your mind on fantasy, livin on ecstasy

>.<
кхм.
добре. имайте предвид, че хич не обичам да си показвам нещата. и че наистина не са много добри. тоест. да.


вълшебство.

Искам да ви кажа една тайна..
Естествено, ако ви я кажа май ще спре да бъде тайна. Но няма значение, все пак ще ви я кажа.
Нали си спомняте луна парка? Разбира се, че си спомняте луна парка. Всички си го спомнят.
Онзи, който беше край града. С голямото виенско колело и блъскащите се колички. Нали помните блъскащите се колички?
А помните ли, че до тях имаше павильон за захарен памук? Там, точно на края на луна парка. Не може да забравите павильона за захарен памук.
Е.. там стават вълшебства!!!
Да. Стават! Но само ако вярвате в тях.
Аз вярвам! Вие вярвате ли?
Хайде, затворете очи! Хайде, хайде! По-бързо! Няма нищо страшно. Да, да.. Затворете очи.
Сега си представете луна парка. Представихте ли си го? И виенското колело, и блъскащите се колички. Готово ли е? Добре. А сега си представете павильона за захарен памук. Съсредоточете се, павильона е изключително важен!!!
Виждате го, нали?
А сега си представете, че е нощ. Точно девет и половина е! Часовника на татко толкова показваше, а той го сверява всяка сутрин.
Аз бях облечена с хубавата ми рокля. Онази с жълтите цветя, която мама ми подари за рождения ден.
И така, в луна парка сме, девет и половина е и аз съм с жълтата рокля. Виждате ли ни?
Оглеждам се наоколо. Оглеждам се за него всъщност. Отново питам татко колко е часа.
-Девет и тридесет и две. Но нали ме попита преди две минути?-татко ме погледна подозрително, но не му обърнах внимание.
Точно в този момент го видях, чакаше ме до павильона за захарен памук.
Бързо се измъкнах от ръката на баща ми и се шмугнах в тълпата. Чух изненадания и уплашен вик на мама. Това нямаше значение сега, после щях да им обясня.
Отидох до него.
-Ти дойде!-погледна ме изненадано.
-Разбира се, че ще дойда. Щом съм казала.-смръщих се.
Той ме хвана за ръка и ме заведе зад павильона. Той седна в тревата и се облегна на гърба на павильона.
-Седни де, какво чакаш.
-Ще си изцапам роклята.-присвих устни аз.
-Седни!
-Кажи вълшебната думичка.
-Моля те.
Седнах. Какво да го правиш, като те погледне с този кравешки поглед..
-Джейн.. утре заминавам.
-Къде отиваш, Никола?-учудих се аз.
-С нашите се връщаме във Франция.
-Ама.. ако заминеш ти, с кой ще ядем банички след училище?-смръщих се аз.
-Само за ядене мислиш!-укори ме той.-Трябва да ти кажа нещо!
-Какво нещо?
-Едно вълшебство.
-Ама как така вълшебство? Мама казва, че вълшебства не съществуват.
-А пък моята казва, че съществуват! Но само ако вярваш! Ти вярваш ли? Аз вярвам.
Замълчах. Обърках се. Мама казва, че не съществуват, а мама знае всичко. Но пък Никола никога не лъже.
-Какво вълшебство?
-Ще ти кажа, но при едно условие. Не казвай на никой!
-Но защо..?-все повече се обърквах. Прииска ми се да се върна при мама и татко и да ги попитам дали това, което казва Никола за вълшебствата е вярно.
-Защото е тайна! Обещай! Моля те.
-Обещавам.
Сега се съсредоточете внимателно! Това е най-важния момент!
-Джейни..-погледнах го учудено. До сега никога не ми беше казвал Джейни . Обаче в същия момент, в който го произнесе, усетих едно гъделичкане в пръстите на краката. Трябваше да питам мама и за това.
-Какво?
-Обичам те.
Погледнах го учудено. Как пък му хрумна, че ме обича.
-Кой ти каза, че ме обичаш?-смръщих се.
-Мама ми каза! Попитах я защо всеки път като те видя и имам чувството, че невидим юмрук е стиснал вътрешностите ми на топка. Защо като те видя и започвам да се спъвам и да си забравям мисълта на средата на изречението. Попитах я защо, когато видя, че Алекс, че най-добрия ми приятел, те погледне или ти се усмихне, или те поита дали искаш да играеш с него на дама, винаги му се ядосвам ужасно. И защо всеки ден след училище идвам да ям с теб банички, при положение, че това са най-отвратителните банички на света и после всеки следобед ми е лошо. И най-вече я попитах защо,въпреки тези ужасни неща, аз предпочитам да се спъвам, да мразя Алекс и да ям гадни банички, отколкото да замина за Франция и никога повече да не те видя.
-И тя какво ти каза?
-Каза, че това било едно вълшебство, наречено любов.
Замълчах. Не знаех какво да кажа. Но знаех, че всеки ден, когато отида на училище и в мига, в който го зърна имах чувството, че съм закусвала нещо мърдащо. И че когато го видех да дава химикалка на Софи в час по математика ми идеше да я оскубя. И също така аз мразех проклетите банички, но ги ядях, защото мислех, че той ги харесва.. Накрая промърморих само:
-Значи това било..
-Кое?
-Ами, мислех че съм настинала и.. А пък то било любов..
-Какво имаш предвид?-настоя Никола, гледайки ме учудено.
-Ами.. имам предвид, че и аз мразя проклетите банички.
Тогава той изведнъж се наведе и ме целуна по бузата.
-Джейни! Обещай ми нещо..
-Какво?
-Никога да не ме забравяш..
В същия момент чух зад мен вика на майка ми:
-Ето къде си била! Боже, претърсихме целия луна парк! Джейн Хариет Смит, никога, никога, никога повече не изчезвай така!!!
След това ме грабна за ръката и ме задърпа към колата. Не можех дори да кажа чао на Никола. Обърнах се и извиках с всичка сила:
-Обещай, че ще се върнеш Никола! Обещай!!!
Обърнах се, вече не можех да чуя гласа му, но още го виждах там - в сянката на павильона за захарен памук. И прочетох по устните му:
-Обещавам.

