Разказ за Джейн Ъндед (фенфикшън)

Това е фенфикшъна по Хари Потър, който пиша от известно време. Оттук идва и ника ми, с който започнах да се регистрирам на прекалено много места напоследък. Гледала съм теста за Мери Сю (има ли нужда да обяснявам какво е?) и по моя преценка моята героиня и съответно фик клони към Мери Сю, макар да не е съвсем. Но се надявам да е интересно за четене и ако имате критики и кометари, моля споделяйте ги.




Сивиръс Снейп беше съвсем обикновен на пръв поглед магьосник на средна възраст. Носеше черни одежди и мантия, имаше магическа пръчка от буково дърво, обичаше да спи до късно когато обстоятелствата му позволяваха и често си купуваше вестник “Пророчески вести”. От петнайсет години беше преподавател по Отвари в училището за магия и вълшебство Хогуортс, което не беше точно детската му мечта, но засега го устройваше отлично. Той живееше в замъка, в който се помещаваше училището, възхищаваше се на директора, уважаваше колегите си и никак не понасяше глупави и твърдоглави ученици. Свободното си време прекарваше най-вече в кабинета си, който се намираше в подземията на училището, където измисляше най-различни отвари, четеше книги или просто си почиваше от часовете.
В един особено слънчев следобед професор Снейп реши да се разходи из замъка. Тъкмо излязъл от стълбището, което отвеждаше към подземието, където се помещаваше неговия подопечен дом Слидерин, той забеляза щедро осветения коридор и тихо изруга. Но тъй като нямаше друг път към останалите, по-прохладни части от замъка, не му оставаше друго, освен да закрие лицето си с ръка и колкото може по-бързо да тръгне напред. Ето защо дори не забеляза голямата купчина книги, приближаваща се към него, които явно някой беше омагьосал да се носят на метър и половина над земята. Съвсем скоро книгите и професора се сблъскаха челно с оглушителен трясък и всичко внезапно се намери на земята. Придобил най-киселата си физиономия, той се изправи ядосано и се огледа, за да разбере какво е станало. Една дребничка вещица се беше навела близо до него и събираше пръсналите се по земята книги. Скоро и магъосницата се изправи, изгледа го виновно и побърза да каже притеснено:
- Много се извинявам. Простете, толкова съм разсеяна.
Професор Снейп използва момента, за да я огледа добре. Отначало я взе за ученичка, но вещината с която си служеше, докато събираше отново книгите с магическата си пръчка го накара да промени мнението си. Може би беше майка на някой ученик, дошла да донесе предварително учебниците на разглезеното си хлапе или пък някоя нова медицинска сестра, която тъкмо се нанасяше в замъка. След дълги ръзмишления, той реши да я попита направо. В известен смисъл, училището беше негов дом и той имаше право да знае коя е тя и каква работа има в него.
- Не ме заболя много. - излъга Снейп в отговор - А вие сте?
- Доцент Джейн Ъндед, новата преподавателка по Защита срещу Черните изкуства.
Е, значи определено не беше познал. Като подтисна за момент лошото си настроение, дори си позволи една едва забележима усмивка. Все пак не всеки ден се запознаваше с нови колеги.
- Значи вие сте човека, който трябва да стои до мен на закуска. - изрече той с най-учтивия си тон - Впечатляващо. Всяка година нов преподавател. Да се надяваме, че вие ще останете повече. Не изглеждате и наполовина толкова непоносима колкото някои от предишните. Извинете пропуска ми, аз съм професор Сивиръс Снейп, преподавам отвари.
- Приятно ми е. Всъщност, това което посочихте преди малко е една от причините да съм тук сега. Госпожица Ъмбридж, вероятно знаете, и преди се е занимавала с преподаване по моя предмет. Случи се да преподава и на мен за няколко месеца навремето.
- Впечатляващо. – повтори той и изкриви устните си в полуусмивка
В този момент Ъндед почувства моментна слабост и ругаейки наум неприятното усещане и факта, че й причернява пред очите, се стропули на земята, а книгите паднаха от ръцете й и се пръснаха край нея. Снейп постоя известно време пред цялата бъркотия със замислено изражение на лицето, чудейки се какво да прави, после въздъхна, наведе се и вдигна колежката си на ръце, омагьосвайки разпилените томове да го следват. Нямаше смисъл да я носи в болничното крило – мадам Помфри щеше да дойде едва на следващия ден, а нямаше да е учтиво да я зареже във Входната зала. Затова се запъти право към Слидеринското подземие, мърморейки си под носа нещо от сорта на "а сега ще се види разбирам ли си от работата".
Снейп вървеше бързо и мълчаливо и горчиво си мислеше, че никак не е задължително ниските хора да са и леки. Ако знаеше, че новата му колежка тежи толкова много, вероятно щеше да я пренесе с някое заклинание, но вече беше късно. Пък и това определено не беше правилно отношение към една дама. Ако имаше жена или приятелка, помисли си той, такава която можеше да го изтърпи повече от два дни, щеше да се държи с нея внимателно и да я носи на ръце, нищо че можеше да тежи повече от Ъндед. Смятайки съвсем правилно, че новата му колежка няма навика да ограничава храната, той реши че ще е полезно да й нещо сладко, когато дойде на себе си. Стига да намери такова някъде из подземието си. Каквото и си купеше в последно време, или трябваше да го изяжда бързо, или мишките го отнасяха нанякъде и повече не го виждаше.
Докато отваряше вратата, той хвърли един кратък поглед към колежката си, за да види дали не се е подобрила поне малко, но промяна нямаше. Явно доста беше прекалила с излагането на слънце този ден, тъй като не се свести и продължаваше да бъде бледа като мъртвец. За момент съжали, че трябва да я остави да легне на собственото му легло, тъй като нямаше други подходящи за целта мебели. Но бързо забрави за това, когато запретна ръкави и се зае да приготвя една бърза отвара, която би трябвало да й помогне да се свести.
Щом отварата беше готова, той я пресипа в една чаша, почука по чашата с пръчката си и когато от нея престана да се вдига пара, внимателно я поднесе към устните й. Тя преглътна, което беше добре. След като изпи (някак си) половината от отварата, цвета на лицето й започна да се връща. Скоро дойде и в съзнание.
- Къде съм? - вещицата отвори очи, огледа се и се опита да се изправи
- Стойте така. - нареди й Снейп - Припаднахте и аз ви донесох в моя кабинет. В болничното крило все още няма никой и това беше единственото, което мога да направя за вас.
- Благодаря ви - каза признателно Ъндед - Мога ли вече да седна?
- Да. - той затършува в един от шкафовете и след малко се провикна оттам – Смятам, че не е лошо да хапнете нещо сладко. Единственото, което ми се намира обаче е тиквен пай. Устройва ли ви или изляза да потърся нещо друго?
- Мисля, че бих хапнала малко.
- Кажете ми, доцент Ъндед, - продължи Снейп, докато магьосницата дъвчеше парченце от пая - как успяхте да се подредите така? Нещо от слънцето е, предполагам. Днес времето се оказа необичайно слънчево. Лично аз избягвам да излизам навън, когато е толкова топло. Човек като нищо може да си докара и слънчев удар.
- Прав сте. – кимна Ъндед и посипа няколко трохи по покривката на леглото. -Случи се така, че последните дни трябваше да прекопавам градината на село. Много е уморително, пък и не съм си доспала. Едва сега усещам колко съм уморена. - тя вдигна рамене - А книгите, в които вие се блъснахте, ми ги даде библиотекарката, за да се ориентирам в материала който трябва да преподавам. - помълча малко, след това продължи - Впрочем, вие харесвате ли магическите дуели?
- Да, обичам да се дуелирам. - отговори й Снейп и допълни - Преди няколко години дуелите се бяха разпространили в училище и тогава се наложи да се бия с преподавателя по Защита срещу Черните изкуства. Пред публика.
- На мен също ми харесва. - кимна му Ъндед, като подтисна една усмивка. Въпреки че отдавна беше завършила училище, все още й се струваше забавна мисълта учители да се дуелират по коридорите на Хогуортс. - И дори се запалих по нещо, наречено фехтовка. Това са също дуели, само че с шпаги. Бях учудена когато установих, че в средните векове магьосниците са въртяли меча толкова изкусно, колкото са си служили с магическата пръчка. Тогава мъгълите са били доста войнствени и невежи, затова невинаги са се респектирали от вида на магическа пръчка. Това е едно забравено изкуство, което, повярвайте ми, не е за пренебрегване.
- Прилича ми на нещо мъгълско. - усъмни се Снейп и почука по празната вече чаша, от който започнаха да излитат сапунени мехури.
- Съвсем не - усмихна се щастливо Ъндед и пукна едно балонче с показалец - Мъгълите отдавна са престанали да използват мечове, за да се избиват помежду си. Твърде сложно е за тях. А изкуството е велико. Трябва някой път да ви покажа. Имах едни приятели, с които много обичахме да се дуелираме с мечове.
Тъй като професора не каза нищо повече, Джейн реши да изостави за момент опитите си за разговор и се взря замечтано в отсрещната каменна стена, припомняйки си нещо. Сивиръс седеше спокоен на стола до нея и мълчеше. По някое време тя отлепи погледа си от стената и попита:
- Вие през ваканцията ходите ли си вкъщи?
- Обикновено не. - отговори й Снейп - Тук през зимата е приятно - няма ги учениците, ходим до Хогсмийд. А да знаете какви празненства са ставали тук. После никой не може да си намери пътя до стаята. Миналата година професор Флитуик заспа под една маса, а когато аз се събудих, около мен беше пълно с изгаснали свещи. Нямахме сили дори да измагьосаме спални чували.
- Аз съм присъствала и на по-безпаметни запои. - Ъндед го изгледа като съучастник и намигна - Веднъж един магьосник беше обърнал масата на 45 градуса спрямо земята и ходеше по горния й ръб. Толкова беше пиян, че и магията с която я крепеше се клатеше заедно с него. А аз и останалите момчета се събрахме в банята, изсипахме във ваната цяло шише пяна, след което вдигнахме сапунената вода във въздуха. Цялата баня стана на слойчета вода и сапунени мехури, а ние се замервахме кой с каквото падне. Като изтрезняхме, се хванахме за главите. На мен ми се беше ратекла щампата на любимата ми тениска. При това беше оригинална, на "Орисниците". Че като подгоних момчетата. Така се изпокриха, че после няколко часа ги търсих да ходим да чистим в банята.
- Повярвайте ми, - отвърна Снейп - в Хогуортс нищо от това няма да ви липсва. Освен може би чистенето. Тук с него се занимават домашните духчета.
- Звучи хубаво. - учтиво каза Ъндед. Тя зарея поглед из въздуха и когато той попадна върху часовника на стената, се сепна. Едва сега си даде сметка колко много време е стояла в подземието.
- Аз вече трябва да тръгвам. - каза бързо.
Снейп й кимна леко и каза:
- Най-добре да ви изпратя поне до Входната зала. Като нищо може да се загубите някъде. Пък и сигурно вече се е мръкнало, лесно може да се заблудите.
Те тръгнаха внимателно нагоре по огряното от светлината на факлите тясно стълбище. Първи вървеше професор Снейп, оглеждайки се за колежката си през рамо, и предупреждаваше за изчезващи стъпала. Така те стигнаха до Входната зала, където беше тъмно като в рог.
- Забравих да попитам от кой дом сте. А също и къде са ви настанили. - каза той, спрял нерешително в началото на залата
- Навремето учих в Рейвънклоу, стаята ми е точно до входа за кулата. - отговори Ъндед
- Никак не е близо. А аз се надявах, че напразно сме изкачили стълбите. Бихте си подхождали с дом Слидерин. - Джейн реши, че той се опитва да й направи комплимент
- Може би – засмя се тя
- По-добре от другите два, това е сигурно.
- Напълно сте прав. Е, май оттук ще трябва да се оправя сама. - тя тъкмо си вземаше довиждане с професора, когато съвсем наблизо мина магьосница с вдигната на кок черна коса, огряна от светлината, идваща от магическата й пръчка. Тя също ги забеляза и се приближи към тях.
- Сивиръс, - обърна се магьосницата към професора - коя е твоята приятелка, която аз очевидно не познавам?
- Това е новата преподавателка по Защита срещу Черните изкуства, Минерва.
Ъндед протегна ръка към новодошлата:
- Джейн Ъндед, мадам, приятно ми.
- Професор Макгонагъл. - рече машинално жената и се здрависа.- Професор Дъмбълдор ми каза за вас, но чак сега имам честта да се запознаем. Виждам, че вече сте се запознала с професор Снейп. Професоре, аз ще я заведа до кулата, тя вероятно ще се обърка сама в тази тъмница. А ако до утре не оправим тези факли, току-виж и всички първокурсници се загубят още преди Разпределителната церемония.
- Благодаря ви, професор Макгонагъл. Извикайте ме, ако имате нужда от помощ с факлите. Професор Снейп, приятно ми беше. До утре! - тя протегна ръка, като с другата балансираше книгите
- До утре, доцент Ъндед! - те си стиснаха ръцете, след което Сивиръс Снейп бързо се обърна и се скри в сянката.
Двете жени вървяха известно време мълчаливо, накрая професор Макгонагъл възкликна:
- Интересно, защо доцент? Никога не сме имали доцент в Хогуортс.
- Професоре, това не е съвсем така. В "История на Хогуортс" пише, че три поколения след Роуина Рейвънклоу е имало преподавател по вълшебство с титла доцент, който за няколко години е ръководил дома. С професор Дъмбълдор решихме, че с тази неамбициозна титла бихме могли да обърнем късмета на длъжността ми. Обсъдихме го още лятото, когато директора прегледа кандидатурата ми.
- Да, разбирам. Аз също трябваше да произнеса мнение по въпроса, но тогава бях заета с лични проблеми и оставих професор Дъмбълдор да се оправя сам. Смятам, че е постъпил добре. - професор Макгонагъл изгледа удобрително Джейн - А, ето че стигнахме. Това е вратата на дома ви.
Двете жени си пожелаха лека нощ и Джейн бързо влезе в стаята си. Внезапно почувствала умора, тя се отказа да разопакова куфарите си, остави учебниците на бюрото си, преоблече се в нощница и си легна. В широкото легло с балдахин вече имаше нещо. Котката Мъри, която се беше разположила там, се размърда недоволно, избутана от стопанката си. Собственичката й се протегна да я погали в знак на извинение и скоро тя замърка като включен вентилатор.
Щом отношенията с котката бяха оправени, Джейн побърза да се намести удобно, свали очилата си и ги остави на нощното шкафче при вълшебната си пръчка. Преди да заспи, тя се отдаде на размишления за изминалия ден - много се радваше, че е успяла да се запознае с двама професори още в самото начало на престоя си. Със странния професор Снейп и дружелюбната професор Макгонагъл наоколо, в Хогуортс май никак няма да й е скучно. Днес беше създала доста грижи на горкия професор Снейп - най-напред го засипа с книги, после пък припадна в краката му и той трябваше да я свестява. Тя се засмя тихичко, когато си представи си как е изглеждала физиономията на професора, когато тя се свлече пред него. Ще трябва утре да му се извини за създаденото безпокойство, може би даже ще му направи сладки, само да разбере къде е кухнята тук. “И двамата професори изглеждат толкова сериозни”, рече си Джейн с възхищение, “А не като моите глупаци.” Размърда се трескаво, за да пропъди един внезапно връхлетял я спомен и погали Мъри. След като се повъртя още малко в леглото, накрая успя да се успокои и скоро заспа дълбоко.



Следващия ден доцент Ъндед прекара предимно в стаята си. След като се върна от закуска, където успя да се види с професор Флитуик, любимия й преподавател от времето, когато беше ученичка в Хогуортс, и да се извини още веднъж на професор Снейп за вчерашното безспокойство, тя се затвори в кабинета си и се зае да разучава различните книги и учебници по които щеше да преподава тази година.
"Много интересно, Джейни", помисли си тя, докато прелистваше един дебел том с кожена подвързия "как ли щеше да реагираш, ако някой ти беше казал преди пет години, че ще преподаваш Защита срещу Черните изкуства?!"
Тъй като беше пропуснала обяда, в късния следобед Джейн вече чакаше с нетърпение вечерята. Половин час преди уреченото време тя заряза всички книги на бюрото си и започна да обикаля разсеяно из стаята. Мъри я наблюдаваше с едното око, докато се преструваше че спи. Хубава котка беше Мъри – имаше дълга бяла козина, покрита с черни и оранжеви петна. Беше потомка на фамилния род котки, които леля й отглеждаше и стопанката й наистина я харесваше. Освен това животинката беше доста интелигентна и беше приятна компания в самотните зимни нощи.
- Е, Мъри, аз ще тръгвам. - каза й Джейн, след като се преоблече в официалната си лилава мантия. - Ще ти отмъкна малко риба, ако не забравя.
Котката мълчаливо се протегна върху леглото, като закачи с лапичката си една от завесите, след което се сви на кравайче и продължи да спи. Стопанката й я погали по козината и излезе от стаята. Забърза надолу по стълбището, за да пристигне съвсем навреме за разпределителната церемония.
- Изпуснах ли нещо? - попита тя седналия до нея професор Снейп
- Не, Минерва тъкмо ги доведе.
- Чудесно. - каза Джейн и се настани на мястото си. Макар че нямаше никакви познати или роднини сред първокурсниците, наблюдаваше с любопитство новите ученици. Мъниците изглеждаха доста уплашени, като че всеки момент щеше да изскочи някое чудовище от най-близкия ъгъл. Джейн преброи тринайсет ученици, които бяха разпределени в Рейвънклоу тази година.
Веселбата протичаше сравнително миролюбиво през следващите няколко часа. Учителите седяха спокойно на местата си и разговаряха помежду си, а някои чак сега забелязваха Джейн и се запознаваха с нея. Професор Флитуик, вдъхновен от почти еднаквите цветове на мантиите на Ъндед и Макгонагъл, разказа забавна история за три вещици с лилави мантии.
След като учениците напуснаха залата, като че ли всички учители се отпуснаха, а професор Дъмбълдор се усмихна многозначително и извади изпод масата голяма бутилка отлежало огнено уиски "Огдънс".
- А сега да се почерпим по случай началото на учебната година както подобава. - весело рече той и се зае да отваря бутилката - Хайде, колеги, подайде чашите.
Преди да успее да се усети, бокала на Джейн вече беше пълен догоре със силното уиски. Тя се опита да протестира, но Дъмбълдор с усмивка я увери, че не би следвало да има проблем в изпиването на толкова малко според него количество.
Най-напред всички вдигнаха наздравица за Хогуортс, после за новата учебна година и така докато бутилката свърши. Тогава Дъмбълдор я почука леко с върха на пръчката си, тя отново се напълни и учителите започнаха тостовете отначало. След втората бутилка уиски, директора измагьоса отнякъде музика, отмести четирите маси на домовете до стената и, прилично развеселен, покани професор Макгонагъл на танц. Професор Флитуик бързо беше поканен от професор Спраут, другите преподаватели също слязоха да танцуват и преподавателската маса скоро опустя. Доцент Ъндед се изправи с леко залитане и след като отправи една щедра усмивка към единствения си останал съсед по маса, го запита:
- Професор Снейп, бихте ли танцували с мен?
- Разбира се. Ако не се притеснявате, че може да ви настъпя. - отговори Снейп и поведе Ъндед за ръка към импровизирания дансинг - Може да ме наричаш Сивиръс. - допълни той малко завалено - И без това всички тук го правят.
- А аз съм Джейн. - каза Ъндед весело и в същия момент залитна
Снейп едва успя да я задържи да не падне на пода и за по-сигурно я прихвана през кръста. Тя си даде сметка, че най-вероятно няма да може да танцува танго или даже валс тази вечер, но може би щеше да успее с някоя балада. За късмет, следващата песен се оказа именно такава и Джейн, облегнала се щедро на рамото на Снейп, затвори очи и опита да не мисли. И все пак, професора беше доста симпатичен, даде си сметка тя. При това миришеше доста добре, може би тук-таме на някоя отвара, но един мъж би трябвало да мирише точно така. След малко, не можеше да определи точно колко, отмести глава от рамото на професора и го погледна в очите. Там, вместо предишната студенина, забеляза леки пламъчета, които я озадачиха. Може би халюцинираше, помисли си най-напред, което сигурно се дължеше на уискито, затова вече започваше да съжалява, че е изпила толкова много. Тя също гледаше с неприкрито любопитство професор Снейп, което той разбира се беше забелязал. Когато усети, че той се опитва да проникне в съзнанието й, Джейн побърза да отклони поглед и пак да се облегне на рамото му. В момента не беше в състояние да му се противопостави. Пък и не беше видял много. Нищо повече от една концертна зала, пълна с хора и няколко музиканта с несресани прически. По време на следващия танц Джейн отново вдигна глава, но изражението на професора беше непроницаемо. Не се сдържа и на свой ред се взря любопитно в очите му и успя да види, макар само за момент, едно момче и една жена, които спореха за нещо в доста мърлява на вид стая. Беше ред на Снейп да отклони поглед. Двамата изтанцуваха следващите пет танца, през които отвреме-навреме се опитваха да научат по нещо един за друг, всеки път с променлив успех. Накрая се наложи Ъндед да се предаде. Цялата игра на легалимантия и оклумантика, както ги наричаха в учебниците, беше много забавна, но човек трябваше да знае къде да спре. Вече почти заспала, тя реши че този момент е настъпил, подтисна една прозявка и обяви на кавалера си, че е решила да се прибира в стаята си.
- Ще те изпратя. - каза Снейп учтиво
- Моля те, Сивиръс, сигурно са поне хиляда стъпала догоре. Как ще се връщаш после?
Той обаче се оказа непреклонен, затова накрая Ъндед се принуди да отстъпи. Двамата пожелаха лека нощ на останалите и излязоха от Голямата зала, подпирайки се един на друг. Сивиръс удържа на думата си и изпрати Джейн до самата врата на стаята й на петия етаж.
- Искаш ли да влезеш? - попита Джейн и се усмихна широко. Снейп я погледна изучаващо.
- Не, благодаря. - отвърна той след кратък размисъл - Може би някой друг път. Лека нощ и приятни сънища.
- Благодаря. - каза Ъндед, като се мъчеше да скрие разочарованието си - Обаче аз не сънувам. Но се надявам нощта наистина да мине леко.
- Ти май доста пийна. - замислено рече Снейп и затършува из джобовете си - По-добре изпий няколко глътки от това, взех го в случай че някой прекали с пиенето.
Той й подаде малко непрозрачно шишенце, в което беше сипана някаква течност.
- Благодаря. – магьосницата изсипа част от съдържанието му в устата си и след като преглътна, го върна на собственика му - Аз ще трябва да си влизам вече, че ме заболяха краката. Лека нощ и приятни сънища и на теб!
Джейн отвори вратата, влезе в стаята си и бързо си легна, без да се обръща назад. Щеше да бъде хубаво професор Снейп да остане, помисли си тя. Никога не се беше чувствала толкова самотна досега.




