–Липсва ми…- измърморих аз вперил поглед в танцуващите пламъци, които осветяваха малката стаичка.
–Кое ти липса любов моя?- Мартина обърна глава към мен и ме погледна с леко недоумение.
Станах от мекото кресло и пристъпих до нея, погалвайки нежно дългите и черни коси. Изглеждаше великолепно на тази приглушена светлина.
–Погледни през прозореца. Виждаш ли, големият дънер в средата на двора?
–Да, и? – в погледа й се четеше още по-голяма учуда.
–Беше липа. Спомням си как, като бях малък със сестра ми и родителите ми лягахме на сянка под листата му през горещите дни. Бяха едни от онези безгрижни дни, в които всичко беше перфектно и имаш чувството че винаги ще е така.
Тя сведе поглед надолу и се сгуши в мен.
–А когато дойдеха мрачните и студени зимни дни си правехме чай от цветовете му. Ставаше великолепен липов чай. Знам че може да прозвучи странно, но имах чувството че сгрява душата ми.
–Какво стана с дървото?
–Започна да изсъхва и се наложи да го отрежем. Сякаш част от мен си замина с него, не мога да го опиша с думи…
Телефонът ми извибрира. Извадих го от джоба си и погледнах яркият екран. Беше съобщение от сестра ми: Утре ще дойдем в 9:00 за помена на татко, не забравяй да купиш свещи…
Хвърлих го на креслото и зарових лице в косите на Мартина.
Липсваш ми стари приятелю…
Весели празници приятели!
