Болницата бе притихнала. По това време на денонощието будни бяха само дежурните лекари и изморените медицински сестри, които клюмаха в малката си стайчка и се взираха в миниатюрното телевизорче, хвърлящо бледа светлина по омърлушените им лица . Чух сподавения женски плач идващ от към стаята в краят на коридора. Закъснявах, а на някой хора не им допадаше да ме чакат прекалено дълго. Избързах да стигна до него. Вече знаех, кой е и какво точно бе неговото положение и исках да съм там навреме. Вратата на стаята бе отворена, а осветлението вътре изгасено. Единственото, което прогонваше мрака бе една улична лампа, хвърляща оранжевите си лъчи през големия прозорец. Пристъпих бавно до леглото и погледнах към ридаещата жена надвесена над момчето. Тя нежно избърсваше кръвта, която излизаше от устата на сина й с едната си ръка , а с другата се опитваше да изтрие неспирният поток от сълзи извиращ от очите й. Момчето се закашля отново и изпръска с кръв белите чаршафи. Майка му се надигна и го хвана за раменете.
–Спокойно миличък. Аз съм тук. Всичко ще е наред.- гласът й бе прегракнал и едва доловим. Вероятно бе плакала с часове.
Момчето се отпусна и се облегна отново назад. Погледна към нея с напиращи в малките си очи сълзи.
–Мамо, пак започва да ме боли. Не искам да ме боли повече. Моля те.
–Разбира се момчето ми. Сега ще доведа лекаря и той ще накара болката да изчезне.– тя тръгна да излиза от стаята, спря се за секунда на вратата и погледна към него.– Веднага се връщам миличък.
Той кимна и отново отпусна глава на възглавницата, проследявайки с поглед майка си, която се за тича към лекарската стая. В следващия миг устата му отново се изпълни с кръв и момчето започна да се дави. Опита да се изправи, но за жалост тялото му бе прекалено отпаднало и в него не бяха останали достатъчно сили за такова начинание. Очите му изпълнени с ужас започнаха да търсят майка му, докато се гърчеше в голямото легло. Горкичкият, дори не можеше да изкрещи за помощ. Нямах намерение да стоя и секунда повече и да го гледам как се мъчи. Наведох се над него и сложих ръка на гърдите му. Моята работа не отнема много време. Само миг. Един миг. Едно докосване. И болката изчезва… завинаги.
Почувствах как сърцето му спря. Тялото му се отпусна и главата му клюмна настрани.
–Спокойно приятелче, вече няма от какво да се боиш.- прошепнах му аз.
Страхът бързо избледня от очите му. Моята работа тук бе приключила. Бях го отървал от агонията и болките на болестта му. Почувствах се удовлетворен от спасението на поредната измъчена човешка душа. Бе дошло време да си тръгвам. Точно когато излизах видях как майка му заедно с един лекар тичат срещу мен. Те ме подминаха и нахлуха в болничната стая. Тя погледна към тялото на момчето и се нахвърли върху него, хващайки малкото му лице в ръце.
–Сашо? Саше? Чуваш ли ме? Саше… моля те, отговори ми…
Лекарят вдигна ръката на момчето и сложи два пръста на китката му.
–Съжалявам госпожо Василева. Починал е. -каза той и хвана жената в опит да я дръпне от сина й. Тя падна на колене пред леглото на момчето си и започна да ридае.
– Защо? Та той беше само на седем…- Гласът й се промени, започна да се изпълва с гняв- Защо трябваше да ми отнемаш единственото дете? Чудовище! Мразя те! Мразя те!
Не можех да преценя дали проклина създателя или с точност мен, но имах странното чувство че тя знае че съм в стаята и чувам всичко, което казва. И все пак думите й не ме обиждаха . Нека ме мрази щом иска. Нека ме смята за чудовището, отнело сина й. Няма значение, защото аз знаех истината.
Аз не съм чудовище, а спасител… Аз съм… Герой
но фаворитът ми остава разказа за чудовището, сега не помня точно заглавието
