Крайпътни мечти

Прекрасен летен ден. Птиците пееха някъде под сянката на високите дървета. Мелодията им бе красива пленителна и заслужаваща публика. Животинките щъкаха из забравените и обрасли пътеки скрити измежду боровете. Катериците пренасяха жълъди за зимата, трупайки ги в хралупите си. Тия опашати създания много приличаха на нас хората. Някои работеха, събирайки провизии за студената зима, други просто гледаха, а трети пък само изяждаха ценните жълъди. Пчелите търсеха скритите цветя в шубраците, за да може да изпълнят мисията си, от която зависеше живота им, този на прелестните растения, че дори и на хората. Обичах да гледам цветята, реенето на листенцата им от вятъра или лекото поклащане на стъблото всеки път щом до тях се спираше поредната пчела, за да ги дари с прашец. Беше наистина успокояващо да ги наблюдавам. Те не притежаваха емоции, нямаха чувства, не можеха да говорят помежду си, живееха си мирно и спокойно, докато настъпи денят, в който увяхват или пък биват унищожени от някое невнимателно животинче. Цялата гора бе като многочислен и добре синхронизиран оркестър. Измежду това парче земя цареше истинско райско спокойствие, поне преди ние да открием мястото и да го превърнем в наше „скривалище”.
-Хайде скачай, страхливецо! – хармонията и тишината бяха като една не много дебела пръчка в ръцете на дете, което със силни и постоянни опити щеше да я пречупи на две и да я унищожи, а накрая да я подхвърли на пътя. Ние внесохме хаоса и то заради езерото, което се криеше в края на тъмната гора, която беше зад гърба ми в този момент. Аз стоях на една скала, която, разбира се, използвахме като платформа, за да скачаме от високо във водата. Сигурно сме искали да сме като олимпийските гмурци и да правим вълшебни превъртания във въздуха и с финес да се приземим във водата, но уви нашите полети надолу не бяха толкова красиви и в повечето случаи завършвахме по корем в малкото късче вода. Сигурно нямаше и пет метра, но тогава като деветгодишно момче ми се струваха много повече. Гледах към бездната под мен и виждах приятелите си. Отвъд езерото се издигаше висока планина, която всяваше страхопочитание в сърцето на всеки стигнал толкова навътре в гората, че да я види в цял размер, тъй като от града се виждаше само високият й връх. Децата я наричаха „Огнената планина” заради някакви митове и страшни истории, с които родителите им са ги плашили, за да не си оставят зеленчуците на вечеря или да ги накарат да си легнат навреме. Беше толкова високо, че дори дърветата не смееха да растат там. Сивите оголени скали на върха почти докосваха облаците. Разбира се, така я бях запомнил като дете. Също и като скалата, която мислех, че е поне двайсет метра от езерото, но ако сега застанех до нея щях да разбера, че всичко е било просто илюзия на изплашения ми ум. Може би дори планината е малко хълмче. Защо изобщо си припомнях тези неща точно сега, вероятно защото пътувах точно натам, към малкото градче скрито в гората. Преместих се, когато бях на девет. Родителите ми получиха шанс за работа в големия град, която, разбира се, приеха. В денят на заминаването ми се разделих с безгрижното детство и с всички приятели. Трябваше да изживея истински кошмар в ново училище с непознати хора в непознат град. Ако си мислите, че годините, когато сте тийнейджър са най-хубавите от живота, значи наистина имате някакви проблеми с главата. Тогава нямаше социалните мрежи и малко по малко губех връзка с приятелите си. Но дори когато вече станах достатъчно голям, за да навляза в света на интернет, не потърсих старите си приятели. Пътищата ни се бяха разделили. Аз бях се променил, те също. Това е животът, неизбежно е. Дори не мислех за тях, най-вероятно и те за мен. Поне до този ден, когато отново пътувах обратно към миналото, връщах се в старата си къща и нямаше как да избегна срещата със старите лица. Бяха изминали цели седем години откакто се преместих, а сега трябваше отново да уча тук. Исках да започна живота си отначало и да съживя малкото светлина останала в душата ми. Може би щях да се представя с друго име и тайно щях да вляза под прикритие в редиците на старите познати.
