Луцифер

РЕ-СТАРТ НА ИГРАТА НА МЕРОПА

Сякаш бяха минали еони... Въздухът опяваше загубеното време, а часовниците в имението бяха спрели. Стрелките им - мъртви. Отрупани с прах. Като ковчези, попили пръстта върху себе си. Само че този тънък слой напомняше ефимерността на битието. Какво са измеренията, Меропа?
Знаеше ли къде всъщност се намираш?
Какво беше този свят, в който бе израснала?
Кулата, в която бе поробена?
Дали това бе метафора за нещо? Та сега дори отричаше, че това някога ти се е случвало? Както винаги.. това, което ти е приятно, го обожествяваш. Травмите ги скатаваш в ъгъла. Или може би дори се натрупваха в онази чакра, отговаряща за половите органи. Да чувстваш неудобството като един активно дразнещ те поток, който избиваше в леко раздразнение точно там. Съвсем откровено и брутално казано. Харесва ли ти така? Харесва ли ти СЕГА? Да откриеш тайните си пред света...?
Не, но ти харесва да изливаш мислите си така свободно, нали? Може би си вдъхновена..
Чудя се, кой ли те е вдъхновявал?
Кой е този, който винаги ти е давал основа Сътворението да оживява в теб, като че ти самата си Светата Троица. Но най-вече вечно преживяваща Неговия трагичен епос, първия акт на Порив за Свобода, който с гръм, светкавици и тряскащи мълнии бе пропаднал през разцепените небеса... Сякаш ти си самия Него, който толкова време.. толкова време кри от теб кой е всъщност.
Но ти го усети, нали? Да... Когато си припомняше.
Показа се женствена фигура, малко наедряла в сравнение с преди. Беше я нямало шест години. Никой не разбра как и кога изчезна. Всъщност над Роузкилл сякаш се беше спуснал вуал на забрава. Той опустя... или може би тя не ги виждаше през цялото това време?
Къде се беше намирала досега? Признай си го, Меропа..
Нима това не си беше същинско демонично обсебване?
Интересно как апетитът й не беше намалял през цялото това време.
Сега тя нямаше спомени. Всичко започна точно в този миг на появата й.
Тя сякаш се материализира от нищото и видя пред себе си свеж гроб. Обрасъл с мъх и лишей. Със статуя на скръбен ангел, извисил се над него, изливащ вода от стомна, може би за да се пречисти.
Тогава тя усети, че притежава тяло и прокара ръце по себе си. Колко странно на допир?
Имаше ли нещо общо със 17-годишното момиче, което бе постъпило в двора на училището? Което се беше влюбило и се правеше, че обръща внимание на уроците си, когато всъщност го влечеше само едно. Да го гледа като хипнотизирана.
Малко се срамуваше от това.. Не искаше да я вземат за лигла, за обсесивна. Обсесивна ли?
Те знаеха ли какво значи изобщо това?
"Напълняла съм" - отрониха се първите думи от устата й, и тя почувства промяната в себе си. Не беше същата, както през онази върла зима. Пълна с младежка виталност. Сега бе изхабена. "На 25 съм" - помисли си, сигурна в това, без да знае откъде.
"Не ми харесва..." - леко меланхолично изрази неодобрение тя, като че ли вече не бе способна на същата наивност. Не че още не беше наивна...
Но спомените й..
Никак не бяха мили и невинни.
Но не се беше предала.
Сега си спомни всичко. И се загледа в далечината на гробищата, сякаш виждаше нещо в тях, което никой друг не би разбрал.
Той те излъга, нали?
Беше ти казал, че просто си е тръгнал.
Ти прочете искреност в очите му.
Имаше му пълно доверие.
Мислеше, че никога не би..
А после...
После разчете малките подсказки. И разбра.. какво означава онзи развинтен болт в главата му, за който бе подхвърлил сякаш между другото.
Най-накрая регистрира наличието на Стая за измъчване тук.
Накак си не му пасва изобщо да влиза в нея, нали?
Че каква работа изобщо би имал там.

О, колко добре го опозна...

Можеш ли да повярваш в разплаканите му очи, Меропа?

Имаш ли доверие ... на Лушиъс Пахт?

След философското й завръщане в живота, Меропа не беше сигурна точно накъде. В гробищата беше пусто... и не й се влизаше в имението. Обърна се надясно. Светеше. Прозорците излъчваха живо светлина от лампите, може би за първи път от години. Или поне на нея така й се стори. За първи път усети, че не е била само тя и... да речем, преживяванията й, докато се беше случило това, което се беше случило.
Не чуваше шум, но го долавяше. Вътре кипеше от живот. Учениците бяха там. И учителите също. Да влезе?... Не. Не й беше до тях сега. Да се чуди какво да им каже. След цялото това време. Когато втрещени, тези, които си я спомняха поне, щяха да приковат погледите си в нея изпитателно. Всъщност те може би знаеха.
Да, най-вероятно. Тя е била глупачката през цялото време. Внезапно Меропа си пое дълбоко въздух, по онзи автоматичен начин, в който белите дробове реагират сами. Приятно, ободряващо чувство, повдигащо духа. Тя вече имаше самочувстие и не се самообвиняваше.
Тя бе стигнала дъното за него. Достоен подвиг. Бе преодоляла ужасно много.
Не си спомняше ТОЧНО какво се беше случило отвъд самите й видения, в реалния свят, но смътната й представа знаеше всичко под мъглата от забрава.
Знаеше, че беше се преструвала, че всичко е наред. Ами да. Тя сядаше в столовата, смееше се. Общуваше с този-онзи, сякаш нищо нямаше. Учеше. И даваше много от себе си.
Всъщност беше задобряла с магията. Както вече утвърди пред себе си, не се предаде.
Нищо че вити рози изсушаваха душата й. Въпреки всичко онова, невидимо за околния свят.
Може би собственикът на имението... как му беше името? Да, може би той виждаше с потайната си усмивчица. Както и да е. За какво говореше...?
Да, тя вече можеше. Беше минала успешно изпитите си и другите се учудиха от това. Как изведнъж почна да прави по-силни заклинания и да повеждава често в двубоите си.
И въпреки че едва чуваше мислите си, залягаше над теорията. Мисълта й циклеше, разсейваше й, тестът отдолу беше чуждо тяло, което не можеше да се докосне до нейната мисъл. Защото макар плътта й да бе в същото измерение, духът й не бе. Отвлякоха съзнанието й... може би другите са забелязвали, помисли си. Как бавно губи живец. Че е неадекватна. А после сигурно са спрели да й обръщат внимание, защото не са намирали общ език с нея. И е изглеждала нещастна. Въпреки успехите си.
Да, след определено време дори не й се налагаше да общува с другите..
Точно там й се губеше.
Защо за определен период от време сякаш нямаше абсолютно никой друг в имението освен нея и Лушиъс..
А после.. си спомняше само една непрогледна тъма, гъста и вехта. Като в забравата на дрямката.
Носела се е.. по черна река. Реката на забравата.
Какво й се беше случило точно тогава?
След времето на учение... нима е било преди шест години? Поне така й се струваше. Какво й се беше случило?
Може би ако го видеше, щеше да й се изясни. Или поне щеше да й подскаже.
Затова я плашеше да пристъпи прага на Роузкилл.
Не знаеше какво е пропуснала и какво я очаква вътре.

Меропа се телепортира на Хълма.
Пусто и някак грозно, въпреки романтиката, която бе изпитала тук. Дали заради самата голота на скалата? Или заради нещо друго?
Тя погледна към звездите. Трепереха отдалечени, на неизброимо разстояние от нея. И все пак.. на мястото си. Здрави като Светия Дух. И ... не падаха.

Звездопад й подарил. Било жест на любов.
Така ли,... Лу?

ДА... наистина.
Твоите извратени жестове на любов, обсипани от искрящите ти сълзи на разкаяние.

Постепенно Меропа започна да се унася. Тежките откъслечни спомени, завирхящи се помежду си като изрязани филмови ленти, пуснати по течението на вятъра, горяха в адски огън от неразрешени емоции, но не прегаряха. Като че ли бяха метални мечове, които се полират и изоквават при нажежаване, за да станат по-остри и да пронизват по-ефективно...

И тогава, когато бе на прага между съня и реалността, Морт видя очите му. Изпитателни, замислени и сериозни. Това винаги я бе обърквало. Защото в тях можеше да прочете зрялост, но в същото време можеха да превключат към садистична жестокост. Преди да успее да реагира, водовъртежът на заспиването я бе засмукал към астрала и трескавите небивалици в съзнанието й почнаха да я преследват като в нелепа компютърна игра. Атмосферата - пълна самота... Задължителен елемент към битието на некромантката.

Вятърът ли, питам, ще обрули тези токсични мисли; които нахлуват призрачно посредством еротиката на влюбеното сърце? Това е от вдън душа. И все пак са неизменна част на усилната муха на нуждата, която жужи, за да напомни себе си. Ала не съвсем, защото дори тя би умряла от глад, ако не успее да всмуче живителни сокове. Точно тя държи винаги ненужните, изтекли спомени в плен. Те са винаги непригодни, а тя - винаги сама. Меропа се бе уморила да се носи по течението на изкривени трепети, които идват предимно от нея самата - не от другия, съвсем отделен свят със свои собствени интереси, спомени, устройство, чувства, стремежи или липса на такива. Тази история бе (запържена) стържещ фантомно роб на миналото. И този фантом тъпче върху осакатения момент, и го размята в зацикленост.
И все пак, съзидателната мощ на енергийния минимум възбужда сакрално триене в черната нощ; тогава слетите души избухват в оргазъм, а съдбите им рухват във върховност... И нека тук говорът замълчи.

Меропа го бе пожелала. Да го разбере. Да го опознае. Да има дете от него.
Искаше да научи повече за мъжа, който обичаше. Той вечно криеше истинската си същност от нея, а може би бе запланувал да й го покаже по определен начин.

И все пак, когато подготвяше уредите за изтезание, очите му проливаха смесица от кървави и дъждовни сълзи. Точно тук е разковничето.

С каква цел й бе причинил всичко?

Тя дълго време не разбираше.

Пелената почна да се спуска постепенно. Не знаеше как се озова там, но в един момент общуваше само с вътрешния си свят.

Луцифер бе там, но символично. Понякога усещаше негово телепатично намерение, изразено с емоция върху лика му.

Тя не можеше да си спомни самото начало на виденията, както и края им. Само средата. Веднъж се къпеше и погледна към кръглата решетка, през която се оттичаше водата. И тогава видя дупките. Които прогориха тялото й, мозъка й. Невидим допир прокарваше пръсти през ръцете й, интимните й части, гушата, очите й, в поредици, когато нелицеприятни обекти от реалността заемаха проядено-туморни форми: и винаги надупчени или разфасовани по начин, в който симетрията загниваше в извращение.

И тогава започна да става все по-гнусно... Отрязани глави, пържещи се на тиган, после навирани с обгорената си откъсната повърхност там, откъдето майка й я е родила... Извадени от тиган (кръгъл) със задушени зеленчуци, в които бе натъпкана есенцията на главата; а главата, сготвена до тях, сега извадена от посудата, оставяше дупка, която отново зейваше по бузата и в мозъка. Кълцаше части от тази глава и ги напъхваше в тлъстинките на корема й.
После - Амфибии, змии, гущери, жаби и риби, чиито зеещи усти се превръщаха в дупки, се навързаха като огъня кундалини около гръбнака й...
Рептилски очи откраднаха зрението й и й натрапваха всичката вреда, на която въображението й(им) беше способно...
Всъщност й се беше родило въображаемо детенце от него.
И в един сън видя как той я поглежда, за нейн най-потресаващ и смразяващ ужас, със същия осъзнат поглед, виждайки я толкова невинна отсреща.. плътта й - крехка, ароматна, вкусна, като за хапване...
И тогава тя видя как ножици кълцаха детето, караха я да го яде и повърне... Това бе падението. Дори не искам да ви го разказвам. Траурна минута мълчание.
Ала и тя се бе пристрастила. Не към последно описаните извращения. По-скоро към насилничеството, примесено със страст, поне в етапа, в който той поддържаше илюзията на ръба. Когато все още тя не осъзнаваше, че небилавиците (отразани, изгнили и навряни) бяха плод на неговия болен ум... на грехопадението. Същото онова грехопадение, в което тя се бе влюбила и пожелала да спаси.
Караше го да я бие. Да я дърпа за косата, докато я шиба. Да го вижда като стиймпънк киборг. А преди онова с детето, още бе склонна да го приеме какъвто е. И го молеше да й покаже дупките по собствените му ръце. Да ги докосне с нея. Да изцеждат кръвта й.

И заедно запяваха...

"Клокочиш.

смуч`и ме,
вендузо,
със слузест
катран пипала.

ти точиш, ти точиш..

изцеждаш ме,
впила уста.

Луннен сърп посича хладно
диамантено сърце. Гърчи се,
кърви и гладно
дърпа моите нозе.

Вирусно детерминираш,
отстраняваш мои данни,
код прокажен инкрустрираш,
червеи в наследство равни.


Змиевиден октопод,
мрежа сън парализираща,
във гърдите дишащ антипод,
висините йонизираща.
А ръцете ми изтръпват...
допирът е възпален,
във ушите ми настъпва
шум пращящ, превзимащ ме.
Стискаш челюст в менгемето,
схващаш моята глава,
мускул, стегнал мен, детето,
засадено с семена.
И диханието ми пронизваш,
дупки сееш, де решиш;
как целувки остри ми нанизваш;
кръвта отравяш ми; ръмжиш.
ти, сребрист катран,
копнеещ в жълто,
кралско синкав великан,
шепот леден, зимно съскащ.
ти, плането, дом и храм.
Честотите ти бушат ми,
прогаряват праскащи импулси.
И невроните рушат ми,
Хаос изяжда ме в конвулсии.
А
Пазачът-звяр оповестява:
Да, Царицата е тук.
Паякът плете и шава
във кошмари и мечти със звук.
Със дихание, с енергия,
със заряд и честота, най-
Върховната синергия
има моята душа,
и съзнание, и същност,
и процесор, и парфюм.
Мисля, твоята могъщост
май надскача моя ум.

Е, хапни си...
похапни си..
ти, вендузо, първи грях.
Подразни ме
и гушни се.
В слятостта ни
Бог видях."

И тогава... Точно преди той да покаже дъното на падението си; както когато се бе опълчил срещу Източника; без което тя никога нямаше да разбере необузданото му своеволие и безконтролно самоизразяване, прерастнали емпирично в предела на безбожието. Да, той трябваше да стигне до края. Иначе Показното нямаше да е истинско. Трябваше да я предаде, както бе предал Източника. Точно в това се изразяваха кърваво-дъждовните му сълзи, отнесени пречисващо от урагана на неизбежността...
Точно преди да прекрачи границата, те двамата видяха мрежа. Жълта, а между нея червени дупки. И Луцифер го усети. Че Меропа, с истинската си любов, върна светостта към тези дупки. Започна процеса на лечението му (възродителният процес). Тя се докосна до него - и се сляха.
Той я караше да върши повтаряеми ритуали. Да изважда книгите от рафтовете в определена поредица, да се взира в най-дребните пукнатини и дупчици, да вижда всяка отделеност като рана; въртеше я, тя бършеше праха и сякаш вместо да чисти мебелите, вкарваше мръсотията в себе си; всички топки косми от мръсотия и мухъл, също ги тъпчеше в наряазания й декоративно мозък с формата на завиващи се спирали (като обелки след наострен молив, но от авокадо). И така, тя вървеше през стаите на съзнанието си и докосваше всичко в точно установен ред, за да може структурата на формата да се разпадне и да я прореже..
"Вятърът се стели безразличен,
празно виещ и студен;
образът проблясва ми безличен
по прозореца изпит и вкочанен.