На другата сутрин почти се успа за закуска. Толкова много й се спеше, че можеше да си остане в леглото чак до вечерта, помисли си в просъница. Обаче будилника й беше на друго мнение. С викове "Ставай, Джейн" той все пак успя да я изкара от леглото, за да пристигне почти навреме в Голямата зала. Въпреки лекия световъртеж, тя успя да стигне там почти безпрепятствено и даже без да се загуби по стълбите. Чувството й за ориентация никога не беше било особено добро, а след запой практически изчезваше.
Когато слезе долу, залата вече беше почти пълна, а на Височайшата маса имаше останало само едно свободно място между професорите Снейп и Флитуик. Когато стигна до масата, Джейн учтиво поздрави тях, професор Дъмбълдор и професор Макгонагъл и седна на мястото си. Все още недосъбудена, тя грабна най-близката до нея чиния, която се оказа пълна с бекон, и започна да яде. Професор Снейп учтиво й подаде чаша със силно кафе, което тя прие с благодарност. Беше минало толкова време от последната й година в Хогуортс, че Джейн почти беше забравила колко вкусна може да бъде храната тук. След като с удоволствие изяде порцията си, тя започна да се интересува от новините в училището, докато дискретно подпираше главата си с ръка.
- Ето тази пасмина там са нашия дом. - посочи професор Флитуик към дългата маса в дъното на залата. Ъндед кимна, разтърси глава и се вгледа по-внимателно в децата, които тъкмо дояждаха закуската си на Рейвънклоуската маса.
- Тихички са. - отбеляза колебливо и намести очилата на носа си. Самата тя трудно можеше да забрави шумотевицата, която обикновено се вдигаше от Рейвънклоуци, когато сядаха да ядат.
- Да, сега са тихи - потвърди Флитуик. - Приготвят се за училище. Ти само ги виж следобед и пак ще си поговорим. След като си напишат домашните, направо озверяват.
- След като ги напишат - това е важното. - каза Ъндед спокойно и се пресегна да си вземе един ментов бонбон със свободната си ръка
- Съветвам те да обърнеш внимание на втората част от изречението на професора. - включи се в разговора Снейп - Моите са доста буйни, но са си така постоянно. Докато вашите... Е, наблюдавай ги внимателно днес и ще разбереш.
- Може би трябва да им измислим някакво занимание. - предложи преподавателя по вълшебство - Някой нов магически кръжок или нещо такова.
- Добра идея, професоре. - отвърна му Ъндед - Ще помисля по въпроса.
В това време професор Дъмбълдор беше станал от мястото си и се беше приближил до тях, без да го усетят.
- Колеги, - прокашля се той, за да привлече вниманието им - време е да отидете да раздадете програмите на нашите подопечни.
Тримата светкавично прекратиха разговора си и се обърнаха към него. Директора връчи на Снейп и Флитуик два големи наръча с учебни програми и след това тръгна към другия край на масата да даде останалите програми на Спраут и Макгонагъл. В това време професор Флитуик се обърна към Ъндед:
- Джейн, ще бъдеш ли така добра да им раздадеш програмите? Нещо се обажда артрита ми днес и ще се радвам, ако можеш да ме отмениш.
- Разбира се, професор Флитуик. - отговори тя, пое купчината пергаменти и забърза след професор Снейп.
Когато се приближи към масата на Рейвънклоу, учениците започнаха да си шушукат възбудено.
- Нима имаме нов ръководител? - чудеше се едно русокосо момче
- Че Флитуик си е тук, за какво ни е нов?
Джейн се приближи към тях и като се направи, че не ги чува, започна да раздава програмите. Когато най-сетне се върна на Височайшата маса, в ръцете й бяха останали само два пергамента със заглавия "доцент Ъндед" и "професор Флитуик". Тъй като другите учители се бяха увлекли в разговор за бунта на таласъмите и село Хогсмийд, тя мълчаливо седна на мястото си и подаде единия пергамент на учителя по вълшебство. Докато разсеяно разглеждаше програмата си, слушайки разговора, изведнъж пред очите й попадна квадратче с надпис "Вторник, първи час: шести курс, Рейвънклоу". Че това беше след няколко минути. Дори можеше вече да е започнал, помисли си тя и се изправи на крака, но след като се огледа наоколо и установи, че никой още не е напуснал Голямата зала, с облекчение си каза че сигурно има още малко време. И наистина, минаха поне няколко минути, преди една от преподавателките, професор Спраут, да се отправи на занятие.
- Е, колеги, аз трябва да тръгвам. - каза тя и напусна масата
- Ще се видим на обяд, Помона! - отвърнаха й няколко от учителите, след което продължиха дискусията. Ъндед припряно приглади одеждите си с ръце и след като хвърли един поглед на джобния си часовник, също стана от мястото си. Главата й вече се беше избистрила. Хогуортското кафе със сигурност правеше чудеса, с интерес установи тя.
- Накъде, Джейн? - попита професор Снейп, внезапно забравил за разговора си със седящия от другата й страна професор Флитуик. На мястото до него някаква дребничка преподавателка тъкмо дояждаше порцията си с пържена риба.
- Влизам в час след петнайсет минути. До после! - отвърна му Ъндед и припряно излезе от Голямата зала. По пътя изпревари няколко ученика, които явно също отиваха на занятие и се насочи право към преподавателската тоалетна. Внезапно я беше обзело вълнение заради предстоящия час и Джейн си даде сметка, че не може да отиде в кабинета си, преди да се успокои достатъчно. И тъй като времето й беше изключително ограничено, тя нямаше какво друго да направи, освен да свали с една ръка очилата си, а с другата обилно да наплиска лицето си с вода.
"Успокой се, Джейни", помисли си тя, "не е нищо по-различно от концерт". Възвърнала донякъде самообладанието си, Ъндед се изправи в целия си 160-сантиметров ръст пред умивалника и се погледна в огледалото. "Истински таласъм", каза си тя наполовина ужасена, наполовина развеселена, "няма защо да се чудиш, че професор Снейп така се уплаши вчера. Аз също бих се постреснала, ако не се познавахме твърде добре от поне 30 години". Отражението й намигна весело, а Джейн притеснено започна да заглажда стърчащата си във всички посоки коса с вода.
След като приключи и с това, погледна към часовника си и бързо осъзна, че е на път да закъснее за часа. Излезе от тоалетната и като се увери, че няма никой друг в коридора, тя запретна полите на мантията си и се затича към стълбището.

Изправена до катедрата в кабинета по Защита срещу черните изкуства, който се намираше на първия етаж на замъка, Джейн усещаше поне двайсет любопитни погледа върху себе си. "Така, успокой се и почни да говориш", помисли си тя. И за нейно учудване, точно това и направи дори след по-малко от минута.
- Здравейте, ученици. – изрече спокойно и дори леко се усмихна - Аз съм доцент Джейн Ъндед и ще ви преподавам тази година по предмета Защита срещу черните изкуства.
Тя леко махна с магическата си пръчка по посока на малката купчинка натрошени тебешири, оставени на бюрото и едно парченце се устреми към дъската. След като написа "доцент Дж. Ъндед", тебешира остана да виси неподвижно във въздуха, което направи сериозно впечатление на аудиторията. Учителката бързо усмири вълненията, като потропа по бюрото с пръчката си и продължи да говори:
- Вие започвате шестата година от обучението си и всяка година сте имали честта да учите при различен преподавател. Погледнах резултатите ви на СОВА и бих казала че са задоволителни, ако не бяхте от Рейвънклоу.
Всъщност Джейн беше много разочарована от резултатите им, неподобаващи дори за дом Хафълпаф, но предпочете да не го казва на всеослушание. Може би вината не беше само тяхна.
- Макар и разнородни, предполагам сте получили много полезни знания през тези пет години. И тъй като бях информирана от колегите, че сте любители на магическите дуели, предлагам двама от вас да дойдат пред катедрата и да демонстрират какво са научили. Моля желаещите да вдигнат ръка, а аз ще посочвам.
Джейн огледа внимателно внезапно притихналата стая, но не забеляза нито една вдигната ръка. Докато се чудеше какво да прави при тази отчайваща липса на инициатива, забеляза едно момиче с вързана на опашка руса коса, седящо в дъното на стаята, което колебливо устреми ръката си към тавана.
- Много добре, госпожице...
- Лили Смит. - каза бързо момичето
- Очевидно ще трябва да се дуелирате с мен, освен ако някой от останалите не изяви желание. - Ъндед хвърли кратък поглед към учениците, докато потропваше с пръчката по показалеца си. - Не? Е, добре тогава. Обещавам да не хапя.
Класа се разсмя, а групичка момичета, седнали в далечния край на стаята, започнаха оживено да обсъждат нещо.
- Моля, дами! - заканително изрече преподавателката - За тази цел си има междучасия, доколкото помня.
"Снейп номер две", изсъска тихо едно от момичетата, но Джейн я чу много добре. Какво ли беше направил професор Снейп, за да заслужи подобна репутация? Съвсем не й изглеждаше лош. След като всички замлъкнаха, Джейн обърна поглед към малката Лили Смит, която нервно въртеше пръчката си и от нея към дъската прескачаха сноп цветни искри. Отправи й една кратка усмивка и обяви правилата с висок глас:
- Можеш да използваш всички магии, за които се досетиш. Само гледай да не подпалим нещо. От своя страна, аз ще се ограничавам предимно в материала от миналата и по-миналата година, взет по Защита срещу черните изкуства и Вълшебство. Готова ли си?
Момичето кимна. Джейн й се поклони леко над върха на пръчката си, Лили направи същото. Джейн високо преброи до три. Дуела беше започнал.
Няколко секунди двете се гледаха преценяващо. После преподавателката реши да атакува с просто заклинание и като насочи пръчката си към момичето, произнесе високо и отчетливо:
- Експелиармус!
- Протего! - моментално й отговори Лили и летящия към нея сноп светлина мигом изчезна - Инкита Инфламаре!
Джейн реши, че предупреждението за подпалването очевидно не само не е изпълнило предназначението си, ами дори е дало идея на момичето с какво да я атакува. Поне Лили беше изобретателна.
- Агуаменти! - извика Джейн и спря огненото кълбо, преди да е опърлило завесите и да се наложи да строява целия клас да ги гасят. За нещастие на Лили обаче водната струя се оказа толкова силна, че стигна почти до нея.
- Импервиус! - извика момичето, малко преди да я облее - Муфлиато!
Ставаше все по-интересно.
- Протего. - спокойно изрече Джейн и отби сивкавия лъч - Инкацерус!
След като и въжетата бяха отблъснати, Джейн реши да атакува с нещо още по-просто. Знаеше, че много хора се издънват точно на елементарните заклинания и реши да изпрати на Лили:
- Риктосемпра!
- Интерзия! - пред момичето бързо се появи малък щит, който спря заклинанието, но Джейн вече беше готова със следващото:
- Лумос Солем!
- Нокс! - бързо изрече Лили. Джейн се усмихна – това момиче все повече й харесваше.
- Алкохоликус! - извика Джейн. Няколко деца се засмяха, а Лили побърза да каже противодействащата. Някои от учениците така се въодушевиха, че станаха от чиновете си и се наредиха покрай катедрата да наблюдават
- Конфундус! - беше следващата магия на Лили. Джейн бързо я отби и изстреля нова:
- Мобиликорпус! - момичето очевидно не я помнеше и се издигна няколко метра над пода, но все още стискаше пръчката си в ръка.
- Патрификус тоталус! - на Джейн й отне доста усилия да отблъсне магията, но бързо изпрати нова:
- Берект! - извика тя
Поразена от синия лъч светлина, изненаданата Лили изтърва пръчката си, която падна на земята и започна да хвърля многобройни копия в най-различни посоки.
- Е, аз се предавам. - рече тъжно тя, като наблюдаваше поне десетте магически пръчки на земята, досущ еднакви с нейната.
- Не се притеснявайте, госпожице Смит. - укоражи я Ъндед, докато меко я спускаше долу - Повечето хора трудно се справят с това заклинание.
Лили Смит наистина беше очарователна, реши Ъндед, докато я наблюдаваше как изтърсва одеждите си с вече единствената си магическата си пръчка. Беше проявила завидно майсторство в дуелирането, особено като се има предвид, че едва ли имаше шестнайсет години. Ако и останалите ученици бяха като нея, за Джейн преподаването щеше да се сведе до това да им показва веднъж магиите и след това да мързелува зад бюрото си, докато учениците ги усвоят. Жалко, че в истинския живот не ставаше така. Най-вероятно щяха да са забравили почти всичко.
Сред бурни ръкопляскания Джейн присъди цели петнайсет точки на Рейвънклоу, преди да изпрати Лили да си ходи. След това скръсти ръце и строго се обърна към останалите:
- Така и така сте станали, подредете се по двама един срещу друг. Искам да ми демонстрирате частта със заклинанията "Инкацерус" и "Риктосемпра".
Избута чиновете до стената с един замах на пръчката си и няколко секунди по-късно повечето от учениците вече се търкаляха на земята - половината заливащи се от смях, а останалите обвити здраво от тънки въжета. Преподавателката тъжно поклати глава.
- Както направихте? - вайкаше се Ъндед, докато минаваше между тях и разваляше заклинанията - От вас се очакваше да ги обезвредите, а не да се омотаете в тях. - и тя погледна сърдито към един ученик с буйна руса коса, който лежеше на земята здраво стегнат от тропическа лиана, леко махаща с пипалца. - Фините инкантатем!
- Хайде, наредете се пак. - подкани ги Джейн, след като всички бяха освободени от заклинанията - Ще ми показвате бавно, един по един, за да мога да ви коригирам навреме.
Останалата част от занятието мина в поправяне на движенията на учениците, показване на правилното произношение и насочване, докато практически всички се научиха да прилагат заклинанията. Поне схващаха бързо, помисли си Джейн утешително. Очевидно не е имало кой да ги научи. Повечето почувстваха огромно облекчение, когато удари звънеца за края на часа и преподавателката трябваше да ги пусне да си ходят. А тя уморено се отправи към малкия кабинет, който се намираше до класната стая, за да прегледа няколко неща, които щяха да й трябват за следващото занятие с четвърти курс на Хафълпаф. Въпреки че направо я заболяваше главата, само като си представеше колко ли зле щяха да се справят.


Няколко часа и две занятия по-късно Джейн почти се влачеше към Голямата зала. Толкова се беше забавила с няколко от може би най-бездарните ученици на всички времена, че отново й се беше наложило да пропусне обяда. В резултат на което сега беше толкова гладна, че сигурно щеше да се справи без проблем с две-три порции. Но въпреки че беше на края на силите си, за пръв път от толкова години тя се чувстваше доволна от себе си. Толкова време беше минало, откакто за последен път беше свършила нещо полезно и конструктивно, вместо само да се крие. Колко дълго й отне, помисли си тя, да престане да бяга и от сянката си и вместо това да дойде в Хогуортс.
Когато влезе в Голямата зала, отвсъкъде се чуваше радостна глъчка. Над масите се носеха миризмите на най-ралични ястия, а във въздуха имаше нещо топло, което я накара да се отпусне и да се почувства много по-бодра отколкото беше преди няколко минути.
След като измина разстоянието до Височайшата маса, провирайки се между Слидеринци и Хафълпафци, Джейн с нескрито удовлетворение се настани на мястото си и поздрави съседите си, докато си сипваше от няколко ястия. Никак не й беше трудно да се справи с порцията си пай с месо, голямо количество запечени картофки и салата, които обилно поля с тиквен сок. Съседите й по маса също се бяха нахранили, затова Джейн реши да си поприказва с тях. Скоро всички приключиха с вечерята и Голямата зала се изпълни с веселие и смях. Учениците също бяха започнали да разговарят и да си разправят шеги, като се надвикваха един друг над масите. Атмосферата беше ведра и забавна, ако се изключеше една малка подробност. Някаква ужасна врява се чуваше от единия край на залата. Не отне много време на Джейн да осъзнае, че тя произхожда именно от масата на Рейвънклоу. С безкрайно учудване отправи поглед натам и се вгледа внимателно, приковала поглед в няколко странни гледки. По средата на масата имаше планина от торта, която учениците бяха направили. Над нея с леко поклащане се рееше кана с тиквен сок. Наблизо петима Рейвънклоуци си подхвърляха всепомниче, а изпод масата мяучеше много объркана котка.
Ъндед извърна очи. Не можеше да повярва на това, което беше видяла. Скоро усети нечий поглед да се забива настойчиво в нея и се обърна точно навреме, за да се окаже очи в очи с тържествуващото изражение на лицето на професор Снейп.
- Предупредих те. - каза той с престорено назидателен тон и изви тънките си устни в лека усмивка
Тя измънка нещо в отговор и се обърна към професор Флитуик, който наблюдаваше учениците с отегчен поглед.
- Всяка вечер е така, Джейн. - обясни той равнодушно - Ей сега ще ида да обърна внимание на префектите да им се поскарат. По-полезно би било, ако можехме да им отнемаме и точки, но професор Дъмбълдор не дава. Понеже хитреците не си признават кой точно е направил магията.
Джейн се сети за сутрешния си разговор с Флитуик и изведнъж й хрумна идея:
- Професоре, мисля че измислих нещо за кръжока.
- Много добре. - професора се усмихна широко - Само да отида да им кажа, че вече започнаха да прекаляват.
След като озаптиха Рейвънклоуската маса, което не се мина без правене на забележки, а накрая Джейн дори трябваше да вземе котката, защото никой не знаеше на кого точно принадлежи, двамата преподаватели цяла вечер обсъждаха идеите си за бъдещия кръжок. Учениците и останалите преподаватели полека се разотиваха, докато накрая в цялата зала бяха останали само няколкото човека. По някое време един нисичък първокурсник от Хафълпаф се приближи колебливо до Височайшата маса и с тънък гласец помоли да му върнат котката, което накара професор Флитуик и доцент Ъндед да се засмеят, преди да предадат животинчето в ръцете на собственика му. Скоро и професор Снейп си тръгна, като преди това отправи доста странен поглед към Ъндед, който тя едва забеляза с периферното си зрение, и помаха за довиждане. Нямаше обаче време да се чуди както трябва да е означавал, защото скоро се оказа толкова погълната от плановете за кръжока, че започна да си води бележки на гърба на пергамента с програмата.
Макар и на предела на силите си, се чувстваше много доволна, когато накрая напусна столовата. Когато беше кандидатствала за преподавателка, изобщо не си беше представяла колко много възможности ще се открият пред нея.


