Който го прочете ще отслабне, без диети!

Първото нещо, на което те учат, е да не спираш да се усъвършенстваш.
- Това е моето момче.- засмя се мама от болничното легло. Перуката, която си е сложила на главата, й стои нелепо, но не й го казвам. Тя се навежда и ме целува по челото.- Още чакам да те видя по телевизията, млади момко! Какво става с работата? - аз й държа ръката и се усмихвам неловко. Винаги ми става неловко, когато ме пита.
- Трябва да ме повишат днес. Шефът ми обещава от месеци и даде за крайна дата днес. 16ти август. - на лицето на мама се изкриви още по-голяма усмивка и черните й зъби се видяха. - Знаех, си че ще стане голямо нещо от теб, Роджър. Още се хваля на всички с теб. Сега ще разправям как сина ми не само знае четири езика, а и печели повече от техните синове. – основното, с което мама се занимаваше през последните пет години от живота си, беше гледане на телевизия. Знаеше всички предавания наизуст. Обичах я, но беше невъзможно да идвам по-често при нея в болницата предвид огромния ми работен ден. През времето, в което не работех или не се подготвях за работа, учех . Не спирах да се усъвършенствам. Представях си как някой ден съм оженен за руса красавица, завършила Харвард, толкова красива, че всичките малки пощальончета, които щяха да идват около огромната ни къща, щяха да мастурбират на нея всяка вечер. Представях си как щяха да си мечтаят да имат моя живот. Щяха да правят репортажи за мен всяка вечер и единствените хора, които нямаше да са влюбени в мен, щяха да са тези, които завиждат и тези, които ревнуват жените си, защото осъзнават, че ако пожелая, мога да ги притежавам както си поискам. И бях готов да работя колкото трябва за това. Представях си гордата усмивка на мама. Наистина мечтаех тумора да не я довърши. Поне не и преди да види колко велик е станал синът й както е зарекла, че ще бъде.
***
После сам се учиш да мечтаеш като тях.
- Както виждате, сър, съм донесъл повече пари на фирмата от всеки друг. Дерек не спираше да отсъства и крадеше. Знам това, защото работи до мен. Даяна е не само невежа, но и изключително несериозна. Не спираше да говори по телефона с часове. Фирмения телефон, сър. А аз винаги съм си вършил работата съвестно. Винаги съм поставял лоялността към фирмата и към идеалите, които изповядва на първо място в живота си. - представях си как пека манекенското си тяло на плажовете в Хавай, докато другите стояха в сивите си апартаменти, защото не могат да си позволят да отидат на море.
- Никой не оспорва лоялността ти, Роджър, но старият Фъргюсън е вече на шейсет години и е не по-малко добър служител от теб. А и е по-дълго във фирмата. Мястото е само едно. Изборът между вас двамата наистина е труден и ще ти дам окончателен отговор в петък.- Светът рядко е изглеждал толкова гнусен, но щях да издържа всяко наказание, за да стана онзи свръхчовек, когото мечтаех да съм. Щях да нося обувки за по пет хилядарки чифта и щях да се разхождам по улицата с тях само, за да ме видят.
От 10ти клас сънувам един и същи сън. Гледам лъвовете в Африка, целите сякаш от злато заради яркото слънце. И около мен няма никой. Само аз, цялото спокойствие във вселената и лъвовете в далечината с цялото злато по тях. Денем мечтаех за джипове, басейни и красавици, а нощем за Африка.
***
И в един светъл ден...
- Ало? Търсим Роджър Федърел?
- Да, аз съм?
- Сър, обаждаме се от болницата, имаме лоша новина. По-добре елате дотук. Стая 245 – „Мама!” Първата ми идея беше, че мама умира. Никога няма да види как синът й натрива носа на всички боклуци и се извисява над стадото обикновени хора. Никога няма да види как синът й става свръхчовекът, който винаги е искала той да бъде. Влетях в стаята, но мама я нямаше там. Имаше само притеснени хора в бели престилки. Един от докторите стана нервно и започна.
- Никога не съм можел да го правя, сър, затова ще ви кажа направо. Тестът, който си направихте преди седмица, онзи експерименталния, е дал положителни резултати, сър. Цялата ви глава е завзета от тумори, сър.
Седях и гледах втрещен. Не мислех нищо. Не казвах нищо. Просто седях и гледах празно, чакайки да ми каже, че се шегува.
- Бихме могли да ви предложим лечение, сър, но ще е ужасно несигурно. Шансът да преживеете това е почти нулев. Остава ви не повече от месец. Били са открити твърде късно, сър. - Мълчах. Седях и гледах. След това се обърнах и излязох. Продължавах да мълча и започнах да мисля какво помня от живота си. В този миг, облегнат на гилотината, аз чаках да видя миналото си на лента. Но не виждах нищо. Последното, което помнех, беше от десети клас. Аз с моя трийсет и три годишен живот помнех единствено първия ми секс и първата ми тийнейджърска несериозна любов. Нима не ми се беше случвало нищо по-хубаво? Цял живот си мислиш, че имаш какво да губиш, затова не спираш да се бъхтиш като животно, за да го запазиш. Осъзнавах, че съм един възпитаник на една робска класа. Бедните ги мързи да работят и разполагат със себе си. Богатите имат достатъчно хора да работят за тях и разполагат със себе си. Но ние? Ние, децата на средната класа, винаги си мислим, че имаме какво да губим и че ако се борим неуморно, някой ден ще станем като шефа. Някой ден жена ни ще е толкова яка, че тийнейджърчетата ще се молят на господ някога да пипнат такава. Натровили сме се с фалшивите си идеали. Научили сме се никога да не сме доволни от себе си. Винаги да искаме още и още. И тогава осъзнах, че истинската трагедия не е това, че умирам след месец. Истинската трагедия щеше да е ако оцелеех до старини и тогава осъзнаех, че не помня нищо от скапания си мравешки живот. Години чакаме някой да оцени роботския ни труд и накрая ставаме като мама. Целият ни живот е в шибания телевизор. Тъжно е как пънкарите от училищата някой ден стават банкови чиновници. Как надъхани младежи, нямащи търпение да се впуснат в приключението на живота, стават продавачи. Как идеалистите от гимназиите порастват и стават сериозни граждани. С други думи, продажни копелета. Болните от нас бленуват за потупване на рамото, а нелечимите като мен - за това да натрият носа на всички и да покажат, че са по-добри от тях. Ние признаниехолиците. И аз никога не бях виждал Африка, за която мечтая от повече от десет години.
***
...осъзнаваме, че...
- Дайте повишението на Фъргюсън, сър. Напускам.
- Напускаш? - притесни се шефът. - Наистина мисля, че не се отнесохме справедливо с теб, Роджър, ако напускаш заради повишението...
- Не, сър. Не напускам заради повишението. Дайте го на Фъргюсън, аз напускам. - станах и излязох от кабинета. Усещах жал за този дъртак. Имах късмет, че започнах да умирам. Аз ще живея един месец, той няма да живее и ден. Като си помислех, че днес предадох всички хора, които познавах заради това повишение, ми се повръщаше.
Бях продал огромната си колекция мебели, която показвах на всеки, когото намерех и щях да отида в Африка.
Нямаме какво да губим. С единия крак сме в гроба, а с другия върху обелка от банан, както пишеше в едно детско списание. Единия ден баща ми беше невероятно силен мъж. Беше здрав, винаги бодър и ужасно трудолюбив. На другия ден не можеше да ходи и го хранехме с лъжичка. И даже тогава ми казваше "Синко, някой ден ще станеш свръхчовек". Никога не си взе поука. Единственото, което остава с нас до края, са спомените ни. И аз отивах да правя спомени в Африка. Майната й на изкуствената ми наложена мечта. Майната му на повишението. Майната му на скапания ми апартамент с колекцията от безсмислени мебели, които никога не съм харесвал. Отивах, за да видя златна Африка. Този път наистина бях свободен.
***

...е твърде късно и вече не ни стиска да направим каквото и да е.
Чаках самолета. През целия си живот не съм бил по-щастлив. Нима трябваше да умирам, за да започна да живея? Ако можех, щях да се върна години назад и да кажа на мама, че не искам да съм герой, не искам да съм шеф, не искам да ме дават по новините. Дори публичността ме дразни, не мога да повярвам, че съм мечтал за нея. Телефонът ми иззвъня.
- Сър? Сър? Обаждаме се от болницата, сър! Щастлива новина ! Експерименталният метод е бил сбъркан. Няма ви нищо, сър! Вие сте напълно здрав! Като бебе!
Въздъхнах щастливо.
- Благодаря ви! О, боже! Благодаря ви! - и загледах самолета, който кацна и чакаше да се кача в него. Седях и зяпах. После станах и напуснах летището. Трябваше да побързам да се върна на работа докато имаха нужда от мен. Африка можеше да почака, сега трябваше да се преборя за повишението.

Riddle написа:

Доста е дълбокомислено.
Човешките идеали са много преходно нещо, нали?
Всичко е една голяма ирония.
Аз мисля, че съм ти чела и други неща.
Мисля, че в Потър Мания?
Какво да ти кажа, давай, не спирай да пишеш, защото го можеш.

Само че, става ли това "Мадафака" да го махна от заглавието?

