Изгубена

Ами понеже вече съм тук реших да постна еднна кратка глава от моето разказче. Всъщност тя е и единствената и не знам кога ще почна да пиша по-дълго, но сега... Сигурна съм че имам сума ти грешки и пропуснати запетаи, че разказа куца от всякъде, но нали затова сте вие. Да кажете къде бъркам, да изразите мнение и аз да се науча. Не може се да си върви човек с грешките сега. Айде чакам критики. :(sun):

Щом ти си тук, какво значение има другото?Щом съм в твойте прегръдки и подвластна на твойте целувки,какво значение има другото? И все пак не мога да си отговоря на тези въпроси. Ти сякаш ме придърпваш с невидима мрежа и аз се предавам безпомощно, но все пак нещо ми липсва въпреки любовта ми към теб. А дали въобще те обичам? Сякаш аз не се нуждая от теб, а ти от мен. И все пак аз съм по-слабата. Ти не си човекът за мен и го знам, но не мога да се отдръпна от теб. Когато ме погледенеш с твойте черни очи и вникнеш в душата ми се чувствам безпомощна. Какво те кара да ме искаш? Червените ми коси? Очите ми с цвета на океана? Какво? Чудя се дали някога ще ме оставиш. Но какво ли знам аз за теб? Ти си този, чийто поглед пронизва душата и отива в най-съкровенните и тайни места в сърцето ти, и ги остава разкрити на показ пред теб, оголени по най-долния и противен начин. Помня как те срещнах преди известно време. Нито отдавна, нито наскоро.
Беше слънчев ден и аз реших да се поразходя край брега на морето. Бяхме отседнали с една приятелка в известен хотел, готови за приключения, авантюри и партита продължаващи чак до сутринта. Вървях спокойно и дишах чистия въздух, който влизаше през дробовете ми и ме караше да се чувствам жива. Спокойствието извираше от душата ми като самотен планински поток, чист и свеж. След известно време почнах да усещам преливаща топлина спускаща се по цялото ми тяло. Обърнах се към морето и видях слънцето покозващо се на хоризонта в оранжево-червени отблясъци, озаряващо повърхноста на морото. Първоначално бях заслепена и затворих инстинктивно очи. Бързо се съвзех и ги отворих бавно. Тогава съзрях огнненото кълбо. Бавно седнах на пясъка и загледах с ускорен пулс как небесното светило се издигаше все по-нависоко и по-нависоко, докато вече не докосваше водата. Тази гледка ме възхити дълбоко и дълго време беше в съзнанието ми. Мислех си: има ли нещо по-хубаво от това да почувстваш щастлив дори и за момент. Малките неща правят живота ни по-хубав и не трябва да се вглеждаме в лошото, което ни се е случило. Единственто което трябва да направи човек е да гледа напред без страх от утрешния ден, какъвто и да е той. Какво значение има миналото, то е минало и не можеш да го поправиш. Какво значение има бъдещето ако знаеш как да живееш и да гледаш на живота с гордо изправена глава. В този момент реших да гледам на живота „с гордо изправена глава”, да не мисля за миналото и да не се страхувам от бъдещето. Лесно ми беше да го кажа, но трудно да го изпълня. Все още не мога да разбера хората, които не се страхуват от бъдещето. А може би се страхуват, не знам. Може би се преструват точно както мен. Толкова много „може би” и никакъв отговор. След разходката се прибрах в хотела, в който бяхме отседнали и легнах на леглото. Дочух как някой на съседното легло се размърда и стана. Помислих си:
—Ей сега ще трябва да стана, защото трябва да ходим на плаж с Мери, а после да вършим куп други неща. Нищо, на плажа ще си подремна на припек, колкото и вредно да е това — тези мисли ми се въртяха в главата и мудно се обърнах на другата страна крещеейки:
—Още пет минутки и ставам!
