маникюр. Но ако всичко беше наред нямаше изобщо да го срещна…
Чувствах се тотално объркана. Всяка мисъл в главата ми имаше две посоки – преди и след. Дразнех се от това. Нямаше преди и след… имаше сега. Опитах се да си наложа тази максима, повтаряйки я като някаква мантра наум.
- В лагера ще се почистиш, не се притеснявай. В сравнение с едно от момичетата, Фей, си направо чиста. За мен и до днес е мистерия как когато я намерих цялата й кожа имаше златисто-кафеникав цвят, въпреки че в оригинал е млечнобяла. – усмихнах се и ми стана някак приятно чувайки го как говори за въпросното момиче. Сякаш всички в този лагер бяха семейство. Но предполагах, че такова трябваше да бъдат.
- Сега обаче трябва да тръгваме. – отново кимнах и търпеливо изчаках да събере всичките си неща в голяма раница, която енергично сложи на гърба си.

Не ни отне много време, може би километър, докато оскъдната растителност изчезне и пак се озовем върху напуканата, суха земя. Въпреки че слънцето едва бе почнало да изгрява, потта започваше да се стича по врата ми. Простенах. Ако до сега миришех, то докато стигнем до лагера щях да воня. Вероятно на нещо умряло. А нищо чудно и нещо да се завъдеше из цялата мръсотия, която представлявах. Ако вече не се беше завъдило.
Опитвах се да поддържам темпото на водача ми, но няколкото дни почти без храна и вода си казваха думата. Да не говорим за физическото натоварване, на което не бях свикнала. Цялото тяло ме болеше. Когато се движех чувствах краката си като овързани с вериги. От онези с тока, които използваха за крадците. Не че някога ми бяха слагали, но предполагах , че чувствотото трябва да е подобно – сякаш хиляди иглички играят по кожата ти, докато накрая прогорят дупка някъде, а после всичко започваше отначало.

- Калиста.
- Моля? – светлите очи на събеседника ми се спряха върху мен.
- Името ми е Калиста.
- Зак. – очаквах да продължи, но не се случи. Понечих да кажа нещо, когато дрезгавия му глас запълни тишината.
- Не си мисли, че не те харесвам, дете. Или че правя това по задължение. Не ми е за пръв път да заведа новобранец в лагера. Практиката ми показва, че рядко им се говори. Все пак има доста за обмисляне. Особено начините, по които да ме убият. Не ме гледай толкова изненадано. – засямя се той при изненаданата ми физиономия. – Бих бил учуден, ако и ти не го обмисляш. Все пак, въпреки всичко, трябва да имаш път за бягство, ако се обърна срещу теб.
- Но нали ме водиш към лагера? Ако искаше да ме нараниш досега щеше да си го направил.
- Никога не се знае какво ще стане. Важното е винаги да имаш план Б. Винаги. Независимо дали ще засяга някой непознат или най-добрият ти приятел. В крайна сметка единствените, на които можем наистина да вярваме сме самите ние. Което при инфектираните, както знаеш, е относително понятие.
Продължихме пътя си в мълчание. За едно нещо обаче беше прав. Само глупак не би обмислял път за бягство. И ако по-рано бях изморена и гладна, сега отново бях изморена, но сякаш идеята, че мога да оживея вливаше неподозирани сили в тялото ми. Мисля, че това е, което наричат инстинкт за оцеляване. Животински инстинкт. Защото независимо от всичко, ако Зак се обърнеше срещу мен в онзи миг нямаше да се дам лесно. Исках да живея. И щях да направя всичко по силите си, а и отвъд тях, за да оцеля. Независимо колко беше трудно. Непознато. Страшно. Самотно. Щях да се справя.
Не се усетих, че при тази мисъл съм изправила гръб и забързала крачка. И може и да ми се е сторило, но май забелязах следа от усмивка върху лицето на водача си.

Много благодаря за мнението. Историята има 10 глави за момента. Бавно и славно пишем, защото не искаме да я прецакаме (въпреки че го направихме вече в 10-та глава... ) и искаме да обмислим всичко.

