По ръба на реалността

Не сте се отървали от мен. След толкова голяма почивка, ето че отново ще пусна нещо мое. Всъщност това не е само една история, това са много истории. Някои от тях са страшни, други смешни, някой дори може да намери и малко романтика в тях. Започнах да пиша една по една историите, които ми идваха наум. Разбира се, имаше дни, когато не измислях нищо, дни, в които бях готов да зарежа всичко. Не знам какво ми помогна да продължа да пиша, но не знаете колко време ми отнема да напиша нещо смислено, защото за седмици може да напиша само около едно-две изречения. Няма значение моя мързел и липсата на желание за писане, все пак щом четете това, значи съм се справил някак си. Е вие ще кажете точно как съм се справил Повечето неща, които ще прочетете са вдъхновени от филми, книги, дори и от песни. Има и истории вдъхновени от кошмарите ми. Историйките ще са кратки, няколко изречения, разбира се, някъде може да срещнете много по-дълъг разказ роден от моето шантаво въображение. Време е да започваме. Като за начало ще пусна само две истории, пък ако ви харесат, скоро ще пусна и още

Първа история: Среща

Това е нещо, което ми се случи наскоро, когато вървях към училище. Историята представлява едно истинско събитие, но въображението ми помогна за нереалните събития, за да може на вас да ви е по-интересно.
Беше поредната студена сутрин. Печката отдавна бе изгаснала, още през нощта, когато станах до тоалетна, видях, че вече последните дървета догарят. Сутринта, когато всъщност трябваше да стана, за да се оправя за училище, къщата беше напълно измръзнала. Спеше ми се, не ми се ходеше на училище, не ми се ставаше от топлото легло, за да се обличам и приготвям за поредния тежък ден. Все пак знаех, че майка ми ще ми вика, ако отново изпусна учебния ден, затова и станах от леглото и отидох в другата стая, която беше с няколко градуса по-топла от моята. Тази година зимата наистина бе сурова и жестока. Надявах се да свърши скоро, защото наистина не обичах студа. Мразех дебелото си яке, заради което изглеждах като чувал с крака, а хората се чудеха дали вървя или се търкалям по пътя. Разбира се, не трябваше да обвинявам якето си, а килограмите, но тренирането и отслабването бе една изключителна загуба на време, според мен. Все пак трябваше да играя на компютъра по цял ден. Ето че след броени минути вече бях навън, точно с това дебело и омразно яке, което не ми позволяваше да се движа свободно. Русата си коса бях покрил с черна шапка, която ме пазеше от вятъра, който беше толкова упорит, че се опитваше да пробие моята защита от шапка и шал и отново да зачерви бузите ми. Успешно. Даже си мислех, че изстудява очите ми, които малко по малко губеха цвета си и от яркосини придобиваха по тъмен цвят. Разбира се, времето беше спокойно преди аз да изляза, но ето че щом прекрачих прага, сняг започна да вали, а вятъра само го изстрелваше на посоки. Ужасен студ и една сива виелица. Снегът ме удряше ме в лицето, а секунди след това се завърташе и ме удряше във врата. Нямах търпение да стигна до училище и най-накрая да сваля зимните си дрехи от мен, сигурен бях, че тогава щях да се преродя. Най-накрая свободен от тоя студ и това проклето яке. Ако изобщо парното там бе пуснато. Навън все още беше тъмно, сякаш беше полунощ, но истина беше, че слънцето вече трябваше да изгрява. Пустото слънце явно също се излежава. Не иска да стопли деня ми и измръзналата ми душа, явно пак щеше да ме мъчи. Улицата ми, спокойна и тиха, беше празна. Поне така си и мислех, но явно имаше и друг ранобуден човечец. Съседа, ветеран от войната, вече едвам ходещ старец се опитваше да изчисти снега от пътеката, която водеше към входната му врата. Явно преживял много по-сурови зими, мъжа не бе изплашен от студа. Въпреки че вятъра продължаваше да навява върху току-що изчистеното от него място, той така и не се отказваше. В този момент нещо в ума ми казваше, че трябва да му помогна, но това означаваше ново закъснение и нови кавги с майка ми, реших да продължа надолу по стръмната улица. Това не беше никак лесно, целия асфалт беше покрит със тънък слой лед, а предполагам вие знаете, той е най-хлъзгав. Опитах се бавно да се придвижа надолу, стъпвайки плахо с черните ботуши и молейки се да не падна. Успях да премина по-заледената част от улицата и вече усещах пътя под краката си, затова започнах да стъпвам доста по-смело. Единствените източници на светлина бяха уличните лампи. Не знам как е при вас, но тук никога не можеш да разчиташ на тия лампи, половината изгорели, а другата половина едвам премигващи, колкото да заблудят всеки минувач, че работят. Под светлината идваща от една от работещите улични лампи стоеше жена. Облечена в черно, не бях видял тая жена, когато излизах от нас. Сякаш се появи пред мен като някакво привидение, чакащо да мина покрай него, за да ме уплаши. Черна и дълга коса, черно яке и черен панталон. Наистина тайнствена фигура, която напълно ме озадачи. Не бях виждал тая госпожа по тия места. Щях да я познавам, ако живееше някъде наоколо. Е, все пак не виждах лицето й, слизайки по улицата, тя беше с гръб към мен. Забавих крачката си опитвайки да разбера коя е, но не можех да я разпозная. Не можех да преценя дали е възрастна жена или тийнейджърка. Стоеше мирно и не помръдваше, сякаш чакаше нетърпеливо някой. Предположих, че е просто ума ми си прави шеги с мен и че това е съвсем нормална ситуация. Но всичките филми на ужаси и многото книги на Стивън Кинг, прочетени от мен, се опитваха да ме убедят, че това е зъл дух чакащ да ме изяде. Боях се да мина близо до нея, затова продължих плахо надолу, но в другия край на улицата. Подминах тайнствената фигура и най-накрая имах шанс да видя лицето й. Изпитвах някакво свръх любопитство да узная истината, но нещо вътре в мен не ми даваше да се обърна. Срам ли бе, страх ли ме обзе, не знаех. През главата ми минаваха хиляди мисли и накрая не издържах, любопитството надделя над разума и погледнах назад. Видях едно красиво и младо лице. Определено не бе на младо момиче, но това бяло и нежно лице ме привличаше. Имаше такава тайнствена красота у нея, че не можех да отделя поглед от нея. Косите й бяха дълги, прави и сякаш излъчваха повече топлина и светлина от пустото слънце, което все още не се беше показало. Изпитвах едно страхопочитание, но и в същото време удивление от тая неземна красота. Тя се усмихна леко и веднага я познах, усмихнах се и аз. Разбрах, че няма от какво да се плаша и продължих напред с усмивка на лице. Това не бе дух или страшно привидение, това беше моята стара приятелка, Смъртта.

