Убиецът и аз

Джеймс отново седеше в малкия офис на шерифа и хвърляше, изпълнени с интерес, погледи към античното бюро. Имаше нещо много странно в тази мебел, даже свръхестествено, което винаги успяваше да привлече погледа му. В светещите му очи се четеше възхищение, но и малко притеснение, защото отново трябваше да влиза през тази врата и да седи на скърцащия дървен стол пред властта, а именно Хелър.
-Къде беше вечерта, когато Ерик изчезна? – шерифът успя да го изкара от мислите му.
-При Барбара. Всички бяхме там, дори Ерик трябваше да дойде, но когато не се появи, ние тръгнахме да го търсим…
-Кои са тези всички? – Хелър го прекъсна и притисна. Този разпит не беше като последния. Джеймс усещаше опасността, която се криеше зад всяка дума на мъжа пред него. Той изглеждаше много по-сериозен, дори леко повдигаше мустак и нервно тракаше с пожълтелите си зъби, сякаш не вярваше на момчето, което седеше от другата страна на бюрото.
-Кристофър, Чарлс, Елизабет и Барбара – момчето бе сигурно, че е станала някаква грешка, той не принадлежеше в този офис. Неговото присъствие там бе напълно излишно, изобщо не беше част от този свят. Тиктакането на часовника беше пълна агония за него. Всеки път, когато стрелките се местеха положението му се влошаваше.
-През цялото ли време беше там?
-Да! Да! – извика отчаяно Джеймс, който имаше чувство, че всичко което каже ще бъде прието за лъжа. А и проклетият часовник сякаш човъркаше в мозъка му.
-Единствените отпечатъци по тялото на Ерик са твоите – нещата напълно се промениха. Атмосферата се измени, а напрежението сякаш обля момчето, което не можеше да повярва на думите на шерифа, който сега изглеждаше няколко пъти по-суров от преди. Личеше си, че ако зависеше от него, Джеймс вече щеше да е с белезници. –По дяволите, дори собствени отпечатъци няма, само и единствено твои! Не е ли странно? – Хелър губеше спокойния си тон.
-Не, не разбирам – леко се поклащаше на стола, който можеше да се счупи всеки момент, но не заради тежестта му, а заради напрежението, което вече дори бе попило в стените.
-Ерик е бил наръган няколко пъти, но отпечатъци няма. Нито на нападателя, който би допрял ръката си до тялото му при самото намушкване, нито негови, които нормално биха се намерили, ако бе притискал раната или се бе опитал да избегне ножа. Няма никакви следи от борба, едно голямо нищо. Единственото, което имаме са твоите отпечатъци по неговото рамо! – Джеймс никога не бе изпитвал по-голям страх от този момент, когато срещна погледа на Хелър. –Имаш ли някакво обяснение? – вече викаше. Джеймс усещаше напрежение дори в коридора, сякаш всички бяха оставили работата си настрана само за да чуят какво се случва в малкия офис.
-Самоубийство – отговори вече по-спокойният младеж. Тази дума излезе от устата му толкова спокойно, сякаш беше нещо нормално. –Това трябва да е! Без борба, без следи или отпечатъци….сам го е направил! – думите му излизаха с малки въздишки от гняв, но и малко радост, че часовете прекарани в гледането на криминални сериали или четенето на подобни книги, най-накрая се отплати. –Не може да ме обвините само за едно докосване по рамото по-рано през деня! – Джеймс осъзнаваше, че е крачка напред и че той държи ситуацията в ръката си, защото наистина само това не може да му донесе присъда, нито дори съдебен процес.
-А такъв контакт, имало ли е? – ето че Хелър изобщо не изоставаше пред остроумното хлапе, което вече седеше сериозно и концентрирано на стола, като че ли беше съвсем друг човек.
Джеймс не успя дори да отговори, защото в офиса влетя баща му, доста спокоен на външен вид. С него влезе и една изискана дама със сива пола, стигаща до коленете й, разкривайки дългите й крака. Къса кафява коса, която стигаше дотолкова, че да покрие ушите й. Беше облечена с бяла буза, а отгоре сиво сако, което си отиваше с полата. Очите й бяха кафяви и сурови. Погледът й мина през цялото напрежение, което се беше насъбрало и го унищожи. На Джеймс офиса веднага му се стори по-светъл, а положението му една идея по-оптимистично. За него тази жена приличаше на някаква бизнес дама идваща от големия град и определено не беше далеч. Тя подаде ръка към шерифа и се представи:
