нещо като разказ

НЯМА НИЩО СТРАШНО




Тези усмивки са същите.И аз се усмихвам така.
Няма как да не вярвам.
Ръцете ми стискаха кръглия метален кран с готови сили.
Гледах наобиколилите ме хора,но не го видях,бяха го скрили някъде или го бяха убили.
-Лудвиг!
Дори никой не помръдна.

-Няма да успеем да се приземим в тези буци.Сигурно ще умрем.
-Задкрилки на двадесет.

Подигравката с убивания,когато го убиваш показва висша степен на вътрешна смърт.

-Лудвиг,не се безпокой
Той не ми отговоти
-Задкрилки на четиресет.
Не ме погледна,достатъчно добре се разбирахме.
A нереагиращите хора ги хващат и ги затварят.След това ги убиват.Но няма да ви кажа какво правят с
телата им.
Лудвиг включи задкрилките на осемдесет и корабът се приземи.

Всички знаеха че трябва да ми кажат къде е,но мълчеха.Не искаха да ми кажат.
Завъртях крана,вратата се отвори рязко и в помещението влезе колкото се можеше повече вакум.
Той уби всички незабавно по страшен начин.
Носеха се скъсани парчета от човешки тела и дрехи.Не само земята - и космоса е пълен с тези неща.

-Много ли ще ходим?
-Не.Много близо сме.
Не го погледнах.
Както в листата има пътища,по които преминава всичко което им трябва и отива точно където им
е нужно,не може да не сте ги виждали,така в космоса,има пътища,в които,в които,се случва
същото и те са невидими.
Никой не се притесняваше че сме тук а не където сме искали да сме.
Защото Лудвиг може да намира тези пътища и аз му вярвам.
Той не изглеждаше никак
беше невидим...

-Преместете го малко в страни
целият свят знаеше че това е той,следователно и аз
-Всичко е готово за тръгването,капитан лудвиг
-Тогава тръгваме
никой който вярва наистина няма да тръгне да търси доказателства
а ако някой се почувства предаден трябва да се гръмне,защото това си е негова работа
точно това е работата на тези хора
хората които се занимават с предателства

-Хубаво е да вървим
-И аз се чувствам добре


Когато управлявате нещо и как се справяте с това ви показват уреди използващи
светлина,не трябва да гледате показанията на разграфеното,а светлината.Също контролните уреди
не служат за контрол,а за сливане(този способ използваха за да идат на соларис за първи път)
(тогава бях дете и знаех че не ми трябва нищо)

-Виждаш ли в тъмното?
-Да,каквото си искам

-Няма нищо.
-Дръж се

-Ето ги!
Лудвиг не се съпротиви.Погледнах на дясно и видях крана.-Пуснете го!
Никой не ми обърна внимание,не ме чуваха и не ме виждаха.
Не чувстваше студ,а че се разкъса на парчета,цялото му тяло,не беше нищо за него.
той имаше тяло само заради мен.

-Не виждам нищо.
-И аз не виждам нищо.

Ако ви е лошо стойте на тъмно,
няма нищо страшно,
затворете си едното око с изправена ръка
свита в лакътя ето така

представяйте си

не вярвайте на никой
ако вярвате на някой
представете си че е застанал някъде изправен
усмихнете се и продължете нататък
любовта е завинаги
и животът бил кратък.
измислици...



Лудвиг направи движение сякаш вдига стъклена чаша от малката стара квадратна
дървена маса около която седяхме
-Няма нищо по-лесно от това да умреш
Аз направих същото
-Готова съм
Изправихме се,пихме,тряснахме чашите в земята за да се строшат и тръгнахме.
той не знаеше че го обичам

хаа, краят много яко nail-на цялата история. на фона на кълцането на тела и на космоса се носи едно неопределено тревожно чувство и това накрая е една такава спонтанна изповед, която сменя тона и идва много рязко.
имаш много особен стил на писане, забелязах го още от стихотворенията, харесва ми.

радвам се
благодаря

Около 55 годишен мъж с поглед на летяща врана нервничи в коридора на вагона и сякаш се е нагълтал с амфетамини - не си намира място и постоянно пристъпва със ситни крачки ту наляво,ту надясно.След това сяда,с което - признавам си - ме учуди.Но не престава да се движи,нито за момент.
По някое време се обръща към мен:
-Момче,какво пишеш!
-Разказ.
Повече никой от моите спътници не ми проговори.

Какво можех да видя в този пушек?За всеки случай се огледах пак.Кръвта течеше от рамото ми и се питах как по дяволите умират кръвните,червените кръвни клетки,щом веднъж са напуснали моето тяло...и дали умират...Ходех си нормално,като изключим цялата ми изобщо същност,всичко си беше наред с походката ми.Не исках да ида никъде,но ходех,какво да правя

Буците пръст,счупените циментови плочки,не беше лесно на краката ми,но те защо са?
Изсъхват!Въпреки че червените кръвни телца,както ги наричат,харесват кислорода,даже май са приятели,повечето от него им идва в повече и умират...Горките...Колко ли съм спасил притискайки раната...сто?хиляда?
много важно...

Не чувах нищо.Неведнъж съм си мечтал да съм глух и сега ми се осъществи.
-Добре ли си! - сякаш човек може да не разбира дори и да е глух.
-Добре ли си?
Исках да отговоря "Здравей,кръв...кръвта ми изтича през рамото..."Но припаднах.Никога не ми е било лесно да говоря с момичета.