morilinа - "Творчество"

МОРИЛИН

Морилин вървеше из гората, загърната в сивото си наметало. Беше спокойна. Преди два дни и се беше наложило да убие едно момче, излязло от нищото на пътя и. Можеше да се мине и без него, но ... Ако се беше върнал в селото и беше разказал за нея, селяните щяха да я подгонят. Нямаше нужда от някаква шайка зад гърба си. Това обаче мина. Сега тя беше ловец, следваше трима мъже по петите, а те дори не подозираха. За миг отново се зачуди дали да не си похаби три стрели, но защо да го прави... принципно би го направила, но сега нещо я спираше... странните сънища бяха започнали да я спохождат преди няколко седмици. Реши, че е време да остави патриархалната психика на своя род и да потърси нещо друго.
Нейният клан беше един от не толкова главните. Живееха на север от Зеленото лоно, много по на север от който и да е човек от кралството, а и някой да беше стигнал до там, то не се бе завърнал. Братята и бяха жестоки и често се бореха за властта на някой от клановете. За момента най-силния клан бе този на Гарвана.  Там от където бе тя, жените можеха да работят на полето, но можеха и да се бият наравно с мъжете. Не участваха в управлението, но тези които бяха по-силни бяха по-привилегировани, биваха взимани за съпруги на вождовете. Ако бе останала в своя клан, Морилин най-вероятно щеше да бъде дадена от баща и на Марук, сина на вожда на нейния клан. Естествено, до тогава можеха да минат много години според човешките норми, но Гарту, бащата на Марук, можеше да умре още в следващата битка. Често се организираха двубои между кръвните врагове на клана и Гарту. Тези дуели винаги бяха много изтънчени и красиви, но малко същества можеха да ги видят и да оцелеят след това. Живота на моределите бе по-кратък от този на елфите от Елвандар, поради простата причина, че бяха войнствен и властолюбив народ, който рядко дочаква старините си. Естествено някои от по-умните оцеляваха по-дълго, защото никога не се биеха излишно, но такива рядко се срещаха.
Хората пред нея дори не подозираха за нейното присъствие. От начина по който бяха облечени , а и от начина им на говорене, тя веднага бе разбрала, че са от граничния гарнизон в Ябон. Следеше ги вече два часа, а още не се бяха усетили. Тя прецени, че ще е по-добре да върви след тях и в случай че има някаква заплаха, то те биха налетели първи на нея. Тя се усмихна ,като се сети че те са доста шумни и не биха могли да чуят вероятната заплаха. Реши да приближи за да може да чува какво си говорят.

-                     Жорж, ти на тези години, не мога да разбера, как имаш сили за любовница. Аз тъкмо на твоите години се отказах. Едно че времето не стигаше, ами и жената ме хвана...
Човека в дясно се засмя доста гръмко, явно той бе Жорж:
    -       Знаеш ли и аз нямам много време, ама има една подробност – мен жената не ме е хващала никога...
    -        Не за дълго – отвърна третия и всички избухнаха в смях.
Нощта дойде, граф Жорж де ла Сирис, Вариен и скуайър Якоб спряха за да си направят лагер. Когато Вариен – около петдесет годишен мъж с бойна походка винаги готов за битка – започна да събира дърва за огрев Морилин се качи на едно дърво и започна да го наблюдава. Той се движеше сред дърветата като пантера, което значеше, според нея, че е добър ловец а също така познаваше района. Тя благодари на Банат за това, че стареца не се оглеждаше за следи. През това време Жорж, около четиридесет годишен, беше отишъл за вода до близкия поток. Морилин прекрасно знаеше, че за да може да си налее и тя вода трябва да изчака тези двамата да заспят. Скуайъра беше лесна плячка, но тя не бе тръгнала на лов. Той бе млад, личеше си че не живял сред горите а сред града. От разговора им тя бе разбрала, че е от Крондор. Личеше му, че не е много опитен боец, както и че горите го плашат. Докато тя беше на дървото и ги чакаше да заспят разбра, че Жорж е херцог на Ран, което я учуди, като се има в предвид  че се движеше леко в гората,  без да се притеснява и плаши, тя стигна до извода, че най-вероятно е бил млад войник когато беше битката при Сетанон.  Вярно, че добре оформените му брадичка  и коса показваха, че е източен лорд, но това че беше сигурен и в такива условия я предупреди да внимава с него. Ветераните оставиха първия – най-лесният- пост на малкия. Те двамата си оправиха постелята по- един и същи начин, което доказваше, че с години са пътували и общували заедно.  Бяха си сложили мечовете максимално близо до себе си, хубаво бе да си предпазлив в тези гори и те явно го знаеха. Морилин се чудеше само едно ... защо тези благородници нямат със себе си ескорт от поне 50 бойци? Когато ветераните заспаха, слезе от дървото и заобиколи лагера за да отиде до потока. Нейната раса нямаше проблеми да вижда в тъмното, така че не и бе трудно да не вдига никакъв шум.
Стигна до потока, наведе се да пие и в момента в който утоли жаждата си се случи нещо странно. Сякаш се видя от погледа на някой друг. Видя в тъмнината как една жена в сиво наметало се е навела и пие вода. Изправи се за миг. Почувства се като опарена. Огледа се и видя силует точно в посоката която очакваше. Най ясно се виждаха очите. Принципно веднага би извадила лъка си, но сега усети ,че от вълка пред нея не лъха изобщо на агресия.  Той беше любопитен. Седеше и я гледаше с жълтия си поглед, а тя дори не си помисли да извади оръжие срещу него. Докато се гледаха той пристъпи няколко крачки напред. В съзнанието и отново излезе картина много по-различна от одевешната. Лисиче и вълче си играеха заедно.  Тогава усети нещо странно в себе си. Усети връзката между нея и животното. Можеше да каже точно къде се намира със затворени очи. Това я накара да потръпне. Вълка явно се смути и тръгна обратно към храстите.
Когато напълни манерката си тя тръгна да се връща. Качи се пак на дървото. Цяла нощ се опитваше да асимилира случилото се.  Страхът че ще се превърне в някаква вещица, като онези в Елвандар я караше да трепери от ... но какво беше това чувство, тя никога не го бе изпитвала до момента, може би това наричаха страх хората?