За учудване на Джейн новата й работа потръгна по мед и масло. Учениците я харесваха, колегите все по-често я поздравяваха, а някои от уменията й се оказаха доста полезни. Никога не си беше представяла, че заклинания, измъкнати от прашни книги и доизмислени в движение, можеха да се окажат полезни за часовете по Защита срещу Черните изкуства. А знаеше толкова много. Поради различията в подготовката и уменията на различните ученици и най-вече заради ограничените способности на Хафълпафци, се налагаше някои от тях да отпаднат, но повечето моментално се включваха в програмата на магическия кръжок. Имаше толкова много идеи, а професор Флитуик беше по-ентусиазиран и от нея, така че програмата за кръжока беше готова само две седмици след началото на учебната година.
На първата сбирка бяха дошли три четвърти от училището, умиращи от нетърпение какво ли щяха да им преподават тук. След демонстрацията на серия от нови заклинания между Флитуик и Ъндед учениците бяха толкова развълнувани, че всички се записаха в списъците за кръжока. Наложи се да го разделят на две – за малките и големите ученици, а по-късно сигурно щеше да се наложи да учредят и нов клуб за дуелиране.
Освен официалните си задължения, скоро Ъндед откри, че се е сдобила и с голямо количество неофициални. Сивата дама я беше уговорила да й помогне в написването на мемоарите й, един от професорите, на име Хагрид, често я канеше да го придружи до Хогсмийд и Лондон, откъдето си набавяше книги, по които да преподава, а след като установиха колко добре се справя с мъгълските вещи, половината преподавателски състав започна да я моли да им поправи нещо.
Скоро преподавателката се намери без нито една свободна минута и вече се замисляше над възможността да си потърси някой времевърт на черно. Все пак, надяваше се тя, броя на развалените учителски вещи трябваше да има край, а любопитството към нея скоро щеше да намалее, затова стискаше зъби и правеше каквото се искаше от нея, без да се оплаква. Все пак, и това си имаше своите предимства. Понякога беше толкова заета по цели дни, че забравяше да мисли за Франк и момчетата, което беше добре. Веднъж по време на десерта в Голямата зала обаче тя си припомни обещанието към себе си да изпече сладки за професор Снейп и я загриза вина. Усещането, че може да бъде полезна я беше накарало да се отплесне и сега трябваше колкото се може по-бързо да поправи грешката. Трябваше обаче да се намери време за всичко това. След дълго обмисляне, реши да подходи към проблема професионално, като съобщи на директора за намерението си и да го помоли да я извини пред останалите за един ден. Този ден трябваше да не е работен и по възможност да може да се измъкне бързо от Сивата дама. Може би най-добра за целта щеше да е следващата неделя. Затова в петък сутринта Джейн изчака професор Снейп да излезе от Голямата зала за първия час и чак след това се приближи към директора.
- Професор Дъмбълдор, - започна тя – бих искала да ви помоля за нещо.
- Да, Джейн. Може да ме наричаш Албус, когато сме си неофициално. –директора се усмихна подкупващо. Взря се в очите й, като че ли щеше да се опита да прочете нещо в мислите й, но после като че се отказа. – Знам, че си свикнала още от училище да ме наричаш “професор”, но аз настоявам.
- Добре, ъъ.. Албус. – Джейн забеляза една усмивка, отправена й от страна на професор Макгонагъл, но после се съсредоточи върху намислената реч – Исках да помоля за разрешение да използвам кухнята тази неделя. Храната тук е чудесна, но ми липсват сладките, които леля ми печеше. Бих искала да си направя малко.
- Разбирам... – директора приглади брадата си замислено – Но не помня да сме имали скоро такъв случай. Доста необичайно е.
- Може да ми удържите консумативите от заплатата, мисля че така ще е редно. Освен това домашните духчета ще ме наглеждат да не направя някоя поразия.
Известно време директора изглеждаше потънал в размисъл. След това обърна поглед към седящата до него професор Макгонагъл и я запита:
- Какво ще кажеш, Минерва? Да пуснем ли нашата любезна доцентка в кухнята?
- Мисля че й го дължим, професоре. – отговори бодро колежката му – Особено след като я измъчихме така с ремонта на радиото в директорския кабинет.
Джейн сложи ръка на устата си, за да прикрие напушилия я смях. Няколко от преподавателите я погледнаха укорително, но в случая просто не можеше да се сдържи реакциите си, формирани още от ученическите й години. Наистина беше комична гледката как трима преподаватели, наобиколили старовремския апарат, го оглеждаха от всички страни и проверяваха кои вериги са здрави и кои имат нужда от подмяна. Дори преподавателя по мъгълознание беше дошъл да гледа и даваше съвети, които Джейн оцени по достойнство. Все пак, тя беше преди всичко практик, а не инжинер.
- Значи е решено. – усмихна се многозначително професор Дъмбълдор, който изглежда не беше обърнал никакво внимение на смеха й – Само че никакво удържане от заплатата.
- Но, професоре... – опита се да възрази тя
- Никакво но. Вместо това се надявам да разрешиш на мен и Минерва да наминем по някое време и да си вземем от сладките.
- Разбира се, професоре... Албус. Колкото пожелаете. Ще се погрижа да има достатъчно.
След като въпроса беше решен, Джейн работи здраво цяла събота, за да навакса за неделята. Вечерта си легна рано, като със съжаление трябваше да отложи ремонта на малкото касетофонче на професор Снейп за някой друг ден през седмицата. Ако не беше толкова уморена, сигурно щеше да се заеме веднага. Ненавиждаше ранното лягане, особено през почивните дни, но беше толкова изтощена, че се отказа да спори дори със себе си.
На сутринта се събуди без будилника, облече една от многото си износени мантии, закуси на две – на три и се отправи към кухнята. Вероятно не беше трудно да я намери, след като си дори начерта карта по указанията на професор Дъмбълдор, но все пак успя обърка етажа и да завие два пъти в грешна посока. След като най-накрая пристигна на мястото, на входа я спряха две строги на вид домашни духчета, които отказаха да я пуснат вътре. /*Не можело да се влиза в кухнята, заповед на учителския съвет, защото някой ученик вече бил успял незабелязано да си изпусне чорапа в казана с вечерята.*/ Отчаяна, Джейн се позова на разрешението от директора, настана суматоха, накрая едно от духчетата отиде да попита професор Дъмбълдор и все пак я пуснаха.
Щом влезе вътре, тя най-напред огледа склада с припаси и след като намери каквото й трябваше, избра един тезгях в дъното на кухненското помещение, забради косата си с една стара забрадка, която принадлежеше по-рано на леля й Шарлот и започна да забърква тестото. Беше запланувала да изпече сладките на две серии, така че да има достатъчно и за нея и за професор Снейп, както и за професорите Дъмбълдор и Макгонагъл. Самия директор намина малко след като беше започнала да пече, за да провери как вървят нещата и дали има всичко необходимо. Джейн го увери, че всичко е наред и го уведоми, че след около половин час ще има достатъчно готови сладки, за да дойде и да ги опита. Професора само се усмихна, подуши въздуха и обяви че за сладки, които миришат толкова приятно, би могъл да почака и два часа.
Джейн запретна отново ръкавите си и се зае да приготвя втората серия. Вече беше си припомнила добре последователностите, което й остави достатъчно време за да мисли по други въпроси. Например легалимантията. Когато беше ученичка, се стараеше всякак да прикрие това си умение, в по-късните етапи от живота й пък се беше оказало незаменимо, сега обаче нещата стояха съвсем различно. Професор Дъмбълдор със сигурност знаеше за това от по-рано, а сега беше научил и професор Снейп. Това не беше толкова фатално, докато се се стараеше да закрива съзнанието си всеки път, щом попадне в компанията му. Надничането в съзнанието й я караше да се чувства неудобно, все едно беше застанала гола по средата да оживен площад. Дори още по-зле, защото голотата никога не я беше притеснявала особено, дори когато беше млада девойка. Но за нея прикриването беше нещо обичайно, затова не й костваше кой знае какви усилия.
Потока на мислите й беше прекъснат от дискретно потропване по входната врата. Тя отмахна един кичур рошава коса от лицето си и вдигна поглед точно навреме, за да види влизането на професор Макгонагъл в кухнята.
- Здравейте, професоре! – поздрави тя и помаха с ръка, от която се посипа брашно
- Добро утро, доцент! – весело отговори другата жена, като се престори че не е забелязала брашното – Професор Дъмбълдор ме изпрати да се поинтересувам от прогреса на сладките.
- Ако почакате само една минутка. – избърса ръцете си и отиде да надникне във фурната – Мисля че вече са готови.
Джейн махна с магическата си пръчка по посока на фурната, откъдето високо над главата й прелетя голяма тава. За части от секундата тавата прекоси половината помещение и кацна меко върху предварително приготвената дървена плоскост.
- Добра маневра. – възхити се професорката
- А, просто дреболия, на която ме е учила леля ми. Казва се Шарлот Ъндед, може би я познавате.
- Много добре си спомням. Беше от моя випуск. Казвахме й Шарлот Пръчката, но не ме издавайте. Беше много слаба по онова време.
- Обещавам да не й казвам. – изрече Джейн през смях – А сега мисля че е вече безопасно да опитаме от сладките.
Тя напълни средна по големина порцеланова чиния догоре с току-що изпечени сладки и я поднесе на другата магьосница.
- Много са вкусни. – удобрително каза тя – Явно леля ви Шарлот е успяла да ви предаде кулинарния си талант.
- Благодаря. – Ъндед й подаде чинията – Занесете това на професор Дъмбълдор. Надявам се да му харесат.
Не минаха и пет минути откак Джейн се беше върнала към приготвянето на втората порция, когато се чу изскърцване на панти. Тя хвърли поглед към вратата, но не забеляза нищо. Огледа се и чак тогава забеляза една страничка вратичка, до която беше застанала пълничка вещица.
- Добър ден, професор Спраут. – поздрави Ъндед – Какво ви води насам?
- А, добър ден, доцент Ъндед. Понякога вземам по малко органичен отпадък и го смесвам с торта за моите растения. Мандрагорите ми много обичат стар хляб и повкиснат тиквен сок.
- Е, аз пък реших да направя малко сладки. Вземете си. – и Джейн й подаде чинийка, пълна със сладки
- Благодаря. О, много са хубави. Нямаше нужда.
- Моля. – отвърна Ъндед и се усмихна
Само след половин час страничната врата се отвори пак. Този път беше професор Хагрид, който наминавал да вземе нещо за хипогрифите. Джейн му напълни една хартиена кесия и побърза да сложи втората порция да се пече.
През останалата част от предиобеда се изреди целия преподавателски състав, някои дойдоха дори по два пъти. Дали ги беше привлякла миризмата или някой им беше казал, Джейн не знаеше, но се наложи да изпече още няколко тави, за да стигне за всички. Накрая дори се сдоби с две помощници, които й помагаха при забъркването на тестото и миенето на съдовете. Последните тави бяха готови дори без да си мръдне пръста, само седеше на едно ниско столче и даваше указания.
След като останалите се разотидоха, Джейн продължи да стои замислено на стола, докато дъвчеше разсеяно сладка. Трябваше да отиде да се преоблече за обяд, но още няколко минути седене нямаше да променят нищо, затова тя не бързаше. Когато се почука на главната врата, тя реши че е пак професор Дъмбълдор, затова извика смело “влез”. На вратата обаче се показа професор Снейп, облечен в чиста и хубава черна мантия. Джейн преглътна набързо курабийката и започна да изтърсва одеждите си, от което обаче нямаше особена полза.
- Здрасти, Сивиръс. – каза тя и отстъпи една крачка назад, като едва не се спъна в стола. Това вече беше странно.
- Здравей, Джейн. – гласа звучеше гордо, но пък беше приятен
- Исках да е изненада, но явно някой ти е казал.
- Какво да ми е казал?
- Ами, за сладките. Реших да ти изпека малко, за да ти се отблагодаря за онзи ден, когато ме свести.
- Не смятам, че е необходимо. – каза той толкова тихо, че едва се чуваше
- Нищо, нищо, вземи си. – Джейн му подаде няколко сладки в чинийка, докато изсипваше останалите в широк хартиен плик от амбалажна хартия. – Ако не ти харесат, може да ги дадеш на совата си или нещо такова.
Той като че ли искаше да каже нещо друго, но изглежда размисли, защото само прошепна:
- Много любезно от твоя страна.
В този момент наистина влезе директора и Джейн побърза да погледне към него. Сигурно щеше и да се изчерви, ако можеше. А пък и директора гледаше по един такъв начин, все едно котката му е напът да роди десет котенца наведнъж, стига това да беше възможно. Кой знае какво си мислеше, заварвайки я да си приказва с професор Снейп, изтърваща курабийки по пода и с такава бъркотия в главата.
Отдъхна си едва когато другите двама напуснаха стаята. Хиляди пъти би предпочела да се скрие някъде пред това професор Снейп да я види с изцапаните работни дрехи.


Снейп обаче се оказа костелив орех. Не показваше практически никакви емоции, докато Джейн изразяваше своите понякога твърде очевидно. Беше любезен, учтив, но и нищо повече. Ъндед пък беше толкова объркана, че три дни избягваше всякакви приказки с него. Нима наистина го харесваше? Или просто беше стояла без приятел достатъчно дълго, че вече не можеше да преценя трезво. Когато го заговореше, обикновено успяваше да си наложи дисциплина, така че смяташе че никой не би забелязал. През деня обаче се случваше да се сети за него по най-необичайно време – когато е в час или дори преди заспиваше. Още помнеше клетвата си, след като Франк и момчетата я изоставиха. “Никакви мъже повече и никаква зависимост от никой друг” беше си наредила тя и засега успяваше да я спазва. Докога обаче?
- Джейн. – прекъсна я Сивиръс веднъж на вечеря – Дали ще те притеснява, ако утре дойдеш да погледнеш касетофона ми? Каквато и касета да сложа вътре, веднага започва да дъвче лентата и не мога да го оправя с никаква магия.
- Разбира се, ще дойда. – обещанието бързо се изплъзна от устата й – Обаче си имам един проблем. Има няколко заклинания, които подготвям за кръжока и не съм сигурна дали ще проработят. Щеше ми се да ги пробвам срещу някой, но не знам кого да помоля. Професор Флитуик би помогнал, но точно сега си има някаква работа…
- А колко са тези заклинания?
- Не много.
- Мислиш ли, че половин час ще стигне?
- Със сигурност. Ти какво, да не се пишеш доброволец?
- Щом е само за няколко заклинания. И ако обещаеш да не вадиш сабята.
“Значи е запомнил” помисли си Джейн трескаво. И докато се осъзнае, вече казваше на глас:
- Може да отидем още сега след вечеря. Някоя класна стая би трябвало да свърши работа.
Класната стая, която избраха, се намираше на третия етаж и може би беше по билкология, защото от нея се разнасяше острия аромат на лековити растения. На влизане Снейп леко бутна ръката на Джейн, може би не беше нарочно, но тя цялата изтръпна. Не се беше чувствала така от много време, дори целувките с някои момчета бяха по-малко осезателни от това докосване. Когато двамата застанаха в срещуположните краища на стаята, тя се успокои и затвори очи, за да си припомни заклинанията. Запретна ръкави и се поклони над изникналата в ръката й пръчка. Даде знак и атакува. Както и се бяха разбрали, Снейп не противодейства по никакъв начин. Затова и не беше чудно за никой от двамата, когато косата му щръкна във всички посоки като наелектризирана, нито когато мантията му се оцвети в розово. Третата магия пък създаде около него щит, който както се разбра можеше да се пробие само от силно заклинание. Занятието обаче беше толкова увлекателно, че скоро двамата вече запращаха заклинания един срещу друг съвсем като на дуел. Това дори накара Джейн да се почувства почти нормално, дуелирането й беше страст още от ученическите години и сега уверено целеше опонента си с внимателно подбрани магии.
- Добра си. – рече й укуражигелно Снейп и запрати по нея проклятие
- И ти не ми отстъпваш. – Ъндед го отблъсна със завидна бързина
След още няколко разменени магии вече се чувстваше толкова добре, че й идеше да заподскача наоколо.
- Джейн, всичко наред ли е? – професор Снейп беше прибрал пръчката си в джоба и се приближаваше към нея
- Да, защо питаш? Дори е приятно.
- Мисля, че ти тече кръв от носа. Стой така.
Джейн прокара показалец над устната си и се вгледа въпросително в червената лепкава каша.
- Мисля че ме уцели с проклятие. – каза тя накрая
- Не съм използвал такова проклятие. Най-много да е било нещо кракозаплитащо. Пък и аз мислех, че си го избегнала.
Джейн само поклати глава.
- Седни тук. – Снейп побърза да й предложи един от столовете – Ето, опри се на прозореца. Защо не взех някоя отвара?! Изчакай ме тук, сега ще ти донеса.
Джейн погледна през прозореца, колкото да направи нещо. Стичащата се от носа й кръв, допреди малко само ивичка, вече беше станала ручей, но тя не я бършеше, защото знаеше, че няма да има полза. Вместо това тя гледаше паяците, които бяха оплели безброй нишки между стъклата на прозореца, всички до един мъртви. Изведнъж се почувства много отпаднала и тъжна и безсилна да се бори с емоциите си, затова сви глава в скута си и заплака. Така я намери Снейп, който тъкмо се беше върнал от подземието с чаша отвара.
- Недей да ревеш, не понасям. - каза той видимо раздразнен - Освен това си цапаш одеждите.
Джейн вдигна лице, цялото изцапано и почервеняло и го погледна през окървавените си очила.
- Прощавай, стана ми жал за паяците. – каза тя и махна с ръка към прозореца. Опита се да разтръска глава, но само разнесе повече кръв върху дрехите си. Не можа да се успокои напълно, затова пак захлупи глава и продължи да плаче тихо. Скоро усети ръката му върху рамото си. Снейп направи само това, не изрече нито дума. Когато Ъндед се успокои, вдигна отново глава и го погледна в очите, търсейки следа от някакво чувство или мисъл. Но те не изразяваха нищо. Очите му бяха безлични както обикновено, но Джейн разбираше, че се е опитал да я успокои.
- Сега си изпий отварата и ще ти мине. - каза той спокойно, като се стараеше да не гледа към стъклото – Всичко е от загубата на кръв.
Ъндед изхлипа още веднъж, пое си въздух и изпи наведнъж горчивата течност. Смътно си спомняше за предишни случаи, когато беше ударена от проклятия. Тогава едва успяваше да си направи отвара, но понякога й липсваха съставки или се чувстваше прекалено отпаднала и трябваше да се възстановява бавно и мъчително в продължение на няколко дни. Сега всичко трябваше да свърши за минути. Затвори очи за момент. Това беше добре, защото не виждаше вече горките сенокосци, които стояха като препарирани върху паяжините си. Можеше да чуе само как професора почиства кръвта й от пода. Когато усети нещо върху лицето си, тя отвори очи и примига.
- Изчистих ти физиономията - отговори Снейп на незададения й въпрос. - Но ще се наложи да си изпереш дрехите.
- Отново ти благодаря, Сивиръс. - отговори Джейн и тъжно огледа петната върху единствената си нова мантия
- Може да си го спестиш. - отвърна й Снейп, като се усмихваше леко - Направих го, защото знаех, че ще се наложи да взема утрешните ти часове, ако не се оправиш. Сега, надявам се, си вече в отлично здраве и тази опасност не ме грози.
Джейн се засмя и малка струйка кръв потече от носа й, но бързо спря.
- Прав си. - отвърна му - Човек трябва да разсъждава практично.
Наистина харесваше професор Снейп, даде си сметка в този момент, а може би той също я харесваше. Беше странно и едновременно удивително как с него се разбираха и от половин дума, при все че не го оставяше да припари в главата й. Като че ли просто мислеха еднакво. Възвръщайки си бистротата на ума, Джейн си припомни станалото от преди малко и я обхвана срам. Как можеше да хленчи за някакви си паяци, които макар и нямали късмет в живота си, си бяха просто умрели членестоноги и нищо повече?!
- Хайде да се прибираме вече. - предложи тя бодро в опит да замаже положението. Май трябваше някой да вземе и да я завърже някъде, за да не прави повече глупости. - Утре съм от рано.

Около седмица и половина след началото на учебната година и два дни след дуела със Снейп доцент Ъндед реши съвсем заслужено, че е попренебрегнала хигиената си. За последно се беше къпала в деня преди да дойде в Хогуортс, в импровизираната баня на леля си Шарлот някъде из Йоркшир, която се държеше повече на магия, отколкото на дъските от които беше скована. Една карта на замъка щеше да й бъде от голяма полза, но пък професор Макгонагъл беше споменала нещо предния ден на обяд за преподавателската баня, така че Джейн се надяваше да я намери лесно. След като облече тъмносиния си хавлиен халат и сложи в единия от джобовете му шише с шампоан, излезе от стаята си и се отправи към стълбището. Няколко от по-големите ученици й хвърляха странни погледи на разминаване, но тя само им се усмихваше и продължаваше да върви. На стълбището срещна една от преподавателките и я поздрави, а когато стигна до трети етаж, вече се чуваше шум от течаща вода, който тя разпозна безпогрешно. На входа се поколеба и заби неудобрителен поглед в краката си, които като че ли чак сега забелязваше от доста време насам. Имаше много драскотини, отбеляза си тя критично, някои от които бяха почти зарастнали, други имаха съвсем пресен светлочервен оттенък, а малко над коляното на десния крак се синееше чисто ново петно, което болеше при допир. То трябваше да е от скорошния дуел, когато я уцели проклятието, което беше запратил към нея професор Снейп.
“Успокой се най-сетне” рече си тя, “едва ли някоя от колежките ще ти гледа краката. А винаги може да излъжеш, че си се халосала в някоя маса.” По-трудно беше обаче да се приспособи със социалната част. Мисълта, че не е сама, а също това че идея си нямаше какви са порядките в банята, я хвърляха в смут.
Няколко минути по-късно, по-скоро благодарение на това че беше започнала да измръзва, отколкото на смелостта си, Джейн вече отваряше вратата на банята. Щом пристъпи в малкото предверие, тя за миг се стъписа, но след това побърза да влезе. В сумрака светеха няколко факли, закачени за стените, които бяха боядисани със светла боя с труден за определяне цвят. Тавана беше доста по-висок от този на повечето класни стаи. На ниски мраморни пейки и столове, подредени акуратно до стените и из вътрешността, бяха оставени няколко хавлии и халати. Значи в банята вече имаше няколко човека. Усетила топлината, която се носеше на вълни от вътрешността, тя бързо избра един от отдалечените от входната врата столове, на който да остави халата си и с лека неухота се запъти към главното помещение на банята. Стискайки в ръката си шишето с шампоан, Джейн нервно се оглеждаше наоколо. Тук беше много по-светло и просторно от предверието, като светлината влизаше от няколко високи матови прозореца. Значи драскотините по краката й щяха да се виждат добре от всеки, който не го мързеше да погледне към нея. “Лошо”, изруга наум Джейн и се заоглежда трескаво за по-тъмно местенце. Свря се в една малка ниша, в която се намираха два душа и най-сетне по-спокойна започна да разглежда наоколо. Определено имаше какво да се види. Най-напред тя насочи погледа си нагоре към сводестия таван. Той беше целия бял и изпъстрен с красиви гипсови орнаменти. Стените пък бяха яркооранжеви от горе до долу, а във вътрешността се намираха всякакви най-луксозни приспособления за къпане. Имаше душове, малки и по-големи вани с красиви позлатени крачета, а всред всичко това се намираше странна кръстоска между малко басейнче и огромна вана, в която се бяха разположили две магьосници, потопени до шията в разноцветна пяна. Под душовете и във ваните имаше общо три жени, които без да обръщат внимание на присъствието й, извършваха рутинните за тях хигиенни дейности.
Полека Джейн се успокои съвсем и без да зяпа много към останалите, остави шампоана си на една малка поличка до два калъпа кървавочервен на цвят сапун и започна да проучва душа пред нея. Отдавна не беше използвала нещо такова, а трябваше и да приключва по-бързо с тази работа, преди да се е злепоставила пред колежките си. Обкръжаващите я предмети обаче изглежда имаха собствено мнение по въпроса, защото само секунда след като душа най-сетне беше пуснат, шишето с шампоан падна на плочките и всички се обърнаха към нея. За по-лошо представяне по без дрехи можеше само да си мечтае. Преподавателката затвори очи и с треперещи ръце започна да сапунисва косата си. Още няколко секунди и щяха да спрат да гледат, стискаше зъби тя, когато чу някой да я вика по име:
- Хей, Джейн, защо не дойдеш при нас?
Чак тогава забеляза една от жените в басейнчето, която й махаше весело с ръката си, докато придържаше в другата коктейлна чашка с чадърче в нея. За малко да се подхлъзне и да падне на пода.
- Професор Макгонагъл! – извика Джейн изненадано, присвила очи, за да разпознае източника на гласа. – Не ви познах без очилата ми.
Другата магьосница се усмихна учтиво.
- Да, и аз фокусирам трудно. Особено след втората чашка. – каза тя и се изкиска – Идваш ли вече?
- Ако изчакате съвсем малко да се поизмия. – измънка Джейн в отговор - Не съм особено чистоплътна точно сега.
- Нали затова е банята! – възкликна втората магьосница от басейна и избухна в смях. Явно преподавателките си прекарваха добре тук.
Без да губи повече време, Джейн овладя някак треперенето на ръцете си, изми косата си и изтърка колкото можа останалите части от тялото си. Краката й изглеждаха все толкова ужасно и след измиването, така че й оставаше само да въздъхне и да се присъедини към другите. Постара се да се вмъкне колкото може по-бързо сред множеството разноцветни мехурчета, но докато премяташе крака през перваза, професор Макгонагъл забеляза синьото петно точно над коляното й.
- Къде си се ударила така? – попита и дори се приближи, за да го разгледа отблизо.
- А, мисля че онзи ден се ударих в ръба на леглото ми. – престорено нехайно отговори Джейн - Спъна ме котката.
Звучеше доста жалко като обяснение, но двете жени изглежда го приеха.
- Може да го натъркаш с малко мехлем от невен и лайка. – предложи Макгонагъл, като се отпусна назад във ваната – Винаги си нося в несесера, напомни ми да ти дам.
- Благодаря ви много, професор Макгонагъл. – Ъндед инстинктивно се сви във ваната. Никак не обичаше да й обръщат такова внимание.
- Тук сме без професори. – на това място магьосницата силно изхълца – Професор Макгонагъл е при официалната ми мантия горе в кабинета. В дамския клуб съм Минерва.
- Звучи добре. – не знаеше какво друго да каже Джейн, докато разтъркваше болезненото място под водата
- А това е Аврора Синистра. Със сигурност трябва да я познаваш.
- Здрасти. – въодушевено поздрави Аврора – Ние си пийваме коктейл с джин. Помага срещу напрежението. Искаш ли и ти? Изглеждаш ми като жена, който би изпила един.
- Да, моля.
- От кухнята казаха, че няма да възразят. – Минерва посегна към магическата си пръчка, която беше оставила на перваза до коктейла си и само след секунда до главата на Джейн се материализира малка конусовидна чашка със синьо чадърче.
- Много е хубав. – искрено каза Джейн, след като отпи голяма глътка
- И ние така мислим. Нали, Аврора?
- Определено. Ако Помона беше постояла още малко, можеше да изиграем и партия вист или бридж…
- …обаче каза, че трябвало да нагледа растенията си.
- И тъй като на нас звездите няма да ни избягат, нито пък трансфигурацията, решихме че няма да е проблем да се покиснем още малко.
- Е, какво ще кажеш за училището, Джейн? Харесва ли ти при нас?
Джейн гаврътна половината чашка и чак тогава отговори. Пиенето винаги помагаше срещу напрежение, а коктейла наистина беше добър на вкус.
- Смятам, че е много приятно. – отговори тя на изненадващия въпрос - Доста по-различно е от ученическите ми години. Най-малкото не пиехме коктейл, докато се киснем в мраморна вана с цветни мехурчета. – последва дружен смях – Пък и тогава се фокусирах върху определени неща – домашните, момчетата, групата ми.
- Едно време Джейн свиреше на китара. – поясни Минерва – Често правеха концерти с момчетата от групата й. Самата аз съм ходила да ги слушам няколко пъти.
Джейн се вцепени за момент, но после си наложи да не мисли за това. Поне алкохола и топлата вода вече започнаха да я отпускат. Аврора, преподавателката по астрономия, каза че много би се радвала да я чуе.
- Пея ужасно. – побърза да вметне Джейн – А нямам и китара.
- Няма страшно, знам един музикален магазин в Лондон. – продължаваше Минерва, която беше станала учудващо разговорлива - Близо е до улица Диагон-али. Моите ученици си купуват оттам инструменти. Мога да те заведа през някой от почивните дни.
- Ще се радвам. – отговори тя с малко по-висок глас, отколкото беше планирала
Трите прекараха още час във ваната, която явно беше омагьосана да пази водата топла. През това време Джейн започна да се чувства доста по-добре и накрая дори се засмя искрено на няколко забавни истории, свързани с учениците от училището, разказани от двете й колежки. Когато най-сетне решиха да си тръгват, излязоха от ваната от три различни страни. Докато Джейн вземаше един по-дълъг душ за изплакване от мехурчетата и мажеше крака си с мехлем, професор Синистра успя да върне чашките в кухнята, а професор Макгонагъл да изпразни ваната.
- Джейн, може да сме ти оставили впечатление че тук не правим друго, освен да пием. – сериозно каза Минерва – Но се надявам по-нататък да видиш и по-добрите ни страни.
- Няма нужда да се притесняваш точно от това. – ухили се тя в отговор – Понеже не знаеш какво правехме с момчетата след концерт. Казано накратко, не изтрезнявахме поне по три дни след всяко излизане на сцена.
- Тогава да повторим упражнението следващата седмица по същото време, какво ще кажете? Професор Синистра е много изнервена петък следобед, понеже всяка четвъртъчна вечер има занятия само с Хафълпафци.
Аврора кимна, а Джейн без да му мисли много, се усмихна и се съгласи. Щом искаше да се впише в колектива, трябваше да започне отнякъде.


