– Още много ли остава? – попита отново тя.
– Ами, мисля че около двадесет минути, но после ще повървим и малко пеша.
– Ясно. Нямаше ли да ти е по-лесно, ако вземеш онова нещо…
– Колата ли? Лекарят ми забрани.
– Заради болестта ли?
– Точно така .Каза че с напредването й не е добра идея да шофирам, а и аз много обичам да пътувам с влак. Намирам го успокояващо и много приятно.
– Това звучи доста странно. Кое по-точно е успокояващото и приятното в тази голяма и шумна машинария?– изуми се тя.
– Виж сега, не става въпрос точно за машината. По-скоро са спомените, които ми носи. Когато бях малък с баща ми често пътувахме с влака.
– С баща ти ли?
– Да. След смъртта на майка ми, това ни беше станало като традиция. Моя старец много обичаше да обикаля претъпканият съботен пазар и да оглежда старата техника изложена от съмнителните продавачи. Въпреки, че почти никога не си купуваше нищо. Изключения правеха случаите, когато намираше някой стар фотоапарат, който да му хване окото.
– Това са онези устройства с които правите снимки нали? Виждала съм ги.- констатира тя уверено.
– Да, точно така. Но той не снимаше с тях, дори не го интересуваше дали работят, просто ги купуваше. Все ми повтаряше, че с мама имат прекалено малко снимки. До колкото аз си спомням те имаха само една снимка заедно. И до ден днешен не разбрах, как трупането на стари навярно неработещи апарати щеше да промени това. Вероятно просто му бе мъчно за липсата на спомени с нея. Неща, които да преглежда в самотните вечери. След дългата обиколка из битака той ми взимаше хотдог и ме водеше да видим патиците в близкото езеро. Честно да си кажа, бях забравил за дългите следобеди прекарани с баща ми, докато не ми поставиха диагнозата. Сега всеки ден си мисля за него. Постоянно се чудя, дали ще се видим отново.
– А той къде е?
– Почина, преди 10 години.
– Мъртъв е?!? Че тогава, как ще се видите?
Влакът започна да намаля скоростта си и бавно спря на празната гара. Аз станах бавно от мястото си.
– Хайде, време е да слизаме.- посочих несигурно към близката врата. Тя вместо да тръгне, ме хвана за ръката и впери увереният си поглед в мен.
– Трудно пазиш равновесие. И това е симптом на заболяването ти нали?- усетих как преплита пръстите си с моите. – Кажи ми, къде искаш да идем и веднага ще ни заведа.
– Не. Искам да идем по моят начин.- поех дълбоко въздух и я дръпнах след себе си.
Вървяхме вече петнадесет минути по черният път, а тя не бе обелила и дума. Някак нетипично за нея. Все още ме държеше за ръката. Ако ни видеше някой от страни вероятно би си помисли че сме двойка, а не умиращ човек и някакво неземно създание, което има способността да изглежда както пожелае. Не бях сигурен как е избрала да изглежда точно по този начин, може би бе копирала някоя жена, която е видяла. Честно да си кажа, не знаех почти нищо за нея. Единственото в което бях сигурен е че бе невероятно красива.
– Почти пристигнахме.– казах аз.
– Това заградено място отпред с големите врати ли е нашата дестинация?
– Да. Това е гробището, където е погребан баща ми.
– Гробище? Това е мястото в което оставяте телата на мъртвите нали?
Кимнах и пуснах ръката й за да отворя портата.
– Имаме вярване, че мъртвите ни виждат, когато посещаваме гробовете им.
– Това ли имаше в предвид, когато каза, че се чудиш дали ще се видите отново?
– Не точно…
Хладният полъх на вятъра ме събуди. Сън? Спомен? В момента не бях напълно сигурен. Вдигнах глава от възглавницата и погледнах към отвореният прозорец на болничната ми стая. Тя все тъй гледаше навън и се взираше в звездите. След миг, погледа й бавно се премести върху мен.
– Стефко, как мислиш, ние с теб дали ще се видим отново след като умреш?