А е ако трябва х) Просто ме беше страх да не прозвуча някакъв сериозен.
Мерси за комплиментите =)

Чупене на мантинели

Когато виждаш, че правият път води в кланицата, не трябва да си затваряш очите и да следваш кравата-предателка като всички останали от стадото.
Трябва да експлодираш. Да излезеш от релси. Когато магистралата води в ада, единственият шанс да оцелееш е да разбиеш мантинелата и да се хвърлиш в скалите, убеждавайки се, че ще полетиш като ангел.
- Ще отворя водката. Секс в мисионерска поза е по-вълнуващ от теб докато караш.
- Водката, 2 рома и Джак, това ли остана?
- Изпихме Джака в миналия град с онзи клошар - довърши Ани и разтегна ръце, разкривайки надписа "Спаси девственица. Изчукай мен вместо това." на тениската си.
- Отвори я, защо не. Лиши ме от всичко, дето имам - отвърнах й и натиснах газта. Нямах търпение да стигна до следващия град, защото не ми стискаше да се натряскам при този път с толкова остроумно подбрани препятствия. Щом пристигнем, ще разкажем в блога си за сексуалните ни приключения с дъщерята на кмета в лъскавата им църква. За алкохолните оргии, които си инициирахме в кметството. Нямах търпение да опожаря цялото моралистично лицемерие. И да си заформим нов малък бал на греха в следващия град. Не ползвахме карта. Ако ни трябваше да имаме представа къде отиваме, си взимахме проститутка. Ако трябваше да си изкарвам пиенето с нормална работа всеки ден от определен час, може би вече щях да съм се хвърлил от самолет с бутилка Джак вместо парашут.
- Учудващо е колко по-очарователен можеш да станеш с малко старание от моя страна - подхвърли Ани и обърна бутилката. - СПРИ! - изкрещя младата развратничка и гумите засвириха симфонията на рязките спирачки в асфалта. - Виж я! Дар от бога е, че нещо толкова красиво чака на стоп!
- Колко налудничаво от страна на Бог да дава нещо на нас.
- Още ли не схвана, че ще злоупотребяваме всеки път, когато го прави? - Ани изкриви усмивка на красивото си лице. А прекрасното създание отвори вратата и заговори.
- Ще ме качите ли?
- Каква прекрасна идея! - отвърнах въодушевено аз. - Заповядай отзад. За къде си, нова приятелко?
- Произволград, но не се съобразявайте с мен. Много ви благодаря, че ме качихте. Щях да си стоя цял ден там.
- Какво съвпадение! - възкликна Ани. - И ние искаме да стигнем точно там!
- Това трябва да е знак на съдбата! - възхитих се театрално. - Ти ще бъдеш нашият навигатор, прекрасна нова приятелко - погледнах момичето през огледалото и виждах, че то вече осъзнаваше грешката, която е направило като е влезло в колата. Беше толкова сладко уплашена до смърт, че нямаше как да не продължа.
-На колко си години, чудесна нова другарко?
- Седемнайсет - прошепна тя.
- Седемнайсет? С една дума, ако сега ти посегнем, няма да е само изнасилване, ами и педофилия? Така ли е по закон? Знаеш, че не ги разбирам много - погледнах към Ани, която бе завършил правист.
- Има ли значение. Тя няма да ни съди, нали душко - добричката ми развратна приятелка се усмихна мило към невинното момиченце. - Защото няма да я изнасилваме, имам предвид - довърши Ани, когато видя, че детето е започнало да плаче.
- На завоя в ляво или в дясно, любов моя? - попитах момичето.
- Наляво - едва продума то.
Скоро стигнахме в Произволград. Отворихме му вратата и то изтича навън.
- Не забравяй да се обаждаш! - изкрещя й Ани. Веднага след влизането ни в града започнахме да търсим забележителности. Трябваше да ги допълним към колекцията ни от снимки как аз пикая на фона на архитектурно чудо. Над 60 кметства, Тадж Махал, Хеопсовата пирамида, 8 парламента. След като свършихме с това, преминахме към вълнуващата част. Извадихме куфара с фалшивите пари, постарахме се да изглеждаме делово и тръгнахме в търсене на нещо вълнуващо. Намерихме дискотека.
- Помниш какво обсъждахме онзи ден, нали?
- Тъй вярно! - отсече Ани.
- Напред тогава.
Тя нави охраната, аз потеглих към диджея. Пазарихме се за фалшивите ми пари и се съгласи на двеста лева.
- Виенски валс?
- Да! Ето диска.
След десет минути около нас имаше осем наемни купчини мускули, които избутваха тълпите наоколо. От колоните вместо Азис мощно изригваше виенски валс. И ние танцувахме, а около нас се бе оформила стена от мускули. Тъкмо когато започнах да се уморявам, десетките псувни наоколо ме заредиха с енергия. След час останахме само ние и тогава напуснахме.
Повечето хора живеят в някакъв странен транс. Страхуват се да не си помислят нещо лошо за тях. Притесняват се от останалите. Градят стени от недоверие. И продължават да си вървят напред по очертанията на странния си морал.
Наехме си някаква проститутка с фалшивите пари и й обяснихме, че се възбуждаме ужасно много, когато някой рецитира гол "Опълченците на Шипка" с високоговорител на средата на площада (платихме си за пълна програма с фалшивите пари). Междувременно се напихме с някакъв нов клошар, купихме му нови дрехи и му дадохме 300 истински лева. После взехме стая и правихме изобретателен, творчески и извратен секс.
На другия ден намерихме градския съвет. С 500 фалшиви лева ни допуснаха .
- Здравейте, драги съграждани! - извиках и влязох наперено със суитчера си с надпис "България на три планети!!!". Точно в момента, в който всички ни изгледаха, Ани свали своята тениска с "Бракът води до импотентност" и панталона си и остана по бельо.
- Извинете. Просто винаги съм си мечтала да се разхождам така из градски съвет.
- В момента заседаваме. Ще ви помолим да напуснете.
- И ние ще го направим! Веднага след като ви споделим предложението си!
- ЩЕ ВИ ПОМОЛИМ ДА НАПУСНЕТЕ, В МОМЕНТА СЕ РЕШАВАТ ВАЖНИ ГРАДСКИ ДЕЛА! - Ани извади осем пачки по 100 хиляди фалшиви лева и всички млъкнаха.
- Все пак нямате право да се бъркате в градските дела. Дори още сега ще отида да издам, че се опитвате да ни купите.
- Но не! Ние искаме единствено всички да се наредите и едновременно да си бръкнете в носа, докато стоите на един крак! След това ще ви дадем да си разделите всичките тези пари.
Спогледаха се. Чу се шепнене.
- Добре, съгласни сме - каза председателят.
- Прекрасно! - всичките костюмирани като пингвини застанаха, наредени с пръст дълбоко в носа и един крак във въздуха. Направих снимка за блога. Ани започна да хвърля парите и всички започнаха да се бутат, за да ги вземат, докато аз снимах.
- ХЕЙ! ТОВА НЕ СА ИСТИНСКИ ЛЕВОВЕ! - изкрещя председателят и ние спринтирахме към колата. Развратната ми приятелка си остави дрехите в градския съвет и скоро летяхме в колата си.
Докато Ани качваше новите материали в блога ни, аз ни закарах в следващия град.
- Ще отида да купя пиене - каза тя щом стигнахме, а аз кимнах.
Повечето хора толкова са свикнали да са безсилни, че вече са се отказали да се опитват да не са. И просто продължават да си ходят към кланицата. Но ние притежавахме целия свят и не се притеснявахме да всяваме смут навсякъде. Никой няма право да ни казва какво да правим с нашия си свят.
В страничната улица пет скинхеда ритаха някакво дете. Моралните хора наоколо упорито се опитваха да не го забелязват. Беше учудващо как никой не му се скара да не пищи толкова, че ги депресира. Истината е, че не можеш да живееш напук на всички и да не се страхуваш какво ще си помислят без да си абсолютно влюбен в себе си. А не можех да се обичам, когато пропусках такива моменти.
- Момчета, момчета! Какво правите? Стига.
- Кво се бъркаш бе? - единият симпатяга с дилдоподобна глава ме погледна животински и ме замери с блатния си дъх.
- Ами реших, че не е много хуманистично от ваша страна да пребивате до смърт момчето - споделих аз, осъзнавайки, че май нямам точен план.
- НЕ МОГА ДА СХВАНА ЩО СЕ БЪРКАШ КЪДЕТО НЕ ТИ Е РАБОТАТА! -изкряка гологлавият морален човек. - МОМЧЕТО РИСУВАШЕ ЛАЙНА ВЪРХУ КАРТАТА НА БЪЛГАРИЯ!
- Ужасен грях в действителност! - започнах философски аз. - Но в ей онази кола там има бутилка и половина ром! - посочих и преди да продължа с речта си, усетих как нещо стъклено с безкрайна маса се стоварва върху главата ми. Каква чудесна история би излязло от тук! След това усетих кубинките, които се забиваха в разлчини части от тялото ми. За момент всичко това спря. Аз изплюх кръв не особено доволен и чух как колата ми запалва и потегля. Очевидно ключа също е бил в колата освен рома. Моралните хора наоколо продължаваха да не ни виждат. Ани запристъпва към нас с три нови бутилки.
- Защо винаги вълнуващите неща се случват докато мен ме няма?
- Съдбата те мрази, предполагам – отвърнах, проверявайки колко здрави части са ми останали.
И ние станахме. И аз написах своята прекрасна схватка с гологлавите ни приятели, само че ги направих пет пъти повече и прибавих дракон на тяхна страна. И си мислех какъв късмет имам, че всички интересни неща се случват на мен. Имах ясното съзнание, че съм лош човек, но също така осъзнавах, че съм ужасно готин. А всичи морални хора наоколо всеки ден носеха хомота на малодушието и липсата си на въображение. Нямахме ценности, но правехме чудесен секс. Не вярвахме в идеали и в светии и в истини и крави-предателки, но летяхме над скалите. И няма по-силен афродизиак от това да счупиш мантинелата.

