Пролог
-Моля те, не ме убивай – хлипаше мъж на средна възраст, с побеляла коса, изсъхнали очи и свлекла се кожа. Ръцете му бяха стегнати с въжета за стол, а около китките му вече шуртеше кръв от ожулената му кожа. Голият му гръб докосваше студената облегалка на металния стол. Въздухът бе влажен, мразовит и носеше едно чувство на безнадеждност в малките прашинки, реещи се в затвореното и тъмно помещение. Навън кротко си валеше, капките удряха по тавана на това мазе, светкавици осветяваха нощното небе, но се чуваха заглушено, сякаш падаха някъде далеч зад хоризонта.
-Да не те убивам? Съжалявам, но затова си тук. Ти си моята поредна жертва – пред прегърбеният и отчаян мъж се извисяваше висок и строен господин. Тъмно сако, черни дебели очила и сини очи, които бяха единствената светлинка в мрака. Говореше спокойно и отчетливо. Думите му гърмяха в стаята и след това бяха попивани от дебелите стени.
***
-Е, господин Детектив, не се ли вълнувате от завръщането си в родния дом? – млада жена побутваше спящия до нея мъж, а друсането на автобуса, който точно в този момент минаваше през дупка в стария прашен път, също помагаше.
-Хайде де, Аби, остави ме да поспя. Все още е тъмно навън – мрънкаше брадатият.
-Но почти сме там, Еди – отвърна тя развълнувано и посочи към малката табела за навлизане в града, автобуса отново подскочи.
-И не, не се вълнувам, че се връщам в дупката, от която едвам изпълзях – засмя се и разтърка очите си. Препипа джобовете си, за да се увери, че всичко е на мястото си.
-Стига де, нали сме тук само на почивка – усмихна се тя, в ръцете стискаше дебела книга с тъмна корица и червен крещящ надпис: „Поглед в нощта”.
-Какво четеш? – заинтересува се Еди, въпреки че вече знаеше отговора. Знаеше защо точно тази книга и знаеше на какви въпроси трябваше да отговаря след секунди.
-Не знаех, че известният писател – Уорън Флейм, живее в този град. Познаваш ли го? – очите й грееха, а гласът й трепереше.
-Да… с него бяхме нещо като приятели – това му бе досадно, но явно Аби не го забелязваше.
-Какво стана?
-Нищо. Аз реших да си търся късмета някъде другаде, а той остана тук – автобуса още веднъж подскочи, но този път, влизайки в малката автогара, където имаше две места за паркиране, чиито бели очертания отдавна се бяха изтрили. Сградата до тези места бе като всяка друга, леко клюмнала, стара и ухаеща на нещо изгнило. Нищо не се бе променило. Дори десет години по-късно Еди все още разпознаваше сградите, магазините, дори някои от хората. Всичко беше в застой в малкото планинско градче. Бяха като в клетка, заградени от високи хълмисти планини, зелени гори. Еди бе средно висок, носеше измачкан тъмносин костюм и неприлежно сложена вратовръзка, искрящ и чисто нов годежен пръстен. Аби имаше същия. Тя бе несъмнено красива и често Еди се чудеше какво прави с него. Червената й, мека коса се спускаше почти до земята, когато не бе вързана на кок, както в този момент. Тя носеше малки, сладки очила, които използваше предимно, за да чете или да гледа някое глупаво телевизионно предаване. Тя хвърляше погледи навсякъде и искаше да възприема гледката, която виждаше за пръв път. За нея всички се къпеше в слънчевите лъчи, птичките пееха, а въздуха бе идеално чист и свеж. Нямаше фабрики, камиони, дори коли едва имаше.
-Красиво е.
-Все същата дупка – отговори леко намусено мъжът и вдигна тежките сакове, които жена му бе препълнила с всякакви неща, от които със сигурност щеше да се намери и нещо изключително ненужно.
