Групата от Ада (разказ с продължение)

Това е един експеримент, посветен на моите студенти. Все още не знам колко дълъг ще стане, но ще се радвам, ако някой го прочете. Приемам критика, но да не е много зла.




Една вечер в началото на семестъра, когато бях останала до късно на работа, на вратата ми се потропа. Извиках:
- Влез! - и продължих с проверката на задачи
- Добър вечер! - стресна ме един полиран официален глас: - Вие ли сте госпожица Андреева?
Вдигнах глава от бюрото, точно навреме, за да забележа двамата излъскани костюмари, влизащи в кабинета ми.
- Да, аз съм. С какво мога да ви помогна? - постарах се да звуча възможно най-официално. Тия типове не ми харесваха.
- Колегата ми и аз сме дошли, за да поговорим за групата, на която ще преподавате този петък следобед. - каза първия костюмар с изключително мелодичен и равен тон.
- Коя от групите? - попитах и усетих, че се мръщя. Тези групи в петък ми идваха твърде много и се чудех как да ги разкарам.
- Става въпрос за чуждестранните ви студенти.
- А, да. Така и не разбрах на какъв език трябва да им преподавам. Вероятно английски, щом не е указано друго?
Тук „главния“ костюмар (т.е. този, който говореше) се понамръщи. Явно въпроса му беше по вкуса точно колкото да захапе цял лимон.
- Обучавайте ги на който език ви е най-удобно. За тях езиците не са проблем. - каза той след кратък размисъл.
Това вече беше странно. Чуждестранни студенти, които се оправят добре с езиците, са дошли да се обучават точно в нашия университет, а не някъде на по-добро място в чужбина?! Или парите им бяха малко, или искаха да минат, без да се напъват много.
- Нашите студенти са много ученолюбиви, но за съжаление не са много дисциплинирани. - продължи той, сякаш отгатнал мислите ми. - Целта ни е да бъдат обучени за инженер-химици, в среда близка до естествената им. Искахме да ви предупредим, ако забележите нещо необичайно във външния им вид, да не се паникьосвате.
Ха, намерили на кого да ги приказват тия. И Квазимодо да ми довлекат, пак няма да се впечатля. Като по-млада си мислех, че съм грозна и все още не съм се отърсила съвсем от това, така че не съм аз човека, който ще дискриминира някого по външен вид. Само че...
- Не е заразно, нали? - попитах, без да съм се консултирала първо с разсъдъка си и веднага съжалих за това
- О, не се притеснявайте. Просто малка мутация. Висок радиационен фон, нали разбирате.
Че не разбирах, нищичко не разбирах, но реших да не си пъхам носа, където не трябва. Щом не беше заразно и си пиеха навреме противорадиационните хапчета, мен не ме засягаше.
- Запознайте се сега с отговорника на групата, господин Сатанас, той ще ви изпрати до автобуса ви, а аз ще тръгвам, защото съм много натоварен. Запомнете, вие и само вие ще им водите лабораторните по химия. Разбира се, ако не искате, ще ви сменим. Оставям ви визитната си картичка, ако има някакъв проблем, не се притеснявайте да ми се обадите.
Понечих да споря за това дали имам нужда от изпращане, но „главния“ ме спря с жест, докато оставяше картичката си на бюрото, а другия се приближи към мен и ми подаде дланта си:
- Казвайте ми Станчо. - той се наведе и ми целуна ръка, както си бях седнала зад бюрото, а първия само го изгледа и каза:
- Станчо, не забравяй за парите. - поклони ми се и излезе от кабинета.
Все още бях със зяпнала уста, когато се усетих, че втория костюмар ми говори:
- Приготвили сме ви скромно заплащане, като отплата затова, че ще запазите дискретност спрямо нас. Не че някой ще ви повярва, ако се разприказвате. Все пак е известно, че сте била известно време в психиатрията.
- Бях в неврологичното отделение! - изнервих се аз. Какви са тия луди хора и откъде знаят това за мен?
- Както и да е. - студента-костюмар започна да си рови из джобовете и накрая каза – Какво ще кажете да ви дам заплащането в петък? Забравил съм си кесията вкъщи.
- Няма проблеми. - отвърнах му, докато се чудех на думата “кесия” – Какво ще кажете да тръгваме вече?
- На вашите услуги. - поклони се той. През това време аз натъпках листите в раницата си и се приготвих за излизане. Последното, което взех от масата, беше визитката.
- След вас, госпожице! - той ми отвори вратата и аз се усмихнах притеснено, докато минавах пред него. Докато затваряше след себе си, хвърлих кратък поглед на визитката и веднага я прибрах в джоба си.
Оня тип се казвал „В. А. Асмодей“. Моляя?




В петък имах общо шест часа, като последна беше странната група с чуждестранните студенти. Появиха се горе-долу навреме и ме поздравиха един по един на чист български:
- Здравейте, госпожице! Добър ден, госпожице!
През това време аз ги разглеждах и се убедих, че не изглеждат кой знае колко странно. Бяха малко по-мургави от обичайното, но пък аз не съм расист и стига да се къпят редовно, това няма да ми пречи. Скоро всички, включително Станчо, си седнаха по местата и започнахме.  
Забелязах, че докато обяснявах теорията, не се чуваше никакъв шум от стаята. Никой не си отвори устата да приказва за автомобили, както в другите ми групи. Напротив – беше толкова тихо, не прошумоляваше дори хартийка.
Раздадох реактивите и студентите се заловиха за работа. Започнаха да преливат от шишенцата в епруветките, да късат лакмусовата хартия...
Въобще, лабораторното потръгна. Минавах край масите, за да видя как се справят с неутрализацията, да помогна където трябва. В един момент нещо странно привлече вниманието ми – студента пред мен имаше опашка, която стърчеше от задната страна на дънките му. Този до него също. След малко забелязах, че на опашките им има мъничко триъгълниче. Мисля, че това беше и момента, в който припаднах.
Свестих се може би само минута по-късно от противния мирис на амонячна вода, която студентът Станчо беше поднесъл точно под носа ми. Намирах се на пода, а половината група се беше скупчила над мен. Не можах да видя задниците им, но забелязах, че всички имат чифт рогца на главата си.
- Госпожице, добре ли сте? - запита Станчо
- Да, добре съм. А вие ми кажете амонячната вода какъв характер има.
- Основен – отговори той, без да се замисля. След което извика на останалите – Не се безспокойте, госпожицата е добре, щом вече пита за химия.
Групата се разхили, някак си леко демонично. Дали беше така или само си въобразявах, не можех да кажа.
Помогнаха ми да седна зад бюрото и един от студентите изтича да ми купи шоколад. Въобще, новата ми група беше много внимателна към мен. Като изключим това, че всички имаха рогца и опашки, бяха доста симпатични момчета.
Скоро занятието свърши и те се разотидоха, като ми казаха „довиждане“, преди това. Само Станчо остана, предполагам, за да се увери, че съм се оправила съвсем.
- Искате ли още шоколад, госпожице? - попита той, след като затвори вратата след последния и се приближи към мен.
- Не, благодаря ви, вече се възстанових. Защо не ме предупредихте по-рано?
- А щяхте ли да ми повярвате? - попита той много внимателно
- Не, но поне щях да знам.
- Следващия определено ще го подготвя. Вие бяхте... ъъъ... първия преподавател, пред който трябваше да обяснявам как стоят нещата. Май не се справих много добре, а?
Тактично замълчах.
- Обяснете ми по-добре, защо ви е притрябвало да учите химия, при това тук в България?
- Ами, стана така, че нямаме достатъчно химици при нас. И изобщо на хората на нашата, ммм, планета не им се преподава вече. Трябва да дойдем тук на Земята, ако искаме добро образование. А то е задължително за всеки, който иска да се занимава с административна работа и поддръжка на съоръженията.
- Нека се изясним, става въпрос за планетата Ад, така ли?
- Точно така, госпожице. Макар че ние се стараем да не използваме това наименование тук. Много е, някак си, ограничаващо.
- Разбирам. Но... - канех се да задам пак втория си въпрос, но се сетих навреме – господин Асмодей ми беше казал, че неговите повереници предпочитат да се обучават в среда, близка до родната им. Толкова ли зле бяхме тук? - Ще ми обясните ли тогава защо на влизане и на излизане никой нямаше рога и опашка, а по време на лабораторното всички се сдобиха?
- Въпроса е там, госпожице, че химията е част от нашата природа и нашата най-голяма страст. Нямаме физическата възможност да прикриваме истинския си външен вид, когато се занимаване с нея собственоръчно.
Канех се да попитам защо са избрали мен за преподавател, но се спрях. Все пак ми се носеше някаква репутация, че умея да преподавам, пък и досието от психиатрията също вършеше добра работа. Вместо това се усмихнах на отговорника и го попитах:
- Ще ме придружите ли до кафето, за да се подкрепя с чаша какао?
- Разбира се, госпожице. Нека ви нося тетрадките.




След втората чаша какао започнах да се чувствам по-добре. Тогава и студентът извади от джоба си малка кесийка и ми показа съдържанието. Вътре имаше сигурно около двайсет златни монетки, които проблясваха на дъното. Извадих една, за да я разгледам – беше надписана на латински – 10 златни Сатании. На гърба имаше изрисуван дявол с корона и надпис „Император Луцифер I“.
- Това е само за първия месец. - увери ме Станчо
- Това е много хубаво... - колебливо започнах аз – но къде ще мога да ги похарча?
- О, не се безспокойте за това, нашата валута се приема добре навсякъде. Просто не го афишираме. А ако някой го напише някъде, записа просто изчезва... Както и желанието на автора му да го напише пак. Колкото до устното разпространяване на информацията – нима някой би повярвал?!
- Добре тогава, а какъв е курсът на тази валута?
Той извади от другия си джоб тефтерче и ми показа изписана на ръка таблица, от която заключих, че курса се движи някъде около този на швейцарския франк. Двеста франка на месец – това ли беше цената на мълчанието ми?
- Не става въпрос за цената на мълчанието, а за нашата скромна отплата за услугите ви. - начаса отговори Станчо, с което само ми доказа, че могат да ми четат мислите.
- Не се безспокойте, за нас няма нищо срамно. Дори най-смелите неща, които можете да си помислите, за нас са чисто и просто в реда на нещата. Освен това ние уважаваме свободата на мисълта, за разлика от нашата основна конкуренция, и дори я поощряваме.
- Благодаря ви. - изтърсих аз, нямайки какво друго да кажа по въпроса. - Нека смеля информацията и може да поприказваме пак.
Станчо ме изпрати до спирката на автобуса, през което време се опитвах да мисля само за тривиални неща – като например температурата в момента, индикатори за киселинност и щипци.




За следващото занятие си измислих план – ще помоля някой колега да влезе в часа ми, докато студентите работят и после ще го попитам за видяното. Ако и той вижда същото като мен, значи не съм откачила внезапно. Отначало мислех да избера за тази роля колегата Тошо, по когото доста си падах, но след това реших да не го намесвам още в тази история. Вместо него щях да повикам Николов – откровено мрънкало и стар критикар. Щеше да изкара всичките кирливи ризи на студентите ми.
Когато дойде време за занятието, се докарах – пола до коленете, бяла риза и високи ботуши. Николов ме изгледа доста критично, когато го помолих да дойде да ми донесе тебешир след средата на часа, но не каза нищо за облеклото ми.
- А защо точно по това време? - заяде се той
- Искам да си кажеш мнението за работата на студентите ми.
Тъкмо се поздравявах за това колко добре съм го „затапила“, както казват младежите в днешно време, когато чух следващия му коментар:
- А ти не можеш ли сама да си ги преценяваш?
Как ми идеше да му прасна едно кроше и после да забия токче в ходилото му... Но не направих нищо такова, просто изведох на лицето си тъпа усмивка и казах:
- Винаги има полза от второ мнение. – звучеше достатъчно достоверно (както и глуповато) и аз тръгнах да си ходя.
„Да бе, като че ли ще ти помогне...“, чух го да си мърмори под носа, но не се обърнах да го зашлевя. Човек просто не може да си позволи да се държи така с колегите си. Пък и ми беше жал за Николов – аз бях единствената в катедрата, която го търпеше.
Тъкмо когато излизах от кабинета, се засякох с колегата Тошо (добре, де, имаше си и фамилия, но никой не си правеше усилието да я използва, най-малкото пък аз, защото беше толкова сладък).
- Здрасти, Боби! - поздрави ме той, без да спира да върви
- Здравей, Тошо! - успях да кажа, преди да се разминем. Стиснах тетрадките под мишница, за да се направя на много бързаща и заета и изминах няколко крачки по коридора. Спрях, огледах се да няма някой познат и чак след това се загледах подир развяващата се коса на отдалечаващия се Тошо.
После се съсредоточих в теорията на упражнението, стараейки се да изтрия от главата си всички мисли, които можеха да отведат някой от студентите към увлечението ми.
Второто ми упражнение с групата мина още по-гладко – като че ли се притеснявах доста по-малко от предния път. Мисълта ми вървеше добре и ръката, с която държах тебешира, практически не трепваше. Само малко се обърках, когато започнаха да ми предават протоколи от миналия път – имената им бяха доста странни – имаше студенти, които се казваха Азазел, Семиаз и Данеел. Повечето имена бяха библейски, с лек латински привкус. Освен това нямаше нито едно момиче, което, както и предния път, ме обърка.
Скоро дойде и Николов, донесе ми цяла кутия с тебешири и поне пет минути се въртя из стаята, за да огледа подопечните ми от всички страни, докато ми говореше безсмислици за някакъв нов почистващ препарат (отдавна знаех, че Николов е обсесивен по отношение на почистването). Аз също хвърлих някой и друг поглед към студентите, за да оценя какво ще види той и бях неприятно разочарована. Нямаше нито рога, нито опашки. Студентите тихичко си седяха край реактивите и симулираха дейност.
Когато Николов най-сетне си излезе, те подновиха заниманията си с усърдие и отличителните белези отново се появиха. Вече разочарована, завърших някак си часа, без да вдигнем нищо във въздуха.
Този път Станчо пак остана след другите и когато вратата се затвори след него, ме погледна в очите и каза:
- Разбрах какво се опитахте да направите и в името на личната ви безопасността ви препоръчвам да не се опитвате да го повторите.
Може би трябваше да се стресна, но факта, че това ми го казва студент-първокурсник (пък макар и демоничен) никак не ме трогна.
- Отнесете възраженията си към ръководството ми. - отговорих му невъзмутимо – Шефовете ми възложиха тази група, така че те са тези, които трябва да следят за поведението ми с нея.
Станчо примига два-три пъти, през време на което в очите му проблеснаха пламъчета, след което ми отговори напълно спокойно:
- Хайде, госпожице, да не си правим тъпи номера. Ако не искате работата, можете просто да кажете на мен или на господин Асмодей и ще ви сменим. Не е като да нямате избор.
Замислих се дълбоко. Дали се чувствах откачена? Не, изобщо. Чувствах се добре, съвсем на себе си и в цветущо здраве. Дали вярвах, че студентите ми са демони? Това беше труден въпрос. Но не ме беше страх. По-скоро изпитвах болно любопитство какво ще стане по-нататък – все едно съм попаднала в интересна приказка и само аз мога да разбера какъв ще е края.
- Добре, ще се опитам. - въздъхнах накрая





Някъде към третото занятие студентите започнаха да се сприятеляват с мене. След четвъртото ме поканиха да отида с тях на дискотека, а след петото ме склониха наистина да отида. Минах през къщи, за да се преоблека в дънки и риза – по мое мнение изглеждах приемливо, нищо че сигурно никой в дискотеката нямаше да ми обърне внимание. По-важно за мен беше да запазя авторитета си на преподавател.
- Каква ще е музиката в дискотеката? – бях ги попитала, когато най-накрая се съгласих да отида.
- Ретро – беше отговорил Данеел. – Трудно понасяме съвременната музика.
- Освен това – включи се Станчо, - по чалга дискотеките ходят дяволите-прелъстители. Нали разбирате – да се тренират. А ние не се обичаме особено с тях.
- Нещо като инжинерите и филолозите при нас, а?
- Да, нещо такова. Не че имам особена представа от фололозите.
И така, вървях към ретро-кръчмата с вързана на опашка коса и потропвах с малките токчета на ботушите. Щом отворих вратата на заведението, отвътре ме лъхна хита на Куин “We Will Rock You”. Промуших се между няколко якета, две сервитьорки и някакви студенти, които тропаха по масите в такт с песента и тръгнах към вътрешността на дискотеката, мислейки си, че вече съм твърде стара за такива неща.
- Госпожицее! – провикна се един индивид от дъното на залата – Елате при нас!
Обърнах се натам и гледката просто ме потресе. Един от студентите ми, мисля, че беше Тамиел, се беше качил на масата и тропаше с крака, а останалите му акомпанираха, пляскайки и викайки. Обръщаха водка на екс, а безупречните им по-рано през деня костюми бяха намачкани, вратовръзките – разхлабени или липсващи, а саката – нахвърляни на един куп.
- Какво ще пиете? – Станчо се откъсна за малко от тупурдията и се обърна към мен
- Вино и минерална вода, благодаря.
- Е-е-е, госпожице, как може? – присъедини се към него Данеел – Пийнете нещо по-силно, не сте на работа.
- Добре тогава, джин с тоник. – примирих се аз
- Келнер! Една бутилка джин и един тоник! – провикна се Данеел. Явно това им беше представата за пиене на джин с тоник.
Налях си малко джин в една от чашите, които все още не бяха паднали на земята от блъскането и тропането, и я допълних с тоник. Вдигнаха тост в моя чест, после още един и така, докато ми свърши тоника и трябваше да мина на джин, защото сервитьора се бавеше с втория. Докато се усетя, вече бях пияна на кирка (може би третото пиянство в живота ми), отнякъде бяха намерили червило и ме бяха намацали, ризата ми беше завързана под гърдите и пеех “Gimme! Gimme! Gimme! A Man After Midnight!”, качена върху масата, а някакъв досаден тип от съседната компания се опитваше да ме свали оттам с цел да ме ухажва.
- Момчета, мноу съм пияна, ама тоя ни гу щъ! – извиках, след като успях да се отскубна от прегръдката на досадника. Двама от студентите отидоха да си поприказват с него. Не знам какво направиха, но след като приключиха, той вече не се виждаше никъде.
Останалите пък ме заразпитваха кого съм си харесала в такъв случай. Аз се дърпах, не казвах, опитвах се да отклоня въпросите, а в главата ми все се въртеше образа на Тошо. Тогава Станчо, като най-трезвен успя да разчете неказаното от мен и го сподели с всички. Моментално чашите бяха напълнени пак и се вдигна тост за Тошо, докато аз през цялото време ги молех да мълчат. В крайна сметка те млъкнаха, но цялата кръчма вече знаеше, че “Боряна харесва Тодор”.    
  Тръгнахме си в малките часове, като Станчо и Данеел дойдоха да ме изпратят до общежитието. После се наложи и да ме напоят с водичка, да ми свалят дрехите и да ме напъхат в пижамата ми, като аз по-скоро им пречех, отколкото да им помагам. Никой от тях не се и опита да ми се натрапи, нито пък аз на тях, нищо че бях крещяла и викала на масата. Те ми обясниха, че това било, защото не са инкуби, но аз имах много по-добро обяснение. Просто не бяха високи 1,70, нямаха очила, нито дълга черна коса.

