Да се влюбиш в Демон

Това е история, която вече съм писал..няколко пъти. Всеки път е различна. Може би това е последната и истинска версия, а може би не. Надявам се да ви хареса

Ръката й бе все така нежна. Усещах горещите целувки по моето изстиващо тяло. Зелените очи, които в повечето случаи не изразяваха никаква емоция, този път преливаха от тревога. Дори сълзите й бяха успокояващи, всяка една от тях ми донасяше искрица надежда и топлина, когато се разбиваше върху кожата ми. Може би се надяваше, че това ще ме върне към живота, но уви вече беше прекалено късно. Бях между живота и смъртта. Бих казала, че тялото ми бе мъртво, но душата ми все още беше в стаята. Виждах бледото й лице и залязващите й очи. Исках да извикам: "Остави ме, забрави ме". Знаех, че тя ще стои там, завинаги. Както знаех, че спомена за нея няма да ме напусне, където и да попадна след смъртта си. Този път няма връщане назад.
***
Мислите си, че Ада е пълен с рогати демони, пода е нищо друго освен горяща лава и единственото, което се чува в далечината са страдащи викове. Не е така. Онази сутрин аз прекрачих истинският Ад. И то след като минах през стотина стъпала, вече почнали да рухват. Нямаше лава, а високи дървета. Близо стогодишна секвоя се издигаше от дясната страна, а наляво широк училищен двор. Още си го спомням, сякаш бе миналата седмица. Слънцето се издигаше над планината и озаряваше сградата. Беше 8 без 10 и на входната врата се блъскаха ученици, бързащи да влезнат преди приятелите си. Нямаше крясъци от болка, а само изблици на смях някъде в далечината. Прекрачих прага, любезно приветстван от охранителя отпред. Той бе висок, грамаден човек, вече на такава възраст, че по главата му не бе останала много коса. Веждите му бяха намръщени, но поздравяваше всеки ученик с усмивка. И тогава хаосът ти удря звучен шамар през лицето. Коридорите гъмжаха от малки и големи. Отляво бяха стаите, до всяка врата бе закачена малка бяла табелка, на която с черни букви пишеше съответния предмет. Стените - боядисани в някакво бледо оранжево като на места се виждаха следи от стъпки или футболна топка. В празното пространство на стените, между стаите, висяха различни снимки, извадени от събития и тържества свързани с училището. Всички бяха заети със собствените си неща, никой дори не ми обърна внимание. Не знам защо очаквах да чуя вик - "хей, ето го новото момче" и веднага да погледите на учениците да попаднат върху мен. Мразех това. Мразех да съм център на вниманието. Е, явно бях гледал прекалено много филми, защото нищо подобно не стана. Влезнах в новата си класна стая, където останалите вече бяха заели местата си. Не беше нищо особено. Отпред бялата дъска, до нея бюрото на учителя. Пред тях - двуместните чинове, наредени в три колони. На задната стена висеше стара карта на света, пожълтяла и захапена по ъглите. Може би защото това бе първият учебен ден, госпожата вече бе вътре, дори звънецът да не бе ударил. Тя бе ниска и пълничка женица, чиято рижаво-кафява коса бе вързана високо, за да не пречи на дребните й изцъклени очи. Тя с леко кимване и усмивка ме приветства в стаята, исках възможно най-бързо да си седна, затова набързо разгледах стаята и видях, че единственото свободно място бе до едно чернокосо момче, което седеше до прозореца и замислено гледаше навън. Дори присъствието ми, не можеше да го разсее. Мислех си да го попитам, дали може да седна до него, но не ми се искаше да нарушавам спокойствието му. Очите му бяха черни като нощта, мрачно се бе опулил, наблюдавайки нещо на двора. Косата му също бе черна и явно скоро не се бе срещала с гребен, тъй като стърчеше навсякъде. Вече можеше да се усети хладният есенен вятър, сутрините бяха студени в малкото градче, заобиколено от високи планини. Гъстите му вежди нещо се намръщиха и съвсем неочаквано, без дори да ме погледне, устата му се отвори:
-Кога се преместихте в града?
