В дъното на душата ми се разлистиха..

Сън

Аз нямам криле,
но летя,
нося се.
Над слънчогледови ириси
и зелени усмивки,
над високи, остри планини
и макови опиуми.
Серенади на луната
вечер с хор от звездите
изнасям.
Свита тихо сред облаците
следя дъха на новият изгрев.
Танцувам с вятъра
над Тихия океан.
В Африка се прераждам,
Мадагаскар е моят баща,
Етиопия - моята майка.
Усмихнато гледам земите
и поздравявам небето
с ръкомах и "здравей".
И разпервам отново криле.
Ето, Бразилия ме омайва
със своето черно кафе.
Пак примигвам с очи
и след няколко живи секунди
аз летя над Ямайка,
жажда за радост пробуждам.
Изведнъж се събуждам
в леглото.


ps: много плоски стихове започнах да пиша..

красиви сънища имаш ^^

и никак не е плоско.

Имам ново. Не го харесвам въобще, но е посветено на скъпа моя приятелка, за това искам и вие да го видите..



На Ана-Мария

Животът е като пътека
в безкрайна призръчна гора,
извита, водеща човека
към края на привидната земя.

Вървиш, почиваш, тръгваш пак,
а там те дебне всичко, всеки,
таящ се в черен и злокобен мрак
и чакащ да те прибере навеки.

И като в разказ сив на Кинг -
завой, мотор и после.. светлина-
безкраен бял тунел и ринг,
опечалени в другата страна.

И свършва. И остава нищо.
И всеки близък, и любов,
сълзи проронват прозаично.
А ти ги гледаш, вледенен, суров..

И там, сред всичките страдалци,
ти виждаш образ женски - обаятел
как тихо плаче..
за своят чист и мил приятел..

Но сила нямаш да го спреш,
не можеш дума да пророниш..
Освен в сънят й - там да се явиш,
скръбта с усмивка детска да прогониш..

Здравей (: и тук се засякохме (аз съм {dulgokoska} на едно друго място).
Харесвам твоя размах, както и "усмих", и "ръкомах".
Ех, как обичам такива "нестандартни" думички, толкова са наситени и въздействащи. Само че обикновено не се разбирам с ритъма ти, когато не е на строфи но дано се нагодим някак (:
Пиши по-честичко и много ще пораснеш. Поздрави!

Привет (: И благодаря.

имам две нови..


Сезонна рима

Есента в душата ми прелива,
пленява погледа ми уморен,
оранжевочервен килим разстила
и пее с мен за свят студен,

във който зимата се ражда.
Отнема всичко с ледените си ръце
и се усмихва повече от блажно,
че в нея гасне моето сърце,

но пролетта го съживява романтично,
с целувката на момина сълза
и със зелен букет ме кичи,
и аз летя на птичите крила.

Но ето, лято се задава
и морно гали ме със слънчеви лъчи.
За него стиховете нямат слава.
Убива музата.. и римата горчи.



Нощта, крадяща душите ни

Нощта е пред мен
като призрак суров,
мечтаещ за мъст и прокуда.

Заключена в плен
на нейната кръв,
аз чакам денят, във заблуда,

че може би той
отново, крилат,
ще дойде и ще ме спаси

и нощният вой,
от бог прокълнат,
ще избяга с ранени очи.

Но тайничко знам,
че нощта е различна,
този път е последната, май.

Не я ли е срам,
че хора отвлича
и води ги тихо към техният край?

NanaSky написа:

Но ето, лято се задава
и морно гали ме със слънчеви лъчи.
За него стиховете нямат слава.
Убива музата.. и римата горчи.

много, много хубаво ^^

нана нана нана ^^

Благодаря, Криси *сън*

миниатюра:

Осем местна маса
със седем свещи,
осмата угасна.

Ванилия

Ванилово ухание се носи там,
където тихичко разцъфва свободата,
презряла заповед и срам,
увита в нишката на красотата.

Ванилово ухание усетих аз,
вълни в очите ми преливаха от радост,
потръпна детският ми глас,
почувствах сладостта на крехката си младост.

Ванилово ухание поведе ме напред,
аз тръгнах, глътнала последната си дума,
мечтаейки да бъда новото дете
на правото да можеш и да бъдеш.

