Eyesore.

***

_________________
Nihil verum est licet omnia.

Eyesore. Luis_r10

Самоунищожение

Наоколо всичко бе потънало в мрак. Чуваше се само песента на щурците, от време на време някое-друго завързано куче излайваше в далечината.
Саманта стоеше на терасата и пушеше, наблюдавайки пустите полета. За разлика от останалите хора, тя не се плашеше от тях - напротив, харесваше ги. Не можеше да разбере тези, които казваха, че нощем тук е адско място, нито пък тези, които твърдяха, че ако бяха на нейно място, щяха да са полудели до неузнаваемост, но не се и опитваше да ги разбере. Саманта отдавна бе престанала да слуша какво говорят хората - нито за нея, нито за каквото и да било..
Всъщност, едната от причините, поради която й харесваше тук, бе именно отдалечеността от тях. Тук, в това забутано място, тя беше намерила всичко, от което имаше нужда - самота, спокойствие и тишина..
Всъщност животът й съвсем не беше наред. Той никога нямаше да се оправи, без значение дали Сам живееше сред хората, или далече от тях.
Това се дължеше на дупката. На тази привидно маловажна и невидима дупка, която в началото бе просто една безобидна фантазия. Но с течение на годините тази безобидна фантазия бе започнала да се уголемява, да се видоизменя и най-накрая от нея се бе получило нещо Голямо. Нещо, от което нямаше отърване. Но даже и да имаше, човек пак нямаше да се откаже от него - защото същевременно го обожаваше, изпадаше в необясним екстаз, не можещ да се мери с каквото и да било друго чувство.
Когато всичко започна, Саманта беше малко момиче с хубаво детство. Родителите й бяха обикновени хора, опитващи се да й дадат възможно най-доброто. И Сам го получаваше. Не й липсваше нито любов, нито приятелство, нито пък нещо материално. Всъщност тя самата си беше виновна за появата на Нещото. Самата тя със своите фантазии бе започнала да се унищожава. И така, с течение на годините душата й гниеше, органите й се разлагаха...
А през това време тя се опитваше да впечатли хората. Опитваше се да предизвика одобрението им. И когато не успяваше, се затваряше в себе си и започваше да страда все по-силно. Накрая тя просто престана. В нея угасна желанието да се доказва пред хората, както и въобще да среща такива.
Накрая, изморена, Саманта се оттегли сред Сраната на полетата, както я наричаше тя. И там, отдалечена от всичко и всички, се опита да премахне Проклятието. Беше адски трудно, защото се опитваше да унищожи Любимото, а в следствие на него и самата себе си.
И тя пищеше. Още в момента, когато се опитваше да прекъсне връзката, невероятна болка пронизваше цялото й тяло, след което тя започваше безсилно да се гърчи на земята...
Накрая престана да прави каквито и да било опити да премахне Ада, защото реши, че и без това той, сам по себе си, й причинява неописуеми мъки.
Тогава тя просто започна да съществува. Монотонно, разбито и безразлично. До смъртта, която скоро щеше да настъпи..

П.П.-Не искам коментари. Никакви.
Така де, освен от тези, които наистина знаят за какво иде реч.

_________________
Nihil verum est licet omnia.

Eyesore. Luis_r10

Kaза, че мога..
Е, разказа е нещото което ме описва най добре. Ти си тази която познава най добре тази част от мен, по простата причина, че я има и в теб. И да, харесва ми.

Брой мнения : 23 Registration date : 19.04.2008

Трудно бих могла да сбера думи за да кажа нещо за разказа ти, може би някой страничен читател не разбира за какво се говори.
Имаше един стих, който харектеризира състоянието на мечтите ми:
"Сол разяжда душите им
в онемяло безветрие."
Ако мога да определя какво е да живееш Там, едновременно да Го обичаш и да Го мразиш, да Го боготвориш и да Го разпваш ... творенията на мисълта и въображението. Аз Го наричам Кошмарът, Сид Го нарича Дупката... и в крайна сметка То е едно и също, Бездната на края на Света. По-скоро част от Нея. Защото сривът е бавен и болезнен.
Както бях казала малко по-рано днес "може би се различаваме само по главните герои в нашите приказки". Герои, които карат телата ни и умовете ни да се разлагат.
И все пак разказът ти, Сид, харесвам го - виждам отражението на собственото си лице в него.
Реших да напиша това заради ... и аз не знам защо. Но трябваше.
Извинявам се за глупавото и хаотично мнение.