Китарата, която Джейн си купи следващата събота, беше повече от великолепна. Такава трябваше и да бъде, защото за нея отиде цялата й заплата, плюс аванса за следващия месец. Беше от типа “електрическа китара”, които незнайно защо дори магьосниците наричаха така, въпреки че не използваха мъгълско електричество за да работят, а магия. Тялото й беше от лъскава тъмновиолетова пластмаса, грифа беше черен и много тънък, а струните се открояваха на повърхността й в сребристи отенъци. Щом я видя, Джейн моментално се влюби в нея, а когато чу как свири, реши че непременно трябва да я купи.
Професор Макгонагъл, която само беше виждала подобни музикални инструменти, прекара времето в музикалния магазин в четене на списание “Трансфигурацията днес”. Отвреме-навреме вдигаше глава от четивото си и даваше мнение за звука от китарите, които Джейн пробваше. Накрая, когато хареса виотетовата китара марка “Магикастър”, я помоли да изсвири цяла песен, която направи на продавача огромно впечатление.
- Вие трябва да свирите в група. – заяви й пълничкия господин със запретнати ръкави – Искате ли да прегледате обявите ей там зад вратата? Много групи си търсят китарист сега.
- Не, благодаря. – побърза да отвърне Ъндед – Любител съм, свиря за удоволствие. Освен това си имам работа, която поглъща голяма част от времето ми.
- Доцент Ъндед е много ценен преподавател при нас в Хогуортс. – допълни спътницата й
- Виж ти, виж ти. – зацъка удобрително с език продавача – Преподавател и музикант. Е, ако размислите, може да дойдете по всяко време да разгледате обявите. Аз лично ще им пиша с препоръка да ви вземат.
- Благодаря. – отвърна Джейн и плати за китарата си, като изсипа на масата голяма купчина лъскави галеони – Ще си помисля.
И двете напуснаха магазина.
- Е, Джейн, ако искаш да я изплатиш по-бързо, може да застанеш на ъгъла и да посвириш. – пошегува се професор Макгонагъл - Мога да ти заема шапката ми.
- По-скоро предпочитам да седнем в малката сладкарничка срещу банката. След такава покупка ми се хапва нещо сладко. Само дето малко се разорих.
- Ако ми обещаеш една песен, след като се върнем, аз пък ще те черпя.
- Дадено. – отвърна Джейн, стиснала силно калъфа с китарата от страх че може да избяга – Коя песен?
- “На моя любим”, ако може.
- Че може, може. Само дето песента е отвратителна. Най-лошата от всички, съвсем сериозно ти казвам, Минерва. И аз пея цялото соло. Ще ми трябва магия за запушване на уши. На теб също.
- На мен песента ми харесва. – рече професор Макгонагъл, като прескочи едно паве, незнайно откъде пръкнало се на улицата
- Добре, от мен да мине. – ухили се Джейн – С тази красавица може да свиря и “На моя любим”. Но само веднъж.


Учениците от дом Рейвънклоу се оказаха доста по-способни, отколкото показаха в началото. С напредване на учебната година все повече от тях научаваха добре защитните заклинания, които им преподаваше доцент Ъндед и тя не спираше да ги хвали пред колегите си. От първи, трети и шести курс имаше няколко деца, с които беше истинско удоволствие да се работи. Джейн по начало трудно помнеше имена, но техните определено се откроиха в съзнанието й само месец след началото на учебната година. Една от тях и може би най-добрата беше Лили Смит. Както научи Джейн, момичето беше с повече от скромен произход, а историята й напомняше тази на самата Роуина Рейвънклоу, поне според Сивата дама. Както мадам Рейвънклоу и Лили Смит беше родена в малко селце в шотландските планини, където живееше с овдовялата си майка и малката си сестра.
Като добра ученичка Лили идваше редовно на консултации при Джейн, понякога в най-необичайни часове – случваше се сутрин преди закуска да я чака пред стаята й с някой въпрос или пък късно вечер да потропа тихо на вратата. Намираше я на обяд или след вечеря пред Голямата зала, където Ъндед пространно й обясняваше за видовете илюзии и нападателни магии. Но на преподавателката не й беше неприятно. Дори се случваше да ходи до Голямата библиотека в Министерството на магията в Лондон, само за да провери нещо, което я е попитала госпожица Смит. Двете скоро така се бяха сприятелили, че Лили даваше на учителката си да слуша записи на Орисниците, измагъосани в някоя раковина или й показваше новата си метална верига, която гордо висеше под наметалото й.
Ето защо в деня когато Джейн тъкмо беше окачила големия леко поомачкан плакат на “Черните вещици”, взет обратно от лелината й къща, и се канеше да посвири пред приятелките си, на вратата отново се почука. Нямаше съмнение, че това е Лили Смит, затова тя бързо остави китарното си перце до няколко кабърчета върху бюрото до прозореца и отиде да отвори.
- Здравейте, доцент Ъндед. – поздрави весело момичето – Измислих една малка магия за илюзия на вода, капеща в камината. Много е забавна. Исках да ви я покажа, за да ми помогнете да я модифицирам, че сега изглежда много дървена, а исках да я покажа на момчетата от кръжока.
- Здравей и на теб, Лили. – усмихна се Ъндед – Влизай. Можеш ли да почакаш малко с магията? Виждаш ли, тъкмо си купих нова китара и това й е първото изпробване.
- Вие свирите на китара?! – възкликна Лили и влезе в стаята, където на няколко стола и едно кресло бяха насядали професорите Макгонагъл, Синистра, Спраут и дори професор Вектор, която преподаваше на Лили по Аритмантика още от трети курс.
- Здравейте! – поздрави Лили малко сковано – Дано не ви се натрапвам.
- Сядай, сядай. – подкани професор Макгонагъл и й посочи един от столовете. Тъкмо придумахме Джейн да ни посвири, опитваше се да скромничи.
- Само няколко песни. – побърза да каже Джейн. – Няма да ти отнема много време. Докато избяга котката или ви заболят ушите, както се уговорихме.
- Като гледам Мъри засега няма намерение да бяга. – констатира учителката по астрономия, в чийто скут се беше настанила мъркащата шарена котка.
- Добър ден, Ваше величество! – поклони се Джейн на примигващата топка козина, което предизвика смеха на присъстващите – Е, готови ли са всички?
Останалите магьосници само кимнаха, а Джейн зае мястото си точно пред затворената врата на спалнята, прокашля се и дръпна струните. Беше се упражнявала няколко часа предния ден, но въпреки това се чувстваше напрегната и нервна. Първата песен не вървеше особено добре, което я разочарова, но не успя да я накара да се откаже. Вярно, на места гласа й изневеряваше, но не беше никак лесно да пее песните, които бяха предназначени не за нея. След третата песен обаче се почувства по-уверена и продължи да свири и пее, като отвреме-навреме проверяваше с поглед състоянието на публиката си. У тях обаче не се забелязваха признаци на отегчение, нещо повече – професор Макгонагъл леко се усмихваше и клатеше глава в такт с мелодията, Синистра от своя страна изглеждаше очарована, а Лили Смит слушаше като хипнотизирана с отворена уста. Само котката Мъри изглежда не обръщаше внимание на случващото се, само скочи невъзмутимо от скута на Аврора и без да бърза се запъти към чинийката си с котешка храна, която стоеше до камината.
- Е, какво ще кажете? – останала почти без дъх запита Джейн след шестата песен, като за по-сигурно се опря на рамката на вратата – Ставам ли още?
- Ставаш и още как. – усмихна се Минерва в отговор
- Не знаех, че имаме такъв талант в училището. – поклати глава професор Вектор
- Някога занимавала ли си се професионално с това? – запита седящата в синьото кресло на Джейн професор Спраут
- О, да. След като напуснах училище. Няколко години. – Джейн си поемаше въздух след всяко изречение. – С това си загубих времето, гласа и всякакъв шанс да навляза в научните среди.
- Аз смятам, че пеете страхотно, доцент Ъндед. – за пръв път се обади Лили
- Благодаря ти, Лили. Но за разлика от гласа ми, ушите ми са все още на мястото си. Не мога да се заблуждавам. И така, някой да иска нещо специално? Иначе закривам събранието.
- Бих помолила за нещо на Орисниците. – тихо каза Лили
- А на мен вече обеща нещо. – усмихна се Минерва
- Добре, но ще бъдат само тези двете. И после някой ще вади Мъри изпод креслото, където ще се навре след втората песен. Да те предупредя, Минерва, оказа се, че никак не я харесва.
- Нямаш проблем.
Джейн се оттласна от стената и затвори очи за един кратък момент. Знаеше коя от песните на Орисниците ще изсвири, затова само превъртя перцето в ръката си и започна. Песента беше тъжна и предизвика доста сълзи в очите на публиката, както и следващата, “На мой любим”, която беше обещала на професор Макгонагъл. Както пееше последния куплет, Джейн дочу раздразнението на котката, която започна да маучи жално и след малко се скри под креслото, откъдето се долавяха виковете й за помощ.
- Това беше всичко. – Джейн свали ремъка на китарата от раменете си и я остави внимателно в ъгъла. После мълчаливо прибра перцето в джоба на дънките си и седна на пода. Останалите като по команда изръкопляскаха, на което тя се усмихна и сведе глава вместо поклон. – А сега някой да извади котката ми изпод креслото и ако може без да използва магия, за да не уплаши горкото животинче.
- За нула време ще я измъкна. Само се дръпни малко, Помона. – професор Макгонагъл коленичи пред празното вече кресло и заговори тихо. – Мац, писи-писи. Ела тук, Мъри, кака ти вече спря да свири. Пис-пис-пис.
- Каква ти кака, по котешки стандарти съм достатъчно възрастна, за да съм й баба. – изкоментира Джейн от мястото си на пода, докато следеше операцията по изваждането на животинката изпод мебелта.
- Мац-пис-пис. – продължаваше професор Макгонагъл, без да обръща внимание на думите й. Изпод единия край на креслото се чу протяжно маучене, но професорката дори тогава не се отказа да й говори. Мъри възрази още един път, но само след миг черно-оранжевата й муцунка вече се подаваше навън.
- Ето я и котката ти, Джейн. – професор Макгонагъл й я подаде внимателно
- Ама тя дори мърка! – възкликна Джейн, докато я поемаше
- Нека кажем, че имам талант с животните.
- Наистина. – съгласи се Джейн – С леля ми и майка ми сме отгледали цели армии котки, но рядко се случва да ни послушат, ако им говорим нещо.
Професор Макгонагъл само се усмихна и седна обратно на мястото си. Скоро след това четирите преподавателки се извиниха, че имат работа и трябва да се прибират, така че Джейн и Лили останаха сами в кабинета.
- Щеше да ми показваш магията си. – напомни Джейн и се надигна от земята, за да се премести в един от столовете, като промърмори – Да не забравя да ги върна после.
- О, да. Разбира се, съвсем забравих. Но след вашето изпълнение ще изглежда малко простичка. Както казва професор Дъмбълдор, няма друга магия като музиката.
- Ти не се притеснявай и седни в креслото. По моему, магията си е магия, а музиката – музика и често нямат особена връзка помежду си. Така че спокойно можеш да ми покажеш какво си измислила.
Лили прекоси стаята, седна колебливо на края на креслото и се загледа в пламъците.
- Може би имате право, доцент Ъндед. И все пак смятам, че се представихте много добре преди малко. Щеше ми се и аз да можех така. Но не, мога да дрънкам по малко на китарата, а да свиря не мога и това е.
- Не се отчайвай така. Трябва ти повече практика и може би учител, който да те насочва.
- И кой би се наел да ме учи? Аз съм бездарна.
- Дълбоко се съмнявам. Вземи китарата и изсвири нещо.
Лили се изправи със залитане и се насочи към ъгъла, където стоеше китарата. Повъртя я малко из ръцете си, като че ли не знаеше какво да я прави, след това я подпря на коляно и изсвири няколко ноти.
- Не беше зле, но е много бавно. Опитай по-бързо. Недей да го мислиш дълго, музиката трябва да се почувства. Дай да ти покажа.
Момичето мълчаливо подаде китарата и Джейн я постави върху коленете си, точно пред котката. След това изсвири същите ноти.
- Сега си ти.
Този път с повече решителност девойката хвана грифа, огледа китарата отгоре до долу и започна да свири. Без да се запъва, успя да изсвири част от песента и чак тогава спря.
- Така е много по-добре. – извика Джейн въодушевено – Ако искаш можем да се занимаем с тази песен днес, а после ще ти покажа друга. Всъщност, може и повече от една. Стига да искаш.
- Благодаря ви, доцент Ъндед.
- За нищо. Смятам че ще бъде много забавно.
Целия останал следобед двете се занимаваха да свирят различни песни на новата китара. През повечето време Лили свиреше, а Джейн отпиваше от висока керамична чаша топъл чай, но отвреме-навреме се сменяха. Когато навън се стъмни, момичето най-сетне показа магията си, която само с лека корекция започна да изглежда като истинска.
- Много добре, наистина. – Джейн отпи глътка чай и се облегна назад в стола си – Напомняш ми на мен самата, когато все още учех в Хогуортс. Само се надявам да си достатъчно разумна, за да обръщаш достатъчно внимание и на образованието си.
- Няма да го изоставя, не се тревожете. – Лили се протегна към нейната чаша
- Така те искам. Между другото, ако познаваш някой друг, който се интересува от музика, може да ми го пратиш. Не се бях забавлявала така отдавна.
- Това е лесно. Имам двама приятели, а също и двама техни приятели, с които често сме си говорили че бихме искали да свирим в група.
- Чудесно. Доведи ги при мен скоро.
Така се роди началото на рок-групата на Лили и нейните приятели.

Прочетох първата глава, но мисля, че е достатъчно. Имаш много разказвателен и увлекателен стил на писане, проблемът е, че пишеш фенфикшън и трябва да се съобразяваш с вселената, за която пишеш (в случая, светът на "Хари Потър").

Забележките ми са основно относно героите - Джейн Ъндед звучи по-скоро като име на герой от Warcraft, отколкото на такъв от Хари Потър. Второ, Снейп е много неубедителен и далечен от образа, който Роулинг представя в романите и филмите.

Също така не се разбира кога се развива действието - явно е, че става след напускането на Ъмбридж, но преди крахът на Волдеморт (всъщност, преди смъртта на Дъмбълдор) - а знаем всички професори в този промеждутък. Освен това, атмосферата не пасва на потиснатото настроение, описано в този период.

Друго - рокендрол и Хари Потър. Никога. Освен ако не става въпрос за мъгъли.

Та, като съвет - имаш много добър стил, но се опитай да напишеш нещо свое или се съобрази със света/вселената, за който/която пишеш.

Здравей!

Първо, благодаря за мнението, а и за това, че си прочел главата.
Джейн Ъндед идва от Хироус, не от Уакрафт. Като съм го мислила това, още нямаше Уаркрафт 3 и ъндеди. Но пък няколко години игра с Некрополис на Хироус си казват думата. Но искам да остане така, харесва ми героинята и името й и имам нещо предвид, като й го слагам. Пък и в Хари Потър има и по-изчанчени имена.
За Снейп знам, че е далеч от образа си. Просто ми се ще да не е толкова зъл. Все пак това си е моят фенфикшън и мога да излизам от характерите на героите, нали?
Освен това моя фенфикшън не е първия, в който някои герои се държат "out of character". Що неща съм изчела например за Хари и Снейп като гей-двойка.
Действието се развива по време на шестата година от обучението на Хари Потър. Но някои неща не са се случили както са описани в книгите. Мисли го като паралелна времева линия, ако искаш.
Хари Потър и рокенрол - никога? Я пак си помисли. Ами Орисниците, най-известната рок-група в магьосническия свят? Или на тях е позволено, а на мен - не?
Мерси и за последния съвет, пиша и свои неща, скоро ще пусна нещо тук. А колкото до Вселената на Хари Потър - смятам да се съобразявам с нея, доколкото ми оттърва, но не и на 100%. Живеем в свободна страна, нали?

Интересно, сега погледнах как са ги представили във филма. Не съм си ги представял така. Кой знае защо си представях нещо от рода на The Cure.

За Орисниците ли говориш? Май не бяха много впечатляващи. Просто са събрали някакви музиканти от различни групи. Аз си ги представях по-скоро като Twisted Sister - нали от там Роулинг е взела името (The Weird Sisters).
Обаче ме изкефи идеята за магьосническа рок-група. Даже в една от главите по-нататък имам описан концерт на Лили и дребните.

Взето е от Макбет на Шекспир, всъщност. Аз си представях нещо по-концептуално, от рода на The Cure, ПОНЕ. И без електрически китари, това е много тъпо решение.

Ее, рок без електрически китари не струва. Чакай да ги видим тия The Cure. Иначе по идея е трябвало да ги играят Franz Ferdinand. Те по идея са една група, а не събрани музиканти оттук-оттам.

Е баш "оттук"-"оттам"... Рейдиохед, Пълп, все имена са.

Имена са, ама липсва концепция, защото не са една група. И щото никой не си е поиграл да им измисли, де.
Не са лоши тия The Cure. Със сигурност свирят по-добре, отколкото тия във филма.

