Време е за колективен труд...

Първия път като поствах темата не стана и ме мързи да го пренаписвам със същата красота на езика и невероятно талантлива образност.

Пишем разказ заедно. Аз съм готин и пиша глава 1. Всеки има право на 1 глава, но може и да постне само 4 параграфа. По-малко от 4 не става, щото не става хубаво.

Глава 1. Нивга, или защо краставиците летят на запад.

Там някъде, където съня среща реалността, където звездите и са достижими, където мечта е още една дума за бъдеще... Там, където фантазията е това, което живеем всеки ден, а истината е просто илюзия; там, където законите на физиката не са толкова закони, колкото напътствия, където химията не е нищо повече от начин да се забавляваш, а биологията се ограничава с описание на поредното невероятно нещо, което сътворяваш; там, където желанието е равносилно на закон, където единственото неизпълнимо нещо е да октриеш нещо неизпълнимо, където да поискаш означава да имаш; там, където всичко е възможно, където няма ограничения и Свободата не е ценност, а даденост; там живееше най-нещастният човек на света.

Албърт беше висок и строен, беше хубав, умен и атлетичен, беше интересен, всестранно образован и имаше повече странни идеи, от колкото клетки в тялото си. С две думи – беше нормален. В такова място всички са нормални.

Албърт беше духовит и приятен, беше магнит за всяко момиче, беше интелигентен и харизматичен. Албърт беше алкохолик.

Нивга беше един от онези светове, които съществуват не защото се подчиняваше на законите на физиката, а защото в една безкрайна вселена всичко трябва да съществува. Нивга беше планета с диаметър 25 000 километра, гравитация колкото земната и население от 50,000 души. На Нивга имаше само един град.

Разбира се, никой не работеше, но за сметка на това градът си имаше всичко – опера, театър, библиотека, стадион, атомна електроцентрала, галерия, концертна зала, космически кораб и градски пияница. И тъй като някой трябваше да бъде градския пияница, това беше Албърт. Той редовно пееше по улиците, крещеше по минувачите, уринираше на необичайни места и общо взето се занимаваше с това, с което всеки себеуважаващ се пияница трябва да се занимава. Беше си купил учебници по пиянческо поведение и редовно се учеше.

Албърт имаше един недостатък – не пиеше. Той осъзнаваше, че това е едно голямо препятствие в кариерата му на алкохолик и редовно се опитваше да се пребори с този си проблем, но от самата миризма на алкохол му ставаше лошо. Той ходеше на психотерапевт три пъти месечно, с когото заедно се бореха срещу абсолютната липса на толерантност срещу алкохола у Албърт. Резултати нямаше.

Хахаахаххахаххохохооххххоооохааха!!! Много се забавлявах. Бих се включила, но трябва да е много спонтанно. Обещавам пак да го прочета и ако ми дойде спонтанно... иначе ще прецакам нещата. Ах, много се смях - пак да си кажа..

Kleo написа:

Хахаахаххахаххохохооххххоооохааха!!! Много се забавлявах. Бих се включила, но трябва да е много спонтанно. Обещавам пак да го прочета и ако ми дойде спонтанно... иначе ще прецакам нещата. Ах, много се смях - пак да си кажа..

Амааа, mindlock, това за краставиците в заглавието ми звучи като "Ако зъболекарите бяха импресионисти", всичко друго ми е перфектно!

Хайде, де, пишете. Мрън.

-Файда Йоков!? Но той... Той... Аз имам всичките му книги! Та аз съм неговият най-голям фен! И...и толкова идеи за съвместно творчество. Скъпа, скъпа!- разтресе я за раменете той.- Ти си гений! Кога, кога отиваме?

Въпросният психотерапевт беше наистина велик нивгаец. Той беше помогнал на много свои съпланетници са се справят с проблеми като безсъние през деня, например. Затова и Албърт го уважаваше. Файда Йоков всъщност не беше истинското му име, а само артистичен псевдоним. Всъщност, да си признаем честно, дори Файда не помнеше истинското си име. Откакто беше открил 110 приложения на киселата краставичка при лечение на психични заболявания, всички го наричаха Файда, което на нивгайски значи гений.Фамилията Йоков бе измислил сам, защото всеки уважаващ себе си психотерапевт с постижения като неговите трябваше да има име и фамилия, пък били те и измислени.Това придаваше престиж.
Като всеки психотерапевт, Файда беше психопат. Психопатството му се изразяваше в дълги часове игра нивгайски шах и пушене на нивгагаритки- най-рядкото растение на Нивга.

Но Герда вече не беше така въодушевена. От последното й истеризиране бяха минали повече от два часа (кой да знае, че на килима се спи така удобно) и беше време отново да прояви невероятните си способности да крещи, така че стъклата на съседите да дрънчат, да чупи предмети опасно близо до главата на своя нещо-като-съпруг, да скубе косата си на поразия и да критикува непоносимостта на Албърт към алкохола. Според гореспоменатия велик психотерапевт редовното истеризиране водело до развитие на гласните струни и подобрявало тонуса и кръвообръщението.Затова Герда никога не пропускаше дозата си "терапия за душата" и даваше воля на уроците по истерия, които взимаше от дълги години.Няма да излъжа, ако кажа, че тя изпълняваше ролята си на истеричка почти перфектно.

Въпреки еуфорията в душата на нещо-като-съпруга на Герда, в мозъка му премина сигнал за тревога и инстинктът му за самосъхранение незабавно се включи. С друг човек това би подействало наистина самосъхраняващо, но за Албърт си беше почти самоубийство. Всеки път, когато включеше въпросния инстинкт, той започваше да се държи като алкохолик, което, както вече знаем, не правеше особено добре.И въпреки камарите с учебници и сбирката на "Анонимни любопитни лаици в алкохолната хайка" (съкратено АЛЛАХ), където се веднъж седмично се събираха не-алкохолици (т.е Албърт), които не искаха вече да бъдат аутсайдери, и истински алкохолици (т.е дамата от рецепцията в градската библиотека), които се опитваха да ги обучат по професионален алкохолизъм, Албърт все още не успяваше да се справи с попрището алкохолик. Той се разкрещя по пиянски, после избяга и се заключи в килера.

Междувременно Герда истеризираше с невероятна мощ. Както си седеше на стола, скочи и изпочупи бутилката с алкохола, масата и малката стъклена чашка, от която Албърт така упорито отказваше да отпие, във вратата на скривалището му. После седна пред килера, обви краката си с едната ръка, като с другата се опитваше да отскубне колкото може по- голям кичур от косата си и се разрева толкова силно, че алармата на летящата чиния на площада се включи. Досега рекордът й за разрушаване с глас беше едно счупено стъкло на прозорец и тя се опитваше да го подобри... След малко се измори и заспа, облегната на вратата на килера на Албърт, обричайки го на оставане там докато тя се събуди.