~Love Dies

Такаа... Сега ще кача малко от моите стихотворения.
Моля, коментирайте Коментарите ви са много важни за мен, за да знам как се възприемат от вас стихотворенията ми.

Стоя там, до теб,
и се страхувам.
Страхувам се, че не си истински
и ще изчезнеш като мираж,
ще спреш сърцето ми,
както спираш дъха ми всеки път,
когато докоснеш ме с устни...
Когато се взирам в очите ти -
карамелени, златни, топазени... изгарящи,
изгарят нишката на мисълта ми
и я губя отново.
Трябва да си събирам мислите отначало,
а всъщност си мисля за теб всеки миг
и искам да бъдеш до мен всеки миг.
Искам те до себе си, въпреки да знам,
че ти си хищникът, а аз – твоята плячка.
Колкото по-близо си до мен, те боли,
а когато си далеч, болката е убийствена.
И остава само болката в сърцето ти спряло.
Ако останеш и днес, не би могъл да си тръгнеш утре.
Ако заспя в ръцете ти, ще те боли да си отидеш сутринта,
защото кода на сърцето ти разгадах
без да разбера. Докоснах го.
Но така и не разбрах защо,
щом искаш ме за вечността,
не искаш да бъда една от вас –
единствените. Магичните.
Опасните. Красивите.
Безсмъртните.
Казваш, така проваляш живота ми.
Сляп ли си, нима не виждаш, не разбираш ли
каква роля играеш в живота ми?
Съдба. Орис. Смисъл на живота.
Завинаги.
Пръв и последен. Единствен.
Ти, красивият мираж със златните очи,
все още стоиш пред мен, а аз – в ръцете ти.
Усещаш ли привличането?
... Ами ако не си истински?
Приближаваш се, а изведнъж те няма.
Адреналинът в кръвта ми ще спре...
Ще замръзне...
Увери ме само,
че си истински...
Че ще останеш завинаги...

~
Това не си го харесвам особено, бях го написала в яда си, но ще го постна.

Недей да ме лъжеш!
Защото вярвам ти беусловно.
Недей да ме мамиш!
Винаги аз страдам най-много.
Спри да ме предаваш!
Искаш ли да сме приятели все още?
Какво правиш?
Защо? За да ме боли?
Преди ти вярвах и чуждите думи не слушах.
Защото мислех, че винаги казваш истината.
Не можех без тебе и търсех твоята компания.
Най-добра приятелка.
Винаги до мен.
Не можеш да ми търпиш недостатъците.
И аз едвам търпя твоите, но казвам ли ти нещо?
Нали бяхме приятели завинаги?
Не можехме една без друга, все бяхме двете…
Нямало какво да ни отчужди…
Времето изключение ли е?
Сякаш ти порастна, а аз – съвсем не,
На същия акъл, със същите недостатъци ли останах…
А ти – всевишна, чудесна, неповторима…
Със друга компания, на други места
Не се прави на нещо, което не си.
Не ти отива.
Ама, карай, нали си най-популярна сега…
Не се заблуждавай.
Ти си все същата,
А слагаш неподходяща маска,
Която пак не скрива грешките ти.
А аз за какво съм ти?
Викаш ме само когато ти трябвам…
И пак продължаваш –
Била съм ти най-добрата приятелка…
Ти имаш ли представа какво е приятелство?
Или присъства в речника ти като клише?
Хей, какво е приятелство?
Реторичен въпрос?
Неоткриваем отговор?
Сякаш беше вчера, когато бяхме неразделни,
Водехме се постоянно
По училищните коридори вървяхме прегърнати
И аз не се съмнявах във теб...
А сега какво съм?
Второстепенна компания?
Когато умираш от скука, да идвам да ти правя смешки?
Когато тайфата ти се върне, пак да ме забравиш?
Защото просто не съм „от готините”?
Не разбираш ли какво правиш с мен?
Губиш ме.

НЕВЕРОЯТНИ СА, КРИС !!!!

Мерси.

Не искам да бъда онова момиче,
самотна, затворена, с разбито сърце,
която не допуска вече никого в живота си.
С тежък грим, скриващ следи от сълзите.
Тя се напива вечер, за да заглуши болката,
не заспива, а пролива сълзи до сутринта.
Изгубила любовта си.
Изгубила целия свят.

Няма вечер, в която е трезва.
Използва знаци, вместо да говори,
защото гласът ù показва колко я боли.
Не искам да бъда такава,
но точно това съм аз.

Не искам да бъда онова момиче,
наранена, но все още влюбена в онзи,
разбил сърцето ù.
Прекалено уязвима, за да го намрази.
Празна отвътре,
чакаща старата ù любов да се завърне.

