Франкенщайн

Чели ли сте я?
Харесва ли ви?
Коя ви е любимата част?

Наскоро се регистрирах в един РП форум и тъй като е нещо като училище, една от домашните беше да напиша нещо за любимата си книга. Съответно аз писах за Франкенщайн и тъй като много ми хареса как стана, ще го пусна тук като мнение за книгата.

Франкенщайн

Любимата ми книга е “Франкенщайн” от Мери Шели. Грабна ме още с първите редове – потопи ме в красивия меланхоличен свят на миналото. Първото нещо, което ми направи впечатление, беше особения изказ – в думите на писателката си личеше, че е от различна епоха – думите й звучаха изискано, елегантно, културно. Много добре можех да видя колко време бе прекарала в имението си заедно с Пърси Шели и Байрон и колко се бе вдъхновила от дългото четене на призрачни романи в един девствен свят, все още неопетнен от мащабността и чудовищността на съвременните каменни и метални съоражения, строежи и сгради, които бавно унищожават майката природа. Където през нощта, подавайки глава през прозореца, можеш да чуеш замразяващия кръвта вой на вълците, и където си само ти, езерото и гората. Свят, където човек наистина може да усети величието и мащабността на Земята, където може да повярва, че духовете, демоните и привиденията са реалност. Свят, когато хората са обръщали повече внимание на духовното, когато за тях всичко е било магия и вълшебство. Свят, където чувайки думата “Далечен Изток” са си представяли място, което е толкова далеч, колкото далеч е за нас звездата Сириус.
Усетих всичко това още щом прочетох първия ред.
И вече знаех.
Това беше моята книга!
Обичах я, разбирате ли!
Мери Шели веднага ме потопи в бляновете на Виктор Франкенщайн. Неговите копнежи бяха мои копнежи. Жаждата му за знания беше моя жажда. Исках да разбера всичко! Мечтаех да разгадая загадките на света и колкото повече амбициозният младеж се задълбочаваше в научните си занимания, толкова повече потъвах в книгата и не желаех да разбера, че всъщност не се намирам в Инголщат, надвесила се над трудовете на великите професори. И когато Виктор прозря истината, сякаш и на мен ми проблесна. Той трябваше да го завърши! Четях със същото умопомрачение, с което той работеше. Той не забелязваше околния свят. Слънцето, птиците, дърветата – макар и пред очите му, те не бяха пред него. При мен беше същото – макар и да бях седнала на дивана, не се намирах на него. Аз бях там. При Виктор. Заедно разравяхме гробищата през нощта и повече от ужасени от тази ни постъпка, ни се искаше да ни прониже някакво Божие проклятие – толкова гнусни, мерзки и отвратителни изглеждаха ръцете ни в този миг на светотатство. Но важна беше крайната цел! Какво знаение има дали ще обезпокоим мъртвите, когато щяхме да сътворим нов живот, когато щяхме да вдъхнем силите на Вис Виталис в тези крайници и органи? Напротив, те трябваше да ни бъдат благодарни. Трябваше да се радват заедно с нас, да се радват, че отново ще изпълняват нарежданията на мозъка, да се радват, че отново ще се превърнат в Човек! Да, в човек! Именно това ни движеше през всички онези ужасяващи дни. Беше истинско изпитание за сърцето да гледаш двете извадени очи, черепа, разпльокващите се клокочещи черва. Но ни движеше благородната цел. Налагаше се да го издържим! Единствено умопомрачението на учения ни поддържаше живи при тези страшни гледки. То затваряше очите ни и ни караше да продължим напред.
И тогава, през нощта гогато Виктор вдъхна живот на творението си,

Прогледнах.

Видях какво предстои да се случи, обърнах се към момчето и се опитах да му разкажа. Да го предупредя какво ще го сподели, да го накарам да промени хода на събитията! Да му влея малко разум в главата! И тъкмо когато се пресегнах, за да го хвана за ръката и да го извадя от транса, в който се намираше,

Си спомних.
Аз не бях при него! Аз бях тук, седнала на дивана си, и не можех да направя нищо. Горкият младеж, воден от такива благородни подбуди, бе на път да направи най – големите грешки в живота си.

В този миг той вдъхна живот на творението си. И виждайки несиметричността и външната уродливост на онова, което беше сътворил, той изкрещя и избяга, проклинайки се, с невъобразимото желание да отреже тези две ръце, които бяха сътворили този ужас на ужасиите.
Бедни, бедни Франкенщайн! Само да не бе избягал в този миг и всичко щеше да бъде коренно различно! Толкова тежка съдба за едно такова благородно момче, което само иска да допринася за света и за неговото усъвършенстване.
Проклето да е онова нещо у хората, което ги кара да бягат от уродливите себеподобни, което ги кара да вярват, че зад грозната външност се крие също толкова грозно сърце. Само да бе изчакал малко, бедни Фракненщайн, и щеше да предотвратиш всички страшни събития! Защото онова, което бе сътворил, не бе лошо в сърцето си, напротив, то копнееше да върши добрини, да помага на хората, да има приятели. То беше като едно дете, което иска да прегърне целия свят. Но бягайки от кабинета си в тази злощастна вечер, ти предписа страшната си участ. Защото и най – добрите се превръщат в чудовища, когато срещнат само злоба и злина в този свят!
Ще спра дотук, тъй като не желая да ви разказвам книгата, в случай, че не сте я чели. Позволих си да кажа само толкова, колкото е известно на всички; защото всеки, макар и да не е разлиствал нито един път страниците на “Франкенщайн”, знае историята за създаването на Викторовото творение.
Най – печалното в тази книга е, че няма виновни. Както Виктор, така и неговото творение са добри хора, изключително добри, повече от който и да е на този свят! Те не могат да бъдат обвинявани за действията си, тъй като всеки на тяхно място не би издържал и би поболял и стигнал до същото покрусително състояние, както и тях – Ала поради злощастното стечение на обстоятелствата, се стига до една печална история, която би сполетяла всеки на мястото на двамата клетници .. и можете да я разберете, стига да имате желание да прочетете книгата!