Мери ми беше най-добрата приятелка още от училище. Никога не сме се разделяли за дълго и винаги сме си помагали в беда. Нямам никакви тайни от нея и мисля, че тя няма тайни от мен също. Или поне така си мисля. Все пак някой неща в живота не можеш да споделиш дори и с най близките ти хора. Всъщност тя дори не се казва Мери. Истинското и име е Долорес Кармайкъл. Лепнах и прякора Мери, защото от както я видях ми заприлича страшно много на приказната героиня Мери Попинз. Нещо в нея страшно много ми напомняше на онази чудновата жена. Сякаш походката и, движенията и и дори погледа и бяха магически и необичайни, и излъчваха една неприкрита дружелюбност към всички наоколо. Тя е висока и слаба, със средно дълга черна коса, големи зелени очи и една неугасваща усмивка залепена на лицето и като че завинаги. Каквото и да стане тя го приема положително и все намира нещо добро дори и във най-лошата случка. Понякога е страшно докачлива и заядлива, но го прави с усмивка. Рядко може да се ядоса, но все пак не е невъзможно. Когато човек е с нея може да забрави проблемите си и почувства някаква утеха, която сякаш извира от сърцето и. В крайна сметка мисля, че тя е един човек, който е безкрайно всеотдаен и готов да направи всичко за ближния си.
Станах бавно от леглото си и се запътих към банята за да си измия зъбите. Мери се беше събудила напълно и както винаги усмихната ми каза:
— Добро утро! Хубав ли беше изгрева?
— Да, много красив.
— Идеално. Хайде сега да отиваме на плаж, защото скоро слънцето ще пекне силно и може да изгорим.
— Говориш сякаш вече не сме придобили тен и трябва да се пазим, за да не почервенеем. Ох, добре, че се прибираме вкъщи само след 1 ден, защото ми писна да правя все едно и също всеки ден!
— Стига си мърморила, а се приготвяй и да тръгваме. После трябва да си приготвяме багажа и куп други неща.
Почнах да си обличам банските, след това си наметнах една хавлия и тръгнах покорно след Мери. Намерихме си хубави места на плажа и легнахме. Както и си бях обещала поспах малко, но не много защото малко по-късно бях събудена от неочаквания прилив, който гъделичкаше краката ми. Реших да се разхладя и влязох в топлия океан. Плувах дълго, а после се върнах обратно ня мястото ни. Вече ми беше омръзнало да стоя само на плажа и реших да се поразходя малко в града. Първо отидидох да си купя сладолед , защото слънцето печеше безжалостно и после почнах да се лутам без посока. Гледах как хората върват засмяни и забързани на някъде, хванати за ръка. Почувствах се не много добре заради това че бях сама. Не обичах връзките, а те винаги носеха болка. Дали си заслужава да изпиташ болката след пълното опиянение, не знам и надали някога ще разбера каква е тази болест: любов.Всички с които съм била свързана по някакъв начин ме обичаха силно, но винаги си тръгваха с думите”Ти си невероятна, но просто нещо в теб липсва. Сякаш искаш да живееш пълноценно, но не знаш как точно става това. Имам чувството, че си изгубила пътя и дори не знаеш границите в които се разхождаш безцелно.” И бяха прави не знам къде съм. Изгубена съм . Преди време знаех че има граница, невидима граница между преди и сега, но вече не я намирам. Изгубена е в далечината зад мен. Преди имах цели, а сега след като ги постигнах се чувствам празна без нищо. Няма за какво да живееш, да мечтаеш. Само време, безкарайно време, което не искаш да изтича и все пак ти се вижда ненужно. Не искаш да умреш, но и не знаеш за какво живееш.