Тя продължаваше да ги следва вече трети ден, когато от нищото се появи един елф. Морилин се закова на място. Да продължи ли да ги следва. Сега беше хиляда пъти по опасно. Остана зад дървото около две минути за да се отдалечат малко. Нямаше да може да ги чува, но и нея щяха да я изненадат доста по-трудно.
Елфът ги поздрави, след което каза моментално:
-                     Вие знаете ли, че ви следват поне от два дни?- хората  се огледаха и нищо не казаха -  една от моределските жени, не знам какво прави тук, толкова далеч от техните земи, но сигурно си има причина да се крие в сенките вместо да ви пререже гърлата докато спите, след което да продължи пътя си спокойно.
Мъжете явно бяха онемели. Най-бързо се съвзе Вариен:
-                     И какво трябва според вас да направим в случая. Да я заловим и убием? Или да се опитаме да и избягаме.
-                     Има нещо което я разсейва в тези два дни, тя е спряла да си прикрива следите и е станала доста лесна плячка. Предлагам да я заловим, но да не я убиваме.

През нощта най-накрая можа да заспи и пак усещаше как вълка е там някъде на изток на около миля и ловува. В съня си обаче тя отиде с него. Сърната бе млада и крехка, пиеше вода на потока. Те се промъкваха в гръб. Само два подскока и тя беше между зъбите им. Кръвта изцапа муцуните им а сетне вкуса и им се стори невероятен. Ядоха и ядоха. Тогава легнаха да спят. В този миг тя се събуди ужасена от съня, а след това се ужаси от друг . Беше завързана. Огъня до нея бе горещ, даже парещ. Как бяха могли да го направят! Защо не се бе събудила по-рано? Какво ставаше с нея? Устата и бе запушена, а беше гладна... въздуха се бе умирисал на опечено месо. Беше светло. Колко време беше спала? Успя да се огледа.
Малко по далеч от огъня се намираха хората и елфа. Когато видя, че е отворила очи той извади нещо от торбата си и се запъти към нея. Тя помисли, че ще я нарани, но той и каза на кралската реч:
-                     Погледни се! – и сетне и постави огледалото пред нея за да види очите си. – Ти вече не си моредел.
Тя дълго гледа очите си. Преди бяха тъмно сини, чисти като водата. Сега обаче в средата около зеницата си имаше жълто. Това я шокира. Превръщаше се в него! Затвори очи и погледна отново. Очите и се зачервиха и от тях покапа нещо, как го наричаха хората... сълзи, да сълзи, така го наричаха. Още нещо ново за нея. Очите и бяха светли. Стоеше без да каже нищо, не че можеше, но в главата и остана само едно нещо, вълка. Елфът прибра огледалото и развърза парчето от устата и. Тя отново направи нещо нечувано за моредел, заплака. Тогава осъзна какво я бе накарало да тръгне на път и да избяга от клана си. Осъзна, че вече ще я гонят всеки път когато я видят, разбра, че  те я считат за враг. Чак сега можеше да попита нещо...
-                     Сега еледел ли съм?
-                     Все още не, може би скоро ще станеш, но сега си в прехода между двете. Ще създаваш ли проблеми? – елфът попита това, като знаеше че при моредел и при еледел казаната дума се цени високо. И тя отвърна:
-                     Не.
Той я развърза и тя се преви на максимум, почувства се като малко дете останало без майка си – изгубена.
-                     А всички вие ли говорите с животните?- попита тя.
-                     Не , не знам за такива до момента, да разбираме се с тях, но не говорим. Просто ги успокояваме с ласки на родния език.
Морилин затвори очи и замлъкна – гладът и бе отшумял. Елфът стана и отиде при скуайъра седна при него и започна да си припява стара елфска песен.  Якоб седеше омаян от гласа на елфът. Ако Якоб разбираше елфски щеше да му стане ясно, че баладата е за любовта на един млад елф и една девойка кръстена в чест на елфите. За тяхната невъзможна любов и невъзможното им щастие. Цялата песен бе преизпълнена с мъка, но накрая завършваше тържествено. Тя се бе върнала от друг свят, за да спаси своя елф от злощастна съдба и в момента в който го направила тя умряла. Той жертвал своя живот за да опази тялото и от ръцете на злобния и брат. Когато пристигнал в родината си с тялото и в ръцете си бил почти умрял. Един час след като прекосил реката той издъхнал с думите, че в смъртта си ще бъдат винаги заедно. Тяхната любов бе възпяна с най-прекрасни слова. Когато Елфът приключи с песента Морилин проговори:
-                     За какво ставаше въпрос, имаше много тъжна мелодия?
-                     За любовта на двама млади.
Самата Морилин бе още много млада за своя вид. Бе живяла само тридесет и три лета, а няйния клан я смяташе за дете. За елфите също щеше да е дете, ако бе отишла при тях.
-                     Аз съм Еладриел. Как се казваш? – попита елфът.
-                     Морилин. И защо тогава е толкова тъжна?
Когато елфът и разказа историята тя отново попита:
-                     А истина ли е?
-                     Разбира се, че е истина, той бил един от синовете на една елфска кралица, чието име не знаем, намирали се на друг от този свят по-изпъстрен и по-богат. Който след смъртта на момичето бил разрушен от брат и. Тя била принцеса на най-силното кралство, но брат и бил по-могъщ и в желанието си да властва погубил целият си свят. От този свят сега има само руини, част от елфите бяха приютени от нас. Но други нямаха тази съдба, те избраха да умрат защитавайки техния свят.
-                     И ако момичето бе оцеляло нещата щяха ли да се променят?
-                     Кралят уби сестра си защото само тя можеше да избави всички от неговата власт. Тя притежаваше оръжие от друг свят, което можеше да убие най-силния му войн, подобен на нашият принц-консорт Томас, обаче такъв който магията бе погубила. Но тази история е твърде дълга, за да мога да я разкажа за една вечер, а и сигурен съм, че има елфи които могат да ти дадат информация първа ръка.