-Моля? -изненадан, че изобщо е разбрал за моето присъствие. -Тук съм израснал.
-Как така? Не си ли нов?
-Досега бях на домашно обучение.
-Странен си - най-накрая измести поглед от гледката навън и се завъртя към мен, забелязах, че носи черна тениска на "Pink Floyd". -Мисля, че ще си допаднем. Аз съм Томас, а ти си?
-Уорън - смъмрих и погледнах напред към госпожата. Понеже това беше първият учебен ден, часове нямахме, а само няколко приветстващи слова от класния ръководител. След това всички бяхме свободни да си ходим. Докато излизахме от стаята, успях по-добре да огледам Томас. Със сигурност бе по-висок от мен, изглеждаше като "лошите момчета" от филмите. Черната тениска бе допълвана от същия цвят прилепнали панталони и кецове, които пък леко изпъкваха с белите си черти отстрани. Още преди да излезе от сградата, стискаше кутийка от цигари в лявата ръка. До него бързо притича момиче с права кафява коса, която се спускаше до кръстта й. Кожата й бе бледа, а очите - зелени бижута. Беше загащила широка бяла тениска, която човек щеше да си помисли, че е мъжка, а може би и беше. Късите й, розови панталонки обаче определено не бяха, украсени с бели цветчета. Сърцето ми прескочи. Гърлото ми пресъхна. Но краката ми се подкосиха чак когато Томас се обърна и ме видя. Очите му светнаха и замаха с ръка.
-Хей, мой човек, идваш ли?
Последвах го, вече бяхме извън двора на училището, зад едно малко магазинче, където имаше две дървени пейки и маса. Когато най-накрая ги настигнах, пред лицето ми застана непознатото момиче. Усещах сладникавият аромат на парфюма й. Изчервих се, докато нейното лице остана така бледо като на призрак.
-Къса руса коса, сини очи, очила, не особено висок...не си в базата ми данни - изстреля бързо тя.
-Какво?
-Не обръщай внимание, понякога е такава - засмя се момчето с цигара в уста. -Уорън, това е Емили и обратното.
-А! Новият ученик.
Преглътнах трудно. Сърцето ми отново прескочи. Направих две малки крачки назад.
-Какво, мислиш ли, че е достоен?
-Ще трябва да се докаже - отговори момичето като скочи назад, отдръпна се и седна на пейката.
-За какво говорите? - не получих отговор, но смехът им ми подсказа, че просто се шегуват.
Винаги се придържах към предварително изготвен план. Да, знам че често животът е това, което се случва, докато ние си правим планове, но цялото ми съществуване бе изградено върху идеята, всичко да е планирано и да не поемам никакви рискове. Коли профучаваха недалеч от нас. По някое си време се показа една дебела жена от магазина, потъркваше ръце и подсмърчаше шумно. Помоли ни да си купим нещо, за да използваме пейките им или просто да напуснем. Нито Емили, нито Томас реагираха. И двамата бяха загледани в далечината, където се виждаха два силуета да се приближават. Единият силует принадлежеше на високо и мускулесто момче, само по бял потник. Главата му бе гола, очите големи, веждите тънки. За неговата мускулеста ръка се държеше момиче, с къдрава черна коса, все още с летен тен и широка бяла усмивка. Дори от далеч се виждаше любовта помежду им.
-Хайде, да се махаме - подкани ни Том, който пусна цигарата на земята и я смачка с крак.
Двойката, която тъкмо пресичаше пешеходната пътека, за да стигне до нашата страна на пътя, ни посрещна с объркани погледи, най-вече насочени към мен.
-Кой е този? - подхвана момчето.
-Уорън - каза Емили.
-Това са Майк - капитана на отбора по баскетбол и приятелката му Ана.
-Приятно ми е.
Сега като се замисля, разбирам колко много главоболия щях да си спестя, ако не бях последвал Томас.