Защо реши да се върнеш?
Защо не ме остави да страдам,
да страдам, че съм изгубила всичко,
да страдам, че съм изгубила теб.
Знаеш, че съм прекалено слаба,
знаеш, че адски много ми липсваше.
Защо реши да се върнеш?
Аз те обичам все още...

Сънувам. Кошмари.
Замръзнала в съня си,
Виждам как враговете се връщат,
Отмъщение.
Това е, което те искат.
Не мога дори да помръдна.
Закована в страха си,
Мога само да чакам края.
Враговете ни – отмъстителни демони,
Не искат след нашата смърт да остане нищо,
Нито доказателства, нито оцелели,
Нито спомени...
Дори не мога да изтичам до теб
И да се скрия в прегръдката ти защитна.
Безсилна съм,
Какво мога да направя?
Ще се събудя от кошмара уморена,
Молейки се за повече сън...
Ако въобще се събудя...
Ако не спра да дишам, сънувайки,
Вцепенена, страхувайки се...
Сънят ми в реален бавно ще се превърне...
Побързай. Събуди ме,
Преди последния удар на сърцето ми да е ударил...
Да се преборим с тях, преди да е дошла смъртта ни...

Почувствай ме.
Усещаш ли ме под пръстите си?
Усещаш ли как сърцето ми бие с твоето?
Усещаш ли кожата ми ти под устните си?
Почувствай ме.
Усещаш ли?
Чувстваш ли дъха ми парещ по твоето лице?
Усещаш ли ръцете ми, спускащи се по гърба ти?
Почувствай ме.
Усещаш ли?
Да, всяка частица от мен те желае.
Искам да усетя допира ти.
Да всуся устните ти.
Да те притежавам
и да си част от мен.
Почувствай ме.
Твоя съм.

Напоследък всички ми казват, че не пиша поезия, ами проза :/ Е, поезия е пък! Както и да е.
Това, което сега ще постна, не знам откъде го измъдрих.
Не се получи особено добре.

Всяка вечер заспивам,
любопитна какво ще сънувам.
Пристъпвам напред и ти отново си там.
Отново си тук, във съня ми.
И както всеки друг път
посягам да докосна лицето ти.
Но ти ми обръщаш гръб и си тръгваш.
И чувствам те толкова далечен.
Ти бягаш от мен и аз гоня те.
Като всеки мой сън.
Но никога не те достигам.
Няма ли да останеш поне веднъж?
Уморена съм. Не мога повече да бягам след теб.

Поредна нощ.
За пореден път затварям очи.
Вече не очаквам нищо.
Виждам погледа ти, вперен във мен.
Начинът, по който ме гледаш сега.
Толкова е различен.
Скъсяваш разстоянието между нас.
Прокарваш пръсти по врата ми.
Впиваш устни в моите.
Ще ти отвърна.
Остани поне този път.
Бъди моят сладък сън.
Бъди моят красив кошмар.
Не искам да се събудя.
Обгърни ме с ръце.
Шепни ми. И ме целувай.
Ще те слушам.
И ще рисувам фигурки с пръсти по врата ти.
Ще слушам колко е равномерен дъхът ти.
Ще отговарям на целувките ти.
...И през всички други чувства усещам как се губя.
Реалността ме вика.
Не искам да се събуждам.
Искам да остана в ръцете ти още малко.
Не мога да го контролирам.
Трябва да отворя очи.
Трябва да се върна.
Трябва да повярвам, че просто съм сънувала...

Последното ти е добро.
И може би тези хора са прави.
Но определено ми хареса последното.
Има какво още да се изпипва(даже доста), но с времето ще станеш добра.
Успех. =)

Харесват ми нещата ти. Допадат ми такива писания, които изливат чувства, показват някакви картини и т.н., карат човек да си представя. Не е важно какво е, важното е, че е хубаво. Това си е твоят начин на изразяване и е готин, I like it. Четох ти блога и ми стана изключително гадно, не се комплексирай и самонападай, не искай да бъдеш като някого, и не се сравнявай с другите, а усети красотата на това, което ти сама си писала, защото е хубаво. Аз пък мисля, че е оригинално. Едно такова.. се лее. Не се критикувай и комплексирай от останалите. Това само може да смачка вдъхновението ти, не оставяй това да се случи.
Не е задължително да се възприема като стихотворение, разказ и т.н., за да е хубаво. Важното, че то, само по себе си е хубаво и самият факт, че е такова - неопределяемо - го прави оригинално.
Аз определям нещата ти като есета. Те са такива - могат да изразяват емоции и да бъдат в свободна форма.
Ето, виждаш ли, пишеш хубави и оригинални есета.
ВСЪЩНОСТ ДА
Ето, ТОВА е твоето призвание
ЕСЕТА
They set a mood and that's important.
Надявам се, че върнах поне малко самочувствието ти - не искам да престанеш да пишеш, защото... не трябва. Не спирай. Недей!