Лол, много ми харесва!!! Пусни още при първа възможност! Аз рядко харесвам каквото и да било, а последно време спрях и да чета, но това е страхотно!

Следващия петък, тъкмо преди да започнат часовете, в стаята ми ме чакаше господин Асмодей. Щом го видях, загубих ума и дума – макар да предусещах, че за него не би било особена трудност да влезе в заключената ми стая, друго беше да го видя. За разлика от Станчо, той се направи, че не вижда какво си мисля и изчака да ми мине шока, преди да каже:
- Госпожице Андреева, дойдох да говорим по работа. Ще се наложи да ви помоля да поемете още две допълнителни групи за неопределено време.
- Ами, добре, ще ги взема – казах след кратко колебание. – По кое време искате да са часовете?
- Дайте си програмата и ще изберем часове. Станчо ще ви помогне да уредите формалностите с ръководството.
Чудничко. Бяха ми оставили уговорката на зали, помислих си, докато ровех в чантата си за програмата. А може би трябваше да се занимавам и с документите? Да не се казвам Боряна Андреева, ако не оставя на Станчо да се оправя с повечето досадни глупости.
Забравила, че господин Асмодей най-внимателно ми чете мислите, осъзнах този факт, едва когато го видях да ми се усмихва лукаво. Очевидно му харесваше това, че съм решила да накисна Станчо да свърши работата, което малко ме притесни.
Двете нови групи бяха също толкова старателни (както и демонични), колкото и първата. В едната дори имаше момиче. Доста красиво момиче при това, макар че се постарах да не й завиждам. Те също говореха български, но не се опитваха да се сприятеляват с мен.
Веднъж, когато бях имала четири последователни часа с двете нови групи, се бях почувствала абсолютно смазана и неспособна да разсъждавам. Заключих лабораторията, взех си неща от кабинета и тръгнах към изхода.
Докато вървях към спирката в тъмнината, наоколо беше тихо и отвреме-навреме се чуваше шума от листата, които вятъра подмяташе по улицата. Докато заобикалях сградата на университета, някъде около мен се чу хлипане. Звучеше като момиче. Запалих фенерчето на телефона и тръгнах да се оглеждам откъде идва.
На един бодюр отстрани на сградата беше седнала новата ми студентка и плачеше. На главата й се забелязваха елегантни малки рогца, явно беше решила да спре с прикритието или пък беше излязла извън контрол.
Полата й беше цялата изгорена от сълзите й, които явно представляваха някаква киселина. Накарах химика в мен да млъкне и внимателно я приближих.
- Лилит, добре ли сте? – попитах я предпазливо
- Не-е-е. – изплака тя, след като забеляза, че съм аз
Подадох й мълчаливо пакетче кърпички и седнах до нея на бордюра, като изгасих фенера.
- Благодаря ви, госпожице. – тя ги пое машинално и се зае да попива киселината от лицето си. Очите ми полека започваха да свикват с тъмнината и вече забелязвах очертанията на тялото й, свито върху бордюра.
- Успокойте се и после може да ми разкажете. – насърчих я аз
Лилит кръстоса крака, взе дамската си чанта и извади нещо оттам.
- Искате ли цигара? – попита учтиво
- Благодаря, не пуша.
- Сигурно и по мъже не ходите. – почти забелязах с периферното си зрение малките пламъчета в очите й
- По-скоро те ми ходят по нервите. – отбелязах аз
Тя наполовина посмръкна, наполовина се засмя и резултата беше някакъв странен звук, като от пуснато казанче.
- Много съм зле, нали? – разхлипа се отново тя
- Не, защо? Нищо ви няма. – започнах да я успокоявам и дори взех цигарата от пръстите й, за да не се изгори.
- Издавам странни звуци, непохватна съм с мъже; освен това съм грозна и нищо не може да се направи по въпроса. – Лилит продължаваше да лее сълзи, които малко по малко прогаряха материята на блузата й.
- Говорите глупости. По-красива сте от всички момичета, които съм виждала. И за останалото няма защо да се притеснявате. Мъжете свикват лесно с него, особено ако наистина ви харесват.
- Казвате така, защото не сте виждала сукубите. Те са красиви, стилни, обиграни. Защо иначе ще искам да ставам инжинер, ако бих могла да съм като тях?
- Пет пари не давам за вашите сукуби. Моя грижа е студентите ми да се чувстват добре. И какво, ако не сте красива по техните стандарти? Нима имате някакви планове, за които това се изисква?
- Не, аз… - заекна тя – Просто искам да ме оставят на мира и да не ме гледат така злобно.
- И двете знаем, че това няма да стане. Нито вас ще престанат да гледат злобно, нито пък мене, тези, които са си наумили, че са местните богини, само защото могат да ходят на токчета. Просто се научете да ги игнорирате.
- Как така – да ги игнорирам? Та аз живея с тях.
- Преместете се, намерете си квартира, все нещо трябва да може да се направи.
- Бих могла да подам молба за инжинерска квартира. – замисли се тя
- Струва си да опитате.
Поседяхме още малко на бордюра, докато тя си допуши цигарата и после тръгнахме към спирката. Малко преди да стигнем, тя си взе довиждане с мен и изчезна в тъмнината.




Тази и още някои случки ме накараха да преосмисля това, което знаех за демоните и дяволите. Честно казано, по-рано си мислех, че са като дяволите на Хироус – нещо, което е по-добре да не ти се изпрекчва, защото докато се огледаш и вече те е покосило. Оказа се, обаче, че на мен са пратили импчетата – голяма детска градина от миниатюрни, пърхащи същественца с рогца и опашки. А пък аз трябваше да съм “другарката”.
Разбрах колко много греша, когато веднъж отидохме на разходка на Витоша с групата.
Катерихме се няколко часа по пътечките под кабинковия лифт, като моите студенти изглежда нямаха умора. Станчо водеше ентусизиран, а останалите следваха. Аз се влачех някъде откъм опашката, поемайки си болезнено въздух, докато едва местех крака. Студентите се опитваха да ме изчакват, но голямото нетърпение им пречеше. Накрая Тамиел, който беше може би най-срамежливия от групата, предложи да остане с мен, а другите да продължат към Черни връх. Ние сигурно щяхме да стигнем максимум до Алеко.
Бяхме вървели около пет минути, когато на мен пак ми се прииска почивка. Избрахме си една морена на сянка и приседнахме на нея. Тамиел извади пакет цигари и ми предложи да си взема. Огледах ги основно от любопитство – опаковката беше червена с оранжеви пламъци, а марката - “Hell’s Finest”. После учтиво отказах да се тровя. Той обаче си запали и започна щастливо да дими наоколо. Явно му липсваше запушената атмосфера в София.
Въздъхнах и мислите ми неволно се понесоха към колегата Тошо – спомних си как ми беше донесъл солна киселина от хранилището преди няколко дни и как ръцете ни се докоснаха, докато ми я подаваше. Може би това беше момента да го поканя на среща, но твърде много се страхувах от това, че ще ми откаже.
- За този ваш Тодор – каза Тамиел без никакъв увод, докато ескпедитивно издишваше дима от цигарата си, - може да сключите договор. Аз ще ви насоча към подходящия ммм професионалист.
- Какъв договор? – стреснах се аз
- Нали знаете – той може да бъде ваш и само ваш срещу определено време служба на душата ви.
- Искате да кажете, че наистина мога да си продам душата за мъж?
- Не става въпрос за вечна служба. – опита се да ме успокои той – А за определено време в години, най-много около век.
- А-а-а-ми, ще си помисля. – заекнах и нервно се заиграх с кичур от косата си. Стараех се пръстите ми да не треперят твърде много.
Щом Тамиел си допуши, отново тръгнахме нагоре. Той мълчеше, очевидно се чувстваше гузен затова, че ме е изплашил. /*Определено бях сбъркала – това не бяха импчета, а демони от висок клас.*/
В какво, по дяволите, се забърках?!
Докато се изкачвахме все по-нагоре, започнах да се успокоявам – в крайна сметка, каквото и да направех, те бяха по-силни и по-способни от мен. В лабораторията имах предимството да съм преподавателката, но на този терен си бях просто охлювът-турист.
Катеренето ми се струваше все по-трудно, още не бях минала онзи праг, когато тялото се активизира въпреки умората и затова пъплех нагоре с отворена уста и почти изплезен език.
Изведнъж над нас се чу някакъв грохот и по склона се посипаха дребни камъчета. Обаче не беше само това. Погледнах нагоре и видях, че се задават и по-големи камъни. Точно преди камъните да се изсипят право въхру главите ни, Тамиел без много приказки ме хвана през кръста и ме дръпна към себе си.
Секунда по-късно вече се намирахме на малка полянка, оградена с ели и смърчове.
- Какво беше това? – казах с разтреперан глас и си поех дъх на пресекулки. Тамиел полека дръпна ръката си от кръста ми.
- Каменопад. – отговори кратко той и посегна към джоба си за кутията с цигари
- Я дай и на мен. – казах, без много да му мисля.
Посегнах към цигарите с треперещи ръце, едва успях да хвана една и веднага я изтървах на земята. След няколко опита най-накрая успях да я вдигна. Поочистих я от полепналите боклучета и си я сложих в устата. Тамиел ми я запали и аз дръпнах силно от нея.
- Внимавайте, силни са. – опита се да ме предупреди той.
Отговора ми беше изкъртваща дробовете кашлица. Той само се ухили и ме тупна по гърба. Когато най-накрая се съвзех, ми каза, че ще викне Станчо, за да видят каква е тази работа с камъните.
- Вие стойте тук, след малко ще дойде Данеел да ви прави компания. – инструктира ме на тръгване.
Не бях стояла и пет секунди сама, когато пристигна Данеел. За разлика от Тамиел, той си падаше доста разговорлив или по-скоро се опиваше от звука на собствения си глас. Поне половин час ми говори за това как трябва да се обезопасяват химическите лаборатории, което ми беше във висша степен досадно, предвид че по едно време водех подробен семинар на тази тема.
Когато най-накрая Станчо и Тамиел се върнаха, едва не ги разцелувах. Двамата обаче бяха мрачни, така че трябваше да се въздържа.
- Е, разбрахте ли повече по въпроса? – попитах ги аз
- Със сигурност е саботаж. – отговори ми Станчо
- Но на кого е притрябвало да ни замеря с камъни нас двамата с Тамиел?
Отговори ми мрачно мълчание.


* * *


Тъкмо се бяхме разделили със Станчо, който ме изпращаше след занятие, когато видях, че се задава автобуса. Потичах като идиот половин минута след него и накрая запъхтяна скочих вътре. На задните седалки имаше няколко подпийнали студенти, които се замеряха с бутилка бира, затова веднага седнах в средата. Щеше ми се да им откъсна главичките.
На половината път до Зимния дворец шишето се пльосна на земята и започна да пръска във всички посоки. Една от струите успя да стигне до мен и да ме опръска по косата.
“Ей, идиотчета, какви ги вършите?!” – идеше ми да им кресна, но си затраях. Бях сама, а те бяха четирима. Затова само станах и се преместих по-напред.
- Кво прайш, бе тъпак? – изгрухтя единия – Заливаш хората.
Това им напомняне за моята скромна персона ме смути. За мое щастие те слязоха на зала “Христо Ботев”. Изведнъж в автобуса стана подтискащо тихо. Вътре бяхме останали само аз и някакво студентче, свито на една от предните седалки.
Двамата слязохме на Зимния дворец и студентчето веднага кривна надясно. Аз продължих направо, като се оглеждах инстинктивно. Нещо в сенките сякаш се размърда. Опитах се да ускоря крачка, но нямаше полза – от близкия блок излязоха две тъмни фигури и се запътиха към мен. Затичах се покрай паркираните коли, но те приближаваха все повече.
Бяха практически еднакви – с черни кожени шлифери и шапки с периферия като гестаповците по филмите. Когато се изравниха с мен, ме подпряха с раменете си от двете страни и ме накараха да забавя ход. Десния се обърна бавно към мен и каза:
- Знаем с какво се занимавате. Най-добре е за вас да престанете.
- Какво имате предвид? – същисах се аз
- Налага ли се да обясняваме? – проточи левия – Чуждестранните студенти, упражненията. Сега припомнихте ли си?
- Добре, разбрах. – разтреперах се аз – Сега може ли да си ходя?
- Разбира се, че не. – отряза ме десния
- Ще дойдете с нас да подпишете едно споразумение. – добави левия
“Ще викам!”, помислих си, но от устата ми не можа да излезе и звук. Продължаваха да ме мъкнат като в лемата за двата полицая към някаква неизвестна ми точка. Опитах се да извикам още веднъж, но резултата беше същия. Оставаше само да гледам как ме отвеждат.
По някое време от края на улицата към нас тръгна друга фигура , която като че ли потропваше с токчета по паважа. Идеше ми да й викна да бяга, но все още нямах глас. Тя обаче продължи да крачи към нас.
- Госпожице Андреева. – поздрави фигурата, като докосна периферията на шапката си. Беше ми смътно позната, но не можех да се сетя коя е.
- Момчета, изпратена съм да заведа госпожицата до тях. – каза тя.
Сега ми светна – беше Лилит. Познах я по гласа.
- Ще ти я дадем с радост, след като подпише. – проточи левия
- Не, мисля че няма да стане така. – отговори Лилит – Най-добре ще е да изчезвате.
Тя махна с ръка към тях и те се разтвориха във въздуха, преди да са успели да възразят.
- Елате, госпожице, ще ви изпратя. Всичко наред ли ви е?
- Добре съм. – успях да отговоря, но крака ми потрепери и почти се свлякох на земята, затова тя ме подхвана за лакътя и ме издърпа на тротоара. Лилит беше така добра да ме изпрати до входа и ме увери, че в квартирата ми няма да ми се случи нищо лошо.
Няколко минути по-късно вече бях в стаята си и пиех успокоителни по нощница. Докъде ли щях да се докарам така?




Скоро двете допълнителни групи станаха четири, а четирите – осем. Очевидно се размножаваха чрез деление на две – като бактериите. Преди да се осаферя, вече бях затрупана с дяволчета до шията.
Имах свободно време само колкото да се зазяпвам в косата на Тошо по коридора. Но скоро и то заплашваше да изчезне, защото вече потъвах в подготовка на лекции и упражнения и заверка на протоколи. Малкото академична работа, с която се занимавах, започна все повече да минава на заден план. Тъкмо успях да балансирам някак нещата, когато Станчо ми каза, че щели да ми дадат допълнителна, десета група.
В главата ми се надигаха писъци като приливни вълни, затова се запътих към кабинета си, за да си взема нервните успокоителни. Обаче тъкмо когато завивах зад ъгъла, зад който се намираше кабинета ми, се блъснах в някаква подвижна преграда и усетих как по гърдите и корема ми се разпространява нещо парещо.
- Боби, какво направи? – със закъснение познах гласа на Тошо
- А ти какви ги вършиш, Тодоре?! – озъбих му се аз и с два пръста отлепих пуловера от себе си
Той все още стискаше в ръката си празната чашка от кафе, но скоро се осъзна и я запрати към кофата в ъгъла. След това посегна да вземе ключа от ръката ми.
Дадох му го мълчаливо и той отключи вратата на стаята ми, без да се бави. Хвана ме с две ръце през кръста и почти ме избута вътре. От това пулса ми се качи, така че го усещах навсякъде. А трябваше да сваля мокрите дрехи.
- Ако обичаш, не гледай. – казах му нервно. Макар че ми се искаше да гледа, свития ми характер беше надделял.
- Не се безспокой, отивам да ти донеса дефламол.
- Така и така си ме залял, - реших да се пробвам – искаш ли да излезем някой път?
Тошо се намръщи.
- Да ти кажа, много съм зает. Няма да мога.
Той си придаде забързан вид и излезе през вратата, без да ме погледне. Почувствах се, все едно съм паднала от Айфеловата кула и сега летя към паважа. Шокът, както и натрупаното напрежение си казаха думата и аз се струполих на дивана и започнах да рева, както си бях с омазаните дрехи.
След малко на вратата се почука. Аз само обърнах глава натам и примигнах, за да махна сълзите от очите си. Беше Станчо.
- Госпожице, какво ви се е случило? – каза той, докато оглеждаше бъркотията, която представлявах.
Аз само обърнах глава към дивана и продължих да си рева.
- Тихо, тихо. – Станчо приклекна до дивана и ме погали по главата, както се гали дете.
- Вече загубихме трима преподаватели. – каза той като че ли на себе си – Единия се хвърли от покрива на блока си, двама просто се отказаха.
- Наистина ли? – вдигнах глава от дивана. Беше ми гадно за колегата, но не можех да не се зарадвам, че аз само съм се пристрастила към нервните успокоителни.
- Да, за наше голямо съжаление. Не мислете, че много искахме да ви дадем десет групи наведнъж. Наложи ни се.
Изправих се и седнах на дивана. Тъкмо се канех да го попитам още нещо, когато на вратата отново се почука.
- Боби, може ли да вляза? – попита предпазливо Тошо, да не би случайно да ме види гола
- Отвори му. – казах на Станчо. Изобщо не ми се занимаваше с него.
Станчо открехна вратата и любезно се осведоми какво иска Тошо от мен.
- Може ли да вляза? – повтори той
- В момента не. – отговори Станчо. - Госпожица Андреева не се чувства добре.
- Тогава й дайте този крем. – каза Тошо и си тръгна.
Когато Станчо затвори вратата, аз вече се дерях с цяло гърло.
- Не че ми се полага да се меся, - заговори ме пак Станчо – но не си струва точно заради този да плачете. – и ми подаде дефламола – Да беше принц или поне телевизионна звезда – а то асистент.
Опитах се да се засмея, но не можах. Вместо това изхълцах шумно и докато стисках с една ръка тубичката, с другата се хванах с нокти за врата, за да се одера – така физическата болка временно надделяваше над психическата. Станчо дойде до мен и много внимателно откачи ръката от врата ми, след което предпазливо подхвана друга тема:
- Струва ми се, че искахте да поговорите с мен за натоварването си.
- Няма нищо, мисля че ще се справя. – започнах да се оправдавам
- Глупости. – отсече Станчо – Ще направим всичко, за да го намалим до нормалното.
- На ръководството никак няма да му хареса.
- Оставете на мен. – усмихна се той

Мисля, че доста ме надценяваш.
Но все пак се радвам, че си го прочела и ти харесва. Пускам още.
Разделено е със звездички, няма си глави. И още не знам колко ще е голямо.




