-- ГЛАВА ПЪРВА --
ПРЕМЕСТВАНЕТО
Беше студен, есенен ден. Пътищата бяха покрити с кал заради проливния дъжд, който се изливаше като из ведро. По един от тези пътища се движеше малък червен автомобил и криволичеше и заобикаляше всички дупки и локви. На едната седалка се беше излегнало 17-годишно момче с руса коса и сини очи на име Джейк Евънс. До него, зад волана, седеше майка му – Емили Евънс – около четиридесет годишна жена с руса коса и зелени очи и внимателно гледаше пътя, защото наистина беше прекалено хлъзгаво. В колата цареше мълчание и никой не обелваше и думичка. Джейк беше зяпнал в стъклото на колата и гледаше как едрите капките се стичаха по него и се надпреварваха. За момента това му се стори най-забавното нещо, което може да прави, но бързо си промени решението като видя, че дъждът спря и небето се изясни малко. Слънцето не успя да пробие черните облаци, но пък дъждът го нямаше и през прозореца на колата вече се виждаха замъглени силуети навън. Уорън придърпа ръкава на бежовото якето, с което беше облечен и забърса малко кръгче в единия край на прозореца. Майка му веднага го стрелна с укорителен поглед, защото от бежов, цветът на ръкава беше станал тъмно кафяв, но него не го вълнуваше това. Пред очите му се откри гледка навън, която обаче не му се стори по-забавно занимание от състезанието на капките по стъклото. Все пак той отново загледа през прозореца и единственото нещо, което виждаше около пътя бяха високи дървета и обширни полета, на които Уорън не виждаше краят. Малко след като беше забил погледа си през прозореца, ги задмина една кола и опръска с кал току-що избърсаното му стъкло. Гледката пред него се скриваше всеки път когато ги изпреварваше кола, а те му се сториха доста за петнайсетте минути, които бяха изминали. Джейк обаче намери ново занимание и започна да брои всяка кола, която ги преминаваше, но бройката му не беше точна заради калта, която покриваше стъклото за известно време. Те бяха пътували вече повече от три часа и на него му се стори, че пътя няма край също както и полетата, които вече бяха изчезнали от пътя. Пътуването му се стори доста мъчително и дори през ума му мина нелепата мисъл, че би предпочел да пише домашни цялото това време вместо да е затворен в малката кола. Майка му изглеждаше угрижена и той също виждаше това ,затова не повдигаше въпроса за скуката, която го беше налегнала. Той погледна отново навън, за да види променило ли се е нещо в гледката, но не успя да различи нищо. Сега нямаше кал, нито валеше дъжд, но майка му явно беше натиснала газта и колата престана да се влачи по пътя. Уорън си помисли, че и на майка му и е писнало от цялото пътуване.
- Кога ще пристигнем? – попита той като наруши тишината и майка му дори леко подскочи от уплаха. Майка му обаче отново беше намалила скоростта и момчето се втренчи през предното стъкло. Той видя стара, надраскана с графити табела, името на града изобщо не можеше да се прочете, но все пак разбра ,че въпросът му е бил безсмислен.
- Мисля, че вече стигнахме – отговори майка му с нота на успокоение в гласа. Краката и седалището вече го боляха от дългото седене и той очакваше с нетърпение моментът когато ще се отърве от колата. Вече не ги задминаваха коли и Джейк спокойно видя през, още мокрото стъкло на места, малки къщи и най-различни сгради. Майка му намали още, защото влезнаха в града. Минаха може би през най-голямата сграда в града с надпис на нея „Кметство”. Хора се разхождаха навсякъде по улиците и постоянно се поздравяваха с вдигане на ръка, спираха се и си говореха. Забеляза и че всички се извръщат към колата и ги гледаха. Това наведе русото момче на мисълта, че градчето е малко и всички се познават, а новата кола, минаваща през главната улица е шокиращо нещо. Майка му завъртя волана и колата смени посоката като Джейк се люшна на една страна. Сега виждаше жълта сграда с табела, на която пишеше „Търговски център”. Колата задминаваше хората по улицата и сградите край пътя, а г-жа Евънс изглеждаше учудена и изненадана, че дори и малко стресната.
- Къде ли живееше баба ти? – подхвърли тя.
