Total Eclipse of the heart

Всеки се ражда... равен. Наивен, малък...
Опознава света и мисли, че всичко,
което го заобикаля е красиво, прекрасно, лесно...
Че само с едно “Дай ми!” може да има всичко...
Така ли мислиш? Мислиш, че всичко е лесно, така ли?
Грешиш... (‘:
Порастваш.... и осъзнаваш, че трябва да се бориш...
А какво става, когато вече нямаш сили да се бориш?
Когато всичко изглежда загубено,
когато целият свят е против теб?
Слагаш край на живота си...
Това е приказка за едно щастливо малко момиче,
което мислеше като теб...
но после всичко се промени... и вече я няма...
Имаше всичко. Родителите и я обичаха много
и никога не я лишиха от нещо.
Момичето беше едно щастливо дете,
имаше прекрастно детство.
Растеше, учеше се... Никой не мислеше, че ще
дойде ден, в който тя ще погледне света през други очи...
и ще реши, че няма смисъл да живее...
Че светът със или без нея ще е все същият...
Съмняваше се някой да забележи, че нея я няма...
Мъката и тъгата я разкъсваха отвътре...
Момичето се бореше с болката, искаше да я победи
и да живее...
Да живее заради нейния принц.
За не я той беше най-красивият, най-милият, най-чаровният...
И наистина беше така! Той бе съвършен откъдето и да го погледнеш-
душа, характер, външност...
Но... Нейният принц не я забелязваше...
Или по-скоро бяха само приятели...
А тя страдаше най-много от това-че не можеше да го има.
Един ден се появи момче,
което се кълнеше в любов на момичето.
То повярва. Беше се отчаяло много, за да храни надежди,
че с нейния принц ще бъдат повече от приятели....
Но когато тя се прибираше вкъщи, плачеше,
защото мисълта за нейната истинска
и невъзможна любов късаше малко по малко душата и.
Момичето спря да се усмихва, да се радва.
Загуби веселия си характер... загуби приятелите си...
Една вечер тя остана сама вкъщи. Беше на границата между живота и смъртта.
Да! Ако не от физическо нараняване, тя щеше да умре от раните,
оставени като вечни отпечатъци и доказателство за вечната и любов към момчето...
Отчаяна и незнаеща как да се пребори с мъката и сълзите, които я задушаваха ден след ден, момичето се реши...
И вече беше късно... Нямаше как да се върне назад... Но и не искаше да го прави...
Тя взе нож, доближи го до кожата си и с всичка сила заби ножа във вените си...
За миг остана права. Гледаше как кръвта и се слива с течащата вода... Нейната кръв... Тогава тя се запита дали във вените и не тече кръв, а... любов? Любовта към нейния принц?
Гледаше как кръвта и изтича в канала и се питаше дали няма да спре да обича момчето? Дали ще се загуби нейната любов? Отговорът дойде бързо... НЕ! Никога тя не бе спирала да обича момчето! Във всяка една минута той бе пред очите и... Красив, той вървеше срещу нея и и се усмихваше...
Главата и започна да натежава... Почувства се отпаднала. И уморена.
Искаше и се да забие ножа в лицето си и да си отиде от този свят спокойна, че любовта и към момчето ще живее вечно. Молеше се един ден той да разбере, че тя бе единствената, която го обичаше... с цялото си сърце...
Направи го. Заби ножа в лицето си и...
се свлече тежко на студения под...
Очите и останаха отворени. Отворени от ужаса на самоубийството. Но пълни с обич и нежни чувства към момчето.
На другата сутрин, когато намериха студеното и безжизнено тяло на момичето, никой не забеляза, че следите от засъхналата кръв по пода, приличаха на едно голямо сърце...
Разбитото сърце на момичето.
След време момчето разбра, че заради него тя бе сложила край на живота си. И на него му тежеше много. Разбра колко сляп е бил, за да не забележи безграничната обич, която момичето е изпитвало към него...