Кравите-предателки, скъпи приятели, са се използвали в кланиците. Те си живеели там и водили другите крави към машините, дето ги режат. Предателката минавала през покривалото към машините и другите животни виждали как излиза невредима от другата страна. Те обаче нямали този късмет.

Един ден се събуждаш и осъзнаваш, че си на четирдесет и пет години. Отиваш на работа в магазина, както всеки ден. Вчера си ударил жена си така, че днес държи дясното си око полусвито и не вижда ясно.
И ето, седиш между четирите стени заедно със стоката и си мислиш как си стигнал до тук. Ударил си я за първи път преди три години. Било е защото те е карала да ревнуваш. Или поне това и каза. Но дълбоко в себе си знаеш, че това няма нищо общо. И продължаваш да мислиш къде точно е счупеното в теб? Какво се е повредило.
В килера ти още седят десетките прашлясали скици и схеми на всевъзможни приумици, които е имал един студент преди двайсет години. Сещаш се за тях веднъж на два месеца, вадиш ги и ги показваш, на който би те слушал. И обясняваш колко остроумно било това и как би олеснило живота, и как някой ден ще го патентоваш. И после пак го връщаш под леглото за още два месеца.
Обичаш жена си. Въпреки, че и тя е колкото теб, изглежда добре. И ти не си зле за възрастта си. Счупеното не се вижда на пръв поглед. Не искаш да я биеш. Не го планираш. Преди това пиеш. Сигурно я удряш заради това? Не. Опитваш се да обвиниш алкохола, но знаеш, че не е той.
Обичаш и сина си, въпреки, че той не те понася. Опитвал си се да спечелиш уважението му, но въпреки, че си го заплашвал всеки път, когато не се държи почитително, той не е схванал, че искаш само да те цени за това, което си направил за него. И един ден си му казал, че ако не му харесва в твоята къща, може да се маха. И този път той го е направил. Въпреки, че в момента е бил по средата на висшето си образование по физика. И сега прави десетки схеми на най-различни оригинални машини.
Ще се извиниш на жена си. Не няма. Тя знае, че я обичаш и че съжаляваш. И знае, че не можеш да се извиняваш. Ще те разбере. Може би ще си вземеш един час почивка днес, за да я заведеш на кино. Не сте ходили от както сина ти си е тръгнал. И няма да я удряш повече. Този път наистина, това ще е последният път. Но как ще ходи на кино, когато едва вижда с едното си око? Може би на заведение. Да. След малко ще и звъннеш да и кажеш да не купува храна за вкъщи. И може би това лято ще отидете на море. Обещавате си го и го заслужавате. Но с всички тези молове, които започнаха да строят, не се знае дали магазина ще стои на печалба още година. По добре да работите докато можете. Догодина ще отидете на море.
Днес се събуди и осъзна, че си на четиридесет и пет. Трябва да покажеш скиците на някого, който разбира от патенти. Но дълбоко в себе си знаеш добре, че вече е късно да станеш изобретател. А може би е било късно от самото начало? Не. До края на живота си ще продаваш в магазин. Или поне докато някой данъчен не измисли как да те прецака и да ти вземе магазина. Защото всички знаем, че стоката ти не се внася легално. Защото легално внесена стока, продават само на големите фирми. Ти си там само докато решат, че не им пречиш. Но те взимат повече пари от труда ти, от колкото самия ти, за това няма да решат скоро.
"Представяш ли си, че във вселена пълна с толкова чудеса, те успяли а измислят скуката?" - Попитал Пратчет. Който не трябвало да стои всеки ден между четири стени и да слуша как мозъка му ерозира. А днес ти удари жена си. Отново. Какво се счупи?
Помниш, че си започнал да работиш тази тъпа деградираща работа само, за да изкарваш пари за живот на хората, които обичаш. И когато се прибереш след единайсет часа между дрехите, които продаваш, си толкова уморен, че всички вкъщи те дразнят. Жена ти говори неща, които си твърде изнервен да слушаш. Сина ти разказва деня си. Но ти не искаш да го чуеш. Искаш само да се наядеш, да сменяш каналите и да заспиш. Нима е толкова много? Защо искат да ти говорят? Защо искат да ги слушаш? И на другия ден пак отиваш на работа, за да изкарваш пари за хората, които обичаш и които не можеш да понасяш от умора.
Като си помислиш, че като се прибереш, жена ти ще те мрази за това, което си й направил и ще се заяжда с теб за каквото намери, ти се ще само да я накараш да млъкне и да заспиш. И да се събудиш толкова късно, че да трябва да тръгнеш към магазина, който толкова мразиш без да закусиш. За да не слушаш обвинителния и тон.
Но няма да го направиш, защото знаеш, че така само ще затънеш по-дълбоко. Сега трябва да си силен и търпелив. И да я заведеш на вечеря. И да изтърпиш цялото й отмъщение, за да може да възвърне самочувствието си. За да си повярва, че това е само инцидент и всички в къщата сте равни. Обаче знаеш, че дори да не я биеше, тя пак щеше да те мрази, защото обвинява теб за това, че сина й е избягал и сега идва да ви вижда толкова рядко. Теб всички те мразят. А ти само си искал да изкарваш пари за живота им. Но няма смисъл да се самосъжаляваш. Ще я заведеш на вечеря. И тази година няма да те интересува риска, че може да загубите магазина. Ще отидете на море. Ще си прекарате страхотно и тя ще те обикне пак. После ще звъннеш на сина си. И ще си намерите обща тема. Въобще не знаеш с какво се занимава той, но учи физика. Точно като теб някога. Със сигурност ще намерите за какво да си говорите. Само не трябва да прекаляваш с менторския тон, който толкова го дразни и ще се разбирате страхотно.
Прибираш се. Жена ти реве. Страх те е. Нещо не е наред. Питаш я защо плаче. Казваш и че я обичаш. Че съжаляваш. Лъжеш я, че си разбрал какво е счупено в теб и че от сега нататък всичко ще е наред. Тя през сълзи ти казва, че съжалява. За какво? Питаш ти. И разбираш, че сина ти е дошъл да я види. Питал я е защо окото и е подуто. Тя не му казала, защото знаела, че ще те заболи ако разбере, но той не спирал да пита. И я притиснал. Не издържала и му отговорила. Сега сина ти знае, че ти си нищожество. Знае, че си провал. И ти искаш само да заспиш. Защо не те оставят да поспиш? Защо искат да ти говорят? Ти изкарваш прехраната им за бога. Защо никой не те уважава? Защо всички постоянно искат нещо от теб и никой не те пита ти какво искаш? Защо? И отиваш. Взимаш пушката с която един студент преди двайсет години е ходил на лов. Жена ти те моли през сълзи да не я убиваш. Ти я насочваш към устата си. И заспиваш.

: OOO
Страхотно е.
А краят... краят!
И пак е много дълбокомислено. =)

