Реката…. 599км… /Скалата /….
Тази сутрин Иво си събуди по рано от обикновено.Часовника показваше 5,45ч …
Стана бавно от леглото ,отиди в бокса и включи кафе машината.След това влезе в банята Горещия душ го накара да забрави за минутка-две острата болка… Кафето вече беше
готово. Сипа чаша с кафе. В този миг погледа му спря на календара .Той отиде и го
премести на новата дата - 14 февруари .Иво си замисли нещо …Да, на този ден дядо
му чието име той самият Иво носеше си беше отишъл от този свят Той взе чашата
с кафето и излезе на терасата. След първата глътка посегна към кутията с цигари.
Запали….
Болката пронизваше цялото му тяло. Тя беше станала неразделна част от него.
Но въпреки всичко не можеше да свикне с нея.
Мразеше я проклетницата. Едновременно със това по някакъв си негов странен начин
беше почнал и да я обича - навярно за да я разбира по добре . Опитваше всеки божи
ден да се бори диагнозата . Пробвал бе всичко… Що доктори бяха ,що нещо.Врачки,
баячки ,църкви и свещи Но нищо …Той знаеше да се бори с живота Беше борец …
Научил се беше и как да го побеждава. Но това ,че не успяваше да победи болестта
го дразнеше Правеше го някак си безсилен. Беше вече уморен от тази игра на котка
и мишка. Иначе външно изглеждаше добре , дори прекалено добре за неговите петдесет
и една години.
Но, всъщност нещо дълбоко в него се беше прекършило .Болестта като ли че беше
изсмукала и последните му сили За пръв път в живота си се чувстваше смачкан и жалък.
Беше се затворил в себе си. Станал беше мълчалив .Изглеждаше тъжен.Никой и никога не
беше го поставял на колене Но, сега той беше коленичил сам….
Една мисъл отдавна се беше загнездила в съзнанието му или по скоро там някъде дълбоко
в душата му .
Беше събота и той не бързаше за никъде….Жена му още спеше .В другата стая дъщеря
му също Иво отиде с тихи стъпки до леглото на детето Минута, две ….я гледа
Не посмя да я докосне - за да не я събуди .
Някаква буца заседна в гърлото му Той тихо излезе от детската стая .Облече жълтото яке - отключи също така тихо входната врата … и излезе
Навънка ръмеше студен февруарски дъжд .Зимата още напомняше за себе си. Погледна
за миг часовника - беше седем без десет минути.Съмваше се...
Иво ,влезе в колата -.завъртя ключа и двигателя изръмжа Ах ,само как обичаше този звук.
Запали цигара отвори малко стъклото на вратата и потегли ….
На кръстовището преди да излезе на главната улица автомобила леко занесе.Беше спряло
да вали,но улицата все още беше хлъзгава. Успя бързо да овладее колата.
Спре чистачките Само за миг намали на стопа колкото да се огледа. Даде десен мигач…
и продължи към така наречения жилищен комплекс „Дружба „-позната бетона история от недалечното минало на развития социализъм . Улиците бяха пусти нямаше дори минувачи Размина се само с два грохнали тролея които срещна по пътя си .
Погледа му мерна и двама клошари които ровеха в кофа с боклук. След минути спря пред
блок със номер 42….Качи се на асансьора и натисна копчето за последния етаж.Тук имаха апартамент в който обичаше да идва само той. От две години уж нещо все ремонтираше,
уж все нещо правеше Един вечен ремонт.. .Но всъщност истината беше друга.
Откакто болестта го мачкаше - идваше тук за да бъде сам.
По навик и бързо изключи алармата отключи входната врата и влезе.Размести два - три предмета побутна една торба с цимент Беше някакъв хаос от строителни материали,
кабели и машини - който само той си знаеше и разбираше. По навик отвори едно чекмедже
и извади от там две църковни свещи . Запали ги .
Ей така за Бог да прости дядо му….
Запали нова цигара и заедно с дима пое и доза със спомени…
Тук в този град той се беше родил , израснал и учил. По онази улица с тунела от кестени
беше изпращал и целувал за пръв път момиче …
Излезе на терасата и погледна наляво към”Бала баир”.Там навремето имаха лозя .
По този баир и по къра зад баира беше преминало детството му. По лозята и нивите на
дядо му .В горите от салкъм и мирис на акации. Спомни си за Трифон Зарезан от онова
време когато той беше дете.Ставаха рано… На него все още му се спеше
.Но когато се качваха на каруцата и дядо му подаваше”дизгините „ на коня…
забравяше за спането. Беше много горд ,че му даваха да кара раздрънканото и
боядисано в мръсно зелено возило.