Имах по-малко от десет минути да се приведа в приличен вид – зачервените ми очи, разрошената коса, изгорената кожа и изцапаните дрехи – всяко от тях можеше да заеме цялото това време. С помощта на Станчо обаче успях да се справя – докато си миех лицето, той ми решеше косата, после си изпрах дрехите и докато се намажа с крема, той ги изсуши с няколко подухвания. Взех си нещата под мищница и се юрнах към поредния час, който беше с една от нормалните групи.
Дори успях да срещна Тошо на стълбището.
- Благодаря за дефламола. – казах му с равен тон и го подминах, оставяйки го да се пули на съвсем чистите ми дрехи. Това ми беше отмъщението, задето не искаше да излезе с мен.
Освобождението ми от мисли за него обаче трая само половин ден. Вечерта, когато останах сама, уморена и без работа, която трябва да се свърши незабавно, в главата ми отново нахлуха натрапчивите мисли. Бях толкова отчаяна, че за пръв път се замислих сериозно над предложението на Тамиел.




Помещението приличаше на нещо средно между малък клон на банка и адвокатска кантора. Дявола зад бюрото беше облечен с черен костюм, бяла риза и вратовръзка на червено-черни райета. Очите му изглеждаха миниатюрни, скрити зад малки очилца в стил Джон Ленън. Косата му изглеждаше оплешивяваща и аз се зачудих могат ли изобщо демоните да оплешивяват. Сигурно го беше направил нарочно, заключих накрая, за да играе по-добре ролята на дяволски чиновник.
Тамиел прекрачи прага след мен и ме потупа окуражително по рамото. Имаше защо – чувствах се така, все едно съм на посещение при зъболекар. Двамата седнахме на обикновените столове за посетители, а чиновника се настани на кожения си стол с висока облегалка и с делови вид извади пачка документи.
- Здравейте, аз съм господин Везувио. – представи се той с професионалната усмивка на адвокат – Доколкото разбрах от вашия придружител, бихте искали да спечелите сърцето на млад мъж.
- Да, правилно сте разбрал. – казах и преглътнах. – Може би ще ми обясните по-подробно как може да се осъществи това?
- Разбира се. – усмихна се той още по-широко и в усмивката му долових нещо много по-различно от нещата, присъщи на господин Асмодей и дяволите-химици. Като че ли самото му изражение подмамваше и очароваше. Ако един обикновен чиновник изглеждаше така, запитах се, то какви ли бяха същинските прелъстители?
- Запозната ли сте с основната концепция на задгробния живот на душата? – попита ме той учтиво
Поклатих глава.
- Значи трябва да започнем от понятието за душа. С него поне наясно ли сте?
Отново поклатих глава.
- Тамиел, защо не й обясниш набързо, докато отида да си взема едно огънче?
- Добре. – съгласи се той малко неохотно и плешивия чиновник ни остави сами в кабинета си. Погледнах за пръв път през прозореца, през който се виждаха отсрещните сгради. Тамиел все още мълчеше, затова станах и отидох до прозореца. Няколко етажа по-надолу се виждаше Витошка, цялата покрита с последните листа на дърветата. Колкото и нелепо да беше, все още се чувствах като учителка на Тамиел, а не като обикновена смъртна, придружавана от дявол в офиса на непонятна кръстоска между банкер и прелъстител.
- Хайде, кажи ми. – усмихнах му се накрая. – Не се притеснявай.
- Ами, всъщност не е толкова сложно. Но на онези отгоре не им харесва така и затова го карат да изглежда като някаква загадка. – той се понамръщи – Имаме душа – това е онази частица от вас, която може да мисли и чувства самостоятелно. Биохимията ви подпомага тези процеси и осигурява присъствието ви в материалния свят. Нас тя засега не ни интересува. Душата може да съществува в няколко състояния – въплътена в живо тяло, почиваща, намиращата се в някой от множеството Райове и Адове. Тя е по подразбиране свободна, докато не се сключи някакъв договор за нея. Договорите обикновено траят крайно време и могат да се сключват за какво ли не - богатство, слава, власт, любов. Само че вече е много трудно да се открие посредник, осъществяващ сключването. Иначе досега лудите с кауза щяха да са превзели всички налични позиции.
В това време в кабинета влезе чиновника, държейки в ръката си керамична чаша, в която се намираше малко газово-плазмето кълбенце, което приличаше на втечнено парче слънце. Значи това беше “огънче”.
- Договора, който се предлага на вас, е сравнително краткосрочен.
Господин Везувио мълчаливо разлисти една дебела папка и я прелисти на средата. После ми я подаде. В нея видях следния ценоразпис:
- Един милион долара – 500 години
- Диктаторство – 10000 години
- Влюбване (услуга за мъже) – 300 години
- Влюбване (за жени - промоция) – 99 години
Повече не гледах, зашеметена от числата. Значи ми предлагаха само за деветдесет и девет години бъхтене и преливане на огън от празна кофа в продънена бъчва с пробита лъжица цялото внимание на колегата Тодор. Не, това определено не ми харесваше. “Не искам да знам повече”, помислих си трескаво, “искам да си ходя”.
- Нека дамата да си помисли още известно време. – притече ми се на помощ Тамиел – И ще се върнем по-нататък, за да си довършим обясненията.
- Както решите. – с благ гласец каза господин Везувио и се облегна назад в стола си, докато някак си успяваше да отпие от малкото слънце.
- Може ли да полюбопитствам относно питието ви? – попитах учтиво
- Стандартно огънче. Някаква плазма беше, нали Тамиеле?
- Стабилна високотемпературна водородна плазма. – отговори Тамиел – Ако искате още информация, трябва да се обърнете към господин Асмодей за разрешение за преглед на квалифицирана информация.
Беше ми любопитно колкото за самата плазма, толкова и защо не споделяха откритието си с нас. Но за това щях да питам по-късно, а не докато господин чиновника ми подслушваше дори мислите.




Всеки, който е ходил на катедрено събрание, знае колко успиващо може да се отрази то на човек. Особено ако той не участва в дискусиите и не е чак толкова заинтересуван от ремонта на четвъртия етаж или защо колегата Хикс е скъсал всичките си студенти предната сесия.
Така беше и с този съвет, където стоях на последната маса и прекарвах в полусън всичко освен гласуването, опряла дискретно лакти на масата и с глава, подпряна на дланите. Предната нощ бях спала само пет часа и просто не можех да се удържа будна, особено на фона на монотонния глас на ръководителя на катедрата ни доцент Борисов.
Тошо седеше две маси пред мен и когато все пак успеех да си отворя очите, виждах единствено косата му. Това обаче не пречеше през главата ми често да минават мисли за него. Насън неговия двойник, облечен с лабораторна престилка, дойде при мен с колба в ръка, обяснявайки ми как е синтезирал хубаво бяло вино и ме канеше да пия от него. Тъкмо когато отпих от виното, главата ми се залюля и се озовах в едно легло с него, а той тъкмо смъкваше престилката си…
- Колеги, гласувайте. – стресна ме гласа на доц. Борисов. – Който е “за” ремонта на лабораториите, да вдигне ръка.
Опитах се сравнително координирано да протегна ръка нагоре. После съня пак ме победи. Гласувахме и за други неща – незначителни промени в устава и други подобни и накрая ни пуснаха да си ходим. Отворих очи сънено, събрах си нещата и се насочих към изхода. Подтискайки една прозявка, задминах истинския Тошо и с олюляваща се крачка се насочих към вратата.
- Извинете, търся госпожица Андреева. – сепна ме един тъничък гласец. Още един студент, който го мързи да идва на упражненията ми, помислих си, защото бях сигурна, че изобщо не съм и виждала физиономията му.
- Да, аз съм - отговорих.
- Бихте ли дошла с мен за малко? – тук трябваше да ми светне червената лампичка, но бях твърде заспала, пък и не мислех, че някой студент може да ми направи кой знае какво в университета. Той ме поведе надолу по стълбите и отначало аз само го следвах, но по едно време попитах:
- Извинете, накъде точно ме водите?
- Ще видите – каза студента, без дори да се обърне.
Вече преминавахме покрай стаята на портиера и аз му махнах за поздрав.
Приближихме външната врата. Престъпвайки през прага, се канех пак да попитам къде отиваме. Но вече беше късно – озовахме се на съвсем различно място, сякаш се бяхме телепортирали.
Погледнах рефлекторно назад, но вратата беше изчезнала. Вместо това навсякъде около мен се простираше равнина от изстинала лава, а някъде назад се червенееше езеро от огън и течни скали. Никак не се учудих, когато забелязах, че и придружителя ми се е превърнал в дяволче с рогца, копита и опашка, хилещо се пакостливо.
- Значи това е Ада – казах накрая. - Защо ме доведе тук?
- Шефа иска да ви види. Хи-хи-хи. – изхили се тънко дяволчето, което накара нервите ми да се изопнат. – Вървете напред. Освен ако не искате да се загубите.
То ме водеше през някаква пътека между скалите, която само то виждаше, а аз просто се препъвах подире му. Сърбяха ме и двете ръце да го плесна през врата, но не посмях. Със сигурност после щяха да ми го изкарат през носа. Бях нервна и уплашена, освен това се чудех дали Станчо ще ми се ръзсърди, задето съм последвала това същество. Вярно, не ме беше инструктирал да не говоря с непознати студенти, а и да беше, нямаше как да го спазя, но все пак ме глождеше вина.
След около двайсет минути вървене приближихме портите на голям каменен дворец, където сигурно се спотайваше въпросния началник. Дяволчето ме поведе право към вратата-решетка, където пазеха двама, вероятно почетни, гвардейци. Забавих крачка, за да ги огледам, но дяволчето намери начин да ме пришпори да вървя напред – в един момент открих, че просто не мога да намаля темпото. Успях само да забележа, че са облечени с червено-оражево-черни униформи и с тъмни средновековни каски на главата.
Дяволчето кимна на гвардейците, които не се помръднаха, бутна портата и двамата влязохме в голям двор, където се мяркаха много непознати за мен насаждения, които наум наричах живи пики, шурикенчета и стрелички, и тук-таме някой дявол, облечен като гвардейците.
Поведоха ме към вратите на замъка, после по безкрайните коридори и стълбища. Успявах да поддържам някакво темпо само поради мисловния контрол на дяволчето – иначе отдавна да се бях струполила в несвяст.
На всичкото отгоре ме накараха и да чакам в приемната на “шефа”, а секретарката му ме гледаше отвисоко през това време – можеше и да ме мъкнат против волята ми, но тя и само тя имаше право да ми каже кога да вляза.
- Моля, заповядайте вътре. – хладно и надменно ме насочи към една врата. Беше красива, но вида й беше особено арогантен. Нищо чудно, че Лилит не харесваше прелъстителките.
Станах от коженото столче и се затътрих към вратата. Дяволчето беше изчезнало нанякъде в момента, в който ме доведе тук. Явно знаеше, че не мога да избягам.
- Добър ден! – поздрави ентусиазирано дявола зад бюрото. – Заповядайте, седнете.
Стола, който ми беше посочил, беше шедьовър на дърводелското изкуство – от естествена кожа и с голяма кожена облегалка, приличаше доста на по-красивия брат на стола на господин Везувио. Бюрото беше тежко и дъбово, сигурно отпреди Ренесанса, а притежателя му изглеждаше като определение на думата “дявол”. Рогата само придаваха повече привлекателност на физиономията му, която беше като на най-красивите мъже, които съм виждала, а опашката и копитата бяха извън полезрението ми. Имаше тънки мустачки като на Кларк Гейбъл, а и нещо в лицето му определено наподобяваше на него. Пропусна да се представи, но на мен определено не ми дремеше как точно се казва, затова наум му виках Рет.
- Предполагам, знаете защо сте тук. – заговори отново той, защото аз си мълчах.
- Не, нямам никаква идея. – отговорих с лека хладина в гласа, въпреки че този тип ме привличаше неустоимо. Той определено го осъзнаваше и бях почти сигурна, че ще се опита да го използва.
- Такава умна жена като вас? Съмнявам се. – усмихна ми се той.
“Ето, започва се”, помислих си. А на глас казах:
- Моля, обяснете ми. Опасявам се, че не съм толкова интелигентна, за колкото ме смятате.
Надявах се това да го подразни, но ако отговора ми не му беше харесал, това не пролича по лицето му. Все пак си имах работа с професионалист. А най-лошото беше, че го харесвах. Мамка му.
- Тази година преподавате на една по-особена група студенти. – каза той и примигна с големите си черни очи. – Бихме искали да се откажете от тях. В замяна ще ви предложим изпълнението на едно желание напълно безплатно.
Оставаше само да се изясни какво искам. Да съм гадже на Тодор или да имам голям апартамент в центъра на София, вместо онази дупка, в която живеех? Или пък направо да емигрирам на запад, някъде където ще мога да правя наука…
Започнах да се усещам, че не просто си правя списъци наум с нещата, които искам, а целенасочено ми ровят в мозъка.
“Спри”, казах си и потока от мисли се закова на едно място. “Искаш ли наистина да се откажеш от студентите?” – това вече си беше моя мисъл. Трябваше да решавам, и то бързо.
Рет ме чакаше да взема решението с вежлив интерес, изписан на лицето. Явно наблюдаваше какво става в мислите ми. Затворих си очите, за да не ме разконцентрира. Не исках ли все пак да се откажа от тях, нашепваше ми едно гласче.
Изолирах го и претеглих двете възможности. Да изоставя Станчо, Лилит, Тамиел и останалите? Щеше да ми е мъчно за тях. Щеше да ми е гадно, че не съм помогнала, когато имат нужда.
От друга страна Тодор, апартамент в чужбина… “Не”, каза ми вътрешния глас. “Трябва да си ги заслужиш.” Трябваше да се държа и да не предавам Станчо и другите.
Добре, значи се изяснихме. Сега остава да го приложим на практика.
- Не мога да се откажа. – казах на глас, след като си отворих очите. Това беше напълно излишно, но пък за секунда разяри дявола. После той си възвърна самообладанието и се усмихна.
- Но има толкова много неща , които може да си пожелаете. – той стана и заобиколи бюрото. Можех да разгледам отблизо безупречния му костюм, правилните му вежди, белите му зъби.
Рет сложи ръка на рамото ми и, зарязал всякаква вербална комуникация, ми изпращаше образи направо в главата. Красиви мъже, които никога нямаше да имам, места, които вероятно нямаше да посетя, лаборатории, в които нямаше да работя. Или пък ако исках него, той ми внуши, че определено мога да го имам.
“Не”, беше единственото, което можех да му отговоря мислено. Усетих как той увеличава мощността на прожектираните образи, в един момент ми призля и малко след това загубих съзнание.

Уоууу, човек!!! Това вече се превърна в един от най-любимите разкази, които някога съм чела. В смисъл, то не е това чувство за хумор, което прокарваш незабележимо, и ВЪОБЩЕ човек не знае какво да очаква занапред.. И просто нещата почват да се развиват в много интересна насока и въобще, тоя различен поглед върху правенето на сделки с дявола, адски :Д ме вълнува...! Нямам търпение да видя какво ще се случи по-нататък и да разбера защо й е предложил точно да се откаже от студентите.
БТВ ЙЕС ГОРДА СЪМ С НЕЯ, че не се отказа!

Мисля, че ме ласкаеш прекалено много. Все пак, благодаря за коментара, а и за това че прочела това, което пускам. Докато някой ме чете, ще пускам разказа.




Събудих се часове по-късно в килия два на три метра. Светлината си беше все същата – разсеяна и кървавочервена, идваща от единственото зарешетено прозорче малко под тавана. Лежах по гръб на груб дървен нар, а в другия край на килията имаше дупка в пода без никакви лигавщини около нея. И без отвратителната й миризма беше ясно за какво се използва. Пейзажа завършваше със стената – решетка, чийто огромен катинар се намираше близо до леглото ми.
Надигнах се от нара, главата ми се въртеше. Вонята ми подейства почти веднага и едва не повърнах на пода. Седнах предпазливо обратно и изчаках мисълта ми да се изясни. Бях пленница и нямах никакъв шанс за измъкване, това беше ясно. Но как трябваше да се държа? Дали нямаше да е по-добре да се съглася на исканията им, преди да са обърнали дебелия край? Дали изобщо имаше значение какво ще им кажа?
След петминутно главокружение реших все пак да се държа и да не се съгласявам. Да правят каквото щат, казах си и полегнах обратно на нара.
Може би два часа по-късно чух стъпки, идващи от другата страна на решетката. Чу се и подрънкване на ключове. Без много церемонии някой отвори килията ми и ми каза да излизам. Подчиних се с нарастващо безспокойство – какво ли щеше да ме прави Рет този път?
Не бях в състояние да си представя и половината неща, които ми приложи. Показа ми най-ужасните образи, които можеше да измисли – трупове, зомбита, смъртта на близки хора; новото русо гадже-манекенка на Тошо; собственото ми кърваво самоубийство и след това болка в най-чистия й вид – непоносима и ръчкаща като с тънка игла направо в мозъка ми.
Върнаха ме в килията с размътен мозък и не много галантно ме проснаха върху нара. Малко след това загубих съзнание.