-Оливия Браум, адвокат на Джеймс – но закоравелият старец не хвана ръката й.
-Госпожице, не мисля, че сте достатъчно запозната със случая, че да се месите – начина, по който говореше доставяше някакво удоволствие и спокойствие. Може би съвсем скоро щеше да е свободен от обвиненията. Но по важното, коя бе тя? Определено не я познаваше и със сигурност не беше техния семеен адвокат. Джеймс веднага изключи и вероятността да е позната на баща му…е това не го интересуваше в момента. Важното беше, че си вършеше работата добре.
-Точно обратното. Дори съм запозната с факта, че има поне още четири човека, които да потвърдят къде е бил клиента ми тази нощ, за която вие така говорите – странно, може би е слушала разговора им? –Така че сега ако ни извините – продължи тя и потупа момчето по рамото в знак, че трябва да стане. За момент Джеймс бе прекалено шокиран, но веднага щом разбра какво има в предвид жената, той стана и тръгна след Оливия, която с изключително неудоволствие отвори вратата. Накрая излезе й баща му, който бързо го настигна и хвана за рамото. Може би тук нормалният баща би се скарал, би се развикал и потърсил обяснение. Но тази ситуация беше различна. Закоравелият механик изпитваше трудно да води важни разговори със сина си, но успя все пак да попита:
-Има ли нещо, за което да се притеснявам? – в отговор получи само поклащане с глава, но и това му беше достатъчно да повярва на момчето си. Джеймс все още се възхищаваше на дамата с дългите крака, която го измъкна от проблемите. Тя изглеждаше различна от тукашните хора. Само по парфюма й можеше да се усети, че идва от друго място. Мирисът на цветя, които момчето не успя да различи, показваха разликата между малкото градче, в което живееше и големият натоварен град, от който идваше тя. Два свята разделени от малко асфалт и гора. Но все пак, коя беше тя? Любопитството надделя и той реши да попита баща си.
-Не знам, но мисля, че твоята приятелка Барбара я извика – това беше всичко необходимо, за да разбере какво всъщност се е случило. Всъщност тази дама бе млада, дори нямаше и трийсет години, а вече беше безмилостен адвокат. Е поне така изглеждаше.
-Е, наоколо има ли кръчма? – в началото Джеймс не чу думите й, или пък може би умът му просто не ги възприемаше, но накрая видя, че това питане излезе от устата на красивата жена, която се беше спряла. Лицето на момчето показваше колко всъщност е объркан той.
-Интересно как само няколко думи могат да променят представата за човек – „мамка му” – помисли си той без да осъзнае, че е изрекъл това на глас.
-Ха, харесва ми, че си честен. Но все пак и една дама трябва да разпусне след тежък работен ден – вече изобщо не говореше като такава. Бащата на Джеймс изобщо не реагира толкова остро. Той стоеше там с някаква шантава усмивка на лицето си, сякаш това беше въпросът, които мечтаеше да чуе от една жена.
-А сега покажи малко благодарност и ми покажи пътя до най-близкия бар или долна кръчма, зависи какво имате в това жалко подобие на град – това несериозно поведение само доказваше, че възрастните са малко по-стари деца. Но пък Джеймс харесваше колко брутално честна и отворена е тя. Почувства я близка, напомняше му на някого.
-Нека Ви покажа пътя, госпожице – намеси се механикът, който през цялото време държеше на лицето си една широка усмивка.
-Ъх, възрастни – въздиша Джеймс – не мога да ги разбера.
-По-добре си мълчи там отзад, или поне отиди да благодариш на приятелката си! – отвърна баща му на тази въздишка и като горд индиански вожд поведе непознатата, към неговото любимо място, а именно кръчмата.
-Предаден от собствения си баща…и все пак идеята може да не е лоша – каза той на глас, въпреки че никой не го слушаше, „възрастните” вече бяха се скрили зад ъгъла и той реши да затича към дома на приятелката си. Имаше нещо необичайно в него. Усмивката му…