Неделната сутрин беше слънчева и топла. Лекия ветрец навън тихо разместваше опадалите по земята листа на дърветата и набръчкваше повърхността на езерото, а сгряващите лъчи на Слънцето мързеливо напичаха в стаята. От високия прозорец ясно се виждаха разноцветните корони на дърветата в Забранената гора, а някъде в далечината се открояваха тъмносините хребети на планините. Обитателката на стаята, доцент Ъндед или казано накратко Джейн, тъкмо се беше събудила и обикаляше разсейно в кръг, като оправяше виолетовата си нощница под наметнатия на раменете й светлосин поизносен халат, който очевидно й беше твърде широк. Още не беше станало време за закуска, а поради неизвестни и на нея самата причини, преподавателката не можеше повече да заспи, затова кръстосваше напред-назад пред запалената камина и потъркваше очите си под очилата. Когато се разсъни достатъчно, седна на стола пред бюрото си и дълго се възхищава на гледката през прозореца. След като се умори и от това си занимание, отвори едно от чекмеджетата на бюрото си, извади оттам ролка пергамент и перо и започна да пише:

“Скъпа лельо Шарлот,
прощавай, че напоследък пренебрегвам кореспонденцията ни, но през този месец и половина бях много заета. Училището е все така хубаво, както си го спомням, колегите са мили и учтиви, а учениците ми – жадни за знания…”

Писмото продължи в този дух, включвайки в себе си пространен разказ за концерта предния следобед, банята на преподавателите, дори за ремонта на директорското радио и курабийките. Джейн горещо похвали рецептата на леля си, но пропусна да спомене за дуела си с професор Снейп. Мисълта за него все още я тревожеше и докато не разбереше на какво точно се дължи странния страничен ефект от простото наглед заклинание, нямаше намерение да казва за това на никого. Предостатъчно беше, че професор Снейп я видя.
Написаното зае цели две ролки пергамент и Джейн остана доволна, когато го прочете отново. Леля Шарлот определено щеше да се зарадва на новините от племеницата си, макар понякога да мърмореше, че писането на писма е загуба на време и би предпочела някакъв друг начин за предаване на съобщения, който да не поставя търпението й на изпитание.
Джейн занесе писмото в соварника и го изпрати с една от совите на училището, която по-скоро можеше да се определи като бухал, и чак тогава погледна часовника си. Стресната от показанието му, едва не уплаши и птиците, които дремеха лениво по стойките си или кълвяха зрънца. Ако не се разбързаше сега, като нищо щеше да пропусне закуската, каза си тя притеснена. Затова не й оставаше друго, освен да се затича надолу по стълбите с най-голямата възможна бързина.
- Добро утро, Джейн! – поздрави професор Флитуик запъхтяната преподавателка, тъкмо когато тя се наместваше на стола си
- Добро утро! – отвърна му тя и без да иска катурна един бокал с тиквен сок, който заля покривката – Прощавайте, професор Снейп.
В бързината да попие разлятата течност със салфетката си, преди да е стигнала до нечий скут, беше успяла и да сръга с лакът колегата си. Джейн изруга наум, търкайки покривката, без да смее да го погледне в очите.
- Здравей и на теб, Джейн. – тя вдигна глава точно навреме, за да забележи изучаващия му поглед, да проследи как преподавателя невъзмутимо се изправя и вади магическата си пръчка. Секунда по-късно петното го нямаше, а тя се почувства особено глупаво, хванала с една ръка края на покривката, а с другата държаща пропитата с тиквен сок памучна салфетка.
- Извинявай, Сивиръс. Явно не съм особено концентрирана тази сутрин. – въздъхна тя, примирена със случката. Настани се обратно на мястото си и въздишайки захвърли изцапаната кърпичка настрана.
- По-добре хапни нещо. – обади се професор Флитуик от другата й страна в опит да я разведри, като посочи към чиниите с най-разнообразни блюда – После може да се поразходиш из парка. Вчера ходих там, много е приятно. Всяко дърво е в различен цвят.
- Мисля да послушам съветите ви. – дълбокомислено отвърна Джейн и се протегна към една порция бекон с яйца – Ще ме придружите ли след закуска?
- За мое най-голямо съжаление няма да успея. Трябва да подготвям уроците си за утре и мисля че ще ми отнеме доста време, тъй като вчера нищо не свърших.
- Е, това е жалко. – Джейн преглътна хапката си и се обърна към професор Снейп – Ами ти Сивиръс?
- За мен ще бъде чест.
След като се нахраниха и поприказваха още малко с професор Флитуик, двамата преподаватели му пожелаха довиждане и излязоха заедно от Голямата зала. Без да се колебаят много, се насочиха към широкия парк на училището. Времето беше необичайно ведро за сезона, Слънцето напичаше полянките, а земята под краката им беше постлана с жълти и червени листа. Самата красота.
- Хубаво време, наистина. – Ъндед подскочи на един крак и се усмихна – Радвам се, че излязохме.
- Наистина. – повтори като ехо Снейп – Макар че можеше и да не пече толкова.
- Ако те дразни, може да седнем на някоя пейка, която е на сянка.
- Добре съм засега.
Двамата замълчаха. Джейн не беше особено въодушевена от това, но вече свикваше с мълчаливия характер на професор Снейп. Въпреки че беше сто пъти по-добре, отколкото да дрънка глупости непрестанно, все пак вървенето до някой, който дума не обелва, си имаше своите недостатъци. Особено когато тя го харесваше. За известно време потъна в мислите си и когато най-сетне мълчанието съвсем й дотегна, реши да зададе на колегата си въпрос.
- Как са учениците тази година, Сивиръс?
Той изглежда се сепна, защото в първия момент се закова на едно място, след това се обърна рязко към Джейн и чак накрая отвори уста да отговори.
- Бездарни както винаги. Не могат една отвара да сварят. – лицето му се изкриви в гримаса, но все пак си оставаше симпатично - Тук-там има по някой проблясък.
- Надявам се да има такива и от Рейвънклоу. Едно момиче, Лили Смит се казва, се справя много добре при мен. Чудех се как е по твоя предмет.
- Смит? От шести курс? Мисля, че се сещам. Изненадан съм, че не са я направили префект. Способна е.
Джейн се усмихна широко при изказаната похвала, сметнала съвсем правилно, че е искрена.
- Имам и шестокурсник от Слидерин, казва се Антъни. Той също е много умен.
- А, да. Антъни Стоун. Идва по три пъти на ден да ме пита за различните отвари. Събира му се повече време на седмица в моя кабинет, отколкото в общата стая.
Значи няма да е чудно, ако започне да идва при Джейн и да я разпитва за нещата, които преподава, рече си тя. Е, един или двама, за нея би било все едно. Макар че момчето изглежда беше запалено повече по отварите, нещо нормално за неговия дом.
След като обиколиха парка, двамата се насочиха към езерото, където вече се разхождаха много ученици. Децата, които носеха със себе си книги, жаби и дори котки, разговаряха оживено, играеха карти или просто вървяха по алеите на групички. Някои от тях въобще не им обръщаха внимание, а други ги изглеждаха за момент с любопитен поглед и после се връщаха към заниманието си. Джейн разглеждаше околността, усмихвайки се при всяка забелязана промяна, толкова разсеяна, че в един момент забрави за присъствието на Снейп. Беше приятно да си спомня парка, където беше прекарала толкова време като ученичка, дърветата, на които се бяха катерили, когато никой от преподавателите не беше наблизо… Дали и сегашните ученици правеха такива пакости, замисли се тя? Поне Рейвънклоуци изглеждаха прекалено възпитани, за да вършат подобни неща. Мислите дотолкова я погълнаха, че в един момент съвсем забрави къде се намира. Ето защо когато Снейп неочаквано заговори, тя се стресна не на шега.
- Е, Джейн, винаги ли закъсняваш, когато трябва да ходиш някъде? – въпроса беше изненадващ, изникнал практически от нищото, затова тя помълча малко, преди да отговори
- Предполагам, трябва да кажа “да”. Колкото и да не ми се иска. – погледна го за миг в очите и й се стори че вижда там усмивка. Устните му обаче не помръднаха и с милиметър. Този човек наистина искаше да я подлуди и засега успяваше. – Не че се глася особено, но имам толкова неща за правене, а сутрин ми се спи ужасно…
- Разбирам. – Снейп кимна и отправи поглед към езерото – Аз също си намирам занимания. Като по-млад измислях заклинания. Сега се занимавам повече с отвари. Малко академична дейност, така да се каже.
- Отвари, казваш. Да си призная откровено, открай време не ги харесвам. Когато бях на пет, без да искам изпих препарата на майка ми за чистене на котли. И оттогава нещо не ги долюбвам.
Джейн проследи как колегата й леко се засмя и как после бързо възвърна обичайното си непроницаемо изражение.
- А къде е майка ти сега? – запита той ненадейно – Сигурно често ходиш да я видиш.
- Бих ходила, ако беше още жива. И двамата ми родители са покойници. Имам само една леля, сестра на майка ми, която живее близо до Йорк. А майка ми почина, когато бях на шестнайсет.
- Аз бях на петнайсет, когато почина моята.
Никой от двамата не спомена и думичка за баща си. Джейн, за да избегне излишните въпроси и спомени, които това неминуемо щеше да породи, а Снейп кой знае по каква причина. Едно беше сигурно, това съвпадение не можеше да е случайно. Тя погледна към едно дърво с жълти листа точно навреме, за да скрие леката усмивка, пропълзяла на устните й. Едва ли се прикриваше особено добре, но пък не смяташе да предоставя информацията че харесва професора на всеки, който погледнеше към тях.
Разходката продължи още половин час, повечето от времето прекарано в мълчание, което беше за предпочитане пред дискутиране на неприятни теми. Времето обаче не беше изцяло пропиляно. Наблюдавайки внимателно колегата си, доцент Ъндед не можеше да не забележи някои нервни жестове от негова страна. Дали щеше да приглади косата си или кръстосваше ръце, действията му издаваха някакво едва доловимо напрежение, което тренираното й око долавяше инстинктивно. Може би наистина я харесваше, помисли си тя и колкото и да го отричаше, тази мисъл й достави удоволствие.
Времето направо летеше и колкото и да не й се искаше, накрая Джейн трябваше да се извини, че има работа, но все пак не се наложи да бързат. Със спокоен ход двамата учители се отправиха към замъка, където учтиво се разделиха още във Входната зала. Самата тя съжали, че няма възможност да се разхожда цял ден из земята на училището, особено в такава компания, но беше обещала на Лили Смит да се занимае с уроците по китара на нея и приятелите й.
Тъкмо когато сипваше котешка храна в паничката на Мъри, на вратата се потропа и вътре едно след друго колебливо влязоха четири различни по височина момчета, следвани плътно от Лили, която беше поне половин глава по-надолу от най-ниския от тях.
- Здравейте, момчета, здравей, Лили! – поздрави Джейн, щом се изправи
- Добър ден, доцент Ъндед! – хорово отговориха учениците
- Мисля, че ще ни трябват още няколко стола. – махна с магическата си пръчка преподавателката и няколко високи стола се материализираха пред камината, точно до креслото, върху което беше оставена торбичката с котешка храна.
- Е, настанявайте се. – подкани ги Джейн, след като взе пакета с котешкия деликатес и го премести на бюрото. – Някой да седне и тук. Вече познавам Лили много добре, а предния път когато видях Евфем Форест, мисля че беше твърде погълнат от лианата, коя се беше увила около него.
- Прощавайте, професоре. – каза тъмнокосото момче с квадратни очила, което се беше настанило в стола до него – Бях се увлякъл.
- Аха, значи ти го беше подредил така. Август Рипър, ако не греша. – момчето кимна отсечено – А останалите трябва да сте Джери Хамър и Сет…
- Сет Хардинг. – побърза да допълни ниското момче с дълга черна коса, което беше седнало до отличника Август
- Значи Евфем е новата куидична звезда. – Джейн го изгледа удобрително над очилата си. Висок и с внушителна руса грива, ако не друго, момчето беше като магнит за девойките. В това време Лили обаче го тупна по рамото съвсем не деликатно, от което можеше да се направи извод, че далеч не е привлечена от неустоимия му чар. – На какво свириш?
- Китара. – отговори кратко момчето
- Август е на баса, Джери е вокал, а Сет е на барабаните. – уточни Лили – Всички сме свирили по малко, но ще ни трябват доста напътствия.
- Значи Джери е певец… - замислено отбеляза Ъндед – Ами ти, Лили? Няма ли да пееш нещо?
- Аз ли? В никакъв случай. – поклати глава момичето и русата й опашка описа полуокръжност върху гърба на мантията й
- А вчера пееше толкова хубаво. Както и да е, това може да го решим и по-късно. Сега ще е добре всички да посвирите малко, за да видя нивото ви. Август ще трябва да свири на китарата, тъй като нямам бас, а с тебе, Сет, не знам какво ще правим.
- Ние ще си купим инструменти, доцент Ъндед. – прекъсна я Джери – Аз имам събрани малко пари за микрофон, а бащата на Евфем му купува всякакви неща, само и само да учи, та това няма да е проблем.
- Много добре, тогава. Имате ли нужда от помощ в избирането на инструментите?
- Май ще е по-добре. – за пръв път проговори Евфем, а по бузите му пробягна лека руменина. Явно не обичаше да си признава такива неща.
- Другата събота бих могла да ви заведа до магазина за музикални инструменти в Лондон, който е близо до улица “Диагон-али”. Съгласни ли сте?
Петимата се спогледаха и Лили отговори вместо останалите:
- Съгласни сме и сме ви много благодарни, доцент Ъндед.
- За нищо. Сега, предлагам Лили да изсвири песента, която репетирахме вчера, а Джери ще пее. Написа ли му текста, Лили?
- Готов е. Джери, ти би трябвало да я знаеш, но погледни все пак.
Лили подаде на Джери не много дълъг пергамент, а той само му хвърли един поглед и отсече:
- Знам я.
- Да започваме тогава. – Джейн подаде китарата на Лили и се настани удобно на стола си.
Щом Лили засвири, цялата стая притихна. Мъри размаха опашка и се отправи към паничката си, а Джейн се усмихна широко и поклати глава в ритъма на песента. Гласа на Джери беше леко дрезгав, но приятен и много добре се връзваше с мелодията. Другите момчета също се бяха заслушали и изглеждаха като че ли напълно удобряват това което чуват. Евфем следеше текста по пергамента на Лили, а Сет дори си тактуваше с длан върху коляното. След като Лили свърши, даде китарата на Август и той изсвири кратка мелодия, а Сет показа един барабанен ритъм с пластмасовата мъгълска линия на Джейн, купена навремето от един събор на село.
- Добре се справяте. – похвали ги Ъндед, щом Сет довърши изпълнението си – Мисля че ще стане една много успешна група от вас.
Учениците се зарадваха и благодариха за добрите отзиви.
- Значи ще ни заведете в музикалния магазин в събота? – попита Август след това
- Да, събота, някъде сутринта, заповядайте в кабинета ми и ще тръгнем за Лондон. Дотогава ще отида да помоля професор Дъмбълдор да ви пусне с мен, надявам се, че няма да ми откаже. Всички имате разрешителни за Хогсмийд, нали?
- Да, доцент Ъндед.
- Много добре. Значи до събота. А ако някой от вас има желание да да ме попита за нещо през седмицата, ще бъда или тук, или долу в кабинета.
Джейн ги почерпи с малко всякаквовкусови бобчета и след това ги изпрати до вратата до кулата. Наистина бяха мили деца, рече си тя.
Имаше още малко време до обяда и тя седна на бюрото да почете. Беше взела доста от старите си книги от Йоркшир и реши да почете някоя от тях. Докато ровеше из бюрото си и се чудеше коя точно да избере, вниманието й попадна върху едно луксозно на вид издание, подвързано с черна кожа и надписано със сребърни букви – “Енциклопедия на магическия рок”. Какво пък, и то ставаше за четене. Разлиствайки лъскавата хартия, защото книгата беше отпечатана именно на хартия, а не на пергамент както по-старите томове, тя си припомни че имаше отделена една страница на нейната стара група. Отгърна в началото на буквата “ч” и скоро я намери. Имаше голяма снимка, под която беше написана датата и името на групата. Да, наистина бяха те – млади, безгрижни и изключително доволни от живота си. По-долу имаше препратки към други страници, където пишеше за отделните членове – за нея и момчетата. Отвори на страницата с нейната снимка и зачете:

Изпълнителка от началото и средата на 80-те години. През 81 година заедно с Франк Уейн създава групата "Черните вещици". От 81 до разпадането на групата през есента на 87 година, Ъндед свири на водещата китара, пее и пише текстове на песни. През 88 година изчезва безследно. Виж стр. 15, "Черните вещици".


Това беше един от малкото й спомени от онези хубави години – от моментите на голяма слава и признание. Джейн въздъхна и прибра книгата. Може би някой ден щеше да я нареди на полицата при останалите книги, които четеше често. Ако престанеше да я боли сърцето, само щом се сети за миналото си.


Следващата седмица започна практически без да се случи нещо интересно. Часовете вървяха с нормалния си ритъм, а Сивата дама почти привършваше първата част на автобиографията си и вече си мислеше как точно ще я публикува. Само понеделник сутринта имаше странен спор между професор Макгонагъл и една от другите преподавателки, която Джейн не познаваше, на тема предсказване на бъдещето. Разногласието обаче утихна бързо, след като непознатата учителка се засегна от нещо и напусна масата и докрая на закуската не се случи нищо особено. Свикнала на по-динамичен живот, Джейн откри че изведнъж нещата за вършене са намалели драстично, и това я дразнеше. След като подреди книгите, дрехите и останалата част от багажа си, тя се зачуди какво да прави. Ето защо, когато една вечер професор Снейп й напомни за обещанието да погледне касетофона му, тя побърза да го изпълни.
Този път стаята на професора й изглеждаше по-различна. Дали защото в камината беше запален огъня или пък той беше разтребвал скоро, но в нея наистина имаше нещо ново. Този път имаше достатъчно време и възможности да се огледа наоколо и да забележи някои детайли от обстановката, които преди й бяха убягнали. Върху каменните стени на малкото предверие имаше закачени няколко свитъка, малкото прозорче в дъното беше покрито с тъмнозелена завеса, а една от стените беше изцяло заета от библиотека, в която бяха наредени най-различни книги.
- Заповядай, седни. – отвлече я от заниманието й гласа на професор Снейп, който й посочваше тапицирано със зелено кадифе кресло, което много приличаше на това в нейната стая
- Благодаря. – отговори тя и се настани – Може би ще е по-добре да го издърпаме до бюрото и там да разглобя апарата.
- Апарат?
- Касетофона, де. Така му викат мъгълите по магазините за техника. – и допълни, тъй като забеляза че професора я гледа странно – Виждаш ли, въпреки че родителите ми бяха магьосници, през целия си живот съм живяла сред мъгъли.
- Разбирам. – отговори събеседника й и побърза да донесе малкото касетофонче – Ето го. Виж какво може да се направи.
Джейн разстели някакъв стар вестник, който се търкаляше наоколо, върху бюрото и извади малка кутийка, в която се намираха няколко различни по големина отверки, което вече наистина същиса професор Снейп. Къде с отверка, къде с магическата си пръчка, тя успя да развие капака на касетофона и започна да ровичка нещо из вътре. По вестника стояха наредени различните винтчета и болтчета, които беше извадила отвътре.
- Сивиръс, мисля че смазката му е клеясала. – каза Джейн, докато се взираше в едно ъгълче на отворения търбух на горкото устройство, осветено от светлината на магическата й пръчка. – Ето, погледни сам.
Професора приклекна на пода до бюрото и надзърна там, където сочеше магическата пръчка.
- Нищо не виждам. – оплака се той и се приближи още повече в опит да забележи нещо
- Точно тук, - посочи Джейн с отверката, която държеше с другата си ръка, - в ъгъла, онова черничкото. Онова колелце по принцип трябва да се върти, но не може заради нея.
- Това изобщо не звучи добре. – намръщи се Снейп
- Не е кой знае какъв проблем. Трябва му само малко почистване. После ще му сложим нова смазка и ще се оправи.
- Щом казваш.
Джейн запретна ръкави и се съсредоточи. Трябваше му съвсем малко магия, за да се изчисти, но трябваше да внимава накъде я насочва, за да не повреди нещо друго. Докато се готвеше да направи заклинанието, тя усети дъха на Сивиръс върху врата си и потрепери.
- Не прави повече така, чу ли? – укори го тя – Не обичам да ми дишат във врата, цялата настръхвам.
- Прощавай. – отговори той и се отдалечи
Ъндед отново се съсредоточи, но имаше чувството че сърцето й бие два пъти по-бързо от обикновеното. Махна съвсем леко с пръчката и после се наведе да го огледа. След това пусна касетофона и започна да гледа дали колелцето се върти. Всичко изглеждаше наред.
- А сега ми дай някоя касетка. За която няма да ти е жал, ако се повреди.
Снейп мълчаливо й подаде касетката и лицата им се оказаха изключително близо, а ръцете почти се докосваха. “Джейн, отдръпни се назад”, заповяда си тя, ”и свършвай по-бързо с тази работа, това не е добре за теб”. Но някак тези мисли трудно си пробиваха път към съзнанието й. С усилие на волята тя издърпа ръката си, в която държеше касетката, откъсна поглед от него и я сложи в устройството. Натисна копчето и стаята се изпълни с някакъв оглушителен трясък, който очевидно минаваше за музика.
- Вече работи. – каза доволно тя почти срещу лицето на Снейп. Двамата се гледаха още известно време, но дали заради музиката или настроението им беше минало, в крайна сметка изгубиха интерес един към друг и се изправиха.
- Благодаря, че го поправи. – проговори пръв Снейп, докато се опитваше да не гледа към Ъндед
- Моля. – отговори тя – Каквото можах, направих. А сега мисля че е добре да си тръгвам, късно е и утре трябва да ставам рано.
- Да, всички трябва да ставаме рано. – отговори дълбокомислено той и тръгна към вратата. – Ще те изпратя до Входната зала.