Не зная как тия четири персонажа бяха толкова различни и същевременно близки. Приятелството им се усещаше във вятъра на няколко километра. Наблюдавах ги тихо, докато вървях зад тях. Говореха си сякаш се познаваха цял живот. Смееха се заедно, в този момент усещах свободата им. Нищо не можеше да ги сломи. Те бяха безсмъртни.
-Май не се забавляваш - доближи се до мен Томас.
-Глупости.
-Сега си част от нас. Ти си петият мускетар. Ако си съгласен де...или имаш нещо по-интересно за вършене вкъщи?
Сигурен съм, че знаеше отговора преди да му отговоря. Да, на бюрото ми в стаята, до монитора на компютъра, под нощната лампа ме чакаше книгата на Джак Керуак - "По пътя", която бях започнал преди няколко дни, но нямах време да довърша. Имах намерението да го направя онази вечер, но все пак това бе единственият ми шанс да намеря приятели, колкото и странни да са те. Може би бях достатъчно луд, че да се впиша при тях.
-Добре, къде отиваме?
-Трите бора.
Трите бора наричаха една бесетка нагоре в гората, над градския футболен стадион. До нея се стигаше по малка кална пътека и мога да ви уверя, че имаше много повече от само три бора. Но явно името бе останало от времето, когато са били само толкова. Отгоре се виждаше целият град, а бесетката, с изгнили дъски, младежите използваха за място, където да пият и пушат скрити от родителите си. Прашната диря, наречена пътека, се извиваше през гората в продължение на два километра. Вървенето по нея бе трудно, тъй като бе обсипана с хлъзгави иглички, малки камъчета, които се набиваха в обувките ми, а на места дори се търкаляха кенчета бира. Никога не бих тръгнал сам. Беше си някак страшничко. Слънцето вече се скриваше и дърветата изглеждаха все по-зловещо. Седях на един камък, краката ми висяха надолу към пропастта. Наистина беше красиво. Бетонните сгради бяха като малки играчки, а хората - объркани мравки ходещи без цел наляво-надясно. Залезът правеше гледката още по-приятна за очите. В такива моменти разбирах колко нищожни сме ние хората, просто невидими точици във Вселената. И всички ние се лутахме по коридорите на живота.
-Какво си се умислил? - на скалата до мен седна Емили. Останалите се смееха в бесетката зад нас. -Как е възможно да наблюдаваш тази красота и да си така унил?
-Не съм унил, просто размишлявам.
-Често ти се случва, а?
-Защо, на теб не ти ли се?
-Понякога е най-добре да се оставиш по течението, пък каквото ще да става - за момент се замисли и замълча, но след това още по-уверено продължи: -Искаш ли да ти покажа нещо?
Мисля си, че не бих могъл да й откажа, каквото и да беше това "нещо". Очите й светеха в контраст от гората зад нея.
Секунди след това вървяхме по една пътека, която все повече ни отдалечаваше от бесетката. Емили вървеше безстрашно напред, докато аз се оглеждах навсякъде в очакването всеки момент върколак да ни нападне. Виждаше се, че скоро някой беше минавал, храстите бяха стъпкани, а в земята леко се отличаваха човешки стъпки. Скоро измежду дърветата се показа поляна, достатъчно широка, за да се построи друг стадион, но някак си откъсната от всичко останало. Беше тихо. Птичите песни бяха престанали, а някъде в далечината се чуваше бухал. Залезът галеше тревите. Виждаше се шосето, по което профучаваха коли. Градът беше някъде зад гърба ни. Застанах на ръба, който бе като край на света, от там надолу - смърт. Склонът бе толкова стръмен, че и герой от видеоигра не би оцелял падането.
-Идвам тук постоянно, помага ми да мисля. Може би и на теб ще помогне.
Тя стоеше зад мен, усещах топлият й дъх във врата си, а може би бе просто вятър. Все пак предпочитам да мисля, че е било първото.
-Другите няма ли да се чудят какво ни се е случило?
