Искам да се продам, но нямам представа колко струвам. Бих могъл да искам точно колкото ми трябва, но истината, е че ми трябва твърде малко и някак си ми е обидно да се дам толкова евтино. Например ако се срещна на улицата с някой стар познат, който също като мен се е продал и разбера, че той е взел повече от мен, ще ми стане обидно. Дори и двамата да знаем, че това за колко си се продал не доказва нищо, остава проблема, че няма нищо друго което да доказва нещо. С други думи, дори цената, за която ще се продам да не е реалната ми цена, е единствената ясна и конкретна цена. И тук ми става още по-объркано защото осъзнавам, че единствения начин да имаш ясна конкретна цена е някой да я сложи.
Но как избираш кой да ти сложи цена? Може би някой, който се е продал за много. Но защо би избрал него? Звучи интуитивно, но не виждам никаква причина да е логично.
Но това не е грозната част. Грозната част, е че намирам нещо много подобно в романтичния ми живот. А именно как да знам колко заслужавам? Не, е че ще се занимавам само с хора, които заслужават колкото мен. Просто би било удовлетворително да знам колко точно струвам. Но не е само това. Как да знам колко точно заслужава приятелката ми? В началото имах впечатлението, че отвън е лесно да видиш колко струва някой, но когато сте заедно дори за месец тази преценка се изпарява като газ. Никога не съм знаел наистина колко струва. Трябва ли да я е срам от мен или трябва да ми благодари? Този начин на мислене расте като плесен в мен.
Може би не искам да се продам. Може би съм готов дори да се продам само някой да ми каже колко струвам.
