какво ви вдъхновява?

в какво намирате вдъхновение да творите, да изразявате себе си? в музиката, книгите, средата? ще ми бъде супер интересно да разбера какво ви мотивира да се занимавате с изкуство като цяло. все пак нали форумът е на тема лично творчество, предполагам, че всички творят под една или друга форма. може да публикувате и вдъхновяващи цитати, за да се насърчаваме взаимно.

аз много си харесвам ей този: action leads to more action. do something.

Вдъхновение има навсякъде. Зависи как го търсиш - с очи, с душа, със слух или пък с друго.. Зависи и за какво ти трябва.
Моето вдъхновение, най-често, се ражда в тъжните очи на старците и стариците. Те говорят, тези очи говорят! И казват толкова много! И аз виждам колко е силен живота, колко е голям и широк, колко много може да бъде изписано!
Намирам го и в разцъфналите клони на пролетните вишни - розова нежна коприна, не може да не се събуди в мен желанието да пиша, да рисувам!
Има го и в любовта, много го има в любовта!!! В усмивките на децата, дето вън си играят /все по-рядко, но ги има/ и говорят странни слова; в ръцете на младите жени - нежни дамски ръце, сякаш извезани; в мъжките джентълменски постъпки; в лапите на уличните котки; в меките уши на кучетата; в зимната студенина, снежинките - леки и хладни, "хапещи" нослетата; в джаз-музиката - хаотична смесица от емоции; в историята, културата, дори в сградите, дори в дима на цигарата ми - навсякъде!
Освен в лятото.. то не ми носи вдъхновение за творене, то ми носи само щастие и спокойствие.

Сега, когато най-сетне мога да се наслаждавам на пролетта, а не да я гледам изпод савана на душевното ми изгниване, ме изпълва с изключително много радост. Просто да мога да усетя лечебното галене на пролетта върху кожата си е като божи дар... Приятно е, мило е, нежно, рукват чисти и млади красоти.  Не минавам вече като болест покрай нея, не съм откъсната в сухия стерилен гроб на душевния разпад. Ето какво написах по темата...

Слънчева младост.

Миналата млада пролет
Като призрак от печал
През невидими чували болест;
Тя разцъфваше край мен. А вял
Питон несъществуващ,
Тикащ мора върху мен
Тяга суха пренавиваше;
Гинех –
В слънчев лек обл'ен.
Бузи румени,
Девойка златна,
Мартенички здраве на ръка.
Във душата –
Венчелистчеви парфюми, ни
Едно се ря по порива.
Да те гали лековито
Благодат, покой, хармония.
А лицето ти – изтрито;
Тъй невидима агония –
За света околен безпричинна;
Всички показатели наред...
И издирвам лястовица зимна,
Па да ми олекне с лед...
Нека лястовицата помолим я.
Търся я по жицата...
Но ръжда по жицата оголена(д)
Чеше впити нокти на редицата
От тежащи гарвани петролени...


А ето какво е другото...

Стаята е болна, неподвижна, скрита, мъртва. Въздухът изпълва дробовете ми - празен, блед и лишен от кислород. Мори ме тежест. Душа ме. Суха съм изтощеност. Белите ми дробове - зимни умъртвени клони с накацали легиони от черни гарвани, грачещи в хармоничен дисонанс. Мухлясал паяк сплита мрежи в ребрата ми. Гърдите ми алармират нужда да се изповръщат в изгорял петрол. Самотата се гърчи изсмукваща и усещането за непонятна далечина изстудява до летаргично бездушие. Аз се опитвам и опитвам, но не мога да докосна топлинката. И се лутам загубено с мъртвееща надежда.

Не мога да повярвам, че го казвам, но за първи път съм вдъхновен от това че съм тъжен, ама наистина вдъхновен, не просто да надраскам наколко реда и да заспя...

Донякъде и благодарение на всички депресарски постове в тъмблр, явно всичко може да ме вдъхнови