Дойдох на себе си върху нещо като носилка – двама дяволски войници, този път без средновековните костюми, ме носеха по коридорите на замъка. Над мен се надвеси женска глава и ми се усмихна, като видя, че съм се събудила. След това сложи пръст пред устата си. Едва ли имаше нужда, тъй като нямах сили да извикам. Беше облечена в някаква мръснозелена военна униформа с пола, а черната й коса беше сплетена на плитка. Никога в последните два месеца не се бях радвала повече да видя Лилит.
Отначало замъка около нас беше тих, но после започнаха да се чуват отделни викове и тропане на крака, а на няколко пъти Лилит май препъна някого. Изхвърчахме от прозореца на първия етаж  и паднахме право върху живите пики. Нададох вик – след ровичкането в мозъка ми бях станала стръхчувствителна към болка.
Към нас веднага се втурнаха поне десет гвардейци. Единия от носачите обаче махна по посока на земята, захвърчаха пръст и камъни, след което се озовахме в тунел, който се затвори след нас.
Двете момчета ми помогнаха в пълзенето по тунела, който ми се видя безкраен. Може би час по-късно излязохме сред скалите и веднага се телепортирахме в друга част на Ада, която изглеждаше по коренно различен начин.
Намирахме се в нещо като почивна станция от соц време и изглеждаше като че ли сме съвсем сами. Стълбищата с дебели килими, позастарялата мека мебел, полилеите с висящи от тях цветни стъкълца – това много приличаше на резиденция на някое бивше величие.
- Лилит ще ви покаже стаята. – разпореди се Станчо, който беше единия от носачите. Другия ми беше тотално непознат, дори и след като го огледах подробно.
Стаята беше луксозна по начин, познат от минала епоха. Леглото ми беше двойно, с дървени табли, на пода имаше паркет и дебел килим, а лампите бяха покрити с полилеи от боядисано в бяло стъкло.
- Ще останете тук няколко дни, докато се съвземете – каза Лилит, докато ми показваше откъде се палят лампите.
- Ама аз имам часове утре! – запротестирах
- Не се притеснявайте, - усмихна се тя – времето в Ада тече по различен начин, отколкото на Земята. Човек може да се вмъкне тук и да прекара месеци, след което да се върне там в същия момент, в който е напуснал. Обратното също е възможно – да прекара тук секунди, а на Земята да минат векове. Всеки може да се научи да управлява времето си в Ада, но на повечето смъртни, както се досещате, това не е позволено.
Складирах информацията в изтерзания ми мозък, за да се върна да я разчепкам по-късно, изритах обувките си в преддверието и се запътих към прозорците, покрити с плътни завеси. Дръпнах една от тях и пред мен се разкри малка тераса с изглед към огненото езеро.
- Уау! – захласнах се като първокласничка – Много е красиво.
- А, нищо особено. – махна с ръка Лилит – Всеки ден го гледам от квартирата ми.
- И все пак е хубаво. Както и тази сграда. Каква е тя?
- Резиденцията на Тодор Живков в Ада. – лукаво се ухили тя – Само че самия той не се задържа в нея, защото е много зает, така че едва ли ще го срещнете. Между другото, има басейн с топла вода на първия етаж. Ако се чувствате добре, мога да ви заведа да поплуваме.
- За плуване никога не съм уморена. Но нямам бански.
- Няма и да ви трябват. Тук всички са свикнали да минават и без тях.
- Добре. Да тръгваме тогава.
Лилит все пак държеше да ми покаже и банята, преди да слезем надолу. Имаше какво да се показва – собствена вана, която може да се настрои така, че водата да излиза от вътрешността й и дори да прави балончета. Бяха ми наредили и щял шкаф с огнени сапунчета и шампоанчета, както и пяна за вана вулкан – с ефекта на истинска лава, но надявам се не и температурата.
Излязохме от стаята – номера беше 226 – и се затичахме по стълбите, хванати за ръка. Тя ме преведе през няколко врати, докато най-накрая стигнем до съблекалнята. Докато свалях дънките и ризата си, наблюдавах как Лилит небрежно пуска униформата си на земята заедно с бялото бельо, което изглеждаше като извадено от устав. Тялото й беше съвършено – нито слабо, нито пълно и бих се хванала на бас, че всеки мъж на земята, поставен на мое място веднага щеше да й се нахвърли.
Минахме през съседната стая, която беше нещо като гимнастическа зала и Лилит ми показа някои упражения за разгрявка. Изпълнихме ги голи, като че ли това беше най-нормалното нещо на Земята (или в Ада), след което изтичахме към басейна.
Помещението беше оформено като кратер на вулкан, пълен с топла вода. Имаше също и топли камъни, на които да се излегнеш и да си починеш. Освен нас имаше още пет-шест души, хора и дяволи, които си плуваха из кратера или се изтягаха голи на камъните. Спрях нерешително, но Лилит ме побутна към водата. Двете скочихме вътре почти едновременно, оказа се съвсем не дълбоко, поне в този край. Като че ли и плътността беше малко над обичайната, защото можех да се задържам отгоре без никакви усилия.
Все още се притеснявах да гледам към голите тела около мен, което накара Лилит да се засмее.
- Не се безспокойте, всички те са свикнали да ги гледат. Секса също не е забранен в Ада, така че ако си харесате някого, само ми казвате и аз отивам и му излагам предложението ви.
Нагълтах вода и започнах шумно да кашлям.
- Не, аз нищо не искам. – казах пресипнало – Плуването ще ми е достатъчно.
- Наистина няма за какво да се безспокоите. – потупа ме тя по гърба, от което захвърчаха пръски. – Напълно безопасно е. И зачеването се получава само след предварително планиране. Не съм физик, но съм учила, че тук действа поле, което деактивира яйцеклетката и не й дава да се дели. Болести пък изобщо няма. Така че всичко е позволено.
- Благодаря. – казах аз, незнаейки какво друго да отговоря – Ако нямате нищо против, ще плувам до отсрещната стена.
Загребах водата и се отдалечих колкото можах по-бързо, като зад мен се носеше отслабващия кикот на Лилит.




Останах почти седмица, както ме бяха заплашили. С времето обаче открих, че мястото съвсем не е лошо. Винаги беше горещо до задух (любимото ми време), а светлината си оставаше наситено червена през целия ден. Дяволите само забелязваха присъствието ми, след което изгубваха интерес към мен, а хората ме гледаха учудено, особено тези облечени в работни гащеризони, каквито бяха почти всички тук. Явно не се случваше често човек да се мотка без работа в Ада.
Имаше малки заведения тип “капанче” навсякъде – открих, че разполагам със златните си монетки и тук, явно някой ми ги беше донесъл, а персонала беше особено щастлив от това, че си ги харча при тях. Дори един ден Станчо дойде и ми остави още една кесия с пари – за в случай, че съм имала нужда от извънредни средства.
Понякога Лилит и Станчо ми правеха компания, един път дори Тамиел дойде с мен. Казаха, че били заети, но можеха да разтеглят времето си така, че да ме водят на обяд и вечеря. Слава на Сатаната, Лилит не повтори предложението си да ми сводничи, но аз не можах да го забравя през целия си престой.
Често обаче двете с Лилит обикаляхме най-различни заведения (покриващи най-различни вкусове), за да гледаме дяволски стриптийз (определено имаше какво да се види) или да се отдаваме на най-различни удоволствия.  Пушихме цигари (за мен бяха донесли специално от Земята, защото не понасях местните), марихуана, но аз ударих вето върху твърдата дрога. Достатъчно ми беше, че като химик познавах и кътните й зъби. Понякога, когато Лилит я домързяваше да излиза (а това се случваше доста често), си викахме стриптизьор направо в стаята ми и го гледахме по хавлии. След което го отпращахме с бельо, пълно с монети.
Понякога си мислех, че са ме довели тук, само за да видят доколко могат да ме развратят за няколко дни. Но сигурно само си въобразявах. Ада си беше такъв, независимо дали аз бях в него или не, така че сигурно се опитваха да ме накарат да се чувствам комфортно в него.
Когато решиха, че вече съм достатъчно здрава психически, че да си ходя, ми организираха парти край басейна, а специално за мен бяха поканили и един от стриптизьорите-дяволи. Тъй като нямаше какво толкова да сваля от себе си, той цяла вечер плува с мен насам-натам, като ме забавляваше с вицове за Ада.
На следващия ден ме изпратиха пеша до мястото, откъдето се стигаше до Земята, а Тамиел ме придружи до Студентски град. Както бях изумена да установя, беше същия ден и около час по-късно от момента, в който ме бяха отвлекли. Шефа ми се обади по телефона да пита защо така съм изчезнала, а аз го излъгах, че ми е станало лошо. Искаше да говори с мен, затова се разбрахме да се видим на следващия ден на обяд.




С доцент Борисов имахме какво да си приказваме. Неслучайно му се измъквах по тъча вече няколко месеца. Имах да си довършвам аспирантурата, а колегата, който ми беше неформален ръководител, замина за Германия пролетта и не смяташе да се връща.
- Виж какво, моето момиче – започна шефа. – Ти не работиш. Знам, че имаш много часове, но имаш да правиш изследвания.
- Да, доцент Борисов. – наведох глава аз.
След почивката бях се отпуснала тотално и чувствах все едно мозъка ми се е излял на пода.
- Какво стана, ходи ли до физическия?
- Още не съм.
- Обади им се и отивай. Искам да видя на какво приличат новите образци и да ти помогна, доколкото мога.
Нямах какво да възразя срещу това, затова обещах да се заема и излязохме от кабинета му, за да идем на обяд.




Хрумна ми една идея – защо да не обуча някой от дяволските студенти да ми помага? Вярно, бяха само първи курс, но отглеждането на кристали не беше толкова сложно.
Подпитах Лилит и Тамиел и те ми обясниха – можело, но само ако подпиша договор. Защо тези дяволи са така пристрастени към договорите? За целта трябваше да се срещна с господин Асмодей, който да го подготви. Тази среща ме караше да се нервирам – не знаех дали ще стигнем до съгласие, що се отнася до условията.
Той дойде в кабинета ми един следобед. Дали това беше жест от негова страна, за да не ме кара пак да се разхождам до Ада или просто така му беше по-удобно, не можах да разбера.
Още щом влязох, го видях да седи в моя стол, зад моето бюро. Вярно, че в случая той беше шефа, но не ми хареса, че ми го показва така. Когато ме видя, той стана от стола и ми се усмихна. Заобиколих го, за да си стигна до мястото и чак тогава успях да отговоря на усмивката.
- Момчетата ми казаха, че сте ме търсила. – започна той любезно
- Да. – кимнах. – Нали не възразявате, ако запаля?
- Моля. – посочи ми с жест той
Извадих цигарите – син Вайсрой, и докато се бърках за запалката, господин Асмодей щракна с пръсти и ми я запали. Това ме накара да се разтреперя. Оставих я в пепелника, за да не се вижда как ми треперят пръстите, под предлог, че трябва да отворя прозореца. После отново се настаних срещу събеседника ми. Мълчанието беше започнало да се проточва твърде дълго, затова го попитах колебливо:
- Вероятно са ви казали и за какво ви търся? Разбирате ли, имам нужда от малко помощ в лабораторията…
- Разбира се. Но както знаете, тази помощ си има цена.
Мисля, че почти можех да видя рогата му.
- И каква е тя? – реших да кокетнича, като се правя на тъпа. Изписах и подходящата усмивка на лицето си. Не ме беше страх от него, интересуваше ме само срока.
Точно в този момент в стаята влетя, без дори да почука, колегата Тошо.
- Боби, имаш ли?… - започна той
- Не, няма. – отговори господин Асмодей, без дори да се обръща.
Стъписан, Тошо отвори и затвори уста, след което тръшна вратата след себе си.
- Искаше сярна киселина. – каза ми демоничното началство, още преди да го попитам – Концентрирана.
- Аха.
Помълчахме още малко, докато аз допушвах нервно цигарата. Извадих нова и той протегна ръка да ми я запали.
- Двеста години. – каза ми след малко, скръстил ръце пред гърдите си
Зяпнах.
- Твърде много е. – изгледах го почудено - Аз просто искам помощ от тях като студенти, които за разлика от нормалните ми тъпанари ще се отнасят сериозно към работата.
- Мога да намаля до сто и двайсет и нито година по-малко. – лукаво се усмихна той
Чудничко, малко повече, отколкото ми искаха, за да докопам Тодор.
- А в какво ще се състои работата ми през тези сто и двайдесет години? – продължих да разпитвам, защото не можеше да се оттърва така леко
- Е, разбира се, че няма да ви пратим да миете казаните. – поглади той гъстия си мустак - Ще бъде нещо квалифицирано и научно. Дори бихте могла да свършите част от работата, докато сте още тук, ако научите достатъчно.
Това не звучеше толкова лошо. Какво друго бих правила в задгробния живот, освен да се занимавам с химия?! От друга страна…
- Но все още се колебаете, нали? – изтръгна ме той от разсъжденията – Нека ви дам една седмица да си помислите. Сигурен съм, че накрая ще се съгласите.
- Да, така ще е най-добре. – отговорих аз. Това, че беше наясно с навика ми да си давам по седмица размисъл за по-трудните решения, изобщо не ме шокира.

Ах, усещам, че вече почва да идва същинската част. Д: Много са ми съмнителни тия дяволи... хмм.. и особено със странните им нелогични предложения >.< замислят нещо, конспираторите! Д:

Влязох в час с някакви чукундури-биолози, които виждах за първи път – Николов ме беше помолил да го замествам. Стаята беше направо зверилник, само че дивите животни се разхождаха на свобода и крещяха като стадо маймуни.
- Я по-тихо! – скарах им се аз. Стаята утихна за около минута, през която успях да се представя, но после пак зашумяха.
Знам, че съм твърде мека с тях и сигурно трябваше да изгоня някого, за да млъкнат, но не го направих, което ми осигури около 80 децибела през цялото време, докато им разказвах теорията.
Докато им обяснявах какво трябва да направят на практика, идиотчетата се надпреварваха да ми викат „госпожо”. Обясних им, че не съм им госпожа и тогава един се провикна:
- Е, тогава как да ви казваме?
- Както искате. Може да ми викате „како” или Боби.
Това ми беше фаталната грешка. Маймуните тотално загубиха респект към мен, отвсякъде се чуваше лигавене:
- Како Бооби, сега какво да сложа?!
и
- Кака Боби е хитра, пàзи си лампите при нея.
После стана по-лошо. Започнаха да смесват каквото им падне, а един смелчак пусна цялата бучка натрий в съда с водата.
След като дима се поразсея, се чу вик:
- Како Бооби, къде отиде натрия?
Моментално зашлевих голия врат на виновника (който беше задал и въпроса), но от това натрия не се показа. Изгоних всички навън и викнах химика да търсим заедно каквото беше останало от метала.
След като не намерихме нищо (явно всичко беше взаимодействало с водата), избърсахме получената основа от пода и химика остана да оглежда последствията, а аз излязох пред сградата да изпуша един фас.
Навън беше студено и аз, сама, разчорлена и прогресивно замръзваща, си седях и си пушех край кофата за боклук. Бях оставила погледа си да се насочи към плочките, докато обмислях как точно ще обясня на шефа за инцидента. Видях някакви крака, които се приближиха, но вместо да продължат към вратата, спряха близо до моите.
- Здрасти, Боби. – чух един познат глас и вдигнах поглед, за да се озова точно срещу кафявите очи на Тошо.
- З-здрасти. – потреперих аз и дръпнах нервно
- Преди не пушеше. – отбеляза той дълбокомислено
- Преди студентите не ми хвърляха натрия във водата. – отговорих му аз
- Целия ли?
- Целия. – намръщих се и дръпнах втори път
- Изобщо, Боби, около теб се случват най-странни неща. Изчезваш внезапно, приказваш със странни хора в кабинета си, пропушваш.
За един кратък миг цялата история с демоничните студенти мина през главата ми, след което по рефлекс се опитах да я скрия. После се опомних и отговорих равно:
- Не мисля, че е твоя работа. – сопнах му се. - Отивам горе да видим с Цецо какви са щетите.
И го оставих да зяпа подире ми.




Придружена от Лилит и Тамиел се телепортирах в Ада от градинката зад факултета. Както и предния път, не почувствах нищо особено. Лилит ми обясни, че било най-трудно за телепортиращия, а пътниците изобщо нищо не усещали.
Времето беше същото, както и предния път – горещо и задушно. Помогнаха ми да си сваля якето и пуловера и те също разхвърляха малко дрехи.
Господин Асмодей ми беше насрочил среща в неговия кабинет и беше поръчал на двамата студенти да ме доведат. Неговия кабинет, за разлика от тези на колегите му, беше съвсем спартански – просто дървено бюро и тапицирани столове, за сметка на това имаше гигантски шкафове, фрашкани с листи хартия. Явно тук си държеше документацията.
- И така, значи се разбрахте с момчетата? Тогава тук ще трябва само да подпишем.
- Да. Лилит, Тамиел и Данеел се съгласиха да ми помагат.
Всъщност, ми се беше искало да взема Станчо вместо Данеел, но той каза, че е много зает и сам ми предложи замяната. Надявах се, че ще търпя достатъчно, за да не го изгоня, пък и той невинаги беше така досаден, както на Витоша.
- Добре тогава. Ето ви договора, прегледайте го.
В интерес на истината, текста не беше голям. Представляваше няколко страници, които започваха с “Аз, Боряна Стилиянова Андреева, обещавам да сътруднича за период от сто и двайсет години на Института за Приложна Химия към Университета на Адските Науки на Негово Величество Император Луцифер I по направления, определени от професор В.А.Асмодей…”, споменаваше се за това къде ще си почивам, какво ще ям (когато имам нуждата и/или желанието да го правя) и т.н. Едва ли не очаквах да видя и какви осигуровки ще ми плащат, но после се засмях и продължих да чета. Интересното беше, че тримата студенти се прикрепяха към мен безсрочно с опцията да бъдат подменени, ако аз искам.
Прочетох текста още веднъж, да не би да съм изпуснала нещо важно, след което вдишах дълбоко и кимнах. Господин Асмодей щракна с пръсти и от възглавничката на безименния ми пръст потече малка вадичка кръв. Взех перото, натопих го в кръвта и подписах.
Вече не бях свободен човек.