-Извинете, свободно ли е? – съвсем се бях загубил из главата си, даже не бях разбрал кога автобуса е спрял на поредната спирка. Момичето изглеждаше с година или две по-голяма от мен. Явно забелязала, че съм със слушалки, тя протегна ръката си към мен, за да ме побутне и да привлече вниманието ми. Истината беше, че не слушах музика, слагах ги само, за да избягам от шума на автобуса и хората в него.
-Разбира се – прекъснах я, опитвайки набързо да прибера нещата си, които бях разхвърлял по седалките.
-Не се притеснявайте, на следващата спирка слизам.
Е аз бях щях да съм в този затвор на колела още поне пет часа, а в него вече се носеше застоял въздух овкусен от миризмата на чипс от задните седалки с незнайно гаден вкус – нещо между вмирисан чорап и бельо, носено със седмици, без да минава през пералнята.
-Аз съм…
-Кели, нали?
-Но как разбрахте?
-Носите си баджа, предполагам отивате на работа, разбира се, имайки в предвид, че е шест часа, най-вероятно сте втора смяна.
-Наблюдателен сте.
-Свикнал съм да си мълча и да наблюдавам хората.
За жалост спирката дойде и ужасният свистящ звук от спирачките на автобуса прекъсна разговора ни. Отново опрях глава на стъклото и се загледах навън. Сложих слушалките си и преминах прага на царството познато като тишина и спокойствие. Последните слънчеви лъчи се топяха във върховете на планините, които ни заобикаляха и наблюдаваха как малкият автобус се клатушка по тесните улици, покрити повече с прах отколкото с асфалт. Скоро и тези лъчи изгаснаха и слънцето примирено се прибра отново загубило битката с нощта. Мракът обгърна всичко наоколо. Имаше нещо страшно в тъмното. Не че ме беше страх от създанията с много глави и остри зъби, които се криеха измежду шубраците. Минах тази възраст, в която нещо такова да ме плаши, въпреки че се плашех лесно и дори един филм можеше да ме ужаси толкова много, че да не заспя с дни. В тъмното се криеше друга магическа сила, която ме стряскаше много повече. Един зов, вик, който ме привличаше като песента на сирените, които дават последна надежда на изгубилите се моряци. Прекарай много време в мрак и накрая ще започне да ти харесва и може би дори ще се почувстваш у дома си. Сладката тишина, която предлагаше луната. Безбройните мечти, които бяха под формата на звезди в небето. Успокояващата песен на щуреца в синхрон с вълчият вой някъде далеч зад хоризонта. Но това привидно спокойствие все пак беше плашещо само по себе си. Подскочих от поредната неравност по пътя, през която шофьора мина без да се замисля за заспалите си пътници. За малко да изтърва и телефона си, който стисках в ръка. Мразех тия устройства и ето че все пак го стисках в ръка сякаш бе по-ценно от всичко друго на света. Вече дори не си спомнях името на човека изобретил тия „умни” телефони. Може би бяха наречени така, защото бяха в пъти по-умни от хората, които ги използваха. Но дали господина, който е дал толкова от живота си, за да изобрети тая машина е знаел, че един ден ще пороби човечеството. Нека бъдем честни, колко хора виждате по улиците с телефони в ръка. Не ги интересува дали ще ги блъсне кола, за тях е по-важно да ровят в телефоните си. Дори аз, който ги обвинявам, не бях по-различен. Не можех да издържа и минутка без отново да отключа телефона. И наричат това еволюция? Какво изобщо е еволюцията? С мои думи това е развитие и промяна към по-добро. Точно както според Дарвин сме стигнали от маймуната до пещерният човек, а после и до модерният човечец роб на технологиите. Да