П.П. Освен прахоляк, останки и треволяци (и подобни изродски животни) друго няма. Затова не сме описали нищо повече. ;д А и момичето е впечатлено от тревата, защото всичко подобно под Купола е изкуствено...

Вървяхме в мълчание. Никой не продумваше и думичка, но помежду ни нямаше напрежение. По-скоро тишината беше уютна, удобна. Имаше толкова неща, които исках да попитам Зак, но бях толкова объркана, че дори не знаех какъв въпрос да му задам. Мислех, въпреки че вече нямаше за какво. Нямаше за какво да мисля. Всичко беше приключило. Всичко, за което мислех.

Вече не бях Калиста Куин. Вече нямах семейство. Амбър и Кал Куин не ми бяха родители и Кристиян не ми беше брат. Мила не ми беше най-добра приятелка и Калеб със сигурност не ми беше гадже. Още повече, че с „болестта" си посрамвах всичките си близки и познати. Не знаех как майка ми щеше да преживее факта, че едно от двете й деца бе известно не с постиженията си, а с дефектността си. Защото за Висшите, ние инфектираните бяхме дефект на обществото и такива щяхме да си останем завинаги... може би.

Сепнах се и се заковах на място щом осъзнах, че безпроблемно бях мислила за себе си като за инфектирана. Но това беше факт. Неопровержима истина.

Зак се спря на няколко метра пред мен и се обърна, а на лицето му имаше въпросително изражение.

- Има ли нещо? – прокашля се след думите, а кашлицата му ми се стори странна. Сякаш бе болен от нещо. Но не обърнах особено внимание.

- Не. – поклатих глава и скоро изравнихме крачка.

- Скоро ли ще стигнем до лагера?

- Може да се каже. На около 2 дни пеша сме, а ако спрем да се влачим може да стане и ден и половина.

Вървяхме, докато слънцето не залезе, като през това време не си казахме повече от 2-3 изречения – въпроси от моя страна и кратки, отсечени отговори от негова. Донякъде беше неловко. Щеше ми се да завържем някакъв по-продължителен разговор, а не онова, което правехме от около 3 часа:

Аз: „Близо ли сме до лагера?"

Зак: „Достатъчно."

Аз: „Там има ли много хора?"

Зак: „Да."

Аз: „Дали ни очакват."

Зак: „Вероятно."

Аз: „Харесвам тревата. Като тази тук. Започва да става по-зелена, а този цвят е много успокояващ."

Зак: „Добре."

Струваше ми се, че не е в особено настроение. Странното беше, че аз се чувствах значително спокойна, предвид факта, че не знаех какво ме очаква. Не знаех дали лагерът е измислица и дали мога да се доверя на Зак напълно, но по-лошото от онова, което вече ме беше сполятяло си оставаше смъртта. Това беше мнението ми за доста дълго време...

***

Тревата наистина беше придобила ярък зелен цвят, пролетен. Дори миришеше свежо. Зачудих се дали пък Куполът, в който живеехме не беше в някоя пустиня. От пътя, по който бях тръгнала сякаш бях минала в няколко различни сезона, пояса или както там му викаха. Чудех се дали тук някъде не валеше истински сняг. Мястото изглеждаше съвсем нормално, спокойно. Нямах очакването пред мен да изскочи двуглав елен, огромна змия или шестокрака мечка. Скоро слънцето започна да се скрива и за пръв път през целия си съзнателен живот съжалявах, че вече не усещам лъчите му по кожата си. В Купола имахме слънце или поне така го наричахме. Приличаше на огормна жълта топка, която излъчваше минимално количество топлина, създадена от учените, за да може поне малко да се доближаваме до това, което би следвало да бъде. Слънцето залезе, а ние продължавахме да вървим. Според Зак почивката беше ненужна, тъй като колкото по-бързо стигнехме до лагера, толкова по-бързо ще можехме да си починем колкото искаме.