хареса ми, много смислено и реално и... накрая..! <3

Нямало едно време едно бедно семейство, което нямало пари за контрацептиви.
Не заченали нежелано дете, което не искали да гледат и изхвърлили в тоалетната чиния. Не им било много трудно, защото майката вече загубила пет деца по различни причини. Първото не било изнасилено и убито като навършило дванайсет, второто не било сгазено от кола като куче на шестата си година, третото не умряло от болест, за чиито лекарства нямало пари, четвъртото не било пребито до смърт, а петото не решило просто, че иска да умре. И така шестото дете не било изхвърлено в публичния кенеф при лайната и другите изхвърлени деца. Когато паднало там, не паднало в киселина и половината му кожа не окапала и не ослепяло с едното си бебешко око. Шестото бебе обаче решило, че иска да живее и оцеляло. Растяло и било щастливо, защото никога не бе изпитвало нещо различно от болка и не я намирало за тревожна. Никога не бе усетило миризмата на лавандула и на пролет и миризмата на екскременти му станала мила. И така, отпадъците не станали негова любима храна, а лайната не станали негови най-добри приятели. Въпреки, че било само с човешките лайна, детето не се чувствало зле от самотата, защото никога не бе изпитвало нещо друго и не я чувствало като нещо ненормално. Твърдо решено да живее и да е щастливо, си мислело всяка вечер за безкрайния свят на каналите и как сигурно отвъд него съществува друг, чужд свят с какви ли не причудливи същества. После раздирало прогорената си кожа, защото не се чувствало нормално, когато не изпитвало болка. Имало си свой език, с който разговаряло с лепкавите си приятели и знаело, че те не му отговарят само защото са добри слушатели. И то живяло и растяло и се смеело и знаело, че ще живее вечно, защото нищо около него не умирало и не си тръгвало. Всички били тук завинаги с него. Направило различни науки, с които схематизирало странния си свят. Имало екскрементология, каналография, анализ на водата. Вярвало, че в началото е имало едно огромно лайно от което се отделил целият останал свят с всички малки неща в него. И всички произлезли от голямото ако. Момчето било изследовател, учен, борец за права, герой. И животът му бил непрестанно приключение .
И както пътувало и изследвало необятния свят, веднъж намерило път на повърхността и излязло. Наистина било пълно с причудливи странни същества, които като че ли не го виждали и го заобикаляли отдалече. И то ги поздравило на своя лайнян език, но те продължавали да се правят, че не го виждат.
- ВИЖ! СЕНЗАЦИЯ! ШОК! УЖАС!- зад него излязло едно от странните същества, което най-после го видяло. Имало огромно правоъгълно нещо на рамото си, с което сочело момчето. - Какво Ви е станало, господине? О, боже! Нека Ви помогнем.
Момчето им казало "здравей" на своя лайнян език, но те не го разбрали, нито то тях. Най-накрая ги последвало. Вървяло и около него светкали с някакви малки неща със стъкълца в тях. Сигурно така поздравяваха в този странен свят. Момчето усещало гадната миризма на пролет и на цветя и му се повръщало, но не искало да е грубо и продължило напред.
Когато разбрали, че не могат да говорят с него, защото не знаели лайняния език, се зачудили какво да направят, защото не искали да изпускат такава сензация. Затова наели всякакви специалисти, докато накрая с помощта на двайсет психолози и двайсет лингвисти успели да се разберат. Когато разбрали, че момчето е живяло в канализацията, се шокирали (и зарадвали, че ще продадат сензацията) и му казали, че сигурно е много нещастно и много го боли. Но момчето нямало представа какво значи болка и нещастие, защото постоянно го боляло и защото никога не било нещастно.
Те продали репортажа и много доктори, всякакви се събрали да му обясняват какво е нещастие и да го лекуват от него. След месеци момчето най-после ги разбрало и като видяло живота си, осъзнало, че няма как да не е нещастно. Няма как да не е самотно. Няма как да не му липсва любов. И като разбрало колко жалко било всъщност, се засилило към един прозорец и скочило.



Лека редакция в заглавието.
Магнолия.
22.02.2011

Lobotomy написа:

Много съм слаб със заглавията.

same here, така че отсега да кажа- пука ми за заглавията колкото на прегазена котка.
Пишеш страхотно. Не знам да кажа ли още нещо..когато просто харесваш нещо е трудно да си оригинален.
беше удоволствие да те чета.

Импресия в цъфналия мак


Светът беше слънчево златист, тревисто зелен и ярко червен.
Лежахме из безкрайните макови полета и те ни правеха меко алено легло. Въздуха се тресеше от птичи песни и бетовен. Погледнахме назад и сивия град беше толкова далече, че .
Цялото небе беше една безкрайна дъга. Сетивата ни мечтаеха. И добрия бог Морфей ни прилъскаваше в бездънното си царство на красота и удовлетворение.
Някакъв дядо строеше нещо, а около него притичваха двойка влюбени малки окапита. Ръмеше и капеше дъжд от микроскопични капчици сладък ром. Огромни милиардочасови дърва спускаха безкрайните си лиани наоколо. И между тях някакъв младеж строеше нещо.
-Какво строиш ?- Попита момиченцето.
-Време.- Отговори дядото.
-Какво време?- Попита старата жена.
-Строя място където ще живеем вечно . Където нито една грешка няма да има значение защото просто ще се върнем преди нея. Безкрайни полета където ще сме заедно завинаги.
Малкото момиченце се засмя.
Безбройни стъпки отекваха по изоставеното гробище. Черното небе покриваше вселената. Миризмата на антибиотици изпълваше ноздрите, а каменния кръст привикваше заповедно. Искаш да избягаш, но не можеш защото имаш само един ден над пръстта, а трябва да се свършат толкова много неща.
Тих морски бриз побутваше косите ни . И безбройните непроследими светлини на нощния кей ни привличаха с хилядите си загадки. Съвършенството е само миг. А небето се озари от падащи звезди.
Жестокия бог Морфей ни гонеше от прекрасното си царство, в сивия ни град.
Синьото небе унило гледаше белите кости в червените поля.
***
-Нещастникът е заспал в мака. - Каза фермерът.
-Сигурно не е имал представа какво е това.

Свръхкратка проза!!!


По-малко нереалистична версия на Twilight:

- Здравей, Едуард! Чаках те !
- Здравей Бела. Трябва да ти кажа нещо. Не е, че не ме привличаш сексуално. Тялото ти на 17 годишна е невероятно атрактивно. Но как да ти обясня. Аз съм на стотици години. Ти си много по-тъпа от мен. Уважавам красотата, но не понасям малоумието. И комбинацията от двете е гнусна. В началото те харесах, защото беше мълчалива. Но скоро започна да говориш. Не те обвинявам. Сигурно, когато съм бил на 17, и аз съм бил толкова тъп. Но просто не си струва. А и след има - няма десетина години сексуално атрактивната ти външност ще започне да окапва. И после какво ще правя? Ще си вбабичосана и тъпа. Съжалявам, Бела. Не мога цял живот да те чукам и да се правя, че шегите ти са смешни.
И Едуард си хвана вампирка. Те изглеждат като седемнайсетгодишни, но са прочели цели библиотеки и са прекрасни събеседници.

Из "138 кратки прози за живота във въображението на една скарида"

То да беше така, в 90 процента от времето тия двамата се надпреварват по тъпост и досадност. :Д
за сто години
е усвоил само изкуството да прави тъпи любовни обяснения , да свири на пиано и да ръмжи; това мога да го науча за няколко години.

Шади написа:

То да беше така, в 90 процента от времето тия двамата се надпреварват по тъпост и досадност. :Д
за сто години
е усвоил само изкуството да прави тъпи любовни обяснения , да свири на пиано и да ръмжи; това мога да го науча за няколко години.

Не забравяй и свойството му да свети.

йей! Коментари!
Туайлайт е като чалгата.
Единственото нещо по-популярно от това да слушаш чалга е да мразиш чалга.

Всичко започна в момента, в който мозъкът ми ми каза, че иска да си пререже вените.
Аз, естествено, го помолих да не го прави. И след това се събудих над три отворени учебника, пред светещ монитор, вляво от свирещо радио и чувайки звуците от телевизора в съседната стая. Цяла вечер бях учил, водил видео разговори, гледал филми, чел книжки.
Закъснявах с десет минути. Нямаше време за психическа подготовка преди душа. Но всеки път беше толкова трудно. Този дълъг четвърт час на информационна самота, оставен на ударите на водната струя. Докато стоях под водата, крещях някаква песен на Bad Religion, за да не се оставя на празната стая. След това изтичах, изсуших се набързо, взех мп3 плейъра и книжка и потеглих към автобусната спирка. Докато чаках автобуса, четях и слушах музика. Докато пътувах, правех същото. Когато накрая стигнах, я видях да ме чака със светеща усмивка.
- Здравей, душко! - извиках и изтичах към нея с широко отворени обятия. Тя ме прегърна и ме целуна. Аз не спрях едната си слушалка и междувременно проведох разговор с нея.
- Как си?

I cant believe it, the way you look sometimes
Like a trampled flag on a city street, oh yeah

- Зави ми се свят от вонята в автобуса.
- Проклятието да имаш чувствителен нос.

And I dont want it, the things youre offering me
Symbolized bar code, quick ID, oh yeah

След това изчакахме автобус. Усещах, че поради някаква неясна причина нещо в мен се влошава все повече. И отново започнах да изпитвам онова самотно отегчение от всичко. Смених на по-бърза песен. Промених разговора на по-въздействаща тема . Любовта е нещо прекрасно, но ако искаш наистина да усетиш нещо, трябва да опиташ с гняв или със страх. Само така можеш да се измъкнеш от клопката.
- Какво прави вчера?
- Седях си вкъщи цял ден.

See Im a 21st century digital boy

- Защо не звънна цял ден?
- Звъннах.
- Защо тогава не излязохме?
- Ти ми каза, че си зает.
О да, вярно. Трябваше да науча учебниците си, да изгледам три филма, да отида на лекции, като по пътя слушам музика и чета книжки, а когато стигнех в университета, да играя морски шах докато слушам лектора. Но това не променяше факта, че се чувствах все по-отегчен и самотен в компанията на човека, когото обичам. И ако вината беше в него, щях да съм радостен. Но осъзнавах, че нямаше човек на Земята, който да ме спаси от самотата ми. Стигнахме до вкъщи. Съблякохме се набързо, защото романтиката е твърде бавна и неинформационна. Пуснахме някаква бърза песен и започнахме да се чукаме. И точно когато си мислех, че трябва да съм се измъкнал, отново усетих информационна самота. Искаше ми се да свърша по-бързо, за да мога да се потопя във филм докато междувременно си говоря с нея, чатя с трима души и чувам коментаторите по радиото. Но не свършвах . Днес се оказах сексуален атлет. Тя свърши три пъти и искаше още. Аз й казах да изчака и отидох да пусна филм. Филм плюс секс. Това трябваше да свърши работа. И всичко беше наред до момента, в който не свърших и аз. Тя ме гледаше влюбено, а аз издивявах, защото знаех целия сюжет наизуст. И на филма, и на отношенията ни. Имах чувството, че вече бях виждал всички възможни сценарии преди да стана девети клас. Нима този свят нямаше да ми предложи нищо ново? Учех в университет, имах приятели, ходех с прекрасно и интелигентно момиче, ЗАЩО, ЗА БОГА, СЕ ЧУВСТВАХ ТОЛКОВА БЕЗПОМОЩЕН ПРЕЗ ЦЯЛОТО ВРЕМЕ!? Нямах финансови проблеми, бях толкова презадоволен материално, че не можех да си представя какво искам, но се чувствах все по-беден с всеки изминал ден. Имах купища контакти и ставах все по-самотен.
- Обичам те.
- Не ме спасяваш, душко. Любовта е толкова бавна емоция.

