Часовникът на стената удари единадесет, броени секунди след това вратата на кабинета най–сетне се отвори и отвътре излезе поредната „щастлива двойка“. Не знам в какви отношения са били преди идването си, но да бъда честен в момента изглеждаха така сякаш просто чакат да останат насаме за да си издерат очите.
– Приятен ден, очаквам ви отново във вторник в десет.– се чу гласът на терапевтката отвътре.
Младата двойка мина тихо по коридора и влязоха в асансьора все така безмълвни, дори не се поглеждаха. „Не ми се ще да съм на мястото на този клетник, един Господ знае, какво го чака“.
– Следващите да заповядат– дочух мекият глас на „докторката“ да ме повиква.
Влязох в малкото уютно кабинетче, което бе обзаведено с едно голямо вечнозелено растение и някакъв мъхест жълто-червен килим. По стените бяха окачени дипломите на младата терапевтка, а в единият край на стаята беше разположено едно от онези диванчета, където нещастните съпрузи седяха и разказваха за проблемите си и защо аджеба тайничко се мразят. Освен обичайните неща, в единият ъгъл забелязах една малка камера, която явно записваше разговорите. Очевидно, като нова в бизнеса, някой преглеждаше терапевтичните й сесии.
– Ти…? Вие сте сам?!?- запита ме дружелюбно младата жена, докато се опитваше да симулира усмивка.
– Ооо! Ами… да, сам съм. С приятелката ми сме разделени отскоро. Но на мен лично много ми се искаше да поговоря с някого за проблемите ми…нашите проблеми.
– За вашите проблеми? Вероятно ви е известно, че аз не съм психотерапевт, а брачен консултант, нали така?
Настаних се удобно на диванчето и се усмихнах вежливо на красивата жена.
– Няма да ме отпратите нали? Вече съм си платил „сеанса“.
За миг настъпи пълна тишина. „Докторката“ седна на големият си стол, наведе се и извади малко тефтерче на което имаше закачена химикалка.
– Така и така сте тук. Да поговорим, господин…?– каза тя и започна да си записва нещо.
– Ангелов! И от къде искате да започнем госпожо Христова? – усмихнах се аз.
– Госпожица!- поправи ме бързо тя- Ами, за начало ми кажете, защо се разделихте с приятелката си.
– Ами, да ви кажа честно, вината май е моя. В последно време, нямах достатъчно време за нея. Аз съм фотограф и ми се налага да пътувам доста, а и нейната работа й отнема доста от времето. Все се разминавахме. Имаше случаи в които не се виждахме със седмици, а уж живеехме заедно.
– Това звучи, като сериозен проблем.– отбеляза тя и отново записа нещо в тефтерчето.
– Да. Така се оказа. Нещата бяха доста зле и в крайна сметка, тя ме напусна. Дори не ми каза… представяте ли си? Просто, един ден след като се върнах от поредната си фотосесия, забелязах, че нещата й ги няма.
– Вероятно ви е била доста обидена, за да ви напусне така. А вие, на кой ден от връщането си разбрахте, че нея я няма?– усмихна се „докторката“.
– Е как… още на първият… вечерта де, когато тя не се прибра. Опитах се да й се обадя, но ми бе блокирала номера.– изричайки последните думи направих тъжна муцунка, за да замажа положението.
– Интересно. И не сте се чували изобщо с нея, така ли?
– Само веднъж. За около две минути. Тя ми каза, че ако не променя начина си на живот, не виждала смисъл да си губи времето с мен. И докато не реша, кое е по-важно за мен, тя или работата ми да не я търся.
– Приятелката ви ми се струва, като доста разумна жена.- кимна тя, хвърляйки ми един бърз поглед.
– Ооо даа. Такава е! Две мнения няма.
– И какво се случи след тези събития? Вие замислихте ли се над нейните думи?
– Абсолютно. Прекарах доста безсънни нощи в празното легло мислейки за бъдещето ни. Тя е единствената жена, към която съм имал толкова силни чувства, няма как да съсипя това, за да гоня кариера.
Чух силният удар на часовникът, който в този момент, съобщаваше, че е единадесет и тридесет.
– За съжаление времето ни изтече.- каза тя изправяйки се от стола си, подканвайки ме да си тръгна.– Само да ви попитам последно. Вие какво решихте?
На лицето ми грейна гигантска усмивка.
– Както вече ви казах, тя ми е по-важна от всичко, за това говорих с шефа си да ме премести, за да не ми се налага да пътувам.
Подадох ръка на „докторката“ за довиждане, но тя не я пое. Вместо това се обърна към бюрото си, написа нещо на тефтерчето, след което откъсна листчето прегъвайки го на две и ми го подаде.
– Да влезе следваща двойка- извика тя, докато ме наблюдаваше, как излизах.
Още със затварянето на вратата на кабинета зад мен отворих бележката да я прочета.
„ Колко пъти съм ти казвала да не идваш в работата ми?!? Довечера в осем на нашето място!“
…А аз си мислех, че тези сеанси не помагат...
Накрая ме усмихна.