-Имаш право, хайде да се връщаме - и отново тръгнахме през гората, за да се върнем при останалите.
Спомням си, че те вече бяха обърнали по няколко бири и изобщо не бяха забелязали, че ни няма. Бих казал, че рискът си струваше и никога няма да забравя този първи учебен ден, а тогава бяхме само на по шестнайсет. Ставаше тъмно и студено затова решихме, че е време да се прибираме. Всичко щеше да се промени, определено не по начина, по който се надявах, докато вървяхме надолу към града...

3.
Лимони и манго

Свобода. Тази проста думичка, която определя съществуването ни. Искаме да сме свободни. Когато чуеш тези думи от дете, то копнее да прави каквото си пожелае, без правила и без родителите му да го наказват. Има далеч по-дълбок смисъл ако възрастен го каже. Тези думи придобиват една сериозност притъпявана предварително от обществото. Ние, хората сме роби на технологиите. Модерни "зомбита" забили глави в малки екрани. Ограничени мравки в необятната Вселена. Чудя се как на някои хора еготата продължават да растат, а мозъците да се смаляват. Все повече затъваме в робство на медиите, на политиците, на парите и лъжите, абе на живота като цяло. И ние сме просто безучастни очевидци, наблюдаващи собствената си участ. Вярвам, че когато животът ти поднесе лимони, трябва да ги стъпчеш и да поискаш манго.
Отворих очи, намирах се в час по математика. Някъде измежду скучните задачи бях намерил най-доброто сънотворно. Учителката беше висока и стройна. Лицето й бе изписано с бръчки, а дебелите очила сякаш бяха прекалено тежки за нея. Грачещият глас, който излизаше от устата й, подхождаше перфектно на скелетовидното тяло. Дори да се опитам сега да си припомня точно какви задачи се опитваше да обясни на даската, не бих могъл, а и мозъкът ми никога не е бил на "ти" с математиката. Всичко мина нормално и доста бързо. През целият ден обаче седях сам, Томас го нямаше. Не видях нито Емили, какво пък остава за Майк и Ана.
Беше ми скучно, прибирах се от училище и както винаги се бях отнесъл някъде надалеч в други галактики. Обичах да минавам през една затънтена уличка, далеч от центъра на града, където нямаше ни хора ни коли. Тишината беше спокойствие. Пред очите ми се изписваха различни светове и за момент забравях пустата реалност, в която живеех. Чувах разни приказки от дворовете около мен, някъде някой режеше дърва и псуваше под нос. Кучета лаеха като че ли водеха задълбочен разговор. Винаги в подобни моменти си спомням немската овчарка, която съседите имаха. Джордж и Веса бяха една мила двойка на средна възраст с благ характер. Джордж беше местен, бивш военен и за малко футболист в отбора ни, който тогава бил сред големите, докато сега дори стадионът ни не се използваше. Войнишка прическа и набола брада, сбръчкано лице и леко накуцващ поради някаква травма от футболните години и все пак винаги ни поздравяваше с усмивка и с някоя шеговита история, често дори ни измисляше прякори, на които след това се смеехме, когато паднеше вечерта и цялата тълпа от малчугани се събирахме на улицата. Жена му нито веднъж не съм я чувал да повиши тон, дори когато измачкахме лалетата й с топката, която изпратихме в двора й след неуспешно изпълнение на дузпа. Даже напротив. Освен позитивното настроение, тя винаги носеше със себе си и някаква почерпка. Не мога да си спомня точно колко пъти ни е донасяла кекс или диня, нещо сладичко останало в хладилника. Кучето им обаче беше пълна противоположност. Зло, нацупено и лаещо по цяла нощ. Мисля, че дори и те не се наспиваха заради него, но какво да го правят, нали е част от семейството. Може би заменяше липсата на сина им, който живееше някъде далеч и рядко се прибираше, ако изобщо го правеше. Топката не рядко попадаше в двора им и няколко пъти, животното наречено Рекс, я пукаше с острите си зъби. За останалите случаи бяхме измислили хитра схема, която не веднъж спаси футболната ни топка. Докато един занимаваше кучето в едната страна на оградата, рискувайки пръстите си или цялата си ръка, друг прескачаше от другия край и измъкваше топката, а след това и себе си, колкото се може по-бързо. Не мога да повярвам, че сме успявали в това си начинание.