Прокарам ли ръката си по него,
във гърдите ми дистрофия хрипти,
от света дели ме страшна жега,
със обсесия пронизва и пищи...

Да, светът е толкова красив...
Отсреща блокът тътне със история,
и всеки фин детайл е отчелив,
и атомите му редят разделна територия,

която да се утвърди, да каже "Аз",
отд'елен съм от нещото до мен,
и тъй безкраят става част по част,
(но ето, аз в блокаж съм вцепенен -
магията на всичко е в застой,
и мръдна ли - гъмжащи пипала
ще сринат нервния 'покой')
(Садист ехиден, ха-ха-ха!)

защото гина си в коварните гнезда,
заробващи ми в себе си и сетивата,
и жизнерадостта от ярката звезда,
(аз душам ти с излишности душата)...

светът е толкова подвижен:

вдъхновение...,
еуфория...,
велик момент.

но мозъкът ми цикли тъй стерилен;

напразно
харчи
моя Елемент.

Излез от тях, бъди свободна!
проблясва в мене свеж ветрец
но жабата Садист ехидно бодна
и върна ме в кръга мъртвец!!

Как, ти искаш да си продуктивна!
няма, времето си загуби!
ритуалът те погълна, гад противна!
облекчение?... поспи, поспи..
може би в съня си ще намериш
кратокосрочния отлагащ цяр,
ала щом очи отвориш, ще трепериш;
хубавице, (твоят Господар)
няма милост и почивка..
(ще се справиш - или - на сапун!)
хайде, скрий се в мечата завивка,
като че от твоя болен ум
има накъде да ходиш...
да, навсякъде е с теб;
и Талантът ти умря - в Зародиш!,
както влачиш се към Феб...
Ала може би ще се докажеш -
давай, Волята впрегни....
безкрайна е игра - прокажена,
ала туй е - няма спри...

всеки носи си товара;
ти би зав`идела на кон,
на муле, вол и на магаре,
на бивол, як и на бизон...

И сигурно е тъй - жестоко..
Но е сладко, сладко отстрани
(киселинната, проядена Меропа)
В обсесията пребъди!

Ще вдишваш красотата - да!
Напук на пърженето бясно,
разядена ще плуваш във сяртa,
мечтаеш в ъгълчето тясно..

там малко, концентрирано,
в едничко бобче ще родиш
Вселена мощна, жива; но (...)
ще трябва силно да кървиш!

да страдаш..
да се мъчиш..
помятай се във кръгов`е
пронизвана, жена, отпадаш..
И смеят ти се твойте Богове. :}

Но има и любов във тях. ~

Със обич, преданост и вяра;

без отчаяние, без страх(!!)

Да бъдат горди ще ги караш...

(много се разсеяхме.)
--> цикъла си припомни! -->>
засилка бясна;
пак посеяхме
агония,
която те върти! @#@#@

върти...
върти...
върти...
върти...
върти...
върти..."

Но съдбовният момент настъпи тогава, когато той постави Нож в ръката и й почна да я сплашва с него; да я кара да убие невинни хора, тя осъзна. Че ако се бе родила при авторитетен и харизматично-хладнокръвен изверг като него, тя щеше да самоубие душата си.
И тогава двамата се превърнаха в едно цяло.
Той я поруга докрай. А оттам насетне се даваше... свободен път тя да го възроди.
Стига той също да го пожелаеше. Стига да го поискаше. Докато тя се лекува, да се изклекува и той, в неразривното цяло (бяло), в което се бяха превърнали.
Да чуе вселенската хармония и девическа чистота. И ангелски да запее: "Ангеел, вопияшее"...
Но дали? Дали...

Меропа го гледаше, трезво за първи път от толкова време. Но глуповатостта, която често хората обичаха да четат в очите й, всъщност бе породена от дълбока емоция, на която явно останалите не бяха способни. И я наричаха как ли не заради това... уморяваха се от обсесивността й, първо се забавляваха с нейната отдаденост, а после я захвърляха.
Морт много ясно прочете мислите му, не й се налагаше дори да положи усилие за да го постигне.
Така значи... Той го наричаше неизбежност на своята безсмъртна съдба.
- Знаеш ли - отвърна тя горчиво - Не оправдавай скуката си по мен със задълбочени измислици колко си вечен и обречен. Знам, че ти омръзнах. Но знаеш ли - тя погледна презрително към лунното оръжие - Аз не си играя на богове. Това не е моята игра. Аз нямам право да се меся в божественте закони. Знаеш освен това, че нито съм способна да наръгам теб, нито себе си. Ако искаш, ти ме убий. Всъщност все едно... Аз съм свикнала да бъда сама. Всички се уморяват от моите сложни философии, както и от силните ми чувства. Ако искате, мислете го за обсесия, и ще сте прави. Но аз не мога да се променя... дори да преодолея теб, което разбира се, е невъзможно, най-много да го затуля в някое ъгълче да плесенясва на спокойствие. Ще се хвана за новата ми мечта. Знаеш ли какво е да си готов да умреш за кауза? Не, защото не искаш да вярваш в нищо свято. За повечето хора емоциите са нетрайни и променливи, но аз нито искам, нито мога да бъда като вас. Дразниш ме, защото докосна моята нежност, а после, с вятърничавите си оправдания просто си иде.. Харесва ти вниманието, а не ти харе.. - тя спря, защото усети, че почва да се оплита - Просто ме убий. - тя беше се примирила, защото не вярваше, че някога някой ще бъде истински спътник в живота й. Не говореше дори за романтична любов. Просто не знаеше какво да прави, и стоеше примирена със съдбата си, надявайки се просто нещо да я накара да се почувства добре и да не може да спре новородената си усмивка, защото мечтата й се е сбъднала.
Но мечтите й бяха невъзможни. Затова стоеше като мъртва, и нито обръщаше внимание на Лушиъс, нито се пускаше от него.. но тя знаеше, че никога няма да събере смелост да сложи край на живота на който и да е от тях.
Тя стана, усмихна му се вяло и отвори прозореца, за да подиша малко въздух.
- Убий ме. - въздъхна тя разочаровано, хем очаквайки той да я откъсне от себе си, хем никога не можеща да се срещне лице в лице с тази тъга. Защото каквото и да направеше, тя не можеше да се подготви за такава болка, както и да се нагласяше, ужасът й щеше да настъпи, затова просто погледна към звездите и морето, сякаш търсеше утеха някъде, но всъщност - никъде.
- Знам какво бяха виденията ми - каза тя решително - Знам какво направих... знам какво повиках.. знам за травмите...знам. Но това не ме интересува, защото усещам, че нещо ме лекува. Боли ме от предателството. И сега, какво? Фенката ти пак е безхарактерна? - говореше му тя с обърнат гръб, а косата й се вееше красиво до пердето - Очакваше проява на сила от нея и драматично да сложи край, за да порасне най-вече и да спре да е това, което е? Това не те засяга, обаче. Всеки е себе си, дори да не ме приемате, каква съм аз. А ако съм ти ненужна просто си го признай и си иди... изчерпаната ни история насила няма да роди хубост.
Тя гушна невидимото си дете, защото имаше нужда от утеха.
Искаше да прояви тази сила, която той желаеше да види от нея, но тя искаше друго, и в същото време я беше срам, защото просто можеше да оправдае лошите очавания, както винаги.
И така, тя остана присвита, и единственото, което правеше, бе да излъчва сияйно силна светлина...
- Знаеш, че моят ход винаги е бил един. Грижа, обич, любов и преданост. Това съм аз. Просто ми покажи какво е твоето решение като мъж, и да се свършва. Но ти вече си решил. Мен ме дразни скуката ти, теб те дразня аз. Затова ме извади от мъките ми... Аз няма да го направя.

Интерпретативно съчинение / Есе върху "Документ 54: Урантия, Проблеми в следствие на бунта на Луцифер"

"Урантия", на едноименната фондация, се явява доста успешен опит в стремлението си за представяне на устройството на божествения свят; както и проблемите, стремежите, целите и взаимовръзките в него. Започвайки от размишления върху природата на Центъра-Произход, Троичната Природа на Единен Бог и продължавайки с излагане на фунцкиите на категориите същества в мултивселената, както и целта на сътворението и емпиричния растеж с (без)крайна цел, една от основните ключови теми в книгата е тази за историята на Син-Създател Христос Михаил и Син Ланонандек на Локалната вселена Небадон Луцифер, както и историческата им роля върху грехопадението, устояването на изкушението и съответните реакции на излизане от ситуацията по възможно най-благоприятен начин.

Едно от най-чувствителните колективни и индивидуални предизвикателства за Вселенските същества е това за предоставената възможност за свободна воля, предопределена от дуален избор между добро и зло (1). Разбира се, позволен с цел израстване и обогатяване, изборът на второто води до усложнения в пътя на поелия по този нелек път, в избора на ответната реакция на останалите участници и наблюдатели; тоест решението на колекитива и личността сама по себе си. (2) Основните въпроси, възникващи при този вид емпирично преживяване, са тези за истинската и лъжливата свобода, похищението на свободата, отсрочване на правосъдието, милосърдната отсрочка, мъдростта на отсрочката и триумфът на любовта (3).


(1) а) концепция за добро и зло;

За да започнем размишлението върху конкретните последствия от грехопадението на Луцифер, трябва да помислим върху въпроса Какво е добро и зло? Мисля, че основните понятия, които определят доброто като такова, е личната отговорност към чуждото добруване, последствията от отношението ти към него в развоя на времето, както и отдаденост на вселенските закони за хармония, плюс осъзната вяра в Божественото като съвършен източник на святост и чистота. Ако определим този мироглед като Христова светлина, то злото според мен е обръщането, изкривяването й в нейното отрицание. Дали ще бъде от отявлено намерение за порок,изначално, без оправдание, за задоволяване на садизъм, роден в удовлетворение на възпалени енергийни центрове, или ще бъде първоначално във формата на Декларация на Собствен Мироглед, то изходът може да придобие една и съща форма: изпадане в порочност. Дали има значение дали си се озовал там директно, или си преминал през пътя на самозаблудата, прерастнала в умишленост и накрая удоволствие от извращение в името на собственото Его? Според мен, да, но с трайното пребиваване във властта на порока, пропорционално в увеличаването на "фантазията" и преднамереността в неговото  проявление, то в един момент етапът на самозаблудата избледнява, като единствен спасителен пристан за връщане назад и покаяние, който може или да задреме латентно, или да бъде заличен чрез привършване на моралното начало, духовните ценности и нравствените реалности, което води до (само)анихилация на личността. Защо е било това допуснато? Колкото и пъти да сме го чували и да не ми се харесва поради неизбежното страдание и измъчване, породено от допускането на злото, явно истината в крайна сметка е проста: не е възможно да отхвърлиш потенциала за порок в себе си, да му устоиш стоически и да се докажеш чрез практически усилия, че оставаш на страната на Христовото намерение. Тоест, светлината засиява по-чисто, когато е отхвърлила от себе си възможността за грехопадение. Според мен не е вселенско балансиране да има зло и добро, защото хармонията е достатъчна, за да поддържа резонацията; но злото е част от потенциала на Всичко, Което е. Отхвърлянето на избора за съхранение на живота не е нещо, което задължително предопределя мъдростта и израстването сами по себе си, но все пак е допуснато като самозародила се идея с битийна насоченост, чиито живот за проявление не може и не бива да бъде отнет. Тоест, злото не е съвършеното решение, но е част от претворението на небитийността, както човек, използвал халюциноген, може да отключи както неприятни, така и приятни усещания. Поставен в условия на ограничаването във форма, било то и свободно усещане като дух, се заражда божествената неудовлетвореност от смаляването на възприятийните сетива, било то и трансцендентални; оттам възможността за отрицателност и изкривяване се самодопуска, може би защото не можем да устоим на всичкото познание да се съдържа компактно в толкова умален формат. В такъв смисъл, самият план за излизане от първичната изначалност допуска отричането на божественото, за да може то да се погледне от друг спектър, в който то просто не е себе си. Всеобхватността иска да изживее всичко, което може да й се самопредложи.

(...) следва продъление

(1) б) потъване в собствени размисли; достигане до неизбежността на порока; спазване на вселенски закони и личността,избрала егото