Малко преди лагера (поне според думите на Зак) забелязах в далечината силует. Беше дребничък, но не кльощав. Зак също го забеляза и забърза крачка. Силуетът се движеше бавно, уморено, сякаш носеше тонове товар на гърба си. Опитвах се да вървя редом до Зак, но бях изтощена и изоставах. Накрая виждах просто очертанията му, докато се движеше пред мен.

Спря и заговори със силуета.

Не ме изчака. Не се обърна.

Продължих напред, въпреки че не си чувствах краката.

Силуетът се оказа момченце. Приличаше на малкия ми брат. На мъртвия ми брат.

Но същевременно се различаваше от него, за това и не се разстроих.

Беше на около 12 години, но беше дребничък. Зак се извисяваше с глава над мен, а аз се извисявах с поне половин глава над момченцето.

То се обърна и ме погледна. Огледа ме старателно от глава до пети и след това ми се усмихна. Не знам как го видях в тъмното, но го усетих.

- Това е Фин. Явно е излязъл на вечерна разходка, без да мисли, че майка му ще му откъсне ушите, за дето се размотава зад Стената. Сам. Вечер.

- Добре, добре... Разбрах. – момчето вдигна ръце и въздъхна.

- Аз съм Калиста. – представих се и се усмихнах, подминавайки мислите за външния ми вид, които се заформиха в главата ми.

- Знам, Зак ми каза. Той е печен принципно, но е много скучен що се отнася до работата му на Търсач. Както и да е. В лагера ще ти хареса. Там има много хора. Фей ще ти даде дрехи и след това ще трябва да се видиш с Хел, нали Зак?

- Винаги говориш прекалено много...

- Кой е Хел? – полюбопитствах, тъй като името ми се стори познато.

- Лидерът на лагер „Елейз", разбира се! Той е страхотен!

- Мисля, че трябва да млъкнеш. – обади се Зак. Тонът му беше охладнял отново. Двамата с Фин въздъхнахме и се усмихнахме леко. Това явно беше нещо типично за Зак. Той поклати глава и тръгна, а ние веднага го последвахме.

Тримата продължихме към лагера, който оттук нататък щях да наричам „дом" и където щяха да се случат толкова много неща, които щяха да променят всичко онова, което знаех за света. Или поне си мислех, че знам...