- Мамоо.. – изрече унило момчето. – Не ми казвай, че си забравила къде живее баба – допълни той и отново се загледа през прозореца, за да гледа как малките човечета шават по улицата. Тя наистина изглеждаше объркана и беше вперила поглед в предното стъкло на колата като се оглеждаше на всички страни, за да си спомни нещо познато от града. Джейк усети как колата забавя и спира до един тротоар. Майка му свали стъклото и се огледа.
- Извинете, знаете ли къде мога да намеря...? – Джейк изобщно не обърна внимание на краткия разговор на майка му с някакъв плешив мъж. Вместо това той отново се загледа през прозореца.
- На право по улицата и след три пресечки сте пред къщата – отговори мъжа мило и с усмивка си продължи по пътя.
- Благодаря! Колата отново потегли. Всякакви деца минаваха по тротоара. Още повече му се скапа настроението когато се сети, че датата е тринадесети септември и след два дена ще влезне в новото училище. Стомахът му се сви още повече и усети, че ще е „новият” и няма да е лесно първия учебен ден. От всички тези мисли той не беше забелязал кога колата е спряла пред малка къща.
- Е, май пристигнахме – заговори майката на русото момче. Настроението на Джейк се оправи веднага щом чу тези думи. Отвори вратата и стъпи в една голяма кална локва. Обувките му не заприличаха на нищо, но това беше най-маловажното в момента. Излезе от локвата и протегна ръце да се разкърши. Отиде при багажника на колата и взе един сак и един плик от него и последва майка си към къщата. Сега тя изглеждаше по-щастлива. От колата до портата, Джейк не сваляше очи от къщата. Стори му се, че е доста променена. Тя беше на един етаж, пред нея имаше градина, която определено не беше поддържана в хубав вид, до нея се извисяваше огромен бор, чиито клони висяха над къщата. По не обработваемата градина бяха паднали шишарки от бора. Майка му отвори портата и той влезе след нея. Сега шишарките му се сториха повече, а и видя повече неща. Зад бора имаше пейка, а от задната страна на къщата се извисяваше още един по-нисък бор, който не се забелязваше отпред. Той вдигна погледа си към входната врата на къщата, а там вече ги чакаше баба му. Не я беше виждал от много години насам. На вратата стоеше възрастна жена с вече побеляла коса и очила окачени с връв на врата й. Тя се усмихна широко и прегърна майката на Джейк, която ходеше пред него. Двете жени се заприказваха.
- От кога не съм те виждала – заговори баба му щастливо на дъщеря си.
- Ооо мамо.. – рече тя и прегърна майка си. Уорън все още се озърташе и гледаше къщата и дворът когато вниманието на баба му се прикова в него.
- Колко голям си станал Джейки – каза баба му и му се усмихна. Той също се усмихна широко и отиде да прегърне баба си.
- Хайде влизайте, че тия торби са си тежички – подкани баба му и отвори входната врата. Къщата обаче беше същата както я помнеше. Влезнаха в антрето където имаше огледало и закачалки за дрехи, а под закачалките висеше малко шкафче с наредени обувки на него. Продължиха по коридора къде имаше наслагани картини по стените. Влезнаха в кухнята и седнаха на масата, до която имаше прозорец. Джейк отново се загледа през прозореца и видя, че навън се издигаше висок хълм с множество дървета, а пък слънцето проблясваше зад него право в очите му. Той остави майка си и баба си да си поговорят на масата и занесе багажа си в стаята, в която винаги беше спал когато й гостуваше. В малката стая имаше висок гардероб, който стигаше до тавана, и легло под прозореца на стаята. До леглото имаше нощно шкафче а от другата страна бюро за писане. Джейк не си представи как е седнал да пише домашни на бюрото, тъй като никога до сега не го беше правил. Остави сака на леглото си и се зае да изважда от него най-различни вещи. Сети се, че има и досадната задача да подреди и дрехите си и се зае с това. След петнайсет минути беше свършил и вратата на стаята му се отвори. През нея се подаде майка му.
- Искаш ли няколко сандвича със сирене? – попита тя.
- Не съм гладен. Мисля да излезна навън, да се поразтъпча – отговори Джейк и излезе през врата след майка си. Прекоси кухнята, всекидневната и влезе в антрето. Спря се пред шкафчето с обувки, намери своите, обу ги и затвори вратата след себе си..
Знам, че е може би е малко скучна и пълна с грешки, но все пак се надявам да ви хареса 