не мога да отрека, че сме постигнали неща, които преди години са били невъзможни. Технологиите са толкова напреднали, че всеки ден се появяват нови и все по-нови неща. И все пак, голяма част от обществото върви назад по еволюционният път. Щеше да е хубаво някой наистина да може да се върне и да каже на пещерните хора, че са се провалили. Човешкото развитие в днешно време не е положително, следователно не може да се нарече еволюция, а по-скоро деградация. Поредната дупка на пътя обаче ме извади от размислите. Секундите минаваха бавно, минутите съвсем се тътреха, а часовете дори не искаха да тръгнат. Исках да избягам от превозното средство и най-накрая да съм свободен. Мразех дългите пътувания, те бяха уморителни и неприятни. Някакъв господин на предната седалка хъркаше толкова силно, че щеше да събуди и мечките скрили се в пещерите си някъде в подножието на планините. Опитвах се да не обръщам внимание и да се успокоя. В главата ми звучеше пиано отново, но и то не вършеше работа. Единайсетата соната на Моцарт бе заглушавана от хъркането на човека пред мен. Изобщо не можех да чуя темпото или различните тактове, мелодията в главата ми звучеше повече като на някое тригодишно дете, което за първи път виждаше пиано, отколкото на великия Моцарт. Някак си успях да издържа и последният час от пътуването и най-накрая навлязохме в населено място. Виждаха се малки къщички встрани от пътя. Спирахме все по-често, за да слизат пътници и накрая може би останах единствен. Все пак моята спирка беше последна, но вече бяхме толкова близко, че го усещах във въздуха. Шофьорът направи няколко резки завоя, а автобуса подскачаше от големите дупки по пътя, който вече дори не можеше да се нарече така, по-скоро карахме по горски път, а не по асфалтиран. След като отново се настаних удобно в седалката си след дупките, отново се загледах през прозореца. Пред мен се разкриваше невероятна гледка. Самата Огнена планина се издигаше високо над всичко останало и хвърляше зловеща сянка над целия град, който вече шофьора виждаше през предното стъкло. Нямата си представа какво чувство на облекчение ме сполетя, когато вратите на автобуса бяха спрели. Малкото градче нямаше автогара, само един знак, за да знаят къде шофьорите да спират. Нищо не се беше променило. Поне на пръв поглед. От този момент започваше моят нов и анонимен живот. Можех да бъда всеки. Можеше да съм готиното момче, което ходи със скъпи дрешки и слънчеви очила, дори да е зима. Или пък забавният, душата на компанията. Това бяха само стереотипи, но наистина можех да започна отначало.
-ЕДИ, ЕДИ! – по дяволите, това бях аз. Плановете ми за нов живот бяха смачкани и изхвърлени в кошчето. Към мен тичаше момиче. Очите й бяха сини като моите, но лицето й ми беше непознато. И все пак само с едно момиче някога съм бил приятел и явно това беше тя – Джеси. Цялото място беше пусто. Часът наближаваше полунощ и улиците бяха все така празни.
Накрая момичето стигна до мен и измерено от тичането си едвам успя да промърмори няколко думи, които нямаше да чуя, ако наоколо не цареше пълна тишина:
-Ти ли си, Еди?
-Не – хванаха сака си и тръгнах напред.
-Значи все пак си ти – засмя се момичето и ме настигна. –Променил си се.
-Разбира се. Всички се променяме.
Дори малкото градче се беше променило, въпреки че на външен вид това не можеше да се забележи, аз го усещах. Във въздуха се носеше някакъв странен аромат. И не, нямах предвид сладникавият парфюм на Джеси. Някаква зла сянка бе надвиснала над града.

