“Alone. Yes, that's the key word, the most awful word in the English tongue. Murder doesn't hold a candle to it and hell is only a poor synonym.” - Stephen King
Малката къща на семейство Джонсън бе потънала в мрак. Цялата улица се бе предала на тъмнината. Дори уличните лампи отказваха да покажат своята светлина в света на мрака. Може би бе проблем с електричеството, а може би знак на съдбата. Тишина витаеше във въздуха. Всички жители на този тих квартал вече бяха в света на сънищата. Само една страдаща душа все още скиташе из нощта. Висок господин с черен костюм и черно бомбе се промъкваше през тишината като сянка. Ходенето му все пак бе бавно, мъжа куцаше и се придвижваше с помощта на луксозен бастун. Бавно куцаше към дома си, където за своя изненада намери вратата заключена. Голямата дървена врата скърцаше само от неговото докосване на дръжката. Започна да пребърква всеки джоб на скъпото си палто, докато не намери един стар и железен ключ. Звука на отключване почти събуди целия квартал. Опита се тихо да се промъкне в собствената си къща и накрая успя. Опита лампата в хола, но крушката не светна. "Глупаво електричество" - изруга под нос, надяваше се, че късното му прибиране няма да събуди красивата му съпруга, която най-вероятно вече беше приспала двете им момченца и самата тя се беше отдала на съня. Цялата къща беше в непрогледен мрак. Той се опита да открие свещ, но не успя. Реши, че е най-добре и той да се качи горе, в спалнята и да се пъхне под топлите завивки при жена си. Бавно минаваше през кухнята като тропането на бастуна му върху дървения под се разнасяше из къщата. Той обаче усещаше нещо странно, сякаш не беше сам в тъмното. При него имаше някой друг. Усещаше дишането му, когато спреше на едно място, за да може крака му да почине. Зловещо дишане. Студен дъх изправяше всичките му косми на врата.Косата му даже настръхваше, беше ужасен. Искаше му се да изтича и да запали лампата, но уви това бе невъзможно. Вероятно всичко това бе благодарение на богатото му въображение. Все пак уверено продължи напред. Започна да се качва по старите стълби, които скърцаха при всяка негова стъпка. Бе захвърлил луксозния бастун, подарък от жена му за тяхната десета годишнина, на долния етаж и сега се качваше с помощта на парапета. Ето че нещо го накара да спре. И отново в този момент, в който той не издаваше звук, някой друг го правеше. Чуваха се чужди стъпки, които слизаха надолу покрай него. Но ако имаше някой, щеше да се блъсне в него, нали? Все пак стълбището не бе така широко.
-Скъпа, ти ли си? Фред? Марк? - не получи отговор. Мъжът се удари по лицето и продължи решително напред. Нямаше от какво да се страхува. За него духове и разни демонични същества не съществуваха. Ясно му беше, че е сам. Най-накрая стигна до спалнята. Отвори леко вратата и надникна. Спалнята бе празна, леглото спретнато, не докосвано от много време насам. Щорите на прозореца не бяха пуснати и красивата луна правеше компания на объркания господин. Сребърните лъчи идващи от луната и минаващи през мръсния прозорец сякаш му говореха или по-скоро посочваха нещо. Той видя една снимка на жена си, която бе осветявана от единствения източник на светлина. Избърса прахта от нея и я видя. Своята прекрасна съпруга, която преди няколко месеца загина в ужасна катастрофа. Разбира се, как изобщо забрави за тази трагедия. От тогава насам той се грижеше за двете им деца, пакостливите момчета. Явно всичко това бе стар навик ,който все още не му позволяваше да продължи напред и да остави мисълта за нея зад себе си. Зад себе си? Мъжът усещаше напрежение в гърба. Сякаш някой бе вперил поглед в него. Сякаш, ако се обърнеше, щеше да срещне лицето на смъртта, дошла да прибере и него. Бавно и трудно преглътна, а след това се обърна, но отново беше сам в мрака. Да не би това да беше духа на жена му? От както тя загина той се чувстваше все така самотен, нищожен и мъртъв. Той не съществуваше без нея. Да, разбира се, и той имаше тяло като всеки. И той като всеки човек усещаше парещата болка, когато приближеше огъня близо до ръката си. И той усещаше дъжда, когато бавно се стичаше по лицето му, и той харесваше, когато летния бриз прокарваше пръсти през косата му. Усещаше и чувстваше всичко като всеки останал човек на земята, но всъщно бе празен отвътре, мъртва черупка живееща в сиво ежедневие. Трябваше да се увери поне, че момчетата са добре и се запъти към тяхната стая, но резултата отново беше такъв, празна стая, но този път поне намери бележка.
"Защо го направи, тате?"
Що за зловеща бележка, която бе осветена от луната и с нейна помощ бе прочетена. Главата го заболя. Започна да се притеснява за двете момчета, усещаше, че са в беда. Запъти се отново по стълбите този път слизаше надолу, но странните, чужди стъпки все още бяха там. В този момент се чу някакво тропане по стълбите. Сякаш нещо падаше надолу покрай неговите крака. Стигна долния етаж и се наведе. След почти минута в търсене на нещото създало шума, той намери малко шишенце, което бе пълно с хапчета. Сякаш духа се опитваше да разговаря с него, но какви по дяволите бяха тези хапчета?. Беше прекалено тъмно, за да види какво пише на кутийката, затова отиде до масата и ги постави внимателно. На старата покривка, която вече бе похабена и скъсана на места, той откри нова бележка.
"Защо я уби?"
Бележките ставаха все по-зловещи, а главата все повече го болеше. Беше в кошмар, нали? Сънуваше ужасен сън, от който съвсем скоро щеше да се събуди. Но по дяволите, всичко бе толкова реално. Усети нежна ръка да докосва рамото му. Затвори очи и само можеше да си представя, този ужасен дух, който се бе надвисил над него. Усещаше дълги коси, които докосваха кожата му, а той просто не можеше да търпи този ужас, обърна се в опит да зърне още веднъж призрака на жена си, но уви отново той изчезна. Отново бе сам. Нямаше никой.
Дали това всъщност бе духа на жена му? Не, това бе невъзможно. Жена му умря в катастрофа...нали? Точно това се чудеше той. Беше убеден, че е злополука. Или поне така си мислеше. Нещо в мозъка му прещрака.Господина в черния костю стоеше мирно в мрака, сякаш се превърна в негов приятел. Страхът напусна лицето му, а дяволската усмивка удобно се настани на негово място. В този момент осъзна, че той бе убил жена си, със своите две ръце. Нямаше духове, това бе плод на неговия побъркан ум. Усети желязното острие в ръката си и осъзна, че няма от какво да се страхува. Той бе най-страшното нещо в къщата. Очите му ,жадни за кръв, блестяха. Малко по малко силуета му изчезна в тъмнината на къщата. Тропането на бастуна му обаче подсказваше, че се бе запътил надолу към мазето, където бяха и децата му.
-Значи ще си играем игрички?
