1.
1.
Емили все още трепереше на леглото си. Меките завивки попиваха сълзите ѝ. Телефонът стоеше на другия край на леглото, сякаш беше прокълнатата вещ, която ѝ правеше нещастна в този момент. Друг беше виновен за тъгата ѝ в този момент, за сълзите ѝ и за това че цяла вечер бе прекарала свита на кълбо – на леглото си и мразеща живота си.
Името на виновника беше Елиът. И тя не знаеше защо плаче за един лъжец. Да, тя беше едва на седемнадесет, но очакваше да прекара живота си с него. Поне той така беше обещал. А и всеки очаква нещо такова при първата си голяма любов – че ще е първа и последна. Е, беше минал час откакто получи обаждането на Елиът и за този един час тя проклинаше него, себе си, съдбата, че дори Бог. Светът ѝ беше черен и облаци бяха надвиснали над главата ѝ.
Сълзите продължаваха да се стичат по иначе красивото ѝ лице, което в този момент се беше подуло и зачервило. Кафявите ѝ очи – по-тъжни от всякога. Какви ли не мисли минаваха през главата ѝ:
„Никога няма да обичаш толкова силно пак”
„Ще си умреш сама”
„Ще си нещастна цял живот”
„Проблемът е в теб, трудна си за обичане”
Изведнъж погледът ѝ се премести върху часовника на стената, точно срещу нея над бюрото ѝ, на което си почиваше лаптопа ѝ. Стрелките показваха едно – скоро щяха да се приберат родителите ѝ. Аларма запищя в главата ѝ. Не можеха да я видят така…щяха да задават въпроси, щяха да почнат едни дълги разговори, а няколко дни след това щяха да я разпитват и гледат под лупа как се държи – дали яде, дали плаче. Не искаше това. В този момент просто искаше да изчезне, да е сама, да крещи.
Емили направи единственото правилно в този момент – събра сили и се повдигна от леглото. Погледна към мокрото петно от сълзите ѝ. Взе си якето, което висеше на стенната закачалка до вратата и излезе.
Навън беше достатъчно топло за нощни разходки. Дърветата тепърва разцъфтяваха и сивото губеше битката с пъстрите цветове. Пролетта беше в разгара си. Не беше достатъчно топло за щурците де, тайнствените музиканти все още се криеха по дупките си.
Момичето излетя от къщата единствено с телефона и слушалките си. Не си мислите, че това беше първият път, когато го правеше. Връзките са трудно нещо. Тя се нуждаеше от музика, чист въздух и звездите, за да може наистина да говори със себе си. И го правеше. Звездите гледаха и тази вечер, тяхната приятелка Луната също се беше настанила удобно на широкия небосвод. Нещо беше различно този път и дори Емили го разбра. Тя беше прекалено тъжна, само след няколко метра вече съжаляваше, че е напуснала леглото си. Краката ѝ бяха омекнали, а клепачите – прекалено тежки. И все пак тя продължи. Слушаше музика и вървеше по празните улици на малкия град.
Емили осъзнаваше какво значи всичко това. Защо е по-тъжна от всеки друг път досега. Защо тази вечер плачеше дори, когато се разхождаше под небето и защо звездите плачеха с нея. Всичко това означаваше, че всъщност това е краят. Тя трябваше да продължи напред. Е, това нямаше да стане тази вечер, все още в главата ѝ беше Елиът и месеците, които прекараха заедно. Първата им целувка, първият им път и на двамата, обещанията…Изведнъж у момичето цялата тъга беше заменена с ярост. Тя не можеше да повярва, че първият човек на когото се довери изцяло, я предаде. Може би цялата тази вечер тя не беше тъжна, заради връзката ѝ, а защото най-накрая е осъзнала колко гаден и нечестен е животът.
Родителите ѝ държаха заведение и се прибираха късно всяка вечер, понякога дори след полунощ. Тази вечер, Емили, получи съобщение от майка си:
„Вкъщи сме си, ти къде си?”
Явно беше време да се прибира, преди майка ѝ да се е обадила в полицията. Когато телефонът беше в ръката ѝ се появи и желанието да пише на Елиът или дори да му се обади, за да се сдобрят или нещо. Не, това не беше правилно. Прибра телефона си и вместо него извади от единия си джоб цигари. Запали една и я сложи в устата си. Не, тя не пушеше, само понякога, когато беше под стрес или в подобни ситуации, когато не ѝ пукаше дали ще живее или умре.
Намираше се насред градския парк, който беше добре осветен и изобщо не я бе страх. Зад нея прелитаха коли по шосето, а някъде в другия край на парка се чуваше кикотене. Емили седеше на една пейка, точно под улична лампа и пушеше. Погледът ѝ бе насочен към Луната, а очите ѝ най-накрая бяха пресъхнали. Трябваше да се прибира, на сутринта трябваше да отиде на училище…някак си.
Тогава го видя.
Странен си силует се приближаваше към нея.
Висок и хърбав .
„Сигурно някой пияница” – помисли си тя.
Дори да беше права, пак си беше страшно. Кой знае какво може да реши някой на пияна глава. Тя стана и тръгна в противоположната посока, щеше да заобиколи и излезе от другата страна на парка, след което да се насочи към вкъщи. Пътят ѝ малко се удължаваше, но по-добре отколкото да се занимава с пияници. Майка ѝ щеше да разбере защо се е забавила.
Стотина метра по натам тя се обърна и видя, че силуетът все още я преследва.
„Просто е в същата посока, какво ми става, може някой просто да се прибира…точно като мен!” – опитваше да се успокои, но краката ѝ не спираха. Вече не мислеше за приключилата си връзка или разбитото си сърце. Беше я страх, а страхът е най-силната емоция. Колкото и да се успокояваше, не работеше. Силуетът се приближаваше все по-бързо.
Обърна се отново. Освен, че силуета беше съвсем близо и вече ѝ се виждаше все по-висок, тя забеляза, че е човек, а не някое свръхестествено създание. На лицето му имаше широка и бяла усмивка. Започваше да разпознава и руса коса и други черти.
Тогава я обзе и паниката. Краката ѝ вече не се движеха, а тя направи единственото логично нещо(поне според нея). Извади телефонът си и се развика:
-Хей!ХЕЙ!НЕ СЕ ПРИБЛИЖАВАЙ, ЩЕ СЕ ОБАДЯ В ПОЛИЦИЯТА
Момчето обаче продължаваше напред с уверена крачка. Вървеше толкова леко сякаш се носеше по въздуха. Облаци бяха закрили Луната и повечето звезди, наоколо нямаше и улични лампи – беше тъмно.
-МАМКА МУ – сълзите в очите на Емили се завръщаха малко по малко – КОЙ СИ ТИ!?
И когато вече беше лице в лице с момчето, то каза нещо, което тя никога нямаше да забрави:
-Аз съм Нико и събирам тъги.