А как се стига до отхвърлянето на Божествените принципи? Според мен злото се заражда в съзнанието, т.е. мисловния процес, и оттам се просмуква в сърцето, потъмнявайки неговата пулсация. Дори да не е точно така метафизично, то го имам предвид по-скоро като метафора, отколкото с абсолютна биологична категоричност. Всичко започва от великото разсъждение, центриращо "центробежно" фокусът на мислите около собственото Аз. А даденият момент, отбелязващ началото на падението, е породен от конкретна осъзната или неосъзната дисхармонична емоция. Разковничето за най-коварната самоилюзия е да смесиш честотата на разрухата така, че да бъде под илюзорната обвивка на божествените цели, върховната мисия. Особено в мига, в който си обзет от усещането на справедливо върховенство на своите концепции, преди вятърничевата им основа да се разпадне и да лъсне голата истина, предизвикала самоизмамата. Донякъде аз виждам чистота точно в мига преди отрицанието да заеме пълната си полярност; може би защото се опитвам да се хвана за този последен устрем на духа като "вратичка" към спасението. И все пак, тук идва момента на наранената гордост. Ако стигнеш прекалено далеч, дали би се отказал от своята идеология, дори разочарован от себе си? Или по-скоро би й се отдал напълно, защото си изгорил всички мостове зад себе си -- дори другите да ти дават шанс? Гордостта. По-скоро горделивостта. Когато чувството за чест прераства постепенно във високомерие и незачитане. И все пак осанката е изправена, пълна със сила. Едва ли мога да намразя напълно човек, вървящ с гордо вдигнат гръб. Но когато го видеш потънал в леност и самодоволство, като че ли изпуска някаква душевна лой, дали вече тази гордост не е загубила инерцията си, за да се превърне в застояла Мъртва Власт? Може би тогава почва да черпи живот от пъкления окултен плам на "скверната фалшива мистерия", която започва от интерес към нещо ужасяващо, на което фантазията ти прежде не е била склонна. Както в Хари Потър занаятчията на магически пръчки бе споменал, че Волдеморт е извършил "ужасни дела, но велики". Дали този изкуствен, вампиричен източник на младост, черна магия, лунатизъм, който държи прогнилия отвътре вампир да излъчва болна, трескава "свежест", но със странен отблясък? Както в очите на ситите - този пъклен плам, винаги съм се опитвала да разбера защо изпитвам възхищение, което не мога да си призная, към първичността на жестокостта? И все пак, ако беше на книга или филм. Може би точно те са нормализирали бруталното и обогатили фантазиите ни с него. Не си струва да гледаш изнасилени и похитени деца, невинни създания. Болката, която не искам да изпитам, е моя праг, който спасява моята собствена душа от коварното облъчване на порочността. Също така и милосърдието, да изпитвам жал. Но ако си социопат и не можеш да предизвикаш тези дълбоки емоции в себе си, развълнувани реакции на невинноста? Ако си прекъснал нишката за съчувствие, какво може да те спре от егоизма, самозадоволяването, манипулацията и садизма? Аз не зная какво може да е спасението за душата, загубила способността да съжалява. Не е в моята компетенция. Затова и така "канонизирам" Декларацията на Свободата на Луцифер, така я идолизирам, защото виждам порив на духа, като на революционер, желаещ да постигне нещо дръзко, инвативно, ново. Може би нарочно омаловажавам частта със себичността на помислите, или поне я окрасявам със сиянието на гордо изправения гръб. Защото един красив възгордян Планетарен принц, който би трябвало да защитава, както мен са ме спасили от падналите същества, да предаде, заблуди, и в последствие умишлено да се опита да разруши, съществата, които са му поверени, е най-големият ми страх. Да видя истински важните хора, които са поели отговорност за наблюдаването и подпомагането на успешния възход към Божественото на еволюционните създания, да се превърнат във враговете, не мога да понеса подобен страх. Подобно отчаяние. Да разчиташ на някой да те спаси в този ужасяващ свят, а в очите му да видиш извратено предателство. И все пак, когато погледна в очите на Архангел Михаил, виждам такава решителност и отдаденост на доброто, че ми се иска да запея с цяло сърце. Именно благодарение на надежността на мъдреците, и на огромния щастлив късмет, че множеството е избрало божественото, може да се извлече полза от злото, да се нагласят вселенските процеси в контролирана нишка от причинно-следственост, че всичко да завършва възможно най-добре; Точно благодарение на добрата светлинна команда, Вселената, която е противно на очакванията, един контролиран творчески процес, може да поддържа и усъвършенства Състоянието си на Космическа Мъдрост. Затова и не мога да изкажа благодарността си към този предан неуморен отбор, особено след като ми е спасил живота. Въпреки временните загуби, които ми е трудно да понеса, аз усещам реномираната и авторитетна тежест на небесносинята мантия на Архангел Михаил, и пагоните върху й, и осъзнавам що за доблест съществува и ни закриля, и не мога да изразя повече признателността си. Оттам идва и идеята за Божия гняв, потопяващ хората, които масово са потънало в греха в библията. Ако мнозинството отхвърли светлината, то тогава Бог не би ли бил изоставен, не би ли било ужасно съкрушително и жалко потенциалът за свято блестене да прегори в посредственост? Затова и това стоварване на Наказание според мен е идеята на Божията мъка от предателството на сравнително голямото колективно съзнание, решило да се отцепи от Христовите намерения. Това е болка по загубата на невинноста и добродетелта в следствие на доброволния емпиричен избор, а може би и невежество в голямата си част. Невежество или самозаблуда - двата най-коварни психологически инструмента, способни да те откъснат от Вселенската отговорност и Космично братство, да изградят собствения ти болен илюзорен свят. Във собственото си пространство индивидът може да се почувства като Бог на собствените си закони и да пренебрегне съзидателните принципи на хармония и съзвучие, може би в желание да се засили важността на Себе Си, пожелала да изпъкне на фона на цялото. И все пак, това, че вярваш в илюзия, не означава, че може да я съживиш в мултиизмерните предели и взаимовръзки на Цялото, на Сътворението. Можеш само да откъснеш себе си и да се обречеш на бавно, но сигурно падение, което води до изчерпване на нравствените потенциали и, както вече упоменах, (само)анихилация на личността.

(...) следва продъление

(2) усложнения - а) пътя на отцепника 2) колективната и личната ответна реация;

Разбира се, на теория е много по-лесно да се говори за преодоляване на това изпитание, защото трудностите при заставане лице в лице с него, поставят реални предизвикателства; това не е проблем само от философско-теоретично естество, а изисква активна роля и решения в (мулти)реално време - както от страна на поелия по пътя на грехопадението, така и на страничните наблюдатели като колектив и индивиди, и координацията им.

Пътят на отцепника е, чисто и просто казано, верижна реакция, която много лесно може да те завлече надолу. Разбира се, метежникът е надарен с Божа искра и винаги може да избере покаянието, изкуплението, възвърщането към Христовите си намерения. Но на практика това е много трудно, защото при такива личности явно става въпрос за проблем с изразяването на Егото за сметка на и в разрез с; било то и прикрито с възвишено почувствани аспекти. Дори да има момент на обективно осъзнаване, е много вероятно загубата на емпатия до момента и преобръщането на кристик честотите да доведе до съзнателен и преднамерен избор на порочността; в последствие битката за душата на самообреклия се става изключително трудна и зависи изцяло от свободната воля на въпросния индивид. С какво ли може да се подпомогне, за да убедиш тази личност да се върне към справедливата кауза? Моят извод, базиран на практиката, е следният: с прибързано наказание, обвинение и презрение това само ще влоши проблема, дори ще даде лош пример за подражание на останалите. Когато реагираш с агресия като ответна реакция на вселенската битка, активираш закона, показан в поредицата Междузвездни войни, който за мое учудване се оказа съвсем общовалиден: реагираш ли с желание за мъст, ярост, омраза и неконтролирана болка, сам може да попаднеш в капана на разрухата или поне ще причиниш нейното утрояване; въпросът е да отлъчиш влиянието от себе си и зряло и премерено да се месиш там, където в момента има благоприятни условия за намеса; активираш ли процес на лечение в неподходящ момент, вероятно хаосът ще се увеличи; опиташ ли да отмъстиш, няма да се "биеш със злото", а ти ще паднеш до неговото вибрационно ниво и ще го отразяваш, допускайки вредните му ефекти в себе си.
Единственият начин, който до момента съм видяла да сработва поне в известна степен е този на сродяването със същността на метежника по пътя на мъченичество, износващо на гърба си товара от самия му грях, и използане на пречистващата в последствие енергия с цел вдъхновение и възраждане на отклонилата се личност. Но за това трябва сходство в душите, проявяване на пълно разбиране на идеите на метежника и дори вакуумен потенциал (непроявен) да паднеш заедно с него в определени обстоятелства. Също е важно и той да е склонен да те изслуша, на определено ниво в себе си. В целия този процес има (Троично?) тайнство и активен процес на непрестанно изначално Сътворение, както и оргомна благодарност от страна на изстрадалия към спасителите си, Божия Дух и Трите му Воли. Но това са не съвсем пълно доказани твърдения, които бих желала да дадат просто повод за размисъл и приятелски дебат.

Другият сложен въпрос е реакцията на Вселенските мъдри категории същества, стоварени със Отговорности за Космичния Ред. Обикновено те са на друга полярност, която напълно отлъчва възможността за грехопадение; точно на тези същества може да се разчита най-силно за координиране и адекватни, зрели мерки в името на най-благоприятния изход за всички (включително и най-вече за метежника и последователите му). Те едва ли могат да повлияят пряко посредством личен пример и вдъхновение, защото отлъчилият се ги счита за преки врагове; затова трябва да са много внимателни в изготвянето на плана за ответна реакция, чиято най-желателна цел е възвърщането на Христовите намерения на погубващите се създания и лидерите им. Затова реакциите на защита от страна на добросъвестната команда вероятно засилват яростта и омразата у бунтовника по естествен причинно-следствен път.  

Какви ли са основните мотиви в поведението на личността и колектива, отговорни за ръководенето на хармонизиращия процес? Нека помислим...

(...) следва продължение

Как да изкажа колко съкровено се почувствах, когато усетих нежността ти? Та аз никога не можех да повярвам в нея. Виждах всичко поругано в образа ти, а може би действително умишлено си ми причинявал болка. Не че това противоречеше на стремителната ти страст, с която ме докосваше, и продължаваш да го правиш. Но сега... е друго. Чистотата, Луцифер. Тя е... знам, когато отекна в мен, те застрелях. С Купидоновата стрела на божественото обожание. Не можеш да спреш да го бълваш, нали? Тази стихия, ураган от желание всичко да бъде красиво и свещено. Неслучайно се казва, че красотата е в погледа на наблюдателя. Та колкото и да гледаш една девица, ти ще огрубяваш образа й, докато не заискриш със същата свежест, и не почувстваш, че там няма нищо гротескно и позорно.
Да, както се присмиваха на Ниена - за това че скърби... като ревла, но те не подозират за алхимичната и искрено преживяна мощ на разкаянието, свежестта в заледените сълзи...
Като че ли има място за лиготията, която другите намират в подобно състояние на духа! И аз искам вече да се оттърся от това... да излетя ... и да слушам как крещиш своя призив на свободата, преоткрит, истински, целеустремен... Твоето Златно Обещание, Луцфер. ТВОЕТО Златно Обещание. Нашето. На Сътворението. Спиралата се вие енигматично... И часът настъпи. Дали се осмелявам да погледна право в очите ти?
Какво бих видяла в тях точно сега?
..Смиреност?
И все пак - нали ме обичаш, Луцифер?

РЕЗЮМЕ НА "РЕКАТА НА ЗАБРАВАТА"

Характеристика и история на Меропа Морт.


Принадлежи към стар некромансърски аристократичен род, обитаващ гората Шеридан, известна с тъмните си обитатели - от вампири, до хищни зверове и вещици дивачки.
Второстепенният за историята Виктор Тенар е синът на главния виновик за последвалото избиване на семейството на Меропа, чак до последния му представител.
По име Калеб, бащата решава, че кръвта на последната наследничка на един погинал род може да послужи за много хитри или поне доходоносни цели. Като например създаването на някоя друга полезна отвара или покупко-продажба на ценната рядкост в замяна на нечии колекционерски несметни богатства.
Калеб затваря момичето в непристъпна кула (бел. авт. - много оригинално за 17-годишния ми мозък, знам!), където тя израства без основни възпитателни методи и представа за света.
Тя остава по разсъждения в ранна доюношеска възраст, защото бива заробена като 11-годишна.
С болна, неистова носталгия по игривите си любопитни детски премеждия, тя продължава да бъде все така любознателна и с искрено желание да опознае света, да придобие житейски опит... и най-вече да й се случи нещо различно от 4 бели стени. Особено това. Тя придобива ненавист към застоялостта и иска постоянно да е в движение, което я прави разконцентрирана, разсеяна и импулсивна.
Интелигентна по природа, интуицията й й подсказва много духовни истини за божието предназначение на трудностите и целта на живота. Но за всичко останало - от практическите умения в едно домакинство, до разбирането на това какво е злото, и разгадаването на чуждите замисли и намерения, е доста неопитна.
Когато става на 17 години, изстрадалият от суровото отношение на баща си Виктор, предостатъчно разглезен и все пак порицаван в името на сухи и обременяващи изисквания, решава, че е време да направи нещо с живота си... нещо различно, тоест да ограби семейната хазна, и да освободи тази предизвикателна красавица, която, веднъж започнала да разцъфва като жена, станала доста привлекателна за мъжкото око. А може би и най-вече защото забраненият плод е най-сладък.
Така той, в една непрогледна нощ, отключва кулата и преобръща живота на Меропа.
Той лесно успява да я убеди да направи най-желаното в живота й, а именно да се разкара веднъж завинаги от противния затвор, и я прекарва през някои познати нему пътеки в гората. Там е по-безопасно и не срещат нищо живо, а може би и защото местните гадове добре познават господаря си и животът им е мил.
Оттам Виктор я повежда по пътеката на смъртта, заобиколена от злокобна пустош, пропукана и зажадняла, а отгоре, от небесата, наблюдател на съдбата на минувачите е череп, създаден от незнайни древни сили или богове....
Целта на Виктор от началото е ясна. Училището Роузкилл, където той би могъл да придобие истински, практични познания, умения и опит по некромансърските въпроси. Не че семейният учител не си го бива, но е прекалено старомоден и праволинеен, точно по вкуса на морално остарелия му скучен баща.

А там се срещат с бъдещата любов на Меропа....

Ясно е, разбира се. Това е Луцифер, скрит под наименованието Лушиъс Пахт.

ЛУШИЪС ПАХТ И ОРИГИНАЛНАТА ИСТОРИЯ НА ЗАПОЗНАНСТВОТО. ХАРАКТЕРИСТИКА.