много увлекателно пишеш

Благодаря

Спомнях си онази семейна вечеря сякаш беше в деня преди заминаването ми, а всъщност вече бяха отминали месеци. С майка ми седяхме на масата, препълнена с всякакви вкусотии. Яденето беше топло и ни изкушаваше със своята чудесна миризма. Слънцето отдавна бе се оттеглило от поста си и само звездите правеха компания на самотните вълци. И тази вечер, както всяка предишна, ние чакахме баща ми да се прибере от работа, за да седнем като едно семейство на масата. Аз бях този който предложи семейните вечери, така че нямах право да се оплаквам. Винаги съм завиждал на прекрасните семейства по филмите, които се разбират чудесно и винаги вечерят заедно. Но все пак това не беше истинско. Реалността бе съвсем различна. Тази вечер обаче бях щастлив, че баща ми закъснява, защото исках да говоря с майка си. Знаех, че тя ще бъде по-лесна за убеждаване. Баща ми беше суров и ако нещо в разговора не му харесваше просто щеше да не му обърне внимание.
-Какво? Искаш да се върнеш там? Но защо? – не знам какво очаквах, едва ли щеше просто да се съгласи и да каже „добре” след което да нападнем вкусната вечеря.
-Знаеш, че не ми харесва тук. Искам да се върна. Сърцето ми го иска – определено преувеличавах, но знаех, че това е единственият начин да я убедя.
-Не ставай глупав. Тъкмо се настанихме тук. Баща ти никога няма да се съгласи да напусне работа и да се преместим отново.
-Аз не искам това. Ще се преместя сам. Къщата е все още на наша, нали? – явно никой не искаше да купи старият ни дом. Може би защото никой не искаше да живее в това малко и загубено от картата градче.
-Не мога да те пусна. Баща ти също няма да те пусне!
-Ами ако успея да го убедя? – в този момент вратата се отвори и през нея влезна именно баща ми. Той постави якето си на закачалката до вратата и тръгна направо към нас.
-Хей какво става тук? – явно най-накрая бе усетил атмосферата в стаята. Аз бях скочил от стола си с ръце свити на юмруци, а майка ми стискаше хубавата си нова покривка.
***
-Еди, къде изчезна? – гласът на Джеси ме върна в реалността.
-Просто не мога да повярвам, че майка ми ти се е обадила. Тя беше против идването ми тук – отново бяхме насред тъмните улички под красивата луна. Наистина бе празно. Нямаше нито една загубила се душа, която да скита с нас.
-Може би се притеснява за теб и иска да те пазя – лека усмивка изскочи на лицето й, която усещах дори с гръб към нея. Такава си беше тя. Винаги усмихната и позитивна. Сякаш около нея имаше една сфера щастие, която завладяваше всеки човек приближил се на няколко метра.
-Така като се замисля не си се променила много.
-Какво имаш предвид?
-Имаш същата усмивка както като бяхме деца.
-Е ти пък си се променил. И то много. Станал си по-висок. Свалил си килограмите. Даже си променил прическата. Какво стана с гнездото, което имаше на главата преди? – изведнъж сериозната ми гримаса изби на смях, защото точно така описвах и аз прическата си – гнездо. Но това вече беше минало.
-Вярно е, че съм станал малко по-голям и със сигурност мисленето ми се е променило, но това не означава, че съм чак толкова различен от преди – промяната наистина бе неизбежна, поне външната, но може би хората винаги си оставахме такива каквито сме. Или се превръщахме в това което ни бе заложено някъде дълбоко в душата.
-Затова че си по-голям ще се съглася. Но все още се губиш в мислите си толкова, че понякога не различаваш реалността и това което се случва в главата ти.
-За какво говориш?
-Хайде де. Дори като деца понякога толкова се отнасяше в училище, че започваше да си говориш сам по време на час.
-Не е вярно.
-Дори си спомням как веднъж размишляваше на глас за глобалното затопляне по време на физическо, докато волейболната топка не те удари по лицето – двамата започнахме да се смеем и вече уличките не бяха толкова тихи и самотни. Вече знаех, че връщането ми тук е правилното решение.