Всички бяха заспали и бяха останали само Еладриел и Морилин. Сега той можеше да поговори спокойно с нея.
-                     Знаеш ли кое е това което ни различава от моредел?
-                     Според нас, вие сте страхливци и вие сте избрали да не се подчинявате на нашите господари на времето. Ние търсим как да ги върнем отново, докато вие не ги искате обратно.
-                     Напротив, нас не ни е страх. В момента в двора си имаме такъв и ето че всичко е наред, не сме се променили никак от това което сме били. Разликата е в това че моредел искат властта която ще дойде от това, моредел искат да властват и когато някой от вас разбере, че властта не го интересува, когато потърси друг път, той се променя. Тогава клана му веднага го разбира и го отхвърля. Ти вече не можеш да се върнеш.
-                     Да, не мога.
-                     Обаче още не можеш да дойдеш и при нас елфите. Все пак бих те посъветвал да си смениш наметалото. Хората ще те сметнат за опасна ако си облечена като моредел. Можеш да облечеш кафяво или зелено, така те няма да се плашат от теб. Вярно е, че не си еледел и още е рано да отидеш при нашата кралица, но ако искаш мога да остана с теб.
-                     За какво си ми? Аз не съм като теб! Ти не си като мен! Какъв е смисъла, каква ще е твоята полза от това? Не е ли лошо да се движиш с такива като мен?
-                     Ползата е там, че на теб ще ти е по-лесно ако някой те разбира и е до теб в промяната.
-                     Ти от къде знаеш?
-                     Някога бях вожд на клан, по време на войната в Сетанон. Някога бях моредел, сега съм еледел. Във войната много войни разбраха истината и се завърнаха в Елвандар да търсят прошка и милост.  В началото ги мислих за изменници , но с времето осъзнах, че нищо не ме задържа на север. Както и че нещо ме влече на юг. Тръгнах и знаех, че ако се върна ще бъда убит. Постоянно се криех сред горите като подплашен заек. Не знаех какво да правя, не знаех и кой да потърся да ми помогне. Скитах се сред горите докато един ден не стигнах до река Елвандар. Там водата ми се стори толкова вкусна и прекрасна, че се задържах със седмици наред по брега и ловейки дивеч, наслаждавайки се на живота. Всеки ден гледах към другия бряг и с всеки ден ми се струваше все по-красив и живописен. Тогава просто усетих че трябва да прекося реката, макар и да ме беше страх, че ще бъда убит от елфска стрела. Обаче не бях убит. Елфите наизкачаха от дърветата и един по един казаха: ”Най-накрая братко се престраши да станеш един от нас!” тогава разбрах, че те са знаели какво става с мен. В момента в който се срещнах с Агларана, моето име стана Еладриел. Защото бях твърде известен с лошото си име, като много зъл и властолюбив преди години. Тогава вдигнаха пир в моя чест, за това че съм се завърнал при тях, сякаш някога аз самия съм бил част от тях. Това те очаква и теб, ако всичко е наред.
Морилин замълча, наистина се бе почувствала не на място сред своите , а този изменник в момента и се струваше по-приятен от всеки друг, който бе познавала. Светлите му очи и сплетената му коса, бяха изцяло елфски, той беше елф, но за какво му бе на нея да я лъже? Не той не я лъжеше това си беше чистата истина. Сега обаче какво трябваше да направи. Отново се сви на кълбо и се опита да поспи, но усещаше толкова ясно връзката си с вълка, че не знаеше какво да прави.
Еладриел още беше на пост, когато Морилин проговори.
-                     Трябва да отида в Елвандар.
-                     Защо толкова рано? Ти не си еледел.
-                     За да намеря отговора на един въпрос.
-                     Мога ли аз да ти отговоря?
-                     Вече ми е ясно, че не знаеш отговора.
На следващата сутринта тръгнаха. Осатвиха благородниците зад гърба си. Еладриел бе казал, че имат пет дни пробег до Елвандар. Нямаха запаси от храна, така че щяха да са поне шест за да имат време да си набавят и храна. Редуваха се кой да ловува, както и кой да стои буден. На четвъртият ден Морилин усети отново, вълка се приближава, при това с доста голяма скорост. Стигна до извода че той не може да се отдалечава от нея много. Връзката която тя усещаше явно и той я чувстваше. На шестата вечер се озоваха на брега на Елвандар. Еладриел намери място за бивак и я остави сама за около час. Когато се върна и каза, че могат на сутринта да влезнат в Елвандар, но ще трябва да е със завързани очи докато стихнат града. Тя се смути, но той и обясни, че по-късно, ако и имат доверие, могат да я допуснат и без тези мерки. Вечерта спаха и двамата, нямаше какво да ги нападне толкова близо до реката. Сутринта  прекосиха реката и той и сложи превръзка от коприна на очите. Ръцете му много внимаваха да не я оскубят докато я слагаше. Той бе толкова нежен, нямаше нищо общо с моредел, как бе могла да повярва, че е бил такъв. Но пък иначе от къде знаеше как се чувства тя...
След  половин-дневен пробег стигнаха. Еладриел свали копринената превръзка от очите и.
Това което видя тя бе неописуемо, но не почувства това което бе казал той, не се почувства у дома си. Той я поведе през града в дърветата. Когато стигнаха до една зала в която имаше два трона, те зачакаха. След минута се появи жена облечена в бяла премяна, със златни коси и прекрасни сини очи. Седна на трона , а след нея пристигна и най-странното същество което беше виждала Морилин. Той бе висок като елф, но по-набит и по-широк в раменете. Имаше леко заострени уши, а косата му също бе от злато. Носеше бял табард на който бе извезан златен дракон и когато видя това морилин падна на колене и се поклони на великия господар. Малко хора знаеха за драконовите господари но моредел бяха закърмени с истории за тях, когато Морилин го видя Томас на нея и стана ясно, че съществото пред нея е неин господар.
-                     Стани!- рече той с невероятно нежен бащински тон. – в този дом господарката е тя, а не аз поклони се на нея, не на мен! – сега тонът бе строг. Морилин вече се бе изправила и неохотно се поклони на Агларана. Тогава Агларана проговори:
-                     Коя си ти, и какво търсиш?
-                     Тя е Морилин – рече Еладриел – загубена е.
-                     Тя вече не е моредел, но не е една от нас. За какво си довел?
-                     Тя има въпрос към вас, такъв на който не мога да отговоря.
-                     И какъв е той?
-                     Не зная би искала да ви попита лично.
-                     Тогава си свободен да отидеш да хапнеш нещо топло докато ние поговорим . Бъди наблизо, ще изпратя да те повикат като приключим.
Еладриел се поклони и излезе. Когато затвори вратата, кралицата стана и приближи към Морилин. Морилин все още беше на колене и гледаше към земята. Агларана я хвана за брадичката и погледна очите и:
-                     Погледни ме!
Морилин се вгледа в светлосините и студени очи пред себе си. Те бяха като ледниковите езера в планините. Сини и студени, плашеха я. А от нейните очи започнаха отново да текат сълзи.
-                     Да не си моредел. Защо плачеш, не се ли радваш че си се спасила от проклятието на расата си?