Мерси много и на двете.
Написах още едно, не мога да преценя дали се е получило много добре :/


Всичката онази болка.
Забрави я.
Научих се да я крия толкова добре.
Не се безспокой.
Няма да разбереш нищо,
когато умирам,
защото болката е скрита
зад покерското ми лице.
Няма да разбереш, че сърцето ми спира.
То е затихнало отдавна.
Сега просто ще замълчи.
Ще изчезна.
Може би ще ти липсвам.
Това ще отмине за броени дни.
Ще си тръгна. Няма да има следи.
Като сянка в тъмнината.
Ще ме забравиш.
Никой друг няма да си спомня за мен.
Не се тревожи. Не е настъпил краят.
Времето си минава. Ден след ден.

Е, това съм сигурна че не е стихотворение, ама ще го постна.
Финалът го развалих плюс това

Огледай се около себе си.
Той идва за тебе.
Погледни в огледалото.
Наднича зад гърба ти.
Враговете са толкова близо.
Не можеш да ги усетиш.
Но дишат във врата ти
с ледения си дъх.
Желаят смъртта ти.
Не очаквай нещо друго.
Ще те превърнат в пепел
преди да усетиш.
Преди да усетиш, че те убиват.

Лежиш в леглото си.
В ръцете на своя любим.
Чустваш се в безопасност?
Колко банално.
Той също е толкова уязвим.
Врагът може да те нападне винаги.
Може би сега те гледа отнякъде.
Толкова е близо. Пази се.

Ти го обичаше.
Помниш ли?
Преди да го намразиш.
Затова е дошъл.
Толкова съжалявам.
Прошепва ти.
Бягай. Преди да съм те достигнал.
Ти бягаш от него по празните улици.
Без дъх се скриваш зад порутени стени.
Засега си в безопасност. Изплъзна се.
Но не знам за колко дълго ще продължи...

Радвам се, че ви харесват (:
Имам ново. Не ме питайте кой е въпросния, какво е направил на героинята и т.н., защото и аз не знам
Ама приемам предложения

Той взе сърцето ми.
Мисля, че взе и душата ми.

Бях неговата непостигната цел.
И той малко по малко ме превземаше.
А часовникът беше спрял.
Не разбрах кога мина всичкото това време.
Вече бях негова.
А нямах сили да се съпротивлявам.
Той ме хипнотизираше.
Правеше ме толкова уязвима...

Пристрастих се към него.
Към сладките му лъжи.
Вярвах на всяка една,
жестоко заблуждавайки се...
Той беше моят наркотик.
Устните му бяха опиат;
бавно ме убиваше,
но не исках да избягам...

Времето минаваше.
И аз продължавах да живея така.
Без да осъзнавам
как съм се превърнала в робинята му.

Дойде и последната ми вечер.
Вървяхме към морето в тишина.
Погледна ме в тъмнината.
Приближи и ме прегърна.
Сякаш за последен път.
Дари ме с предсмъртна целувка.
И ме остави да поема последния си дъх...

Бях просто неговата жертва.
Но не знаех дали вече го мразя.
Не знаех дори дали го обичах.
Той не искаше да изпитвам чувства.
Не искаше да знам за болката, която ще почувствам.

Взе сърцето ми.
Мисля, че взе и душата ми.

Цитат :

Аз единствена зная колко си слаб
зад маската си.
Аз единствена зная, че всеки ден
бягаш от спомените си.
Затваряш ги зад стъклена стена
в ъгъла на стаята.
Стената ще падне,
Ще се превърне в хиляди парченца от малки стъкла.
Пак трябва да дойда и да ти подам ръка.

Много хубава картина <33

стана ми интересно да ти видя стиховете, установих, че последното ти произведение е шашващо добро, докато първите някак си не са толкова структурирани.
с последното просто стреляш в целта...

искам още? за две години доста трябва да си изписала

къде ме върна, леле :Д и да, много време мина от момента, в който бях написала това стихотворение и тогавашния ми mindset, но си ми е скъпо и много си го харесвам.

иначе за 2 години... ами не, нищо не съм писала поне не и завършено.

о, обаче! имам превод на едно мое любимо стихотворение, а преводът на лирика също е поезия сам по себе си, amirite?

оригинал:

Не мисля, че
ни беше писано така
да изпепелим света.

Винаги са ни учили –
да рушиш е да съгрешиш и
не ще бъдеш свободен, щом веднъж си убил.

Грешно тълкуват човешката природа,
любими. Рушили сме
и това ни направи крале и кралици.

По-силни сме сега,
извършили толкова грехове.
(Всичко започна, когато Ева изяде ябълката.)

Прегърни ме силно
и драсни клечката.
Свали и последните богове.

успяла си да предадеш емоцията, браво!

и защо не пишеш вече ;(
въпреки, че като се замисля и аз прописах след 3-4 години мълчание.