Тримата се оказаха перфектните помощници – Данеел беше чудесен асистент, Тамиел изпълняваше безропотно всичко, което му възложа, само с Лилит имаше малък проблем – обичаше да експериментира. Не можахме да ги запишем като кръжочници – бяха само първи курс, но пък неофициално се водеха към нашата катедра. Снабдих всеки от тях с престилка и бюро в една от лабораториите и им дадох ключове от шкафа с реактивите.
Николов щеше да позеленее от яд – не че не му даваха студенти, просто студентите не се задържаха много. Тошо ми честити, без да се мръщи – той пък си имаше достатъчно кръжочници. Беше по-голям от мен с няколко години и по-напред с научната работа със светлинни години. Тъкмо сега щеше да ходи на конференция в Рим и аз доста му завиждах.
Дори успях да убедя Тамиел да дойде с мене до Физическия факултет, за да видим старите образци на електронния микроскоп. После пък го оставих там самичък цял ден, защото оператора на микроскопа настойчиво се опитваше да ме сваля и на мен ми писна.
Станчо също не си беше губил времето. Нормални групи вече нямах, защото той беше успял да омае началството да ми остави само “чуждестранните” студенти.
Един ден обаче се случи малък инцидент. Лилит, като най-инициативната от кръжочниците ми, беше решила да синтезира царска вода, без първо да ме пита. Разбрах го в най-лошия възможен момент:
- Боби! - провикна се тя – вече си говорихме на малки имена – Виж, синтезирах царска вода!
В момента, в който погледнах натам, течността вече беше прогорила мензурата и капеше по пода.
- Отмести се! – извиках по навик, взех пластмасовия съд от ръката й и го измих на мивката, после го хвърлих в кошчето за химически отпадък. След което изсипах едно шише натриева основа върху червената локва на пода.
Сложих ръкавици, взех гъбата и с въздишка се заех да почиствам.
Както си бях коленичила с гъба в ръка, мернах нещо с периферното си зрение. Обърнах се и видях две колежки, с които не се обичахме особено, да седят като две овци на вратата и да ме гледат съсредоточено в ръцете. Все едно не бяха виждали как се почиства.
Тъй като не им обърнах особено внимание, а само измих гъбата и ръкавиците, чух как вратата се затваря.
- Кои бяха тези? – попита ме Лилит
- Причината аз да не харесвам жените. – отговорих й искрено




Няколко дни по-късно шефа ме повика – някак си беше разбрал за инцидента с царската вода. Размърмори ми се, че оставям кръжочниците да вършат каквото си искат и не беше далеч от истината.
- Боби, или ще ги стегнеш, или ще трябва да им забраним да припарват до лабораторията. – намръщи се той - И без това са много малки все още.
- Доцент Борисов, вината в случая е изцяло моя. – излъгах – Аз им поръчах да синтезират царската вода и не им казах да внимават.
Останалия половин час беше посветен на тирадата “Не поръчвай на студентите си да синтезират опасни корозиви без твое наблюдение”. Когато най-накрая началството се намърмори, аз си отдъхнах. Никак се ми се искаше студентите ми да отнесат някое наказание още в първата си седмица при мене. Пък и те не бяха виновни, че са толкова бръкливи и приемат химията като игра.
Дали пък не си взех беля на главата с тия дяволчета?




Ако ставаше въпрос за нормални кръжочници, бих заподозряла, че колежките са ме издрънкали. В случая обаче се съмнявах, че дяволчетата ще ги пуснат да си излязат от лабораторията, без да им бръкнат в мозъка. Лилит потвърди допускането ми – каза, че е изтрила инцидента от главите им, докато аз съм почиствала. Но ме накара и да се стресна – без да иска беше издрънкала на няколко нейни колеги какво се беше случило. Данеел и Тамиел също каза, че са разказали на колеги, така че кръга от заподозрени се беше разширил значително. Така че трябваше да си изчета лекцията и пред тях тримата:
- Не синтезирайте опасни вещества без мое знание. – започнах аз – Ако се колебаете дали нещо е опасно, първо ме питайте. Всъщност, по-добре изобщо не синтезирайте нови вещества, без първо да сме го обсъдили.
- Добре, Боби, окей, Боби. – кимаха студентите виновно, а аз все още се чудех кой ли ме е изпортил
След като ги пратих да си ходят, при мен дойде Станчо.
- Имаме едно начиние, - каза ми той – в което бихме искали да ви включим.
Аз само му се усмихнах и го поканих да седне пред бюрото ми.
- Скорошната случка с вашите кръжочници само показва това, което вече знаем. Трябва да се отделим в собствено звено, за препоръчване в друг град, където никой няма да ни се бърка.
- И аз с какво мога да съм ви полезна?
- Добре, че отворихте дума. – ухили се той лукаво – Можете да помогнете с организация на нещата тук в София.
- Тоест искате аз да ви помогна да се откъснете от университета?
- Точно. Аз, разбира се, ще ви помагам. Но ни трябва някой местен, който да движи нещата.
- А защо точно аз?
- Защото господин Асмодей ви има доверие. Особено предвид, че поехте вината за инцидента, без да е ваша. Освен това, - допълни той – първия ни опит се провали заради съботаж отвътре.




В средата на декември няколко души от групата, заедно с началника, заминахме на конференция. Кръжочниците не бяха с нас, а им бях оставила ключовете от лабораторията, което ме караше да ставам доста нервна на моменти. Съсредоточих се, колкото да изслушам по-важните доклади, както и да изнеса моя, след което излязох от залата, за да се обадя на Лилит за трети път и да я питам как вървят нещата в лабораторията и дали са успели вече да я вдигнат във въздуха.
Знаех, че се престаравам, но след случката с царската вода бях с няколко децибела по-нервна, що се отнася до лабораторията.
Докато пушех и разговарях със студентката ми по телефона, забелязах, че разни хора (предимно мъже) ме гледат странно. Чак тогава се сетих, че Лилит беше настояла да ме гримира преди да тръгнем и ми избра костюма с най-късата пола.
- Лилит, защо ме облече така? – шепнех аз, а от другата страна на линията се чуваше кикот – Сега всички мъже ме зяпат.
И сякаш за да потвърдят заключението ми, изсипалите се от входа на залата още няколко мъже веднага се оцъклиха срещу ми.
- Здрасти – долетя до мен познат глас.
Тъкмо се готвех да отрежа нещастника, когато акъла ми събра две и две и се вцепених. Тошо. Някъде между опитите на дяволчетата да взривят лабораторията и кисненето из чакалните в министерството на образованието бях успяла да забравя за него.
- Гледай да не вдигнеш нещо във въздуха. Оставям те. Чао. – произнесох на скоропоговорка
- Явно не ти е толкова неприятно да те зяпат. – изкиска се тя в ухото ми. - Е, хайде, затваряй.
- Здрасти, Тошо. – усмихнах му се нервно и прибрах телефона в чантата. Дали беше забравил за последния ни разговор? – Толкова ли е скучен доклада, че си решил да го пропуснеш?
- Нещо такова. – неопределено каза той. – Твоя обаче не беше скучен. Почти не ме приспа.
- Каза човека с доклада за амоняка. – подразних го аз – Добре, че не си си донесъл пробите.
- Туш. – засмя се той
Нервно смачках угарката във вътрешната повърхност на кофата за боклук. Толкова лесно ли ми се даваше той?
Посегнах да запаля нова цигара, но Тошо ме спря с жест.
- Стига си се тровила. Да идем да хапнем.
Ако това ми го беше казал който и да е друг, сигурно щях да се опитам да го навра в кофата. С Тошо обаче ми достави известно удоволствие. Надявах се все пак да не е решил, че може да си ме командва така, защото определено не беше познал.
Вечеряхме в едно ресторантче наблизо и за мое щастие той не се опита да ме командва повече. Бях радостна, но и объркана защо всичко ми се поднася на тепсия.
Когато ме помъкна към стаята си, вече бях решила – ще се отдам на щастието си, докато го има. Имаше на какво да се зарадвам. Тошо беше мил и нежен, без да стига да лигавост – нещо, което не понасям у мъжете.
След това започна да ми приказва нещо с монотонен глас, което ме приспа за около две минути. Сънувах кошмар – Тошо беше решил да спи с мен само от скука, след което се заби с манекенката от виденията ми. Всичко беше толкова реално, че се събудих се с писък. Той още беше буден и ме гледаше учудено.
- Какво има? – попита ме – Аз ли направих нещо?
- Не, аз съжалявам. Мисля, че напрежението ми идва в повече.
Той ме прегърна и ме успокои, след което повторихме упражнението.
Преди да заспя окончателно, си погледнах телефона. Изругах. Викаха ме в София рано сутринта – трябваше да тръгна с първия автобус.

Супер, прочетох го. Нямам търпение за нататък. ;д
Има нещо гнило в цялата работа. Саботаж отвътре? И защо Тошо изведнъж почна да я заглежда?
дали дяволите са натъкмили нещо, или просто изведнъж му е станала интересна заради забележката и деколтето (мъже)  
хммммммммммм
 

Имам още малко написано и се чудя дали да го пускам. След това пускането ще е доста по-бавно. Всичко дотук е писано за около 7-8 месеца.

Еми ти си реши. :Д
При мен и двата варианта са добри - ще имам за четене сега или пък после ще ми дойде като изненада. :Д

Началниците могат да са големи дръвници. И не говоря за официалния ми началник, доцент Борисов, а за господин Асмодей. Измъкна ме от топлото легло и от прегръдката на Тошо, за да пътувам за София, само за да може след това да ме прати за Пловдив.
Пътувахме двамата със Станчо, при това с влака. Не че имам нещо против влаковете, просто трябваше ли да се мъкнем три часа, като можеше да минем през Ада и да пристигнем за минутка? Той обаче ми обясни, че не било толкова лесно за телепортиращия, освен това го мързяло да отваря два портала, а и началството не гледало добре на използването на Ада като транзитен тунел.
Пътувахме още половин час с градския транспорт, докато стигнем до края на града. Слязохме на спирка, която се намираше между някакви складове и кампуси на разни измислени университети.
- Мисля, че това място му липсва само табелка “На майната си”. – обадих се аз
Станчо се подсмихна.
- И все пак, тук ще сме далеч от любопитни очи. – замислено каза той – Имаме достатъчно място за учебни сгради и общежития, има вода и ток. Какво друго може да искаме?
- Транспорт? Развлечения? Хора?
- Едно по едно и това ще стане.
Затраях си. Това място определено не ми харесваше, но пък аз бях пристрастна – твърде много ми напомняше селото на баба ми, където ме влачеха против волята ми.
Станчо се обади на посредника, с когото трябваше да се видим и му определи среща. Още половин час влачене до центъра. Седнахме в едно кафене на Главната и зачакахме. Навън беше започнал да духа вятър и дори минималните джаули които стигаха от слънцето до нас изобщо не топлеха. В кафенето поне беше топло и аз се сгрях, а пък Станчо не показваше да има някакво особено отношение към времето.
Посредника пристигна – поредния костюмар с куфарче. При това говореше по телефона, докато се приближаваше към нас. Аз го изгледах лошо и изведнъж от другата страна престанаха да му отговарят. Огледах се наоколо – никой не беше забелязал да се случва нещо странно. След това се обърнах към Станчо. Той ми се усмихваше.
- Да не би да ходите и на часове по физика, освен химията?
- О, да, разбира се. – отговори ми той – Тъкмо в момента учим електричество и магнетизъм.
Усмивката му беше лукава.
След като посредника се опита (неуспешно) да набере същия номер, каза извинително:
- Май тук няма покритие.
Прибра “тутурутката” и се здрависа със Станчо и мен.
Говорихме известно време за достойнствата на града и нашия пловдивчанин се опита да ни засипе с хвалбите си. Въздуха бил по-хубав, водата също, а пък нямало да намерим друг град с такива тепета като техните. След това се прехвърли на конкретния парцел. Докато продължаваше да реди суперлативи, на мен почна да ми става досадно и реших, че се опитва едновременно да ни приспи вниманието и да има предпоставка да ни иска повече пари.
Погледнах към Станчо за потвърждение. Той само кимна.
- … В такъв случай много се радваме, че ще купим именно този парцел и то с вас като посредник. – прекъсна Станчо потока от думи – Може ли да ви попитаме за цената?
- Разбира се, цената е два милиона.
- В левове? – обадих се аз
- В евро. – каза той, без изобщо да свали мазната усмивка от лицето си
- Ама в интернет пишеше… - опитах се да възразя
- Даваме ви един милион. – заяви Станчо
- О, това изобщо не стига. Такова възлово място, пък и водата и тока стигат до парцела…
Драматична пауза. Все едно имаше да казва някаква вселенска истина, а не цената на няколко декара кал до колене. Той си пое дъх престорено дълбоко:
- Милион и петстотин. (80 дка х 20-30 евро за квм.)
- Съгласни сме. – отсече Станчо
Стиснахме си ръцете и посредника извади приготвената пачка документи. Двамата със Станчо изчетохме пълния текст. В движение той правеше забележки:
- Тук искам да пише “задължително” вместо “с опция”… Нямате още разрешително за строеж, нали?… Ами тогава не го пишете това…
Посредника се шашна, че и аз покрай него. Не знаех, че дяволчетата студенти разбират толкова много от право и договори. Интересно, щом Станчо знаеше толкова много, то тогава какво знаеха неговите началници? И защо пускаха нас, дребните риби, да договаряме нещо толкова важно?!



Чухме се с посредника пак след няколко дни. По-точно Станчо се чу и после ми се обади на мене. Каза ми, че посредника се държал странно по телефона и в един момент започнал да мрънка, че някой друг се бил заинтересувал от земята и после му затворил.
Видяхме се край университета, където той ми разказа същото, но с повече подробности. Не бях ядосана, бях направо бясна. Хем ме бяха разкарали за нищо, хем земята с табелка “На майната си” щеше да я вземе някой друг.
- Мамка му! – изпсувах на глас малко след като подминахме спирката на автобуса. Няколко минувачи ме изгледаха изпод вежди. – Не мога да повярвам, че ще ни метнат толкова лесно!
- И аз. – отговори ми Станчо – Но смятам, че шефа ще измисли нещо. Едва ли е имал предвид да ни изпраща до Пловдив, само за да ни изпреварят. Между другото, сега отивам да се видя с него. Може да дойдеш, ако искаш.
Тръгнахме заедно към университета – господин Асмодей съвсем наскоро се беше уредил с кабинет там. Беше на третия етаж и на табелката пишеше само “проф. В. Асмодей”. Приемно време нямаше.
Господин Асмодей внимателно изслуша разказа на Станчо. След това замислено каза:
- Той ти беше изпратил документите все пак, нали?
- Да, но само по имейла. Нямаме неговия подпис, така че са безполезни.
- Не прибързвай. Разпечатай ми ги да ги подпиша и в други ден ще отидете пак да му подосаждате.
- Както кажете, господин Асмодей. – отговори Станчо объркано. Явно и той разбираше колкото мене, т.е. никак.
После ни пусна да се прибираме и каза че ще ни се обади да ни каже кога точно да тръгнем за Пловдив.




Шефа успя да ни изненада – реши да дойде с нас до Пловдив. Пътувахме тримата заедно със сутрешния влак – двамата със Станчо преглеждахме документите, а шефа си цъкаше нещо на таблета – сигурно свързано с развалената сделка. Настроението ни не беше особено добро, даже двамата със студента си мърморехме под носа.
Срещата беше на пощата, а нашия любим посредник ни остави да го чакаме двайсет минути. Явно въобще не му се занимаваше с нас. Когато най-сетне се появи, мрънкайки извинения, шефа ни каза кротко да го следваме и просто отпраши напред по Главната.
Щом седнахме в едно кафе с широки маси, посредника измърмори в посока на шефа:
- Нали ви казах, земята вече е продадена. Нищо не мога да направя по въпроса.
- Може да си изтеглите документите! – ядосах се аз, но шефа ми направи знак да си трая
- Там е работата, че документите ви не са редовни. – каза той, изпъвайки дланите си в шпиц-позиция – И ще ви бъдат върнати. Направете услуга на всички, особено на стария ми приятел Вел, и подпишете нашите документи. Аз лично ще се погрижа да бъдат приети. И може да му предадете, че началството ще бъде уведомено за неговите машинации.
Посредника остана да се блещи насреща ни с отворена уста, а господин Асмодей му подаде листи и химикалка. Човека преглътна и подписа всичките хиляда екземпляра.
- Може да си ходите. – повелително му каза шефа
Той събра остатъка от достойнството си, кимна ни за довиждане и се омете. Чак тогава Станчо се осмели да заговори:
- Откъде знаете, че господин Велзевул е замесен?
- Оставил си е ръцете по сделката. – кратко отговори господин Асмодей – Може да се види и онлайн.
- Може ли да погледнем? – попита Станчо
Шефа разцъка нещо по таблета си и ни го подаде. Станчо внимателно започна да разглежда документите, които на мен ми изглеждаха като образец на китайко писмо.
- Да, той е. – каза след малко Станчо и ми показа няколко реда, на които пишеше „продавача – еди-какво-си- (следват три реда неразбираемо писмо) купувача”. Мълчаливо се съгласих с нещо, докато се радвах, че нищо не разбирам от право.




Тодор не беше никак доволен, че съм ходила до Пловдив без него. Знаех, че е пловдивчанин, но не мислех, че ще се заинтересува толкова от едно седемчасово отскачане дотам, пет часа от които минали в път.
- Можеше да искам да те представя на родителите ми. – недоволстваше той – Защо не ми каза?
- Предния път прекарахме два часа в града. Нямаше да има време.
- И все пак, можеше да дойда с вас.
- Не мисля, че щяха да ти позволят, предвид, че не си наясно с проекта.
- Какво толкова тайно правите там, че не можеш да ми кажеш? – наежи се той - Боби, да не би да си се хванала да работиш за военните?
- Не, не съм. – тросна се аз. Той като че ли малко си отдъхна. – Но все пак не мога да ти кажа.
Тодор сви устни, но не каза нищо повече.
- Ще отидем някой друг път, само двамата. Обещавам.
- Напоследък си по-заета от мен. – нацупи се той
Защо когато нещата най-после започваха да се нареждат, трябваше да се окажа разпъната на кръст между трите основни – работата ми, Тодор и Пловдив? Тодор нямаше време, аз също вече нямах и само търчах насам-натам в опити да сколосам. Дори ми разрешиха да отскачам до Ада, когато имах да наваксвам с нещо, което мога да свърша и сама или пък да поспя. Но пък това ме отдалечаваше физически от трите ми основни ангажимента.




