Когато и звездите плачат

Много е искрено и пълно с онази енергия, която чувстваш съдбовно някои вечери. Краят ме остави да гадая дали ще я изнасили. Но да.. Разтърси ме и ми припомни любовната мъка, липсата на семеен уют и самотата в трансцендеталността.

Да знаеш колко добре се почувствах да напиша нещо и веднага да го публикувам тук...върна ме назад в едни по-хубави времена. Ще се опитам да пиша още, поне засега съм замислил как ще се развие всичко и се надявам пак да публикувам скоро

Аз лично не мога да творя без форума. Само тук мога да пиша стихотворения. Той ми дава този уют, който ми липсва в живота.. Но благодарение и на хората, които влизат тук, макар и от време на време.

Може би това ми е липсвало Кой знае, току виж това е първото нещо, което успея да завърша...
Ама айде да не го урочасваме още от сега

стилът ти е задобрял!
тъжно настроение се носи.. пасва ми добре в момента.

Благодаря ти

3.

Нико седеше на задната седалка. Колата леко се друсаше по пътя завой след завой. Единственото развлечение за десетгодишното хлапе бе да гледа през прозореца. Родителите му водеха някакъв скучен разговор, баща му караше. Радиото беше пуснато, свиреше някаква балада.
Гледката извън колата бе красива и постепенно се променяше. Часове наред колата се движеше измежду гъсти гори, а след това през безкрайни полета. За всяко дете това бе ужас…същински затвор на колела. Бяха минали часове откакто семейството му тръгна още по-тъмно, а вече слънцето беше високо над хоризонта. Нико не знаеше и кога ще стигнат. Опитваше се да не пита, защото знаеше, че този въпрос само ядосва баща му. Не искаше накрая на пътуването да яде ѝ бой, това щеше съвсем да съсипе денят му.
Затова Нико тихо наблюдаваше природата и колите, които минаваха покрай тяхната. Обичаше коли. Опитваше се да познава марките.
Нико много ясно осъзнаваше накъде са се запътили. Местеха се. Мебелите им вече се движеха пред тях, някъде по шосето, а новата им къща ги очакваше. Едно дете никога не може да разбере причините за местене, дори на родителите му да звучат съвсем логични. Едно дете винаги ще мисли за приятелите си, старата стая, любимата игрална площадка. Нормално е. Децата не познават светът на възрастните и определено не го възприемат. Наближаваха, усещаше го. Дори гласовете на баща му и майка му ставаха все по-развълнувани.
А той гледаше през прозореца.
По едно време майка му дори се обърна, за да види дали не е заспал.
-Е, шампионе, готов ли си да видиш новата къща? – баща му го наблюдаваше в огледалото за задно виждане.
-Предполагам – изпуфтя под нос момчето. Достатъчно силно, че да го чуят, но и да разберат, че лъже. По-интересно му беше случващото се навън, въпреки че на пръв поглед не беше кой знае какво.
Точно за един завой време, започна да вали, сякаш колата бе завила измежду измеренията и вече се намираха някъде далеч. Дъждът просто се появи по стъклата на колата. Капки яростно се състезаваха надолу по стъклото, а Нико се опитваше да познае коя ще стигне първа до края и ще се изгуби някъде в пространството.
-На облак е, ей сега ще мине – обади се майка му.
И беше права. Небето си изглеждаше все така синьо, тук-там се намираше някой объркал се сив облак.
-Колко още остава? – Нико не се сдържа, а и не бе задавал въпросът от няколко часа, време беше.
-Не много, по-малко от час. Обещавам!
Точно както дойде дъждът изведнъж, така и спря. Асфалтът дори не беше мокър, по-скоро леко овлажнен. Слънцето беше силно. Бе средата на лятото. Още по-тъжен момент за местене. Нико тъкмо беше направил толкова много планове за лятото, заедно с най-добрите си приятели и сега всичко беше развалено. Без повече плуване в езерото, или гонене на жаби по реката, или играене на криеница по нощите.
Колата подмина бензиностанция и навлезе в поредната област от гъсти гори.
-Виж, ей тук се намира, отвъд тази гора, красиво е нали? – майка му отново се беше завъртяла към задната седалка. Тя знаеше, че на Нико му е скучно и се опитваше да го занимава.
Нико наистина харесваше местността. Дори едно малко дете можеше да разбере чарът на забутания град с тайнствената гора. Щеше да се лута из високите дървета с часове. Стига да имаше с кой. Трябваше да си намери приятели, а това нямаше да е лесно.