- Стигнахме. – заявлението на Зак ме изненада, не за друго, ами защото сякаш преди минути бяхме срещнали Фин. Истината обаче беше, че времето летеше, когато разговарях с някой, а хлапето, макар че не бе много по-малък от мен, беше страхотна компания. Разказа ми каквото можа за лагера. Но както Зак и той не искаше да разкрива много – „Трябва да го видиш през собствените си очи. Обещавам ти, че ще го заобичаш.” Надявах се да е така. Въпреки че не особено дълбоко в себе си, вярвах че нямаше да усетя мястото като свой истински дом…
В момента тримата стояхме на хълма, пред който се откриваше голяма дървена ограда, висока, колкото кулата на Истината в Купола, а тя наистина бе височка. Колкото повече се приближавахме, толкова по-нервна ставах. А и двамата нищо не казваха, може би от опит знаеха какво е. Какво е да се чудиш дали тук е мястото ти, дали хората ще те приемат за един от тях, дали аз ще се почувствам една от тях. Беше едно да съм сама в пустошта, но съвсем друго да навляза в друго общество, чиито закони и правила на поведение не познавах. Ами, ако не ме приемеха поради факта, че бях една от Висшите и то точно от онези, чиито семейства плащаха, за да се държат инфектираните далеч от Купола? Всъщност се водеше „Благотворителност в помощ на инфектираните”, но истината бе, че единственото, с което им помагаха беше предоставената медицинска помощ, чантата с храна и карта, с която да се оправят. Ако искаш да оцелееш трябва да го направиш сам.
Бяхме на няколко крачки от оградата, а можех да чуя стъпките си така ясно, сякаш бях залепила ухо до земята. Жуженето зад огромната врата отекваше в ушите ми, раницата, която бях преметнала на лявото си рамо сякаш тежеше тонове, а храната и водата вътре отдавна бяха свършили, на практика оставяйки я почти празна.
Оказа се, че странният жужащ звук е от електричество. По горната част на високата между 5 и 7 метра метална ограда тече ток. Не се изненадах.
Не далеч от нас се виждаше и вратата, която за разлика от самата стена беше сякаш от стъкло и решетки. Но стъклото, което съвсем не приличаше на огледало отразяваше нас тримата и не даваше никакъв достъп до видимост отвъд него. Сякаш по-скоро беше едно от онези огледала, през които от едната страна виждаш случващото се от другата, но не можеш да видиш нищо от обратната страна.
Забавихме крачка и лично аз спрях на няколко метра от вратата. Не знаех какво да очаквам.
След няколко крачки Зак се усети, че не ги следвам и се обърна. Погледна ме право в очите и сигурна бях, че видя страха ми. Не знаех какво да очаквам, наистина. Бях оцеляла дотук. Сама, донякъде. От къде можех да знам какво ме очаква зад стената. Още повече, че мястото приличаше по-скоро на един от онези затвори, които бях виждала на картинки в учебниците по история.
На устните на Зак заигра лека усмивка. Протегна ръка към мен приканвайки ме да се приближа. Направих го, макар и неуверено.
Фин вече бе застанал пред огледалната порта. Изчака ни, за да влезем заедно. Като за начало, вратите се отвориха сами, сякаш онези вътре бяха разпознали двамата ми придружители. И наистина. Двамата яки мъже, които пазеха портата се усмихнаха на Зак и го поздравиха на език, който не знаех.
Стресна ме фактът, че носеха огромни оръжия в ръцете си, а сякаш не усещаха тежестта им. Може би бяха свикнали с работата си.
- Калиста, това са Трой и Дженсън. Те са охранителите на портата и мои много добри приятели. Щом точно те са на пост трябва да си сигурна, че си в абсолютна безопастност. – кимнах им с лека усмивка.
- Тук ще ти хареса. – дълбок и приветлив глас, притежание на Дженсън, рижавият, разчупи за миг настаналата тишина. Не бях сигурна обаче дали наистина ще ми хареса…
Огледах се наоколо, но освен няколко сгради и то в далечината не забелязах нищо друго.
- Имаме още малко път, но вече официално си в лагер Елейз. Да тръгваме. – Зак със сигурност бе станал по-приветлив откакто видяхме стената. Може би, макар статута си на Търсач, и той се страхуваше извън тези дебели стени. Макар че самата аз не виждах от какво се страхуваха инфектираните, след като всичко наоколо беше просто пустош.
Повървяхме десетина минути и влязохме в една от сградите. Нямаше нищо в нея. Празна и пуста както всичко останало в този свят. Зак ни заведе до стълбище, което водеше нагоре и надолу. Явно бяхме за надолу. Слязохме в нещо като мазе и продължихме по тесен коридор, в който осезаемо се усещаше влагата. Със сигурност бяхме под земята и това малко ме стресна. Самият коридор бе осветяван слабо от факли по стените, наредени през няколко метра. На друго не успях да обърна внимание, тъй като всичко тънеше в сумрак.
Зак и Фин явно добре знаеха на къде отиваме, тъй като си шепнеха тихо и вървяха спокойно напред. Донякъде се дразнех заради пренебрежението към мен, но пък от друга страна самата аз бих се държала така в подобна ситуация.
След извесно време стигнахме до стълбище и се изкачихме нагоре по него. Отново се озовахме в сграда, но този път тази не беше празна. Имаше около осем стола, три от които бяха заети. И тримата седящи си говореха нещо, докато точеха къси ножове. Една жена ме погледна проницателно, след което извърна очи и продължи да остри ножа си. Друго момиче с белег на лицето също ме погледна и също отклони поглед. Последният член на триото, младо, симпатично момче, вероятно по-голямо от мен, ме погледна и се усмихна.
- Ехехе… Зак, какво си ни довел този път… - в гласът му имаше присмех, което ме подразни наистина.
- Ако знаех, че вие тримата сте на пост щях да доведа момичето довечера, за да не си прави лоши заключения за хората тук… - може и да прозвуча строго, но едновременно с това леко шеговито. Зак наистина ме объркваше.
- Заведи я при Сабин или при Хел… За предпочитане – Сабин. – жената този път не ме удостои с поглед, но гласът й не звучеше толкова остро, колкото си представях.
- Да… Да вървим при Сабин. – Зак ме хвана за ръката, малко под лакътя и ме поведе към изхода.
- Коя е Сабин? – разбира се, трябваше да знам къде и при кого отивам. Най-малкото, за да знам какво поведение да спазвам.
- Сабин е… Сабин. Заместник лидер на лагера, дясната ръка на Хел и най-лошото нещо, което може да сполети един добър човек. – повдигнах вежди при описанието. Звучеше ми по-скоро като надута, капризна кучка, отколкото като водач.
- Ами… да вървим при Сабин…