Строежа беше започнал практически веднага, след като узаконихме покупката на земята. Оказа се, че шефа паралелно със сключването на сделката е наел архитект, който да му проектира основната сграта. Спомням си дори, че ми дадоха да го погледна още преди да е окончателно удобрен. Беше нещо фантастично – класически гръцко-римски стил, с малки затревени вътрешни дворчета.
На Тодор беше позволено да ме води до Пловдив, но не и да идва на мястото на строежа. Не че му трябваше – все още не беше нещо кой знае какво. Но ми беше неприятно, че не мога да му кажа нищо. Господин Асмодей, който беше наясно колко дълго продължават връзките ми, ми беше поставил изпитателен срок от три месеца, преди да разреши дори да заговорим за това да му кажа нещо.
Една много ранна и тъмна съботна сутрин, когато с Тошо се излежавахме в апартамента на родителите му в Пловдив, Станчо ми звънна на пожар:
- Ставай, някой ни е прецакал строежа! Трябва бързо да огледаме щетите. – извика той на един дъх в ухото ми.
Тошо се размърда до мен:
- Какво е станало? – прозя се той
- Трябва да тръгвам бързо! – паникьосах се аз – Градския транспорт върви ли?
Той погледна стария будилник на нощното шкафче.
- Вече да. Ще те заведа до спирката. – звучеше изморен, но и примирен, че пак няма да участва в това, което аз върша.
Смених автобуса на гарата тъкмо когато се развиделяваше и успях да пристигна малко след изгрева. Станчо вече беше там, беше взел със себе си Лилит и Данеел. Мястото на строежа изглеждаше, все едно някой го е гръмнал с няколко десетки кила тротил – желязо и арматура стърчаха на всички посоки около кратера, който димеше. Явно не просто са искали да го взривят, искали са да бъде зрелищно.
Бях страшно ядосана, но и разстроена – спомних си как точно изглеждаше проекта на компютърната симулация и ми стана жал.
Малко след нас пристигна полицията и започна да си навира носа навсякъде. Станчо се посъветва по телефона с шефа, след което остави на ченгетата да си вършат работата.
- Едва ли ще открият нещо, - прошепна ми той. – Ако някой от нашия вид се е заел с това, няма да има следи.
Кимнах му, докато скришом изтривах няколко сълзи от бузите си.
Докато киснехме встрани от строежа по заповед на полицаите, пристигна господин Асмодей да огледа заедно с криминалистите. Него поне нямаше да могат да отстранят от местопрестъплението. С изключително компетентен вид той оглеждаше подробностите и задаваше на криминалистите въпроси за взривното устройство, чиито отговори със сигурност вече му бяха известни. След като документираха всичко със снимки и взеха проби, Станчо ми кимна да тръгвам. Не се подписах никъде като свидетел, но знаех, че господин Асмодей ще разчита на мен, както и на дяволчетата да помним всичко.



- Ще им поставим капан. – говореше господин Асмодей – И твоята роля в него ще бъде централна.
- Какво се изисква от мен? – попитах аз и гърлото ми се стегна. Господин Асмодей не би ме изложил на прекалено голяма опасност, докато разчита да обучавам дяволчетата му, но все пак.
- Ти и Лилит ще играете ролята на прелъстителки в Котон клуб. – отсече той
Втрещих се.
- Ама това е най-голямата чалгарница в Студентски!
- Една от най-големите. – поправи ме Станчо с усмивка – Не че искам да ти развалям илюзиите, де.
- Ще репетираме всичко предварително. – успокои ме господин Асмодей – Тамиел и Станчо ще ви кавалерстват в ролята на баровци. После Тамиел ще те изпрати.
- Шефче, нали щеше да участва Данеел? – попита Станчо
- Този път той няма да е с вас. Ще го пратя някъде да не ви се пречка.
- Значи го подозирате? – учудено каза Станчо
Шефа не отговори нищо.
Чудничко. Щях да се правя на чалгарка и да се свалям с Тамиел, докато Тошо се чуди къде съм и с какво се занимавам. Трябваше да съчиня нещо правдоподобно. Пребиваването ми в чалга-клуба едва ли щеше да бъде възприето насериозно от всеки, който ме познава добре.
В крайна сметка измислих някаква история, че ще ходя на дамско парти в Люлин и Тошо побърза да се извини, че не може да ме придружи.




Всичко беше отрепетирано предварително. Всичко, освен чалга-гадостта.
Щом влязох в заведението на високите си два метра обувки, подкрепяна от Лилит, в ушите ми се плисна мазната отвратителна чалга и ги напълни с някаква гадна лепкава субстанция.
- Мисли си за Бон Джоуви. – прошепна Лилит в ухото ми.
Погледнах се оше веднъж – бебешкорозовата ми рокля стигаше малко под задника, а пък двете розови мъчителки на краката ми всеки момент заплашваха да ме препънат. Извън полезрението оставаше тупираната ми прическа (която трябваше да прикрие наличието на мозък) и розовиникавата диадема. Цялата идея на образа ми беше, че трябва да приличам на малка глупава лолитка, довлечена от дяволката-кандидат-прелъстителка, чиято роля играеше Лилит. Тя поне не беше облечена в розово – беше в стилно червено-черно, с малки изкуствени рогца на главата. Дори обувките й бяха по-ниски от моите.
Двамата „баровци” ни чакаха в другия край на заведението. Лилит ни „запозна” точно под втрещените погледи на няколко дяволици (разпознах ги по това, че Лилит изглеждаше съвсем мъничко по-некрасива в сравнение с тях, а за сравнение с мен просто не можеше да се говори). После се започна – коктейли, щракане с пръсти, дори в един момент ме качиха на някаква маса да късам салфетки под звучите на някаква още по-мазна песен. Накрая Станчо и Тамиел се „скараха” за мен, „сбиха” се, а Лилит викна полицията.
Надявахме се, че цялата история (колкото и да беше дебилна) ще им подейства като червено на бик и ще следва оливане от тяхна страна.
Не бях преценила само едно нещо – Тошо, въпреки че също като мен мразеше чалгата, беше седнал на някаква маса близо до „боя” и ме забеляза около секунда, след като аз видях него.
- Боби, това ти ли си? – извика той ужасен, докато музиката беше притихнала зловещо
В отговор аз се опитах да избягам, но се спънах в обувките си.
Лилит ме изправи, след което отиде да забере Тошо и приятеля му, с когото седяха на една маса.
- Бързо след мен! – чух я да им вика – Боби е добре. Ти пък какво правиш в чалга-заведение? – наруга тя Тошо
- Дойдох да се видя със Стойчо. – изхленчи Тошо – Ти пък откъде ме познаваш?
Лилит просто ги сграбчи за ръцете и ги завлече към мен. Подаде ми ръката на Тодор, с другата аз събух обувките и така по чорапи избягахме от другата страна на Зимния. Докато тичах, успях да видя, че боя е станал още по-голям, но дали Тамиел и Станчо бяха избягали, не можах да разбера.

По някое време усетих как Лилит поема водачеството. Досега бяхме вървели към моята квартира – възможно най-тъпото място, което бях избрала в пристъп на паника. Тя очевидно се беше възползвала от мен да ги поведа към квартирата, след което свърна в друга посока.
- Къде отиваме? – попитах я аз
- Ш-ш-ш, след малко ще разбереш - отговори тя.
И наистина, след няколко крачки тя спря, ние също. Гледахме се известно време в недоумение, след което Лилит каза:
- Хвани ме за ръка.
Аз я хванах, Тошо все още се държеше за мен, а пък приятелчето Стойчо се беше вкопчило в ръката на Лилит. В следващия момент се оказахме пред някаква жилищна сграда. Чувствах се все едно съм изпила литър водка на екс.
- След мен. – изкомандва Лилит и ме пусна.
Влязохме във входа и започнахме да се изкачваме по стълбището. На петия етаж се спряхме. Всички, освен дяволицата, бяхме задъхани. Тя изчака малко да се успокоим и ни побутна към един апартамент.
- Сега остава само да чакаме. – въздъхна тя
Погледнах първо към Тошо, после към Стойчо и най-накрая към нея. Нямаше ли да им обясни нищо?
- Заведи го оттатък. Засега не му обяснявай нищо. – кимна тя към Тошо. – А с него ще се оправям аз. – това беше за Стойчо.
Последвах съвета й и помъкнах Тошо към съседната стая, която се оказа спалня. Тошо още нищо не казваше, но усещах, че след малко ще започне да иска обяснения.
На леглото имаше тениска и дънки, а на тоалетката – разтвор за чистене на грим. Приседнах на матрака и се хванах за главата. Ставаше ми лошо само като си помислех за чалгарницата. Какво оставаше, като се видех в огледалото.
- Боби, ще ми кажеш ли най-накрая какво става? И защо приличаш на бебе-проститутка?
- Идеята беше на шефа на Лилит. Без тяхно разрешение нищо не мога да ти кажа.
- Поне разкарай костюма и грима. – въздъхна той
- Ще ми помогнеш ли?
Той взе парче памук от тоалетката и започна непохватно да маже разтвора по лицето ми. Прекъснах го за малко, колкото да изхлузя роклята. Косата ми все още приличаше на врабче гнездо, но нищо не можех да направя, докато не стигна до баня. Постояхме така известно време, но накрая ми писна и отидох да питам Лилит дали все пак мога да използвам банята.
Когато стигнах в другата стая, там се валяше празна бутилка и две чаши, а Стойчо спеше на дивана кьоркютюк пиян.
- Утре ще се събуди с махмурлук и няма да помни почти нищо. – каза ми тя – Искаш ли да обработиш така и приятелчето си?
- По-скоро не. – намръщих се аз
- И аз така мисля. Той със сигурност вече е мишена, особено след като се мотае с теб постоянно. Ще измислим защита и за него, не се безспокой.
Тъкмо се канех да й отговоря, когато в апартамента влязоха още двама души. Бяха Тамиел и Станчо, за мое облекчение.
- Голям въргал стана. – обади се Станчо – Полицията се появи тъкмо като се измъквахме. Твоите познати хич не са доволни, че ловувате на тяхна територия.
- Така и очаквах. – отговори Лилит – Елате да обсъдим тактиката за по-натам. А ти може да ходиш да се къпеш. – каза тя в моя посока – Само, каквото и да става, не напускайте апартамента тази нощ. Утре ще ви придружим до университета.



Тошо ми помогна да се изкъпя, но не правихме нищо друго тази вечер. Аз бях нервна, защото не знаех какво да очаквам, а настроението ми се предаваше на него. Той поне успя да заспи, докато аз се мятах в леглото почти до разсъмване.
Нагласих се как да е с дънките и тениската и едни заети от Лилит обувки. Тошо пък беше още «снощен» -  сресан, но посмачкан. Зад нас вървяха дискретно Тамиел и Лилит и носеха някакви хартии. Имаше още време до часовете ни, но шефа успя да ни хване почти веднага след като пристигнахме с викове:
- Къде се губите вие двамата? Не си ли четете пощата?
И двамата наведохме виновно глави – вчера вечерта не беше точно време за четене на пощи.
- Какво има, доцент Борисов? – като по-смел се обади Тошо
- Ще ти кажа какво има! – ядоса се шефа – Днес идва специалната комисия да ни атестира, а вие двамата пристигате като за панаир!
Явно имаше предвид не само дрехите ни, които огледа особено критично, но и начина по който се държахме.
- Бихме могли да се преоблечем. – измънках аз. Може би за двайсетина минути щяхме да успеем.
- Няма време. Идвайте веднага да посрещнем комисията.
За наше щастие, комисията беше българска, така че нямаше да е чак толкова официално. Понечих да отпратя Лилит и Тамиел – поне те да не се занимават с глупости. Но Лилит само поклати глава. В крайна сметка Тамиел си тръгна, а тя остана, като отвреме-навреме попърхваше с мигли към началника, за да не я разкара.
Доцент Борисов очевидно много искаше от нас да се срамуваме от външния си вид. Осъзнах напълно това, когато пред мен се появиха тримата от комисията – високи, брадати и с тоги.
- Добър ден, господа! – поздрави ги нашия доцент – Добре дошли в нашата катедра! Това са нашите сътрудници Тодор Боянов и Боряна Андреева. Те ще ви разведат из лабораториите.
Здрависах се и с тримата, като се помъчих да докарам на лицето си „професионална усмивка”.
- А това е... – продължи шефа и се вторачи в спътничката ни
- Лилит Стоянова. – усмихна им се тя и мога да се закълна, че в тази усмивка имаше пламъчета. – Студентка и кръжочничка.
Те я изгледаха отвисоко, но съвсем не й се учудиха. Което ме наведе на някои мисли. Щом не се изненадваха, значи се познаваха. А щом се познаваха, вероятно бяха от един вид.
- Те не са хора! – извиках току пред вратата на лабораторията, а Лилит ми кимна.
Шефа тъкмо се опитваше да каже нещо, когато Лилит го избута далече от „комисията”. И точно навреме, защото от ръцете им започнаха да излизат огнени езици.
- Лилит, извикай останалите! – паникьосах се аз
- Извикани са. – спокойно ми отговори тя и се пресегна към стоящия в шкафчето до нея пожарогасител.
Тримата отстъпиха назад малко преди тя да ги засипе с пяна.
- Доцент Борисов! – извика колегата Николов някъде иззад гърба ми – Елате да видите какво става отвън!
Тримата с шефа и Тошо се залепихме за прозорците. Долу някаква банда разбиваше колите на паркинга; замеряха минувачите с огнени кълба и им се плезеха, показвайки дългите си опашки. Зад тях търчаха моите дяволски студенти и се опитваха да ги обезвредят.
- Боби, какво става? – пръв се окопити Тошо
- Е, сега вече прекалиха! – ядосах се аз и хукнах надолу по стълбите, напълно забравила за тримата дяволи на етажа. Спомних си, че долу също има пожарогасители – ако не са запалили нищо, можех да ги пера с него по муцуните.
- Боби, спри се! – развика се след мен Лилит – Хвани я и не я пускай долу! – изкомандва тя Тошо
Без да се бави, той хукна след мен, изпревари ме и ме хвана за ръцете.
- Това си е моя университет! – викнах аз – Няма да позволя на няколко пишлеменца да го съсипят.
- Никой няма да го съсипва. – обеща Лилит – А ти ще можеш да свидетелстваш на изслушването.
- Не искам да свидетелствам за нищо! Искам да ги пипна за вратленцата! – извивах се аз в ръцете на Тошо
- Какво изслушване? – попита той, докато избягваше опита ми да го настъпя
- Ще има официален съд. – каза му Лилит. – На тези – кимна тя по посока на тримата дяволи, които бягаха по коридора – не им е позволено да се показват пред хората. Няма да им се размине.
Тошо ме пусна по заповед на Лилит и тримата хукнахме след дяволите. Не се наложи да ги догонваме обаче, защото на долния етаж вече ги чакаха. И то не студентчета, както ми обясни после Лилит, а дяволи от корпуса за бързо реагиране. Когато слязохме на партера обаче, там все още се млатеха с огнени кълбета. Лилит ни изкомандва да не се намесваме и се юрна в престрелката.



Деня беше обявен за неучебен от декана, за радост на студентите, които бяха разпуснати. Когато пожарната и полицията пристигнаха, нямаше и помен от дяволчета, бяха останали само безредиците, причинени от тях. Лилит поговори с ченгетата и им обясни за бандите, но заради изтичането на газ (което тя си измисли) имало масови халюцинации и никой свидетел още не бил с акъла си. Те все пак се опитаха да разпитат няколко човека, но след третото споменаване на огън и дяволи се отказаха.
Декана и шефа пък бяха толкова объркани, че си търсеха диагнозите по интернет. Лилит поговори и с тях и ги успокои на по чашка (или по-точно бутилка), а те й повярваха за всичко.
Нямаше да е толкова лесно с Тошо, обаче. Лилит ми даде разрешение да го въведа в най-основните неща, за да може да свидетелства по време на процеса. И аз му разказах – за дяволите от христианския ад, които бяха решили да учат в България, за Станчо, Лилит и господин Асмодей, но и доста неща пропуснах. Не му трябваше например да знае, че съм си продала душата срещу трима кръжочници.
Тошо хъмкаше и кимаше, но изобщо не ми повярва. Все едно му разказвах приказка. Спомних си за предупреждението на Станчо за това, че съм била в психиатрия. Накрая сигурно щеше да реши, че тотално съм откачила и да откаже да се занимава с мен.
Не че вярваше и особено на официалната история с масовите халюцинации. Смяташе, че по-скоро има някаква масова конспирация, която крият от него (включително и аз) и настояваше да знае „всичко”.
А от мен се очакваше да го подготвя психически за процеса.
- Слушай, Лилит, - попитах я малко след като бях напуснала ядосана квартирата на Тошо – какъв е всъщност този процес?
- О, съвсем простичък е всъщност. – каза тя, което „много” ме успокои – Ще има изслушване на едната и другата страна, след което Негово Величество като върховен съдия ще реши кой е прав.
- А адвокати няма ли да има? – разтреперах се аз от споменаването на Негово Величество.
- Понякога забравям колко много не знаеш. – усмихна се тя – Негово Величество не ги харесва. Затова при нас адвокатите чистят кенефите, докато не си изберат някоя по-полезна професия.
Същата вечер с Тошо излязохме, но на мен ми беше вкиснато и се държах като увехнало мушкато. И тъй като не казвах нищо, Тошо също си мълчеше и това ме вбесяваше.
- Кажи нещо! – ядосах му се най-накрая
- Какво да кажа? – той остави вилицата върху салфетката си. Някаква женска от съседната маса ме погледна неодобрително.
- Нещо, каквото и да е. Например защо не ми говориш.
- Знаеш, че не съм разговорлив.
- Сърдиш ли ми се?
- Не, не ти се сърдя.
- Ами тогава какво?
Имах чувството, че всички близки съседи вече слухтят.
- Не си същия човек както преди. – изтърси той
- Защо смяташ така? – опулих се насреща му
- Странните ти пътувания, дружбата ти със студентите, освен това беше в чалга-кръчмата, нагласена като за продан.
Вдишах дълбоко.
- Аз ти обясних всичко! – заинатих се. – Просто ти не ми вярваш.
- Разказа ми някаква митологична приказка. Която не обяснява тези неща.
- Обвързана съм с тях, нали ти казах. Със студентите имам предвид. И с научния им ръководител също. Плащат ми, за да им преподавам, да им пазя тайните, а също и за новия университет. И не съм била в чалгарницата по собствено желание. Помолиха ме. Лилит ме облече.
- И на една думичка не мога да ти повярвам. Къде са ти доказателствата?
Химик, какво да го правиш. Сетих се обаче за едно възможно доказателство, което не му бях показвала – златните монети. (Не ми позволиха да му ги покажа студентите в дяволската им форма.) Извадих портмонето си и се зарових в стотинките. Напипах една от дребните и му я подадох.
- Това пък какво е? – учуди се той
- На какво ти прилича?
- На някаква странна шегичка. – той я обърна, за да я разгледа и от другата страна. – Единствен екземпляр ли е?
- Не. – поклатих глава и му извадих още няколко
- Ще имаш ли нещо против, ако взема една от тях за известно време?
- Вземай.
- Ще ти я върна след ден-два. – обеща той – Тази вечер къде трябва да нощуваме според твоята студентка?
Последната дума беше казана леко присмехулно, за което за момент поисках да му издера лицето.
- Лилит каза, че няма проблем да нощуваме при теб. При мен обаче няма да може да се ходи поне седмица.
- И без това имаш хлебарки. – произнесе той тихичко, обаче аз го чух. Все едно той пък нямаше.