Ванилово ухание доведе ме при теб,
ти, който се наричаш хаос,
превръщаш всичко в пепел, в смет,
оставяйки единствено неискан фарс.

Ванилово ухание се носи там,
където тихичко разцъфва свободата.
Не свобода, а свободия, знам..
Ванилията е лъжливо цвете.

(Ванилово ухание на свобода,
препълнена в сърцето на човека,
не е приятно за онази мъничка душа,
привикнала с оковите на робството и гнета.)

Мерси, Сид.


Акростих за Криси, който си няма име, защото ако имаше, щеше да бъде ограничен до съдържанието на самото заглавие.

Лети прахът на тихата надежда
И сплита думички със стихотворна реч..
Разплакано дете погалва нежно,
А то.. усмихва се.
Елмази грейват в светлата му памет,
Лазурни бисери игриво се разпръсват,
Мечти и блянове в главата му се раждат,
Едни очи със радост се изпълват..
Чаровни погледи отправя към небето,
Трептящото сърце забива лудо..
Арената на мракът бързо грейва..
Една мечта се ражда.. Свято чудо.

моето

нана, толкова е красивооо ^^

Радвам се, че ти харесва, Криси.


Къде си
/посветено на брат ми Златко/

Къде си? Полето заспива.
Класовете свели са неистовите си стебла.
И царевицата се е присвила,
показва се златистата коса..

Къде си? Слънцето угасна.
Звезди танцуват валс над къщите човешки.
Луната бурно ръкопляска,
облякла е сребристите си дрешки..

Къде си? Лист от роза падна на земята,
едва докосна я и всичко се разтресе..
Една пчела безшумно се премята,
крилцето й някой нахално отнесе..

Къде си? Облаците пеят.
Дочувам музика и виждам силуети..
два гълъба се женят,
тя носи хиляди букети..

Къде си? Фениксът отлита.
Една принцеса карнавална рокля е облякла..
Димът рисунки пак заплита.
Сирената поредният плавател е отвлякла..

Къде си? Хиляди ята
на бели щъркели отлитнаха на юг.
Ти също отлетя,
но към звездите, не на юг.

Къде си? С други ангели ли си говориш?
Там раят ли е?
Как ли ще ми отговориш..

прекрасно е цялото, но завършека ми се хареса най-много.
просълзих се.

Цитат :

Къде си? С други ангели ли си говориш?
Там раят ли е?
Как ли ще ми отговориш..

човек как изобщо живееш? на мен ми се вижда едно невъзможно.
щях да избягвам всякакви спомени...

Благодаря, Ели.
Свикнала съм и не ми тежи. ^^

нана, стихотворението за брат ти е... то е много
и съм убедена, че ще го чуе и някак, той си знае как, ще ти каже, че те е разбрал

Драконът обича гостите си

Вървиш сама в гората на дракона,
танцуваш, въртиш се, танцуваш,
пееш за дракона, пееш за дракона
смееш се, радваш се и се вълнуваш.
Не спираш да танцуваш..

Търсиш го тайно с очите си,
феи ти сочат пътеките,
усмихват се, пърхат с крилете си,
колко вълшебни са те..

Вървиш по следите на нещо,
не знаеш какво е, но предполагаш,
че е приятно, че не е зловещо
и спускаш се стръмно, и бягаш.
И бягаш, и бягаш..

Изгуби следите.. "Къде съм" се питаш,
оглеждаш се, пред теб стои къщурка.
Не вярваш на това, което виждаш..
та тя е с форма на огромна костенурка..

Влизаш и нито следа от живущ.
"ще си почина и ще си отида,
не мога да остана, този дом е чужд,
не искам някой тук да ме зазида"
А там е толкова красиво..

Правиш няколко крачки и падаш,
а отгоре дракона се смее..
"В гроб ли съм? Помощ!"
Викай, никой няма да те чуе..

Не ходи сама в гората на дракона,
не танцувай, не пей, не танцувай.
Ти си жертва на дракона, ти си жертва на дракона,
пръстта, с която те заравя ти целувай,
драконът обича гостите си..