Надявам се вече да сте се досетили кой е извършителя. Е поне моята самоличност ще разберете в другата глава.

Не, изобщо не съм се досетила кой е! Ох, напрежението.

Глава Десета
Любов, Смърт, Време

Много добре си спомням какво се случи след това. Всичко започна една сутрин, когато алармата ми прозвъня, досадно в ушите ми, още по тъмно, някъде към шест часа. Знаех, че пискливата мелодия ме събужда за работа. Станах от леглото, чиято друга половина бе все така празна и студена. Спретнах малко и там където бях лежал и потърсих дрехите си. На прашното бюро, което бе затрупано от хиляди листа и папки, видях вестник, стар и пожълтял. Не знам защо го бях запазил вече повече от месец, но може би бе заради новината на първа страница. Буквите бяха избледнели и сякаш им беше писнало да стоят там, затова и бяха изскочили от парчето хартия. Въпреки че липсваха няколко букви, дори малко дете лесно щеше да сглоби заглавието правилно. Бях чел малката статия стотици пъти, а тя беше именно под заглавието: „Поредната жертва. Местно момиче на име Барбара”. Знаех всичко за този случай и за убийствата преди това. Интересното беше, че след нея нямаше повече жертви. Тогава още не познавах Джеймс и тези новини изобщо не ми правеха впечатление, но имах странното чувство, че ще стана част от тази история. Вече е бях облякъл и закусвах в кухнята. Домът ми не беше голям, но когато бях сам изглеждаше като истински замък. Е дори не знаех дали да го наричам дом, когато аз съм единственият призрак, който броди из коридорите. Понякога наистина трябваше да си припомням, че съм сам, защото имаше случаи, когато усещах благоуханието на току-що приготвената закуска. Парфюмът й преди да тръгне за работа, червените й коси, които бяха толкова меки или пък топлината на тялото й, когато и двамата бяхме под завивките. Всичко в нея ми липсваше. Но ето че реалността е друга, по-сурова. Нея я нямаше и затова имаше само един виновник – човекът в огледалото, който мразех толкова много, че все още се чудех защо продължавам да живея, вместо отново да отида при нея. Този магичен транс не можеше да продължи. Трябваше да отида на работа.
***
Вече бях пред офиса. Отворих вратата на малката сграда, в която работех. Веднага бях посрещнат от радостно „добро утро” идващо от устата на моята секретарка, която беше странно радостна, въпреки че беше много рано и дори работното време не беше започнало да тече бавно и мъчително. Принципно по това време вече беше изпила две чаши кафе и ме ругаеше, че я викам във офиса толкова рано, което всъщност не правех.
-Имате посетител. По-скоро пациент де – женицата говореше бързо, явно все пак не беше подминала кафето и тази сутрин.
-Толкова рано? Нали ти казах да не ги пускаш преди 8 – часът бе малко след седем и се надявах да имам поне малко свободно време, за да помисля на спокойствие, но уви.
-Сигурна съм, че този човек ще ви заинтригува – дори не исках да знам какво означаваха думите й и просто продължих по коридора, където столовете бяха празни. „Значи го е пуснала направо вътре?” – помислих си докато отварях вратата, на която беше закачена малка дървена табелка, гласяща „Психиатър – Албърт Нелигън”. Вратата леко скърцаше, а сякаш от другата страна имаше такова напрежение, че не искаше да се отвори, точно както вратите на самолет по време на полет. Вътре на един от двата стола седеше момчето, което вие вече познавате като Джеймс. Повдигнах очилата си, за да бъда сигурен, че това което виждах не е някаква лъжа. Младежът бе също толкова изненадан като мен.
-Не сте ли прекалено млад за тази работа? – попита той брутално откровено, но трябва да си призная, че не чувах този въпрос за първи път.
-А ти не си ли…
-Да. Момчето от вестниците – прекъсна ме.
Офисът ми не беше голям. В единият край до голям прозорец седяхме ние двамата, от другата страна имаше малка библиотека препълнена с книги, някои от тях дори се търкаляха по земята, а тези по рафтовете вече бяха хванали дебел слой прах. От двете й страни имаше саксии с цветя, за които се грижеше секретарката или както тя искаше да я наричам – асистентката.
-Как мога да помогна? – това бе първият път, когато го срещнах, а молбата му бе проста. Аз трябваше да стана част от тази история. И аз си имах своята роля – да я разкажа на вас.
***
Бяхме стигнали до частта, която последно ви разказах, няколко часа преди смъртта на Барбара, когато той спря да разказва и ме попита:
-Какво според вас свързва всички хора?
Разбира се, все още бях в плен на историята му и едва успях да чуя въпроса му, камо ли да измисля подходящ отговор.
-Не знам – изглеждаше видимо недоволен и дори разочарован от мен.
-Всъщност са три неща. Любовта, времето и смъртта. Тези три абстракции контролират всяко наше действие. Защото в крайна сметка всички копнеем за любов, желаем да имаме повече време и се боим от смъртта, нали така? – по една или друга причина го разбирах. Чувствах се сякаш той помагаше на мен.
-От една страна любовта е най-силното и чисто чувство, което човек може да изпита. От друга страна тя е да дадеш зареден пистолет насочен към главата си на друг човек. Някой ден спусъкът ще бъде натиснат и всичко ще отиде по дяволите. Това така „силно” чувство се погубва за секунди. Струва ли си изобщо да се влюбваме?
-Разбира се! Без това човешкият живот е празен – говорех точно като някакъв психиатър, който току що си е взел сертификата и си мисли, че с хубави и позитивни мисли може да помогне на някого, но нещата в света не работят така.
-А болката след загубата на любимия човек, струва ли си? – всяка сутрин, когато отварях очи, усещах тази болка. –Дори времето не я лекува. То просто ни учи да живеем с нея – все повече и повече се чудех защо Джеймс е дошъл при мен. Да, пред мен седеше една мъртва душа, празна черупка с безжизнени очи, загубила всичко най-ценно, но все пак как можех аз да му помогна? Аз не бях в по-добро състояние, а и той вече знаеше всичко, което можех да му кажа. Може би не търсеше помощ? Но какво тогава?