Lobotomy написа:

йей! Коментари!
Туайлайт е като чалгата.
Единственото нещо по-популярно от това да слушаш чалга е да мразиш чалга.

Ее, не стига че имаш коментари, ами и недоволен.
какво да кажа


P.S.

Цитат :

но ако искаш наистина да усетиш нещо, трябва да опиташ с гняв или със страх. Само така можеш да се измъкнеш от клопката.

мхм.

Искрено се забавлявах, четейки описанието на студента, който прави сумати неща едновременно. И аз съм абсолютно същата. Мога едновременно да превеждам на немски, да гледам филм на английски и да си чатя с някого на български. Само ученето не ми се връзва много с говоренето, макар че и това ми се е случвало.
Образът ми хареса, макар че е доста песимистично настроена цялат творба, а сега не съм в меланхолично настроение и би трябвало да критикувам разните прояви на отрицателни емоции.

Най-якия разказ писан в тази част от галактиката.



Аз съм в твоя болен ум. Ти си в моя болен ум.
Вселената е огромно място. Всъщност много вероятно дори да е безкрайно голяма. И в по-голямата си част е удивително скучна. В един момент звездите спират да бъдат символа на романтика, красота и вдъхновение и се превръщат в топки газ. И после като се замислиш - винаги са си били топки газ, а просто ти си бил ужасно глупав. След първата година дори не прекалявах с говоренето със себе си, но след това нямах избор. Човек трябва винаги да може да говори с някого. Дори този някой да е самият той. Втората година вече нямах проблем да общувам със себе си. Говорих си. Дискутирах проблеми. Карах се със себе си. Дори веднъж си посегнах и после не боля толкова от факта, че си разбих носа, а от факта, че осъзнавах, че няма никой друг. И аз просто съм луд. Просто луд. След това една седмица се държах като обиден на себе си. Не си говорех и дори избягвах погледа си в огледалото.
Спомням си как се радвах, че излитам. Беше истинско приключение за мен. Представях си космоса като много по-интересно място. И сигурно щеше да е такова ако не бях сам. Но съм сам. Приемам факта. Не се самозалъгвам. Винаги съм знаел, че няма никой друг. На третата година започнах да пиша и това ми помогна да избегна мъчителната скука и досада на самотата. Писах по цели дни, дори забравях да ям. Микрокръговрата, който ми бяха създали в кораба се наруши. Не ядях растителноядните риби и те станаха твърде много следователно ядяха твърде много, а растителност почти не беше останала. Ако цялата растителност умреше, щяха да умрат и рибите, а след тях и аз. Убих почти всички риби, за да спася растителността и трябваше да започна да гладувам. Но когато пишех, не ме интересуваше. Всичко, което си представях ми изглеждаше реално. Когато нямаш нищо друго, мечтите ти изглеждат най-истински. А колкото по-реални ставаха мечтите, толкова по-нереална изглеждаше действителността. На четвъртата година се лутах из местата, незнаейки точно какво искам да си представя. Връщах се милиарди години назад и отивах милиони напред. Сънувах детективи, себеотрицателни бунтовници, харизматични престъпници, сънувах дявола и сигурно стотици пъти сънувах всичките му изкусителки. Но никога не сънувах себе си.
- Какво?! Нима така ще свърши всичко?! Нима просто Хари ще умре?!? НЕ МОЖЕШ ДА ГО ОСТАВИШ!- виках си. Бях си бесен за това.
- Няма друг начин. Как би могъл да се спаси? Знаеш, че бих направил всичко, за да го спася.
- Хари ти е любимия герой! ЗНАЕШ, ЧЕ ТИ Е ЛЮБИМИЯ ГЕРОЙ! Ако Хари умре целия свят на "Антата" ще стане далеч по-тъмно място. В името на шибания свят! Остави Хари да живее!
- Не съм виновен аз! Той сам реши да се жертва. Много добре го знаеш. Няма какво да направя за него.
- Да.- бях съкрушен. Просто незнаех какво да си отговоря. Знаех, че съм прав, но обичах Хари. Беше ми като роден брат.- Вероятно си прав.- прошепнах едвам.
Хари умря и кораба стана далеч по-самотно място. Онази нощ плаках. Исках да го погреба. Заслужаваше перфектното погребение и затова го описвах седмици просто, за да съм сигурен, че всеки детайл е на точното си място. Това се случи на седмата година. От седем години не бях виждал истински хора. Спомням си как се радвах, че излитам. Поне все си мисля, че си го спомням. Наистина ли се радвах, че излитам? Наистина ли излетях по собствено желание, за да се сблъскам с цялата тази безпределна самота? Уви да. Помня, че аз имам цялата вина, за кошмара си. Помня и как попаднах в необяснимия син космически облак. Още щом го видях се уплаших и направих всичко по-силите си да избягам от него. Не успях.
Това се случи деветата година. Имах рожден ден. Ставах на петдесет и две. Чувстото ми за реалност сякаш се завърна като особено лош подарък за рождения ми ден. Веднага щом това стана изпаднах в депресия. Имах чувството, че половината ми живот бе минал в кораба. Никога не съм искал да намеря пътя за дома повече от тогава. Загледах се в светлините на звездите пред мен. Не можех да повярвам, че някога съм ги смятал за красиви. Исках да изгася всяка звезда в проклетия Космос. И тогава се появи нещо ярко синьо в далечината. Ужасно познато. Беше същото явление, което ме прати тук. Засилих кораба към него. Използвах цялата скорост, която можех да развия. Сърцето ми туптеше все по-бързо и по-бързо, докато накрая имах чувството, че имам бомба в гърдите. Бомба която избухва постоянно и няма намерение да спре да го прави. Приближавах се . Беше чудо- този път явлението наистина беше там. Може би щеше да ме върне. Наистина мислех, че щях да стигна до дома си, че щях да сляза на моята скъпа родна земя. Вече си представях как целувам ръждясалата метална ограда на къщата ми. Бях сънувал тази ограда милиони пъти. Никога не сънувах могъщото огнено слънце и прекрасните красиви звезди. Мразех ги и двете. Наместо тях обичах ръждясалата си ограда обичах и мършавата си куца котка, която сигурно вече е умряла от възрастта. Обичах калната пътечка към вилата ми на село в която бях съсипал хиляда обувки, обичах старата съсипана от термити маса на двора ми и обичах жена си. Адски много обичах жена си. Приближавах се до явлението. Щях да стигна до него. Сякаш щях да го стигна след миг, но то започна да се отдалечава. Започна да става стотици хиляди пъти по-бързо. Не! Стана милион пъти по-бързо. За минута изчезна от погледа ми. Заедно с цялата надежда, която породи.
Случи се единадесетата година. Бях изгубил надежда да се прибера и се върнах към писането. Тогава я измислих. Тя беше по-истинска от всичко досега.
- Очи- Кафяви. Отредих.Коса- Кестенява, почти черна. Професия- Адвокат. Мошеник. Но как се казва? Как се казва?- Замислих се и открих, че има само един начин да разбера.- Как се казваш?
- Защо ми е да ти казвам името си.
- Аз те измислих.
- Откъде знаеш, че аз не съм измислила теб?
- Защото знам. Аз те измислих.
-Тогава грешиш.
- Какво искаш, за да ми кажеш името си?
- Ха! Какво би могъл да ми дадеш. Наистина не изглеждаш като някой, който може да даде нещо въобще.- усмихна се подло. Представих си как се усмихва подло.- Може да е от брадата. И миризмата. Лоша реклама са да знаеш.
Станах. Не се бях бръснал от месеци и не се бях къпал от седмици. Съвсем не бях усетил . Влязох в банята и стоях там около два часа, оправях външния си вид. Много исках да ме хареса. Измих си зъбите около двайсет пъти. И излязох.
- Наистина съжалявам за неугледния вид, в който ме хвана.- замислих се.- Мога да направя всичко за теб. И съм готов да го направя.
- Не искам чак всичко. Общо взето искам само световно господство.
- Мога да ти дам и това. Мога да ти дам всичко.
- А след като ми дадеш всичко, защо ще си ми?
- Нима ще ме прогониш след това?
- Казваш, че си ме измислил. Трябва да си сигурен, че ще го направя.
Кимнах в отговор.
-Тогава няма да ти дам всичко. Но ще ти дам живот. И ти ще ми дадеш на мен.
Тя беше адвокат. На пръв поглед изглеждаше ужасно неморална персона, но тя просто имаше свой си морал, който пазеше ревностно. Нямаше проблеми да лъже и дори да краде, но ужасно уважаваше справедливостта и равенството. Вярваше, че всички сме равни и мразеше всички богове. Именно защото не се вписват във виждането й за правда. Правдата е равенство. Всички имат еднакви права и всеки, който ги наруши трябва да бъде наказан. Не е честно да има Бог, който да е над тях. Никой дори Бог не трябваше да бъде над правдата! Правеше се на ревностен атеист, но всъщност се страхуваше, че може и да има нещо. И това я плашеше. Но как се казваше...как се казваше!?
- Кажи ми името си.
- Ако ме оставиш на мира след това.
-Добре. Ще те оставя.
- Казвам се Тери.
-Тери...да... прекрасно име.
- Наистина ли го мислиш за такова? Това е ужасно мило. Благодаря. Наистина значи нещо за мен.- Каза мило тя и се усмихна. Представих си как се усмихва.- Не всъщност не, не значи. Сега се разкарай, както се разбрахме.
- Няма да се разкарам.
- Ти обеща.
- Излъгах.
Така се запознах с Тери. В началото ме игнорираше, но аз стигнах до нея. Все пак нямаше как да се скрие от мен. Признавам, че се държах ужасно странно, но не я плашех. А и да съм го правел тя не го показваше. Винаги бе отвратително хладнокръвна. Ужасно привлекателно качество. Беше умна, саркастична, не се страхуваше от чуждото мнение и не се страхуваше да изказва своето. Бе забавна и ужасно красива. Бях наистина влюбен в нея. Сънувах я ден и нощ. Съвсем не се досещах, че е нормално да я сънувам, защото тя не е нищо повече от сън.