криси?

Например, вървим си ние с Криси. Разхождаме се, да кажем по най-красивите места в София, задължително е някъде там около Операта, Славейков и Батенберг. И сме си само ние двете и във въздуха има Музика. Наша музика, всъщност нереална. Измислена, детска, накъсана мелодийка. Ние си я пеем, тананикаме по скоро.
Вървим и е някак вълшебно. И двете се чувстваме.. Знаете как, по онзи начин, по който се чувстваш когато знаеш, че ще ти се случи нещо много Специално. И задължително е някъде към края на май, когато има люляци. И е към седем вечерта, може би малко по-късно. Точно минаваме покрай НАТФИЗ, където тя се учи на изкуство, а аз просто обичам да минавам от там. Усмихваме се, всяка на нейните неща. Всяка е отнесена в свои мисли, свои идеи, но въпреки това сме заедно, някак по-заедно от обикновено.
Нали я знаете онази приказка, че най-добрия приятел е този, с който можеш да си мълчиш без да ти е неловко. Е с нея е точно така.
Мълчим си, но даже тишината е наша си. Продължаваме да си тананикаме, изведнъж на нея й хрумва да сменим мелодията. Забързваме малко тоновете, превръщаме ги в четвъртинки, даже в осминки. Ре-ми-фа-сол-ла.. Фа-фа-ре. Ре-ми-ла. До-до-до. Ре-до.
Различни октави, различни звуци, смесица от гледни точки. Каша от мечти. Пречупваме всичко през нашия светоглед.
Покрай нас минава трамвай, вече сме стигнали до Дондуков. Замисляме се за миг, после тръгваме към Президентството. Отиваме до онзи пазар за антики, винаги когато мина от тях се спирам да разглеждам. Разглеждаме красивите руски кукли, сещате се, матрьошки май им се викаше. Винаги съм искала, обръщаме си джобовете. Както винаги, парите не ни стигат. Нищо, гледаме ги за още няколко минути и после решаваме да си тръгнем. Честно казано съм малко натъжена, но решаваме, че е по-добре да отидем да пием чай на едно много хубаво място. В една от преките, закътано, почти невидимо малко, уютно кафене. С различни кресла, възглавнички, книги натрупани по стените.
Пием чай и си говорим за нашите Неща.
А навън започва да вали.. Всъщност, не, да ромоли, да капе тихо. Вече облаците почти са изгубили розовия си оттенък, почти е тъмно. Появяват се първите звезди, малко плахо и неуверено. Наблюдаваме ги през малкото прозорче. С всяко мигване се увеличават, все повече, и повече, и повече, и повече..
Вече почти цялото небе е обсипано със звезди, блещукат като малки кристалчета. Плащаме за чая и продължаваме разходката си. Озоваваме се съвсем близо до БАН, на пейката точно под дървото, чийто клони падат по онзи специален начин.
Сядаме там, гледаме оживената улица. Хората се прибират от работа или пък сега едва излизат, има много коли, покрай нас минават и тролеи. Светлината от фаровете им обърква сенките, образува форми, нови цветове, нови идеи.
Започваме да говорим. Тихо, гладко, гласа на Крис се сипе, разказва ми неща, по нейния начин. Смеем се на нашите шеги, стоим. От време на време почти мълчим. Започвам аз, разказвам, описвам.
После започваме да мечтаем, това го можем.
Майната му на истинския свят, нашия е по-добър.

