Малка нощна проза

...силно казано.



Дъжд валеше и облаците бяха обвити в мрак. Метална машина изстиска живота от черна котка тръгнала да пресича улицата. Рижава котка стоеше вцепенено до нея, докато кръвта течеше и опашката се размахваше конвулсивно. Траур? Тъгуват ли котките? Тъгувах аз. Нямаше никой от вас. Само аз и рижавата котка се сляхме в безпомощността си.

Пък и слънцето изгря, на кого му пука за една мъртва котка.

----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

-Вижте ме, аз летя! Виждам светлината! Уморих се от живота в мрака, трябва ми нов екстаз, нова ритмика, нова алтернатива. Искам да проникна в топлите и светли лъчи на надеждата. Бързам да ида там по-скоро, затуй, сбогом драги и помни...............
Ебати тлъстата муха, помисли си момчето поглеждайки мазното петно останало по вестника.

- Пиши: "Последна точка в краен пункт води до край на началото"
Той се събуди посред нощ. Не в легло, а на канапе с протрита кожа и разкъсан дунапрен, поддаващ се отдолу. Не беше канапе, не беше и нощ. Светеше бяла светлина, а лежеше на стар, клошарски матрак. Изправи се. Дълъг коридор с варосани в бяло стени. Навсякъде зазидано, където е имало врати. Стои една. Кабинет: "Д-р"...изтрито. Д-р кой? Д-р какво?
Направи стъпка...не, крачка. Вратата изскърца и падна тежко на пода. Мракът вътре се разля в светлия коридор. Проясни се. Фосфорна лампа със светулки седеше самотно върху стар, сбръчкан сак. Приближи се бавно. Картината изчезна. Появи се свещ. Восъкът винаги щом паднеше на пода се обръщаше и отново се стичаше от свещта, сетне пак падаше. Съскащ звук от нейде. Пламъкът трепна. "Вие ли сте..." - прошепна нещо, прошепна някой, прошепна нищо. Трясък от счупена стъкленица. Отново фосфор. После мрак.
Той се събуди. Не, всъщност сега спеше. Бял шум навсякъде, а телевизор - никъде. На пода - очила със счупени стъкла и залепени със старо тиксо рамки. Едно малко стъкълце покрито със засъхнала кръв стърчи нервно от ръждясалата рамка. Само то вижда.
- Сега: "Разбирането на гореспоменатото е плод, но не като крушата, а по-скоро на ум. Край."

Непознати сенки. Мъжка, женска. На улицата.
- Хей.
- Недей.
- Защо?
- Има ми нещо. Не знам какво.
- Ходи ли на лекар?
- Не.
- Мога да ли да помогна?
- Не.
- Сам можеш ли да си помогнеш?
- Не знам.
- Как ще я караш така?
- Не знам. Стига въпроси.
- Добре, просто ще изчезна. Не те познавам и без това.
- Добре...
Познати светлини. Женска, мъжка. В двора на къща.
- Добре!...
- Ще изчезна! И без това не те познавам!
- Не знам...
- Какво 'не знам'? Така ли ще я караш?!
- Не знам.
- Мога ли да ти помогна?
- Не.
- Сам можеш ли да си помогнеш, поне?...
- Не знам.
Въздишка. Пауза. Вторачен поглед.
- Ходи ли на лекар?
- Не.
- Защо?
- Има ми... нещо... не знам какво (в мисълта си знае)...
- Хей...
- Недей.

Светлина и сянка си приличат.
Непознатите отново някой ден са непознати.
На улицата, в двора.
Мъжки, женски. Все са хора.
Хей?

Публикация на първия ми и единствен за момента фейлетон в бр. 13 на тримесечното сп. "Кайлъка"
Наложих се автоцензура на снимката, щото изглеждам като извънземно, пък и не е важна тя, а написаното.

Spoiler:

Просто караш по тоя път и гледаш да не излезеш в съседната лента или да се забиеш някъде. Бъркаш скоростите, жилата на ходилото ти се схваща от постоянното натискане на педала за газта. Странично, задно, предно огледало. Дупки на пътя. Дупки в душата. Дупки. Газ в завоя, път без предимство. Всеки път е без предимство - с предимство е смъртта.
Потта тече, потта се стича, потта потича. Изнурителен делник, който не свършва в петък, а продължава до безкрайния залив на безсмислието. Гледаш разни животни по телевизията, дето не можеш и да си представиш, че реално съществуват, реално са от тоя свят. Екрана се накланя като печатна машина, докато пишеш, но ако дръпнеш монитора настрани - няма да излезе нищо хубаво, някоя искра освен. С нощта винаги идва енергията, с мрака винаги идва силата. Денят е тегоба, слънцето е проказа.
Дъжд! Чаках те на спирката, но ти подмина. Спирката, която не беше там ли те смути или аз, който не бях?
Дъжд! Обичах да вали, обичам да вали и после пак ще обичам. Обичта е живот, обичта е смисъл, обичта е смърт.
Дъжд! Тичах към съня, спънах се в корените му. Паднах и заспах. Блажено.
В дъжда.