втория ми къс разказ по принцип, засега без име...
Коя съм аз? Аз съм просто парче земя. Изоставено. Забравено. Неинтересуващо никого. Преди аз бях известна със красотата на своите планини и равнини. Сега от предишната ми красота няма и помен. Преди почвите ми бяха плодородни, раждаха сладки плодове, вкусни зеленчуци, благоуханни цветя. Сега те са отровени, пропити с химикали, убиващи всичко живо, встъпило в контакт с тях. Преди хората ме обичаха. Сега не ме помнят. Използваха ме докато можеха. После ме забравиха.
Всичко започна с идването им. Хората живеят на земята от незапомнени времена. Постепенно те създадоха мен и моите сестри – останалите държави по света. Ние давахме на хората почти всичко, от което те имаха нужда – пространство за живеене, храна, вода. И полезни изкопаеми.
Хората имат нужда от енергия. Те започнаха да копаят земите ни, за да извлекат горива от нашите недра. На мен ми харесваше. Не ми беше приятно, но аз го приемах като донорство – даваш част от себе си на нуждаещия се, за да му помогнеш да живее по добре.
Обаче всичко си има граници. Хората знаеха за тези граници. Но алчността им надделя над разсъдъка. И те прекрачиха границите. Със своите адски машини, като спринцовки със отрова, те внедриха химикали под почвата ми, за да извлекат нещо, за което аз дори не бях чувала преди време. Всичко се разви толкова бързо. Но да започна от начало.
Хората са подредили държавите по влияние. Повечето подражават на най-добрите. Аз съм малка държава, нямам голямо влияние, и, съответно, се влияех от сестрите си. Най-много от тази, която е на другия край на планетата. Една от водещите световни сили.
Проблемите ми започнаха с откриването на шистовия газ.
Полезните изкопаеми не са неизчерпаеми. Хората знаят това. Търсят алтернативи на стария природен газ. И търсенето им пожъна успех. Открили ново изкопаемо – шистовият газ.
Хората, живеещи в земите на сестра ми, за която ви разказвах, за да запазят статута си на първенци в световната икономика, патентоват машина за извличане на шистов газ. Напрактика тези машини вкарват отровни вещества в почвата, за да може да се извлече газта. Там има много пустинни райони, където няма хора и има много газ – идеални места за използване на новите машини.
Щом моите жители разбират за шистовия газ, веднага започват да ме проучват. И откриват залежи, за които аз никога не съм знаела. Много съседни на мен държави забраняват със закони добива на шистов газ, тъй като последствията от добива са катастрофални. Плюс това, машините работят само в пустинни райони. Но аз съм малка държава, при това гъстонаселена!
Хората знаеха всичко това. Знаеха, че има риск да отровят земоте ми. Но това не ги интересуваше. Интересуваха ги парите. Само парите.
Опразниха една трета от мене. Изгониха хората от там. Донесоха машините. Надупчиха ме. Инжектираха в мен химикали, които убиваха всичко живо, което почвите ми бяха родили, отравяха земите ми. Едва го преживях.
Сондирането продължи. Отначало всичко вървеше по план. Но половината държава имигрира. Дори хората, управляващи мен и жителите ми избягаха при моите сестри. И продължиха да командват оттам.
Но всичко се промени. Заради някаква грешка химикалите, вливани само на определени места плъзнаха по цялата държава, отравяйки всичко, включително подпочвените ми води. Водите, от които пиеха останалите по земите ми хора. Започна масово измиране на животни и хора. Много малко се спасиха. А светът просто гледаше.
Най-накрая аз вече станах негодна за обитаване. Превърнах се във владение на презокеанската ми сестра. Една от пустинните и зони. Бившите ми граждани, поколение след поколение забравяха за мен. Аз бях за тях нищо.
Вече текат последните ми часове живот. Химикалите ме убиха. Машините бяха за мен като наемни убийци, които унищожаваха живота за пари. Аз скоро няма да съществувам. Съвсем скоро никой няма да си спомня за мене, а тези, които са живели в мен, ще отричат своя произход. Дано това, което се случи с мен, да не се повтаря. Дано хората да са си взели поука. Дано....
Сбогом!