Много е красиво <3

разказбезиме2

Затичваш се още и още, чувстваш се като малко дете.
Усещаш слънцето, то гали, чак пари кожата ти. Тичаш, тичаш, тичаш през безкрайното поле. Чувстваш се жив, за пръв път от много време на сам. Усещаш свободата, прераждането, съживяването.
Чуваш птичките, чуваш и пчеличките. Усмихваш се и продължаваш да тичаш. Иска ти се да бъдеш дете-да можеш да се овъргаляш в тревата. Но..
Какво пък! Никой не те гледа!
Въргаляш се в тревата, иде ти да се засмееш с глас. Чувстваш се толкова лек, като перце. Издухваш едно жълтурче, сякаш наистина успяваш да се върнеш в детството.
Береш къпини, надбягваш се с вятъра, искаш да пееш, да крещиш, да викаш. Да празнуваш. Имаш чувството, че летиш.
Всъщност ти наистина успяваш да полетиш. Прелиташ през различни страни, големи морета и високи планини. Никога през живота си не си се чувствал толкова жив! Ти живееш, човече, живееш. Полягаш за миг върху облака от захарен памук и изведнъж се връщаш отново на земята.
Този път си в оазис насред Сахара, пътувайки с керван. Само след миг се пренасяш на Северния полюс и наблюдаваш Полярното сияние.
Всичко пред теб се смесва-различни епохи, различни места. Цапаница от събития, омешани в главата ти. Разговаряш с Махатма Ганди, с Алберт Айнщайн и с Таря Халонен. В теб се преплитат всички събития, значещи нещо за някой, някога. За миг се чувстваш безсмъртен.
После обаче се озоваваш на бойните полета по времето на Втората световна война. Чуваш предсмъртните стенания на войниците, чуваш и радостния вик от победата. Победа-тук-насред смъртта. Изведнъж те завладява безкрайна мъка и печал за хилядите войници, отишли си без време. Чувстваш се безпомощен, малък и незначителен.
Прелиташ отново, хиляда години назад. Запознаваш се с фараон Хеопс, посреща те с богата трапеза и почести и даже можеш да наблюдаваш изграждането на една от египетските пирамиди. И ето, само след миг вече си просяк, току-що откраднал къшей хляб, бягащ от пазачите на Цариград.
Изведнъж прескачаш напред, някъде в далечното бъдеще, когато колите се движат по въздуха, а хората почти са се превърнали в роботи. Обхваща те носталгия, мъка за разрушената връзка между човека и природата.
Още един голям скок и си там, отново някъде в далечното минало, когато по Земята все още са бродели динозаври. Някак си се озовал точно насред гнездото на мътеща майка-динозавър. Бягайки ужасено от нея пропадаш някъде дълбоко в океана.
В жълта подводница, наблюдаваш ожесточената борба на две косатки за надмощие.
Само след минута се озоваваш на първото представление на Сватбата на Фигаро и виждаш разтрепераните от емоция очи на Моцарт, а след още две из страниците на Тримата мускетари се бориш за справедливост.
Търсиш нещо, вече не си сигурен какво. Не си сигурен къде си и какво правиш, а ето, че вече летиш отново. Ставаш беден чернокож фермер, работещ из полята на Северна Америка.
Изведнъж си бохем, скитащ из културните среди на Европа, а след това се преобразяваш в Айнщайн и откриваш теорията за относителността.
Ето, сега се връщаш обратно на онова вълшебно зелено поле от което започна всичко. Пролетта идва.
А знаеш ли, че на върха на Емпайър стейт билдинг времето тече с една секунда по-бавно отколкото в основата й?