Повървяхме още малко, докато не стигнахме до центъра на града. Виждах кметството, което изобщо не се беше променило. Градската библиотека, пазара, който бе затворен и щандовете бяха покрити също не бяха се променили. Дори парка, в който често играхме като деца. Сякаш времето тук бе спряло, а аз бях някакъв странник, който идва от бъдещето. Не виждах нито една нова или ремонтирана сграда.
-От утре на училище, а?
-Отново се бях отнесъл, нали? – тя само кимна с глава.
-Ще те чакам пред вас за училище.
-И сам мога да стигна, едва ли пътя до там се е променил.
-И все пак, ще те чакам – сферата на щастието бе в пълна сила. Само с присъствието си до нея ми се искаше да се усмихна или да кажа нещо забавно. Това не бях аз. Или пък бях? Моята същност, която загубих, когато се преместих. Трудно е в един фалшив и лъжлив свят да откриеш истинското си Аз. Без да осъзная бяхме стигнали до къщата на Джеси, а на тротоара пред нея стояха родителите й. По-скоро на каменната пътечка, която стигаше до верандата им. Целият двор бе украсен в цветя. Патрик и Джулия бяха имената им, ако си спомнях добре. От далеч се виждаше, че тя е тяхна дъщеря. Те имаха същите глупави усмивки на лицето й. Колко ли ги болят челюстите, когато се събудят сутрин? Колкото и да исках не успявах да насиля усмивка на лицето си. Изглеждах странно, че дори малко страшно в тази мрачна нощ.
-Добре дошъл у дома – за малко щях да повърна. Синхронът, с който го казаха, беше по-перфектен и от плувците, които се състезават в синхронното плуване. Въпреки че ми се гадеше, трябваше да отговоря:
-Благодаря – помахах с ръка по-скоро на Джеси, а не на странните й родители. Погледът й казваше „съжалявам за тях”.
-Нали знаеш, че винаги си добре дошъл в тази къща? – за щастие този път беше само баща й.
-Разбира се. Благодаря – накрая вече им обърнах гръб и тръгнах по тротоара към своя дом. След не повече от две минути стигнах. Та ние бяхме почти съседи. Малката къща нямаше двор като този на Джеси, нямаше пътека или веранда. Но пък имаше две високи дървета в задния двор, които пазеха сянка на малката постройка. Също така зариваха покрива и двора с иглички. В нощта тази къща изглеждаше зловеща като бърлога на злото. Отключих почти изгнилата дървена врата с ключа, който майка ми беше дала. За мое щастие всичко си беше така както го бяхме оставили. И за още по-голяма радост, електричеството все още работеше. Включих абсолютно всички лампи на първия етаж и се запътих към кухнята. Пуснах щорите, за да новите ми стари съседи не гледат какво върша. Хладилника беше абсолютно празен. Трябваше след училище да напазарувам, за не умра глад. Най-накрая бях в къщата. Леглото беше все толкова изкушаващо, часът бе около два през нощта. И все пак не ми се спеше. Спането все пак си бе загуба на време, нали така? Още от малък имах проблеми със заспиването. Или по-скоро с това което се случваше след като заспя. Ужасяващи кошмари ме преследваха. Причината не беше ясна, но няколко пъти майка ми ме води на доктор, за да ме прегледа. Още докато бях малък се опитваха да ме тъпчат с хапчета, но по едно време реших, че няма да ги взимам и започнах да ги изхвърлям. Не можех да спя, бях нервен и само пианото ме спасяваше. Красивите мелодии на велики композитори. Започнах сам да се уча как да свиря. Но в днешно време в интернет има уроци за всичко. Малко по малко станах достатъчно добър. Не можех да свиря вкъщи, защото нямахме пиано, но в училище госпожата по музика ми даваше да свиря на пианото в музикалния кабинет, когато си поискам. Това ми липсваше най-много в този момент. Пръстите ми