„Какво? Какво искаш от мен?” – мислите ми бяха замъглени. Стрелките на часовника удряха и удряха, цветята сякаш ме наблюдаваха и ми се смееха. Бях в капан. Мислите ми бяха разбъркани, а разумът се бе скрил някъде в тъмнината и не ми помагаше. Защо Джеймс беше в офиса ми? В този момент имах много повече въпроси от отговори. Не исках да слушам този разказ, не исках да бъда част от тази история и определено не исках да се забърквам със сериен убиец. Не исках да знам кой е, дори не можех да направя предположение, но знаех едно – Джеймс беше като магнит за него. Всички убийства се бяха случили около него, ами ако аз бях следващата жертва? Нямаше нужда да се притеснявам, аз вече бях мъртъв, по един или друг начин. Гледах право в сухите очи на момчето срещу мен и сякаш виждах душата му, която се прокрадваше в краищата на очните му ябълки, у него имаше нещо, сянка. Този негов поглед ми бе до болка познат. Виждах го всяка сутрин в огледалото. И в този момент като че ли върнах лентата назад. „Всички убийства се бяха случили около него”, ами да, сега в главата ми се намърда странна теория.
-Кажи ми, не е ли странно, че всички убийства по някакъв начин са свързани с теб? Убиецът явно е свързан с теб или иска точно ти да страдаш, но защо? Знаеш ли неговото име?
-Разбира се, иначе нямаше да има смисъл от моето присъствие тук – каза съвсем спокойно той. Значи все пак след убийството на Барбара, Джеймс е разбрал кой е виновникът? Или през цялото време е знаел?
-Защо си дошъл при мен, а не си отишъл в полицията?
-Първо трябва да се уверя, че ще има кой да разкаже всичко това – тонът му бе все така сдържан и спокоен.
-Но защо аз? Защо не го направиш сам? – в този момент Джеймс започна да кашля, той сложи ръка пред устата си, но все пак кашлицата му беше много сурова. Лицето му беше почервеняло и едвам успяваше да си поеме дъх.
-Ето – той показа ръката ми, която беше в кръв, най-вероятно впоследствие на кашлицата – затова няма как да съм аз. –Няма да съм тук още много – в първия момент не осъзнавах какво значение носят думите му, но изведнъж в ума ми изскочиха думи на Кристофър, когато беше влезнал в кафенето със съотборниците си и Джеймс му се нахвърли. Сега прехвърлях разказа назад в главата си и си спомних как той отдели доста време да опише кашлицата си, подобна на тази сега, а след това последваха думите на Крис – „винаги си е бил такъв”. Не е имал предвид поведението му, а състоянието му. Болнав от дете, той е тежко болен…и през цялото време е бил.
-Какво е, ако може да попитам? – би ми било неудобно да питам, но виждах че очите му ме молят за това.
-Тумор в мозъка. Появи се още, когато бях малък. Докторите казаха, че е доброкачествен и малък, но все пак се беше наместил добре някъде, където нямаше как да се оперира. Всички тези години растеше малко по малко и от „добър” се превърна в смъртоносен – момчето говореше плашещо спокойно. Личеше си, че вече бе приел смъртта и не се страхуваше от нея. Човек няма как да се страхува от умирането, ако вече е загубил всичко.