не съм пускала неща от доста време, сега май е моментът. а всъщност просто съм отегчена.
и даже не съм сигурна, че на мен ми харесва. :с
оф.


Някъде из Студентски град, Третия етаж на средностатистически блок
София
27 май 2010 г.
19:43

Истерия. Звъня на вратата, твърде много ми треперят ръцете за да си ровя в чантата. Дишам. Добре де, поне се опитвам.
-Вдишай, издишай.-повтарям си го припряно. Треперенето се е пренесло от ръцете ми към останалата част от тялото. Сега направо си се треса. Звъня още веднъж. Чакам. Дишам и после издишам.
След около минута (която разбира се на мен ми се е сторила цял час) вратата се отваря. Рошавия ми съквартирант, който в момента е полугол и очевидно току що е станал от сън ме гледа, почесва се и присвива очи.
-Ти ня`аш ли клуч?-промърморва със сънен глас.
Избутвам го от вратата и влизам в гарсониерата. Хвърлям си чантата и отивам в бокса. Той върви след мене. Отварям шкафа и започвам да ровичкам, мислейки си, че ако Васил е изял шоколадовите бисквити ще го обеся на собствените му черва. Почти си бях представила как му разтварям вътрешностите, когато намерих кутията.

15 минути по-късно

Треперя, стоя си на плота и си ям бисквитки. Вече се чувствам по-добре. Васил още стои срещу мене, почесва се и се чуди дали да не каже нещо.
-Ти.. да не би.. ъъ.. такова...-започва да ми пелтечи.
-Какова, Василе?-естествено, се зъбя аз. Хич не съм в настронение за недомлъвки.
-Ми.. да не би... да си в лошия период от месеца?-още се чеше, сега обаче избягва погледа ми.
-В кой по-точно период от месеца?-при нормални обстоятелства щях да се забавлявам от притеснението му. Сега просто искам да крещя.
-Ъ.. сещаш се..
-Не, не се сещам.-упорствам, а трохи от бисквитите хвърчат от устата ми. Жалка история.
Съквартиранта ми ме гледа още няколко минути, вдигна рамене и си отиде в стаята. Сега стоя сама в бокса, бисквитите свършиха, а аз още треперя леко.
Мятам кутията в кофата, изтръсквам трохите и ставам. Връщам се в коридора, събувам си обувките, свалям ризата дето я ползвам за яке.
После към хола, сядам и включвам телевизора. Естествено, не го гледам и след няколко минути осъзнавам, че бученето ме дразни, за това натискам копчето на дистанционното. Включвам компютъра, може пък някой филм да гледам.