Втора история: Капки от любов

Това е история за едно младо момиче, бедно сираче, което обаче бе невероятно красиво и ако не беше прокълнато, всяко момче, че даже и момиче би се влюбвало в нея. Прокълната? Да, точно така. Където и да идеше, над нея валеше дъжд. Всеки път, когато излезеше от вкъщи започваше най-страховитата буря и се разнасяше над града. И така вместо харесвана, тя бе мразена от всички. От съученици, от съседи, абсолютно от всички хора населяващи този малък град. Хората я избягваха, никой не искаше да попада в проливния й дъжд. Това момиче малко по малко умираше. Нейната красота с всеки ден се погубваше. Тя мразеше себе си. Искаше и тя да види слънцето, чистото небе, дори звездите. Искаше да мечтае и да живее като другите, но всичко, което виждаше бяха мрачните и депресиращи облаци, които винаги я следваха и обидните думи, които се носеха във въздуха за нея. Всеки ден тя излизаше с един висок и син чадър, който на места беше скъсан, но все пак пазеше дългите й коси, които красиво се стичаха надолу по гърба й. Очите й от сини и то ярки като лятното чисто небе, вече бяха кафяви и губещи светлинката в тях. Момичето обичаше дъжда и често излизаше без чадъра. Тези дъждовни капки бяха единствените й приятели, дори когато бяха причината всеки да я мрази. Сякаш тя общуваше с този дъжд и той бе живо същество за нея. Това момиче си нямаше никого. Нито родители, нито братя или сестри, нито дори приятели. Бе все още млада, но вече мразеше живота си. И как да не го мрази, щом причиняваше такова зло на всички около нея и бе нежелана и отхвърлена. Жителите на малкия град дори се опитваха да я изгонят от този град, замеряйки я с развалена храна от прозорците и викащи обидни думи, но красивото момиче сякаш не обръщаше внимание. И тя не знаеше защо точно още е в този град или защо изобщо още е жива. Може би трябваше да сложи край на живота си и така да сложи край на това проклятие, направено от някоя неземна зла сила още при раждането й. И ето че един ден реши да сложи край на живота си. Тя обмисляше как да го направи, докато вървеше към дома си, а силният дъжд сякаш я разубеждаваше. Красавицата бе забравила чадъра си, но това не беше проблем за нея. Докато вървеше из тясната улица тя видя едно момче, което се подпираше на една висока сграда, явно се криеше от дъжда. Това момче имаше черна коса, която в момента бе смазана от дъжда и падаше пред очите му. Сякаш в този момент излизаше от банята. Тайнствения младеж носеше бяла риза, която също беше подгизнала от дъжда. Момичето изпитваше страх да мине покрай него, защото често разминаването с други хора завършваше с обиди или презрителни погледи от тяхна страна. Тя все пак се престраши и тръгна напред без да поглежда към момчето, но истина беше, че тя по някакъв мистериозен начин бе привлечена от момчето. Нейният план да мине безшумно покрай него пропадна, защото то извика:
-Хей, извинете, че питам, но имате ли чадър? – момчето бе възпитано, те бяха на една и съща възраст, но той говореше така сякаш се обръщаше към госпожата в училище.
Момичето изобщо не отговори, защото си помисли, че това странно момче, което за нея не беше от този свят, се шегува с нея. Често се случваше, някой да се преструва мил само за да може накрая да й погоди някоя ужасна шега. Нея дори я беше срам да се обърне към момчето, но някак си усещаше топлата му усмивка и светещите му очи. Може би не от злина, а именно от добрина. Тази случка не напусна умът й през целия ден и може би това бе единственото, което я спираше да сложи край на живота си, засега. Мислите в главата й се бяха смесили и разбъркали, всичко беше на каша и тя не знаеше какво да мисли и какво да направи.