трепереха и се движеха в такт, но не чувах мелодия в главата си. Тя бе сива и беззвучна. Единственото, което достигаше до ушите ми бе лекото бръмчене на лампите, които пируваха, че отново работят след толкова години. Остана ми само един вариант. Седнах на дивана пред телевизора и започнах да щракам нервно с дистанционното. Усещах някакво зло не само в къщата, но и в града. Сякаш ме следеше. Не чувах стъпки от горния етаж, нито пък гласове в статичния шум на телевизора. Познавах този тип ужас. Може би и най-страшният. Говоря за онова усещане, че някой те наблюдава или пък усещането на нечий дъх във врата си. Когато лампите изгаснат и усетиш, че има някой зад теб, дори го чуваш. Но когато се обърнеш няма нищо. Освен някой паяк на стената. Мразех паяци. Дори малките. Нямаше насекомо, животно, човек или нещо друго на този свят, което да ме плаши повече от паяците. Дори пред мен да се явеше дух, нямаше да изпитам и половината от страха, когато видя някой голям паяк на стената до леглото си. А може би просто всичко беше в главата ми. Силното въображение играе подобен номер на всеки останал сам вкъщи. Особено ако е вечерно време. Най-вероятно нямаше нищо зло в града. Може би и хората си бяха все така мили и добри като в миналото. Нямаше за какво да се притеснявам. Евентуално заспах, гледайки някакъв глупав филм. „Знаех си, че мога да разчитам на Холивуд, за да ме приспят” – бяха последните ми мисли преди да затворя очи за няколко часа.

Тик-так
Тик-так
Часовникът над главата ми бавно и мъчително изброяваше секундите оставащи до изгрев слънце. Лаят на съседското куче се превръщаше в песен, която омръзваше след хилядите слушания. Всеки път, когато домашният любимец, в отсрещната къща, си отвореше челюстите, агонията ми се увеличаваше. В ъгъла на стаята виждах сянка от миналото, която явно потъркваше ръце доволно, докато гледаше мъчението ми. Отново трябваше да прибягна към най-доброто лекарство – кафето.
Тик-так
Тик-так
Не знам как успях да закъснея след като бях буден през цялото време. Джеси всеки момент щеше да почука на входната врата, а аз дори не бях приготвил дрехи, с които да ида на първия си учебен ден. И ето че докато тичах из къщата, почукването дойде. Старото дърво трепереше под силната ръка на момичето. Не знам дали искаше да почука или да нахлуе, разбивайки вратата с ръце. Отворих вратата, прекъсвайки ударите по нея. От другата страна беше Джеси, но до нея стоеше момче. Най-вероятно той бе виновника за силното блъскане. Физиономията му ми бе позната.
-Хей Еди, виж, това е Ари! – все така жизнерадостно и приповдигнато говореше тя. Ари беше третата част от нашето старо приятелство. Като малки постоянно движехме заедно. Определено той беше най-добрият ми приятел. Сега обаче изглеждаше различно. Винаги е бил лудата глава в нашата компания. Измисляше какви ли не глупости. Като да откраднем домати от някоя сергия и да замеряме прозорците на някоя къща. Или пък да слагаме всякакви миризливи неща в бюрото на учителя. В този момент стоеше срещу мен и се усмихваше.
-Как си Еди?
-Добре, ще тръгваме ли? – усещах разочарованието в лицето му, но и виждах една малка искра в очите му, която казваше „радвам се, че не се е променил”.
-Трябва да ти кажем нещо. Сега сме… - започна Джеси, но я прекъснах.
-Гаджета, нали?
-Как позна?
-Стоиш близо до него да не кажа, че се облягаш на него. Плюс това, откакто сте дошли се държите за ръце.
Винаги съм бил скаран с любовта и някак си тя винаги ме подминаваше, така че намирах нещо в техните действия, което караше, набързо хапнатият сандвич, да се връща по пътя нагоре.