Този път семестъра мина изключително бързо. Последната седмица не се виждах много с Тошо, предвид че стояхме с часове в лабораториите със сума ти студенти на главата. Взех Тамиел да ми помага, заедно с още един от дяволските студенти, да проверяват работи заедно с мен. Беше почти обидно, че приключваха с преглеждането на протоколите по-бързо от мен, но нямах време да се вкисвам за това. Просто им прехвърлях поредната купчина.
Лилит беше потънала в земята, както и Станчо. Виждах колегите им, но тях никакви ги нямаше. Дадоха ми книжките им, за да им заверя, и аз естествено го направих, но къде точно скитореха, си нямах и на идея.
Данеел също липсваше, и в този случай отсъствието му беше злокобно. Никой не го споменаваше, но можех да се досетя къде е – или ходеше да „пее” на конкуренцията, или вече чистеше някъде помийни ями.
Когато най-накрая тази проклета седмица свърши, седнах на една масичка в двора на факултетското кафе и си поръчах сода. Докато балончетата препускаха нагоре (въглеродната киселина се разпадаше под действието на температурата на въглероден двуокис, който като по-лек от водата изплуваше), дърпах настървено от цигарата и гледах към улицата зад оградата. Имах да наваксвам никотиновата си дажба за цяла седмица.
Докато зяпах, без да виждам нищо, по-скоро усетих как някой дърпа близкия стол и се настанява до мен. Мернах с периферното си зрение размахването на черна коса и още преди да се обърна към него, знаех кой е. Тошо.
Наведох се да го целуна и прегърна, а и той не се дърпаше. Погледнах го в очите.
- Не си вдигаш телефона. – каза той спокойно
- Горе е. Някъде. – посочих неопределено към високите етажи на сградата – Търсил си ме?
- Да.
Вместо обяснение, той извади от джоба си монетката, която му бях дала.
- Да кажем, че ти вярвам.
- Нима?
- Златото е 14 карата с примес на сребро. Проверих го лично, после го дадох и на бижутер. Отливката е направена перфектно.
Позволих си да се усмихна и да го погаля леко по бузата.
- Знаех си, че мога да разчитам на научното ти любопитство.
- Сега какво следва? – попита той делово
- Освен сесията ли?
- Остави я сесията. Какво ще правят твоите мм... хора?
- Както ти обясних. Ще има открит процес без адвокати. Там.
- И какво се очаква от нас?
- Лилит каза, че няма да ни подготвя специално. Важното да е разкажем какво сме видяли и чули. Да те предупредя, може и мъничко да ни поровят в мозъка. Обясних ти, че могат.
- Да, спомням си. И са ти казали, че не е опасно?
- Не много.
- Значи ни остава да седим и чакаме. – обобщи той
Кимнах му. По мои сметки имахме още няколко дни.

Jane, отивам на море, като имам възможност, ще го прочета

Весело изкарване!
Аз се каня скоро да пусна финалната, завършваща част (само да я напиша първо ).

Добре, добре, прочетох три глави. Впечатлена съм. Интересно е как пишеш за български герои по открояващ се начин, винаги съм се радвала на хора, които не бягат веднага към западния модел, а изграждат свои собствени образи без да се влияят от масовите тенденции. Фентъзи, примесено с малко огрубена реалност. Одобрявам.

охооо, става доста интересно; конспирации, по-изразителна поява на противников лагер ( в смисъл, знаеше се, че някой крои нещо, и ми харесва, че се занимаваш с тази сюжетна линия повечко) умело вкарани шеги, чат-пат изказването е избрано така, че да си личи с какво се занимава разказващият. Динамично е, което ми харесва. Изобщо, доволна съм как се развива. <3

Докато чаках процеса, успях да дам дежурства на два изпита на нормалните студенти. Не ме пуснаха на изпитите на дяволските студенти, за да не съм им подсказвала. Може би бяха прави. Току-виж съм решила да мисля по въпросите, които им се бяха паднали.
Лилит си игра цял ден с нас, докато ни облече за процеса. Най-безмилостно избра за Тошо един от най-неудобните му костюми със строга вратовръзка и риза с твърда яка. Мен пък ме облече в бледорозов костюм с къса пола, като ми каза, че трябвало да бъда „представителна”. А това в Ада означавало, че трябва да изглеждам поне малко развратно. Пък и сигурно й се щеше да подразни конкуренцията.
Тошо естествено не се зарадва на това, че трябва да изглеждам развратно, но когато Лилит му намекна, че може да го облече като Жан-Пиер в клипа на Give My Life, сякаш се кротна.
Косата му обаче остави пусната, като каза, че така вероятно ще се хареса повече на съдебните заседатели.
За мое разочарование, Тошо никак не се изненада при телепортирането ни в Ада. Може би дори му хареса. Но пък той, за разлика от мене, знаеше, че няма да му се случи нищо лошо и няма да има проблеми с връщането обратно. Виж, при вида на Ада се впечатли доста – магмените скали, огненото езеро и поселището около него го караха да се оглежда на всички страни и да се взира във всичко, което не му изглеждаше познато.
Вървяхме по панорамния път – явно Лилит искаше да ни покаже всичките красоти наоколо, и особено на Тошо, който не ги беше виждал. Движехме се в колона по един – Лилит, аз, Тошо и накрая двамата дяволи, които ни съпровождаха. Изглежда нищо не можеше да помрачи вълнението му от пейзажа. Нито дори факта, че си изкрънках една цигара Hell’s Finest от Лилит и я изпуших по пътя, без да се закашлям. Бях си забравила цигарите вкъщи.
След може би половин час вървене стигнахме до града. Народа наоколо (дяволи и хора) зяпаше основно към мене, което донякъде ме дразнеше, но пък се почувствах малко по-значима от обикновено. Тошо вече беше намръщен, а Лилит се подхилваше. Аз само се радвах, че не съм на токчета.
Минахме едно-две кварталчета, докато стигнем до висока цилиндрична административна сграда. Не ме питайте как са я строили, не съм наясно. На входа имаше дявол портиер, на когото Лилит само кимна фамилиарно и поведе процесията към стълбите. Като че ли беше имало нещо между двамата някога, но не бях съвсем сигурна.
Когато видяхме тълпата дяволи и дяволчета пред залата, Тошо сложи ръка на кръста ми, явно за да покаже собственическото си чувство. Не възразих особено, беше ми приятно.
Някъде от другата страна на залата ме гледаха дяволчетата, заемащи нисшите чинове от противниковата фракция. Изглеждаха малко по-злобни от моите студенти и не особено привлекателни (вероятно защото злобееха).
Погледнах към двамата ни придружители – не казваха нищо, но и не мръдваха от позицията си малко зад нас. Интересно, колко ли често имаше в Ада смъртни, домъкнати да свидетелстват? Не много често, вероятно.
- Моля, свидетелите на ищците да влязат. – провикна се един дрезгав глас
- Това сме ние. – хвана ни Лилит под ръка и процесията тръгна към масивната врата на залата.
Вътре все още нямаше никой, явно ние бяхме първите повикани. Отделих малко време да поразгледам наоколо – приличаше доста на университетска аудитория – амфитеатрална, с прозорци от двете страни, всички мебели бяха направени от тъмно дърво. Тошо също оглеждаше, дори по-любопитно от мен – все пак той имаше доста по-малко отношение към процеса, че да се притеснява, а и не беше идвал по-рано в града.
Лилит вече беше изминала две крачки, спря се, обърна се и ни се усмихна:
- Хайде, ще разглеждате после. Сега трябва да намерим местата си.
Тръгнахме към едната страна на залата, където най-отпред, оградена отпред и отзад с перила, стоеше дървена пейка с маса пред нея. Преди да седнем, Лилит ни накара да се разместим – най-отвътре тикна единия дявол, след него Тошо, мен в средата и след това седна тя с другия дявол.
Дървената пейка се оказа сравнително удобна. Не бих я сравнила с креслото в стаята на шефа, но все пак. Тошо ме хвана за ръка и попита:
- Колко ще продължи цялото това нещо?
- Нямам никаква идея. – завъртях се към Лилит
- Три-четири часа. Имайте търпение.
- Ами ако на някой му се приходи до тоалетната?
- Ако на някой му се ходи до тоалетната, ще го заведат. – тя кимна последователно към двамата ни „бодигардове”.
Тошо явно реши да се задоволи с този отговор, защото не каза нищо повече. Вместо това погледна към входа на залата и аз също реших да погледна натам.
„Внасяха” следващата порция свидетели. Един от тях ми се струваше някак познат – приличаше малко на портиера ни чичо Федя (?), но не можах да преценя добре заради дистанцията. Тошо не му обърна никакво внимание, така че реших да си затрая.
После започнаха да влизат и дяволчетата. Сред тълпата видях Станчо и му помахах, а той ми отговори със същото, само че със закъснетие. Зяпаше някъде отляво на мен, като че ли към Лилит.
Най-накрая, когато си мислех вече, че залата повече никого няма да побере, влязоха господин Асмодей и още един, очевидно също висш дявол, с когото избягваха да се поглеждат.
- Всички да станат! – обяви пристава с дрезгавия глас, незнайно кога вмъкнал се в залата
Нямаше дори да казва защо – от високата врата вляво от съдийската маса излезе (очебийно превишавайки габаритите й) най-едрия, мощен и дяволски дявол, който някога бях виждала. Беше висок към три метра, гигантските му рога почти опираха в тавана, целия беше покрит с козина, освен, хм, една част от него, която висеше между краката му и стигаше почти до коленете. Луцифер.
- Затвори си устата. – посъветва ме Лилит с лека усмивка на устата. Побързах да изпълня съвета, след което се обърнах гузно към Тошо, който ме гледаше ядосано.
- Нали знаеш за камилата и гърбицата. – прошепнах му и стиснах ръката му. – Можеш да бъдеш спокоен.
Когато Луцифер пристъпи към съдийската маса, като че ли започна да се смалява – ръста му стана нормален, а върху тялото му се появи съдийска тога. Явно беше решил да не разсейва дяволиците (а и човешките жени) повече от необходимото. Дори ми се стори, че мернах някакви очила да се материализират на носа му. Странна работа, едва ли имаше нужда от тях.
След него през вратата влязоха съдебните заседатели – дяволи с нормален ръст и вече с тоги. Те седнаха на отредените им места зад Императора. Мисля, че един-двама дори ме погледнаха, колкото за протокола. Знаех си.
Чак тогава пристава се сети да каже:
- Седнете. Съдебното заседание е открито. Започва дело номер 328764 на господин В.А.Асмодей срещу В.Б.Велзевул. Моля обвинителя да започне.
Обвинителя (или прокурора, знам ли какъв беше по-точно) изреди основните претенции на моя началник господин Асмойдей: саботажа на купуванено на земята за университета и последвалия строеж, както и безредиците, включващи разкриването на дяволи от противната фракция пред простосмъртни. Предостави се възможност на господин Велзевул да се защити.
- Всичко това е много хубаво – произнесе той иронично, - но уважаемия обвинител не спомена нищо за нелицензирания лов на мъже, осъществен от подопечната на моя колега професор Асмодей, наричаща себе си понастоящем Лилит Стоянова и преподавателката Боряна Андреева.
- Възразявам. – обади се Лилит – Беше само инсценировка на лов. Инсценировките не се наказват от закона.
- Отхвърля се. – заключи обвинителя
- Освен това, - продължи господин Велзевул, все едно не са го били прекъсвали – съществува нерегламентиран писмен договор гореспоменатата преподавателка и господин Асмодей, засягащ преките й университетски задължения.
- Възразявам. Договора е напълно регламентиран. – обади се този път самия господин Асмодей
- Моля екземпляр от договора да се представи на пристава. – невърмутимо каза обвинителя, като дори не ме погледна
Любопитството на Тошо обаче беше събудено.
- Боби, какъв договор? – прошепна ми той – Нали нямаше никакъв писмен договор за това да обучаващ студентите им?
- Това е... друг договор. После ще ти обясня всичко.
Обвинителя огледа договора внимателно. След което се обърна направо към мен.
- Моля Боряна Андреева да се яви като свидетелка.
Въздъхнах и станах от мястото си. Лилит и дявола ми направиха място да мина.
Започваше се.




След като разчепкахме отвсякъде самия договор, както и условията около сключването (бяхме разпитани не само аз, Лилит, Тамиел и даже Данеел, който се опита да отрече всичко; но дори и господин Асмодей), се премина към основното обвинение. Под острия поглед на Лилит (гледах към нея за потвърждение, че говоря каквото трябва) разказах цялата история за мен и групата на господин Асмодей от момента, в който двамата със Станчо влязоха костюмирани в кабинета ми до идването в съда.
Тошо, вече порядъчно вкиснат от историята с договора за душата ми, трябваше да изслуша и разни неща за себе си.
- Обвинявам Сатанас Стойчев и Лилит Стоянова за непозволено въздействие върху лицето Тодор Боянов с цел влюбване в Боряна Андреева, без предварително подписан договор за това. – изрече като скоропоговорка господин Велзевул.
Взели ги дяволите, това пък откъде им хрумна?! Погледнах към началника – за разлика от мен, той не беше никак изненадан, но беше почти толкова ядосан. Тошо седеше до мен и мълчеше злобно. От него ме заливаха на талази вълни на непрязън, объркани с наранено собствено достойнство.
- Моля Сатанас Стойчев да седне на свидетелското място.
Не стига това, ами и след като разпитаха мен, Лилит, Станчо и самия Тошо, извикаха Тамиел и онзи дявол, който ми беше предлагал да влюбя Тошо в себе си срещу „скромното” заплащане от 99 години. Стана ми обидно – уж се бяхме събрали да обвиняваме тях, че съботират университета ни, а изведнъж подсъдимата се оказах аз, и то заради факта, че съм обмисляла възможността да докопам Тошо чрез сделка.
В този момент не издържах и започнах тихо да хлипам, а Тошо ме загърби колкото можеше, така че да не обърне гръб и на съда и въобще не му пукаше, че аз рева. Лилит само ме прегърна през рамото, за да покаже, че е с мен, но и тази утеха не беше много дълготрайна – извикаха ме пак да свидетелствам.
След като изкараха всичките ми кирливи ризи, свързани с Тошо, най-накрая (слава на Преизподнята) заключиха, че няма неразрешено външно въздействие върху него, така че да се влюби в мене. Бях спряла да рева активно, но отвреме-навреме избърсвах по някоя сълза.
Върнахме се към първоначалното обвинение. И тогава господин Велзевул реши да ме закове окончателно:
- Моля уважаемите съдебни заседатели да не вземат предвид показанията на Боряна Андреева, предвид разклатеното й психично здраве.
Чудничко. Съвсем бях забравила за този аргумент, макар че Станчо ме беше предупредил съвсем честно още от началото. Всъщност, разумно погледнато бяха прави. Ако моите показания не струваха пукната пара, доста от защитата ни се изпаряваше, предвид липсата на достатъчно свидетели. Трябваше да се издирват и викат ченгетата и криминалистите, след това пък сигурно щяха да изкарат, че шефа им е въздействал на тях и работата щеше да се проточи безкрайно. Иди доказвай, че нямаш сестра.
- Моля да подкрепите твърденията си. – отговори му обвинителя
За момент си помислих, че може и да се оттърва. Ако извикат невролозите и психиатрите, онези ще им кажат, че не съм побъркана.
- Призовавам за свидетел Фьодор Максимов.
Разбира се, чичко Федя. Да видим сега какво знае той за мен. Чичо Федя не отиде веднага да свидетелства, а първо връчи на пристава наръч хартии. Явно отдавна беше събирал компроматите. След това разказа за единствения случай, когато бях дошла с махмурлук на работа, както и за караницата ми с чистачката, затова че ми беше отмъкнала батерията на джиесема. Внимаваше да не изказва предположения кое на какво се дължи, от цялата работа излизаше, че съм особено опасна невменяема.
- Това са пълни глупости! – не издържах и прошепнах на Лилит – Нищо ми няма.
- Тихо. – изшътка ми тя – Най-гадното тепървя предстои.
- Настоявам за пълна проверка на съзнанието. – триумфално завърши господин Велзевул
Не звучеше особено опасно, но предвид предупреждението на Лилит, не разчитах особено на тази си преценка.
- Възразявам! – обади се господин Асмодей – Окатяването на човешко същество не оправдава доказването на факта, че не е психически обременено.
Значи ето какво бяха решили да ми правят. Спрях си въздуха съвсем съзнателно. Дано това помогне да ме пощадят.
- Възражението се приема. – отсече обвинителя – Частичното сканиране може да докаже вменяемостта на свидетелката.
Поех си болезнено въздух, гърлото ми се беше свило.
- Лилит, това хубаво ли е? – попитах я шепнешком
Но ме прекъснаха.
- Моля съдията, Негово Имперско Величество, да разпореди частичното сканиране.
За пръв път от началото на процеса Луцифер погледна към мен. Почувствах се като светулка, застанала на брулен от вятъра хълм. Вятъра на мисълта му сякаш облъхваше всяка клетка в мозъка ми, сякаш самия той трябваше да прецени предварително резултата, преди да ме прати при специалистите си.
- Разпореждам частично сканиране на съзнанието с цел установяване на психическото състояние на свидетелката. Заседанието се разпуска.
Той удари с церемониалното чукче по съдийската маса.
- Следващо заседание утре по същото време. Никой от свидетелите да не напуска планетата до приключване на делото.
Последваха още два удара с чукчето и едва тогава тълпата започна да се разпръсква.

oleee,
ама ти си постнала
на мен ми правиха лазерна операция на очите и нямам идея кво се случва из интернет
все исках да се откъсна от него, ама ся пък постоянно ми е нервно, че нещо някъде важно изпускам
ужас
ще го прочета, като се върна от готик феста
ама ако ми напомниш, ще е супер ;д

Ч О В Е ККК
НЕ ОЧАКВАХ ТАКЪВ РАЗВОЙ
СЪДЕБНО ДЕЛО В АДА
БРУТАЛНО ИНТЕРЕСНО Е!!!
още!
о-ще!!

