Погледнах надолу, изглеждаше ми повече от осем етажа. Странно. Винаги съм имал страх от височини, но в този момент в себе си не чувствах никаква уплаха. Сякаш цялото ми същество бе приело за нормално това, което мислех да направя. Сетивата ми бяха напълно притъпени. Вече дори не се чувствах тъжен или ядосан на себе си. Единственото ми желание бе по-скоро да приключа с това. Стъпих на ниският парапет и затворих очи за секунда. Някъде в далечината се чу тътен. Наближаваше буря. Моментът настъпи.
–Времето се влошава доста бързо– измърмори някой зад гърба ми.
Отворих очи и се обърнах назад, без да отстъпвам от ръба на високата сграда. На около десет метра зад мен стоеше някакъв мъж облечен с извехтели дрипави дрехи, очевидно някакъв клошар или пияница.
–Да, така изглежда. Вероятно се задава буря.- отвърнах му аз. Премествайки погледа си от него към заоблаченото небе. В този миг проблесна светкавица и ме заслепи. Отново замижах.
–Така ли мислиш да приключиш живота си? Самоубивайки се? Мислех че вие хората смятате това за грях.– Този път гласът му бе спокоен и отчетлив. Изобщо не звучеше като някой пияница.
Отне ми няколко секунди докато зрението ми се нормализира. Отворих бавно очи и отново погледнах към него. Беше седнал на циментения покрив, подпрял гръб на парапетчето и ровеше из джобовете си.
–Ние хората?– усмихнах се почти незабележимо аз – А ти приятелче какъв си? Извънземен?– засмях се без глас.
Той извади смачкана кутия с цигари от вътрешният джоб на скъсаното си яке, измъкна една от вътре й я запали. Дръпна веднъж и сведе поглед към краката си.
–Всички хора грешат Пламене.-каза той, без дори да ме поглежда.
–От къде знаеш името ми? Познаваме ли се?– запитах отново аз.
–Ти нямаше вина за случилото се. Хората си отиват и това е нормалният поток на живота- Продължи той напълно игнорирайки въпросите ми.
–Не знам, кой си и от къде знаеш, какво се е случило в живота ми, но не си мисли че ще ме разубедиш. Той си замина и аз не направих нищо за да му помогна. Бях напълно безпомощен. Един безполезен човек…
–Хората постоянно правите тази грешка.–прекъсна ме той
–Коя грешка?– отвърнах аз.
–Да казвате, кой какъв е.– непознатият се изправи хвърляйки още горящата цигара на земята.– Но всъщност, никой не знае, какъв точно човек е. Действията на всеки са повлияни от ситуацията в която се намира и чувствата, които изпитва в този момент.
–Вече ти казах, че няма да ме разубедиш.
–Аз и не съм дошъл да го правя. Исках само да ти кажа, че преценката ти за теб вероятно е грешна. Човек може да разбере, какъв точно е само в един момент от живота си.– той се обърна към мен и ме погледна в очите.
–Кой е този момент?-запитах аз.
–В момента на своята смърт!– той вдигна глава и погледна нагоре.
Какво значеше всичко това, не го разбирах напълно.
–Спокойно, скоро ще разбереш– усмихна се посърнало непознатият.
–Как го направи? Можеш да четеш мисли?– почувствах се странно. И все пак някак си съзнанието ми не виждаше човека като заплаха.
–Нещо такова Пламене.
–И защо тогава си тук, щом не си дошъл да ме разубеждаваш?- запитах недоразбрало.
Той ме погледна учудено. Направи няколко крачки и стъпи на парапета. Погледна към мен а после надолу.
–Ето, защо съм дошъл.
Последвах погледа му. На циментовите плочки пред входа на блока имаше тяло на човек, който лежеше по корем върху нарастваща локва с наподобяваща кръв течност.
–Кой е този човек?-обърнах се към човека до мен. Отново бях заслепен от светкавица. Потърках очи и когато ги отворих отново, вече не се намирахме на покрива. Бяхме точно пред входа на блока. Пред нас бе тялото на човека. Приклекнах до него и го погледнах.
–От кога съм мъртъв?– обърнах се към непознатият, който стоеше зад мен и се опитваше да си запали нова цигара.
–Нима има значение Пламене?
Беше прав, нямаше. Вече нищо нямаше значение. Погледнах в още отворените очи на мъртвото си тяло. В тях вече не гореше пламъчето на живот, но забелязах нещо друго. В този миг ни най-малко не ми изглеждаха, като очите на някой безполезен страхливец. Нима бях сгрешил за себе си?
Станах и отново вдигнах поглед към небето. Една студена дъждовна капка падна на челото ми. Това бе последното, което почувствах. Отново блесна мълния…