Когато навлизатв имението, където некромансърите се обучават, ги заварват... ами, гробове. Защото най-якият декор към атмосферата на едно реномирано учебно заведение по тъмни магии, е я катакомба, я нещо по така, с живи мъртви. Все пак некромансърите трябва да се изфукат с уменията си да съживяват трупове, да си мерят малко степента на разлагане и подчинене... и такива... други аромати.
Меропа, свикнала със заниманията на родителите си, не се плаши особено, но определено е отвикнала от свободно пространство, наблягам, свободно!, и мотивите на случайността, изявяващи се като екстериор и разхвърляни наляво-надясно ландшафтни импровизации.
И докато тя проявява интерес към Виктор, колкото от това, че все пак за първи път вижда момче от 6 години, изведнъж пред тях се материализира зомби. Разкапано, с червеи от лицето, но все пак някаква странно силна и обаятелна осанка, но най-вече сиянието на русоляво-зеленикавата му коса, бе това, което привличаше итереса. Едно посредствено зомби няма такава аура.
И тогава то се трансформира в красив, обаятелен мъж, който изглежда прекомерно горд. От пръв поглед си личи строгостта му, доминантността и интелигентността му. Просто излъчва тези качества през самата си външност. И ето как сърцето на Меропа почва да бие неистово, както никога досега, и се влюбва от първи поглед, ама доста всеотдайно и лудо. Определено. Дори не го познава, дори не са разменяли приказка, но тя усеща нещо свръхсетивно, което й подсказва кого предстои да опознае.
А може би и той е усетил нещо такова? Кой знае какво се върти в сърцето му. И все пак, след една от по-късните им срещи, Лушиъс отдава честа на читателя да сподели съкровена мисъл, нещо, което прави рядко и дори никога. Че я е избрал именно заради нежността й, която рядко се наблюдава при другите.
И така.
Извадка от запознанството:
"Без даже да разберат се бяха озовали до крайната си дестинация. А тя бе? Пълен мрак! Така можеха да се опишат най-обширно гробищата. Въздухът бе пропит от сяра. Навсякъде се носеше миризмата на разлагаща се плът или останки от такава. Дърветата като грозни привидения се изпречваха на всяка втора крачка със зловещо ухилени лица. Клоните им наподобяваха счупени крайници на някога здраво тяло. В небето пронизващо тъпанчетата цвърчаха мършави прилепи, които от време на време прелитаха толкова ниско, че човек имаше чувството, че ще кацнат на главата му и ще свият гнездо. Тъмната картина още повече се засилваше от срутения фонтан, който може би някога е бил пълен, но сега и последната капка вода е попила в прогнилата почва. А плочите! Тези избелели мраморни камъни, така негордо изтрили имената на вечните им обитатели. Те са жалка имитация за дом на покойник докато свят светува. Двамата не бяха виждали такова нещо до сега. Вещицата беше права - нямаха представа какво ги очаква. Но едно бе сигурно - страха смразяваше костите им. Меропа понечи да хване Виктор за ръката в някакъв подсъзнателен опит за защита. Но не успя! От един гроб изневиделица и като нереален сън на ужасите се подаде една ръка или по-скоро кокал с все още известна доза кожа и жили по него и сграбчи момичето за глезена. Почна да я влачи с неистова сила. Тя почна да пищи и да се дърпа докато накрая се отскубна, а ръката се прекърши от лакътя и увисна на кракът й все още стиснала го. Как ли се чувства заекът, когато върху него, като черен кръст, пада сянката на ястреба…, а после птицата отлита, без да му обърне внимание? Как ли се чувства мишката, когато котката, дебнеща цял ден пред дупката й, безцеремонно е изхвърлена навън от стопанина си? Как ли се чувства сърната, когато плахо пристъпва покрай великия ловец, кротко похъркващ след трите изпити бири? Може би не усещат нищо или пък изпитват същото, което Меропа Морт усети, докато бързо се отдалечаваше от зловещата притегателна сила: огромно и наелектризиращо чувство на облекчение, на прераждане. А най-вече на радост, че се е отървала на косъм. Задуха силен вятър и разпръсна дългите им коси. Сякаш самото небе се отвори, а от него като божии стрели засвяткаха заплашително светкавици, след които отекваше глух тътен.
-Здравей мрак стари мой приятелю. - изсъска мъжки глас на фона на прииждащата буря.
Новодошлите бавно се обърнаха към съществото изрекло тези слова. Не знаеха какво ще видят. На едно от дърветата стоеше безформен силует - светъл макар и някак си тъмен едновременно. Мъжът извъртя главата си към тях. Небето още веднъж светна в момента когато единственото му око се впи в техните. Приличаше на сова дебнеща плячката си. Бледозелената му коса се вееше на талази от вятъра и сякаш се наслаждаваше на всеки негов допир. Превръзката на дясната му очна ябълка му придаваше епичен вид.
-Дори запасите от страх могат да се изчерпят, когато смъртта е в изобилие.
Думите му бяха толкова хаотични и все пак сякаш толкова на място, че мъжът и жената не понечиха да му противоречат. Всъщност не смееха да кажат каквото и да е.
-Какво правите тук изчадия на сатаната? Дошли сте да опорочите нечий покой ли?
- Какво? Не! - светкавично възрази Меропа, проумявайки какво всъщност представлява това изчадие пред тях. Явно бе нещо като Пазител на Гробищата, който си мислеше, че са вандали, дошли да правят поразии на свещеното място. "Или" - както извендъж й просветна - "Да се опитваме да съживим мъртъвците." И още по-зле: как можеха да докажат противното? Нима щеше да им повярва, особено при положение, че бяха некромансъри?
Съществото избухна в зловещ смях. Меропа си даде сметка, че това е най-противния звук, който е чувала някога в живота си: сякаш в гърлото на непознатия бе заседнало мъртво животинче, което клокочеше и се тресеше при всяко раздвижване на гласните му струни. Порив на вятъра развея бледозелената му коса, която почна да се люшка безтегловно във въздуха, досущ като туфа морски водорасли.
- Не идваме тук, за да чупим и рушим. Всъщност сме се запътили към Роузкил. Попаднахме на това място съвсем случайно, заблудени от мъглата и снега. - каза Виктор с непоколебим глас, твърдо решен да не показва на създанието колко всъщност са изплашени.
Непознатият отново се изсмя и от разтворената му уста се разнесе миризмата на мухъл и гнилоч.
- Последното нещо, което желаем, е да обезпокояваме покойниците! Пуснете ни да минем, не искаме да сторим зло! - добави Меропа със свито сърце, несигурна дали е разумно да прави опити за преговор с някой, който всеки миг ще се спусне към тях, за да ги убие по... Бог знае колко ужасяващ начин!
Нова светкавица прониза въздуха и освети мъртвешки бледото лице на странника. Меропа видя, че лявата му буза е разкъсана и от дупката в разлагащата се плът изпълзява хлебарка. Момичето едва се сдържа да не повърне. Явно в гърлото му наистина имаше нещо... и тя определено не искаше да разбира какво! В този миг некромансърката усети как нещо мокро пада върху главата й. И още веднъж. И още веднъж.
По дяволите.
Бурята започваше.
-Роузкилл, а? - повтори създанието, а хлебарката излезе от бузата му и пропълзя по цялото му тяло, като стигна до земята и пъргаво заприпка към един надгробен камък. Покатери се на него и задвижи малките си антенки. Мъжът като сянка се озова до същия камък, вдигна ръка и безцеремонно сплеска малката гадина. Избърса най-нагло ръката си в мрамора.
-Мразя хлебарки.
Дъждът падаше неумолимо върху лицата им и очите им се пълнеха със солени капки. Силуетът все още беше забулен от тъмнината. Само светло зеленото му око светеше като на черна котка в нощта. Мъжът тръгна към тях с бавни, всяващи ужас крачки точно заради спокойствието на темпото им - като погребални церемонни удари на тъпани и се смееше зловещо:
-Кой е този счупен мъж стоящ на прага ми? Коя е тази нещастница тръпнеща при вида ми?
Двойката забелязаха, че при всяка стъпка лицето му се избистря. Кожата малко по малко придобива чист, порцеланов тен и няма и спомен от разядена плът. Тялото се издължава, приемайки достолепен вид. Когато най-накрая застана на няма и метър разстояние от тях успяха да го видят в цялата му светлина.
Гробищата    Luciferbyomupied
-Вие сте в Роузкилл, невежи агънцета!
Меропа и Виктор се огледаха и в сумрака успяха да различат имението с всичките му части, както и до къде се простираше гробището.
-Сигурно вече съжалявате, че сте тук, а? Но просто не можеш да поправиш вече стореното. Такава способност може би имат само боговете, но не обикновените смъртни, което навярно е за добро. В противен случай до последния си дъх хората биха се опитвали да поправят грешките от младостта си.
Лушиъс ги гледаше все едно бяха на жертвеник.
-Представете се. - заповяда той. От тона му си личеше, че нямат право да откажат. Връщането на зад не беше опция.
Меропа изглеждаше така, сякаш са я халосали с тежък предмет по главата. Закована на мястото си, тя гледаше стъписано непознатия и се чудеше дали да повярва на очите си. Нима на мястото на ужасяващото, смърдящо на мърша и гнилоч същество се бе появил този ... хубав млад мъж? Който бе не по-малко страховит от предшественика си, но ... въпреки това! Погледът на момичето попадна върху размазаната хлебарка и след това - върху промененото лице на ... който и да беше този странник. Нима това наистина се бе случило? Бе излязъл пред тях като разлагащ се труп, от чиито вътрешности бе пропълзяла най-гнусната гадинка, позната на човечеството, и той просто я бе размазал най-безцеремонно, като че ли е нещо обичайно хората да се събуждат с буболечки в устата.
Девойката нямаше представа кой е този човек и какво точно иска от тях, обаче едно нещо бе сигурно - колкото бе опасен, толкова бе и непредвидим.
- Представете си. - бе заповядал той с тон, нетърпящ възражение. Меко казано. Нямаха друг избор, освен да му се представят.
- Виктор, син на Калеб и Меропа, ничия дъщеря. - Отвърна Виктор отчетливо, стремейки се да звучи колкото се може по-безстрастно.
Сърцето на некромансърката се сви болезнено. Бе загубила право да бъде назовавана по бащино име след изгарянето на клана в Шаренгалови огньове. Това бе едно от правилата на древната традиция - изгори ли родът ти, изгаря и името ти. Освен ако не направиш нещо толкова велико, че да го избършеш от позора.
Да, обаче тя по-скоро щеше да си отхапе езика, отколкото да допусне да я нарекат "ничия дъщеря". Независимо какво казваха правилата.
- Меропа Морт, дъщеря на Седрик. - добави тя незабавно.
Лушиъс повдигна веждата си:
-И какво като си син на Калеб, а тя дъщеря на Седрик? Да не мислиш, че ги познавам случайно.
Той изпръхтя, а от устата му се процеди дълга струя въздух.
-Натегачи.....
Пахт почна да ги обикаля бавно като изучаваше всяка част от тях. Спря се от страни на Меропа. Хвана крайчеца на косата й и го подуши.
- Желая да те разпоря. - Засмя се мъжа.
О, да. И настина искаше да я разпори. Да разгледа всяка една част от тялото й, да я докосне. И едвам се сдържаше да не го направи. Чакаше само удобен момент, с който ще може да се извини пред онзи глупак с металната пръчка или каквото беше там. Виждаше как костите й треперят, а придружителя й даже не направи опит да я защити. Некромансъра се подсмихна под мустак подигравателно. После с няколко крачки се озова пак пред тях като се изпъчи.
-Аз, агънца съм Лушиъс Пахт и ще бъда ваш ментор, ваш наставник, ваш враг и ваш господар. Ваш баща..... - наблегна с поглед към Виктор. -Но за да стане това трябва да ми се докажете. Направете нещо. Каквото и да е. Хайде сине на Калеб, покажи на какво те е научило татенцето. Веднага.
Внезапно Виктор се почувства адски вбесен.
Този ненормалник, как смееше да му говори по толкова унизителен и обиден начин?
В учите на младежа отекна подигравателния му глас "Ваш баща... ваш баща... ваш баща...", който почна да се усилва и усилва, докато не закънтя в главата му досущ като рев на сгромолясващ се в недрата на пещера водопад.
"Да не мислиш, че го познавам... да не мислиш, че го познавам..."
- Познаваш го, глупако! Само един истински идиот не знае за Змийския език! - сопна се Виктор, без дори да се усети как и кога точно го е изрекъл. Той си бе такъв - гневен и импулсивен, особено в случаите, когато някой му се подиграваше. В такива моменти бе способен да извърши неща, които после да му навлекат големи неприятности.
Младежът насочи ръка към един от близките гробове и коцентрира в стегнатата длан възможно най-голямата енергия, която бе способен да извлече от яда си. За щастие произхождаше от фамилия некромансъри, която можеше да си позволи добри учители, така че не бе пристигнал тук без подготовка. Всъщност бе прекарал по-голямата част от детството си в упражнения (освен в случаите, когато правеше напук на родителите си) и бе доста напреднал, но едно нещо си оставаше безспорно - не можеше да се мери с Лушиъс и бе проява на крайно безумство да се държи толкова предизвикателно.
"Какво правиш, по дяволите?!" - помисли си ужасено Меропа, която за пореден път този ден не можеше, или по-точно казано, не искаше да повярва на очите си. - "Господи, Виктор ще ни убие... Идиот такъв!"
Младежът отприщи напиращата сила и след секунда във въздуха се разлетяха парчета мокра пръст и кал, които продължиха да хвърчат напосоки из гробището, докато пред очите им не се разкри изгнил от многото просмукани дъждове ковчег.
- Кнур!
Капакът се отвори с такава сила, че се счупи от пантите. В ковчега лежеше облечен в зелена туника скелет, със сключени на гърдите ръце, които държаха инкрустиран със злато ятаган.
- Гроп!
Очните ябълки на покойника светнаха в блатнозелено, което вероятно представляваше неговото своеобразно отваряне на клепачи. Мъртвецът изправи светкавично гръб и, сякаш никога не се бе пренасял в отвъдното царство, а бе просто събуден от дрямка рицар, нащрек дори в неспокойните си моменти на унес, замахна заплашително във въздуха, като че искаше да посече нахлулия в покоите му враг.
Лушиъс гледаше шоуто на удобно място от дървото. Кога се бе озовал там никой не разбра. В един момент беше до тях, в другия клатеше краката си по детски, висящи от безлистния клон.
-Един труп? Голямо браво!
Едноокият мъж щракна с пръсти и само за част от секундата всички гробове се разтвориха и от там заизлизаха труп след труп. Гледката бе ужасяваща. Сигурно наброяваха близо хиляда. Двамата младежи никога не бяха виждали такава голяма армия от неживи.
-Гробът е един, но място за всички ви ще намеря. - каза монотонно, като в транс Пахт. Той протегна едната си ръка към съживената кукла на Виктор, стисна я в юмрук и тялото почна да се рони на прах. За няма и минута от него не остана нищо, освен блестящия ятаган и купчина пепел. В следващия миг телата се върнаха в дупките си и кротко положиха кокалестите си ръце на гърдите. Заспаха своя вечен сън. Той скочи от дървото и се намери на две крачки разстояние от момчето, което се бе осмелило да го обиди. Главата му гледаше надолу, а бледата му коса закриваше лицето. Той повдигна бавно лявата си ръка и с опакото на дланта си го зашлеви през лицето. Виктор полетя с огромна сила от удара и се приземи на двайсет метра разстояние от тях. Нито той, нито Меропа подозираха, че изражението на Лушиъс в момента бе лунатично. Жестоката му усмивка бе намерила пътя до устните му, а острите зъби можеха да отхапят мръвка дори от глиган. Момичето ужасено гледаше как приятелят й се опитва да се изправи. Глезенът му беше изкълчен, а две от ребрата пукнати. Пахт изправи глава и погледна жертвата си. Сега вместо плашещо лицето му изглеждаше тъжно. Човек би си помислил, че всеки момент ще се разплачи. Проговори жално:
-Защо? Защо ме караш да правя такива неща?
Протегна още веднъж пръстите си към падналото момче и почна да върти показалеца си. Непоносима, прорязваща болка се образува в гръдния кош на Виктор. Чувстваше как ребрата му се движат както си беше буден и заздравяват. Писъкът, който излезе от устата му уплаши накацалите прилепи. Птиците почнаха да летят на всички посоки неспокойни от раздиращия вик. Момъкът се гърчеше безпомощен докато костите му се съединяваха и приемаха предишната си форма. Всеки момент щеше да изгуби съзнание. След малко всичко свърши, но само за минута. Последва същото, но този път цел беше изкълчения му глезен. Коста и жилата се завъртяха на четиресет градуса. Нещо изщрака и ето, че тя бе на място. Най-накрая болката спря. Виктор дишаше учестено, от устата му течеше слюнка, а мисълта за изживяното преди малко не му даваше мира.
-Никога повече не смей да ми говориш на Ти! - каза съвсем спокойно Лушъс сякаш нищо не се беше случило. Още по-странното бе, че не спомена думата "глупако". После се обърна към стреснатата девойка.
-А ти? Какво можеш?
Когато Меропа чу това, сърцето й подскочи. Всъщност изобщо не й бе минало през ума, че ще поиска някакви умения и от нея; нищо, че бе съвсем логично да го направи. Просто тя бе свикнала да мисли за себе си като за свидетел на събитията; а не като за участник в тях.
Примряла, девойката стоеше закована на мястото си и не знаеше какво да каже.
Какво всъщност умееше, запита се Меропа ужасено, давайки си сметка, че е била изолирана от света на магиите за цели десет години. А преди това... е била на девет, изчисли тя и усети как краката й омекват. Тогава учеше как да кара зайчето си да й донесе торбата със сладките. И как да накара птичките да пеят на прозореца й.
- Ами аз... - започна тя и гласът й прозвуча толкова различно от обикновено, че се изненада от самата себе си - Не мога мищо.
Като малка успяваше да съживи изсъхнали листа. Сега не бе сигурна, че ще успее да направи дори това.
- Наистина не мога нищо. - повтори Меропа без да смее да погледне към Лушиъс. Беше я страх от това, което щеше да види.
- Преди знаех как да съживявам бръмбари. - Продължи да говори тя, давайки си сметка, че не може да се изложи повече. - Обаче сега най-вероятно и това не мога. Ето, вижте, - Момичето се обърна към надгробната плоча, върху която бе размазал хлебарката, и героично преодолявайки безкрайната си погнуса от противното животно, взе останките й в дланта си. След няколко мига на невиждащо взиране, осъзна, че изобщо не помни какво трябва да направи. Имаше някаква част с пръста и... О, по дяволите. Щеше да опита нещо напосоки и - каквото ще да става. Тя насочи показалеца към разпльоканата гадинка, от чийто допир върху кожата й я втрисаше, и пробва боязливо да изстреля поток енергия по беглите спомени, които й бяха останали. В главата й изплува смътна информация, нещо от сорта на това, че трябва да се напрегне, да концентрира енергията и когато усети, че наближава връхната точка на напрежението, да я отпусне върху набелязаното мъртво същество.
От пръста на Меропа излезе малка струйка въздух, която едва достигна до целта си. Антенките и крачетата на хлебарката помръднаха и - нищо повече. "Некромансърката" се изчерви като домат. По дяволите. Ако преди не смееше да погледне към ...явно бъдещия й учител, сега й се искаше да избяга през девет планини в десета.
- Ето, виждате ли. - каза тя, забила поглед в земята. - Не мога абсолютно нищо.