-                     Сега съм изгубена – каза Морилин – сега не знам коя съм и какво съм.
-                     Какво искаше да питаш, кое е това заради което хвърли в смут Елвандар?
-                     Прощавайте, не знаех последствията ако дойда... от седмица и нещо с мен става нещо, не това че избягах, това е по-отдавна. Срещнах вълк покрай реката. Този вълк ми направи нещо. От тогава сънувам как ловува, сънувам и жаждата му за плячка. Знам къде се намира във всеки миг и явно той не може да се отдалечава на повече от пет-шест мили от мен. В първия миг си помислих че това е нормално за вас но Еладриел ми каза, че вие не говорите с животните, ...
-                     А ти говориш с тях така ли?
-                     Не точно... просто ги усещам, как да го обясня, усещам в какво настроение са.
-                     Да и при нас е така.
-                     Но при вълка, ние можем да общуваме от разстояние при това.
-                     Томас, познато ли ти е това, на мен не ми говори нищо.
-                     На мен ми напомня за мен и драконите, но те не могат да общуват с мен когато не са при мен. Те знаят само кога имам нужда от тях. Това е нещо друго. Аз ще отида да повикам Татар, той може да знае нещо. – Томас излезе и се върна след минута с един елф на преклонна възраст до себе си. От Татар лъхаше мъдрост и много сила.
Морилин отново сведе глава, за да спре да го зяпа.
-                     Това ли е младото девойче за което говорят. Много рано е осъзнало, че моределският живот не е за него. Кога избяга моето момиче?
-                     Преди месец и половина. – каза Морилина,  като най-настоятелно отказваше да погледне нагоре.
-                     И какво те накара да се осъзнаеш?
-                     Една сутрин просто тръгнах на път, не знаех на къде, още не знам на къде.
-                     Не си постигнала своята  цел, виждам го, погледни ме!
Морилин си наложи да вдигне погледа си към него. Той замълча и я загледа, погледна към кралицата и тя му разказа всичко което съм казала до последната дума.
-                     Не бях чувал за нещо подобно от много стотици години...
-                     Но сте чувал, нали така? – попита кралицата.
-                     Да така е, преди години имаше един елф,  на който му се беше случило. Не се знае каква е причината да се случва. Може би някои от нас имат по-силна връзка с природата. Обаче този елф се  промени, стана агресивен и опасен за останалите и бяхме длъжни да го пропъдим от Елвандар.
-                     А не може ли да се направи като с мен – попита Томас – направихте ми заклинание което ми помогна да стана повече един от вас, а не да си загубя разсъдъка?
-                     Тя не е елф, не е и човек, тя не е дори моредел. Тя няма да остане тук, тя няма какво да я задържи тук, а ако не е тук не може да се промени. Ние не можем да и влияем ако тя не е при нас. А сега се сещам, вълка ти трябва да е прекосил границата  нали?
-                     Ако мога да отсъдя правилно – да.
-                     Трябва да се срещнеш с него и да ловувате заедно, така ще разберем дали той е агресивен или не. Важното е да се разбере дали е опасен за нас.
-                     Но мен ме е ... страх.
-                     Ще трябва да се пребориш със страха ако искаш да намери себе си. Ти в момента не знаеш коя си, няма как да останеш тук, ако не знаеш каква си. Знаеш само каква не си, това няма да ти помогне. Трябва да се срещнеш с него и да разбереш, каква си и тогава можеш да се върнеш тук.
-                     Тоест вие ми казвате да се разкарам и да се оправям сама? – Морилин сведе гневно глава – надявах се да ми помогнете, но явно не сте толкова дори за колкото се мислите.
Томас и направи знак да млъкне. Приближи се до нея, хвана я бащински за ръката и я поведе нанякъде. Отидоха в друга стая. Там беше Еладриел и още се хранеше. Томас повика една елфа и я помоли за още едно блюдо храна.
-                     Аз ще те заведа навън, ще ти помогна доколкото мога, но знай, че това е моя дом, аз обичам елфите тук и ще дам за тях живота си. Имам един син, той също е по-различен, напълно те разбирам защото мен с години ме гледаха с недоверие. Разбира се с пълно право, за малко да убия своя близък приятел Мартин, човек който познавам от детството си и само това успя да ме накара да се осъзная. Нещото, което ме държеше тук, беше нашата кралица, която с красотата си ме бе омагьосала и въпреки това са били нужни много силни заклинания за да ме държат под контрол, но причината да го правят беше само една. Страхуваха се да не отида при моредел и да ги нападна след време, страхуваха се от мен и знаеха че съм опасен и всичко това което правеха те, не беше само то, отделно и най-силния магьосник на Мидкемия ме държеше под контрол със своята магия. Сега него го няма, ако останеш тук всички ще се страхуват от теб, всички ще те гледат сякаш всеки момент ще станеш вълк. Никой няма да ти има доверие и това ще те докара до криза. Ако останеш сама не знам как ще се развият нещата. Не гарантирам че е по-горе , но се надявам да е по-добре. Крий връзката с вълка си. Ако можеш избягвай моредел, те ще те убият като те видят. Елфите ще бъдат предупредени да не те закачат и да не ти пречат. Който иска ще може да общува с теб – тогава погледна Еладриел, който слушаше с отворена уста – Всеки има свободна воля.
Еладриел проумя че е зяпнал. След което заговори:
-                     Томас аз мога да я изведа от Елвандар. Все пак аз я доведох и моя е отговорността за нея.
-                     Ти ако искаш ела с нас. Ние утре сутрин тръгваме посока Крудий. И без това трябва да навестя стария си другар Мартин. Тази вечер Морилин може да остане у вас ако не възразяваш.
-                     Ни най- малко, тя винаги е добре дошла в моя дом, дори и след това което чух одеве, но все пак бихте ли ми обяснили за какво става въпрос?
-                     Оказва се, че съм по-различна от колкото си мислех. Тук не е моя дом, нито при моят клан. Аз съм по-различна. Мога да общувам с точно определено животно и Татар мисли че това може да ме направи по-агресивна, за това не мога да остана тук. Това с две приказки. Сега ще съм скитник.
Еладриел видимо се натъжи. Томас стана и излезе, а малко след това дойде блюдото на Морилин с храната. Имаше пресен хляб печено месо чаша вино и чиния с плодове. Хапна набързо, след което Еладриел я заведе в своята къща. Не беше голяма имаше две стаи. В едната имаше две легла, едно по-голямо и едно по-малко. А в другата стая имаше нещо като кухня и всекидневна. Имаше маса на която да се храни и печка на която да се готви. Беше доста скромно и си нямаше много лични вещи. Личеше си, че рядко се прибира. Еладриел обичаше да обикаля сред горите ии рядко оставаше в Елвандар за повече от седмица.
