Моите творби

Гробището

Навън бе тъмно...студ сковаваше тялото и душата ти.Вятърът пееше нежни,мелодични песни,като че ли искаше да се сбогува с нещо...Той обикаляше целия град,но винаги се спираше най-дълго на едно място.Гробището...Там той седеше и гледаше...Гледаше как едно младо момиче седи и плаче,над надгробния камък на любимия си...То беше там всяка нощ...В ръката си държеше букет рози,които обливаше с кървави сълзи.Луната осветяваше бледо лице,доскоро мокро от сълзи и се взираше в душата и...Тъжните и очи говореха повече от ненужните думи...Очите и...Тъмни като шоколад,дълбоки като яма...От тях строеше толкова много тъга...Толкова много болка...Толкова много омраза...Стиснала юмрук,забиваща дългите си нокти в ръката,тя като че ли се опитваше отново да усети болката,която е усетила...Прехапала устни,претворила леко очи,пред нея минаваха хиляди спомени,като на кино...Като,че ли всичко е станало преди малко...Преди миг...И докато тя протегне ръка към него,този за когото е мечтала,този когото винаги ще обича той изчезва...Изчезва както и спомените...Като магия...Всичко се забравя,но болката остава...Ако имаше начин,тя щеше да остане с него,щеше да отиде под земята с него...Но не можа,точно за това тя всеки ден,всяка нощ тя дебнеше над гроба му...Като че ли очакваше да се върне...А надеждата...Тя бе по-силна от всичко...Но с времето всичко се забравя,любовта намалява,но остава...И вятърът...Той отново поема своята посока и докато се върне тя отново е там...Седи и плаче...облива гроба му със сълзи.Луната огрява бледото и лице...Птици пеят на гроба му,а скоро и на нейния.Дори звездите завиждат на момичето,за очите и...Тези очи,които толкова дълго са плакали,тези очи,които още дълго ще плачат!Тези очи,които никога няма да се забравят!