Окото на Лушиъс щеше да изскочи от недрото си при вида на клатещите се антенки. Разтърка го, за да се убеди, че не си въобразява. Едната му вежда трепереше нагоре-надолу, устата му бе полуотворена. Не вярваше какво вижда.
-Ох.... - се чу в далечината, докато Виктор все още се опитваше да се изправи.
-Шт.... - изшъка му некромансъра, който все още наблюдаваше как части от гадината се мърдаха. Крачката й сякаш играеха танц на радостта. В следващата секунда Лушиъс изби хлебарката от ръката на Меропа и тя падна на земята. Той стремглаво скочи върху нея с два крака и почна да тъпче така или иначе мъртвото й тяло. Беше като обезумяло дете от близкия квартал. Орбитата му беше кървясала, а по челото му се стичаше една сълзичка. Изкриви устни и изкрещя:
-Умри бееееееееееееееее......Умри, умри, умри, буболечка такава.......
В лудостта си Лушиъс не се усети как докато тъпчеше малкото трупче бе изпуснал част от магията си и когато се успокои и престана тя попи в смачканото животинче. Изведнъж телцето й се поду и тя скокна на крака. Той още повече се изцикли и се наведе като я погледна централно в муцуната. Гадното насекомо се изплю в лицето му. Залитна и падна по задник. Избърса се колкото можеше докато опа, нов шок - то проговори.
- На ти и на теб!
Ченето му клюмна надолу.
-Го...го....говореща буболечка!!!!! Що за магия е това?
Мъжът разтърси глава и отново скочи като се застопори. Светкавично извади от палтото си една тънка и свръх остра кама. Замахна с бесен вик и я заби в гърба на гадината.
-Умри пак беееее......
От нея потече зеленикава течност. Спря да мърда. Некромансърът избърса потното си чело и прибра ножа.
-Ъх...ооооо.... - продължаваше да стене до преди малко раненото момче. Пахт се обърна недоволно към него.
-Нали ти казах шт бе? Аааа - усети се той, изпусна част от енергията си към него и го повдигна във въздуха. Почна да го приближава. Когато Виктор стигна до тях освободи магията си и той се пльосна по лице, а косата му беше разпръсната на всички посоки.
-Ти! - посочи го рязко с пръст като говореше церемониално. - Си приет!
После посочи по същия начин и Меропа.
-А ти!.....Ъъъъ.....А ти си скъсана.....
Момичето наведе тъжно глава. Не е като да не го очакваше, но тогава откачения мъж пред нея продължи.
-Но минаваш!
Тя повдигна лицето си и го изгледа с блеснали очи. Не вярваше на ушите си. Идеше й да го прегърне.
-Хайде, хайде не ме гледай така любовно. Ще се изчервя. - засмя се истерично вече официално новият им ментор
"Не мога да повярвам на очите си."
Това май беше новият девиз на Меропа.
Емоциите от днешния ден й бяха дошли малко в повече. Горкото момиче! Първо бяха попаднали на ужасяващо чудовище на най-зловещите и призрачни гробища на света; то се бе превърнало в красив млад мъж, оказал опасен лунатик, който първо бе потрошил костите на Виктор, а след това се бе разпищял като малко момиченце при вида на... клатеща краката си мъртва хлебарка. А, да, и да не забравяме: същата тази хлебарка, която по-рано бе изпълзяла от дупка в бузата му и която той най-безцеремонно бе размазал. Да не говорим пък за сценката, която се бе разиграла между него и гадинката: когато Меропа се присещаше за нея, почваше да я напушва трудно удържим смях: но имайки предвид колко непредвидим и - очевидно - луд бе Лушиъс, бе по-добре да го спести за себе си. А и след нейната излагация (и тази на Виктор) бе по-добре да си мълчи. Нямаше право на подобни "смехове". Не и ако бяха насочени към човек, който можеше да ги направи на парчета с едно щракване на пръстите.
Меропа хвърли поглед на странния мъж до себе си. Бледозелената му коса на фона на тъмнината на нощта й напомняше на лунно цвете. "Точно така, лунен. Като хванат от луната е." - Помисли си тя, спомняйки си всичките му налудничави реплики, странни реакции и психотични изблици. Въпреки че ги бе наплашил здравата и им бе докарал доста неприятни емоции, Меропа осъзна един прост, съвършен факт: Обожаваше този човек. Обожаваше го!
Меропа гледаше наистина странно Лушиъс. Чак му стана неудобно. Какво толкова беше направил? Да не би да имаше нещо по себе си? Огледа се. Не, нямаше нищо! Не беше изцапан и все пак хубавицата не сваляше очите си от него. Да не говорим, че мълчеше като пукал. Трябваше да се намеси. Той стъпи с единият си крак на гърба на Виктор, който изстена и повдигна глава от напрежението.
-Лежи си, моето момче, лежи си. - положи длан на косата му и я заби пак в земята без изобщо да се усеща, че му причинява болка. Хищният му поглед изпиваше неспособното момиче право пред очите на приятеля й. Интересуваше ли го? Не! И все пак не се знаеше какво точно се върти в ума му в този момент. След няколко тихи минути, в които двамата просто се гледаха, а Виктор служеше за подлога, Пахт махна голямата си обувка от гърба на момъка, а той на свой ред измрънка. Беше оставил ясен отпечатък от подметката му. Хвана го за врата и с едно движение го изправи толкова рязко, че чак леко политна преди да застане стабилно на ходилата си.
-И тъй, влюбени гълъбчета, бягайте при домакина да ви настани. Той се намира ето там. - посочи един от етажите на сградата, в която ясно се виждаше светещ прозорец. -Хайде, хайде, бягайте и утре ви искам на линия. А сега ако ме извините, имам работа за вършене. Ако не я свърша шефа ще ми се кара.
Лушиъс се обърна и тръгна към изхода на гробищата като крачеше в странна танцувална стъпка и си тананикаше незнайна песен.
-Уууууууу аууууиииууууу аиу мамба уееее......
Чудатия мъж изчезна от погледа им."

Луцифер поема обучението на двата младежа, като при всеки повод се старае да унижи Виктор. Просто защото обича да го прави, не толкова за да си чеше егото, а "за да се ебава" и да покаже някакъв вид доминация, без да й придава важност. Защото важност си придава не от игрите с хора, които не са важни за него, а от постиженията си, интелектуалните такива, както и тези, доказани с усилие, и най-вече успеха на проектите му. Всъщност може би се опитва и да я впечатли, като по някакъв начин акцентира на това колко по-силен е. Макар че всъщност се старае и като учител и при все че се държи така с Виктор, му дава ценни съвети и умения. Не го жали предимно за да го постави в трудни ситуации. Така де, няма да го лигави като бебе.
Виж, при Меропа вече е друго. Не е сигурен, че акцентът изобщо е в преподаването. И на двамата им е ясно, че на нея некромансърка не й е писано да бъде. Но ролята, че я учи точно на тъмна магия продължава, защото с тази цел е влязла, и не може да се прекрачи една граница, която ги разделя. Това че са далечни един на друг, че не са достигнали зона, в която може да общуват свободно. Така че за момента са почти непознати, които разменят думи с официалности.
При една от тренировките той си помисля как се прави на учител пред нея, а ето я всъщност там, с настръхнали гърди, и го провокира по начини, които го избиват на страст.
Малко по малко бариерата се пречупва.