-Добре, ще напиша историята ти – вече ме заинтригува, а и бях сигурен, че крие още тайни, които ако аз не разбера, ще си останат скрити на дълбоко.
-Благодаря – каза той и тръгна да излиза.
-Хей, чакай, ами останалата част? Как е умряла Барбара, кой е убиецът? – бях нетърпелив да разбера всичко.
-Мисля, че времето ни за днес приключи, ще се видим утре – посочи часовника, където видях, че е почти обяд, а когато отново се обърнах към вратата, него вече го нямаше.
-Ех, Джес, това щеше да ти хареса – промърморих под нос и реших да изляза, защото така или иначе нямаше други хора, чакащи пред кабинета ми.
***
Отново отидох в офиса рано сутринта, надявах се, че Джеймс вече ще ме чака, но уви той не беше там. Седях и гледах през прозореца към улицата, виждах хората, някои бързаха за работа, други за училище. Ходеха напред с наведени глави и не осъзнаваха какво подминават. Заболи поглед в телефона си, повдигаха глава само когато трябваше да пресичат улицата. Толкова много мечти, желания и толкова много страхове се носеха над главите им. Вече наближаваше обяд и слънцето бе застанало високо над планината. Улиците станаха все по-пълни, но това правеше моето наблюдение още по-интересно. Скоро през скърцащата врата влезе и Джеймс. Седна срещу мен, но погледът му минаваше покрай, виждах, че той мисли за нещо съвсем друго. Точно когато мислех да прекъсна неловката тишина, той го направи:
-Джесика е жена ти, нали? – тези думи ме шокираха, той знаеше за нея, но как? Стана ми даже малко смешно, когато осъзнах, че зад мен, там където през цялото време гледаше, имаше една нейна снимка с името й, стояща в рамка на бюрото ми.
-Не точно, бяхме заедно в училище – усмивката изчезна от лицето ми.
-Какво стана?
-Почина в катастрофа – тези неща не трябваше да ги казвам, не трябваше да си го спомням. Защо толкова лесно се доверявах на това момче, като че ли ме хипнотизираше с празния си поглед.
-А ти си се разминал? – той знаеше нещо повече, откъде знаеше, че и аз съм бил в колата?
-Докторите казаха, че воланът ме е предпазил – точно така. Както казах по-рано, аз бях виновен за нейната смърт. Аз бях на шофьорското място, така че колкото и хората да ми казваха, че не е моя вина, някъде вътре в мен това бе истината. Други казваха, че просто такъв е бил нейният път, определен от Бог или съдбата или там в каквито глупости вярваха въпросните хора. Майната й на съдбата..и на Бог! Той трябваше да вземе мен, не нея. Заслужавах да умра, че дори и в момента го заслужавах.
-Кога се е случило? – по дяволите, защо продължаваше с тези въпроси.
-Отдавна. И двамата бяхме на 17, бяхме пияни и се качихме в кола, аз карах, въпреки че нямах дори книжка – усещах как сухите ми очи се навлажняваха.
-Значи някъде преди петнайсет години? Ух, наистина е било отдавна, тогава съм бил още на две – това определено ми звучеше като някаква шега, но момчето отсреща изглеждаше наистина сериозно.
-Е нека продължим с моята история – обади се той отново като ме извади от транса, в който бях попаднал, връщайки се назад към онази ужасна нощ, когато животът ми загуби смисъл.