Ето сега с ръка на сърце можех да кажа, че ме побиват тръпки. И то не от онази кофти змия, не от новостите, които ме очакваха, дори не от лагера или възможността да не се озова в него… не. Побиваха ме тръпки от една абсолютно нормална на пръв поглед жена.
Въпросната Сабин се оказа много по-странна и различна от онова, което успях да разбера за нея. Преди да влезем в „кабинета” й, Зак ме инструктира какво да не правя. Правилата бяха прости и ясни:

„Не говори без да те попита нещо. ”
„Не я предизвиквай.”
„Не се прави на интересна.”
„Не я питай за очите.”
„Внимавай какво казваш.”

Както казах, прости и ясни. Най-общо всичко това значеше, че трябва да си държа устата затворена. Което си беше фасулска работа вземайки предвид, че Сабин бе доста страшничка.
Очите й бяха най-странни. Косата й беше в нормален, платиненорус цвят, почти бяло-рус. Отиваше й. Кожата й беше доста светла, почти мъртвешки бяла. Обаче очите й… На пръв поглед в тях нямаше нищо страшно, но след трите секунди, в които отчиташ общата й красота, забелязваш очите й. И виждаш колко дяволски сини са те. Но не от онова езерно синьо, което за хората е почти свърхестествено, не. Те буквално сияят. Нещо като леко светене. Просто бяха ярки и сини, и плашещи… Тези три елемента – коса, кожа, очи, тотално успяваха да опишат самата Сабин като личност. Те буквално я подчертаваха.
Гласът й бе рязък и леден. Физиономията й бе леко смръщена и навеждаше на мисълта, че там никога не се бе появявала усмивка. И може би бях права. Имаше светли вежди, тъмни мигли, правилен нос и плътни розови устни. Бе облечена с черно поло, кожени панталони и кубинки. Върху раменете си бе наметнала черно кожено яке. Косата й бе вързана на висока конска опашка, което я правеше още по-заплашителна, отколкото беше.
Всичко в тази жена крещеше „ОПАСТНОСТ!”.
И явно беше опасна, или поне важна щом бе заместник лидер. Чудех се само защо не ме заведоха направо при лидера.
Зак ме подбутна да мръдна крачка напред и аз го сторих, макар и с нежелание. Озовах се лице в лице със Сабин.
- Името ми е Сабин. Заместник лидер съм на лагер Елейз, в който пребивават предимно Инфектирани. Освен това отговарям за охраната и въоръжението. И разбира се, най-хубавото… Аз съм тази, която проверява дали новодошлите притежават някаква дарба.
- Дарба? – съзнавах, че говорех без да ме бе попитала, но и тя сякаш не обърна внимание.
- Случва се изключително рядко някой от нас да притежава дарба. Зак например е търсач. Един от 13-те в целия свят. Много рядка дарба, много полезна. – погледнах зад рамо към него. Не знаех, че да си търсач бе дарба.
- Сабин също е специална… - добави той с лека усмивка.
- Аз притежавам две дарби и доколкото сме запознати, съм единствената жива с повече от една дарба. – каза го безпристрастно… Сякаш обявяваше за продан някой имот или четеше обявите из вестника. – Както и да е…
- Сега ще останеш със Сабин, за да провери за дарба, а после тя ще те упъти. – Зак се приближи, стисна ръката ми за кратко и после излезе от стаята.
- Може да боли мъничко… - усмивката й ме потресе. Огледах се трескаво готова да пищя, но и без друго нямаше смисъл. Надявах се да не боли много…