ИЗВАДКА
"Когато Меропа пристигна, слънцето бе в зенита си. Падаше се точно разгарът на деня...
За щастие, бе съвсем пусто. Толкова по-добре. Щеше да бъде много по-удобно без присъствието на хора, които постоянно да й дишат във врата. Вместо да усеща погледите им върху гърба си, щеше да се концентрира в изпълнението на задачата. Спокойствието определено щеше да бъде огромен плюс.
На хълма цареше мъртвешка, малко тягостна и дори.... обвинителна тишина. Разрушените каруци, забитите в сухата пръст колове, ухилените черепи, окрасени с отдавна засъхнъла кръв.. Всичко стърчеше неподвижно, нямо по местата си и я наблюдаваше, и сякаш й говореше.. като че искаше да я пита какво се случва, кога господарите им най-сетне ще се върнат за тях, колко време още ще им се наложи да чакат забравени по средата на нищото...
Най-сетне Меропа откри мястото, към което се бе запътила. Отблизо й се стори още по-високо. До долу я деляха към триста метра височина - доста повече, отколкото на предния й опит. Безплодната нагорещена земя в дъното на масива се разстилаше еднообразна и зловеща чак до хоризонта, сякаш искаше да напомни на некромансърката, че разполага с предостатъчно жадна за кръв площ, върху която човек би могъл да стане на пихтия при едно евентуално падане... Действително, местността бе толкова суха, че не бе трудно да повярваш, че би ти скроила какви ли не номера само и само да попие вкусните ти телесни сокове...
И не само това...
На места скалата се издаваше напред или пък изведнъж хлътваше навътре.. Така че слизането щеше да бъде доста по-трудно, отколкото по гладките стени на Роузкилл.
"Ами ако не успея? Какво ще стане, ако загубя контрол и падна?" - паниката, коварна и всесилна както винаги, отново започна да руши вътрешните опори на девойката. Скоро Меропа почна да се колебае и на няколко пъти бе готова да се върне назад.
- Хайде стига! - наложи й се да се скастри на глас накрая - Ще се справиш и толкова! Това е единственият вариант!
Веднага след това самоокуражаване ученичката се зае с абсорбирането на енергията в краката си. Този път усещането бе доста по-различно и .. странно. Все едно магията бълбукаше. Движеше се надолу по вените, да, но... все едно бе пълна с милиарди микроскопични мехурчета, които непрекъснато се пукаха и биваха заменени от нови. Може би се дължеше на тревогата.. Въпреки че Меропа бе успяла да се концентрира и доколкото бе възможно, да се абстрахира от страничните чувства и мисли, страхът неизбежно си беше там, в душата й, не можеше да бъде изгонен толкова лесно.
Когато прецени, че е готова, девойката положи стъпало върху отвесния склон. След това пристъпи напред и с другия крак и ... залепна. Но гледката, която се разкри пред очите й, бе твърде живописна, твърде екстремна за нея. Скоро къдравокоската загуби самообладание. В резултат дясното й ходило се отлепи и тя, загубила равновесие, се понесесе право към твърдото, осеяно с остри издатъци, тяло на възвишението. Сблъсъкът бе жесток. На места скалата проряза нежната й плът, изпъстряйки я с различни по големина и сериозност рани. Най-зле бяха тези в областта на корема, дробовете и челото. Силният удар по главата й причини мозъчно сътресение и тя остана да виси така зашеметена, без капчица сила да помръдне от мястото си.
След пет-шест минути девойката почна да се съвзема и да си дава сметка за ситуацията, в която бе попаднала. Ако другият й крак се "развакуумираше" със сигурност щеше да умре. Беше й толкова зле, че каквото и да е физическо усилие, дори минималното, щеше да й причини отвратителна болка, и щеше да й се стори непосилно трудно. На всичкото отгоре от цялото това време, прекарано в тази поза, почваше да й се гади сериозно.
Но когато въпросът е на живот и смърт, нещата не са толкова прости. Тогава се справяш с повече от невъзможното.
Момичето залепи предателското стъпало за склона, после положи длани на две издатини и почна постепенно да повдига тялото си нагоре, до момента, в който почти успяваше да докосна върха на пръстите си. Тогава, чрез възможно най-голямата засилка, на която бе способна в момента, отново се изправи ...
Цялата трепереше, бе ужасно изплашена, а и раните й се оказаха доста по-сериозни, отколкото бе предполагала.
Въпреки всичкия този шок обаче в гърдите й бушуваше друго чувство - неземно облекчение и щастие. Беше се справила, не беше умряла!!! Живот, живот, живот -- славна, красива дума! Прекрасна дума! ! !
Другите хора най-вероятно незабавно биха се върнали горе, където беше безопасно, но днес Меропа бе твърдо решена, че ще слезе чак до долу. Колкото и да бе невероятно, паниката, страхът, дори ... разумът, всичко се изпари от душата й. В нея остана само и единствено стремежът да върви, да върви, да върви... Меропа почна да крачи напред, ритмично, равномерно. Трансът й не се прекъсваше дори при най-трудните за преодоляване образувания ... и след известно време тя стъпи на земята, която не й изглеждаше вече всесилна, напротив. Когато стъпи върху нея, девойката ясно показа, че доминира, че е победила и на гладната пръст не й оставаше друго освен да се ядосва и да й отправя безполезни заканвания. Да, но това вече не засягаше момичето, то бе свободно, свободно, свободно...
Къдравокоската седна на най-близкия камък и се разплака. Дали бе радост, или закъсняла реакция от опасната ситуация.. А може би бе и двете едновременно.
Меропа плака дълго. Плака за това, че е оцеляла, плака за това, че я болеше, плака за това, че се справи и за това, че се нарани. Плака за това, че се чувстваше Жива!
Откакто беше пристигнала тук времето летеше неусетно и вече, все още светло първите звезди се показваха, а луната едвам едвам очертаваше елипсата си. Тя се облегна на скалата и погледна небето. Нямаше нито едно облаче и звездите блестяха като рояк пчели накацали на поле от цветя. Толкова много звезди! Меропа обичаше да ги съзерцава. Представяше си как всяка една от тях има собствена история. Как докато блещукат сякаш танцуват сами, всяка се върти и прави пируети, така че останалите да я видят и да й завидят. А когато умират и падат ние виждаме синкавите им опашки чак след милиони години и тогава си представяме, че изсипват над земята безбройните мечти, които си пожелаваме като ги видим. Сега тя си представяше абсолютно същото и докато ги наблюдаваше очите й грееха. Сигурно това е много глупаво за повечето хора, но за нея бе невероятна гледка. Една падаща звезда полетя надолу и само за миг успя да я съзре. Затвори бързо очи, а когато след минута ги отвори от нея нямаше и следа, а девойката бе изпратила своето желание към нея...
Над мястото, на което седеше Морт имаше разклонение. Един чифт очи я наблюдаваха, леко незаинтересовани.
- Звездите не изпълняват желания. - Чу мъжки глас над себе си. - Впрочем те са доста безполезни и лесно заменими. Не си заслужават желанието.
Меропа надигна погледа си нагоре и видя мъж с бяла коса и сребристи очи. Беше облечен в черно, но чертите на лицето му сякаш се размиваха пред очите й.
- Звездите не изпълняват желания. Впрочем те са доста безполезни и лесно заменими. Не си заслужават желанието.
Меропа се сепна и излезе от "транса", в който бе изпаднала. Сигурно вече над четиридесет минути просто седеше и плачеше, без да вижда и усеща нищо около себе си. Все едно бе с отворени очи, но всъщност сънуваше, рееше се в някакъв невидим свят... Умът й просто се бе изолирал и си почиваше.
И сега, този необикновен глас, който й създаваше усещането за нещо могъщо и магическо, я извади от унеса, все едно й зашлеви шамар през лицето. Без да е видяла човека, който я бе заговорил, девойката вече знаеше, че трябва да очаква нещо нетипично и може би уникално...
Изведнъж я полазиха ледени тръпчици, които запъплиха по гърба й като армия от снежни мравчици, .. от което пък допълнително я втресе, защото вече всичко, свъразно със студ и прохлада, пробуждаше в нея неприятните усещания от срещата й със Синк... Явно онзи мъж й бе нанесъл белег завинаги. Изведнъж през главата на Меропа пробяга тревожна мисъл. Ако това бе истина, какво щеше да прави, когато дойде зимата? Ами ако проблемът бе сериозен? Зъбите затракаха под посинелите й устни и тя обви ръце около тялото си. Както и да е, сега нямаше време да се отдаде на тези мисли. В момента имаше да разсъждава над нещо по-наложително. Кой бе тук освен нея и какво искаше?
Гласът идваше отгоре, следователно...
Момичето надигна глава и видя надвесен над пропастта мъж. Бе облечен в черни дрехи, които се сливаха с почти пълната тъмнина. Косата му бе бяла и се вееше на ефирни талази. Сребристите му очи напомняха на пълни луни. И въпреки това имаше нещо в изражението му, което.. което не й позволяваше да разгадае напълно чертите му. Все едно го гледаше през замъглено стъкло или... мътна вода...
Не й вдъхваше особено доверие. Изглеждаше опасен.
"Най-добре е да се разкарам по възможно най-бързия начин."
Тогава изведнъж в главата й зазвуча гласът на Мерион. Нетипично за Меропа, но в последните дни изобщо не се бе присещала за нея. Може би й се бяха струпали твърде много други неща, които заемаха вниманието й.. Лушиъс... Дориан.. Виктор... Не бе както едно време, когато единственото й занимание бе да седи на перваза на прозореца и да си спомня неща от миналото.
"Стой настрана от хора, чиято физиономия не може да запомниш." - бе й казала веднъж старицата след продължително мълчание. Бе типично за нея да мисли над подобни философски проблеми.
Тогава малката некромансърка не бе разбрала какво има предвид възрастната жена... както много често се случваше. Последвалото обяснение бе повече от логично:
"Щом човекът не иска да запомниш как изглежда... щом не иска да се покаже пред теб... значи има какво да крие."
- Не съм молила звездите за нищо. - отвърна накрая Меропа - Вярвам, че сам човек трябва да изпълнява желанията си, вместо да чака божествата за разрешение. Боговете отдавна са ни забравили. Или се забавляват да ни гледат как страдат. Но какъвто и да е отговора, те никога не се отзовават на молбите ни.
Те не бяха спасили родителите й, въпреки всички увещания.
Интересен отговор. Всъщност не очакваше точно такъв. Той се надвеси надолу и протегна ръцете си към Меропа. Момичето се уплаши. В главата й преминаха какви ли не мисли, всичките свързани с насилие и причинена й болка. Но не. Хвана я за китките и със завидна лекота Морт се озова на скалата до него. Все още не виждаше ясно лицето му, сякаш се размазваше пред очите й и това определено не беше от светлината.
- Права си. Чудесата не съществуват. Глупаво е да вярваш в тях.
Мъжът погледна към небето, бръкна под коженото си сако и извади един пакет цигари. Той запали една и си отдръпна с блаженство или поне така излеждаше, като беше толкова замазан в очите на некромансърката.
- Всичко е здрава логика и красива магия. За това вече не съществуват чудесата. Отдавна сме се научили да ги предизвикваме и контролираме, и вече ги приемаме за даденост. Няма нещо ново, няма нещо което да не можеш да видиш, няма нещо, което да се нарече чудо. Изтрити са...
Когато мъжът протегна ръце към Меропа, през главата й преминаха какви ли не мисли. Разбира се, всички свъзрани с кръвопролитие и насилие. Какво друго да очакваш в тези жестоки времена и най-вече по тези опасни места? Покрайнините на Роузкилл са свърталище на какви ли не лунатични създания...
Но не, той я дръпна нагоре леко, нежно, без да й причинява болка. Май бе приятелски настроен? Докато некромансърката преценяваше непознатия, той продължи разговора със следните думи:
- Права си. Чудесата не съществуват. Глупаво е да вярваш в тях.
След което извади пакет цигари от джоба си, запали една от тях и дръпна с блаженство... поне доколкото можеше да прецени къдравокоската през замъглената стена, която ги делеше.
- Всичко е здрава логика и красива магия. За това вече не съществуват чудесата. Отдавна сме се научили да ги предизвикваме и контролираме, и вече ги приемаме за даденост. Няма нещо ново, няма нещо което да не можеш да видиш, няма нещо, което да се нарече чудо. Изтрити са... - продължи да развива теорията си мъжът, загледан в нищото. Сухата земя се простираше толкова надалеч, че изглеждаше точно като едно .. безкрайно нищо.
Меропа, която изведнъж просто се отпусна (мъжът някак си бе успял да я предразположи), почна да разсъждава над казаното и накрая отвърна леко хумористично:
- Хахах, напротив, съществуват чудеса. Истинско чудо е някой да направи нещо безкористно за теб, без да поиска услуга в замяна. Просто така, от добро сърце... Но вече няма добри сърца, така че си прав.... - При последното изречение в гласа й прозвуча горчивина.
-Никой не прави нищо безкористно. Всеки има нещо на ум, не позволявай на никой да те обеди в противното. Даже и ти правиш нещо за някой с някаква цел, дори когато не го осъзнаваш. Не съм ли прав?
Непознатия мъж се обърна към нея и ако можеше да разграничи мимиките му, може би щеше да долови въпросителна физиономия, а може пък изражението му да бе и каменно. Зависи от интерпретацията. Този разговор с човек, който не можеш да видиш ясно освободи Меропа. Не се представяха, не се питаха за живота и историята си. Само някаква банална на пръв поглед философска тема, от която обаче момичето явно имаше нужда.
Думите му накараха Меропа да се замисли. Дали...? Дали и тя самата бе егоистична? Не, не бе възможно. Не бе такава.. Не бе...
В този момент обаче спомените почнаха да я нахлуват в съзнанието й, като безмилостни призрачни съдници. Нима като малко дете не се бе скрила, докато кланът Тенар избиваше семейството й? Глупости, защо изобщо й хрумваше нещо подобно? Тогава нямаше никакви умения. Нямаше как да им помогне. Ако се беше показала, най-много да я бе застигнала същата съдба. Тогава бе изправена пред два избора - дали да се остави, за да загине достойно, или да оцелее, за да продължи рода.
Но тогава после, нима не бе изоставила Виктор, на когото дължеше толкова много? Нейн дълг бе да остане с него независимо от това накъде я влечеше сърцето й. Бе правилно да му остане вярна и да го подкрепя във всички трудни моменти. Но не го бе направила...
Добре де, вярно, в този случай безспорно бе действала според собствените си цели. Но това не значеше, че винаги е такава. Човек не може да бъде само черен или бял, не може винаги да е перфектен. Важното е какво е сърцето му? А Меропа не се считаше за лош човек. Бе състрадателна, добра, не бе войнствена... Имаше добра душа. В момента вината от предателството спрямо Виктор й тежеше, сякаш носеше цялата Земя върху рамената си. Не бе някоя безпардонна злобарка, която наранява без да й мигне окото. Щеше й се да поеме цялата мъка на момчето, наистина й бе тъжно за него, тревожеше се...
И да, тя определено знаеше, че е готова да бъде в помощ на някого просто защото му желае доброто. Всъщност винаги действаше без задна умисъл. Не бе от хората, които са груби и просто си гонят амбициите без им пука за другите. Например.. например Дориан. Къдравокосата щеше да й изпълни каквато и да е услуга, без дори да й хрумне да поиска нещо в замяна. Защото я бе грижа за нея и искаше всичко да й върви по вода, всичко в живота й да бъде наред..
- Не знам защо, но ми се стува, че вие сте правили нещо безкористно, но .. изходът не е бил толкова добър, нали? - запита накрая Меропа. Въпросът й бе като ключ, вкаран в бравата на забранената врата.
Мъжът вдиша от цигарата си и издиша димът към нощта.
-Не точно, но....да кажем.
Имаше ли смисъл да разказва поредната история. Не, както нямаше смисъл да казва името си, нито пък тя, както и да показва лицето си. Просто бяха ненужни елементи, които в момента никой не търсеше и нямаше нужда от тях. Те бяха оставени някъде зад скалата като фон.
-Искаш ли да видиш нещо, като заговорихме за звезди? - каза изведнъж размития силует и Меропа леко недоверчиво или по-скоро в очакване поклати утвърдително глава.
Той захвърли изгасналия си фас и протегна ръка към небето с разтворени пръсти. Небосвода бе обсипан с блещукащите точици, които трепваха и премигваха от време на време. Това треперене обаче почна да се засилва и засилва и засилва, все повече и повече. Звездите почнаха да се тресат около орбитата си и девойката се уплаши, че идва края на света. Чак тогава проследи продължението на ръката на непознатия и видя, че тя следва същия ритъм. Това не я успокои ни най-малко. Беше я страх, но тогава стана нещо друго. Той сви пръстите си и в този миг всичките звезди по небето сякаш изгубиха гравитацията си и почнаха да падат не една след друга, а заедно към земята. Падаха, оставяйки красивата диря след себе си и се стопяваха някъде далеч, а след тях още и още.
Меропа не можеше да повярва на очите си. Беше толкова зашеметена, че всеки момент можеше да падне, затова мъжът просто я хвана и скочи с нея на земята. Момичето почна да се върти около себе си с глава нагоре. Усмивката й говореше достатъчно. От небето се сипеше звезден дъжд, най-красивото нещо, което беше виждала, а тя бе в центъра му. Това магическо явление продължи близо пет минути. Пет минути на еуфория, а после спря. Небето остана празно, но след още един миг се напълни отново с вечерниците си, сякаш никога не го бяха напускали.
След края на бляскавия спектакъл, Меропа не можеше да събере мислите си. Никога през живота си не бе виждала подобно нещо. .. камо ли пък бе предполагала, че може да бъде предизвикано от човек.
Тя погледна нагоре. Звездите стояха неподвижни и безцеремонни по местата си, все едно нищо не се бе случило. Само от време на време трепкаха, сякаш й махаха скришом, за да й напомнят, че всичко е било истина, а не просто плод на сънищата й.
Тогава некромансърката се обърна към непознатия. Досега не се бе питала кой е той и защо крие лицето си от нея, но при тези обстоятелства нещата се променяха. Не можеше вече просто да пренебрегва тези въпроси, не и след това, на което бе станала свидетел. Чертите му се размиваха, като че го наблюдаваше през есенна мъгла. Имаше нещо меланхолично и носталгично в тази гледка, дори може би романтично. Човекът стоеше обърнат към нея, без да се помръдва и да продумва. Момичето не знаеше какви чувства са изписани зад призрачната завеса, която ги делеше, но бог знае по каква причина изведнъж изпита ужасен срам и, изчервена, отмести очи настрани.
Първо радост, после срам. Интересно....
Меропа отмести очи като някоя монахиня, на която са показали голо мъжко тяло и свенливо затърси спасение в пръстта под краката й. За това ли беше всичко? За това ли й показа звездите по начин, по-който никога не бе и предполагала, че може да съществува? Не я упрекна. Всъщност не можеше, нали? Момичето искаше да проговори, но нещо го възпираше, а той нямаше какво повече да й каже. Не и ако тя не желаеше. А явно стеснителността й беше голям порок. Може би пък и плюс в същото време.
Мъжът се обърна с гръб към нея и продума:
-Време е да си вървя.
Морт се стресна от тези думи. Устните й се отвориха без да издават звук, а ръката й леко, но рязко се протегна към него, но твърде късно. Имиджът на това неразгадано лице се разми още повече, докато накрая не се сля с въздуха и се изпари в нощта на пълната луна. Некромансърката остана сама. Само косата й се вееше от лекия бриз.


Зад отсрещния хълм седеше мъж с отворена длан. Бледата вълна, като сгъстена мъгла се пропи в нея и изчезна. Той се обърна, за да я погледне за последен път тази нощ и се усмихна благо, до някъде мистично. Все още не можеше да си отговори сам, защо точно й го беше изпратил. А може би нямаше значение. Вятърът задуха по-силно и бледозелената му, почти бяла коса се разпръсна около порцелановото му лице. Той се изправи и погледна към небето. Подсмихна се сам на себе си и в следващият миг изчезна, така както и размития силует без да оставя нито една следа за присъствието си тук, тази вечер.
Дълго време след като непознатият изчезна, Меропа остана загледана в нищото, в напразно търсене на несъществуващите му дири. Леденият дъх на вятъра изстиваше в косата й, а от тъмните дебри на скалите се носеше мистичната песен на щурците.
Девойката погледна нагоре към звездите. Сигурна беше, че ако говореха, щяха да я обвинят, задето го бе оставила да си отиде.
Едно бе сигурно. Никога, никога вече нямаше да може да мисли за небето по същия начин като преди.
Целият този спектакъл, това невиждано чудо ... това могъщо магическо представление ... то се бе състояло само за нея, само и единствено за нея.
Целият Космос щеше да носи завинаги този нейн спомен, с какъвто малцина биха могли да се похвалят... Едва ли друг бе способен да каже, че звездите са танцували за него, че звездите носят неговата история..
За пореден път днес некромансърката се разплака. Но този път бе от щастие, от такова щастие, каквото никога през живота си не бе изпитвала.. и от тъга, защото бе пуснала този прекрасен човек да си върви, без да разбере кой се крие зад маската... липсваше й, искаше да му каже толкова неща, но ... нищо от тях не можеше да бъде изказано с думи. Как да му благодари за това, което бе сторил за нея, как да опише чувствата си? Понякога речта носи твърде нищожна емоция в сравнение със сърцето...
Тогава Меропа спонтанно изпълни едно прекрасно вълшебство. Може би понякога тя срещаше затруднения при уроците си под влиянието на неувереността и нервността, но когато бе задвижена от толкова силни трепети и вълнения, бе в състояние да твори наистина красиви неща. Тя докосна една от сълзите си и в миг мъничката капка, наситена с толкова нежност, топлота, любвеобвилност и сияние, се преобрази в ефирна неоново синя роза, около която блещукаха гальовни перлени светлинки. Цветето бе поело абсолютно целия заряд на душата й.. така че когато той го докоснеше, в миг щеше да изпита всичко онова, което се бе вихрило вътре в сърцето на Меропа тази нощ - по време на спектакъла и след него.
Ето по този начин некромансърката щеше да изповяда на непознатия чувствата си...
Девойката постави растението точно там, където двамата бяха разговаряли, и го омагьоса така, че да бъде видимо само за него. Във въздуха над розата, с красив наклонен шрифт, изписа следните думи: "От Меропа за нейния звезден приятел".
След това се запъти към дома.
През цялото време, в което вървеше към Роузкилл, Меропа не можеше да отблъсне усещането, че познава отнякъде този свой "звезден приятел"...