15 минути по-късно

Чукам на вратата на стаята на Васил.
-Ка`о искаш?-чувам приглушения му глас.
-Да вляза.
-В`и`а`й!
Натискам дръжката и попадам в малкото кралство на моя съквартирант. Стаята, разбира се, е безподобна кочина. В единия край Васил си държи списанията за коли, порно списанията и колекцията му Мики Маус. Да, и аз му разправям, че умствено е на пет, ама не ми вярва. Върху един стол е струпал лекциите си, а върху малкото нощно шкафче има лаптоп и още десет хиляди кабела. По пода се въргалят опаковки от чипс, а един пепелник е сложен до прозореца. Огромен матрак е проснат на земята, а върху него лежи негово величество краля на кочината. Завил се е презглава и единственото, което се подава е кичур къдрава коса.
-Думай.-чувам гласа му изпод завивките. Усеща се раздвижване и след известно време се подава главата му. Да, той е зиморничав и спи с 2239 одеала през май. През юни ги смъква на около 2000, а през август до 1500. И все пак си е внушителна бройка.
-Обещай да не се смееш.-казвам и го гледам на криво. Не мога да повярвам, че паднах до там, че да си прося състрадание от Васил. Знаете ли, някога си имах приятели. После се преместиха в други градове(държави), намериха си гаджета, ожениха се веднага след гимназията или се... Даже не мога да го изрека.
-Нахълта в стаята ми, докато се опитвам да спя, а сега и да не се смея...
Разколебана съм. От една страна той сто процента ще ми се подиграе. От друга страна поне ще ме изслуша.
Драматична пауза.
-Е?-личи си, че му лазя по нервите.
Още една драматична пауза.
-Канена съм на сватба.
Трета драматична пауза. Следва почесване от страна на Васил, после вдига едната си вежда.
-И нямаш какво да облечеш?
Усещам иронията. Взимам му възглавницата и го удрям с нея. Няколко пъти. После той я изтръгва от ръката ми и ме удря с нея.
Женския бой приключва.
-Имам какво да облека, не се тревожи. Ама... Лили се е сгодила.
-С Пешо?
-Да.
-Ахахах, Пешо се е преебал яко.
Женския бой се повтаря.
-Глупак си.-отсъждам накрая.
-Добре де, Лили се е сгодила, и к`во?
-И к`во? Еми, ето к`во. Лора замина за Испания, Аделина и Александра за Англия, другата Александра и Ваня за Америка. Соня не я виждам, заради оня шмунгел, Кари и тя. Ина и Стефи...
-Дай по същество.-прекъсва ме нетърпеливо.
-Ми.. сега като и Лили се сгоди.. Такова.. оставам съвсем сама.-измърморвам накрая и сядам върху матрака. Гледам нещастно, Васил ме гледа. Почесва се.
-Ъъ.. така е, разбирам к`во е..
-Така ли?-учудена съм. Брех, можело човек да получи състрадание от Васил.
-Да `е. Супер кофти е като те заебават зарад пичка...
Вдигам вежди. Васил се усеща.
-Ъ, в твоя случай заради пенисче.
Драматично мълчание. А и все пак великата изцепка на Васо си заслужава минута почит.
-Ами, тъй де, Пешо го прави т`ва, заради Лили... Ама Пешо е женка...
-Ама... Аз.. Аз..
-Какво?
-Ами... Накрая ще бъда изоставена от всички. Едните ще си ходят в чужбина, другите ще си гледат децата и ще си говорят за сухо мляко, а аз оставам сама, съвсем самичка на света, без гадже, без приятели...
Още няколко секунди мълчим. Изглежда и двамата нямаме какво да кажем, започвам да се чувствам глупаво, че съм дошла при Васил.
-Ела тук.-изкрещява той и драматично разперва ръце. Ставам уплашена и отстъпвам назад.-О, ела тук. За твоето нещастие получаваш една голяяяма утешителна прегръдка от Васо! Хайдее, знам че искаш..
Гоним се из стаята няколко минути, накрая той ме събаря на леглото и скача върху мен. Прегръща ме задушаващо.
-Ако... ме... убиеш... ще... трябва... да... си... плащаш... наема... сам.-промърморвам аз. Едва дишам. Усещам как тялото му се отпуска върху моето, а след това се отмества в страни, въпреки че все още ме прегръща.
-Между другото... Да знаеш, че така или иначе никоя не би ме взела... Та, аз винаги ще съм наоколо...
Истеричен хилеж от моя страна. Въпреки, че не мога да се обърна за да видя лицето на Васил, знам че е вдигнал вежда.
-Това пък какво беше?
-О, никоя не би те взела..-продължавам да се кикотя.-Василе на ден тука се обаждат поне три различни момичета да питат за тебе.
-За едното чукане им е.
Момент! Кога света се преобърна до толкова, и ние жените стигнахме до там в еманципацията си, че вече на нас ни е за едното чукане, а мъжете търсят дълги и сериозни отношения?
-Пък и не е като да си нямаш обожатели.-чувам гласа му.
-О, редят се на опашка.-срязвам го саркастично.
-Е, не можеш да се оплачеш.
-Глупости говориш. За тях аз съм едно от момчетата, хич не ме гледат както си мислиш.
Пак мълчим.
-И к`во... Пешо ше се жени...-промърморва Васил, полусънено зад мен.
-Да, Лили ще се жени...
Само след минута чувам равномерно дишане, тук таме прекъсвано от похъркване.