От този ден нататък Джейн беше нащрек. Беше наясно с емоциите, които изпитваше към колегата си професор Снейп и беше твърдо решена да не им даде да се разгорят. Стараеше се да го избягва колкото се може по коридорите, не гледаше към него в столовата и го заговаряше само когато мълчанието ставаше прекалено напрегнато. От своя страна, той беше сдържан както обикновено, но лесно можеше да се забележи, че е доста по-учтив с Джейн, отколкото с останалите преподаватели.
Въпреки това чувствата, която тя толкова ненавиждаше, си казваха думата. По време на втората си баня с другите учителки, Джейн беше толкова разсеяна, че почти не се включи в разговорите, а и даже не помнеше за какво точно са си говорили останалите. Разсеяна беше и когато водеше учениците към Лондон, така че се наложи всички да се връщат до вратите на замъка, защото заради нея бяха объркали пътя към Хогсмийд. Добре че магазина, с който се беше договорила да използват камината им, имаше дълго работно време в събота.
Опитвайки се да се съсредоточи, тя изчака всичките петима ученици да минат през вратата на “Дервиш и Банджис”, магазина за магически инструменти, и чак след тях влезе вътре. Вярно, не беше задължително да използват точно пудролиниите. Магипортирането би спестило време, но те и така имаха предостатъчно, пък и Джейн я беше страх че на някой от учениците може да му стане лошо, ето защо предпочете да използва този сравнително удобен начин за пътуване.
- Хайде, момчета, знаете как става. – насочи ги тя към камината, докато плащаше на продавачката – Вземате си от пудрата, хвърляте я вътре, след което казвате високо “Продънения котел”.
Един по един, учениците се насочиха към дъното на магазина, където се намираше камината. Проправяйки си път сред малобройните клиенти, Джейн и Лили, която беше останала последна, скоро се присъединиха към тях. Първи пристъпи в зелените пламъци Джери, след него бяха Евфем и Август, и най-накрай Сет Хардинг, чиято фамилия Джейн така и не успяваше да запомни задълго. Щом и последното момче изчезна в камината, Лили се приближи до Джейн и попита тихо:
- Доцент Ъндед, сигурна ли сте, че сте добре?
Преподавателката леко потрепери, но бързо се овладя и побърза да отговори, преди да се е изложила съвсем:
- Разбира се, нищо ми няма.
- Изглеждате като че ли не сте на себе си.
- Чувствам се уморена. – излъга Джейн в отговор и прибави наум “пък и май съм започнала да откачам”. След което изгледа Лили от главата до петите – това момиче беше много наблюдателно, доста повече отколкото беше предполагала. Може би беше добра идея да го обучи на легалимантия или пък да намери някой, който да го научи. Програмата й не беше особено лека през този срок, и едва ли щеше да има това време.
Това ново разсейване продължи докато стана време двете да се прехвърлят Лондон, затова когато Лили пристъпи в камината, тя си наложи са се концентрира и побърза да настигне останалите.
Без особени произшествия и шестимата бяха успели да стигнат в страноприемницата, където като че ли никой не им обърна внимание. По масите бяха седнали няколко вещици и магьосници, които пиеха пивото си, разговаряха или играеха на карти, увити плътно в мантиите си. Времето беше студено за средата на октомври и навън се редуваха засилващ се дъжд и пронизващ вятър. Само един млад магьосник с руса брада, който беше облечен със светлозелени одежди и пиеше сам на една маса близо до камината, се загледа любопитно в Джейн и детската градина, която тя водеше със себе си. На свой ред тя му се усмихна и поведе групата към вратата.
- Момчета и момиче. – обяви тя – Отивам да купя три чадъра от сергията на ъгъла. Вие ме изчакайте тук и след това тръгваме.
Джейн чу как русокосия се засмя на мястото си, но решила да не му обръща повече внимание, тя се забърза към вратата и я отвори. Посрещна я отвратителен дъжд, който като че ли някой изливаше с кофи върху улицата. Мъгълката, която продаваше на сергията на ъгъла се беше сгушила в яркожълтия си дъждобран и тихо трепереше. Затичала се натам, Джейн бъркаше в джобовете си, търсейки мъгълски монети, накрая ги откри, даде ги на продавачката и взе първите три чадъра, попаднали й пред очите, след което затича обратно. Щом стигна вътре, изтърси водата от косата си и раздаде чадърите на учениците.
- Вървете бързо след мен и внимавайте да не се загубите някъде. Витрините ще разглеждаме на връщане, защото днес музикалния магазин работи до шест часа.
Щом излязоха навън, Джейн и Лили разтвориха наситенозеления чадър, който беше останал за тях, докато гледаха как момчетата се забавляват, като джапат из локвите, пръскайки вода наоколо и с известно закъснение също отварят чадърите си. Дали беше от цвета на чадъра или от нещо друго, изведнъж навън й се стори много по-мрачно, отколкото преди малко.
- Надявам се, че нямаш нищо против да вървиш с мен? – учтиво попита Джейн като огледа много критично облаците над главата си
- Никак даже. – отговори Лили и се намръщи - Онези хаймани сигурно през целия път ще се пръскат с вода. Пък и някои от тях са високи почти два метра. Ще прогизна цялата под един чадър с такъв стълб.
Изглежда времето не се отразяваше на настроението на момчетата, защото продължаваха да играят на мократа си игра. Практически излязла извън кожата си, Джейн се обърна в тяхна посока и им се развика:
- Момчета, престанете да се пръскате, защото ще се разболеете и директора ще се кара на мен!
Четиримата за малко преустановиха заниманието си, но едва щом Джейн извърна глава чу как някой, най-вероятно Джери или Евфем, подхвърли водна бомбичка към един от другите и ядосания вик на Август:
- Ей, момче, ти трол ли си? Не разбра ли като Ъндед каза да престанем?
- Давай да тръгваме. – предложи Джейн на Лили и извика отново – Сериозно, момчета, престанете или повече няма да ви водя никъде!
- Големи са дечковци! – изкоментира Лили
За двете пресечки, които изминаха до магазина, момчетата бяха успели да се намокрят почти целите, въпреки чадърите. Дали беше от дъжда или от съвместните им занимания пред “Продънения котел”, Джейн дори не искаше да разбира, но подозираше, че ако просто ги беше хвърлила в някое езеро, щяха да са доста по-сухи.
Въпреки локвите вода, които оставяха след себе си, продавача на магазина ги посрещна радостен, че толкова много клиенти идват наведнъж при него и след като научи, че младежите смятат да си основат група, ги затрупа с въпроси и им даде куп съвети за бъдещите им репетиции. През това време Джейн побърза да изсуши дрехите им с магия, като не ги щадеше особено, затова накрая повечето от тях се чувстваха все едно са изяли един голям пердах от майките си. Това донякъде я накара да се почувства по-добре.
- Не ви щади тази доцент Ъндед! – провикна се продавача – Опасна жена е!
- А, господин Марбъл, ние си го заслужихме. – въпреки че не беше взел чак такова участие в пръскането на улицата, Август реши да поеме отговорност – Тази вода не беше само от дъжда, ние направо се замеряхме с нея.
- Е, значи наистина сте си го заслужили. – господин Марбъл размаха поучително показалеца си – Елате сега да изпиете по един чай и след това ще ви покажа инструментите.
Чая беше сервиран във високи керамични чаши от самия продавач на една малка масичка зад тезгяха му. След като изпиха каквото можаха, доцент Ъндед благодари за почерпката и сподели впечатленията си от новата китара.
- Много хубав звук, наистина господине. Онзи ден, когато свирих в моята стая, акустиката беше отлична, въпреки че помещението беше малко и квадратно.
- Никак не съм учуден. Все пак това е една от най-добрите ми китари. Елате сега, да ви покажа инструментите. Тъкмо получих нови басове, отлична партида.
След предишната тишина, суматохата около инструментите беше направо оглушителна за чувствителния слух на доцент Ъндед. Добре че учениците бързо се разбраха в какъв ред ще ги изпробват и ако не тишина, поне имаше някаква последователност в шумотевицата. Докато продавача сновеше превъзбуден около тях и не спираше да бърбори, тя си зададе въпроса дали не угажда твърде много на учениците си. Може би беше така и в крайна сметка поне тези петимата щяха да й се качат на главата, но пък наистина ги харесваше и се надяваше че някой ден ще ги научи на дисциплина.
Накрая се намериха инструменти по вкуса на всички и след като ги купиха, излязоха навън, където за облекчение на Джейн вече беше престанало да вали. Забеляза обаче нещо странно – никой вече не напираше да се вдетинява, а напротив – момчетата и Лили внимателно държаха калъфите с новите си придобивки, като се оглеждаха на всички страни - дали някой няма да ги опръска или да капне вода отгоре им. Тя се усмихна – може би все пак възпитанието им не беше изгубена кауза.
Поради по-спокойното поведение на спътниците си, учителката също си позволи да се поотпусне и предното й отнесено настроение се върна с пълна сила. Докато вървяха бавно по пътя към страноприемницата и оглеждаха с интерес витрините, тя на няколко пъти съвсем целенасочено се заглеждаше в магазините за парфюми и дрехи и дори започна да си представя как ли би изглеждала с една или друга рокля. Това я ядоса особено много и за да престане да се занимава с глупости, се принуди да си удари силен шамар по бузата, докато учениците не гледаха.
Когато най-сетне стигнаха до “Продънения котел”, вече беше започнало да се стъмва. Поляха новите покупки с още чай и след като хапнаха и по малко топла храна, минаха отново през камината и се озоваха в Хогсмийд, откъдето прибирането не беше трудно.


През следващите няколко дни петимата Рейвънклоуци се занимаваха много усърдно с новите си музикални инструменти. Отначало трябваше да ги настроят, след това започнаха да се упражняват и към края на седмицата вече можеха да изсвирят по нещо заедно. Гледаха обаче да не тормозят много преподавателката си, защото смятаха че тя вече е направила достатъчно за тях. Ето защо доцент Ъндед се занимаваше със съвсем други неща през това време. Повечето си време тя прекарваше в библиотеката, където правеше проверка за историята и приложението на безсловесните заклинания – този въпрос й беше станал много интересен, след като беше прочела в една книга, че безсловесните заклинания са се появили в доста късен етап на развитие на магията и сега се опитваше да разбере защо. Така я завари един следобед професор Снейп, който тъкмо влизаше в библиотеката, понесъл вестник под мищница.
- Надявам се, че няма да ти преча. – каза той и се настани на съседната до нея маса
Джейн хвърли кратък поглед към него и докато се правеше, че гледа към една лавица с книги, попита:
- Нали няма да имаш нещо против, ако разгледам вестника ти?
Снейп й го подаде с едно кратко “заповядай”, след което тя го отвори над книгата си и започна да прелиства. Като цяло в “Пророчески вести” рядко имаше нещо интересно или полезно, но отдавна не беше чела новините, затова накрая хвърли бегъл поглед на заглавията. Изненадата й обаче беше пълна. Сред по-малките заглавия имаше обезспокоителна новина, която започваше така:

“Все още няма никакви разкрития относно изчезването на семейство Грийнтрий от дома им в южен Съсекс онзи ден...”

Повече не можа и да прочете, защото внезапно й прилоша. Добре си спомняше друго такова съобщение във вестника отпреди много години, което гласеше:

“Госпожа Ъндед от Рейвъндейл, графство Кент, беше намерена вчера сутринта мъртва в дома си.”

Имаше чувството, че се задушава. Изпусна перото си върху масата и за един кратък миг изгуби равновесие. Хвана се отчаяно за стола си и затвори очи. Когато най-сетне дойде на себе си, тя отвори очи за да продължи с работата си с надеждата че никой не е забелязал. Когато обаче погледна към професор Снейп, забеляза втренчения му поглед, впит изпитателно в нея.
- Лошо ли ти е? – попита той със странно висок глас, който звучеше донякъде загрижено – Изглеждаш, все едно си видяла призрак.
- Нищо ми няма. – опита й да излъже беше много жалък. Всъщност, нямаше видима причина да не каже истината, но леката подозрителна нотка в тона на колегата й я караше да бъде неспокойна. Облегна се на стола и сложи ръце в скута си, като се опитваше да стои неподвижно, за да скрие треперенето си.
Чула разговора им, библиотекарката мадам Пинс дотича след няколко секунди и запита какво е станало.
- Колежката ми замалко да изгуби съзнание. – отговори спокойно професор Снейп – Смятам да я заведа в болничното крило.
Мадам Пинс каза нещо удобрително и двамата успяха да вдигнат на крака Джейн, която за момента не се чувстваше уверена в собствените си сили.
- Смятам, че е време да те прегледат. – заяви Снейп, докато я извеждаше от стаята, подпрял я стабилно – Първо припадаш, после ти тече кръв от носа, а сега ти прилоша съвсем внезапно – мисля че трябва да е някое проклятие, но мадам Помфри ще каже най-добре.
Джейн притеснено погледна назад, но библиотекарката мадам Пинс се беше отдалечила зад дебел рафт с книги и най-вероятно дори не ги чуваше. Двамата тръгнаха по близкия коридор, като Снейп трябваше да подкрепя Ъндед почти с цялата си сила, за да не падне тя на земята. Все пак не беше чак толкова силен физически, така че имаше опасност да я изпусне на пода, въпреки че и тя не беше чак толкова тежка. Когато завиха няколко пъти към все по-вътрешни и мрачни коридори, илюзията за болничното крило съвсем изчезна. Изпълнена от неприятно предчувствие, накрая Ъндед посегна към джоба, в който държеше магическата си пръчка и никак не беше учудена, когато установи, че там няма нищо. Като се стараеше да скрие потреперването си, тя обмисляше как да се измъкне, което нямаше да е лесна задача, дори да не беше сполетялата я слабост. В това време Снейп блъсна не особено внимателно една врата и побутна Ъндед да влиза вътре. Заведе я до един прашен стол, където тя се настани със залитане и зачака да види какво ще се случи. Умът й беше съвсем бистър, но на мускулите си все още не можеше да се довери, затова трябваше да забави достатъчно каквото и да ставаше, ако искаше да излезе от стаята.
В следващия момент Снейп вече беше затворил вратата и обърна погледа си към нея. Джейн направо усещаше как се опитва да издълбае челото й с поглед, и се постара да му отвърне с колкото може по-въпросително и неразбиращо изражение. Няколко секунди двамата водиха мълчалива борба, но когато видя че никой няма да спечели от това, Снейп пръв загуби търпение и без повече да се сдържа, изстреля поток от ядни думи:
- Кажи сега, каква точно задача не си изпълнила за нашия скъп Черен Лорд?
- Моля?! – беше единствената й реакция. Беше си представяла какво ли не, но това наистина беше нелепо. Всичко я болеше, включително главата от продължилото взиране в Снейп, и сега желания й се простираха до това да се прибере в стаята си и да се тръшне на леглото.
Затвори очи за момент, но успя да ги отвори точно навреме, за да улови отегчения поглед на Снейп.
- Ако обичаш, недей да играеш невинното уплашено момиченце. –продължи той - Не ти отива особено. И не мисли, че можеш да ме заблудиш. Познавам този белег и това проклятие, и те могат да принадлежат единствено на Него. Повярвай ми, познавам навиците на този, който не бива да се назовава, много по-добре от пасмината тук в училище.
Той пристъпи към нея и грубо дръпна ръкава на мантията й. Джейн не се и опита да се съпротивлява. За голяма изненада на колегата й обаче там го нямаше издайническия знак, с който самия той беше белязан. В следващия момент той се стъписа, но бързо възвърна решителността си. Спомни си, че Черния лорд не белязваше всичките си подчинени. Понякога дори имаше навика да оставя по няколко небелязани шпиони, които успяваха да се промъкнат там, където другите просто не можеха.
Джейн колебливо се надигна от стола, залитна, след което седна обратно. Не можеше да мръдне, но пък успя да изрече с тих стържещ глас:
- Може ли да разбера в какво ме обвиняваш? Че служа на Волдемор или че съм го предала? И мога ли да знам ти на чия страна си?
- Мисля, че е по-добре аз да задавам въпросите. – заплашително каза Снейп и небрежно превъртя през дългите си пръсти тъмночервената махагонова магическа пръчка на Джейн. Това определено я съживи и само след секунда кръвта й беше кипнала, тя се изправи рязко и като се хвана с една ръка за облегалката на стола, премина в настъпление.
- В такъв случай мога да ти кажа каква е моята позиция. – заяви тя с по-висок глас, отколкото беше имала намерение - Нямам нищо общо с цялата тази история. Свободен човек съм и не служа на никого. Дойдох в училището, за да преподавам, а не да преследвам или шпионирам някого. И ако теб те гони нечиста съвест, това си е само твой проблем. – последната фраза беше по-скоро свързана с предположението на Ъндед, че той може би има нещо общо с Волдемор, отколкото с някакви конкретни доказателства, но изглежда беше улучила нещо
- Внимавай с тона. – скръцна със зъби Снейп.
На Джейн за момент й причерня пред очите и наведе поглед, но после пак изправи глава и продължи да говори в същия дух.
- По-добре ти внимавай. – каза тя - И избягвай да си мислиш неща като това че дъщерята на Сюзън Ъндед би могла да предаде паметта на майка си.
Това беше може би един от последните й козове. Едва ли много хора си спомняха Сюзън Ъндед и трагичната й гибел, но нищо не пречеше на Джейн да припомни на колегата си за какво става въпрос. За нейна най-голяма изненада обаче Снейп изглеждаше като ударен с мокър парцал през лицето, дори без разяснението, и дори заекна:
- С—сюзън Ъндед – онази Сюзън ти е майка?
Оставяйки чуденето откъде и какво знаеше той за по-нататък, когато щеше да има време и спокойствие да мисли по въпроса, Джейн реши да се възползва от момента на объркване. Вече по-добре физически, тя небрежно бръкна във вътрешния джоб на мантията си и извади оттам тънката черна магическа пръчка, която пазеше тъкмо за такива случаи.
– Ако обичаш, върни ми другата пръчка. – предизвикателно каза тя, като насочваше черната пръчица към него. – Чувствам се привързана към нея.- замълча за малко и допълни с лека заплашителна нотка в гласа си - Освен ако не искаш да се дуелираме..
- Личи си колко си нова, Ъндед. – смехът му беше сух и краткотраен, очевидно Снийп вече беше съвсем на себе си – Щом смяташ, че можеш да ме победиш в дуел. Особено в това състояние.
- Нищо ми няма. – тя най-накрая се пусна от облегалката на стола и направи две крачки напред. След това го погледна в очите. Беше изтощена, но усещаше как силите й се връщат бързо. Може би след няколко минути щеше да може да се дуелира. Или поне да изглежда все едно може. Колегата й обаче изглеждаше впечатлен. Не от жалкия й опит да се държи на краката си, даде си сметка тя, а от нещо друго. – Е, ще започваме ли?
Двамата се гледаха изучаващо един-друг. На никого не му се водеше истински дуел. Бяха се дуелирали на шега, вече бяха видели кой какво може. А имаше и други начини да си премерят силите, но сега не беше подходящо време.
- Не си струва усилията. – рече той накрая и й подхвърли пръчката – Но пък смятам да се погрижа професор Дъмбълдор да разбере всичко за теб. Ще те държим под око.
- Кажи му да държи тебе под око. – отвърна му Джейн с леко треперещ глас, въпреки че вътрешно кипеше от яд. Тя – Ъндед – да “не си струва усилията”? За кого точно се мислеше той, че да си позволява да говори така?! “Тихо, Джейн, спокойно”, повтаряше си тя наум, “няма да спечелиш от прибързани действия точно сега. Просто млъкни, успокой се и се прави нищо. Ще имаш и други възможности.”
Двамата се гледаха един друг още няколко секунди. Висока само метър и шейсет, Джейн трябваше да вдигне глава почти право нагоре, за да устои на погледа на опонента си, но не си позволи нито да мигне, нито да отстъпи крачка назад. Все още беше много ядосана, затова стискаше юмруци зад гърба си, но и яда й преминаваше с главоломна скорост, вероятно заради физическото изтощение. Накрая Снейп се отказа окончателно от по-нататъшна конфронтация и се запъти заднишком към вратата, без да каже каквото и да било. Щом колегата й излезе от стаята, тя тежко се отпусна на стола си и по страните й потекоха две сълзи. Плачеше от яд и гняв, и най-вече поради това, че симпатиите й отново попадаха на неподходяща почва. Изправи се бавно и тръгна да се прибира. Щеше да разправи на професор Дъмбълдор своята версия на историята. Трябваше да го уведоми за подозрителното държание на Снейп. Какво точно си мислеше той, че може да й заповядва какво да прави?! Или смяташе, че може да върти цялото училище на пръста си?! Ъндед беше решена да не се дава без бой и ако Сивиръс Снейп й се изпречеше отново, този път щеше да му се противопостави както трябва.


Както много други пъти преди това и сега Джейн не се беше излъгала в интуицията си. Беше практически сигурна, че ще последват и други сблъсъци със Снейп и макар да се чувстваше несигурна в техния изход, смяташе че е важно да не се предава. От злощастната случка в библиотеката бяха минали няколко дни и двамата не бяха разменили повече от пет думи. Срещаха се всеки ден, било то по коридорите или на масата в столовата, но единствените реплики, които си казваха един на друг, се отнасяха за дреболии като пожелаване на “добър ден” и подаване на прибори и чинии на вечеря. При всяка тяхна среща обикновено имаше твърде много свидетели, така че никой от двамата не искаше да започва сцена, но начина по който се гледаха на разминаване определено подсказваше, че между тях прехвърчат искри.
Една хубава вечер след вечеря, тъкмо когато Джейн се връщаше от разходка в парка, тя се натъкна на изникналия като че ли изпод земята Снейп още във Входната зала.
- Професор Снейп. – бяха първите думи, които й дойдоха наум, след което спря на едно място и панически се огледа наоколо
- Доцент Ъндед. – беше хладния отговор. Известно време стояха като заковани на местата си, разглеждайки се взаимно. Не беше лесно да се преценят един друг, имаше толкова тайни, които и двамата очевидно криеха, а легалимантията не помагаше особено на никой. Накрая Снейп взе решение да действа и направи крачка встрани, като гледаше колежката си изпод вежди. – Надявам се да сте добре със здравето.
Сарказма му ясно личеше в думите му, и това накара Джейн да застане нащрек и да провери дискретно магическите си пръчки.
- Добре съм, благодаря. – отвърна му тя с възможно най-пренебрежителния си тон и зачака
- Това е хубаво, - Снейп направи драматична пауза и започна да обикаля около нея като истински лешояд - тъй като така и не успяхме да си изясним някои неща предния път.
- Не и според мен. Какво толкова имаше да изясняваме? – Ъндед се завъртя на мястото си, тъй като никак не й се искаше да го изпуска от поглед - Вие сте шпионин, а аз се опитвам да си върша работата.
- Нямате никакви доказателства.
Двамата се погледнаха за момент в очите и след много кратък миг Снейп посегна към ръкава на мантията си, но беше твърде късно. Ъндед махна с магическата си пръчка, ръкава се отметна и Черния знак издайнически се показа на мъждивата светлина на факлите.
- Мисля че вече е време да си поприказвам с директора, така че ако обичате се отместете от пътя ми. – кратко обяви тя и като заобиколи колегата си, тръгна към стълбите, които водеха към горните етажи. Последното което видя, докато се отдалечаваше, беше самотната фигура на професор Снейп, който стискаше едната си ръка с другата до посиняване.
Малко по-късно Джейн седеше направо върху стълбите пред директорския кабинет подпряна безпомощно на стената. Разговора с директора изобщо не беше минал както тя беше очаквала. Той сякаш не обръщаше внимание на думите й и се държеше все едно тя още е негова ученичка и му е казала че сополивия съученик от последния ред пак си е забравил домашното.
Беше повтаряла докато й излезе пяна на устата за Снейп и Черния знак, за подозрителното му държание и обвиненията му, но единственото, което успя да изкопчи беше репликата му:
- Виж, Джейн, Сивиръс винаги е бил параночен за някои неща. Както си забелязала, той наистина беше смъртожаден преди, но това няма нищо общо с него сега. Знам, че ти не би ни предала, но трябва да дадеш на Сивиръс малко време да те възприеме и накрая смятам, че наистина ще започне да ти се доверява.
Тя разбира се веднага изрази несъгласието си, както и искреното си съмнение, че Снейп би могъл да й се довери някога за нещо по-различно от това да му подаде солницата в столовата. Това обаче изобщо не повлия на директора. Изморена да повтаря едно и също, накрая Джейн благодари за отделеното време и си тръгна.
Не успя обаче да стигне твърде далеч, затова седна на стъпалата на първата стълба, която й се изпречи и затвори очи. Имаше толкова неща, за които да мисли и толкова малко желание да го направи, че накрая просто седеше там, без да прави нищо. Така я завари професор Синистра, която тъкмо отиваше на занятие.
- Джейн, да не ти е лошо? – преподавателката беше изтичала право при нея и загрижено я докосна по рамото
- Нищо ми няма, Аврора, - простена Джейн, което никак не успокои другата жена – просто съм много уморена.
- Ако искаш, може да поговорим. – не се предаваше Синистра – Може да не съм добра в съветите, но поне мога да слушам, а на теб наистина ще ти олекне.
- По-добре ми помогни да си стигна до стаята. Или поне ела с мен. Не искам да съм сама точно сега.
Това беше проява на слабост, даде си сметка Джейн, но в момента не я интересуваше. Искаше само да забрави за Волдемор, за Дъмбълдор и Снейп, всъщност за всичко, което се намираше зад вратата на стаята й.