Другото живо същество което неистово се радваше и пъргаво скачаше на каруцата беше
тяхното куче Хари… Що лаене беше ,що скимтене. Само и само да не го забравят
да го вземат .
На завоя до близката градинката спираха каруцата . Заставаха на опашката пред малката хлебарница .Не миришеше на пресен хляб.
Така поне пишеше в дебелите книгите . Не миришеше - защото още не бяха го докарали.
Докато малкия Иво чакаше да дойде „Газката” с хляба .Дядо му набързо прибягваше до бакалницата на” бай Стоян” и се връщаше с шише „Грозданка”….
Купуваха два хляба „Добруджа” . Слагаха ги в онези стари кожени пазарски чанти
с джобчета и маниста отстрани.
Чак тогава удряха камшика на кобилата Веска и потегляха към къра…
Мъжете от околните лозя се събираха при дядо му и зарязваха лозите. После идваха
пред малката им колибата - нещо като”дядовата ръкавичка”.Запалваха огън отпред и
сядаха на кирпичената пейка. Лют дим на трето качествени цигари „Бузлуджа” и „Арда”
Мирис на препечен салам „Кучешка радост” … Горчиво вино и силна ракия.
Всички разказваха спомени и случки от живота си .Говореха едновременно и никой
никого не слушаше…Единствено само малкият Иво гледаше да не изпусне нещо
интересно.
Свещичките които той беше запалил вече догаряха Когато телефона му звънна и
го върна в реалността.
Беше жена му….
- Ало къде си ?
- Тук горе на „Дружба” .
- Какво правиш… ?
.- Нищо – отговори Иво .
Размениха още две три думи и разговора приключи .
Имаха си доверие след толкова години брак .
Болката отново прониза цялото му тяло и напомни за себе си Болеше го ужасно .
Отиде до хладилника, извади шише с бира .
Отвори го и изля малко от течността в една саксия .Ей така – да се намира на дядо му
на онзи другия - по добрият свят .Пак излезе на терасата .Този път погледа му се спря
на ЖП линията и магистралата за Русе ,Двадесет две години по този път и по тази линия тръгваше за Варна ,Русе и Бургас. Спомените го връхлитаха един след друг -после се
смесваха отново и отново...Един невероятен микс…
Като всяко малко момче беше мечтал да стане моряк и да пътува до далечни страни.
И десетина години по късно той вече беше моряк…..Когато завърши във Варна и
за пръв път се качи на корабите в Русе той не знаеше дори накъде тече реката.
Три години по късно и след един непредвидено дълъг престои от десет месеца
в столицата на Унгария ,Будапеща…
Иво вече беше един от най добрите моряци и лоцмани в параходството .Както се
казваше- „попадна на хора и стана човек”Беше понаучил малко унгарски - но открадна
доста от занаята. Маджарите бяха едни от най -добри моряци по реката
Е вярно ,че се върна от този дълъг рейс с няколко сапуна „Амо” и едно сабо /
бяха много модерни тогава/ и две ,три блузки със надписи на унгарски.Но той беше
само на двадесет и една година
И не му пукаше от нещо…Беше много горд с това ,че в чантичката си имаше две
черно –бели снимки на една красива маджарка..
Иво вече познаваше като петте си пръста особеностите на реката.Плитчините и праговете Течението на реката. Дори от сън да го вдигнеш ги знаеше наизуст. След още година по
най- различни причини остави корабите и се качи на шлеповете Обичаше сам да
определя живота си и правилата по които да живее.Тук на шлепа имаше тази възможност. Защото бяха само двама човека екипаж . Имаха и право да пътуват със семействата си.
Беше голяма мизерия и мъка .живота му по шлеповете .Но дори и днес той си
спомняше с умиление за онези мъки и мизерия.Спомените нахлуваха и се объркваха
изчезваха и пак се връщаха Спомени… Спомени…Иво сам обучи и работи с не един
и двама моряци . Но, три от тези момчета и до ден -днешен му оставаха приятели.
Нямаше рожден ден или празник когато да не се чуят по скайпа или телефона..
Преди Иво прескачаше с колата си до Русе или до онова мъничко селце край
Карнобат Чубра. Но откогато му поставиха тази диагноза не беше ходил при никого.
Не искаше да го виждат в това състояние.
Даката, Владко и „ бай Илия” му се обаждаха редовно . Говориха му дълго…
да се стегне и да не се предава.Че той бил силен мъж и т.н…Малко им се дразнеше
от тези им приказки .Нямаше как и накъде повече да се стегне.
Пружината вече се беше навила докрай …
Иво си наля една чаша с бира…Изпи я на екс…
Спомените идваха един след друг.