Дъга сред чернобял пейзаж

Студените лица на хората
потичат като сивкава река
по улицата на умората,
по тротоарите на грозната лъжа.
Навъсени физиономии поглеждат
безкористно и злобно
изпод събрани вежди..
Рисуват на хомота тежката прокоба.
Насилие зад всеки ъгъл пак се крие,
грабежите неспирно тананикат.
Пияният отново пие..
в краката му стотинки шаварикат..
А в краят на задънената уличка
едно момиченце с очички се усмихва,
събрало обич в малката си шепичка..
за миг светът утихна..

________________________


Последното писмо

Зад първият завой в града,
облечена с палто от дим
цигарен и тютюн в лула,
стара кръчма сънено стои..

Парфюмът й бе евтин скоч,
примесен с дъхави бадеми.
А същността й - сив бълвоч
и дразги, препирни големи..

Във най - закътаният ъгъл,
където вик едва се чува,
на стол пречупен, полукръгъл,
един писател в мисли плува.

Целува своето перо красиво,
погалва нежно тънките влакна..
Потапя ги в черно мастило,
записва ред.. и после два.

И тъй, сред димната завеса,
твори той паметно писмо
за своята изгубена принцеса
и тяхната безименна любов.

И като в драмите на Шекспир
описва тежко черната раздяла.
И спомня сетен нежен допир,
цветя и рокля - снежнобяла..

И спомня две очи зелени,
играещи по неговата кожа,
и устни розови, засмени,
и тънко тяло в неговата ложа,

единствената нощ омайна,
с луната, грееща великодушно
И после спомня и последен дъх.. безкраен..
И сетне - нейната бездушност..

На края - бял ковчег и черни рози,
в душата - пареща тъга,
измерена в хиляда дози..
и споменът за милата жена..

В дванайсет кръчмата затвори.
Остана сам писателят ни млад.
Пиячите не бяха го видели
как тихо се пренесе в оня свят.

Перото падна и изпука,
мастилото разля се пламенно по листа..
Не се разчиташе ни знак, ни буква,
но образува се рисунка на жена с коса вълниста..

Небето гасне.
Клоните на старата бреза
лениво пускат своите листа.

Небето гасне.
Дивата река
за миг течението си пенливо спря.

Небето гасне.
Птиците летят
към топлите гнезда, за да поспят.

Небето гасне.
Лалето тихичко притвори
листенцата си в бабините двори.

Небето гасне.
И скакалците вече няма ги, не скачат.
И гарвани не чувам тук да грачат.

Небето гасне.
Зверовете си почиват.
Безпомощните тържествуват.

Небето гасне.
Сиромах тъгува, седнал на цимент суров
за миналото и за своята любов.

Небето гасне.
Две искрени очи пред теб се насълзяват.
Зад тях тъга и немощ се подават.

Небето гасне.
Колко те обичам, ако знаеш..
Ти в миналото още се мотаеш..

Небето гасне.
Аз гасна с неговото слово.
Ти нежно ми прошепваш "сбогом".




_____________________________



Есенен дъждец

Елек с бодливи тръни и окови
Стоят върху плещите на една душа.
Едва се вижда тънката й кожа,
Накъсана и подчертана със тъга.
Едни слова летят около нея,
Нанизват остриета във гръдта.
Дълбоко впиват се и пагубно вилнеят.
Ъгълчето на окото заблестя..
Жадувана сълза проля се..
Дъждовно.. времето през мен премина.
Есен настъпи тихичко и се намуси..
Целта си ти, аз мисля, че постигна.

Цитат :

Небето гасне.
Колко те обичам, ако знаеш..
Ти в миналото още се мотаеш..

Небето гасне.
Аз гасна с неговото слово.
Ти нежно ми прошепваш "сбогом".

красиво, красиво, красиво.
прекрасно звучене има. като ... представям си пърхащи сини пеперуди.
не знам защо.

Благодаря, Ели *сън*
______

Отнети права

Отново окована във веригите на гнета,
заклещена между ръцете на раздора,
притисната и ослепена от хиляда остриета,
потапяни на времето в отрова.
Отново съм зазидана в стена от сенки,
прииждащи от бъдещето и от днес..
Подобно на почернена отломка-
без име, вяра, свобода и глас.
Моряшки възли, вплетени в артериите ми,
затягат се все повече с всяка секунда.
Боли дори кръвта във вените ми,
боли сърцето, стенещо тъй лудо.
И глътка въздух да поема нямам право.
Като марионетка днес танцувам
с конците в твоите ръце корави,
на чиито образи робувам.
Не мога и сълзица да пророня..
ти в лед ще я превърнеш и ще ме замериш..
До краят на животът ще ме гониш
и свободата ми във епруветки ще измерваш.
Почакай.. свобода ли казах? Моля?
Каква ти свобода, когато
да мръдна пръста си без твое позволение не мога,
защото иначе ще трябва да лежа саката?
Тирани, вещици, циклопи
душата ми да късат предпочитам
пред твоята жестока клопка,
в която аз единствено на гибел се обричам.