Без заглавие
Всичко се случи в една тъмна новогодишна нощ...Тогава,когато всички празнуваха раждането на Иисус Христос...Раждането на Бога...На вестителя на нашата вяра...Улиците бяха затрупани с бял пухкав сняг и който го видеше,му се искаше да се върне към детството си и безгрижно да се затича и хвърли в голямата бяла пряспа...Гъста мъгла се спускаше над малките полу срутени къщурки и ги обгръщаше в студената си прегръдка. В този така почитан ден се случи още едно щастливо нещо...Още един живот дойде на бял свят...Дойде за да си отиде,но никой не знаеше това…Да си отиде по-рано от очакваното...На семейство Грийн им се роди момиченце...Ако беше приказка биха го сравнили със Снежанка-бяла кожа,червени устни и катранено черни коси...Макар и малка тя беше красива...Донесе толкова много радост,в този светъл ден!Макар ноща да беше тъмна...Студена…И неприветлива момиченцето успя да стопли душите на бедните хорица.Кръстиха я Джулия-на покойната и Баба.Новогодишните камбани зазвъняха.”Динг-донг!”Разнесе се звука на камбаната из градчето…Момичето се беше родило минути преди идването на новата година!Нова година-нов късмет…И ето го късмета за семейството-малкото чудо.Плачът на детето огласи цялата къща…Всички се бяха струпали на куп и поздравяваха младата майка.Усмивката не можеше да слезе от лицето и.Ех!От кога си мечтаеше тя да има дете…Дете което да ги радва,да осмисля незначителния им живот.
Момичето растеше,а с него се променяше и времето…Мястото…Всичко беше различно…Не беше старото време…На 15 години Джу беше сменила няколко къщи…Момичето беше високо…Слабо,с клечести крака и ръце.Устните му бяха все така червени…Кожата му-все така бяла,порцеланова…Косите му-дълги,черни и прави се спущаха на едри къдрици,под кръста.Тялото и перфектно изваяно-като на восъчна кукла.Смехът и като ангелска песен…Това момиче имаше всичко,за което биха могли да мечтаят другите момичета на нейната възраст…Но тя нямаше нещо,което имаха повечето-баща…Бен Грийн беше починал,две години след раждането на дъщеря си…Трупа му бил намерен малко преди рождения ден на момичето-полу разложен ,покрит с сняг в гъстата гора близо до къщата им…И така момичето не познавало баща си,така и не можало да го види…Майка и не била запазела нищо негово,с надеждата,че ще го забрави по-бързо.Но така и не се замислила,че може би някога,дъщеря и ще усети липсата на бащинско рамо до нея.Джулия растеше и имаше всичко-красива къща,добра майка…Много и добри приятели…Сега и оставаше да намери и принца си на бял кон,за да стане всичко като в приказките,които тя четеше всяка вечер преди да заспи…Така и се случи…
Една светла сутрин,малко преди слънцето да се събуди и изгрее,Джу не беше заспала…Тя седеше на терасата и гледаше близката гора…Чудеше се дали баща и я наблюдаваше…Очите и се пълнеха със сребърни сълзи,които се търкулваха по заоблените и червени бузки…Момичето ги избърсваше с ръка…Не обичаше да плаче…Да усеща тези малки капчици по нежната си кожа…Тогава пристигна камион…Още рано сутринта,преди изгрев слънце се нанесоха новите и съседи…Мъж и жена с деца-момче и момиче.Момичето на 8-9 годинки,а момчето на около 16.”Това сигурно ще да е поредния олигофрен,който се нанася…В тази къща е невъзможно да се нанесат различни хора…”-Помисли си Джу,като гледаше съседското момче втренчено,без да усеща че той също я гледа.Момчето беше със тъмно сини очи,които те пронизваха всеки път,когато го погледнеш…Плътни,почти бледи устни,но хубава усмивка с трапчинки.С черна коса,малко по дълъг бретон,той не приличаше на другите момчета…И може би точно това щеше да привличе вниманието на младата девойка…Джулия се беше подпряла на дървения,леко изгнил парапет,който от време на време издаваше скърцащи звуци.Тя все още наблюдаваше момчето…Не можеше да отлепи поглед от сините очи на момчето…Привличаха я като магнит…Момчето и се усмихна срамежливо…Джулия се притисни…Тя сведе глава и бузите и поруменяха.Джу се оттегли от мястото си и се прибра в къщи…Легна на леглото…Но не можа да заспи,тя гледаше играещите по тавана светлинки,идващи от вън…Беше почти съмнало,а тя не беше спала и минутка…Момичето започна да се унася в сън…Очите и се притваряха бавно…Малко по малко.Клепачите и натежаваха…Чувстваше главата си лека…Отвори устни,пое си въздух след което замря за малко…Тя вече се беше унесла в сладки сънища…
„Кукуригуууу!”-чу се петелът отвън и момичето скокна.Беше спала едва 30 минути и сега пак я събуждаха…Тя стана плавно…Застана на леглото в седнало положени за малко…Сложи лакти на колената си и с дланите си крепеше главата,като че ли беше лепена и всеки момент имаше възможност да падне.След половин час,тя трябваше да слезе на закуска…Нямаше търпение да разкаже на майка си,с която споделяше всичко,за момчето от среща-„Съседа”-както тя го наричаше.Момичето облечи къси сини панталонки със черна блуза,на някакви облачета и отиде да закусва…Още от стълбите се носеше аромата на палачинки…Джу притвори очи и изви глава назад…Ноздрите и се разшириха и вдишаха миризмата…Тя седя малко време така…Аромата я привличаше…Той я водеше към просторната кухня,където в порцеланова бяла чиния,я чакаха куп палачинки…