„Никой не харесва новите” – беше убеден той.
Най-вероятно бе прав.
И все пак кимна в съгласие към майка му.
„Може пък да е още по-хубаво” – тази мисъл за пръв път му мина през главата, а знаеше за местенето от седмици.
Нико реши, че ще погледа през предното стъкло и ще се включи в разговора на родителите му. Дължеше им го. Вече не му беше толкова скучно, най-накрая и в него се зароди някакво вълнение. Движеха се един прав път, през гората, нямаше други коли. Нямаше и мантинели.
И тогава.
Огромно животно изскочи отдясно на колата. Никой не го и видя откъде дойде. Елен?
Нико не разбра какво се случи. Имаше писък, а колата рязко смени посоката си. Последното, което помнеше преди да стисне очите си от страх е как колата се насочваше към дърветата.
Отвори очи. Ушите му бяха заглъхнали. Опипа се с ръце, за да види там ли са. Опита се да проговори, но не можеше. Вратата до него бе отворена и смачкана. Имаше гадна миризма и пушек. Присви очи и нос. Наведе се между двете предни седалки и тогава го видя. Цялата предна част на колата беше смачкана. Едно дърво бе от другата страна, стоящо горд, без драскотина.
Нико уплашено започна да гледа ту към майка си, ту към баща си.
Колата беше толкова смачкана, че от тях не се виждаше нищо освен главите им, може би и малко от раменете. Крака, стомах – нямаше ги. Всичко беше някъде в бронята на колата.
-МАМО!ТАТЕ! – разпищя се хлапето. Сълзите му напираха.
Всичко беше толкова нереално, просто лош сън.
Нико не беше виждал някой да умира, освен в екшън филмите по телевизията и то без знанието на родителите си, но сега знаеше. Това беше. Родителите му не дишаха и не помръдваха. Те бяха мъртви.
В този момент устните на майка му леко се размърдаха, само те.
-Ти си специален, миличък, не го забравяй – от устата ѝ започна да тече кръв.
И след тези думи и устните ѝ застинаха.
Нещо такова не разбива сърцето ти, то го убива. Нико беше празна черупка тресяща се в рев на задната седалка. Не можеше да помръдне. Мина половин час, докато друга кола не отби да види какво е станало. Притеснен мъж излезе от току-що спрялата кола и се затича към мястото на катастрофата. Там намери двама мъртви и едно момченце, почти живо…

4.