- Искам да излезеш на вечеря с мен.
- Знам. И най-вероятно искаш да спиш с мен.
- Ужасно много.
- Гадно. За теб разбира се. Защото въобще не искам да спя с теб.
- Ако можех да ти покажа любовта си.
- Ама не разбираш... мен не ме интересува любовта ти.
Това се случи на дванадесетата година. Тогава се появи нещо ярко синьо в далечината. Ужасно познато. Беше същото явление което ме откара тук. Засилих кораба към него. Трябваше да го настигна. Приближавах се и усещах, че този път ще стане. За бога този път ще стане! Ще се върна вкъщи при ръждясалата врата и проядената от термити маса. Ще се върна при жена ми. Стигах. Щях да стигна. Бях на секунди от явлението. И спрях.
-Тери...- прошепнах.- Неможех да се върна. Но трябваше. Засилих кораба отново и сякаш синият ураган ме погълна..
Понякога сякаш се лутахме в безкраен тъмен тунел. Чувстваме се обречени, защото пътят изглежда вечен, но накрая винаги има светлина. Винаги накрая се вижда светлина, към която да тичаме щастливи и която ще ни изведе от мрака. Уви често тази светлина е на идващият влак. Явлението ме беше пратило някъде в безкрайната Вселена. Не по-близо до родната Земя от миналия път. Отново бях сам. Във необятния Космос.
Аз съм плод на твоя болен ум. Ти си плод на моя болен ум.
Наистина ли тръгнах доброволно? Наистина ли се пратих доброволно в този ад? Наистина ли смятах, че ще е голямо приключение? Вече не съм сигурен. Сякаш забравям как тръгнах от Земята.
Това се случи на дванадесети май тринадесетата година. Тери беше в опасност. Бе отказала да защити убиец и той бил осъден до живот. Избягал от затвора и я хванал. Дойдох там когато я беше откарал вързана в апартамента си. Щеше да я измъчва часове докато не се побърка, но аз се появих. Бях пред вратата на апартамента ми и незнаех какво да направя. Беше зад вратата и беше три пъти по-голям.
- Отвори вратата.- Не виках, но говорех достатъчно силно и ясно, за да ме чуе той. Не стана нищо.
Той щеше да я убие. Просто щеше да я убие. Появих се тук, за да стана герой в очите й, но не можех да направя нищо. Тя беше обречена. Паднах на земята и се разтреперах. ТРЯБВАШЕ ДА Я СПАСЯ! ТРЯБВАШЕ! Това беше първата и единствена грешка в събитията, която направих. Просто си представих как убиецът изчезва и Тери е спасена. Напрегнах всяка част от мозъка си да си го представя. И така стана. Бях над нея и я развързвах. Цялата трепереше. Прегърнах я. Очите и бяха насълзени. И тя ме прегърна.
- Не се страхувай. Няма да оставя да бъдеш наранена. Няма нищо което да те нарани докато съм тук. Обещавам ти.
- Страх ме е от теб.- Беше се сгушила в мен и бе опрял главата си на гърдите ми. Не виждах лицето й но гледах останалото от нея с умиление и сладка тъга.- Страх ме е от теб.
До тогава бях сигурен, че явлението е виновно да съм тук. Далеч от любимата ми Земя. Но после започнах да се обърквам. Наистина ли беше виновно явлението? Защо бях тръгнал? Приключение? Изглеждаше логично...преди.
Това се случи на петнадесетата година. С Тери заживяхме заедно за постоянно. До тогава живееше сама, но се премести при мен. Бяхме винаги един до друг въпреки, че тя беше в своя нереален свят, а аз в моя сякаш не по-реален кораб. Заради нея отново бях започнал да спазвам личната си хигиена. Грижех се за външния си вид часове на ден, защото исках да е щастлива и защото нямаше какво да правя докато нея я нямаше. Всеки неин ден беше написан в безбройните текстови файлове на компютъра ми, но никога не ги гледах. Тя дори можеше да крие хиляди неща от мен. Незнаех какво е правила. Никога. Интересувах се, разпитвах я, не винаги й вярвах. Но никога не знаех какво е правила със сигурност. Бе точно като реален човек. Истински. Почти. Когато си сам, това какво е имагинерно няма значение. Всичко което искаш е реално. Когато няма някой, който да ти казва какво е истина, ти сам избираш какво е истина. Когато загубиш малко разсъдък ставаш наиситна свободен.
Шестнадесетата година. Бях сам. Но не самотен. Никога нямаше да бъда самотен отново. Понякога ме удряше носталгията, бившата ми родна Земя. По бившата ми родна Земя. По желязната ограда. Но това бе носталгия по миналото. Носталгия която изживяваше всеки. По отишлата си младост. Всичко това ми липсваше, но не бих заменил това което имах сега с него. Обичах Тери повече от жена си. Обичах моя свят повече от реалния. Обичах клавиатурата повече от ръждясалата ограда.
Моят свят е болният ми ум. Твоят свят е болният ти ум.
Това се случи деветнадесетата година. Усещах ужасно главоболие. Постоянно. Всеки ден усещах ужасно главоболие. И неможех да спя. Не бях спал сигурно от месец. Можех да се прегледам и имах нужната апаратура, но не исках да го правя. Изпитвах страх от това което ще открия.
- Трябва да се прегледаш. Трябва да знам какво ти има, защото ме е страх за теб.- Каза Тери.
- Не се страхувай за мен. Сигурен съм, че няма да ти е самотно дори без мен.
- Излъгах. Страх ме е за мен. Ако теб те няма... дали аз ще съществувам?
- Незная.
- Трябва да се прегледаш.
Кимнах й в отговор. Прегледах се. Явлението истина ли беше? Въобще съществуваше ли? В кораба ли бях въобще? Дали просто не бях някой луд, в усмирителна жилетка, който денонощно пълнят с лекарства? Не, не бях. Добре помня как излетях. Мислех, че ще бъде истинско приключение.
Мозъкът ми беше пълен с тумори. Бяха малки, но из цялата глава. Може би бяха съсипали сектора за сън. Не разбирам от това, но осъзнах едно. Дори да бях на Земята нямаше да оцелея. Бе въпрос на време да си отида завинаги. Заедно с Тери и целият и свят може би. Въпрос най-много на година.
- Умирам.
- Умираме.
- Може би.
- Обичам те.
- И аз теб. Повече от всичко.
Нима има нещо истинско? Целият ми свят изглежда толкова измислен? И то не от както се качих на този кораб.
На сутринта отидох в банята. Тери ме чакаше там. Прегърнах я и тя прегърна мен. Правихме любов целия ден. Аз съм моят болен ум.
Бе седемнадесети май. Кораба летеше лениво из вечния космос. Милиард светлини пращаха милиард сигнали в мозъка ми. Казват, че в мозъка няма рецептори за болка, но аз усещах как боли всяко от малките туморчета. Наричам ги туморчета. Сякаш им говоря на галено. Знаех, че скоро ще се разделя с истинската ми любов, но осъзнавах и романтиката на всичко това. Умирахме заедно. Сякаш щяхме да умрем на две бесила, един до друг и душите ни завинаги щяха да отидат заедно в рая. Обесваха ни за нашето престъпление. Че счупвахме границите на реалността и ги заменяхме с полето на фантазията. И лудостта. Дали това е грях? А може би нямаше да отидем в рая заедно...навярно не в рая.
Корабът летеше лениво из вечния Космос. Всичко пред мен бе еднакво. Всичко го бях виждал безброй пъти. И същевременно нито веднъж. Всичко освен един кораб. Летеше право срещу моя. Свързаха се с мен.
- Там ли сте? В базата данни на изчезнали кораби сте? Всичко наред ли е? Нуждаете ли се от помощ?
Гледах безкрая.
- Знаеш ли защо те викат?- Попита Тери.
- Защото съм изгубен от двадесет години. Всички по-големи кораби имат база данни, за да помогат на изгубилите се.-Отвърнах и аз спокойно.
- Толкова наивно от твоя страна.
- Защо?
-Помниш ли как стигна до тук?
- Напуснах Земята. Беше истинско приключение за мен. Помня колко бях щастлив когато тръгвах.
- Беше щастлив?- Каза и се изсмя.
Главата ми започна да се пълни със спомени, които бях забравил за двайсет години. Не тръгнах от Земята щастлив. Бягах. Бях престъпник и нямаше никакво синьо явление. Просто не исках да умра в затвора. Бях беглец из безкрайния Космос.
- Сега си спомни нали?- попита тя.
- Няма значение. Отново ще се върна.- отсъдих аз и погледнах меланхолично.
- Остава ти още месец или два. Ако тръгнеш с тях никога няма да се видим повече. Това ще е краят на приятелството ни.
Очите ми се изпълниха със сълзи. Погледнах я.
- Бягай от тук.- каза тя в отговор на погледа ми.- Бягай и не се връщай. Не им давай да вземат мечтите ти. Нямаш нищо освен тях.
Накарах кораба да лети колкото може по-бързо. Далече от тях. Далече от познатото. Далече от реалността.
Това се случи на деветнадесети май. Бях успял да заспя. Незная как, но успях да го сторя.
- Тери?
- В хола съм.
Влязох в хола. Написах, че съм влязъл в хола.
- Здравей.
- Здрасти.
- Ти ме излъга. Никога не съм бил беглец. Тръгнах защото живота ми имаше нужда от това. Защото трябваше да бъде истинско приключение.
- Ти се излъга. И винаги си бил беглец. Тръгна защото онзи свят не е за теб.
Преглътнах.
- Не беше права.
- За какво?
- Не ми остават два месеца.
Пред мен грееха всички звезди на безбройния Космос. Видях как изгасват милиард светлини. Как всички сигнали спират и болният ми мозък заспива. Когато Тери искаше да се отдръпне от мен, всъщност не го искаше тя. Исках го аз. Когато се разплака и каза, че се страхува от мен, не се страхуваше тя. Страхувах се самият аз. Но сега е късно. Всичко изгасна. Аз съм в моят болен ум. И умирам на бесило осъден, защото счупих веригите на истината . Умирам и с мен умират още милион светове. Умирам и сънувам ръждясала ограда и безкрайно синьо небе.

