Може ли да има красота в смъртта?

Нали смъртта е преход към друг свят или еволюция на душата, или ново начало? Ако е така - разбира се.
Но аз не виждам нищо красиво в смъртта на мой близък и, да ти кажа, понякога се страхувам, че смъртта може да се окаже просто край, както Добри твърди.

Да умреш красиво? Да прекъснеш жизнения си път, за да бъдеш красив труп за около една седмица преди да започнеш да се разлагаш. Гъсениците да почнат да гризят от гниещият ти труп. Очните ябълки да започнат да се стопяват и да се изливат извън затворените ти клепачи. Косата ти продължава да расте, както и ноктите ти, които ще са дълги, мръсни и побелели, тъй като няма биещо сърце, което да ги поддържа здрави и красиви.

Да, смъртта е красива понякога... красива е точно заради драмата в ужаса, заради нотката на трагедия, екстремност... запечатването на много силна емоция - ужас, адреналин, мистерия... има нещо много завладяващо в историите за хора, които са намерени при неразгадаеми обстоятелства, както имаше една книга на Стивън Кинг - мъртвец, намерен на плажа на място, до което му е било невъзможно да стигне за толкова малко време, колкото е изминало от момента, когато последно са го видяли на работа предния ден, на хиляди километри - умрял седнал на плажен стол, без видима причина за смъртта (нещо такова беше), или разфасованата Черна Далия, или фрийрънърите, които са паднали отвисоко, или хората, умряли в екстремен спорт,  отдавайки се на безразсъдната си страст... Смъртта в младостта, когато тялото се увековечава в разцвета си, само за да изгние след миг... но оставяйки вечния спомен за безкрайния разцвет. Има красота в саможертвата да спасиш някого, има красота дори в смъртта от старост - в покой... Има красота да гледаш опразнения храм на душата, застинал като мемориална плоча... спокойствието в отпуснатите клепачи, уста, просто покоя след страданието на живота....
Красиво е, защото човекът най-накрая е преминал жизнения си път, преминал е през предопределените трудности и уроци на този си етап; и евентуално е готов да премине по-нататък по пътя си, душата пораства, надгражда се, освобождава се от оковите на плътта, или поне е готова за следващото предизвикателство...
Всичко това е поетично.
Но остава една подробност.
Страданието на близките.
Нищо в смъртта не е красиво, когато опустошава нечия душа. Дори тогава би могла да бъде сътворена някоя красива история за раздялата; но това е в историята.
В реалността боли. И е покрусяващо. Опразващо, страшно и нищо не може да запълни липсата.