Чакай, знаел е през цялото време. Сега напълно се обърках?? Но мислите му от предните истории с нищо не издаваха, че знае кой е бил.

Не е знаел през цялото време. След това е научил. Но нали все пак е минало някакво време от убийствата до срещата му с Албърт и не знаем какво е станало през това време

Днеска ще пусна новата глава, където ще стане малко по-ясно

-Твоята история? Аз знам всичко! Знам за Кейт, Дъг или Ерик. Разказа ми всичко многократно, но нищо не каза за Барбара или за това как си разбрал името на убиеца преди да дойдеш при мен! Така че спри да си играеш с мен и започвай да говориш, ако искаш моята помощ! – бях бесен. Не знам защо. Може би защото се ровеше в моето минало или пък защото агресията бе единственият начин да го накарам да говори. Дори прашинките трепереха във въздуха. Усещах как вените ми грозно се подават над кожата пулсиращи и готови да избухнат в нови груби слова, които да насоча към момчето. Джеймс обаче беше спокоен, даже на лицето му се появи малка дяволите усмивка, която казваше: „Спечелих”.
-Гневът е интересно нещо, а? Може да превърне и най-милото и тихо същество в кръвожаден хищник - този гняв замъглява ума и преценката. Под влиянието му човек може да направи ужасяващи неща без дори да си ги спомня след като се осъзнае и успокои. Всички тези груби и грозни думи, които бълваме, когато някой леко и продължително ни ядосва. Познавах това чувство добре, но явно и моят събеседник също. Дори цветята стояха нервно в саксиите си и ако напрежението се увеличеше съвсем малко, щяха да изскочат от там и да избягат от стаята. Тишината беше пълна. Чувах дори секретарката, която отново се опитваше да реши кръстословицата във вестника и нервно изтриваше грешен отговор. Търкането и лекото намачкване на хартията звучеше в главата ми силно като градския часовник, всеки път щом удари по обяд. Дори капките останали по прозореца от дъжда предишната вечер стояха и отказваха да се пуснат надолу в красив танц към смъртта си. Те слушаха и ни наблюдаваха. Намирахме се в някакво извратено тв шоу, което държеше зрителите под напрежение всяка минута. Исках да кажа нещо, но гърлото ми беше толкова пресъхнало, че от устата ми не излизаше и звук. В този момент обаче Джеймс прекрати мъките ми.
-Добре. Убиецът е Дъг. Доволен? – очевидно лъжеше. Нямаше начин да е Дъг. Как мъртвец ще убива, все пак не трябва да забравяме, че след неговата смърт убийствата продължават.
-Това не е истина. И двамата го знаем.
-Нека ти кажа как започна всичко. Минавах през гората, когато видях малката полянка, която дори аз познавах като „Гнездото на влюбените”, та дори си имаше такава табелка закачена на дърво от някой възбуден тийнейджър. До тази прекрасна тиха поляна водеше малък черен път, достатъчно голям за кола и достатъчно използван, че дори баровците със скъпи коли да не се страхуват, че ще повредят возилото си от камъните или корените. Един от тези бе Дъглъс, със своя прекрасен черен автомобил. Баща му беше уважаван политик, който според местните жители винаги е хвалел малкото градче, от което идва и никога не е бил като корумпираните политици, които плюят по всичко. Гражданите го харесваха, а тези които го познаваха само го хвалеха. Синът му, разбира се, наследяваше тази слава. Всичко го познаваха и харесваха, освен бащите на девойки, с които излизаше. Момичетата в училище завиждаха, че Кейт е новото му момиче. Чувах в училище как се говори, че този път това може наистина да е любов и наистина двамата излизаха доста по-дълго, защото аферите на Дъг продължаваха по няколко дни или часа. Той бе красавец и то богат такъв, можеше да качи всяко момиче в черното си лъскаво возило, но бе избрал точно Кейт. Срамежливо и тихо момиче, но много красиво. Всяко момче бе хлътнало по нея, но всички бяха отхвърляни само чрез нейното безразличие. Дори аз имах някакви „чувства” към нея. Странно е. Когато видиш някое момиче и си мислиш, че е любов, но как може да си влюбен в непозната? Не зная. Но определено ме ядоса, когато онази вечер ги видях с Дъг.
-Чакай, чакай. Ти каза, че си видял само Дъг.