***
Вървяхме надолу по пътя, улиците ту се стесняваха, ту се разширяваха. Въпреки че бяха минали години, всичко си беше както преди. Имаше някакво чувство на носталгия, което се прокрадваше в дълбините на душата ми. И все пак, достатъчно ли е всичко това за да се подобри състоянието ми.
-Състоянието ти? – гледаше ме учудено Ари, явно отново бях започнал да мисля на глас. Разбира се, че те не подозираха за кошмарите, хапчетата, параноята или пианото.
-Нищо не се е променило, а? – направих се, че не съм чул въпроса му и бързо смених темата. В този момент обаче пред нас се извиси голямата сграда на училището.Многобройни стълби водеха до двора му. Големият паркинг преди стълбите вече беше пълен с коли, деца се изсипваха на групи и бързаха за първия учебен час. В двете страни на стълбите имаше току-що посадени дръвчета, а за контраст зад тях бдяха стари и високи борове. Десетина метра след стълбите идваха и още три стъпала, които вече водеха до входната врата на зданието. Над белите врати имаше лъскав знак с името на училището. Сградата бе на три етажа, а на всеки етаж имаше по шест стаи.
Вече ми бяха казали, че ще съм в класа на Джеси, следователно и в този на Ари. Тримата се запътихме към класната стая. Коридорите бяха дълги, а на няколко места имаше саксии с високи зелени растения. По стените бяха закачени разни картини или рисунки от някой училищен конкурс. Оставаха няколко минути до началото на първия час и по коридорите все още жужаха малки и големи ученици. Малките, разбира се, бяха по-притеснени от началото на учебната година и все още обикаляха объркани през всички стаи, докато намерят своята. Старите кучета, ветераните, или просто по-големите ученици, се движеха безшумно сред дребосъците. Повечето носеха отегчени физиономии окачени на лицата им. Джеси и Ари ме водеха към класната ни стая. Тя се намираше в края на коридора на първия етаж. Изглеждаше като съвсем обикновена стая. Бях нервен. Вероятно вече всички знаеха, че ще има нов ученик в класа. Все пак преди няколко месеца идвахме с майка ми, за да се запиша в училището. Тогава се запознах и с повечето учители. Зад бялата врата се чуваха приповдигнати гласове. Изненадани погледи ме посрещнаха. Не обръщах внимание на шепотите им, а просто си търсех място. Повечето от дървените чинове бяха вече заети. При Джеси и Ари веднага отидоха две момичета. Не исках да се натрапвам в приятния им разговор, затова реших, че ще се справя сам в този хаос от хора. Виждах два свободни чина отзад и разбира се, се запътих към този до прозореца. Седенето до прозореца ми даваше възможност изобщо да не слушам учителите, а да наблюдавам планините, които се извисяваха над стоманеният хаос. Облаците, които плавно носещи се, бдяха над хората. А пък хората бяха най-интересното в този разнообразен пейзаж извън училището. Някои бързаха за работа или пък бързаха да се приберат от работа. Ходеха с наведени глави и се подминаваха един друг. Единствено телефонният екран светеше в очите им. Всяка друга светлинка бе изчезнала. Мечтите бяха потъпкани от ежедневието, а добротата бе загубила войната със злото. Приближих се към дървената маса до прозореца в самото дъно на стаята. Там обаче нямаше стол. Обърнах се да си взема стол от друг чин, но срещнах тревожният поглед на едно момиче, което бързо доприпка до мен. Тя беше по-ниска от мен, косата й бе къса, а очите й гледаха зад стъклата на очилата й с големи рамки.
-Съжалявам, но тук седи Шарлот - тревожно каза.
