Една изгубена душа...

Защоо?
Толкова е хубаво...особено последната част
Браво, страшно е!

А душата му се блъскаше неистово в преградите на тялото, трябваше да излезе, а не искаше; можеше да остане, но не биваше. Не, пътят й свършваше тук – щеше да се превърне в дихание, щеше да се изпари като сълза на дете, щеше да се стопи, да си тръгне… Щеше да се изгуби в притихналите мисли и да погуби спомените, своите спомени, щеше да се изкриви до неузнаваемост, щеше… щеше да изчезне. Щеше да докосне крилатите си мечти за последно, щеше да сложи невидима усмивка на устните, щеше да се удави в сълзите, които нямаше да изплаче; да се отрови от горчивите думи, които нямаше да чуе; да се опие от нежните слова, които нямаше да изрече; и да се замръзне в чувства, които нямаше да изпита…
Защо?
Знание, до което нямаше да достигне. Защото с душата му беше свършено, защото тя отброяваше секундите като разхлопан стар часовник, почти неспособна да го остави. Но сега щеше да си отиде – нямаше избор. Щеше да събере остатъците надежда и обич, счупени и пръснати в сърцето му, и щеше да полети от невиждащите му очи към безмълвните и безразлични звезди, които така бе копнял да докосне…
И, неподдържан от вълшебна метла или самолетни криле, неподсигурен от нищо, освен от собствената си безтегловност, той щеше да се слее с небето, което вече нямаше да погледне, щеше да се влее във вятъра, когото вече нямаше да усети, щеше да стане част от Нищото, от което цял живот беше бягал неуморно…
Щеше да остави своята празна обвивка, и щеше само веднъж да се обърне, да погледне с носталгия необитаемото си тяло и коленичилото до него момче - последният изпратил го приятел, и щеше само мислено да се сбогува със студеното си изоставено сърце…
И щеше само, просълзен, да изпрати въздушни целувки на малката си сестричка, която с нетърпение го чакаше да се прибере… Която нямаше да го дочака. И щеше само безгласно да се сбогува с всички, които обичаше, и нямаше да се обърне повече, и нямаше да иска да плаче, но сълзите щяха да са неумолими, и нямаше да може да погледне живота, който бе напуснал…
И щеше за миг да се върне в онова сладко време, когато можеше да живее, и щеше да му се прииска всичко да е било кошмар, и щеше да знае, че се случва наяве…
И въпреки че очите му бяха загубили зрението си, щеше да види сълзите на близките си и щеше да му се прииска да е с тях, но мостовете назад щяха да са изгорени… И въпреки че никога не бе вярвал в Бог, сега щеше горещо да се моли да се върне и щеше да шепне „Амин”, и щеше да окъпе молитвата си с благословени, неизплакани приживе сълзи…
И щеше да се пресегне през вечността да си открадне миг живот, но той щеше да се изплъзне като живак от ръката му…
И щеше да лети, да полети истински, и щеше да разпери криле въодушевен, но щеше да разбере, че вяра е имало, но вече няма; че е бил щастлив, но не го е проумявал; че не може да полети, макар и безтегловен; че няма мечти, които да го издигнат; че прашецът от крилцата на феите се е понесъл в гоненица с вятъра и го е изоставил…
И щеше разочарован да се понесе към Нищото, щеше да падне, вкопчен във вятъра, щеше да си отиде този път наистина, и щеше да погледне назад, и отчаяно, като изгубено дете, да се моли неистово да се прибере у дома…
И Вечността щеше да го приеме в хладните си обятия като изгубено, завърнало се дете, и щеше да го осъди на забвение, неспособен да си тръгне, запокитен, изхвърлен като ненужна вещ, изоставен, заточен в изгнание Никъде, в самия център на Вселената, в средата на Смъртта, в утробата на Забравата, на мрачната граница между Рая и Ада, и нямаше да може да отиде никъде, защото душата му беше жива, защото той знаеше, че не е мъртъв, защото беше изтръгнат жив от тялото си, защото така му беше отредено…
И щеше да стои там, захвърлен всред Нищото, сред Празното…
И щеше да му се иска да се е бил вкопчил по-здраво в живота…
И щеше да съжалява…
Но щеше да е вече късно.
Прекалено, прекалено късно.