Морилин седна на един стол и загледа как той пали огъня. Не можеше да си го представи като моредел. Нямаше нищо в него което да напомня за това. Той усети погледа и върху себе си и се обърна. Тя го гледаше замислено и за миг се сепна когато погледите им се засякоха. След като приключи с огъня той излезе, а Морилин се премести на неговото място и започна да наблюдава огъня. Тя чу когато се върна, но не се обърна. Чу се остави нещо на масата и след това отиде в другата стая. Когато беше сигурна, че него го няма се обърна. Видя на масата един вързоп с дрехи. Имаше бяла рокля, зелено наметало, зелен елек, кафяв панталон и ботуши елфска изработка неин размер. Беше му благодарна, защото искаше да свали мръсните дрехи от себе си. Влезна в стаята му и го попита:
-                     Мога ли да излизам навън, къде мога да се изкъпя?
-                     Можеш, на петнадесет минути на юг от града има езеро, там се къпят жените.
Когато Морилин се върна чиста и облечена в бялата рокля, в къщата миришеше вкусно. Оказа се че Еладриел може да готви много вкусно. Беше направил ястие с месо, зеленчуци и подправки. Беше направил хляб. А сега се правеше десерта. Печени плодове в...
-                     Плодовете как го правиш?
-                     Със захар и ром.
-                     Ром ? Какво е това?
-                     Напитка внос от източните кралства, много е ароматна и става за готвене. Като опиташ ще разбереш.
-                     Доста апетитно наистина...
Морилин отиде в другата стая да остави дрехите които той и бе дал, след което излезе пред къщата  да търси простор за изпраните и стари дрехи. Когато простря и се върна, видя че масата се сложена и седна до Еладриел. Тя осъзна колко много е направил този елф за нея, след което благодари на боговете, че има и такива същества. Навечеряха се след което отидоха в другата стая. Еладриел легна на по-тясното легло и тя се почувства поласкана. В нейният клан по-скоро щяха да я накарат да легне до своя господар и да задоволи нуждите му, но елфът и бе дал избор. Тя легна и се зави с меката пухена завивка. Елфът запя отново тъжната песен, а след нея друга, трета и така докъто Морилин не усети цялата му тъга на плещите си. Тя го беше харесала, външно я привличаше, а гласът му бе приятен за ухото. Поиска да го накара да се почувства по-добре, но не знаеше как да го направи. Не беше влюбена в него, но му беше благодарна за всичките грижи, беше му благодарна, че постъпва толкова нежно с нея. Този елф не можеше да е бил моредел. Поне тя не можеше да го повярва. Неговите любовни песни изпълваха цялото и съществуване и напълно се връзваха с безнадеждността която изпитваше.
Искаше да се почувства щастлива, но знаеше, че няма да стане, не и докато не открие себе си. Но можеше да направи него щастлив, поне единия можеше да е по-щастлив в момента. За това го помоли да дойде при нея в леглото, да запее песен, която да е по-щастлива. Песен за сбъдната любов. Той отиде при нея, не беше учтиво да отхвърлиш подобна покана. Запя песен за най – истинската любов, за най-голямото щастие от нея и за най-нежната нощ, единствената в която тя просъществувала, защото на следващата сутрин елфът тръгнал на война и не се завърнал. Когато песента приключи, Еладриел бе дарен с ласка от нежните пръсти на Морилин. Той се надяваше тя да благоволи да стане нейн любовник, макар да знаеше какво е отношението на моределите към това. Тя го дари с една незабравима нощ на ласки и нежност, а той и даде всичко което можеше. Знаеше, че за нея това е начин да му благодари за щедростта, помнеше, че когато бе объркан, не знаеше какво е любов, тя сега  сигурно също не знаеше. За това не очакваше от нея нищо, каквото тя му дадеше за него бе дар. А тя не осъзнаваше колко е голям дарът и.
Когато на сутринта тръгнаха, тримата пътници вървяха спокойно и тихо към границата. Всичко бе тихо времето природата. Морилин усещаше как се приближава все повече до вълка си. Когато преминаха границата направиха лагер. Вечерта щяха да се опитат да се срещнат с вълка. Той бе само на миля от нея. Усещаше как е настръхнал в очакване. Тя се опита да го повика, но той не бе сигурен дали да дойде. Не обичаше хората, но пък тя бе с елфи, това би могло да го накара да дойде. Томас каза, че при тях ще дойде още един, но това щяло да е само за няколко часа. Тогава се появи един мъж в черно наметало, нисък, с кафява брада леко прошарена, около четиридесетте, но в погледа му тя можеше да прочете, че е поне на шейсет. Представи се като Пъг от Крудий. Томас и обясни, че Пъг е много силен магьосник и я помоли да не го подценява. Пъг я хвана с две ръце и тя усети как някакъв хлад преминава през нея. Сепна се и хладът изчезна.
-                     Приятелю, за пръв път ми се случва подобно нещо, с всеки ден разбирам колко малко знам и колко още имам да науча. Моят син може да разбира животните, дори да си говори с тях, но тя не може с други освен с един млад вълк. Което значи, че е различно. Сега проучих енергийната връзка, ако бъде прекъсната може да си загуби разсъдъка. По добре е да я оставите да следва своя път. Тя е млада може и да не стане като с елфа за който е споменал Татар. Всичко зависи от нея, така както преди всичко си зависеше от теб.
Морилин се почувства странно, не и харесваше да я проучват, а и този нисък мъж и се струваше опасен.
-                     Може би магьосниците от низшият път знаят повече, май съм чел за хора с подобни възможности. - Чак сега Морилин усети вълка си, че е на няколко крачки и каза:
-                     Не правете резки движения ще го стреснете. – след  което тръгна към него. Той направи последната си колеблива крачка към нея. Знаеше, че тя няма да го нарани. Тя стигна до него и го докосна, усети как се сляха, разбра, че не харесва Пъг и го е страх от него. Единствено харесваше нея, и може би мъничко Еладриел. И тя разбра, че той е споделял нейните чувства. „Ще останеш ли с мен?” попита я той. „Така би било най-редно.” „Това да или не е?” „Да...” „Тогава този да се маха !” – изръмжа към Пъг.
-                     Пъг по-добре си тръгвай – рече тя – Еладриел може да остане, Томас благодаря ти че си на моя страна.
-                     Не съм на ничия страна. Ти може да не си еледел, но си една от нас, някъде дълбоко в теб. И аз не съм еледел, за това ти помагам. Аз ще тръгна заедно с Пъг. До нови срещи!
-                     Довиждане – каза Морилин.
Еладриел приближи до нея.
-                      Искаш ли да ти помогна , мога да ти покажа една изоставена къща в гората. Там няма кой да те притеснява, хора не минават, а елфите няма да те притесняват.
Морилин кимна. На два дни път от реката покрай едно поточе имаше малка и сгушена къщурка. В нея имаше три стаи и обзавеждането беше странно.
-                     Каква е тази къща?
-                     Останала е от Войната на разлома преди трийсетина години. Цураните са я строили, малко по-различна е, но е здрава. Ако искаш мога да ти помогна да я преправим.
-                     Не благодаря, вече ти дължа достатъчно, а и така е приятна. Не смятам да я преправям.
-                     В едната стая има баня, къщата е била на цурански войскови генерал, и има доста удобства, въпреки че е малка.
-                     Благодаря ти. – рече Морилин .
На еладриел му стана много неловко, разбра че е по-добре да си тръгне и го направи. Замина си и я остави там. Докато си тръгваше вълка го погледа  малко от верандата  и след това си влезна при Морилин.