знам, че не искаш коментари, но пък аз съм инат.
ако беше казала, че искаш задължително някой да коментира, в никакъв случай нямаше да пиша XD

такам.
това за полетата ми хареса, добри описания.
не зн дали всъщност си писала този разказ само за да задоволиш потребността си да пишеш; просто да напишеш това, което ти тежи, без да мислиш как биха го приели другите. ако е така - прекрасно. добре е, че не се вълнуваш до такава степен от мнението на обикновения читател, че да променяш стила си само и само, за да му хареса.
но пък, от друга страна, те съветвам от личен опит, когато пишеш нещо такова да се опитваш да изясниш на читателя нещата, които само ти знаеш, а той не. е, разбира се, хубаво е, когато има и по някоя неясна следа, загадка, в цялата история, но не бива тя да се превръща в едно голямо бяло петно, което читателя не може да разбере. защото така всъщност се губи смисъла на цялата работа.
не знам дали ме разбираш за какво говоря. просто на моменти не схващам за каква 'невидима дупка' се опитваш да говориш.
а може би защото наистина не знам за какво става въпрос

би било добре да добавиш още факти, от детството й, например, така че читателят да може да си направи свои собствени изводи за същността на разказа

и се надявам да не се разсърдиш или обидиш, че не спазих молбата ти :Р

_________________

Къщата не беше хубава. Напротив, тя представляваше съвременна постройка, една от онези, които ме караха да изпитам неприятно чувство. Още от съвсем малка се стараех да избягвам сгради като нея, но по ирония на съдбата се бях набутала именно там. Но аз не съжалявах...или може би съжалявах. Тогава нямаше разлика между чувствата. Всичко, даже и радостта, по някъкъв упорит и дразнещ начин, успяваше да се промуши в дупката. Онази дупка, която успяваше да превърне всичко в част от болката.
Стаичката също беше грозна. Мебелите бяха разположени по такъв начин, че не успяваха да зарадват окото. А колко ги мразех. Може би обичах единствено пианото. Нямаше значение. Тогава всичко бе едно и също.
През цялото време стоях и мислех. Понякога се случваше да ме заболи главата от твърде много информация. Тогава затварях очи и слушах Ино. Тя не можеше да свири на пиано, нито пък да пее. Но го правеше с желание. Това беше единствената й мечта. И аз я уваважавах, защото разбирах напълно. Понякога преставах да чувам дразнещите нотки в гласа й, както и неприятните тонове. В моменти като този до ушите ми достигаше хубава песен. И аз се радвах.
Ино нямаше привлекателен външен вид. Косата й бе тъмноруса, хваната в небрежен кок, от който се разпиляваха кичури. Носът й беше доста дълъг, кожата й бе състарена. И винаги носеше сив потник. Дори през зимата. Тогава раменете й посиняваха от студ, но тя не обръщаше внимание. Мъгла обвиваше сърцето й. Само това имаше значение.
Разбирахме се добре. Почти не говорехме, а когато това се случеше, думите бяха кратки и ясни. Знаехме всичко останало, нямаше смисъл да го задълбаваме. Никоя от нас не изпадаше в излишни истерии и не драматизираше. И на двете ни беше омръзнало от такива хора. От хора, на които се опитваш да помогнеш, а те те отхвърлят, след което отново се оплакват, че не са разбрани, че им се е струпало твърде много. Както и от хора въобще. До такава степен ни беше писнало от хората, че понякога ни ставаше неприятно, когато виждахме образите си.
Не бяхме приятели, нито пък се харесвахме. И двете излъчвахме някаква антипатия и карахме другата да усети неприятно чувство. Но това нямаше значение. Важното беше, че си приличахме.
Онзи Четвъртък не се различаваше с абсолютно нищо. Ино свиреше на пианото, а аз мислех.
-Колко е забързан светът, а аз съм само част от фона, който трябва да бъде отминат...
Въпросът, Ино, не беше в това, че те отминаваха. Всичко се криеше в това дали ти искаше да се спрат. Не искаше, нали?
Ах, колко разбъркани бяха мислите в главата ми. Всяка препираше да излезе напред, и накрая се получаваше едно нищо. Наистина си мечтаех за машина, която попива всичко, което се случва в главата ти, и накрая го оформя в текст. Щеше да бъде идеално. Но нямаше такава машина. Тогава сред хаоса една мисъл взе връх..По дяволите, не исках.
Наистина мразех хората да коментират творбите ми. Те не разбираха, че не пиша за тях, а за себе си. Беше ми омръзнало да се съобразявам, беше ми омръзнало всичко. Просто исках да си изливам чувствата. Само за мен. Егоистично, да. Но не ми се обясняваше. Не и при такава бъркотия в главата ми. Ах, колко исках да има отделни редички, където да се нареждат мислите. А не както бе тогава - всичко се блъскаше едно в друго, не се спираше на едно място, и, по дяволите, беше упорито.
-Непрогледна мъгла, а аз съм загубена в нея...
Всъщност, Ино, мъглата беше в чувствата ти..Но ти сама си бе виновна за нея. И аз нямаше да те успокоя.
През последните дни онази жена постоянно се явяваше в мислите ми. Онази жена, първичната, която живее, за да убива. В чиито очи има само злоба, жажда за мъст...в чието сърце няма място за вина. Жената-тигрица..Това, Брадфорт, се нарича първичен инстинкт.