През 1996г Иво замина за Германия Имаше познати германци.От онова време когато
пътуваше по шлеповете.Обадиха му се ….
Бяха му намерили работа по неговата специалност като моряк на малък маневрен кораб в техният малък ,но прекрасен баварски град. Иво познаваше историята на града и региона.
Беше научил и говореше перфектно немски ,леко с баварски диалект.
И той реши да замине…Замина ….
Кораба беше малък - но мощен и маневренИ носеше гръмкото име „Херкулес”
С него извършваха единствено маневри в района на пристанището .Работа беше като песен.Екипажа се състоеше само от трима човека .Капитан германец Ханс на 30 г
.В машината беше един сърбин Дарко На палубата беше той Иво българина.
Общото между тях беше ,че не носиха златните ланчета на вратовете си.
И на тяхно място бяха сложили отварачки за бира….Не беше минала и година когато
го извикаха в офиса на фирмата и му предложиха той да се качи вече не като моряк,
а като лоцман на един друг кораб по новият канал Рейн –Майн –Дунав . Кораба беше
голям и сравнително нов. Иво прие на мига… Беше повече от щастлив радваше се ,
че германците които в никакъв случай не са прости хора го бяха преценили него самият
и оценили труда му . Просто сега те му даваха още един „гросе шанс „за реализация
и той не се поколеба нито за миг да приеме новата работа. От тук нататък всичко зависеше
от самият него…Важното беше ,че му се доверяваха. Вярваха му Гласуваха му доверие-
което Иво трябваше да оправдае Вече го приемаха като един от тях. И така се почна …
Не беше му мъчно за България.Нямаше онази носталгия . Тук в Германия нищо не му липсваше. Но от време на време тъгуваше за семейството си .След още година ,Иво взе при себе си съпругата си и детето . По същото време имаше и свободно място на кораба за моряк - но нямаше кандидат германец. Иво се обади на приятеля си” бай Илия” от Русе . Той беше без работа в България . И пак се почна …Работиха яко ,но и взимаха и добри пари. .
Научиха германците какво е това работа на акорд ….Шефовете бяха доволни от тях ,а те от шефовете си .
Времето летеше неусетно.Вече беше почнала войната в бишата Югославия.Нямаше много мераклии германци ,които да искат да пътуват през размирните юго -републики По това време
се стреляше от двата бряга на реката .Сърби ,хървати можеш ли да разбереш ,кой какъв е .Стреляха хората не се играеха Убиваха се … .Въобще не беше игра - беше война….
Точно тогава от тяхната фирма се сетиха за тях – двамата българи.
Малко преди да почне” голямата” война и американците да разрушат мостовете в Нови сад
и Белград - Иво успя да докара конвой до България - за пристанище Лом и Русе.
По време на войната му наредиха да остане тук в българския участък на реката.
Така също и да събере на едно място - според негова преценка всички съдове на тяхната фирмата .Шлепове ,секции,лихтери и т.н…. И логично беше Иво да избере пристанището
най-близко до неговият роден град. Но той не избра пристанището, а една котвена стоянка
.По този начин спести на германската фирмата доста пари от пристанищни такси
Стоянката се намираше до една отвесна висока скала на десният бряг на реката.
От време на време когато прескачаха до близкия град за провизии с бай Илия минаваха отгоре по скалата.Отбиваха се от пътя .Спираха колата и счасове съзерцаваха реката .Беше
април- май …Пролет … Панорамата която се откриваше от тук към реката и двата й бряга
беше нещо неописуемо…Правиха си снимки …и отново и отново се връщаха тук всеки
път когато имаха възможност .Не говориха мълчаха и мечтаеха…Всеки за своите неща…
Месец след войната когато се завърна със конвоя в Германия .И по късно когато се разболя -германците не бяха забравили за това ,че той им беше спестил маса пари…Пратиха го да се лекува в голяма и реномирана клиника чак в Хамбург.През седмица при него идваше
онзи Ханс капитана на „Херкулес”
Именно на това лечение той все още се държеше и не беше в инвалидна количка .
Именно за тази скала си мислеше Иво днес на 14 февруари…събота.
Той сложи в чантата набързо пет ,шест шишета с бира и излезе от апартамента.
Болката отново напомни за себе си прониза го ..Иво влезе в колата Запали я и тръгна към онова - неговото място на брега на реката – скалата на км 59..Беше решил да сложи край на тази история Това вече не беше живота който той искаше Живота за който беше мечтал Той вече не живееше - той вегетираше.…Нищо не бе останало от онзи свободен и горд мъж. Диагнозата го довършваше бавно ,но сигурно Толкова сложни ,бързи и рисковани решения беше взимал в живота си…. Но именно сега това решение - той дълго обмисляше .Страхуваше се дори да мисли за него …
Само преди няколко години Иво беше повече от влюбен в този живот.