Нико вървеше през училищния коридор, сякаш никой не го забелязваше. Все едно не бе там, а само в ума на Емили. Това не беше така обаче. Една групичка от три момичета вече въздишаше тайно по „лошото момче”. Наистина изглеждаше като лошите момчета от тийнейджърските филми. На Емили обаче не ѝ пукаше. Тя го следваше по друга причина, искаше да разбере какво се случи в парка.
„Аз съм Нико и събирам тъги”
Думите му не напускаха съзнанието ѝ.
А момчето се движеше безгрижно и леко измежду тълпата от ученици.
Не се връзваше. Защо ще имат нов ученик няколко месеца преди да завършат? Нещо намирисваше. Нещо не беше наред. Или просто параноята на Емили я лъжеше и пред нея вървеше едно съвсем обикновено момче.
Емили го проследи до двора на училището, а след това и извън него. Някъде отзад изби звънец, започна следващия час, но нито Нико, нито Емили се насочиха към него. Момчето излезе от рамките на училището и се облегна на оградата. Извади цигара, запали я с бързо движение и я пъхна в устата си. Малък облак от дим излезе от нея и се изпари във въздуха. Емили го приближи. Сега беше нейният момент.
-Ей! Кой си ти? – в главата ѝ звучеше по-добре.
-А? Нали вече ти казах. Цигара?
-Не пуша – Емили изглеждаше ядосана и тя не знаеше защо.
-Така ли? Ама аз те видях да пушиш…
-Това е друго – прекъсна го сърдито.
Момичето застана пред него, а Нико с цялото си спокойствие се подпираше на оградата и пушеше, сякаш дори не усещаше присъствието ѝ.
Наоколо минаваха хора, но честно казано на никого не му пукаше, че ученици не са в час, а пушат отвън. Всеки си имаше проблемите.
-Е? Кой си ти? Какво беше онова в парка? – Емили беше настоятелна, но изражението на разпитвания подсказваше, че тотално я пренебрегва. Това я ядосваше още повече.
-Как си? Още ли си тъжна?
„Що за въпрос! Тоя е луд” – помисли си тя, но не го каза. Вместо това тихо измърмори:
-Не, вече не.
-Значи е проработило – усмихна се Нико. Дръпна си отново от цигарата и изпусна дима високо към небето. Той беше с две глави по-висок от Емили. Със сигурност отстрани можеше да бъдат сбъркани с момиче и по-големият ѝ брат. Иначе бяха на една възраст. Лицето му не бе по-грубо, личеше си, че е ученик и все още носеше нещо детско у себе си. Емили не беше сигурна точно какво, дали бяха очите или усмивката, но имаше нещо. –Няма ли да влизаш в час?
-Наистина трябва. Ти?
-Майната му, прибирам се. Стига ми толкова за днес – и Нико просто пусна цигарата на земята, смачка я с крак и потегли. Малко по малко се отдалечаваше. Нещо в Емили крещеше да го последва. Краката ѝ обаче не помръднаха. Имаше усещането, че една крачка, в която и да е посока би променила животът ѝ.
Пое към училището.
Мистериозното момче се изпари. Нямаше го. Вече беше далеч.
„Проработило? Наистина е смахнат. Просто не мисли за него, Ем” – посъветва се наум и продължи напред към класната стая. Беше закъсняла, но учителката изобщо не го отрази, просто ѝ посочи, че може да седне и продължи с урока си.
Час по география. Емили мразеше тези часове и Географията като цяло. Нямаше по-скучно от това. Дори не поглеждаше към учителката, гледаше навън през прозореца и мислеше за него, въпреки че си бе наредила да не го прави.
***
-Емили! Събуди се! – чуваше се бегло.
Момичето усети побутване. Леко разтрисане. Тя отвори очи. Беше в класната стая. Нямаше нито ученици, нито учител. Очите ѝ се разшириха, съзнанието ѝ крещеше. За кратко бе сънувала. Беше ли обаче? Тя бе видяла ужасна катастрофа на млада двойка и едно малко момче.
Настръхна.
Всичко беше толкова реално.
Сънят не изчезваше. Всички детайли бяха пред нея. Тя виждаше през погледа на детето, което видя родителите си размазани. Идваше ѝ да се разплаче. Гледката бе по-страшна от всеки филм на ужасите.
-Ем, добре ли си? – отново чу глас. Бе женски и на приятелката ѝ – Кели. –Часът свърши, заспала ли.
-Да, да, добре съм – очевидно не беше.
Беше я страх. Никога не бе сънувала нещо което е толкова истинско, почти като спомен.
„Просто си под стрес. Стегни се, Емили” – надъха се и опита да забрави странният сън. Погледна към Кели. Усмихна се.
-Просто не съм се наспала снощи.
Червенокосото момиче се усмихна и седна до нея. Беше междучасие и двете не бързаха за никъде.
-Да не е станало нещо? – запита Кели.
Тя беше добра приятелка, даже най-добрата. Винаги се интересуваше и питаше, за да помогне. Нямаше нещо по-ценно в живота на Емили от най-добрата ѝ приятелка. Чувството беше взаимно, разбира се. Двете бяха плакали толкова заедно, че се чувстваха като един човек, между тях нямаше тайни. Затова и Емили бе честна в този момент, донякъде:
-С Елиът скъсахме вчера.
-Оооооо, съжалявам – Кели я прегърна. –Знаеш ли, да се махаме от тук и да отидем за сладолед? Или за шейк?
Звучеше добре. Това бе пример за най-добра приятелка. Емили се усмихна. Бе щастлива, че в живота си има Кели.
-След теб – засмя се Емили и я побутна.
Двете напуснаха класната стая и училището.
Емили обаче изобщо не беше притеснена за любовните си проблеми, ни най-малко. Елиът не бе прескачал дори за кратко през мислите ѝ. Почти го беше забравила. И това я плашеше. Тя трябваше да е тъжна и да страда по него. Трябваше. Но не беше.
„Събирам тъги. Проработило е. Да не би…да не би оня Нико да е причината, че не се чувствам гадно? Взел е тъгата ми? Какви си ги мислиш, бе…това е невъзможно”
-Кое е невъзможно? – обърна се към нея Кели. Явно последното бе казала на глас, достатъчно силно, че приятелката ѝ да я чуе.
-О, няма да повярваш и да ти кажа – Емили сложи ръка на раменете на Кели. Двете бяха лице в лице. Нещо в лицето на червенокосото момиче светна.
-Така ли? Кажи ми, кажи ми, кажи ми – започна да повтаря настоятелно. Емили махна ръката си и я избута леко с тяло. Започна да тича и да се смее.
-Знаеш, че ще те хвана и ще ми кажеш! ВСИЧКО ПРИ ТОВА!
Иначе празната улица отекна в смях.