-Добре тогава – усмихнах се аз и седнах на съседното място до празния чин. Момичето, вече спокойно, се завърна с бърза крачка към своето място, а звънецът удари, но сякаш звука му бе попит от стените и никой от стаята не го чу, защото никой дори не помръдна. Всеки продължи с разговорите си и смеха все още кънтеше из помещението. Останалата част на коридора замлъкна, а отвъд нашата стая се чуваше само леко трополене и скърцане по пода, както и стъпки, тежки и уморени. Вратата започна да се отваря и всички се наредиха и млъкнаха, сякаш това бе рутина за тях. През вратата първо се подаде момиче в инвалидна количка, а след това и госпожата, която и помагаше да стигне до тук. Като че ли погледът на момичето обаче казваше – „ по дяволите и сама мога”. Учителката застана зад своето бюро, а момичето започна само да върти големите колела и тръгна към мен. Очите й бяха тъжни, но в същото време и горяха от копнежи, за разлика от хората, които бях срещнал досега в този град. Кафявата й коса се спускаше и почти се оплиташе в колелата. Тя бе слаба и стройна, най-вероятно и висока, но в седнало положение нямаше как да се каже с точност. Имаше нещо детско и невинно в нея, но и нещо болезнено и скрито надълбоко. Тя идваше право към мен, но направи лек завой и се настани до мен, на чина до прозореца. Явно затова нямаше стол.
***
Бързо часовете ми омръзнаха, а умът ми смени училищната обстановка с тази на гората. Върнах се назад във времето, когато като малки ходехме на езерото скрито под „Огнената планина”. Денят беше горещ, вятърът пареше бузите ни, а птиците пееха за нашия поход през мистериозната гора. Спомнях си всичко, това бе последното ми горско приключение преди да се преместим. Следвахме отъпканата кална пътека към малкото езеро. Клонките се пречупваха под краката ни, а дърветата тихо шептяха. Пътеката към езерото скоро направи рязък завой надясно, но ние стремително продължихме напред. Пред нас се издигаха високи трънаци, прикриващи стар и забравен път навътре в гората. Явно не си спомнях всичко от този ден. Ари смело стъпваше през бодливите храсти , а ние с Джеси го следвахме. Всички бяхме тихи, като че ли изпълнявахме тайна мисия насред гората. Бързо прашната диря, която наричахме пътека, стана по-стръмна и камениста. Птиците вече не пееха, а дърветата по-скоро шептяха зловещи слова. Ари като истински водач успя да ни преведе през всички препятствия и стигнахме до една голяма поляна.
-Добре дошли в Огнената планина – каза той с усмивка, мисията му бе изпълнена. Но пътят не приключваше там. Пътеката продължаваше нагоре и само нагоре. А там лежеше най-голямата тайна, която не биваше да разкриваме…
-Хей, новото момче – усетих леко побутване по рамото и веднага очите ми се отвориха. Отново бях в клас. –Не заспивай още в първия си час – Шарлот бе тази която ме извади от транса ми. Щом никой в класа не ме гледаше странно и не ми се смееше, то значи не си бях говорил сам през цялото време. Интересно как през нощта не мога да спя, но в училище винаги ми се получава.
-Благодаря. Може да ми викаш Еди.
В този момент звънецът изби и мелодията му даде край на този час. До мен веднага се появиха Ари и Джеси, които ме издърпаха от класната стая. Водеха ме някъде, но не си спомнях толкова добре училището, че да разбера къде. Качихме се чак до третия етаж и тогава го видях. Първата стая точно срещу стълбите имаше малка табелка „музика”, което означаваше, че това е стаята, където по малките ученици учеха музика.
-Нека да позная. Майка ми ти е казала, че свира на пиано?
-Да. И вече говорихме с госпожата и тя се съгласи да идваш, когато си поискаш. Стига наистина да можеш да свириш, защото пианото си е нейно и не иска никой да й го докосва. Всичко беше прекрасно, а вече не трябваше да насилвам усмивката си на лицето. Прекрасните мелодии на Бетовен го правеха вместо мен. Чувствах се прероден. Но звънецът изби отново…

не знам как успяваш, но е много меланхолично и свежо едновременно