Абе айде някой очарователен и женски да ми даде скайпа си щото ми е скучно.

Да ти дам моя? :ДД

Дауни беше уморен от хора, които искат да му помагат.
Малките им гладки мозъчета не осъзнаваха всички опасности, които го грозяха навън. Отнасяха се ужасно неразумно с техните си безсмислени животчета, но защо искаха да поучават него как да се отнася със своя. Не искаше да излиза толкова късно, дори не искаше да гледа през прозореца толкова късно. О, навън стават странни неща в тези часове. И не става въпрос за онези обикновенни ужаси, за които говорят по новините. Можеха да ти се случат много по-страшни неща от това да те застрелят на улицата. Фотьойлът на Дауни беше в центъра на стаята, достатъчно далече от всеки прозорец, а прозорците бяха здрави и високи. Да... той се бе погрижил нищо да не може да влезе вътре. Неговият дом беше неговата крепост. Имаше 2 врати и двете от най-скъпите и здравите, които можеха да се намерят, но това нямаше значение когато бе навън. Мразеше Ерик!
Навлече бързо и нервно старото си, миришещо на препарати против молци сако, прибра тежкия си железен кръст в левия джоб и взе газовия пистолет от чекмеджето. За момент по лицето му пробягна детски жална гримаса и той изхлипа, но след това се окопити, отключи вратите и излезе. Не ги заключи, за да може да влезе в дома си по-бързо на връщане. И тръгна. Ерик вече трябваше да е на гарата. Ужасно! Ужасно! Ужасно! Не искаше да излиза! Не и в тези часове! По очите му избиха сълзи. ЗВУК! ЗАД НЕГО! ЧУДОВИЩЕН СМЯХ! Дауни скочи и някак кръста се беше оказал в ръката му. Бяха деца. Гонеха се и се смееха. Дауни дишаше тежко и измъчено.
-РАЗКАРАЙТЕ СЕ ОТ ТУК! МАЛКИ БАЦИЛИ! НЕ ЗНАЕТЕ ЛИ КОЛКО Е ЧАСЪТ!- Хилавия, прегърбен мъж се затича към хлапетата, а те се разбягаха с писъци.- АКО ВИ ВИДЯ ПАК ЩЕ ВИ УБИЯ! КЪЛНА СЕ!
Старецът отново тръгна към гарата. В града се случваха странни неща по това време на годината. Преди две зими старият Уилкинс изчезна безследно, не откриха и косъм от него. Преди три изчезна момчето на оная баба госпожа Финигън, а после и тя умря от мъката. Преди четири сякаш се изпари сприхавия старец, който живееше до бръснарницата. Носеха се легенди, че нещо слизаше от планината да ловува, точно в тази част от годината. Имаше много по-ужасни неща, които можеха да ти се случат от това да те застрелят. А улицата беше толкова тъмна и тиха и самотна и таеше спомени за хиляди извращения. Хърбавия човек тичаше колкото му позволяваха краката, въздухът смразяваше дробовете му, а лицето му изразяваше стотици години агония. Животът не е нищо друго освен страх от смъртта. Нещо можеше да изскочи зад всеки ъгъл покрай, който минаваше Дауни. Всяка врата можеше да се разбие и две нечовешки ръце да го завлекат в адските царства на мрака. Всеки сантиметър криеше милиони начини за убийството му. ЗВУК! ЗАД НЕГО! ЧУДОВИЩЕН СМЯХ! Дауни падна на колене и зарева като малко дете.
-Не, не, не, не остави ме! Остави ме ! Не ме убивай! Недей! - Поток от сълзи се стичаше по изкривеното старческо лице на мъжа.- Моля те! Моля те!
-Но старче какво толкова ценно намираш в живота си.- Последва дрезгав почти човешки смях.
Хърбавият мъж трепереше и се задушаваше от плач. Не можеше да събере смелост да се обърне и да погледне зад себе си, но усети как два дълги, слаби и леденостудени пръста сресват косата му, зад ухото. Изведнъж цялата вселена млъкна, всичко застина в пустинна тишина и старецът продължи да чува само тихото потракване на зъби до ухото му.
-Не ме убивай! Моля те!- Дауни дишаше на пресекулки. - Аз съм кожа и кости за бога! Не ти трябвам!
Мразовит дъх докосна ухото на Дауни. Точно зад него стоеше нещо, за което не даваха по новините.
-О, жесток свят.- В ухото на старецът заотеква ироничен дрезгав смях. Дауни усети как до врата му се докосват десет ледени пръста и започват да клатят главата му напред, назад и той захлипа още по-неудържимо, а смеха в ухото му не спираше.- Ще трябва да се задоволя с теб кокалеста, вечерю.
-Не!- Изплака самотникът.- Чакам човек! Чакам човек! Едър ! Целият е във вкусно месо. Огромен е! И ще мине оттук! Няма смисъл да изяждаш мен!- Щракване на захапка. Още едно. Ледените пръсти притиснаха врата на Дауни по здраво.
-Така да бъде старче. Ще чакам. И по-добре да не лъжеш.- Пръстите се махнаха от врата на самотника и той задиша учестено. Стоя на колене още две минути и после стана и се заоглежда. Нямаше никой и той тръгна към гарата, колкото бе способен по-бързо.
Трябваше да спре да реве, за да не се издаде. Пустите къщи го заобикаляха безмълвни.
-Дауни! Чакам те вече час на тоя кучи студ!- Старецът не каза нищо, само отиде, хвана под ръка огромния мъж и тръгна колкото можеше по-бързо към дома си.- Няма ли да кажеш нещо старче?- Дебелакът го погледна ухилен.
-Върви!- Всяка крачка бе очакване. Всеки момент върху тях щеше да се хвърли нещото и да убие Ерик със замах. Хърбавия мъж само се надяваше да остави него жив. Зад всеки ъгъл чакаше начин за убийство. Какво друго е живота, освен страх от смъртта?
***
Бяха пред къщата на старецът и той се заогледа неразбиращо. Ерик още бе до него и бе все така нелепо усмихнат. Дауни се прекръсти, отвори вратите и влезе в къщата си, а Ерик влезе след него, след това старецът заключи усърдно.
-Ерик. Трябва да ти кажа нещо.- Каза строго Дауни.
-И аз на теб.- Дебелакът погледна съчувствено към прегърбения, хърбав и пребледнял от страх мъж.- След две седмици е коледа, а ти за поредна година седиш в тая проклета къща. Мисля, че е време да преусмислиш живота си старче! Навън има прекрасен свят, който само чака да го опознаеш. Ела да те видим най-сетне ! Не си напускал града от години, а като гледам тука не правиш нищо освен да гниеш в стаята.
-Глупак! Слушай ме сега! Навън обикаля нещо! Слиза от планините по това време на годината! Идва на лов Ерик! На лов!- В погледът на дебелака бяха примесени съчувствие и насмешка. Дауни отиде и седна на фотьойла си в центъра на стаята. - Нападна ме и щеше да ме убие, ако не бях...- Старецът се задъха и се изкашля болно.
-Въобразяваш си чичо. - Никога не го наричаше така въпреки, че му бе именно такъв.- Страха те е подлудил.
-СЛУШАЙ МЕ! Нещото щеше да ме убие! Беше ме хванало, но му казах, че ще дойде друг по-едър от мен. ТИ ! Ако излезеш ще те убие! То те чака Ерик!
Небето се прониза от писък, старецът потъна в фотьойла си и лицето му се изкриви в болезнена гримаса. Младежът се стресна и се засили към прозореца.
-НЕ! НЕ СЕ ПРИБЛИЖАВАЙ ДО ПРОЗОРЕЦА!
-Спокойно старче. Децата са-играят си.
Дауни се засили бесен към вратите и завика през тях.
-МАЛКИ БОКЛУЧЕТА КЪЛНА СЕ ЩЕ ВИ ИЗТРЕПА АКО НЕ СЕ РАЗКАРАТЕ ВЕДНАГА!- Децата се разбягаха и хърбавият мъж се върна в безопасния си фотьойл.
-Станал си ужасен човек.- Въздъхна Ерик. - Нося ти нещо.- Момчето извади огромна кутия и свали раницата, която носеше със себе си. Подаде кутията на стареца.
-Какво има вътре.
-Отвори и ще видиш.
Дауни преглътна и отвори кутията. Беше пълна със снимки на щастливи хора. Прекрасната му дъщеря бе там и бе широко усмихната. О, откога не я бе виждал. Беше толкова красива, изглеждаше точно като майка си. Дядото инстинктивно сви устата си в усмивка. Толкова му липсваше. И внуците му. Рон и Лиза, момче и момиче. Никога не ги бе виждал, а вече бяха на шест и седем. Наистина ли беше толкова страшно навън, че да не си струва риска да ги види? Сигурно бяха много диви. Имаха снимки на цялото семейство, всички бяха прегърнати и всички бяха там. Освен той. Наистина ли риска не си струваше?
-Липсваш ни чичо.
Лицето на Дауни се сбръчка.
-Но то е навън Ерик... ако излезеш ще те убие. А и не гледаш ли телевизия? Всеки ден стават толкова ужасни неща Ерик. Всеки божи ден! Как да излеза в този хищнически свят.
-Знам, че светът може да е опасен, чичо, но може да бъде и толкова красив. А и ти си толкова богат. Пропускаш възможност, която не всеки има чичо. Можеш да минеш през всички красиви места, можеш да имаш толкова прекрасни неща. Могат да ти се случат страшни неща навън, но със сигурност ще ти се случат ако останеш тук.
-Ами... нещото? Ами нещото Ерик? Ако излезем ще ни изяде Ерик! За бога не ми се мисли как ще го направи...
-Внушаваш си... ако наистина те е нападнало нещо, защо не ни връхлетя когато идвахме към къщата? Какъв е смисълът да чака, а и откъде ще знае кога ще изляза? Внушил си си всичко защото си го очаквал.- Дебелият мъж свали раницата си и от нея извади колона и дискове. Включи я в контакта, пусна диска и от устройството започна да се разлива божествен валс. Очите на старецът се насълзиха.
-От кога не бях слушал музика Ерик. Толкова е красиво и спокойно. Бях забравил, че светът може да бъде такъв. СПРИ!- Старецът скочи от фотьойла си.- ЧУ ЛИ! ТРОПОТ! НА ВРАТАТА НЕЩО ИЗТРОПА !
-Спокойно старче... - Ерик отиде към вратите и погледна през шпионката.- Децата са, играят си с някаква топка. Очудвам, се че имаш такъв слух.
-О, за бога, какво правят навън толкова късно.
-Във ваканция са чичо, а и това е мирно малко градче. Нищо няма да им се случи и родителите им не се страхуват за тях.
Старецът издъхна успокоено и някак по-разбиращо.
***
-Ще тръгвам. - Бяха минали четири часа и беше по средата на ноща. Даже децата вече се бяха махнали и навън беше тихо, мирно и спокойно.- Имам билет за нощния влак.
-Жалко момчето ми... липсваше ми.
-Знам чичо. - Ерик прегърна старецът и го потупа. - Да те чакаме ли на Коледа?
-Задължително.-Изхили се дядото, отключи на младежът и заключи само едната врата след него. После се качи и си легна. Не бе спал толкова спокойно от години . Ерик очевидно беше прав. Главата му бе създала всичко. Страховете му бяха измислени. О колко хубаво бе всичко сега .
Светът бе толкова по-красив и помирен. Семейството му беше тъй прекрасно и щастливо на тези снимки. О колко се радваше, че щеше да ги види отново. Усмихна се насън. Щеше да прегърне прекрасната си дъщеря и да се запознае със сладките си внуци.
Навън отново се чу писък, сигурно децата се бяха върнали. Нека си играят. И навярно някое от тях тропаше по вратата тъй усилено. Колко сприхав е бил само преди часове и как е щял да избухне, но сега просто спеше спокойно. О, и сякаш някой викаше името му от доло. За бога, колко ужасни бяха параноите му. И това странно ръмжене което си внушаваше. И този нереален писък. Всичко това бе цялото измислено. Ето... най-после, звукът спря.