Хах, това просто беше супер. Стла ти на писане е просто уникален. Спуках се от хилене на разговорите. А един от любимите ми моменти е тоя:

Цитат :

-Да `е. Супер кофти е като те заебават зарад пичка...
Вдигам вежди. Васил се усеща.
-Ъ, в твоя случай заради пенисче.

Олеле, на няколко пъти го четох даже. И се ми е забавно.

о, мерси много, ужасно сте мили
наистина много се радвам, че ви е харесало и е ужасно поласкателно!
ух, надявам се да не е безподобен флъд, ама наистина исках да благодаря о.о

Цитат :

-Ела тук.-изкрещява той и драматично разперва ръце. Ставам уплашена и отстъпвам назад.-О, ела тук. За твоето нещастие получаваш една голяяяма утешителна прегръдка от Васо! Хайдее, знам че искаш..

rofl.

Цитат :

Момент! Кога света се преобърна до толкова, и ние жените стигнахме до
там в еманципацията си, че вече на нас ни е за едното чукане, а мъжете
търсят дълги и сериозни отношения?

нали?
WEIRD.

и аз се забавлявах, bene. ;d

окей, това е стаароо.
от лятото май, че ако не и от преди това.
и
ох, не знам, от доста време не ми е идвала музата, което е лошо попринцип.
но всъщност това няма връзка, все пак сега е момента, в който аз пускам нещото.