***
Когато излязох от помещението всичко бе приключило, но сърцето ми биеше все така учестено, както , когато влязох преди 15 минути.
Всъщност самата проверка за дарба не бе чак толкова болезнена или трудна работа. Единственото, което направи Сабин бе да вземе дясната ми ръка и да я обхване в дланите си. Първоначално не усетих нищо, но след малко косъмчетата по ръцете ми настръхнаха и тънки вълни от електричество преминаха по кожата ми. За част от секундата тялото ми се сгорещи, но топлата вълна премина така бързо както се бе и появила. Погледнах озадачено Сабин, която се отдръпна и потърка длани една в друга. Не посмях да си отворя устата, но така или иначе нямаше да има смисъл, тъй като събеседничката ми проговори.
- Първо усещам, че нямаш дарба, но реакцията ти към докосването ми само го потвърди. Предполагам, че в училище не са ви учили за дарбите, които някой от нас получават или как можем да ги определим, по-скоро кои можем..?
Лекото ми кимване отговори на въпроса й.
- Виж сега, не знаем защо някои от нас получават дарби, имаме множество теории и почти никакви реални доказателства от истински изследвания, освен онези, които ни е предоставил живота тук. Но за това ще разбереш повече от библиотеката ни. Относно дарбите, като цяло онези, които имат дарба, като Зак например, ги боли. Много. А Зак е силен. Може Търсач да не ти се струва особено значимо, но е, повярвай. Особено в условията на живот тук. Колкото по-силна е дарбата ти, толкова повече боли. Дори и онези с най-слаби признаци за дарба изпитват значителна болка. И въпреки, че видях, че не трепна дори, все пак съм длъжна да попитам. Заболя ли те?
Очите й се взираха в мен, очаквайки отговор, а аз все още се опитвах да осмисля цялата информация, която ми бе сервирана току-що. Имах чувството, че щом изляза от тук вече ще съм забравила и половината от казаното.
- Не, не ме заболя. За момент тялото ми сякаш беше по-топло, но нищо повече. – с изненада установих, че гласът ми не звучеше по-плътно отколкото очаквах.
- Ясно. Единственото, което мога да ти пожелая е късмет. А сега излизай. – суровият й глас отново бе изместил сговорчивата нотка от преди малко.
- Имам си работа. – добави, когато не помръднах от мястото си. По-скоро натърти…
- Довиждане. – измърморих и побързах да изляза от стаята.

Озовах се отвън и се огледах наляво и надясно. Не виждах никой. Всъщност… къде трябваше да ида сега? Зак каза, че Сабин ще ме упъти, но тя не бе направила нищо такова.
Какво се очакваше от мен сега? Нямаше да седя като глупачка пред кабинета. За това след кратък размисъл избрах ляво и тръгнах по коридора, който щеше да ме отведе кой знае къде…

Благодаря! <3

Относно дарбата... ми писна ми от супер мощни главни герои. Няма пък да е чак толкова специална тая Калиста. ;д

Коридорът не бе никак дълъг. Или поне до там, до където се разклоняваше на три. Реших да поема отново в ляво и да го карам все така, за да не се изгубя.

В крайна сметка се лутах достатъчно дълго време из коридорите, за да успея да се шашна. Точно бях на път да седна на земята и да се разплача като бебе, когато при поредния завой се озовах пред черна, метална врата. Реших да опитам да я отворя, въпреки че не възлагах особени надежди на това, но за моя изненада тя се отвори с лекота.