"Тя вкопчи разкървавените си пръсти в
почвата, видя че след миг ще падне в
пропастта и погледна ръцете си с
най-голямата омраза на света.
-Shit.
Понесе се надолу."

-А аз умирам, умирам, умирам...
Заспах.

_________________
Nihil verum est licet omnia.

Eyesore. Luis_r10

"Не издържам повече. Тази самота ме влудява, забива невидими ножове в психиката ми, уврежда ме, унищожава ме. Не искам да продължа да се разхождам сред тази пустош, не желая да бъда застинала насред това Безвремие. Иска ми се поне да можех да правя..нещо, така че все пак да имам някакво удовлетворение от живота, прекаран в Нищото. Ако можех да рисувам, да свиря на нещо..да пиша. Само ако умеех да използвам думите. Да ги съчетавам така умело, че когато прочета написаното, да оставам без дъх. И въпреки че не мога, не ми пука, не издържам вече. ТРЯБВА да пиша, да изливам чувствата си на лист. Не ме интересува дали ще се получи красиво, омагьосващо и прочие. Пиша, за да ми олекне. Пиша заради себе си и крайния резултат не ме интересува. Просто ще излея някои неща, които ми тежат. Пък да се получава както ще.
Разглеждам стаята, в която се намирам. Всъщност, не е грозна, напротив - мебелите са наредени по мой вкус, цветовете им определено не са дразнащи - даже са приятни за окото. Пердетата са впечатляващи - наистина придават на стаята някъкъв чар. Определено нещо щеше да липсва на помещението, ако ги нямаше. Прозорците са съвсем обикновени, нямат нищо по - специално в себе си, което да ги прави плашещи или зловещи. Но..
Толкова ги ненавиждам. През всичките тези години - може би са пет, седем, или десет - не знам, отдавна загубих представа за времето - прекарани в самота насред това помещение, където единственото ми занимание е да гледам до болка познатите ми мебели, ъгълчета и подробности, толкова ужасно много намразих всичко в тази стая, че само мисълта за нея ме кара да изпитам отвращение. А неприятната застинала картина, която изплува в главата ми, когато се сетя за тая проклета зала, просто ме кара да умра от гадост. Не мога да обясня точно. Както вече казах - не мога да използвам думите и не съм в състояние да опиша точно това, което е в главата ми. Защото то е толкова..сложно, че няма накъде повече. Всъщност, има. Винаги може да стане по - лошо. И трябва да съм благодарна за това, което имам.
Единственото нещо, от което се нуждая, е един човек до себе си. Нищо повече. Един човек, с когото да прекарвам времето си, да споделям живота си, мечтите си. Един човек, на когото да оказвам подкрепа, и който да ме избавя от проклетата самота. Един човек, на когото да дам всичката любов в сърцето си. Просто един човек. Толкова ли е сложно..?
Спомням си думите на Джейни.
"Когато прекараш толкова време сам, започваш да чуваш гласове вътре в главата си. Мозъкът ти се разделя на две личности, които общуват помежду си и се опитват да компенсират липсата.."
Сега я разбирам идеално. Знам какво точно е имала предвид с тези думи, и знам колко много боли от всичко това.
В момента стоя до прозореца и съм положила длан върху него. Ужасно е студен, сякаш е направен не от стъкло, а от лед. Но по-страшното е, че вътре в себе си изпитвам подобно чувство. То е гадно и прашно..Сякаш..сякаш нещо в мен се разлага, сякаш насред органите ми зее огромна черна дупка, която поглъща всичко в себе си, отвъд хаоса и равновесието..И в мен остава нещо отвратително, нещо, което НЕ МОГА ДА ОПИША И ТОВА МЕ ВБЕСЯВА, ВБЕСЯВА МЕ ДО ЛУДОСТ! Стиснала съм ръката си в юмрук толкова силно, че усещам как ноктите пробиват плътта ми..По очите ми се стичат парещи сълзи, сълзи на болка, гняв, безпомощност, самота. Сега гледам дясната си длан. Ноктите са пробили дупки в нея и сега по ръката ми се стича кръв. Странно, не ме боли. Душевната болка превъзхожда физическата.
Знаете ли, преди години, когато все още бях необременена от самотата, срещнах едно момиче. Държеше да го наричам Рони, въпреки че името му не беше такова. То ми разказваше за тази дупка. Разказваше ми за самотата, за тази..странна болка, която тогава не можех да проумея. Обясняваше ми, че причината за това бил Джони. Дали го е срещнала? Надявам се за нея. Надявам се, че го е срещнала и в момента е най-щастливия човек на земята. Защото сега, когато тази дупка се намира и вътре в мен, осъзнавам каква ОТВРАТИТЕЛНА НЕПОНОСИМА АГОНИЯ е това.
А най - страшното е, че няма музика..

Аманда Плагър."

_________________
Nihil verum est licet omnia.

Eyesore. Luis_r10