Бяха минали години от този ден, Морилин, рядко се прибираше в къщата. Рядко се срещаше с хора, понякога виждаше елфи но ги избягваше. Откакто Еладриел си бе тръгнал се бе връщал веднъж, но тя бе хладна и той си тръгна, повече не я потърси. През тези години, колко бяха – около петдесет. Тя избягваше абсолютно всякакви контакти с който и да е. Бродеше из горите пролет, лято събираше билки, сушеше месо за през зимата. Веднъж месечно слизаше до Кудий за да размени билки за брашно. В замъка винаги взимаха билките с благодарност и и даваха достатъчно че да изкара спокойно месеца. Не и понасяше да се вижда с елфи, мразеше ги, заради заточението на което я бяха осъдили. Моредел избягваше още повече, защото искаха да я убият. Мислеха я за предател. Само хората не знаеха каква е, мислеха я за елф, който просто е по-дружелюбен към тях. Децата им се навъртаха покрай нея с надежда да им разкаже нещо интересно, но когато разберяха, че не живее в Елвандар а сама в гората я питаха дали е вещица. С годините са бе научила как да използва билките, в гората се чувстваше като кралица. Тя нямаше господари, можеше да прави каквото иска. Ако имаше нужда от мъж, можеше да разчита на някой случаен пътник, тъй като красотата и сред хората бе нечувана бе на над осемдесет  а имаше вид на двадесет годишна. С вълка си се разбираше чудесно, той и бе най-скъпото същество. Той не бе като останалите. Определено не бе като тях беше много по-разумен, това може би се дължеше на връзката и с него. Живота на вълка бе неестествено дълъг. Но вече беше стар и Морилин усещаше умората му през връзката. Вече всичко го болеше и тя осъзнаваше че болката му няма да отшуми. Вече по често се задържаха в къщата, а вълка почти не ловуваше. Морилин ходеше на лов, носеше му месо, грижеше се за него. Беше я страх, защото не знаеше какво ще стане ако го изгуби.
Един ден Еладриел се връщаше от Крудий,бяха минали повече от петдесет години откакто я бе видял за последно. Хладнината, която я бе обзела го бе накарала да е по-резервиран. Зачуди се за кой ли път дали да не намине покрай къщата и този път остави краката му да го водят. Този път тя бе там. Той постоя до едно дърво и започна да гледа към къщата. Вълка не се мяркаше. Елфите които бяха минавали от тук, казваха че той винаги спи пред вратата, а ето че сега го нямаше там. Притесни се. Видя как Морилин излиза от къщата с изражение на мъртвец, капка живец нямаше в нея, нямаше капчица щастие. Тя приближи към него.
-          Какво искаш? – попита – Защо си дошъл след толкова години?
-          Исках да видя добре ли си...
-          Аз съм си добре, нищо ми няма.
-          Все още си млада и красива – каза елфът без да отмества поглед от нея. – обаче изглеждаш уморена, какво има?
-          Нищо, ела влез да пием по един чай.
-          Чувам че няма по-добра познавачка на билките от теб.
-          И от къде го чу?
-          В Крудий често ходя там, а доколкото знам и ти също, билките които носиш са високо оценени от хората.
-          Хората не разбират нищо от билки естествено че ще ги оценят.
Влезнаха и се настаниха край огъня. Тя запари вода и сложи билките да престоят, след малко чаят бе готов и Еладриел се изуми от вкуса му.
-          Хората са били прави за билките, а аз съм прав, че и чая който правиш е божествен.
-          Стига ласкателства, какво те води тук?
-          Дочух че вълкът ти не се е появявал скоро. Как е?
-          Зле, много зле, до седмица ще си замине.
-          Все пак дълго живя, петдесет и две години това надхвърля тройно живота на най-дълголетния в нашите гори. Трябва да му отдадем чест, че е живял честито, с такъв добър приятел като теб. Сега къде е?
-          В моята стая, болят го ставите, знае че си тук и се радва.
-          Защо?
-          Защото си мисли, че само ти можеш да ме утешиш когато си замине.
-          Ако държиш ще остана с теб,за седмица две...
-          Няма да е нужно, до два дни няма да е сред нас, просто те чакаше за да сложи край на мъките си.
-          Не знам какво да кажа.
Вечерта той спа пред огъня на камината, когато се събуди вълка бе пред него и го гледаше с жълтите си очи. Той наистина имаше разум. Н