След дългата ми безцелна разходка пропита от тъжните ми мисли се обърнах и поех обратно към палжа за да се приберем заедно с Долорес. Продължавах да гледам хората и да се ядосвам още повече че всеки си има близък човек. Всеки. Докато не видях един мъж, не запомних добре лицето му, но беше сам. Погледна ме, а после отмина все едно съм просто нищо. Никой не ме беше гледал досега така. Толкова странно. Почувствах тръпки по тялото ми и се спрях на място. Какво му бях направила? Та аз дори не бях грозна. Почти всеки мъж ме харесваше още преди да види усмивката ми. Не знам защо толкова много се учудих от този човек. Но пък беше сигурно, че няма да го видя повече и затова реших просто да игнорирам случилото се. Всеки ден виждаме хора и не всички ни се усмихват. Какво толкова. Може да е бил ядосан или нещо друго. Най-накрая се овладях и си казах „Няма смисъл да правя от мухата слон” и продължих бавно. Усмихнах се леко, за да не ми е толкова тъжно и се загледах в дървета. Успокоих се и докато се усетя вече бях стигнала до плажа.

Ами то не че има интерес, но нали аз съм си инат и така се реших да пусна още.

Видях Мери препичайки се на плажа и де доближих до нея като и казах:

—Трябва вече да ставаме, а и съм гладна от толкова много слънце и ходене насам-натам
—Ама нали никой не те е карал да ходиш? Ще се поизлежа още малко и тогава ще стана.
Минаха няколко минути докато Дори се съвземе и събуди от дългото си опиянение и почнахме да си търсим някой хубав ресторант в който да си поръчаме нещо. Лутахме се дълго и докато Мери намираше все по някой каприз на всички ресторанти взе че заваля дъжд и бяхме принудени щем-нещем да седнем в едно долнопробно кафене където цените бяха ниски. Настанихме се на една маса близо до прозореца и зачакахме келнерката. След малко тя дойде облечена с бяла, нацапана с брашно престилка и червена блуза. На престилката беше забодено името Стейси. Тя усмихна лъчезарно. Аз се учудих, че това младо момиче може да се усмихва след такъв тежък ден, но след това се сетих че сме в друга държава с различни обичай и забравих за това колко щастливо изглежда сервитьорката.

—Искаме пица и две коли, моля—се обърнах аз към нея, а тя записа в тефтерчето си с разсеян поглед назад. Някъде отзад долетя весел глас:
—Ела тук да оправиш тази бъркотия, не мога да се справя сам—от кухнята се показа едно ухилено лице цялото намацано с брашно. В този момент всички присъстващи почнаха да се смеят заедно със момчето на чиято престилка пишеше Кевин.
—Това е брат ми Кевин—ни обясни Стейси—без да искаме разпиляхме брашното и се заиграхме.
За момент Кевин беше просто едно момче, но после се загледах в лицето му и видях, че е хубав и приятен на външен вид. Очите му бяха сини с цвета на бурно море след преминала буря, а косата му беше кафява и лъскава. Стърчеше навсякъде и падаше в очите му. Той нервно духна с устата си за да махне кичура коса попаднал на лицето му и си измърмори под нос:
—Трябва да се подстрижа непременно.
Момичето, което ни обслужваше изчезна зад вратичката на кухнята и ние с Мери се спогледахме, след което прихнахме в лудешки смях.
—Колко много си избирахме ресторант и на какво хубаво и весело място попаднахме—ми каза Дори и отново почна да се смее. Смеха измести внезапно сериозната ми физиономия, а хората около нас започнаха да ни гледат неразбиращо, но на нас не ни пукаше особено много и докато разберем пицата беше пристигнала. Момчето което ни достави поръчката беше Кевин. Той ни погледна, остави пиците на масата, отвори си устата, затвори я, пак се почуди и накрая се реши да смотолеви :
—Днес ще има голямо парти—и ни подаде една листовка с адреса на клуба—може да дойдете.
—С удоволствие красавецо—съобщи Мери.