Всички сме били млади, нали?
Е, и аз бях преди време. И много ми се пътуваше, само това сънувах и само за това бълнувах. Но пътя никога не е път, без спътник нали? Това ми беше мъката тогава, че все исках да пътувам, но никой не искаше да тръгне с мен. Работа, ангажименти, отговорности и подобни битовизми бяха сред обичайните извинения.
И така, дойде един прекрасен майски ден. От онези дни, в които почти усещаш, че пролетта се оттегля под напора на лятото, но не съвсем. Имах среща с момчето, което обичах по онова време. Глупаво ще ви се стори, нали-възрастна жена, пък с момчета ходи. Е, тогава и аз бях момиче, доста хубаво смея да твърдя! Да, знам, че не ви се вярва, но така беше.
Чаках го на едно много хубаво място в центъра на нашия град и четях книга, седнала на една пейка. Малко закъсняваше, но времето беше приказно, топло и подухваше лек ветрец, който разнасяше миризмата на люляци. Онази опиващата миризма, която те кара да се понесеш на далече... Та, такова беше времето тогава, а и книгата никак не беше лоша, та не се разсърдих, даже не бях нетърпелива, спокойно можех да почакам още час, два, три дори. Стигаше ми спокойствието на пейката, слънцето и книгата.
Тогава, малко позакъснял се появи той. Хубавец си беше, а днес специално очите му блестяха по особен начин, а бузите му бяха леко зачервени.
-Любима моя,-каза ми той-имам изненада за теб!
-Каква?-попитах, любопитно ми стана право да си кажа, пък и се поласках, чак изненада ми приготвил.
-Нали все ми разправяш как искаш да пътуваш, но няма с кой? Е, днес тръгваме на път. Знам, че е е Париж, Лондон или Барселона, но ще те заведа на едно място също толкова прекрасно.
-Къде отиваме?
-На село.
-Кое село?-изненадах се малко, да си кажа право неприятно. Беше ме обзел един радостен трепет при споменаването на предстоящо пътуване, но „на село” не ми звучеше много вълнуващо място, нали ме разбирате.
-Моето село, разбира се. Приказно е там.-засмя се той, а смеха му, да ви призная, си беше прекрасен, все ми звучеше като звъна на звънчета.-Баба ми и дядо ми имаха къща там. Те все още я имат, но нали разбираш, решиха, че трябва да станат и те модерни и да дойдат в града. И сега къщата е празна. Хайде, любима моя, хайде, да не изпуснем влака!
После се забързахме, почти се затичахме по улиците на града. Бързахме за влака! Чувате ли как звучи тази дума в-л-а-к! Пътешествията са толкова по-забавни, когато са във влак! Нали така съм чела по книгите. А днес ние отивахме на приказното село на моя любим и то с влак!
Стигнахме до гарата и след като си купихме билети, а те тогава, за разлика от днес бяха много евтини, се качихме в купето. Беше хубаво, носеше се миризмата на влак, онази специалната-пропита с прах и истории миризма, която имат само влаковете.
След няколко минути влака се задвижи, започна да пее песента си, подскачайки живо по линиите. За известно време се чуваше само типичното туф-тутуф-туф-тутуф, а после с моя любим се заговорихме. Приказвахме си за местата на които ще отидем днес, за бабината му къща, за бурканите със сладко, останали в мазето и за изминалото време, а после се целувахме малко, сякаш за да се утешим, че дори времето да е минало, ние имаме настоящето, а то е по-хубаво.
Най-сетне, а всъщност ми се стори съвсем скоро влака пристигна на малката гара на село. Наоколо беше почти пусто и за миг придобих представата, че съм в пустиня. Беше горещо и почти нямаше зеленина, но това се промени в мига в който излязохме от гарата.
Озовахме се на чудно местенце. Къщите приличаха на лица, а хилядите пукнатини по стените им, бяха сякаш бръчки. Дори поизбелели, още си личаха хубавите цветове, в които някога са били боядисани-червено, зелено, жълто, синьо. Все пъстри цветове, които носят енергия и положителен заряд. Или поне така бях чела по книгите.
После с моя любим решихме, че трябва да се поразходим из хълмчетата наоколо. Вървяхме сред чудесата на природата! Имаше толкова много зеленина, че сякаш очите ми почти изгубиха чувствителност към другите цветове. Имаше големи дървета, под които се криехме, когато слънцето напечеше наистина силно. Намерихме едно паднало гълъбче и успяхме да го върнем в гнездото му, където само след миг долетя притеснената му майка и започна да ни пъди с крила. И най-накрая стигнахме до едно приказно място. Беше почти на ръба на един от хълмовете на планината и от там се откриваше невероятната гледка на поля, разцъфнали със слънчогледи. Седнахме под близкото дърво и тогава моя любим извади от раницата си приказни неща, като хляб, сирене, лютеница и даже малко салам. Там, през този майски следобед ядохме, а после правихме любов.
Някак неусетно се отнесохме в сън, а когато се събудихме вече се здрачаваше. На връщане бях уморена, а и сънена и за това моя любим ме носи на гърба си. Истината е, че ми дожаля за него, но той не даваше и дума да се издума и не искаше да ме пусне. А аз бях там, сгушена в него, сред прекрасните аромати на люляк, трева и неговия собствен мирис, и се почувствах най-щастливото момиче на земята.
Къщата на баба му и дядо му си беше стара, имаше няколко паяка и голям бръмбар в стаята, в която трябваше да спим, но ние ги взехме и ги изкарахме на двора. После намерихме малко от сладкото на баба му, останало из долапите на къщата и го изядохме с останалия хляб.
Той изведнъж се присети нещо и излезе от стаята. Проследих го с поглед как прекосява коридора, после чух отваряне на шкаф и само след миг той се върна. И познайте какво носеше в ръката си? Хайде де, опитайте се.
Грамофон, дами и господа. Грамофон.
После слушахме плочите от детството му и правихме любов за втори път този ден.
По-късно същата вечер лежахме сгушени един в друг, завити с няколко одеала и със запалена газена лампа. Загледах се в пукнатините по тавана. Сигурно е като при дърветата, нали се сещате, колкото обръча има всяко дърво на толкова години е. Опитах се да преброя пукнатините, за да разбера на колко години е къщата, но някъде там, докато си представях какви са били хората, които са живели тук преди и броенето се унесох в сън.

Човек......... пишеш страхотно!
"вълшебство." просто ме остави без думи и с отворена уста! <3333333