Пепеляшка и принцът
И след ден всичко стана ясно, тя знаеше че мечтите са нещо нереално. Желаеше да постигне нещо, но сякаш нещо я спираше да поеме по пътя на своя живот. Мечтите и плаваха посред океан от лава. Навсякъде се чувстваше в затвор и желанието и за живот беше станало по-малко и от оризово зрънце. Всички я мачкаха и я караха да страда. Да ближе подметките на собствените си обувки на краката на някой друг. Един ден чу новината за сексапилния принц от съседното кралство, дошъл да си търси жена. Тя стана, облече се с нови премени, обсипа косата със злато. Даже и руж на скулите сложи, обу си обувки неземни. На бала отиде с премяна мечтана от всички принцеси, а той погледна с почуда. Запозна се със нея, танцуваха, а сетне той запланува:
„За жена ще я взема, ще бъде и майка на мойте деца. Ще имаме огромен дворец и градина...”
И в мига - този - тя си замина. Камбаната би да покаже часа – наистина беше дванайсет. Той тръгна след нея да бяга. Видя само - как полите и се скриват зад една порутена сграда. Намери нейната скъпоценна обувка в руините на лабиринта. Взе я и след девойката взе да се скита, но беше объркал нещата, забравил бе светлината. За миг след това той я зърна, но беше някак си бледа и смътна...
Девойката тръгна да бяга, да бяга от своята същност, да бяга от хорската врява. Тя знаеше че дванайсе щом дойде, се превръща в призрак ужасен, защото няма за нея живот – отказала се бе от мечтите. Във вампир се превръщаше нощем, а денем бе просто жена. И ето че мечтата и на косъм да се сбъдне, но отново безплътността я облада.
Сутринта тя стана , метлата прегърна- на двора излезе, заплака. Помете, със сълзи изми си краката, а поле косите изплакна. И плачеше денем, нощя – три дни и нощи безспирно мълвя, че мечтите са нещо ужасно, немирно, нещо с криле и крака. На четвъртия ден на вратата се хлопна тя излезе избърса очи, ръцете в престилката черна избърса и погледна към своя любим. Държеше пантофка в ръцете се, нейната пантофка от преди четири дни. Но погледна я – не я позна, нареди да тръгнат веднага. Сломена тя тръгна отново навътре към своя затвор, мечтите и някак неволно я направиха отново вампир. Тя тръгна след него, невидима. Остана при него в нощта...

