Преди множество лета в градчето „Ne me dis pas”*
братя Елиен и Жулиен живели в тираничен плен.
Делели сляпата съдба, изродени от дяволска ръка,
облечени в „горящата искра” - водела ги участ зла.
Туй, що докосвали – на мига – отивало при пепелта,
вълшебни феникси в реалността - живеели в самота.
И нивга не узнали що е туй - весела да е песента,
искали да рисуват живо, а картината излизала в сиво.
И скоро решили да спрат болката, неуспеха и страха.
Множество лета след това в градчето „Ne me dis pas”
братя Елиен и Жулиен умрели в тираничен плен.
Спрели сляпата съдба, убила ги искрена добрина,
че щял цял град да изгори, ако Жулиен ги не спаси.
И сторил туй, що го изцерило от скръбта.
В миг на жертвата прекрасна, сякаш Огнен бог ги тласна
братя живи досега - превърнати във феникси на пепелта.
С дъх изненадващо леден те проклели своя зов последен,
че са грешка на природата, хора от на Дявола породата.
И горели в Ада, затуй, че проявили жалостта.
* Не ми казвай ( фр.)
Не ми е силата в поезията, така че няма смисъл от коментар по липсата на ритъм на някои места, защото отлично го разбирам.