Това мистериозно момче обаче не излизаше от ума й. И ето че на следващия ден отново го видя. Отново на обърнал гръб на онази стена, криещ се от дъжда. Веднага, когато забеляза момичето, което този път се задаваше с чадър, момчето се затича към нея.
-Хей, отново ти – засмя се той с наистина чаровна усмивка, която не криеше никаква злина. –Може ли и аз да се скрия под чадъра ти, доста голям е –момчето, което се обръщаше към нея толкова възпитано преди ден, сега говореше се нея сякаш бяха стари приятели от детството.
Момичето изпадна в шок, ръцете й трепереха, а умът й се замъгли, тя не знаеше как да постъпи. Пусна чадъра и тръгна да тича, оставяйки момчето насред пътя. Ден или два тя не отиде на училище, не искаше да среща отново чернокосото момче. След като позабрави тези случки и си изби онзи образ на усмихващото се момче, тя реши да отиде на училище. Искаше да мине по друг път или да се прибере по-късно, за да не види отново там момчето. Направи второто, защото това все пак бе единственият път към дома й. Тя се запиля в училищната библиотека, просто за да мине някакво време и да се прибере по-късно. Вече навън се стъмваше, но дъждът бе изключително жесток, едри капки, които тропаха силно по покривите, а някъде в далечината дори се чуваха страшни гръмотевици. Тя вървеше по тясната и тъмна уличка и накрая стигна и до онази сграда, под която стоеше момчето, но не и този път. Тя погледна натам и видя, че синият й чадър е там на земята, просто оставен. Вдигна го и се зачуди дали онова момче не го е оставило там, за да по този начин й го върне след като тя не се е появила няколко дни. Мислите в глава й бяха безброй, но тя продължи напред към дома си вече със защита над главата си. Дъждът бе все така жесток, такъв дори и тя не беше виждала. Гръмотевиците се усилиха и наближиха като вече падаха точно над града. Следващият ден тя тръгна към дома си по обичайното време като искаше да благодари на момчето, че е върнало чадъра й, но него го нямаше. Това я остави трепереща на място, имаше чувството, че нещо лошо се е случило, но продължи напред. Минаха още няколко дни, а след това и седмица. Момчето го нямаше. Тя разпозна една негова снимка във вестника, на която попадна съвсем случайно. Новината обаче сякаш прониза сърцето й с нож. Малката статия беше именно за момчето, което тя толкова искаше да срещне, но уви нямаше как да стане. Момчето вече не беше сред живите. Явно го бе покосила някаква страшна болест. Момичето се натъжи и проумя какво всъщност е станало и че това момче може би е била любовта, която тя търсеше през всички тези години, може би нейното слънце и звезди, но уви навярно именно тя бе виновна за неговата смърт. Това студено време и този убийствен дъжд определено биха докарали болест на всеки. Нима той не бе използвал чадъра й? Но защо? Тя знаеше какво трябва да направи. Обърна се и затича обратно към училище като захвърли чадъра насред пътя точно там, където за първи път го срещна. Тя стигна до училището, което все още беше отключено, а след това стигна и до покрива на сградата. Без да се замисли, тя полетя надолу към асфалта като някаква красива птичка, изглеждаше щастлива. Докато падаше надолу тя усещаше, че вместо дъжда да я удря по гърба, именно слънчеви лъчи грееха над полета й. Тя продължи да следва светлината, докато отново не срещна момчето и двамата най-накрая се събраха някъде там в небесата.

да, смъртта.. колко често ми се случва да мисля за нея и за това има ли отвъд небесно изцеление, мистериозни и интересни земи, където да съм свободна от земните мъки...