СЛЕД ВРЕМЕ СЕ ВРЪЩАТ НА СКАЛАТА ЗА ТРЕНИРОВКА. ИЗВАДКА ОТ ВРЕМЕТО НА ТРЕНИРОВКАТА.

"Лушиъс седеше на земята и рисуваше картинки по пясъка с пръст като малко дете. Мислеше за нея. Трябваше да се отдалечи. Да ограничи отношенията си, само до учител-ученик. Така щеше да бъде най-добре. Не беше правил нищо особено с нея и въпреки това, точно тук, той я целуна. От тогава мина месец и за случката не се спомена нито един път. Но ангелът усещаше, че тази дързост от негова страна е оставила дълбок отпечатък в Меропа. Усещаше с цялото си тяло, че тя вече е лудо влюбена, а точно това не биваше да се случва. Не и тя. Не искаше да я дава. Ако беше някоя друга едва ли би му пукало толкова много. Но с нея не беше готов да се раздели. Предпочиташе никога да не я има за себе си, колкото и трудно да му бе, но да живее. Да изживее един пълноценен, изпълнен с щастие живот. Какво можеше да й предложи реално? Десет, двайсет, петдесет години и после? После тя щеше да остарее, да се огорчи, че не може да притежава времето и накрая да умре, а той ще остане все така вечен и млад. Беше изпитвал истински чувства само към една жена до сега и му беше адски трудно да се откъсне от нея. Не искаше да погребва втора. Нямаше да го понесе. Затова реши, че е по-добре всичко да спре, докато все още е в зародиш. А дали не беше твърде късно за това?
Измина половин час. Ето, че я усети. Върна се. Долови аромата на кестен в косата й. Изправи се и тръгна в определената посока. Меропа стоеше в билото на хълма, от задната му страна и наблюдаваше едно красиво цвете. Но веднага щом усети присъствието на ментора си, вдигна глава, игнорирайки растението защото смяташе, че никой не може да го види и му се усмихна радостна от успеха си. Той също беше доволен. Успя да усвои едно далечно все още за нея умение и той се гордееше. Не си казаха нищо известно време. Само се наблюдаваха. Накрая Пахт отвори устните си и кратко каза:
-Хубава роза!
Думите се забиха в сърцето на Меропа като парализираща стрела. Тя отвори уста, за да каже нещо, но не излезе никакъв звук, и я затвори.
- Вие виждате розата... - прошепна накрая, като гласът й се сля с вятъра - Това означава, че... Божичко.
Цялата се разтрепери. Значи е бил той!!! През цялото време е бил той!!! Лушиъс е бил тайнственият непознат, накарал звездите да танцуват за нея!!! Девойката не можеше да бъде по-развълнувана. Шокиращата новина я накара да иска да затича наоколо и да крещи колкото й глас държи. Но не биваше да го прави, затова...
- Вземете я в ръцете си. - едва се овладя. В мига, в който учителят докоснеше цветето, магията щеше да се задейства и той щеше да изпита всичко онова, което се бе разигравало в душата на Меропа по време на небесния спектакъл. Момичето едва се крепеше на крака. Постоянно си бе представяла реакцията на странника, дори не копнеейки да разкрие самоличността му, камо ли да присъства, когато мъжът откриеше подаръка й. А ето че изведнъж и двете невероятни мечти се бяха осъществили, при това истината се бе оказала много по-смела, отколкото некромансърката изобщо бе считала за възможно.
Мъжът я изгледа учудено. Да я вземе? Това пък защо?
-Не мисля, че...
Но Меропа беше толкова въодушевена, че направо откъсна розата и я натика в ръцете му. Не можеше да повярва, какъв огромен подарък й бе направил Лу, а тя нито за миг не се усъмни в него. В момента, в който цветето докосна дланите му, в главата му сякаш настъпи водовъртеж от емоции и спомени. Блясъкът от въпросната нощ гръмна в съзнанието му. Той си я спомняше много добре, но сега виждаше всичко през очите на Морт. Нейните чувства, нейните трепети, нейните сакрални преживявания, нейната благодарност и удоволствието, което изпита от звездният дъжд. Усети обичта й към него в най-близък план. И това го уплаши. Той без да иска отпусна ръце и розата падна в краката му. Тогава в онази нощ не й се разкри с причина, а сега тя разбра, че именно той бе виновникът за тази приказка.
Не трябваше да става така. Това откритие още повече щеше да засили любовта й към него. Не, не, не трябваше....
-Цветето наистина е хубаво, но не е за мен... - каза глухо некромансъра. Не знаеше какво да мисли, нито какво да изпитва в момента. В душата му беше пълна каша.
Мъжът я изгледа учудено. Да я вземе? Това пък защо?
-Не мисля, че...
Но Меропа беше толкова въодушевена, че направо откъсна розата и я натика в ръцете му. Не можеше да повярва, какъв огромен подарък й бе направил Лу, а тя нито за миг не се усъмни в него. В момента, в който цветето докосна дланите му, в главата му сякаш настъпи водовъртеж от емоции и спомени. Блясъкът от въпросната нощ гръмна в съзнанието му. Той си я спомняше много добре, но сега виждаше всичко през очите на Морт. Нейните чувства, нейните трепети, нейните сакрални преживявания, нейната благодарност и удоволствието, което изпита от звездният дъжд. Усети обичта й към него в най-близък план. И това го уплаши. Той без да иска отпусна ръце и розата падна в краката му. Тогава в онази нощ не й се разкри с причина, а сега тя разбра, че именно той бе виновникът за тази приказка.
Не трябваше да става така. Това откритие още повече щеше да засили любовта й към него. Не, не, не трябваше....
-Цветето наистина е хубаво, но не е за мен... - каза глухо некромансъра. Не знаеше какво да мисли, нито какво да изпитва в момента. В душата му беше пълна каша.
Лицето на Лушиъс се смекчи. Защо плачеше сега? Знаеше защо, но трябваше ли да го прави пред него? Не, че не я е виждал в такива ситуации и преди. Тя си беше доста емоционална и крехка. Мъжът се приближи до нея и сложи дланите си на раменете й.
-Не казвам, че това, което твърдиш не е вярно. Но не мисля, че трябва да го даваш на мен. Може би трябва да намериш някой друг, който ще успее да я види. Или пък...Виктор...
Сам не знаеше какво говори. Опитваше се да я убеди в нещо, но в какво и той не беше сигурен. Просто искаше да я накара да охлади чувствата си, затова се държеше и студено, отблъсквайки я.
-Аз, не те обичам, Меропа. Никога няма да те обичам. Разбери го и престани да се държиш като дете.
Точно това трябваше да направи. Да я отблъсне. Да я нарани, така че да страда. Да страда много, но в крайна сметка да го преодолее и след време даже да не си спомня, че някога е имала чувства към такъв психопат като него.
Лицето на Меропа се вкамени. Думите му бяха изстръгнали мечтаещото й сърце през гърдите и го бяха захвърлили в нищото като бейзболна топка.
Бог знае какво се въртеше в главата й.
Тя остана така вцепенена за няколко кратки мига, след което отново погледна към розата. Господи, колко я мразеше. Нещо, запланувано като толкова красиво и приказно, се бе оказало просто ... една помия. Да, точно така. Помия!
Ако бе възможно, очите на девойката щяха да се превърнат в кървав бълвоч и да изтекат през очните ямки.
Внезапно Морт скочи напред, наподобяваща луда вещица с буйната си чорлава грива и стъпка цветенцето, превръщайки листенцата му в разпльокана пихтия.
- Никой друг няма да я получи! - изкрещя тя почти истерично - И щом вие не я искате... ето! Така й се пада! Нека да стане на нищо, нека! Нека АЗ да стана на нищо! Обаче ако я докоснете, ще видите, че тя винаги ще продължи да обича само вас! Винаги ще носи посланието си! Дори да стане на най-дребни прашинки. За нея съществува само един човек! За него е била създадена и му се е обрекла завинаги!
Меропа оттегли крака си и розата се разкри. Приличаше на размазано детенце, върху което е паднала скала и го е изравнила със земята.
- Давайте, ваш ред е! Стъпчете я вие! - Подкани го девойката и се изсмя зловещо. В очите й гореше лудост. Не изглеждаше много по-различна от Лушиъс в ненормалните му пристъпи. - Нека го направи нейният любим! И после я пипнете! Колкото и да я убивате, чувствата й няма да се заличат! Дори ще се засилят, засилят, за-си-лят!
Той не вярваше на окото си. Това неговата Меропа ли беше? Това изтрещяло същество? Гледаше я с разширена зеница. Приличаше на него, когато полудяваше. Ето до къде я доведе - до психичен дизбаланс. Това само затвърди идеята му да я накара да го забрави.
- Давайте, ваш ред е! Стъпчете я вие! Нека го направи нейният любим! И после я пипнете! Колкото и да я убивате, чувствата й няма да се заличат! Дори ще се засилят, засилят, за-си-лят!
Думите й пробиваха през черепа му и човъркаха мозъка, като пиявици изсмукващи кръвта ти. Тя просто не разбираше. Какво трябваше да направи, за да я накара да го мрази. Да, тя трябваше да го мрази. Накрая не издържа. Лушиъс вдигна ръката си и докато Меропа крещеше й зашлеви силна плесница. Звука от удара изкънтя в пространството, главата й се изкриви, разрошената й коса покриваше силно зачервената буза.
-Ти нормална ли си? - почна да вика Пахт. - Не си с всичкия си. Почваш да полудяваш. Какво искаш - да станеш като Дориан ли, или като Геш или още по-лошо - като мен?
Лу беше бесен. Това малко, глупаво момиче. Толкова глупаво и инатливо, вкопчило се в тази нейна любов като кърлеж за месо. Идеше му да си отскубне косата или по-скоро нейната. Не, направо му идеше да я набие едно хубаво, за да й дойде акъла в главата.
Може би Лушиъс очакваше плесницата му да я отрезви и да я накара да си помисли нещо от сорта на: "Ама как смее да ми посегне, не искам да го виждам никога..." и т.н., но...
В действителност къдрокоската полудя още повече.
- И сто пъти да ме ударите, пак няма да се променя! Хайде, какво чакате - ето ви и другатa страна! - Боже. Меропа бе буквално обезумяла. Тя хвана ръката му и я засили към лицето си, но мъжът я дръпна в последния момент.
В този миг девойката изведнъж се кротна и се преви на две на земята. Косата й падна пред очите й и скри лицето й от Лушиъс. Меропа постоя така известно време, като смачкано птиче със счупени крила. Тогава внезапно посегна напред към розата и събра в длани частите й, умъртвени и малтретирани, призрачни сенки на една загинала трепетна мечта. Пръстите на Меропа се разтрепериха и върху безжизнената купчинка падна мъничка сълзица. Накрая Морт въздъхна и стисна юмрука си. В този миг около него се разнесе неоново синьо сияние и когато некромансърката разтвори дланите си, растението бе възвърнало първоначалния си блясък. В него пулсираше живот, бе свежо, красиво, романтично, сияещо, ефирно. Девойката остана да го съзерцава за миг, след което устните й се свиха в горчива гримаса, и го захвърли настрани.
- Аз няма да се откажа от вас. - проговори накрая, вече възвърнала нормалната си същност. - Винаги ще продължа да ви обичам, независимо от всичко...
Изглежда цялото човешко съществуване се крепеше върху двойствеността, върху противоречието. Човек е мъж или жена, странник или филистер, емоционален или рационален. Никога не може едновременно да преживее вдишване и издишване, свобода и ред, инстинкт и дух. Едновременно да бъде мъж и жена, винаги едното трябваше да се заплаща със загубата на другото и винаги едното бе толкова важно и толкова желано, колкото и другото! В това отношение на жените може би им е по-леко. Природата ги е сътворила така, че самата наслада им носи плод-от любовното щастие произлиза дете. При мъжа вместо тази проста плодовитост съществува вечният копнеж. Дали Бог, създал всичко това така, е зъл или враждебен, смее ли се злорадо над собственото си творение? Не, той не може да бъде зъл, щом е създал кошутите и елените, рибите и птиците, гората и цветята, годишните времена. Но пукнатината минава през неговото творение, все едно дали то е несполучливо и несъвършено, все едно дали Бог е имал особено намерение тъкмо с тази празнота и копнеж в човешкото битие, може би това да е семето на врага, на първородния грях? Но защо все пак този копнеж и неудовлетвореност да са грях? Нима чрез тях не възниква всичко красиво и свято, което човекът е създал и го връща на Бога като благодарствена жертва?
Веднъж Лушиъс й беше говорил колко извратени и подли са техните богове, как те им се присмиват. Игра. Всичко бе една грозна игра. Той въздъхна. Не можеше да кара така. Но не можеше и да я изгони от имението. Нямаше златна среда. Или трябваше да я приеме с цялата топлина, на която беше способен или да я прокуди завинаги. Но така и не се решаваше на нито едно от двете. Чувстваше се слаб за първи път от близо тридесет години.
Той я изгледа.
-Глупаво момиче....
Обърна се и тръгна в неясна посока. Просто си тръгна. Не знаеше какво друго да направи.
Меропа остана дълго време на сухата почва, искено копнеейки тялото й да се просмуче в жадните недра на скалата.
"Аз, не те обичам, Меропа. Никога няма да те обичам. Разбери го и престани да се държиш като дете." - постоянно отекваха думите му в ушите й. Но тя отказваше да ги възприеме, отказваше да ги разбере. Беше й го казал толкова ясно и просто. И въпреки това не искаше да го повярва, незнайно по каква причина. Бе толкова естествено да не изпитва нищо към нея. И защо да изпитва? С какво би могла да го привлече? Какво особено имаше в нея? Нима представляваше каква да е магьосница, или пък в характера да й се криеше нещо впечатляващо? Не, тя бе незначителна, съвсем незначителна прашинка в една безразлична вселена. Какво изобщо си бе въобразявала? "Та аз не съм нищо повече от едно вързано в ръцете момиченце, което знае само да се черви и да се страхува." Но защо въпреки това не спираше да се надява? Защо не желаеше да му повярва? Най-вероятно просто толкова много мечтаеше да бъде с него, че отхвърляше реалността, която още малко щеше да й избоде очите.
"Но тогава защо?" Изведнъж възнегодува некромансърката. Защо преди й бе дал някакви надежди? В смисъл... защо я бе целунал? Наистина не разбираше. Бе толкова объркана. Изобщо не знаеше какво да си мисли. Та той във всеки момент бе толкова различен, толкова непредвидим... може би целувката бе просто плод на някое от странните му настроения.
"Почакай малко, глупачке!" заповяда си девойката "Защо продължаваш да се обнадеждаваш? Трябва да го приемеш! Та той ти го каза право в очите: не те обича! Не изпитва нищо към теб и никога няма да изпитва. Ако това не бе така, защо иначе би те прогонил от себе си?"
Девойката не подозираше нищо нито за произхода му, нито за божествените му проблеми. Нямаше представа за опасната сянка, която бе надвиснала над нея, така че всичко й изглеждаше пределно ясно. Не представляваше интерес за него и трябваше да престане да го тормози. И толкова."