Озовах се на нещо подобно на Централната улица в Купола. Имаше хора, много хора и малки сгради, много живот и усмивки. Определено бях изненадана.

-          Хей! – пред мен дотича високо момиче с красиво лице, тъмна коса и също толкова тъмни очи. Усмивката й бе породена от облекчение. – Най-накрая те намерих.

Учудих се за какво ме е търсила и още повече, от къде ме познаваше.

-          Аз съм Фей, ти трябва да си Калиста. Зак ме предупреди малко късно за теб... Ще ти бъда ментор докато свикнеш в лагера.

Кимнах малко изненадана. Учудвах се, че все още имаше какво да ме изненадва след всичко, което се бе случило.

-          Като за начало ще идем да се оправиш, предполагам, че на този етап искаш точно това. Съдя по себе си, де... Когато излизам от лагера обикновено се връщам цялата окаляна и мръсна.

Отново кимнах. Наистина имах нужда да си взема душ или може би вана. Не вярвах обаче Инфектираните да разполагат с подобен лукс, за това най-вероятно щях да се къпя в някоя рекичка или изкуствено направено езерце.

-          Добре.

 

***

 

Първите няколко крачки направихме  в мълчание, като от време навреме Фей ми посочваше и обясняваше за какво са някои от сградите, които подминавахме.Явно все пак реши да си замълчи освен, ако аз не я попитах, което очевидно бе нещо, което момичето рядко правеше. В сравнение с моята, походката й беше бодра и енергична, сякаш не можеше да се задържи на едно място.

Докато вървяхме нямаше как да не съпоставя сградите тук с тези в Купола. В стария ми дом всичко бе високо. Блоковете, повечето къщи бяха с високи тавани и приличаха много повече на кули. Разбира се, имаше и по-малки, по-скоро широки, отколкото високи, но не бяха много. Вероятно на подсъзнателно ниво се опитвахме да достигнем до слънцето, което макар и не истинско, бе единственото такова, с което разполагахме.

Тукашните сгради бяха обратното на онова, което познавах. Всъщност нищо не бе по-високо от стената. Блоковете бяха на не повече от четири - пет етажа

Подминахме няколко сергии, но в никакъв случай не изглеждаха селски или западнали, а напротив. Дървените подпори създаваха усещане на уют, а дърворезбата бе по-подходяща за нечий дом, а не за улицата. Свихме покрай една от по-ниските сгради и Фей ме заведе пред голяма, желязна врата. Отвори я без да използва ключ или нещо такова и се озовахме в празно фоайе с врати и стълби водещи някъде нагоре.

Момичето тръгна към стълбите и я последвах обръщайки внимание на всеки детайл в походката й. Изглеждаше безгрижна, но сякаш имаше нещо друго... Не бях сигурна дали мога да й вярвам, въпреки че нямах особен избор.

-          Не се притеснявай. Можеш да ми имаш доверие. – за малко щях да се сблъскам с Фей, която бе спряла и се бе обърнала към мен. Кимнах машинално, но после се сепнах. Да не би да беше прочела мислите ми?! Забелязвайки ококорения ми поглед, брюнетката просто се засмя. Намръщих се, но все още изпитвах безпокойство.

-          Дарбата ми е емпатия – мога да усещам чувствата на другите. Няма да те изям, спокойно... Нито пък ръцете ми могат да стават на огнехвъргачки, макар че щеше да е полезно... - поклати глава и сама се засмя на шегата си. После продължихме нагоре, без да спирам да изпитвам съмнения към всичко.

Спряхме пред красиво резбована, дървена врата и този път Фей извади малък метален ключ, който ми подаде.