А сега караше бързо колата и не обръщаше особено внимание на селцата през които
минаваше
Всъщност в тях по нищо не личеше ,че днес е празник Бяха пусти със самотни улици
и празни къщи .
За разлика от тези къщи - душата на Иво не беше празна. Все още беше изпълнена
с любов, с много любов към живота и най -вече към дъщеря му…Нея също я беше водил тук на скалата край голямата река.
Иво ,вече навлизаше в последният завой .Беше мокро и кално . И когато отби вляво по
черния път колата за малко забуксува Но той бързо се справи …Бързаше…!
Беше го страх да не се откажи и да се върне…! Натисна газта докрай…Двигателя изрева и колата се насочи към самият ръб на скалата….
Румънския бряг вече се виждаше прекрасно Само след миг пред погледа му се откри и голямата му любов- Реката Пак заваля .Иво спря колата само на метър от ръба…Една сълза се спусна по небръснатите му бузи ,втора я последва Той не ги изтри Плачеше …Плачеше тихо по мъжки….
Отвори си поредното шише с бира…
Отпи една голяма глътка …Гърлото му бе пресъхнало …Беше жаден …Беше жаден за
Живот Но не искаше да бъде човек втора ръка Не,не искаше да живее по милост Не искаше
да се примири с мисълта ,че рано или късно диагнозата ще се сбъдне … Не искаше
да живее в някаква шибана инвалидна количка…
Пусна диска на Армик….
http://www.vbox7.com/play:1132b293Пак запали цигара …
Отвори нова бира…
Секунди преди да хвърли телефона на седалката до него…
Реши да звънни и да чуе онзи негов приятел от малкото село Чубра Бургаско .
Не се бяха чували от шести януари - Йорданов ден .
Даката ,знаеше за тежката му диагноза – въпреки ,че никога не го беше питал нищо и не говориха за това по телефона.
Само му казваше горе главата…. И онова баналното - стегни се, бе брат ми .
В телефона си Иво… чу гласа на Даката…
- Кажи бе Ивчо ,кажи бе приятелю …! Как си ? Празнуваш ли ?
Иво не успя да му отговори.Плачеше тихо …По мъжки …От мъка …
Познаваха се с Данчо повече от двадесет и пет години Навремето по корабите се разбираха
без думи - само с поглед…
Даката вече не говореше,нещо го караше да вика ..
- Ивчо,къде си бе приятелю…? Къде си бе човек…. ?Брат ми чуваш ли ме…. ?
- Да Дака ,чувам те и празнувам тук на 59..км.Празнувам…Дака празнувам– накъсано и
през сълзи отговори Иво
Явно приятеля му на мига се досети за какво става реч… и схвана цялата ситуация .
Той също познаваше добре бреговете на реката и бързо схвана, къде точно се намира Иво
в момента.
- С кого си там ? Сам ли си …?
-Да във колата съм …Само на метър от Дунава …Тук …на ръба съм… Дака –
едвам намери сили да отговори Иво.
- Слушай моля те не го прави… Имаш дете …Дъщеря ти …Чуваш ли ме бе …
Чуваш ли ме,бе копеле ? Само ме слушай –
-крещеше приятел му.
-Човече , постави дясната си ръка на скоростния лост….
Сега включвай на задна… Включвай, бързо бе момче …!
Включвай …чуваш ли бе…. копеле мъжко…–продължаваше да вика Даката
Иво без да иска почна да прави това което му викаше Данчо.…
-Десният ти крак сега го постави на газта … и газ до дупка ! Разбра ли ме бе душко мила…?Чуваш ли ме бе душицо моя ..?- продължаваше крещи Данчо
Отсреща Даката- вече говореше малко по спокойно …
Явно беше успял да чуе в слушалката ядосания рев на двигателя …
Колата като ли че и тя самата само това искаше и чакаше. Въпреки калта и хлъзгавата скала - послушно и бързо тръгна назад …към живота… не към вечността.
-След час ще звънна във вас…Искам ти лично да ми отговориш ..Обичам те бе копеле такова…Чуваш ли ме …?Ало ,Ало Ивчо …
Иво не отговори …Затвори телефона …Не беше на себе си …Беше като премазан…Беше страшно уплашен…. За пръв път в живота си …
Армик - продължаваше да свири…
http://www.vbox7.com/play:1132b293В купето на колата се носеше звука на една тъжна китара ...