Преди интервюто в чая на писателя бе сипан серум на истината.

Как започнахте да пишете?
Бях от грозните деца, не бях особено силен, никой не ме харесваше. Страхът ми от истината, че не ставам за нищо, ме доведе до факта, че след като съм грозен, хилав и некадърен, трябва да съм умен.

Но не ме биваше и в никоя друга наука, затова трябваше да намеря нещо, което малко хора правят и в което няма как да се разбере дали си добър или не. И започнах да пиша.

Искате да кажете, че пишете, защото не ви бива в нищо друго.
Абсолютно. Обикновено обвинявам чалгата и това, че хората не четат, за да обясня факта защо единствените, които дават мнения за разказите ми, са родителите ми и разни познати, които разбират от литература колкото гардероб. Интересен факт е, че научих какво е ритъм преди една година, но съм убеден, че съм талантлив поет от пет.

И сега знаете какво е ритъм?
Още не го схващам напълно, но най-общо, май да.

Значи нямате други съмишленици освен родителите си и шепа познати?
Като изключим клуба на писателите и родителите ми, няма други.

Клуб на писателите?
Хора като мен. Които никога не са работили нещо, разбирали от нещо и повечето от които мечтаят тайно най-сетне да покажат пениса си на момиче и също като мен са писатели. Правим си сбирки всяка събота, в които обвиняваме чалгата и се радваме, че не сме като останалите конформисти. След това се оплакваме, че никой не чете и е много трудно да си писател (представете си как Достоевски седи и се оплаква, че хората не четат). Истината е, че повечето от нас не могат да проведат нормален разговор с почти никого и общо взето на никой изобщо не му е интересно да си говори с нас. Друга истина е също, че нямаме опит с абсолютно нищо. Писатели сме, защото не можем нищо друго и нещо трябва да ни кара да ставаме сутрин.


И смятате ли, че ще успеете?
Да. Защото литература се отглежда изкуствено. Ако достатъчно продължително се опитваш, ще успееш, колкото и да си некадърен. Защото ще е тъжно да нямаме култура. Но истината е, че очакваме от хората да не слушат чалга, когато тези от нас, които правят друго, го правят от чист снобизъм. Използваме заучени фрази и си говорим за идеали, които не схващаме. Но това не е страшно. Защото общо взето никой не ги схваща. И ако никой не разбира разказите ти, то това май ги прави дълбоки. Дори и ти самият да не ги разбираш.

In bloom слушал ли си? :Д

He is the one who likes
all оur pretty songs, and he
likes to sing along, and he
likes to shoot his gun, but he
don`t know what it means. ;d

Цитат :

Страхът ми от истината, че не ставам за нищо, ме доведе до факта, че след като съм грозен, хилав и некадърен, трябва да съм умен.

най-доброто изречение :д

Кратка проза номер 6
Стефан седеше и се радваше, че си е взел мишка. Сега нямаше да му е скучно когато не мастурбира.
На мишката Тодор и беше много скучно. Стефан реши да и купи домашен любимец. Реши, че най-удачно ще е да му вземе хлебарка.
Господ гледаше Стефан. Беше много доволен, че му взел домашен любимец. Сега на Стефан нямаше да му е скучно след като мастурбира. И Господ щеше да има повече време да мастурбира защото нямаше да се налага да забавлява Стефан.
Господ на Господ гледаше Господ. Беше много доволен, че му е взел домашен любимец, който си е взел домашен любимец. Защото сега Господ на Господ трябваше да се грижи за Господ повече и нямаше да хаби толкова време в мастурбация.
***
Хлебарката на Тодор се радваше, че най-сетне е удовлетворила домашния си Господ на Господ като го е заблудила, че си е взел домашен любимец . Защото сега можеше да мастурбира по-дълго.

Из "138 Кратки прози от въображението на една скарида"