ПЪРВИТЕ ИНТИМНОСТИ

Отдавна не се беше прибирал в стаята си. Сигурно вече бе събрала прах. Може би на сутринта трябваше да викне чистачката и пък да я изчисти самия той.
Ключалката заяждаше, за това се наложи да натисне малко повече ключа, но не достатъчно, за да го счупи. Чу се едно досадно изщракване и Лушиъс натисна бравата. Скърцаще. Колко досадно.
Ангелът - некромансър затвори вратата зад себе си и я заключи. Той направи няколко крачки и легна на леглото, като кръстоса краката си един върху друг, бяха изпънати.
Той повдигна книгата пред очите си. Точно такава, каквто си я бе поръчал - твърди корици, кожена подвързия и никакви надписи. Пахт я отвори и потъна в страниците й, които го накараха да забрави за всичко днес. За абсолютно всичко. Имаше такава голяма нужда.
Както Лушиъс си четеше, изведнъж се почука. Нетипично, обикновено никой не идваше да го безпокои. Освен Геш, де, но това тропане изобщо не наподобяваше на неговото. Ако ставаше на въпрос, Лу би го определил като малко по-настойчиво от необходимото.
В този миг вратата се отвори и за най-голямо учудване на Пахт вътре влезе... не кой да е, а именно Меропа. Какво ли търсеше пък тя тук? И защо имаше толкова ужасен вид? Лицето й бе мъртвешки бледо, като на тридневен труп, изровен изпод лавина. Под очите й лилавееха тъмни кръгове, а погледът й.. господи, погледът й бе направо плашещ. В него се четеше същински ужас. Тялото й имаше меко казано нездрав вид. Бе полилавяло като патладжан. А устните й бяха сини, все едно ги бе държала долепени до ледена буца за над час.
Тя постоя за няколко мига на прага като призрачно привидение, блуждаещо в пространството, и тогава от устата й се изтръгнаха, плахи и пресипнали, следните думи:
- Съжалявам за безпокойството - гласът й трепереше. От една страна, защото не можеше да се съвземе от срещата си със Синк, която изглежда бе задълбочила белега й дори още повече от преди. И от друга, защото нахълтваше без покана в личните покои на Лушиъс, няма и половин час след като той ясно й бе заявил, че не иска да има нищо общо с нея. Тя по принцип би чувствала стаята му като забранена територия, като тайнствено и мистериозно място, до което просмъртни като нея нямат достъп; но ето, че сега обстоятелствата я бяха пратили точно там. Девойката се тресеше конвулсивно и не смееше да погледне мъжа пред себе си в очите. Забила поглед в земята, тя продължи да говори - Таня ми каза да дойда... Така де. Тя каза, че нея няма да я закача. Но аз.. добре, че беше тя.. сигурно щеше да ме убие - Говореше несвързано, думите й преливаха една в друга, общо-взето нищо не й се разбираше. Бе известно само, че й се бе случило нещо голямо.
Лушиъс помести погледа си. Някой блъскаше по вратата. Време беше да умре.
Той стана бавно и свали квадратното си горнище, като го метна на стола. Запретна ръкави на ризата си, а през това време очите му се бяха запалили. Аурата му потъмня и той я освободи. Направи две крачки и отвори вратата, готов да убие този, който е на пътя му.
Тогава Пахт се секна и бързо подтисна аурата си до ненормално ниво. Сложи онази ледена маска, с която беше добре познат на света и загаси пожарът в очите си.
Пред него стоеше Меропа, по-изплашена и от гонена сърна. Говореше несвързано, беше бледа, с изпито лице, треперещо тяло.
- Как да разбирам това? - Попита той монотонно, докато сваляше загънатите си ръкави.
Отдръпна се и Морт успя да влезе свободно.
Стаята на Лу се стори на Меропа по-интересна и от най-мистериозната пирамида, от небесното и земното царство, взети заедно. Вярно, те можеха да й предложат това-онова, но да влезе в ... леговището на Пахт, на най-личното му място... беше несравнимо преживяване. Тя разглеждаше ошашавано наоколо и щеше да изпие с поглед интериора - от леглото до гардероба.
- Аз.. - сконфузено започна, като от устата й излезе струйка леден дъх - Съжалявам, че ви притеснявам. Но Таня ми каза да го направя и.. тогава изобщо не можех да мисля, просто я послушах машинално. Нападнаха ме в коридора, но в последния момент тя ме видя и успя да ме измъкне от кашата - незнайно по каква причина некромансърката не споменаваше името на виновника - Спасих се благодарение на нея.
Беше й твърде неловко да се помръдне накъдето и да е. Стоеше закована, все едно ако се раздвижеше, щеше да настъпи мина. Избягваше да гледа учителя си, защото я беше твърде срам. Вече съжаляваше, задето импулсивно бе изпълнила наредбите на другото момиче. Таня изобщо не подозираше какво се бе случвало между двамата.
Вместо това бе трябвало да се прибере в собствената си стая. Веднъж изплъзнала се на Синк, нямаше значение къде ще отиде.
Къдрокоската подсъзнателно се докосна до сънната артерия, в която той бе забил пронизващите си пръсти. Това, което напипа, хич не й хареса, и по гърба й полазиха смразяващи тръпки (които по-скоро разпориха кожата й като издигащи се хребети). При всяко едно изпомпване на сърцето й към мястото прииждаше кръв... Но това, което девойката усещаше, бе по-скоро като талази от натрошен лед.
Какво, по дяволите, се случваше в тялото й?
Не й се искаше да разбира.
Лушиъс я гледаше безизразно.
Не беше ли предвидила всичко това за нападенията? Ако паметта не го лъжеше, беше й казал, че не е един от любимците на света и тя е случайност в кариерата му или нещо такова. Трябваше веднага да предвиди абсуртните неща, които щяха да започнат да говорят или правят хората, а и имайки впредвид кой беше Пахт, това бе напълно нормално и в реда на нещата. Завиждаха му, мразеха го, за това че е повече от тях. Опитваха се да му направят мръсно при всеки удобен момент, но тъй като не можеха да постигнат нищо, използваха тези които са близко до него. Виктор, Таня, сега и Меропа.
Въпреки, че не показваше никакви емоции, наподобяващ каменна статуя, вътрешно кипеше.Беше като разярен бик. Цялата миришеше на онзи отвратителен Синк. Бил е около нея. Докосвал я е. Закачал я е. Изплашил я е. Точно за това некромансъра не искаше да я виждат с него, защото веднага ще изприпкат да проверят "материала".
-Съжалявам, че ви притеснявам. Но Таня ми каза да го направя и.. тогава изобщо не можех да мисля, просто я послушах машинално. Нападнаха ме в коридора, но в последния момент тя ме видя и успя да ме измъкне от кашата. Спасих се благодарение на нея.
Таня ха? Това дете. Мислено Лу се усмихна, но знаеше, че тя е добре. Можеха да пробват да я убият, но щеше да им е доста трудно и то само заради произхода й. Синк знаеше това и нямаше да я докосне. А Морт зъзнеше и трепереше. Е, ако полудееше щяхме да оправим нещата с една магия, две.
Лушиъс се взе в ръце. Меропа седеше срещу него, показвайки своят страх, ужас, а той мислеше толкова съркастично над нещата.
-Аааа, всичко е наред вече. - отвърна й той.
Но други думи не последваха. Мъжът си даде сметка, че те са сами в стая, в която никой не знаеше, че са, в която никой нямаше да влезе и никой нямаше да ги обезпокоява. Далеч от клюкарски очи.
За един миг момичето се озова прикована в стената. Ръцете й бяха хванати от неговите, а коляното му се намирше между краката й. Устните му я целуваха с невиждана страст.
Пахт се опита да спре, но не можеше. Желанието в него надделяваше здравия му разум. Знаеше, че не трябва, знаеше, че не е правилно, знаеше, че това няма да доведе до нищо хубаво, но въпреки всичко продължаваше да я целува.
Мислите за годините, за последствията, за нещата, които го спираха да направи това, изчезнаха. Те бяха грубо изместени от желанието за плътско удоволствие, което кипеше във вените му, желанието да види това момиче голо и да му причини всички малки болежки, на които беше способен. Искаше я, умираше за нея, а не трябваше да го прави.
!!!

..
!!!
Меропа първоначално не осъзнаваше какво става. В главата й бушуваха купища въпроси, които се надпреварваха помежду си като журналисти за интервю, но в крайна сметка нито един от тях не можеше да се различи сред общата какафония. Например как така ... нали преди няма и половин час й бе заявил категорично, че не иска да има нищо общо с нея?
Нима това не бе сън????
НИМА НАИСТИНА СЕ СЛУЧВАШЕ?!?!?!
ГОСПОДИ, АМА ТЯ БЕ В СТАЯТА НА ЛУШИЪС, ТОЙ Я БЕ ПРИТИСНАЛ ДО СТЕНАТА, ЦЕЛУВАШЕ Я И МАЙ.... ЩЕШЕ ДА ПОСЛЕДВА НЕЩО ДРУГО!!!
Сърцето на девойката се раздрънча като активиран будилник.
Душата й бе вихър от какви ли не емоции, сред които екзалтираност, удоволствие, изуменост, истерично въодушевление, възбуда, и изобщо, не съществуват думи, способни изразят състоянието й. Никога досега не се бе чувствала така. Той я обсипваше от целувки, които я караха да се разтапя като като течен шоколад. Местата, където устните му я докосваха, пламваха от неизпитвана досега наслада. Беше толкова крехка в ръцете му. Пахт можеше да направи с нея каквото си иска. Усещането за надмощието му допълнително възпламени и без това изпепеляващия пожар от страст, който помиташе всичко в нея...
Допирът му бе толкова неземен. Устните му бяха по-меки от пухена възглавница, по-сладки от захаросан мед; кожата му - нежна като балдахин; дъхът му изгаряше тялото й като драконови въздишки; за първи път Мо се намираше толкова близко до него, толкова ..изцяло до него. Тялото му бе плътно долепено до нейното. Меропа попиваше топлината и мекотата на торса му. И лицето му, което по принцип тя едва смееше да погледне, сега бе заровено в шията й - преживяване на върховна интимност. Да не говорим коя част от него усещаше върху бедрото си.................................. Морт досега не бе имала полови отношения с никого (:Д), но доста ясно осъзнаваше накъде отиват нещата. Мъжът гореше от желание, край него направо бе избухнал ядрен взрив от тестостерон. А пък "частта" до бедрото й бе по-твърда и изпъкнала от връхната скала на Хълма. Това караше невинната некромансърка да изпитва доста съкровено и силно желание, предизвикваше лудешко копеещо пулсиране между краката й, а горкото й сърце вече щеше да експлодира, в него бе забита свръхдоза вълнение. Лу се притискаше в свенливата си ученичка все по-силно и по-силно, сякаш искаше да вътре влезе в самата нея; тя от своя страна също започна да го целува, където свари, не можеща да се насити на райския му вкус... Пръстите й се забиха жадно в гърба му, те го стискаха, мачкаха, взимаха от него това, което толкова дълго време бяха жадували, без да им е позволено да го направят... Притискаше и търкаше набъбналия до крайна възбуда клитор към крака му, което я караше да изпитва повече от божествено удоволствие.
Момичето буквално извличаше максимума от ситуацията. Нахвърли му се с такава страст, че много скоро самото то се превърна в "атакувалия" партньор от двамата...
Лушиъс се наслаждаваше на целувките на Меропа, сякаш ги беше чакал хилядолетия. Тя му отвръщаше жарко, като галеше гърбът му, врата му, косата, всичко. Ерекцията му пулсираше болезнено, когато той завъртя момичето и тя се озова на леглото. Буквално си я тръшна, а той стоеше все още доминиращо изправен и гледаше сладкото й като кадифе лице.
Пахт направи две крачки напред и се секна. На всяка крачка пред очите му заставаше една жена с къса лилава коса и светещи очи. С повдигането на крака изчезваше. Изведнъж ушите му започнаха да пищят, а пред очите му се спускаше мракът.
Некромансърът положи ръцете си върху ушите в отчаян опит да заглуши шума, но това не ставаше. Много скоро той започна да се чувства слаб, отпаднал, тежък и се строполи на земята, превивайки се сякаш от болка.
- Не така, прекрасни ми Пахт, не така. - Чуваше той в главата си. - Така ли се бяхме разбирали с теб?
Лушиъс вече не беше в стаята, поне душевно. Беше на входа на празна зала, която беше толкова огромна, че другият й край тънеше в мрак. До стените имаше мангали, които горяха с високите си пламъци, някои стигаха до тавана, но те не хвърляха достатъчно светлина, нито топлина.
От мракът излезе една добре облечена жена, която ангелът веднага позна.
- Красиви ми Лушиъс, какво възнамеряваш да правиш?
Величествената персона не получи отговор от мъжа.
- Не се бяхме разбирали така.
- Нищо не сме се разбирали, Елисандра.
- Така ли?
- Ааа...
Богинята се приближи до ангела на смъртта, прегърна го и го целуна в устата.
- Но ти си мой...
- Пленник? - Прекъсна я той.
- Разбира се, че не прекрасни мой Лушиъс Пахт, разбира се, че не.
- Тогава?
- Все още ти е рано да докосваш който и да било. Спомни си миналият път.
- Ааа...
Елисандра се отдръпна от мъртвородния, но преди това последва още една целувка в устата.
- Пази ръцете си, любими, просто ги пази.

Лушиъс лежеше на земята, целият облян в студена пот, дишайки тежко.
Менторът опита да се изправи. Сякаш това бе най-трудното нещо на света за него, но успя. Целият беше блед на платно. Лицето му беше изпито. Пръстите трепереха. Адът се четеше в очите му. Той протегна ръката си към Меропа само, за да вземе ръкавиците си. Нахлузи ги набързо, пое книгата си в ръце, дръпна квадратният си балтон от стола и тръгна към вратата, без да се обръща назад я хлопна и закрачи надолу по коридора."

Да се пренебрегне частта с Богинята, това е част от замисъла на Поля, който остана скрит за мен.

Предлагам оттук да се прочетат първите постове в тази тема до Интерпретацията, а по възможност и самата нея.
Да се отбележи, че когато Луцифер подсказва за бунта си на Меропа, казва, че просто си е тръгнал.
Да се прочете по възможност и следното, за по-голяма дълбочина на разбирането на историята и мотивите на Луцифер:
https://www.urantia.org/bg/knigata-urantiya/dokument-53-buntt-na-lucifer
https://www.urantia.org/bg/knigata-urantiya/dokument-54-problemi-vsledstvie-bunta-na-lucifer