Мои рамки и пълнежи

Мишени

Понякога си толкова... крещяща –
замеряш ме със думи и с очите си
ме стреляш като дивеч, като патица,
цопнала нахално във водите ти.
Мерника ми вдигаш и да дишам
някак ми се спира – не очаквам,
че ти ще го допуснеш и разбираш,
но ми ставаш даже неприятна –
а Господ през очите си в небето
вижда как към теб ми се препуска,
искам да те хвана с лапи, шепи,
със каквото и да имам – да не пускам
твоите ръце да се размахват,
по-добре дери, до кръв дери ме,
грубо, уморено, съжаляващо,
а после мъркай мъжкото ми име
и още ме обичай – първо лудо,
после тихо, после насълзено
и двамата за двамата сме удар...
удар с всичка сила, до последния.

Защо-то

Защото си, каквото си и още,
защото нямаш капчица вина,
защото ме превърна във безмощен,
както ме възвърна да вървя.
Защото се пречупих като пита,
защото ме разряза като с нож,
защото не можах да те попитам:
Нали си моя, мъничка, Любов?
Защото ти прекъсна всяка връзка,
защото скри света във две очи,
защото се удавях в тях до мъка,
докато от радост се топих.
Защото за каквото ми поиска,
защото за каквото ми отне
...аз скачах да ти давам като изстрел,
днес спусъкът удари срещу мен.

"защото скри света във две очи,"

толкова красиво... <3

Цитат :

Защото се пречупих като пита,
защото ме разряза като с нож,
защото не можах да те попитам:
Нали си моя, мъничка, Любов?

<3

Ш-ах! и Мат.

Не се наситих. Жаден съм до суша
и с всеки миг все повече жаднея
да дойдеш, да останеш, да се случиш
в живота ми – един квадрат пустеещ.
Тук няма дъжд, тук няма даже облак –
всичко е изчистено до нищо,
всичко е една дъска на пода,
която е превърната в игрище
за само мен, самотен и оставащ
или побеждаващ, или губещ,
но какво? - не ми се съобщава -
и пак сигнал към същото ми бъдеще.
Не се наситих. От мечти и мисли
образ ти изваях на небе,
ала то е вечно много чисто
без ни една сълза за мен.

Недялка

В душата ти аз имам си хралупа,
топла като дланите ти две -
меки и обичащи. За друго
кой би молил? С брадва във ръце
спират хора; дълго, силно бият
топлия ти дънер черешов
и как го зная, само как съм сигурен,
че ти ще им отвърнеш. Със любов.

Как не съм ги видяла до сега? Те са толкова хубави..
Поздрав.

Залез

Разбрах, че си отиваш
по очите -
има в тях особена жестокост,
която разтрепера твойте устни
преди дори да ме докоснат,
а после разтрепери и ръцете ти,
в които допреди момент заспивах.
Какво се случи? Стана ли самотна,
докато с сърцето те завивах,
докато обувах те с душата ми,
за да стъпваш по земята топло?
Сякаш сме две сблъскани галактики
и ти решаваш във различен космос
да потърсиш своето местенце –
слънцето ми вземаш и си тръгваш,
даже и луната ми засенчваш,
но без вас какво ще правя в тъмното...
надеждата във оня лунен резен,
дето твоята усмивка ми напомня,
там я скрих, а ти сега я вземаш
и ме правиш всячески бездомен.
Толкова жестокост във очите си
как побра и как ли наговори
всичките ни спомени, мечти
да изстинат? (Не) разбирам...сбогом!

Човеци

Не си заспала, а минава три,
гледам те вторачена в тавана,
гледам те и двете ми очи
те попиват като почва жадна.
Ти си дъжд и извор, и фонтан,
открити след ужасно дълго време,
през което скитах много сам
и болен да пресрещна чудо – тебе!
Ти си то. Сега съм в две тела –
дъха ти като свой усещам вече
и студа по твойте стъпала
ме изстива чак до кости вечер,
ала щом се сгушиш тихо в мен
и усетя леките ти мигли,
пламък блесва в тясното сърце
и го задържам цяло с сетни сили.
- Защо не спиш, красива моя обич?
Гърдите ти се вдигат някак тежко?
Поглеждаш ме, усмихваш ми се кротко
и казваш: Да те имам е... човешко.