Щом войната беше официално обявена, нито Ъндед, нито Снейп искаха да се откажат от конфронтации. На три дни се засичаха някъде привидно случайно и си разменяха добре премерени обиди, но никога заклинания, защото и двамата знаеха че ако се дуелират открито, може да загубят работата си.
Нещата не можеха да продължават по този начин, затова никой от тях не се изненада, когато получи известие от директора, че трябва да поговорят с него в кабинета му. Това, което обаче не бяха предвидили, беше че двамата ще са там едновременно.
Джейн пристигна с известно закъснение и изненадата й от това да види професор Снейп, който вече стоеше като наказан прав пред бюрото на директора, беше съвсем неподправена. Тя се приближи предпазливо към другите двама, избра си свободното място пред един от портретите, които се намираха в кабинета, възможно най-далеч от Снейп, и застана в същата поза, гледайки с очакване към директора.
- Е, Джейн, Сивиръс, - строго започна Дъмбълдор – мисля че ви е добре известно защо ви извиках тук.
- Да, директоре. – отговориха двамата почти в синхрон, след което се изгледаха начумерено
- Изглежда и двамата не сте взели насериозно думите ми, което ме натъжава, но и е сигурен знак за мен, че трябва да предприема скоростни мерки.
След малка пауза, през която двамата виновни гледаха накъде ли не, освен един към друг и към началника си, той продължи с назидателен тон:
- Чули са ви да си разменяте реплики вчера във фоайето на четвъртия егаж, и преди няколко дни, във Входната зала. Такова непрофесионално отношение от ваша страна е недопустимо за преподаватели в нашето училище, вие рушите дисциплината на учениците и разваляте колектива.
На това място Джейн понечи да каже нещо, но директора й направи знак да замълчи.
- Такова нещо не сме имали откакто се помня, а това ще рече откакто като много малък ученик прекрачих прага на Хогуортс за пръв път. Държанието ви е извън всякакви граници и ако не го промените, ще се принудя да взема мерки.
Тук професор Дъмбълдор ги изгледа изключително строго, при което всеки от тях се почувства отново като малко дете, което е направило най-голямата възможна пакост и сега чака родителите му да дойдат и да го накажат.
- Поне мисля, че разбирате ситуацията. И това е нещо. – Дъмбълдор се усмихна като че ли на себе си, после си оправи очилата и отново ги изгледа строго – От сега нататък искам да се държите любезно един с друг, без значение пред публика или насаме, в противен случай ще бъда принуден да уволня виновния за подновяването на враждебните ви отношения, и ако не може да се разбере кой е той, тогава ще си тръгнете двамата. Ясно ли се изразявам?
- Да, директоре. – отговори Снейп, а Джейн с известно закъснение допълни:
- Разбира се.
- Добре тогава. Надявам се, че сме се разбрали с вас, свободни сте да си ходите.
Снейп и Ъндед тъкмо се опитваха да се разберат кой да мине пръв през вратата, когато за изненада и на двамата, директора добави:
- Всъщност, само ти си свободен, Сивиръс. Току-що се сещам, че имам да обсъждам още нещо с Джейн.
Снейп само вдигна вежди и се отправи към изхода, докато Ъндед се върна обратно на мястото си под портретите и скръсти ръце, докато го гледаше как напуска кабинета.
- Вече можеш да седнеш. – долетя зад гърба й гласа на директора. Джейн придърпа един от столовете, които се намираха отстрани до стената и се настани полека. Не можеше да си представи какво толкова има да й каже професор Дъмбълдор, и изгаряше от любопитство да научи, стига, разбира се да не беше някой нов упрек за поведението й, който дори Снейп не биваше да чуе.
- Разбираш, надявам се, защо постъпих така с теб и Сивиръс. – Джейн кимна – Колкото и да не ми беше приятно, трябва да се съгласиш, че и двамата прекалихте.
- Настина съжалявам, директоре. – макар и не за всичко, тя наистина изпитваше съжаление за това, че беше разочаровала професора, под чиито грижи беше прекарала голяма част от живота си
- Да се надяваме, че и двамата съжалявате. – строго каза той - Но не те оставих тук, за да те карам да ми казваш колко съжаляваш. – в този момент по устните му, скрити зад гъстата сребриста брада, заигра искрена усмивка – Всъщност, исках да ти кажа, че съм впечатлен от начина, по който се противопостави на Сивиръс. Никой тук, нито учител, нито ученик, досега не беше успявал да му противостои по този начин, почти като равен.
- Сам ли ви каза? – заинтригувано попита Джейн, напълно забравила за мъмренето преди малко
- Отчасти, - той извади от ръкава си магическа пръчка и измагьоса каничка с чай – ще ми правиш ли компания? Има и бисквити.
- Бих могла да си взема една, благодаря за чая. – като хипнотизирана Джейн наблюдаваше този странен обрат на вечерта, увенчан с появяването на златен поднос, покрит с джинджифилови бисквитки.
- Въпреки, че ми липсват някои парченца от историята. Може ли да погледна?
Едва ли толкова добър магьосник имаше нужда от позволението й, за да наднича из мислите й, но пък това беше учтивия начин да го направи. За вещица като нея, която умее да защитава съзнанието си, проникването отвън можеше да бъде особено неприятно, ако я хванеше неподготвена. Затова Джейн се облегна назад и остави директора да види каквото иска.
- Точно както си мислех. – закима професор Дъмбълдор и се зае да налива чая. – Въпреки че не си в най-добрата си форма, ти си самороден талант.
- Талант? За какво? – скоро не й се беше случвало някой да я нарича така
- О, толкова много неща. Засега – да лазиш по нервите на Сивиръс, но по-нататък – той знае?!
“Давай по същество, директоре. Вече съм достатъчно голяма и мога да го понеса.” Известно време двамата пренасочиха вниманието си към бисквитите и чая, но скоро това занятие започна да им омръзва, затова директора предпочете да продължи с речта си.
- Знам че преподаването запълва времето ти доста добре засега. Но си мислех за нещо друго, в което би могла да бъдеш също толкова полезна. Би трябвало да си запозната с факта, че покойната ти майка едно време участваше особено дейно в една организация, наречена “Ордена на феникса”. Предвид обстоятелствата, аз и няколко изтъкнати магьосници сметнахме че ще бъде хубаво, ако я възродим. И смятаме, че наистина бихме спечелили от твоето евентуално участие в нея.
Преподавателката слушаше с отворена уста. “Хиляди дяволи и капи го взели”, промърмори си тя. Това наистина беше последното нещо, което очакваше да чуе. Ненавиждаше тази организация, както и почти всички които бяха участвали в нея. В крайна сметка, тя беше причината майка й да загине, след като се беше подлагала на толкова опасности – заради тях и заради тяхната нелепа съпротива, която в крайна сметка нямаше нищо общо с настъпилото поражение на Волдемор.
- Бих искала сериозно да си помисля по този въпрос. – заяви тя накрая
- Имаш колкото време искаш. Ние не караме никого насила. Когато вземеш решение, знаеш къде да ме намериш.
Джейн си взе довиждане и набързо се изниза от кабинета. Не беше ядосана на директора – той си беше идеалист, мислеше мащабно и обикновено не държеше сметка колко живота са отишли, за да постигне целите си. Но Ордена – Проклетия Орден, това беше нещо, с което още имаше сметки за разчистване. И все пак, помисли си Джейн, трябваше направо да откаже. Това увъртане не й беше в услуга, Дъмбълдор щеше да си помисли, че е слаба и не може дори да отстоява едно просто мнение. Докато минаваше покрай водоливника пред кабинета на директора, тя като че ли за пръв път го виждаше, затова спря за момент да го огледа както трябва. Вярно, беше грозен, но пък тя самата не се смяташе за красавица, така че сигурно нямаше право да съди кое е хубаво. И въпреки това грозилището, така застанало пред невидимия вход, изглеждаше като че ли го пазеше. Едно неживо каменно нещо всъщност изглеждаше по-храбро и по-решително от една Ъндед. “Ъндед не са смели, прошепна си тя, ние сме умни и ловки. За какво ти е изобщо Ордена на феникса?” И въпреки това съзнаваше, че нещо я тегли натам, нещо което я караше да се сравнява с по-способните от нея и да се доказва. “Две години само бягаш, заприличала си на страхливо псе!” продължаваше да дълбае гласа в главата й. “Харесвам си се жива, благодаря,” отговори си мислено, “няма шанс от тази огранизация да излезе нещо полезно този път, просто няма.” Но пък какъв шанс имаше за нея тук в Хогуортс? Сама и под прицела на всеки, който би искал да я отстрани.
“Труден избор, Джейн, много труден. За щастие, поне имаш време да помислиш.” Е, явно наистина щеше да се възползва от възможността поне да си помисли за участие в ордена. За щастие, не трябваше да решава веднага. Тръскайки глава, преподавателката остави тежките си мисли в коридора и се вмъкна през вратата на стаята си, откъдето вече се разнасяше жално мяучене.
Вътре картинката беше меко казано потресающа. Или, както биха казали мъгълите, все едно е паднала бомба. Книги се търкаляха навсякъде из помещението, чаршафите бяха разхвърляни из леглото, а Мъри беше изгладняла. За съжаление на Джейн, не можеше да припише нищо от това на котката, тъй като сама се беше обзавела с цялата тази бъркотия, която ставаше все по-голяма с настъпване на учебната година. Отначало домашните духчета идваха често да разтребят, но откакто едно от тях едва избегна задушаване от една плетена ръкавица, избягваха да се навъртат наоколо за нещо друго, освен паленето на камината. Джейн въздъхна и отиде да сипе храна на котката. Трябваше да разчисти тук, но нямаше да е тази вечер. След това се тръшна уморено в леглото си и заспа, без дори да забележи конеца, който тихичко се оплиташе около краката на античния креват.