Забелязах в очите и онези доволни пламъчета, които се появяваха когато се решеше на нещо. Тя отметна дългата си буйна черна коса назад и раменете и останаха голи. Тъмно зелените и очи го пронизваха изпитателно задно с ехидна усмивка и после тя отклони магнетичния си поглед към прозореца. Навън валеше като изведро. Тя продължи да гледа натам, а той се взираше в нея надявайки се че отново ще бъде удостоен с поглед. Понякога не я разбирах. Защо понякога изглеждаше като дива котка и се държеше така. Не разбрах никога, но понякога и аз почвах да се държа като нея, след това обаче съжалявах и прекалено бързо се окопитвах. Не ми отиваше. Кевин не беше момче, но излъчването му беше детинско,а това изражение което беше сега на лицето му, му придаваше още повече невинност.
—Ще се видим в клуба тогава—каза той.
Изядохме пицата мълчаливо и после станахме като оставихме голям бакшиш. Прибрахме се вкъщи и почнахме да опаковаме багажа. След дългото мълчание Дорис каза:
—Не мислиш ли че трябва да се приготвяме за партито?
—Да, може би. Имаш ли рокля или облекло подходящо за това парти?
—Да. Честно казано не вярвах че ще ги използваме. — Тя се засмя и белите и перфектни зъби блеснаха в усмивка. Усмивката и беше прекрасна, нямаше друго момиче което да се усмихва така. Завиждах и че имаше такива прави, бели, равни зъби. Аз никога нямаше да ги имам. Тя извади няколко рокли и ми предложи да си избера някоя. Избрах една синя рокля, която беше над колената. Облякох я и се огледах критично в огледалото. Разкриваше тялото ми и ми хареса как ми седи. Никога не съм отричала че Мери има вкус. Но на нея роклите винаги и седяха прекрасно, за разлика от мен, която бях по закръглена и не всичко ми прилягаше, но се харесвах такава каквато съм. Приятелката ми си беше избрала тъмно червена сатенена рокля, също къса и с голи рамена. Деколтето не беше голямо и запазваше интереса към самата жена. Гърбът беше открит и и седеше прекрасно. Тя се огледа в огледалото и каза:
—Остава само да си спуснем косите и да ти оправя грима Стейси. Тогава ше бъдеш зашеметителна.
—Не колкото теб.
—Аз може да съм красива, но нямам нещо което ти имаш. Ти имаш добротата и вярата в себе си и другите. Аз ги нямам в такава степен. Затова не можем една без друга. Заедно сме едно цяло което се подкрепя и не можем да живеем разделени. — Тя се засмя и почна да ме гримира. След като привършихме приготовленията станхме и си сложихме обувките, взехме якетата и излязохме. Не беше трудно да се намери заведението. Намираше се някъде близо да нас, като по случайност, въпреки че нищо не е случайно. След като се лутахме безцелно питахме няколко човека и те ни упътиха. Когато пристигнахме забелязахме, че има много хора, но партито като цяло не беше особено голямо. Мери веднага забеляза Кевин и се запъти натам решително вървейки като модел по денсинга. Мъжете се обръщаха да я поглеждат, но тя не им обръщаше внимание. Аз я последвах, но хората не бяха така възхитени от мен така както от нея. Но аз не исках да бъда обект на внимание защото просто това според мен беше опасно и можеше да ти навлече опасности. Бях доволна от себе си и се усмихвах приветливо. Мери седна на столчето до днешния ни сервитьор.
—Здравей—каза му тя с мек глас.
—Здравей. Мислех си че няма да дойдете.
—За нищо на света не бих изпуснала парти, още повече когато знам че и ти ще дойдеш.
Да, Дори не обичаше завъртулките и действаше бързо и сръчно без да чака особено много, но все пак не прекалено много. Тя бързаше бавно.
—Искаш ли да танцуваме заедно?—попита я той, когато пуснаха една бавна и тъжна песен.
—Разбира се. —тя ме погледна и аз кимнах незабележимо, а тя ми се усмихна, наведе се към мен и прошепна:
—Забавлявай се.
Обърнах се към бармана и си поръчах една маргарита. След като дълго седях без никой да ме заговори реших да изляза навън. Почах да вървя към пристанището със ситни стъпки. Усещах студа обземащ тялото ми но го пренебрегнах успешно. Увих се по-плътно в палтото ми.