Много бързо вече бях пред дома си. Улицата, на която живеех беше дори по-спокойна от тази по която се прибирах. Поне сега, когато детската банда ни се разпусна, всички пораснахме и станахме заети. Повечето от приятелите ми от миналото заминаха надалеч, с други просто се забравихме. Вятърът все още носеше спомените от игрите и щуротиите, които правехме. Отново усещах онова безсмъртие, което и предния ден, когато бях с новите си приятели. Само че ме очакваше домашно, досадни задължения като миене на чинии и още една самотна вечер. Или поне така си мислех. Някъде към шест и половина, навън вече започваше да се стъмва, а на мен ми се доспиваше от цялото взиране в учебниците, получих съобщение. Попринцип никой не ми пишеше, така че се учудих. Взех телефона и прочетох следното съобщение от Томас:
"Трябва ни малко помощ. Ела у нас",
а след това беше оставил адреса си. Не жвиееше далеч от мен, само на няколко пресечки. Без значение за какво ме викаше, със сигурност щеше да е по-интересно от уроците по биология. Така си помислих първо, но после усетих сериозността на тези думи. Само за няколко секунди наметнах сивото си яке, забърсах очилата си и обух кецовете си, нещо дълбоко в мен ми подсказваше, че се е случило нещо лошо. Винаги ги усещах тия неща, понякога и грешах, защото явно се паникьосвам прекалено лесно, както може би и в този момент, но сега освен с разум, усещах неприятното чувство и в стомаха си. "Нещо лошо е станало" - мислех си по целия път към Томас. Крачките ми бяха бързи, отстрани може да е изглеждало, че тичам. Къщата на Том не беше нищо специално. Два етажа, някакъв бежов цвят на изолацията отвън, кафява дограма. Двор нямаше, само две лехи с цветя пред верандата. Бързо изкачих трите дървени стъпала, за да почукам на вратата. Майк отвори и с поглед ме покани да влезна. Погледът ми се заби в стар, тъмнозелен диван, достатъчен поне трима да седнат. На него лежеше Емили, завита с черното си кожено яке. Лицето й беше по-бледо от обичайно. Главата й си почиваше върху колената на Томас, който с ръка галеше косата й. Излгеждаше толкова безжизнена.
-Какво е станало?
-Взела е някакви хапчета, намерихме я припаднала.
Винаги съм се чудил защо някой би посегнал на живота си. Егоистично е. Бягаш от проблемите си и докато ти не трябва вече да се справяш с тях, оставяш само болка на родители, приятели, познати. Защо? Няма никаква свобода в това, дори капчица. Вместо да разпънем крилата си, собственоръчно ги откъсваме. Преглътнах трудно, сърцето ми прескочи, но този път от мъка, гледайки тази ужасяваща картина, която никой художник не би се хванал да рисува. Имах толкова въпроси в ума си, но просто останах там - в тишината и тъмнината.

4
Добро срещу зло

"Опитах се да убия нещо вътре в себе си" - думите на Емили все още кънтяха в главата ми. Но не те ме тревожеха, даже нямаше да накарат сърцето ми да трепне, ако не беше начинът, по който ги изрече. Тази налудничава усмивка. Погледът й бе овлажнен, подпухналите очи гледаха право през мен. Времето бе спряло в дневната на Томас. Навън то продължаваше да си тече, може би за останалите също, но аз бях замръзнал някъде там между пространството и времето. Все още виждах малката библиотека вляво от мен, препълнена с романтични класики като "Отнесени от вихъра" или "Брулени хълмове", книги които не бих дори отворил камо ли да прочета. Явно майката на Том си падаше по подбни блудкави истории. В центъра на стаята обаче бе Емили, център и на малката вселена със спряло време в съзнанието ми, където секундите минаваха като години.