Той стана и тръгна към мястото където за последно я видя. Усети след себе си стъпки – обърна се, но нищо не видя. Сякаш някой неговото име шепнеше и плач, плач в нощта. Стигна до там накъдето бе тръгнал. Седна на камъка и после запя:
... о, мила моя, о, моля те, мила, ела!...
... о, ми аморе, ела! О скъпа моя ...
В този миг тя полудя и ухапа го. Той се стресна и после я видя, тогава спомни си своята мечта. Позна я, но сърцето му за миг замря,усетил настъпилата в него празнота. Остана само малкото любов към своята мечта, но след миг и тя умря.
-Принцът е изчезнал! – извика глашатаят.
- Сигурно се е самоубил... не убили са го – за престола... а може би открил е своята любима... просто може да си е заминал... не умрял е истината чуйте! – тълпата продължаваше със спора
А той вървеше под ръка със свойта изкусителка сред тях... невидим за божията светлина.

Прочетох "Пепеляшка и Принцът"

Толкова си личи, че ти идва отвътре...
аз.. не мога да намеря думи.
заигравката думите, с римите, странният словоред, като че ли измагьосващ приказката с песнопение..
но това..
това..

В този миг тя полудя и ухапа го. Той се стресна и после я видя, тогава спомни си своята мечта. Позна я, но сърцето му за миг замря,усетил настъпилата в него празнота. Остана само малкото любов към своята мечта, но след миг и тя умря. -Принцът е изчезнал! – извика глашатаят. - Сигурно се е самоубил... не убили са го – за престола... а може би открил е своята любима... просто може да си е заминал... не умрял е истината чуйте! – тълпата продължаваше със спора А той вървеше под ръка със свойта изкусителка сред тях... невидим за божията светлина. написа:

....................................................................
Разбирам го. Аз направих избора му!

За Морилин - Всеки има една такава частица от себе си. Която не е добра и пренебрегваме. Харесва ни да се мислим за добри и добродушни, и мили, и сладки но в края на краищата - както казваше госпожата ми по Български език - никой не е добър или зъл... всеки има и от двете... Проблема е на психологическо ниво - колкото повече подтискаш твоето лошо аз - толкова повече то набира сили.. Трябва да разберем че не е грешно да изживяваме себе си.

Радвам се ако съм била полезна на някого. При мен Морилин дойде в момента в който ми се наложи да порастна и да приема себе си. Светът по който съм писала е на Реймънд Фийст. Който има интерес към елфи - този свят е изпълнен с интересни истории. Историята ми за Морилин е просто едно мое виждане. Историята за Пепеляшка и принца е един различен прочет, които - да дойде ми отвътре. Показва, че мечтите се сбъдват, но понякога не са това, което си мислим.