Всичко изглежда съвсем същото. Точно, както го помня. Улиците, дърветата, тези създания щъкащи наоколо, забързали се за работа или Бог знае, на къде. Всичко си е същото, но някак по-различно. По-нереално. По-фалшиво. А аз си мислех, че аз съм този, който не е истински в този свят. И въпреки, че не бях наистина тук, все пак ми се струваше, че усещах лъчите на изгряващото слънце по себе си. Лекият полъх на вятъра и миризмата на новият ден. Колко странно чувство, да не си на мястото на което се намираш. Май, никога нямаше да свикна с това.
– Спомени? –долетя някъде отзад, дрезгавият глас на спътникът ми.– Изглеждаш напълно отнесен. Беше ти рано да се връщаш.
Рано да се връщам? Той, май се шегуваше. В момента дори не исках да си помислям, че ще се наложи да си тръгвам.
– Може да идем до моята къща, нали?- обърнах се към моя придружител.
– Щом желаеш.- отвърна вяло той хвърляйки още горящата си цигара на земята.– Но за малко. И ще трябва да тръгваме.
– Знам.
Носталгията ми се засилваше с всяка измината крачка. С всяко познато лице, което минаваше покрай мен. Всичко това, което преди приемах като рутина, сега ми се струваше, като нещо безценно.
– Съжаляваш ли?
За кой ли пореден път ме питаше това. Вече им бях загубил бройката. Нима толкова искаше да го чуе от мен. Знаех, че иска да е прав за всичко, което казва, но бях и сигурен, че и без моят отговор, той можеше да го види в очите ми…
В далечината виждах двора на моята къща. Целият бе обрасъл с бурени, цялото място приличаше на изоставено.
– Какво се е случило?- запитах всезнаещият си другар.
– Ами малко след, като ти си „тръгна“, майка ти се разболя и се наложи да я настанят в старчески дом, за да е под наблюдение. А колкото до къщата, мисля, че сега се продава.
– Ама ти сериозно ли…Дявол да ме вземе, колко време е минало тук?
– Внимавай какво си пожелаваш хлапе- засмя се той запалвайки нова цигара.– Колко време те няма ли? Не съм сигурен, но може да проверим.
– Как?- учудих се аз.
Той почука по външната врата. Чак тогава го видях… Три месеца. Така пишеше, точно три месеца , без техният обичан син и страхотен приятел… АЗ!
– Какво друго се е случило, докато ме нямаше? Кажи ми, моля те! Как са приятелите ми?
– За съжаление, не мога да кажа, че са добре. Лили си загуби работата, оплаквайки те. А Иван си има нов добър приятел. Чашката. – заяви с широка усмивка той.
– Забавно ли ти е? Нима в теб няма и капчица човещина? – изкрещях му аз.
Усмивката му изчезна.
– В мен ли? Питаш дали в мен няма човещина?- той хвърли поредният фас на земята и го стъпка с крак.- А ти помисли ли, какво може да се случи, след, като изоставиш всички? Ти се „отърва“, нали така хлапе? Но дори за миг, не ти мина през умът, какво нещастие ще донесе постъпката ти на близките ти хора, прав ли съм?- той отново се засмя и вдигна поглед нагоре.- Търсиш, човещина в мен, а всъщност ти си този, в когото тя е липсвала.
Отново ярката светлина.
– Време е да тръгваме приятелче!- той сложи ръката си на рамото ми.– Хареса ли ти посещението?
– Ти беше прав…Аз… Съжалявам…
Той ми намигна и се засмя с глас.
– Знам хлапе. Всички съжаляват, когато вече е твърде късно…