Този Нико ми напомня на меланхоличен странник на тайнството на недоизказаното чудо. Супер ме зарежда с една такава свежа тъга..

Лелеее. Стилът ти наистина е задобрял! Чете се така гладко! Много емоционално.

Благодаряяя

Докато писах следващата глава, реших че това всъщност повече ще подхожда в тази глава. Така че следните няколко реда са продължение и край на 5.


***

“Защо се сещам сега?” – питаше се Нико, докато вървеше по главната улица на градчето. Мина покрай парка, където за първи път срещна онова момиче и продължи към вкъщи. Времето бе хубаво, топло и на него изобщо не му се прибираше. Нямаше какво да прави и навън обаче, беше му скучно.
„Дали пък да не ѝ се обадя?”
„Защо не?” – отговаряше си сам.
Момчето бръкна в джоба на панталона си и извади черен телефон. Натисна нещо на екрана на умното устройство и след това го долепи до ухото си. Позвъня няколко пъти, докато човекът отсреща вдигна.
-Хей, Ким. Как е?
-Защо не ми писа, знаеш че съм на работа?
Ким си бе намерила работа почти веднага след като завърши училище.
-Знаеш, че не харесвам да пиша, кой знае кога щеше да ми отговориш.
-Ама че си бебе…Казваш че ти липсвам ли? – засмя се момичето от другата страна на телефона. Нико сви вежди.
-Ха. Ще ти се – Нико поспря в края парка, облегна се на едно дърво.
-Сигурно вече си си намерил нови приятели, а?
-Всъщност… - Нико се замисли за кратко, а после продължи – ще ми се да беше тук.
-Сериозно ли мислиш, че си се отървал от мен? Винаги ще съм до теб, глупчо.
И двамата се засмяха.
-Сега обаче трябва да се връщам на работа. Пиши ми, ако има нещо – продължи Ким.
-Да, да знам.

ех...! любов, породена от липса на любов, което значи, че има истинско оценяване на другия, а не просто прищявка..!

6.