-Уорън, добре ли си? - Том бе станал от дивана, приближи се към мен и ме побутна. Времето отново започна да тече.
-Мисля, че да.
-Извинявай, че така те извиках.
-Ти пък, споко.
Вече се намирахме отвън на верандата. Беше тъмно, но не и студено. Вятърът, необичайно за това време, носеше приятно топъл полъх със себе си.
-Какво стана? - отново запитах аз.
-Не знам, прибрах се и я сварих така.
Може би това е добър момент да спомена, нещо което разбрах и аз тази вечер по една снимка на рафта до библиотеката. На нея имаше четири образа. Две деца и две по-възрастни фигури. Малко чернокосо момченце, което се смееше на фона на огромен воден парк, който колкото и да се взирах, не разбрах къде се намира. Със сигурност не бе наблизо, тук в планината по-скоро да се намери някой лифт, отколкото басейн. До него по-скромно стоеше момиченце с дълга коса, а от двете им страни - родителите. Томас и Емили бяха брат и сестра, което обясняваше доста неща. Дълбоката връзка между тях, която бях сбъркал с приятелство.
-Защо не повика линейка?
-Нямаше нужда.
Спокойствието, с което говореше беше направо плашещо. Ако аз бях в такава ситуация щях да се обадя на линейка, полиция и пожарна. Нека кажем, че лесно се паникьосвах.
***
Цялата тази случка ми се струваше като далечен спомен, докато вървях по коридора на училището. Отново цареше добре познатия хаос наоколо. Томас поне беше там, за разлика от предния ден. Надявах се, че ще видя Емили с него, все така усмихната, пръскаща позитивна енергия навсякъде. Уви, нея я нямаше. Той побърза да ме успокои още в коридора, че всичко е наред.
Някъде в главата ми, по време на третия час, се роди идеята да посетя поляната, която Емили ми показа, по пътечката зад бесетката. Пътят беше дълъг, но се надявах там най-накрая да намеря някакъв покой. Пък кой знае, можеше да открия и муза отново да пиша. Никога не съм крил факта, че искам да съм писател. Това беше първото нещо, което ми идваше на ум, когато някой възрастен ми задаваше въпроса "Какъв искаш да станеш като пораснеш?", докато ми щипеше бузките или носа. Не мога да кажа какво ме побутна в тази посока, може би четенето на дебели романи още от малък или по-специално любовта към ужаса и романите на Стивън Кинг. Да, знам, че тази история, която сега пиша не е в този жанр, но все нещо ми е останало от зловещите сюжети на Кинг. Надявам се поне. В книгата си "За писането: Мемоари на занаята", горе споменатия автор определя музата като набит, гологлав тип с пура, който от време на време отсяда в креслото до него и му предлага помощта си. За мен музата е като силует. Дама със студен поглед и нагримирано лице. Просто сянка в ума ми. И все пак колкото и да се опитвам няма как да я забравя, защото ме посещава всяка вечер.
Ето че само след няколко минути, вече бях по горската пътека, която водеше до бесетката, а след това и до тайната поляна. Мислех си, че нещо в мен ще изкрещи: "Връщай се" и ще побягна обратно надолу. Попринцип лесно се плаша, никога не съм успявал да догледам страшен филм докрай. Сега обаче беше светло и гората сияеше, не беше зловеща. Търкаляха се кенчета бири, а на места бяха пръснати стъклени бутилки и пътят беше послан с малки стъкълца. Нямаше нищо страшно. В далечината даже чувах сладка песен. Красивата мелодия на неизвестната птичка копнееше за публика. Скоро от някое друго дърво се присъедини втора птичка, след малко трета, а накрая гората се превърна в оркестър, който ме съпровождаше.