:'(
още?

Съжалявам за закъснението, обикновено ме уведомява, когато някой е отговорил. Ето и финала.





Тошо тръгна към изхода почти веднага, без даже да ме погледне.
- Моля ти се, изчакай ме! – извиках аз след него – Може би ще ми дадат минутка да ти обясня.
- Тодоре, стой на място! – разпореди се Лилит – Или предпочиташ да й кажа за твоите тайни желания?
- Аз нямам тайни желания. – вяло й отговори Тошо, без да се обръща
- Какво ще кажеш за желанието ти за тройка? При това с друг мъж? – невинно попита Лилит
За момент забравих за това, което щяха да ме правят и се захилих. Ама той сериозно ли?
- Бях пиян. – започна да се оправдава той – Случайно ми е минало през ума.
- Едва ли е толкова случайно, щом си го припомняш поне веднъж на ден. – контрира го Лилит
Тодор измърмори нещо и тръгна да се отдалечава в тълпата. Аз тръгнах след него.
- Ти стой тук, с тия двамата. – посочи ми тя дяволите – Изчакайте Станчо пред залата. Аз ще се оправя с него.
Висяхме четиримата със Станчо и дяволите като идиоти в продължение на поне час. Ако само ми бяха дали половината от това време, сигурна съм, че щях да успея да се защитя пред Тошо. Но Адската бюрокрация имаше други планове за мен.
Поне успях да си запаля от цигарите на Станчо. За мое щастие, в Ада още не са чували за забрана на пушенето на обществени места. Някъде след третата цигара усетих, че съм препушила и временно престанах, докато Станчо и дяволите допушваха кутията.
Най-накрая дойде дявол в бяла престилка и ни подкара към някаква друга сграда в близката околност. Станчо и дяволите дойдоха с мен до самата стая, където ме водиха. След като се разпореди дяволите да пазят отпред, той влезе с мен.
Отвътре помещението изглеждаше като кабинет на очен лекар – с всичките му там лампички, таблици и прочее пособия с които въпросното медицинско лице оперираше. Нямах време да зяпам много в таблиците, но като че ли имаха някакво хипнотично въздействие.
Накараха ме да седна на един стол и пред нещо като компютър за проверка на зрението.
- Това е, за да може сканирането да се записва. – обясни ми Станчо – Иначе спокойно може да се мине и без него.
- Моля, поставете главата си в жлеба. – безстрастно произнесе медицинското лице
Подчиних се. Усещането беше същото, като онова, когато дявола Рет ми бърникаше из мозъка, за да разбере с какво да ме изкуши. Имаше и някои малки разлики, разбира се – мислите и усещанията, които минаваха през главата ми, бяха свързани с когнитивността ми, способността да оценявам реалността, да подреждам факти и да навързвам логически твърдения, както и склонността ми към загуба на контрол, към появата на халюцинации и каквото още можеха да ми лепнат противниците. В един момент медицинския дявол се възмути:
- Ама моля ви се, спрете да мислете за този човек! Не може да се работи така.
Дойде ми наум, че сами са си виновни за целия цирк, дето се разигра и ме разстрои, което съвсем подразни дявола.
- Ще се отпусна, обещавам. – казах му на глас, макар че не му мислех нищо хубаво. Е, той и сам щеше да разбере.
Сред мърморенето на дявола и моите опити да не искам да го наритам (не че можех), както и да не мисля за Тошо, все пак успяхме да свършим работата. Стойчо и дяволите ме заведоха до станцията на бай Тошо, където обикновено отсядах.
В стаята ме чакаше Тошо, не особено щастлив, и Лилит, която моментално се извини и си тръгна.
- Не напускайте сградата. – инструктира ме тя набързо – Ако ви трябвам за нещо, обадете се на рецепцията и им кажете да ме извикат.
Погледнах към Тошо – изражението му не предвещаваше нищо добро. Странно, не бях правила нищо, а се чувствах скапана. Полегнах на леглото и затворих очи за малко. Тошо мълчеше и ме нервираше все повече.
- Е, каква е присъдата? – попитах го най-накрая
- За какви присъди ми говориш? – контрира той, макар отлично да знаеше
- За това какво мислиш за мен, какво смяташ да правиш.
- Какво да правя? Очевидно не мога да мръдна оттук до утре. Твоята приятелка се е погрижила за това. – тонът му беше повече от обвинителен
- Лилит иска да се изясним, какво лошо има в това?
- Какво лошо ли? Сега ще ти кажа – продаваш си душата, общуваш с дяволи, все едно са ти най-добри приятели, освен това се издигаш в кариерата толкова бързо...
Тошо се сепна. Това последното май не беше мислил да го казва.
- Ти какво, да не си роднина на Лукяненко? – заядох го аз
- Моля? – ядоса се той
- Докато бях смотана, не ме забелязваше, сега пък те е страх, че ще те надмина в нещо?! – извиках му аз
- Предпочитам да бъдеш каквато беше преди!
- Не е вярно, чувстваш се заплашен!
- Пушиш, ходиш по кръчми, срещаш се с дяволи...
- Ти какво, да не стана изведнъж религиозен?
- Не ми харесва промяната в тебе! – кресна ми той
- О, я върви на майната си!
Грабнах една хавлия от шкафа и тръгнах към вратата.
- Приятелката ти каза да не напускаш... – възмутено започна той
- ...сградата. – довърших вместо него – Спокойно, тук ще съм. Отивам да спя на басейна. Чао!
Треснах му вратата и тръгнах да прескачам по няколко стъпала надолу. Хвърлих си безполезните дрехи в съблекалнята и се завих с хавлията. Около басейна имаше малко народ, още двама-трима се плацикаха във водата. Намерих си объл камък на сравнително затъмнено място и се отпуснах с надеждата да мога да си поспя на спокойствие.
Отначало май успявах, но по някое време започнаха да ме тормозят кошмари, задето прекалено много наругах Тошо; сънувах как той ме напуска, обвинявах се, че аз съм го изгонила. Събудих се изведнъж, някой ме разтърсваше. Едва успях да го фокусирам – беше Тошо.
- Добре ли си? – попита ме той. Явно и неговото желание да крещи се беше изпарило.
- Аз... нищо ми няма. – излъгах – Съжалявам, че ти се развиках.
- Аз съжалявам. Май наистина страдам от синдрома на Лукяненко. Забелязах те, когато пропуши, и се подразних. После така се стекоха нещата, че се събрахме. Но днес повече ме беше яд на това, че ти ставаш по-важна, отколкото на това, че си искала да сключиш сделка за мене. Детинско, признавам. Ще се опитам да те приема с всичките ти изменения.
- Мога да откажа цигарите, макар че ще ми е трудно.
- Няма да те карам, ти си решаваш. Вече дори свикнах с цигарения ти дъх. И не мисля, че си била смотана преди. Просто не се интересуваше от мене.
Моляя? Този мъж сериозно ли не е забелязал? Как беше онзи лаф, ако искаме да намекнем нещо на мъжа, първо му го казваме директно, после го казваме по-силно, и ако това не помогне, го халосваме по главата с тигана. Поне този път беше дошъл самичък, без да се налага да го гоня, да го влача и да му се правя на интересна с къси поли.
- Мисля, че ще се наложи да се преместим в Пловдив. – изтърсих аз накрая. После прехапах устни. Може би щеше да си помисли, че се опитвам да го командвам.
- Супер! Кога тръгваме? – не можеше да бъде по-въодушевен
- Чакай, де. Университета още не е построен. Закъде си се разбързал?
- Винаги съм си мечтал да работя в Пловдив. Но никой не се занимаваше с нашето направление там. Мислиш ли, че сега може да се намери някой?
- Който да се занимава с неорганични кристали ли? Ами, шефа, господин Асмодей де, мислеше да дръпне другия шеф, доцент Борисов, в неговия университет до година-две.
- Значи нещата се решават сами.
- Да, решават се.
Усмихнах му се. После осъзнах нещо, което от доста време ми се набиваше на очи. Тошо беше дошъл гол. Логично беше, все пак това беше нормалното „облекло” за басейна. Наклоних се към него и го целунах. Той обаче се дръпна.
- Недей тук. Непривично ми е да съм гол на обществено място и ще взема да се възбудя.
- Тогава ако искаш направо да скачаме във водата. Не би трябвало да се вижда нещо, а има и по-закътани места...
- Аз обаче не съм свикнал на такава публичност.
- Добре, скачаме във водата, плуваме две дължини и се качваме горе.
- Винаги съм оценявал способността ти да планираш нещата.




- Всички да станат! – обяви пристава
Негово Величество, вече шашардисал когото може с вчерашното си влизане, този път се появи направо в човешки ръст и с тога. Тошо не каза нищо, но аз си отдъхнах – този път нямаше да се налага да давам обяснения накъде и защо съм погледнала.
- Моля да се яви пред съда доктор Хижняк!
Прочетоха титлите на добрия доктор – оказа се, че е завършил в Русия психология с безброй курсове за повишаване на квалификацията, изслушани в различни точки на света.
От залата излезе вчерашния доктор и започна надълго и нашироко да обсъжда психическото ми състояние още от най-ранно детство и първата проява на комплекса на Електра. Слушахме го в продължение на половин час, докато стигне до зрялата възраст и престоя в психиатрията, и на мен съвсем ми се скофти. Имах чувството, че ще има малко повече полза от това, ако ме изтъпанчат в някоя аудитория, пълна със студенти и тогава започнат да разправят всичко това.
Негово Величество слушаше учтиво, но когато доктора започна да се пеняви за отношението към бъдещите ми деца, го прекъсна:
- Моля уважаемия колега да обобщи с няколко думи състоянието на свидетелката по отношение на верността на показанията й.
- Моля за извинение, Ваша Светлост! – поклони се доктора – Според мен свидетелката е напълно в състояние да дава достоверни показания.
- Благодаря ви, колега, седнете си. – суховато каза Луцифер – Сега възнамерявам да произнеса присъдата.
- Възразявам, Асмодей й е въздействал! – провикна се Велзевул
- Отхвърля се. – спокойно каза Луцифер – Колега, вие слушахте ли какво се говореше в залата досега? Свидетелката е напълно здрава, освен психическото въздействие, оказано й от вашия подчинен господин Бътлър. Добавете към обвинението обвинение в отвличане и оказване на непозволено психическо въздействие. Извикайте на свидетелското място господин Бътлър.
- Това е клевета! Той не работи на мене!
- Викторе, млъкни! – спокойно му заповяда Луцифер – Естествено, че не работи за тебе, още от трети ноември миналата година, деня след като операцията ви се е провалила.
След като потвърдиха обвинението срещу господин Бътлър и господин Велзевул, реших, че делото най-накрая ще приключи. И наистина, съдията стана сериозен, когато обяви:
- Наказвам господин Велзевул да плати един милион евро на господин Асмодей за компенсация за съботажите. Освен това отнемам лиценза му за съблазнителки за 50 години. През това време те ще бъдат подчинени пряко на мен. Господин Бътлър ще положи 50 години обществено полезен труд при казаните и ще плати на Боряна Андреева 50 000 евро.
Той изброи наказанията на по-дребните риби, включително тези, вилнели на паркинга, но аз не ги запомних.
Имаше врясъци, писъци, но след няколко почуквания по съдийската маса всичко утихна. Явно недоволните бяха разпределени незабавно по работните си казани.
- Заседанието се закрива! – обяви съдията и удари с чука
Народа започна да се скупчва около вратата. Ние с Тошо също станахме.
- Не очаквах да ми дадат пари. – казах му аз
- Със сигурност си ги заслужила. Пък и онзи тип заслужава да му е гадно. За какво мислиш да ги ползваш?
- Може би ще си купя апартамент. В Пловдив.
- Един мой съученик стана брокер. Ще го помоля да ти помогне.
- Ами ти?
- Какво аз?
- Няма ли да живееш с мен?
- Ако ме поканиш...
- Ще се наместиш още първия ден. – довърших аз. – Е, какво пък, лошо няма. Но щом ще ти купувам апартамент, може би няма да е лошо да се ожениш за мен.
Тошо стоя като треснат от гръм няколко секунди, след което се усмихна:
- Ама ти сериозно ли?
- Както виждаш.
- Е, май няма накъде да бягам.
- Тодоре! – скастрих го аз
- Добре, де. Ще се оженим. Но още не съм ти купил пръстен. – той ме хвана за двете ръце
- Ще ми купиш пръстен. Само че не годежен. Не искам да се чувствам като коза за продан.
- Ще ти купя каквото искаш. Може и коза.
Замислих се и понечих да го перна. Намерил с какво да се шегува. После обаче се отказах да го удрям и го целунах. Никой не ни обърна внимание, пък и за какво да ни обръщат. Двама смъртни се мляскат насред съдебната зала.
Като дойдохме на себе си, тълпата се беше пооттекла, но нашите двама дяволи стояха и ни чакаха. Тръгнахме да търсим Лилит, защото без нейното позволение никъде не можехме да мръднем. И я намерихме – бяха се награбили със Станчо зад една колона.
- Извинявайте, че ви оставих. – Лилит си пое въздух шумно. – Той каза, че било важно и аз го последвах.
- Е, очевидно е било важно. – Ухили се Тошо на Станчо.
- Да отидем някъде да празнуваме. – предложи Лилит
- Определено има какво. – съгласих се аз




Кафене. Жега. Лято в Пловдив.
- Значи защити, а? – ухили ми се Лилит, подръпвайки Станчо за ръката
- Ами, Тошо и доцент Борисов ме натиснаха.
- Кой ти беше ръководител?
- Доцент Борисов, разбира се. Той и преди беше, формално, но не искаше да се занимава лично. Чак като се преместихме, видя някакъв потенциал в мен.
Интересно, къде ли е била по време на защитата ми? Сигурно е вършила нещо дяволско.
Лилит се изправи с пъшкане – беше огромна.
- Да отидем до тоалетната, какво ще кажеш? – попита ме тя
- Честно казано, не съм сигурна, че ще се съберем и двете.
Лилит ме измери с поглед, явно смяташе обеми.
- Мисля, че ще има място и за четирите. А и ще можем да обсъдим мъжете по пътя.
- Какво, и вашето ли е момиче? – чух отдалечаващия се глас на Тошо
- Да, шефа е решил, че му трябват още дяволици. Може да се окаже нова химичка или в краен случай прелъстителка.
- Как приема Станчо факта, че ще има дъщеря? – попитах аз
- Кефи се, гадината. Само да можеше той да я роди.
- Да, това щеше да е хубаво. Имам чувството, че всичко върша сама. Пера, готвя, преподавам.
- Е, аз тормозя Станчо да води записките. Не му харесва.
Опитах се да си представя мрънкащия Станчо. Не се получи.
- Какви са ви плановете за по-натам? – попитах на връщане
- Станчо иска да се бута в администрацията. Аз ще си остана химичка. Може дори да продължим да работим заедно с тебе.
- Да, господин Асмодей ми спомена. А какво стана с Данеел? – попитах аз, сядайки с повишено внимание
Отговори ми Станчо:
- Според слуховете, чисти кенефи някъде. Поне още десет години ще е там.
Захилихме се.
- Как смятате да кръстите дъщеря си? – попитах аз
- Все още нямаме идея. – отговори Лилит – А вие?
- Лилия. – отсякох аз
Лилит като че ли се посмути.
- Благодаря
- Аз не само затова. Харесва ми името.
Видяхме към нас да се задава господин Асмодей.
- Здравейте! – поздравихме всички в хор
- Добър ден! – отговори той – Момчета, имам една работа за вас в университета. Свързана е с картотекиране. Секретарката ми ще ви обясни. Можете да се телепортирате дотам.
Тошо и Станчо не бяха много щастливи, но тръгнаха.
- Е, момичета, вие как сте?
- Дебели. - отговорих аз
Лилит кимна.
- Всъщност, за това съм дошъл да си поговорим. Работим с една клиника в града с най-нова техника. Експериментална, но изпробвана. Можем да ви осигурим практически безболезнено раждане, без да ви режем. Какво ще кажете?
- Мисля, че съм чувала за нея. – отговори Лилит – Аз съм навита.
- Ако ще с чук да ме ударите по главата за обезболяване, пак ще се съглася. – заключих аз

оф, извинявай за забавянето
още не съм го прочела, ама в последно време ми е лудница
тия дни ще седна на спокойствие

омфгггггггггг не мога
финалът е епичен
човек, официално ти признавам, че това е най-великото произведение за дяволи, което съм чела
ебаси финия хумор, примесен с малко българщина, ебаси якия начин, по който си организирала и ада, и цялата им там бюрокрация
всеки път като чета нещо от разказа, после усмивката ми свети като лампа
чак ми е жал, че свърши :'(
толкова ми хареса, че ще си го запазя на файл цялото