-          Тук ще живееш от сега нататък. – кимнах и отключих. Двете влязохме, затворих след себе си и огледах мясотото. Имаше три стаи – баня, всекидневна с кухня и спалня. От външната врата се влизаше направо във всекидневната, а две срещуположни врати водеха съответно до банята и спалнята. Беше чисто и хубаво, но много тихо и празно. Нямаше нищо излишно. Диван, фотьойли, малък телевизор, който ме изненада, тъй като не знаех, че Инфектираните разполагат с подобно нещо, и секция с няколко книги. По-встрани имаше малка кухня с хладилник, печка, шкафове и малка маса с четири стола около нея. В спалнята имаше две легла и два гардероба, а в банята тоалетна, душ и мивка. Нищо излишно.

-          Ще сме съквартирантки. – погледнах я учудено. Никога, никога не бях делила стаята си с никого. Но тук явно щеше да се наложи... - Е, аз ще те оставя да се оправиш. Леглото до прозореца е твое, гардеробът срещу него също. Вътре има хавлия, аз ще ти оставя дрехи, които да облечеш след малко.

След това Фей излезе и ме остави сама. Отворих гардероба, който оттук нататък щеше да бъде мой и извадих мека, бяла хавлия.

Свалих дрехите, които носех направо в банята. Душът ми се стори райски. Толкова бе освежаващ и ме изпълваше с такова спокойствие... Идеше ми да остана там завинаги, но не можех, защото водата не беше вечна...

Когато бях готова се загърнах в пухкавата хавлия и се върнах в спалнята. Фей я нямаше, нито пък дрехите, които бе обещала да ми остави.

Легнах по корем върху моето легло – онова до прозореца и затворих очи. След това съм се унесла...

***

Бях в полу-заспало състояние, когато подухване на вятъра ме накара да отворя първо едното, а после и другото си око. Събуждането винаги ми бе било проблем и се нуждаех от около пет минути преди да започна да възприемам обстановката. Обърнах се по гръб и вперих поглед в тавана без да мисля за каквото и да било в продължение на минута. Просто се взирах в изчистената бяла повърхност, докато накрая не започнах да си припявам на ум една песен, която наскоро бе излязла.

И все пак осъзнаването къде съм ме накара да се разбудя. Повдигнах се леко и завивката, с която бях покрита се свлече от от мен. Отдолу все още бях с хавлията, която бе попила капките вода от кожата ми, а когато се обърнах видях на съседното легло оставени на купчинка сгънати дрехи. Явно Фей се бе върнала и бе решила да не ме буди. Единственото, което бе забравила бе отворения прозорец, но навън бе толкова горещо, че топлия ветрец ми се струваше повече от приятен.

-          Виждам, че си станала. – каза Фей и се облегна на касата на вратата скръстила ръце.

-          Добро утро. – прозях се и се зачудих дали пък не мога да се преоблека и наново да поспя. – Колко е часът?

-          Късно е. – приближи се до съседното на моето легло и взе сгънатата рокля в ръка, за да ми я покаже. – Виж, навън е топло, а и днес принцпно празнуваме, ще има фойерверки. Не гледай толкова учудено, повярвай ми това е най-лесното, което си осигуряваме. А също и някои от сладкарите обещаха да опекат каквото могат. Все пак това е 50 години от създаването на лагера. Смятай се за специална - пристигна в голям ден. – скочи от леглото и се запъти към вратата така бързо както бе и дошла. – Кажи ми като се облечеш и ще дойда да ти сложа малко грим, това, че не живеем като вас, не означава, че сме животни. Ако питаш мен тук сме дори по-суетни от вас в Купола.

Останах загледана във вече затворената врата и се опитвах да осмисля чутото. Момичето дори не ме остави да си изкажа мнението - заяви, че е важно, че излизаме и това е. Принципно не бих скочила да изпълнявам, но това бе ново място с нови правила, а аз бях чуждата тук. Тъй че независимо дали исках, или не, трябваше да оставя съня за друг път. Седнах на леглото, а краката ми стъпиха на студения под. Загледах се в небрежно хвърлената светло лилава рокля и си спомних какво ми каза Фей. Как за бога имаха гримове на това място? Със сигурност не беше най-оригиналната ми мисъл, но нямаше как да не се зачудя.