-Мамо,мамо!-започна нетърпеливо Джулия…Когато пред очите и се разкри странна гледка….Прекалено много палачинки на едно място…Явно майка и се беше престарала малко-Ама…Какво става?-заправи си мислите момичето-За какво са всички тези палачинки
-Ами…Реших да занесем малко на новите ни съседи…Нещо като за „Добре дошли”.Ще дойдеш ли ?Не ми се ходи сама.
Джу се позамисли…Ами ако той си помисли,че тя е накарала майка си,само и само да го види?
-Хайде!Трябва ми някой,който да ми помогне с носенето-дръпна я майка и за ръката и и сложи една чиния с палачинки в ръцете,а майката носеше плетена кошница с плодове.Джулия нямаше време да каже на майка си какво мисли…Вече бяха пред вратата на новите съседи…Макар,че беше рано…Едва 8 часа…
-Мамо…Такова..Аз-не можа да се доизкаже момичето,когато една сравнително млада жена с голяма усмивка отвори вратата
-Да?
-Ам…Носим ви малко плодове и палачинки за „Добре дошли…”-каза майката…
Жената прие подаръците и ги внесе в къщата.Така и се запознаха момчето и момичето.3-4 години след запознанството им те вече бяха най-добри приятели и навсякъде заедно!И двамата завършиха училище…И макар,че и двамата продължиха своя път,бяха все още заедно.Оказа се,че дори и мечтите им са еднакви.Джулия все още изпитваше онези чувства,които беше изпитала,като го видя за първи път…Но не смееше да му признае.Джейсън(така се казваше момчето),дори и не подозираше…Както всяка вечер Джейсън и Джу седяха на пейката пред къщите им и си бърбореха…Джу най-сетне се реши!Щеше да му признае чувствата си!Тази вечер!Небето тъмно синьо,почти черно,с милиарди звезди ги обгръщаше и караше момичето да мечтае,че сега е моментът тя да му сподели за чувствата си…Скръстила крака и ръце,загледана в най-ярката звезда,тя без да се усети каза:
-Джей…Обичам те!-думите и се изплъзнаха от устата като по река.Нямаше какво да прави,нямаше как да върне думите назад…Вече го беше казала…Джей стоеше,като ударен с мокър парцал…Той не очакваше нещо подобно…
-И аз те обичам!-отвърна момчето и очите на Джулия светнаха.В този момент тя си мислеше,че е намерила принца на своята собствена приказка!-Ти си ми най-добрата приятелка…Няма как да не те обичам…-Това дойде като студен душ на момичето…Света се срина под нея…Нима той не я бе разбрал?Или просто не искаше да и каже,че тя значи много за него,не не я обича,така както тя него…Момичето се разстрои…Сълзите се стичаха по бузите и като бясна река…Една след друга…
„Туп-туп”-пуслът и с ускори…Сърцето и биеше лудо…
„Туп-туп”-можеше дори и той да го усети…
-Аз такова…Трябва…Да…Тръгвам-започна да се оправдава момчето и се прибра.
Джу остана сама…Под звездите…Толкова много неща я ограждаха,толкова много хора имаше около нея…А тя се чувстваше по-сама от всякога.Като,че ли туко-що бе изгубила най-важния човек за нея…Празнота остана в сърцето и…Дупка…Като,че ли някой я бе пронизал…Извадил сърцето и откъснал част от него…После го върнал с надеждата,че може би някой ще я запълни…Една обла,сребърна сълза се спусна по бузата и се удави в устните и…Момичето въздъхна тежко и преглътна насъбралата се слюнка в устата и…Изправи се рязко…Поогледа се…В главата и нахлуха хиляди мисли…Джу побягна…Не знаеше нито на къде бяга,нито на къде отива...Мислеше само как избяга от собствените си мисли,които не искаха да я напуснат…Като заблудена сърна,тя се луташе из тъмнината,когато видя близка светлина…Чу шум от двигател…Светлината се приближаваше…Изведнъж всичко пред очите и стана черно…Като,че ли заспа…Пренесе се другаде…На друго място…Светло…Просторно…С облаци,а някъде из облаците видя баща си…Той и махаше с ръка да отиде при него.Да го последва…Предполагам сте се досетили сами какво става…Джу си отиде…Млада…Красива…Чиста…Този който блъсна момичето избяга…Остави я сама…Да лежи на асфалта,като премазана котка…Като боклук,без дори да се замисли,че може да я спаси…Очите на момичето бяха широко отворени…Зениците и малки…Почти незабележими…Устните и полу отворени от които се стича алена кръв,обагряща бялата и гуша и риза…Ръцете стиснати в юмрук…Дори и в смъртта си тя се бореше…Лицето и още влажно от сълзи,се огряваше от ясната луна…За последен път…Последният път,в който тя бе сред хората,които обича…След което щяха да я погребат надълбоко…В сърцето на земята…Там където ще почива завинаги…Много от хората щяха да забравят лицето и,но тя…Тя щеше да живее в сърцата на всички!Едно нейно желание се сбъдна…Почина млада и щеше да има красив труп…Всички щяха да я помнят такава…В спомените им,тя щеше да остане малкото чернокосо момиче…Още млада,не опознала заобикалящия я свят,тя го напусна…За да отиде на по-добро място…Там…Горе…При баща си!

The punk princess Брой мнения : 32 Registration date : 22.12.2007

И двата разказа са страхотни!!!Браво

» Издаване на български творби
» Моите графики ^^
» Моите неща..
» моите драсканици
» Моите ''творения''