Нека смъртта ми бъде изкуство

Песен закъсняла на щурец
ще пристъпи плахо, ще те поздрави.
Тя утеха ще ти бъде днес,
не опитвай да я давиш със сълзи.
Тя ще ти разказва все за мен,
ще те топли с ласкави ръце,
ще прегръща сивкавият тлен
на премръзналото ти сърце.
Щом я чуеш, мисъл ми прати,
аз ще я обгърна лъчезарно.
Споменът за мен ти не губи,
аз съм нищо, ако е забравен.
Но и не потъвай в тъмнина,
близко съм. Ще те прегръщам
с идващата слънчева зора.
С песен на щурец ще се завръщам.

На майка ми

Тази, която с живот ме дари
и с разум изпълни душата ми детска,
прогледнала с пълни с надежда очи,
тази жена ще обичам навеки.
Тази, която ми даде любов,
по - чиста от зачената сълза
и благослови моят безропотен зов,
не ме остави нито миг сама..
Аз знам - дори далеч да е от мен,
душата й витае в моето сърце,
превръщайки студеният ми ден
в зора с усмихнато лице.
Тази жена ще бъде вечно там,
където аз, бездомният отшелник,
се скитам без посока и презрян
през празник и през делник..
И ще споделя моята тъга и радост,
ще пее с мен. И ще редим мозайка
от вечна сладост, гордост, младост..
Защото тя е моята обична майка.

Очакване

Тази нощ ти свещ запали
и прошепна тихо "остани,
вън звездите са заспали,
не излизай и не ги буди.
Стой, почакай с мен зората
и пробуждането на света.
Не излизай вън сред мрака,
лекичко звездите спят..
Знам, на теб ти се говори.
Нищо, че е нощ, едва тогава
те напуска тежката умора
и слънце на очите ти изгрява.
Поспри. Не тръгвай. Тук до мен,
на моето легло сeдни и чакай.
И аз, тъй радостно, ще чакам с теб,
но не защото ще се освети земята.
И аз ще се усмихвам, и ще пея.
И, бледичко огряна от свещта,
аз твоят образ мил ще гледам,
ще се надявам да не свърши никога нощта.
И, знаеш ли, аз истини не казах..
Звездите вън не спят, нито луната.
Помолих те до мен да чакаш,
защото в теб са ми сърцето и душата."

Сбогуване

Не се обръщай, щом веднъж си тръгнал,
не спирай и не чакай да те спра..
Аз нямам сила да те върна
и нямам воля да крещя,
а имам само шепа сълзи
и стари непризнати чувства,
така че ти не се повръщай,
защото онова изкуство
да страдаш - то не е красиво,
не бива да го виждаш или чуваш,
то в мен ще си живее и ще слива
очи и устни с капки. Тръгвай.

_____________

***

В животът ми щом влезе някой
и с пръст докосне го, и с обич го дари,
със същото отвръщам, но и с малко
омраза го засипвам. И злини,
и мъки се преплитат в тъжно було,
покрило влюбената ми душа,
залъгвайки, че моето е чуждо
и празна съхне моята ръка.
И тъй се заблуждавам, и тъгувам,
без глас крещя му "остани,
почакай, спри, не тръгвай!"
Не виждам, че до мен стои.
И после той си тръгва. Аз оставам.
Дочувам стъпките му. Ех, сгреших.
И грешките си дълго съзерцавам..
Да върна времето не мога аз. Прости.

Любовно писмо

Ако напиша писмо не с молива,
нито с маркера, ни с химикала,
а със мисъл и после с молитва
го изпратя до теб, то тогава,
знам, ще стигне и ти ще го видиш
по - добре от написани думи-
съдържанието за сърцето е видимо
и за него те са ненужни.