Емили и Кели седяха в стаята на Емили, която беше захапала поредната цигара. Устните ѝ бяха сухи от говорене. Кели беше изслушала внимателно всяка дума на приятелката си. Последните няколко минути мълчеше. Когато най-накрая проговори, тя каза:
-Беше права. Изобщо не ти вярвам.
-Защо ми е да те лъжа?
-Значи вече не обичаш Елиът?
-Не знам. Сложно е – Емили заби глава във възглавницата. Кели седеше на бюрото срещу леглото. –Просто не съм тъжна, сякаш вече съм го преодоляла.
Кели си качи краката на бюрото и се излегна на стола. Мислеше. Очите ѝ светнаха и тя свали краката си, скочи от стола и се доближи до Емили. Двете бяха лице в лице.
-Да не би да е супергерой, със силата да прави хората щастливи?
Емили отново заби глава във възглавницата и въздъхна тежко:
-Наистина трябва да намалиш комиксите.
Червенокосото момиче обаче изобщо не обърна внимание на този коментар. Нещо в очите ѝ светеше и цялото ѝ лице изразяваше безкрайното ѝ любопитство. Емили я познаваше достатъчно добре, че да знае какво се случва. Нещо ѝ беше хрумнало. Точно този поглед бе виждала, когато бяха на седем и Кели измисляше поредната беля, която да им спечели конско от родителите и може би учителите. От тогава, все по-рядко го виждаше, но знаеше едно. Нямаше какво да спре Кели, когато си науми нещо.
-Какво си намислила – Емили се поизправи и седна на края на леглото си.
-Просто си вземи цигарите и идвай – засмя се тя. –Ще идем и ще го попитаме, нали каза, че е дружелюбен – намигна ѝ тя и излезе от стаята. Очакваше се, че Емили ще я последва. Така и стана.
-И как ще го намерим? - Емили трябваше да се затича, че да стигне приятелката си.
-Щом е нов ученик, значи е и нов в града – Кели се спря и се обърна – със сигурност се скита някъде по улиците. Казвам да проверим в парка.
-Нали знаеш, че това което казваш би имало логика само във филмите? И книгите?
Емили не получи отговор. Опита се да не последва най-добрата си приятелка, но не можеше. Нещо я влечеше. Може би и тя се заразяваше с любопитството на червенокосата си приятелка.
***
Нико тъкмо бе приключил разговора си с Ким. Не му се искаше да се прибира. Времето беше хубаво и искаше да опознае града. Под сянката на дървото, Нико наблюдаваше хората, които вървяха по тротоарите. Чудеше се накъде да поеме.
В далечината се чуха бързи стъпки, насочени към него.
Приближаваха се.
Вече бяха съвсем близо и Нико се обърна да види кой го прекъсва.
Видя две момичета, едното го познаваше.
-Хей, Нико – помаха Емили. –Това е най-добрата ми приятелка – Кели. Емили изглеждаше отегчена и засрамена, че трябва да прави това. С това момче се бяха виждали два пъти, а сега го запознаваше с най-добрата си приятелка…
-А ти си? – засмя се неловко Нико и се почеса по главата.
Емили се зачерви и ядоса. Беше готова да го зашлеви.
-Не, не, не ме разбирай погрешно. Просто досега така и не си каза името.
И беше прав. За двете им странни срещи, тя така и не се беше представила.
-Емили – продума тя, този път зачервена от срам.
-Е, приятно ми е да се запознаем. Тъкмо планувах да разгледам града, малко да се запозная с новата обстановка…нали се сещате? – Нико отново обърна глава към улиците. Беше готов да тръгне и да остави двете момичета зад себе си, когато чу Кели:
-Защо да не те разведем ние? А ти ще ни отговориш на няколко въпроса?
Имаше няколко момента на колебания, тежка въздишка, но накрая Нико просто кимна и вместо сам, той последва двете момичета, за да разгледа новият си дом.
С бързо движение Нико извади една цигара от джоба на панталона си и я запали. Дръпна си, но остави цигарата да си почива в устата му. Срещна погледът на Кели.
-Тия цигари ще ви убият. И двамата.
Нико сбръчка вежди и спря на едно място. Играеше стъписан.
-Спокойно, тя не пуши – и посочи Емили, която се „криеше” до приятелката си.
И двамата ги изби на смях.
-Да бе, много смешно. Дано се задавите – изплези им се Емили и продължи напред сама. Останалите бързо я настигнаха.
-Е, щяхте да питате нещо?
Нико бе изпушил цигарата си. Тримата се намираха на една стръмна уличка над училището. Отвъд тротоара имаше зеленина и пейка. От нея се виждаше почти целия град. А под пейката бе стръмен склон, гора, камъни, които стигаха чак до задния двор на училището. Уличката бе тиха и тази пейка предлагаше един невероятен шанс за почивка и наслада.
Кели се запъти към пейката. Седна и се загледа в града и хората, които приличаха на мравки от толкова високо. Вятърът беше топъл, а слънцето почти се беше скрило зад отсрещните планини.
-Само да си помисля – каза Кели. Емили и Нико се присъединиха към нея на пейката. –А,да! – възкликна тя – Супергерой ли си?
Другите двама се спогледаха. Погледът на Емили казваше: „Такава си е. Не ѝ обръщай внимание” и всичко това придружено с лека усмивка.
-Не. Не съм. Жалко, нали?
-А защо си се преместил точно сега? Нали знаеш, учебната година почти свърши. Новите ученици идват в началото на годината… - Кели разсъждаваше на глас.
-Приемното ми семейство точно се премести тук и аз трябваше да дойда. Какво да се прави – засмя се Нико, но срещна погледи на съжаление. Във въздуха се намеси някакво чувство на тъга. Замириса му на сълзи.
-Съжалявам – усети ръката на Емили на рамото си. Беше нежна.
-Да, и аз – каза Кели с наведена глава.
-Няма проблеми – усмихна се Нико и тъгата се разкара – родителите ми починаха, когато бях много малък. Почти не ги помня, ако трябва да съм честен.
-Чакай, в катастрофа ли? – дори Емили не разбра, откъде идва този въпрос, но тя го бе задала. Нещо в ума ѝ подсказваше, че вече е виждала смъртта им. Онзи сън, в училище. Знаеше си, че момченцето ѝ изглежда познато. Бил е Нико.
-Да, как знаеш? – гледаше объркано Нико.
-Сънувах го, днес….
-Странно – прекъсна я Нико и се изправи от пейката. Слънцето съвсем се скриваше и скоро щеше да стане напълно тъмно. –Това не се беше случвало досега.

чета с интерес

кога ще има продължение? )