-Това казах на полицията, но не е истината – очаквах го, знаех че крие много неща от мен, защо не и от полицията. Този тип беше подозрителен, но в момента нямаше какво да направя освен да продължа да слушам разказа му. –Видях ги в колата му, дори от далече можех да видя, че нещо става. Те се караха. Скрих се зад едно дърво и се опитвах да чуя някоя думичка и да сглобя цялата картинка, да разбера какво става, но не успях. Чувах само и единствено приглушените й викове, но не й пълни думи. Изведнъж тя изскочи от колата и тръгна някъде надолу по гората. Разбира се, мъжът я подгони както всеки от нас би направил ако нарани момиче, не ме разбирайте погрешно, той я гонеше, за да й се извини. Очите му бяха насълзени и дори във въздуха усещах как съжалява за нещо. Е не зная какво бе направил, но явно тя бързо му прости. Измежду дървета видях сладката сцена излязла от някой романтичен филм. Той беше на колене и й се молеше да му прости, очите му бяха насълзени, а ръцете му трепереха. Гласът му беше изпълнен със съжаление. Тя стоеше гордо над него, косите й се вееха от вятъра. В очите й се отразяваха последните слънчеви лъчи и дори гората бе замлъкнала и им отдаваше нужното уважение. Земята трепереше под тоя велик момент, а аз наблюдавах скрит зад едно дърво. „Колко съм жалък” – помислих си и реших, че е време да си тръгна с наведена глава. Това бе истинска любов, а не просто страст, когато очите на момче и момиче се срещнат за първи път. Страст, която гасне минути след като и двамата обърнат глави. Дъг и Кейт споделяха истински чувства. Или поне така си помислих в този момент. Продължих надолу по пътя и дори не гледах къде карам, не внимавах за клоните или малките камъчета. В главата ми беше само сцената от преди няколко секунди. До ушите ми стигаше странен вой на вятъра. Първо си помислих, че просто ми се е причуло, но когато се повтори, осъзнах, че не е вятъра. Беше писък. Силен и свистящ, който можеше да извади извън строя всеки. Ако бях сам и чуех този ужасяващ вик най-вероятно щях да припадна от страх или да избягам с всички сили, но в този момент знаех, че може да има само едно място, откъдето да идва – „Гнездото на влюбените”. Хвърлих колелото си тъй като с тичане щях да стигна нагоре до поляната по-бързо отколкото ако се опитвах да въртя педалите по хълма. И тогава видях истинската природа на Дъг и като цяло на хората. Толкова мили и добрички в един момент, а след това жестоки. Не видях какво се е случило, но успях да видя силуета на Дъг тичащ към колата си, а след това с ужасна скорост мина покрай мен. Знам, че ме видя. Очите му се впиваха в мен, сякаш аз бях плячката на най-опасния хищник. Затичах се към Кейт, която лежеше под дървото, точно там където преди минути ги бях видял. За жалост, вече не дишаше. Беше очевидно, че я е удушил, но защо? Та преди минути те бяха най-сладката и влюбена двойка, каквато дори в книгите не съществуваше, а сега… - не можех да чуя следващите му думи, но явно Дъг наистина беше убиец. Той бе виновен за смъртта на Кейт, ако можеше да се вярва на Джеймс, но тогава остава само един въпрос. Кой е убил останалите?
-Но…но..Дъг няма как да е убил останалите, нали? – гласът ми трепереше сякаш аз разказвах тая ужасна история, докато Джеймс беше спокоен и хладнокръвен и все пак в празните му очи най-накрая виждах някаква емоция и то тъга. Сухи сълзи се спускаха някъде в дълбоките дебри на очите му, но външно изглеждаше спокоен.
-Разбира се, че не. Има и още един.
-Сега ми става ясно. Не очаквах, че си отмъстителен тип – усмивката му се разшири и най-накрая можеше да покаже истинското си лице. Как ли се е сдържал през цялото време да изглежда толкова спокойно и да играе ролята на жертва?
Да. Аз не съм добър писател. Че може би не съм чак толкова добър психиатър. А със сигурност не съм и добър човек. Но знам едно нещо. Ако главният герой в една история ще е „лошият” не го правиш очевидно и определено не го издаваш до самия край. Начинът да заблудиш всички е в малките детайли. А онова блажено чувство, когато насадиш идеята „няма как да е той” в главите на читателите и знаеш…знаеш че си победил.