Минах покрай бесетката, която сега бе празна, най-вероятно защото още беше рано да се пие и местните деца все още си пишеха домашните, вместо да вървят насам с каса бира. Следвах същите стъпки от онази вечер и успях. Не се бях изгубил, пред очите ми отново се изрисува поляната в целия си блясък. Дърветата, строили се около откритото място земя, ме наблюдаваха и сякаш очакваха нещо да се случи. Направих няколко плахи стъпки и какво да видя - Емили! Тя седеше на един камък, близо до ръба. Гледаше надолу към пропастта. Стъпките ми я накараха да подскочи. Погледът й беше объркан, ноздрите й се разширяваха. Със сигурност не е очаквала да се появя.
-Какво правиш тук?
-Търся място да пиша - с поглед показах кафявият, измачкан тефтер, който държах в ръка.
Тя ме повика с ръка, приближих се към скалата и седнах до нея.
-Добре ли си? Днес не те видях на училище.
-Разбира се, че съм добре. Тревожиш се прекалено много - усмихна се.
-Щом казваш. А какво правиш тук?
-Това няма значение. Покажи ми какво пишеш.
Отворих тефтера си, на около четири страници се изливаше разказ за сериен убиец, който бил толкова добър, че не оставял никакви следи на местопрестъплението. Кулминацията се намираше в момента, когато детектива все пак открил злодея и го приклещил с пистолет насочен към главата и белезници. В такива моменти историята би трябвало да свърши. Доброто побеждава. Всичко приключва щастливо. Да, ама не. Преди да успее да закопчае белезниците, убиецът се измъква и отнема пистолета му. Всичко свършва с един последен изстрел, но не и последно убийство, защото лошият просто изчезва в мрака. И някъде в този момент читателят разбира, че главен герой не е бил детектива, а убиеца и че доброто никога не е имало място в тази история. Каква е разликата между доброто и злото? Ами ако ви кажа, че такава почти няма? Злото поражда добро и обратното. Това са две явления взаимно привличащи се и съществуването им едно без друго е невъзможно. Това, което аз виждам за добро, вие може да приемате за зло. Следователно "злото" и "доброто" не съществуват, а само представата за тях, която определя живота ни и действията ни. Човек е създаден да се подчинява на правила и най-вече на страха от нещо по-висшо. Затова не пререждате бабите в магазина, защото е неправилно и не би ви показало като добър човек. Само че и тихите псувни под носа и раздразненото чакане, които продавачката чува и вижда, в нейните очи отново не ви правят добър човек. Всичко зависи от гледната точка. Някои хора биха били съпричастни дори с убийци, стига жертвата да си го е заслужила. Така границата между доброто и злото се размива.
Емили, разбира се, прочете набързо историята. В очите й имаше малък пламък на интерес какво се случва след това. Сигурен съм, че някой "по-неопитен" читател би желал продължение на историята, но тя бе добра, точно поради факта, че оставяше финала отворен. Дали убиецът щеше да продължава да убива, дали все пак любимият ни детектив ще оцелее. Все въпроси без отговор.
-Добър си - каза тя. -Мисля, че си достоен.
-Какво?
-Ела, ще ти покажа нещо.
Тя стана и се приближи към ръба на пропастта. Гледаше право надолу. Последвах я, застанах на няколко крачки зад нея. Тя извъртя главата си, подари ми още една усмивка, след което полетя надолу. Краката ми се подкосиха, не можех да помръдна, пък и вече беше късно. Гърдите ме заболяха, сърцето ми щеше да изскочи. Космите по врата ми се изправиха. Нещо все пак дъблоко в мен успя да ме помръдне. Погледнах надолу, но не виждах тяло, най-вероятно нямаше и как да видя. Склонът бе дълъг километри. "Какво да правя?", "Как да кажа на Том?" - подобни въпроси тормозеха ума ми. Гадеше ми се. А след това чух стъпки зад гърба си, преди да успея да се обърна и да видя кой е зад мен, нещо ме удари по главата. Усетих силна болка, а след това тялото ми само се понесе надолу към земята. Причерня ми.
Когато отворих очи бях в стаята си. Дърветата ги нямаше, не чувах сладката песен на птичките. Дали не бях сънувал?