Джеймс...? Но .. защо? Чувство за малоценност?

Пускай следващата. ;д

Ще видиме дали изобщо ще има такава

... е затова не чета вече истории по форумите.

Спокойно, щом има желание, няма да ви разочаровам. Ще напиша и края

Реших, че ще качвам последните глави на части, защото ако трябва да чакате да напиша всичко докрая, може да минат и седмици Надявам се да ви хареса


"Защо?" Сигурно точно това се питате. Въпрос, който може да даде отговор на всичко. Отговор, който всички търсим. Защо съществуваме? Защо сме нещастни? Защо се усмихваме? Защо работим това което работим? Защо караме автомобил? Защо Джеймс е извършил три убийства? Последният въпрос обаче е важният в тази история, а и вие искате да научите истината, нали? Всички ние търсим замисъл, мотив в поведението на останалите. Понякога обаче можем да останем разочаровани от намереното. Често човек върши неща просто защото е такъв и това му харесва. Няма нужда да търсим някаква значима причина.
-Значи си убил Дъг, за да си отмъстиш? – стрелях напосоки, обаче по изражението му виждах, че съм уцелил още с първия изстрел.
-Донякъде. Трябваше да спра главоболието си. Питах се дали съм луд, но гласовете в главата ми ме успокояваха, че съм си наред – каза той с лека усмивка на лицето, разбирайки колко иронично звучи това. –Те дори успяха да ме убедят, че само като си го върна на Дъг ще излекувам главоболието си – гласът му е така спокоен, нито веднъж не трепна.
-Да си говорим сами не е нещо странно за нас хората. Всички го правим.
-Да, но когато скрит дълбоко глас, непознат, но в същото време познат, ни отговаря, нещата не са на добре. Гласът беше женски. Не мога да кажа, че бе непознат, по-скоро отдавна забравен. Първо си помислих, че Кейт е влезнала в главата ми и се опитва да ме настрои срещу Дъг, но това не бе тя.
Капките по стъклото вече се бяха изпарили от лъчите на сутрешното слънце и сега бяхме сами, нямаше кой да ни безпокои.
-Кажете, докторе, страх ли ви е от мен?
-Не се обиждай, но си просто хлапе и то не от едрите, мисля че ще се справя – наистина не изпитвах страх от момчето, пък и бях сигурен, че не е дошъл да ме убива. Той имаше някаква друга цел, която се въртеше из главата му.
-Може би сте прав, но сигурно и Дъглъс така си мислеше, когато се появих на любимото му място за риболов.
-Мислех, че тази вечер си отишъл на купона – прекъснах го, защото отново историята не съвпадаше.
-Бях тръгнал натам, но покрай мен съвсем случайно видях Дъг да минава, носеше въдици в ръце. Бях виждал неговото любимо място. Намираше се в долната част на горичката, където бях минавал с колелото си хиляди пъти.
-Не е ли странно, че само два дни след като е убил приятелката си е решил да отиде на риба?
Въпреки че водехме разговор, тишината все пак се беше настанила в стаята и в цялата сграда. Джеймс спираше разказа си, за да премисли следващите си думи. В тези кратки моменти чувах единствено нервното щракане на химикалката на секретарката ми, която отново се опитваше да реши кръстословицата във вестника.
-Да. Определено е странно, но не губих време да мисля за това. Гласовете в главата ми бяха готови да го разкъсат още на улицата.
-Как така си успял да удушиш по-възрастен и по-висок мъж от теб?
-Не зная. Може би изблик на гняв или просто момент на изненада. Но определено ми хареса. Наистина може да опознаеш човек, докато го убиваш. В последните му секунди го виждаш такъв какъвто е. Жалък човечец молещ се за живота си. Циврещ боклук ,който би дал всичко, за да местата ни се разменят.
-Но това не е правилно. Та ти си го убил. Трябваше да идеш в полицията! Каквато и да е причината, убийството не е начина!
-Според теб колко време щяха да издържат обвиненията към него след като баща му се притечеше на помощ?
Това ли бяха истинските цветове на човечеството. Нищо не се решава с правосъдие. Не мога да кажа, че Джеймс грешеше, баща му щеше веднага да го измъкне с един подкуп към полицията. Даже нямаше да му коства и половината заплата. А може би трябваше да се страхувам от момчето пред мен. Но все пак той нямаше причина да ме убива, нали? А може би имаше нещо забулено от облаците на миналото, което трябваше да ме притеснява…

Другата част се надявам да е готова тия дни

за дъг разбирам, но ми е интересно да науча мотивът да убие останалите!