Тази нощ Джейн спа лошо. Дълги часове се въртя насам-натам в леглото, като на смени й се присънваха майка й и леля й, които я укоряваха колко глупаво е постъпила, като се е скарала с професор Снейп. Тя и сама не удобряваше поведението си, но не смяташе, че трябва да му се извинява. Беше почти сигурна, че въпреки уверенията на директора, той е предател и от него не може да се очаква нищо добро. И въпреки това, можеше да се държи по-възпитано. “Излагаш се, Джейн,” укоряваха я в един глас в съня й двете й най-близки роднини, “ние, вещиците Ъндед, не се държим така дори с враговете си. ”По дяволите Ъндед”, ругаеше се сама Джейн. Никога не ги беше молила да се ражда в този род, пък и тъй или иначе си беше наполовина Браун, колкото и да не обичаше да си го признава. Именно от бащиния си род беше наследила невъздържаното си поведение и нямаше практически нищо, което можеше да направи по въпроса. За нейно щастие, от целия този кошмар я извади едно силно потропване по външната врата, което сигурно можеше да събуди и караконджул. С истинско облекчение Джейн се събуди и разбра, че всичко това е било сън и поне до довечера няма да я притеснява отново. Тя се протегна към шкафчето, където държеше магическата си пръчка и очилата, и докато ги наместваше на носа си, махна с пръчицата си към вратата със свободната си ръка, за да развали заклинанията.
- Вратата е отворена! – провикна се високо тя
Чу се лекото изскърцване на пантите откъм преддверието, след това стъпки. Тя небрежно заметна одеалото върху леглото си, държейки пръчката в лявата си ръка си и стъпи на килима. Това се оказа и най-голямата й грешка, защото почти веднага след това се препъна в конеца, загуби равновесие, изтърва пръчката си, която отхвъркна към другия край на спалнята, и най-накрая с грохот се стовари върху няколко дебели тома, оставени небрежно на земята.
- Взели те капите проклети! – започна да ругае на глас, докато се опиташе да се изправи без особена полза
- Доцент Ъндед, добре ли сте? – провикна се тънък ученически глас от другата страна на вратата
- Така мисля. – отговори тя и въздъхна. Погледна към крака си, който се беше оплел в тънката нишка и посегна към него, за да се освободи. – Лили, ти ли си?
- Да. Водя и момчетата. Всички без Евфем, той отиде да се приготви за мача.
На Джейн й идеше да се плесне по челото. Покрай собствените си глупости съвсем беше забравила за куидичния мач на иначе така симпатичния младеж, който щеше да се проведе тази сутрин.
- Може ли да дойдеш за малко? – примоли се накрая тя – Само ти.
Лили каза нещо на останалите, след което отвори вътрешната врата и пристъпи в спалнята. Гледката, която се откри пред очите й беше толкова комична и същевременно компрометираща, че сигурно половината училище начело с Пийвс щяха да наддават, за да я видят. Доцент Ъндед, с накривена на една страна рамка на очилата и стиснала с ръка една книга по елементарна магия, лежеше безпомощно на пода по нощница и безрезултатно се опитваше да се освободи от нещо тънко, което се беше омотало около глезена й.
Полагайки голямо усилие да не се засмее, ученичката се приближи и приклекна, за да огледа проблема.
- Ти само ми намери пръчката. – Джейн с усилие се обърна на една страна, за да посочи зад гърба си – Излетя някъде натам.
- Ей сега, доцент Ъндед.
- Проклети вещи. – измърмори Джейн под носа си – Винаги си имат собствено мнение.
- Как, всичките ли? – Лили изглеждаше заинтригувана и за малко спря с търсенето
- Не, разбира се. Само тези, върху които съм разсипала магия. А пък аз понякога съм доста невнимателна когато правя заклинания. Тъй че ако нещо вземе да мърда, удряй по муцуната с тежък предмет.
- Ще запомня. – усмихна се Лили и продължи да се оглежда за пръчката – Тук няма нищо.
- Погледни към прозореца тогава. Чух как нещо издрънча.
- Да, ето я. Ей сега ще ви я дам.
Най-накрая Лили донесе на Джейн магическата й пръчка и проблема беше решен. След като конеца беше размотан и изхвърлен в кошчето за боклук, преподавателката набързо навлече мантията си и двете излязоха при останалите.
- Не знаех, че можете да ругаете така. – с възхищение каза Джери
- Нищо не сте чули още. – усмихна се Джейн – Когато бях още с групата ми, можехме да ругаем по двайсет минути, без да се повтаряме. Но мисля, че съм започнала да губя форма.
- Половината от нещата, които изредихте, бяха съвсем нови за мен. – включи се в разговора и Сет, докато Август неудобрително клатеше глава. Джейн дори му съчувстваше малко – момчето имаше почти безупречно поведение и сигурно само слушането на такива думички влияеше зле на морала и възпитанието му.
- Какво ще кажете все пак да тръгваме? – предложи Джейн – И гледайте да не употребявате моите изрази, освен ако не сте в съвсем нетрезво състояние. Но и това, разбира се, не сте го чули от мен.
Четиримата ученици се засмяха и един по един се отправиха към вратата. Последна по традиция остана Лили, която беше започнала да се привързва към преподавателката си. Петимата бързо се изнизаха през входната врата, която доцент Ъндед старателно заключи с няколко заклинания. От случката с професор Снейп, беше започнала да я хваща параноята и винаги обезопасяваше жилището си, независимо дали беше вътре или извън него.
Когато излязоха навън, учителката и учениците й с радост установиха, че времето е прекрасно за куидич – слънцето меко напичаше поляните в двора, а вятър почти нямаше. Те бързо се смесиха с тълпата, която отиваше към стадиона и децата започнаха да си приказват със съучениците си. Настроението на всички беше приповдигнато, учениците се смееха, разменяха си значки и обсъждаха вероятностите единия или другия тим да спечели. Тъй като мача беше първия за сезона, всички го очакваха с нетърпение, а беше и важен – играеха отборите на Рейвънклоу и Грифиндор.
Тъй като нямаше желание да гледа от учителската трибуна, Джейн охотно прие предложението на момчетата да седне при учениците. Рейвънклоуските места бяха на относително добро място, достатъчно високо и от тях лесно можеше да се следи мача. Малко преди да стигнат стадиона, те видяха две момичета, които седяха пред ниска дървена сергия, покрита с всякакви по вид и размери бронзово-сини шалчета, значки и шапки.
- Здравейте, доцент Ъндед. – поздрави едно от момичетата – Купете си нещо от нас. За вас всичко е на половин цена, а галеоните ще дадем за благотворителност. Зонко ще разширява магизина си в Хогсмийд и сме решили да му помогнем.
Преподавателката се усмихна на момичетата и заразглежда сергията. През това време Лили и трите момчета я чакаха малко встрани, тъй като вече си имаха шалове.
- Кристина и Калина, моите най-примерни ученички от трети курс. – похвали ги тя – Предполагам сте използвали водоустойчивото заклинание за шапките. И онова, което учихме предния път на кръжока, за да се движат фигурките на значките.
- Как познахте? – учудиха се, видимо поласкани, двете третокурснички
- Да кажем, че имам набито око, що се отнася до заклинанията. Мисля да си взема един шал с пискюлче, шапка и значка. Значи по едно от всичко. И ще си платя пълната цена, не приемам възражения за това.
Продавачките отстъпиха, но настояха да подарят на преподавателката си още една значка, на която отбора се беше снимал по време на една от тренировките, с всички топки във въздуха. Накрая Джейн им благодари и отиде при момчетата и Лили, за да продължат нагоре към трибуната.
- Радвам се, че се съгласихте да дойдете, доцент Ъндед. – каза весело Лили, когато най-сетне се добраха до местата си на първия ред на Рейвънклоуската трибуна
- Ей, дойдох да гледам Евфем. Ако спечели мача, ще му извиня домашното за понеделник. За четвърти път. - въздъхна Джейн и се настани, докато увиваше новия си шал около врата си. Навсякъде около нея беше пълно с ученици, които сновяха насам-натам между пейките и шумно разговаряха помежду си, така че се налагаше двете да се надвикват.
- Четвърти път? - възкликна тъмнокосия Август, който внезапно вдигна глава от една тетрадка, изписана със ситни руни - Не мога да повярвам какъв мързел е този човек. Оня ден Джери му предложи да стане манекен. С тези руси къдрици ще може да се препитава само като се усмихва от кориците на списанията.
- Август, може ли за малко да престанеш да говориш за къдриците на Евфем и да дойдеш да видиш домашното по аритмантика? - опита се да надвика врявата, идваща най-вероятно от трибуната на Грифиндор, едно нисичко пълно момче, което беше седнало на една пейка в дъното
- Да, ако толкова го харесваш, покани го на среща. - присъедини се друго момче, което беше седнало до първото и зяпаше в един учебник.
- Давайте, давайте, шегувайте се. Да знаете само, че утре може наистина да съм излязъл с Евфем, докато си пишете домашните.
- Не ни го причинявай, Август! - през смях отговори пълното момче - Ще ти уредим среща с момиче. Само не ни изоставяй така.
Джейн погледна назад, за да види кои са двете момчета и като не ги позна, се обърна към Лили:
- Знаеш ли кои са двамата калиграфи на задната пейка? Познати са ми по физиономии, но да пукна, ако си спомням имената им.
- А, това са Вайбънъм Векс и Кърт Макнеър, все си пишат домашните в последния момент. Префектите много им се дразнят. Добре, че Август ги е взел под крилото си, иначе нямаше да завършат и първи курс.
Мача все още не беше започнал, затова Джейн си позволи да свали за малко очилата си, за да ги почисти.
- Предполагам, че няма смисъл да им правя забележка. - замислено рече тя, докато наместваше рамката на носа си
- Определено няма смисъл. Не че няма да ви чуят, просто ефекта ще е никакъв.
- Извинявайте, че ви прекъсвам. - прокашля се Сет, който се беше приближил до тях междувременно - Но исках да попитам как прие професор Флитуик новината, че Лили вече ще живее в нашата стая.
- Каза, че ще си затвори очите, докато не правите поразии. Все пак не е забранено на момичетата да ходят в момчешките спални.
- А какво точно трябва да значи да не правим поразии?
- Да не вдигате шум, да поддържате някакъв ред вътре... Също така да не правите концерти и да събирате почитателите си в стаята.
- Почитатели? - попита невярващо Лили - Ако се вземе предвид, че сега дори котките бягат докато свирим...
- Да, особено когато Лили тренира за солата си. - подразни я другарчето й
- Просто ви предупреждавам. Може да правите каквото си искате, но ако стане нещо такова, ще си понесете последствията.
Отборите вече излизаха на терена, затова тримата прекъснаха разговора си и се наместиха, за да виждат по-удобно. Капитаните на отборите си стиснаха ръцете, мадам Хууч наду свирката и четиринайсетте метли се понесоха във въздуха. Всички рейвънклоуци се изправиха на крака да аплодират и дори Джейн стана с тях. Групичката, която допреди минута пишете домашни на задните редове, сега беше застанала най-отпред и свиркаше толкова силно, че сигурно чак грифиндорци можеха да ги чуят от местата на отсрещната страна на стадиона.
- Голяма работа е тази магия за увеличаване на звука. - подсмихна се Сет, който сега стоеше прав точно зад Лили.
- Кой ви я каза? - подскочи Джейн на мястото си
- А, Август прочел в една книга за нея. Три дни ни отне, докато я направим по описанието. Беше доста непълно, нали разбирате. Ползваме я понякога, като свирим навън.
- Ще се направя, че нищо не съм чула. Гледайте да не я използвате, за да тормозите съучениците си.
- Не се безспокойте, мадам Ъндед. Сега ще я развалим, само я изпробвахме. - чернокосия вокалист Джери Хамър се беше приближил до тях незабелязано – А когато свирим в стаята си или в общата стая, я прилагаме наобратно. Така никой навън не може да чуе.
- Разчитам на вас. - усмихна се Джейн и седна обратно на мястото си. Учениците й определено започваха да показват някаква отговорност и това не можеше да не я зарадва.
В това време Рейвънклоу бяха вкарали първия си гол и цялата трибуна гръмна в аплодисменти. Играта ставаше все по-интересна, а отнякъде се долавяше провлачения глас на коментаторката.
- Роджър Дейвис с коуфъла... О, изпусна го.
- Тая не може ли да се стегне поне за пет минути. - негодуваше Джери на глас - Ще ни развали цялото удоволствие от играта.
- Не мога да я търпя. - допълни Лили - Добре че се махнах поне от стаята й, от втори до пети курс с нея ми стига. Някой да ми измагьоса тапи за уши, по желание, за да не посочвам аз.
- Ето ти. - Август се протегна към нея - Доцент Ъндед, вие искате ли?
- Не, благодаря, Джери. Аз нямам проблем с това. От цялата тази шумотевица това е нещото, което най-малко ме дразни.
- Добре сте си вие. - въздъхна Август - Момчета, за вас?
- Давай насам, не се обяснявай. То се е видяло, ще следим резултата на таблото.
След като всички си напъхаха по една тапа във всяко ухо, учениците видимо се успокоиха.
- Дано тая повлекана Чо хване снича преди Потър. - процеди Лили, преди да си сложи втората тапа. Джейн понечи да я пита защо не харесва търсачката, но реши че въпроса може да почака и се облегна на парапета да гледа играта. В този момент Евфем най-сетне хвана коуфъла и полетя с шеметна скорост към головите стълбове, преследван от един от блъджърите.
- Давай, Евфеме! - провикна се силно Лили отдясно на Джейн
- Евфем Форест с коуфъла. - в гласа на коментаторката се долавяше дори някакво оживление. - Той се засилва. Божкее, каква скорост има това момче. Пък и е привлекателно.
- Луна Лъвгуд, коментирай по същество. – скара й се седящата до нея професор Макгонагъл
- Извинявайте, професоре. Та както казах, Форест държи куофъла, блъджъра се засилва и прелита покрай лявата му обувка. Добре, че не го събори.
Девойчето на име Луна продължи да се захласва по гончията на глас и така се заплесна, че дори забрави да обяви гола за Рейвънклоу. Джейн стана дори преди останалите, за да изръкопляска възторжено. Учениците около нея пляскаха и викаха, оживлението на трибуната беше пълно.
Скоро всички седнаха и преподавателката отново се облегна на парапета. Един облак мина пред Слънцето и го закри за малко, тъкмо докато оглеждаше високата трибуна на учителите. Там се бяха събрали почти всички преподаватели, дори професор Снейп беше дошъл да гледа двубоя. Което наистина беше добра причина Джейн да седи при учениците, а не при учителите. Не искаше да се гледа накриво с него точно сега, когато нейните ученици можеше да спечелят една от най-важните си срещи в куидичния турнир. Може би дори щеше да си направи една разходка след края му заедно с рейвънклоуците, които не бяха толкова близки с играчите. Беше забелязала, че когато времето е хубаво, учениците от дома често се разхождат навън, понесли книги и учебници под мищница. Вниманието на всички беше приковано в играчите на терена, затова тя сметна времето за подходящо да обсъди един въпрос с Лили.
- Лили, може ли за малко? – Джейн я потупа деликатно по рамото и ученичката изглежда разбра, защото извади тапите от ушите си и кимна
Докато се чудеше как да завърже разговора, Грифиндор успяха да вкарат първия си гол и цялата им публика започна да скандира удобрително. Пазача на Рейвънклоу, на име Лазарус, изглежда не беше с чак толкова бързи рефлекси, така че ако някой от противниковия отбор успееше да запрати топката през головите кръгове, беше почти сигурно че ще отбележи.
- Хайде, Роджър! – провикна се Лили, след като Рейвънклоуския гончия беше взел коуфъла
Джейн проследи как момчето стига почти до головите стълбове, но един случайно прелитащ блъджър го уцели по ръката и за голямо разочарование на феновете си той изпусна топката.
- Чудех се – започна внимателно тя – Дали напоследък ти се е случвало нещо необичайно?
- Необичайно? – повтори Лили – Че нали съм вещица, какво по-необичайно от това?!
- Да кажем, че има някои умения, които не всички магьосници притежават. Зоомагове, метаморфмагове и всякакви такива.
- Не съм забелязала да се превръщам в животно. – отговори накрая Лили – Макар, че когато бях малка много ми се искаше.
В това време и двете агитки бяха изострили вниманието си, защото Чо и Потър се втурнаха нанякъде, надпреварвайки се. Оказа се обаче фалшива тревога и Джейн се върна към разговора.
- Имах предвид нещо по-различно. Случвало ли ти се е например да можеш да четеш мислите на другите.
- Не, никога. – Лили поклати глава
- Странно. Бях готова да се обзаложа, че се е така. А отгатване на настроенията на хората? Успяваш ли да довършиш нечие изречение наум, преди той да го е казал?
- Е, това не е толкова трудно. Разбира се, че ми се е случвало.
- Значи все пак има някаква възможност.
- Възможност за какво?
- Виждаш ли, има едно магическо умение, нарича се легалимантия, което е по-скоро вродено, от колкото подлежащо на заучаване. Мисля че ти би могла да го имаш.
- Четох за него. – след кратък размисъл отговори Лили – Не е ли нещо, което се появява един път на сто години?
- Не съм специалист, но мисля че е доста по-често срещано. Познавам хора, които го притежават.
Джейн усещаше, че трябва да каже нещо по-убедително, но реши да действа предпазливо. Не че нямаше доверие на Лили, но не беше разумно да говори по такива въпроси насред половината дом Рейвънклоу. В това време Грифиндор вкараха втори гол и Рейвънклоуци започнаха да недоволстват открито. Резултата беше равен и ако Потър хванеше снича, Грифиндор със сигурност щяха да спечелят.
- Доцент Ъндед, а вие знаете ли за партито по случай Хелоуин? – Лили явно беше решила да смени темата с нещо по-обичайно
- Не се сещам някой да ми е споменавал.
- Тази година професор Дъмбълдор е поканил оркестър таласъми, освен това помоли нас от магическия кръжок да помогнем в декорарирането, а всички ще са с костюми. Смятам, че ще бъде забавно. Вие ще дойдете ли?
- Защо пък не?! – отговори Джейн след кратък размисъл. Тя обичаше Хелоуин и когато имаше възможност го празнуваше с удоволствие. Намръщи се при мисълта, че ще трябва да търпи седящия до нея професор Снейп цяла вечер, но това беше твърде ниска цена за една иначе приятна вечер. Въпреки, че не можеше да се оплаче от липса на празници през последните няколко месеца – първо Бала по случай началото на учебната година, след това рождения ден на професор Флитуик, който се беше провел преди около седмица в учителската стая, преподавателската професия предлагаше доста приятни преживявания. – Имате ли нужда от помощ с декорирането? Едно време можех да измагьосвам доста правдоподобни прилепи.
- Мисля, че трябва да питате професор Дъмбълдор за това. Той е този, който организира празника.
Джейн нямаше особено желание да се среща с директора точно сега по каквито и да било въпроси, но може би щеше да успее да го попита някой път, докато се хранеха заедно на Височайшата маса. Досадния жужащ глас на коментаторката, която не знаеше дали симпатизира повече на собствения си дом или на Грифиндор, отново излезе на преден план и като се извини, Лили побърза да си сложи отново тапите.
Мача беше започнал да става донякъде безинтересен за преподавателката, тъй като на терена от доста време не беше станало нищо съществено, затова тя притвори очи и се облегна на парапета пред себе си. След малко се опита да погледне право надолу, но й се зави свят и се наложи през следващите няколко секунди да гледа в някакво дърво, което се намираше оттатък игрището в Забранената гора. Беше чела в някаква мъгълска книга, че ако някой има страх от височини, трябваше да избягва да поглежда право надолу, затова наистина се наруга за несъобразителността си.
Докато си играеше с малкото пискюлче, което висеше от ръба на шала й, Джейн се чудеше кога живота й в Хогуортс беше успял да стане толкова объркан. “А кога ли не е бил объркан?”, запита се тя наум. Сещаше се за един единствен период, откакто вече не беше дете – когато бяха заедно с групата. Историята с Ордена на феникса още я дразнеше – искаше да откаже на директора, но нещо я спираше. А това, че не можеше да разбере какво става в собствената й глава я дразнеше още повече. Колко жалко, че човек не може да прилага легалимантия на себе си, въздъхна тя.
Но не беше добре да се отпуска и самосъжалява тук пред децата. Затова Джейн побърза да прогони тези си мисли и да се съсредоточи в играта. Отвори широко очи и се огледа. Там на полето Роджър Дейвис крещеше нещо на Лазарус, който виновно свиваше глава между раменете си. Явно беше допуснал Грифиндор да отбележат точка за пореден път, затова целия отбор без Чо Чан, която си имаше други неща, за които да внимава, беше едновременно умърлушен и ядосан на горкото момче.
- Хвани поне веднъж топката, Лазарус! – чуваше се вика на един от биячите – Толкова ли си сакат и в двете ръце?!
- Опитвам се! – отбраняваше се Лазарус – Но всеки път минава много бързо.
Трибуната на Грифиндор се заливаше от смях, докато Рейвънклоуци мърмореха неудобрително. Само Лили и момчетата й все още не бяха успели да разберат за какво става въпрос заради тапите за уши. Практически беше сигурно, че това е последния мач за пазача. На Джейн й се прииска да му помогне с някое заклинание, но нямаше да е честно. Известно време помисли сериозно по въпроса, след което отхвърли идеята – момчето трябваше да се научи да преценява за каква работа става и за каква – не.
Резултата беше 100 на 30 за Грифиндор и Рейвънклоуската агитка започна да се отчайва. Всички знаеха, че Потър е доста по-добър търсач от Чо, пък и метлата му беше по-нова. Но все още никой не смееше да си тръгне, защото учениците вземаха много насериозно лоялността към своя дом. Само че все по-малко хора гледаха какво всъщност става на терена, дори момчетата, които в началото си пишеха домашните, се върнаха обратно към тази дейност.
Ето защо никой не забеляза блъджъра, който за малко за отнесе Потър и да уцели в главата негов съотборник. Джейн обаче наблюдавеше с интерес развоя на събитията. Мадам Хууч погледна неудобрително към двамата биячи на Рейвънклоу, които обаче се намираха на другия край на игрището и очевидно нямаха нищо общо. В това време Дейвис беше успял да отбележи нов гол за Рейвънклоу и трибуната навсякъде около Джейн сякаш се събуди от сън, веднага скочи на крака и започна да скандира.
В това време Потър, който донякъде се беше лишил от предишното си арогантно поведение, се оглеждаше предпазливо наоколо и като че ли временно беше забравил за снича. От своя страна Чо, която обикаляше стадиона на метлата си, като че ли беше забелязала нещо, защото се устреми към една от трибуните с максималната си възможна скорост. Потър явно също беше забелязал снича, защото се втурна да я изпреварва, като се държеше с две ръце за метлата си. Известно време двамата летяха почти един зад друг, но златния снич беше изчезнал. И двете агитки разочаровано седнаха обратно по местата си. Настана кратко боричкане за свободните скамейки, някой бутна Джейн и тя положи големи усилия, за да не падне върху вече седналите, и когато най-сетне успя да погледне към игрището, Чо Чан летеше към върха на учителската трибуна. Потър я последва със закъснение, като присвиваше очи към посоката, в която беше тръгнала. Едно не можеше да се отрече на търсачката, погледа й наистина беше орлов, въпреки че метлата й не беше особено нова. Рейвънклоуци отново се изправиха на крака и със затаен дъх чакаха да видят какво ще стане. В един момент Чо и Потър практически се сблъскаха във въздуха, след което с мъка разделиха метлите си и се спуснаха ниско към тревата. Когато най-после слязоха на земята, всички успяха да видят, че Чо държи снича.
Мадам Хууч наду свирката за края на срещата и двата отбора също слязоха на тревата. С ликуващи викове Рейвънклоуци се изсипаха на игрището да поздравят своите играчи. Скандираха се възгласи, пееха се песни, феновете прегръщаха и понасяха на ръце играчите, на игрището беше пълна суматоха. Джейн слезе заедно с учениците и без да му мисли много, прегърна един по един всички от отбора. Дори Лазарус беше радостен и обгрижен с внимание, защото беше успял да спаси последния гол. Лека-полека Рейвънклоуци започнаха да се изнизват от игрището в посока към замъка, където щяха да празнуват цял ден. Джейн се нареди към края на процесията, редом до Евфем и приятелите му и тръгна заедно с тях към замъка. Нямаше смисъл да търси друга компания – целия дом Рейвънклоу се беше събрал около играчите, а и учениците не изглеждаха отегчени от присъствието й. Джейн хвърли един последен поглед наоколо и тъкмо тогава забеляза как от учителската трибуна смръщено я наблюдава професор Снейп. “Непоносим човек, каза си тя наум, какво ли си мисли за мен? Че съм на акъла на децата от детската градина, щом съм тук с учениците.” Погледна го предизвикателно, но той не отмести очи от нея. “Е, да си мисли каквото си ще, няма да се занимавам с него сега.” И тя решително се обърна с гръб към трибуната и се хвана за раменете на Лили и още един Рейвънклоуец, като така попълни последната редица весели, скандиращи и пеещи ученици.


Хелоуин наближаваше все повече и повече с всеки изминал ден. Обхваната от празничното настроение, Джейн реши да не мисли за известно време за Ордена на феникса и се втурна да помага в декорацията. Въпреки че повечето неща щяха да се правят непосредствено преди празника, тя и професор Флитуик, заедно с кръжока за по-големите имаха работа поне една седмица преди датата. Дали щяха да измагьосват прилепите, които събираха в една неизползвана класна стая на първия етаж, или приготвяха тиквените фенери и специалните празнични гирлянди, двамата учители и учениците им работеха с въодушевление. В деня преди празника, всички изработени вещи се събираха общо в две малки класни стаи, и още една за прилепите. Някой от учениците си беше донесъл фотоапарат, и декориращата групичка се овековечи на снимка в стаята с прилепите, след което снимаха и двете стаи с принадлежности. Очертаваше се интересен празник.
Най-накрая вечерта на Вси Светии дойде и Голямата зала беше празнично украсена. Във въздуха пърхаха стотиците живи прилепи, а някои от учениците и дори учителите се бяха облекли в празнични костюми. Само Джейн Ъндед се приближаваше към учителската маса, сложила ръце в джобовете на дънките си показвайки тениската си с надпис "Черните вещици". Останалите учители я гледаха с учудване и само професор Дъмбълдор реши да й каже:
- Интересен костюм, Джейн. Но не трябва ли днес човек да се маскира като някое магическо същество или нещо такова?
Ъндед погледна директора открито за пръв път от седмица насам и дори му се усмихна.
- Толкова време се правя на толкова много неща, които не съм, че ми се прииска поне един ден да си спестя тези усилия. - усмивката й стана мечтателна - А днес съм просто Джейн от Кент.
Другите учители удобриха идеята, само Сивиръс Снейп замислено дъвчеше парче тиквен пай с гръб към нея и Джейн мислено му пожела да се задави. В залата се чуваше радостна глъчка, учениците от Рейвънклоу се надпреварваха да си показват чудновати празнични изобретения - ходещи хартиени човечета с тикви вместо глави, пеещи прилепи и тикви, мяучещи Хелоунски котки и други, които бяха направили специално за случая или пък просто не се беше намерило място за тях сред декорацията. Лили Смит измагьосваше цветни гирлянди във въздуха, а останалите надуваха контрабандно внесени или собственоръчно изработени свирки. Радостни от коренната промяна в поведението на техния дом, Ъндед и Флитуик ги наблюдаваха с възторг и обсъждаха на висок глас таланта на учениците си.
След празничната вечеря увеселението продължи с танцова забава под съпровода на таласъмския оркестър. На първата балада всички танцуваха и Голямата зала изглеждаше изключително тясна. Професор Дъмбълдор беше поканил на танц професор Макгонагъл, Снейп танцуваше със Спраут, доцент Ъндед с професор Флитуик, дори Хагрид опитваше да танцува, вдигнал половин метър над земята дребничката преподавателка по пророкуване професор Трелони.
Когато първия танц свърши, повечето учители побързаха да седнат и долу на танцувалната площадка бяха останали само професорите Дъмбълдор и Макгонагъл. Джейн Ъндед беше седнала във възможно най-далечния от Снейп край на масата и гледаше замечтано празничната украса и двойките танцуващи ученици. Спомняше си за друг такъв бал в същата тази зала преди много, много години. Разбира се, тогава беше много по-млада и жизнерадостна, и имаше поне няколко момчета, които се надпреварваха да получат вниманието й. По едно време дори се беше наложило Франк да се представи за нейно гадже, за да отпъди един особено настойчив ухажор. Обзета от носталгия, тя изобщо не забеляза как директора и заместничката му бяха престанали да танцуват и Дъмбълдор тихо спореше със Снейп:
- Отиди и покани момичето на танц, Сивиръс. – подканяше го той - Сега ви е времето. Аз съм стар, Флитуик също, а Джейн има нужда от компания на нейната възраст. Ти също, не помня да си се забавлявал въобще от бала по случай началото на учебната година насам.
- Нямам желание, професоре. - отговори му криво Снейп - Освен това знаете, че не я харесвам. Казах ви че единствената й цел е да ни използва и манипулира. Както, между впрочем на всички от нейния дом - добави тихо. - Винаги си имат свои цели. Не виждам защо бих искал да се навъртам близо до нея. Благодаря, но не.
- Глупости, Сивиръс. - каза директора и продължи все едно не са го прекъсвали - Джейни е добро момиче и ти само си измисляш, за да имаш оправдание да бъдеш вкиснат.
- Хайде, Сивиръс. - включи се и професор Флитуик - Какво правиш още тук, ставай.
Суматохата вече беше привлякла вниманието на Ъндед, която със смях и лошо предчувствие за това, което ще последва, проследи как двамата професори тласкаха Снейп, който се дърпаше и мръщеше, към нейната част на масата. Когато стигна до нея, театрално и подаде ръка и рече:
- Мадам.
Джейн гледаше едновременно развеселена и крайно досадена гротескното изражение на лицето на най-омразния си колега. Със съжаление си помисли, че няма как да откаже, но все пак хвърли по един поглед на другите двама професори. Дъмбълдор наистина я гледаше строго право в очите, а Флитуик се взираше умолително в нея, затова Джейн само въздъхна и се примири.
- Професоре - каза тя и пое ръката на Снейп.
Дъмбълдор и Флитуик се спогледаха ликуващи, а професор Макгонагъл, която тъкмо сядаше на масата, гледаше невярващо странната гледка - Снейп и Ъндед, хванати за ръка, си проправяха път към центъра на Голямата зала.
- Албус, - обърна се тя към директора - какъв е този странен театър долу на дансинга?
- Колегите ни са решили да се повеселят, Минерва - отвърна Дъмбълдор и направи знак на Флитуик. - Явно младите се харесват.
- Симпатична двойка са. - отвърна на свой ред Филус Флитуик
Професор Макгонагъл се усъмни, но нищо не каза. В съзнанието й ясно изникваха сцените от преди седмица, когато Ъндед и Снейп се разминаваха по коридорите, не без да си разменят няколко епитета. Тя се вгледа в учениците долу на дансинга, които ги зяпаха така втрещени, че забравяха да си затварят устите. Двамата преподаватели застанаха един срещу друг и, докосвайки се само с върховете на пръстите си, започнаха да се движат бавно в кръг.
- Очарователен костюм, мис Рейвъндейл. Прелесно одеяние, особено за едно селско момиче. - отбеляза подигравателно Снейп - Да не би шивачът във вашето село да е и кръчмар Шевовете вероятно наподобяват походката му вечер след дежурното надпиване с клиентите.
Е, явно професор Снейп не си беше губил времето и беше разучил нейната история чак до ранното й детство, щом знаеше дори името на селото, в което беше живяла с майка си. Ъндед обаче знаеше как да се защити и след като прецени, че е безопасно и наоколо няма друг, който да я чуе, каза:
- А вашата мантия очевидно трябва да наподобява цвета на любимата ви отвара, Сивиръс. Не че помага, ако съдя по вида на косата ви. Може би това е причината за вашето неизменно лошо настроение - отварите май не са отговорът на всичко.
Настъпиха няколко мига тишина, през които ясно се виждаше как професор Снейп добива все повече наситения отровнозелен цвят на мантията си. След като си пое въздух, той отговори смразяващо:
- А колкото до начина ви на преподаване - от който не един или двама ученици се оплакват - смятам че трудно може да се намери магьосник по-незаинтересуван от защитните магии от вас. Освен може би, ако претърсим цялата провинция.
Джейн отдавна подозираше, че не се радва на особена популярност сред дом Слидерин. Дали беше защото беше отнела, без тогава да има каквато и да било представа, предпочитания предмет на техния ръководител, или просто Слидеринци имаха по-различно отношение към Защитата срещу черните изкуства, тя не знаеше. Но никак не й се понрави напомнянето, че учениците от този дом, за разлика от останалите три, съвсем не я харесваха.
- С теб и твоите Смъртожадни приятелчета по петите ми, се налага да използвам повече нападателните магии. Някой ден пак ще се срещнем и тогава ще ви демонстрирам няколко нови. – най-найкрая отговори тя. Дори казваше истината или поне част от нея. Отдавна не се беше срещала със Смъртожадните и се надяваше скоро да не я сполети такава среща. Сама магьосница срещу такава измет не можеше да направи много повече от това да праща магии напосоки и да бяга бързо.
- Очаквам с нетърпение. - процеди Снейп през зъби. В този момент музиката спря и двамата с облекчение се отдалечиха колкото може повече един от друг. После, под предлог че са уморени, напуснаха тържеството почти едновременно, облекчени от факта че директора все още не се е сетил да ги окове един за друг. Беше жалко да се напуска празника, но нито Джейн, нито Сивиръс имаха намерение да се задържат повече в компанията на другия.
Когато най-сетне стигна в стаята си няколко етажа по-нагоре, Ъндед, доста изнервена, отвори със замах прозореца на непроветрената си стая. Тя беше едновременно вбесена, затова че трябваше да изтърпи неприятната компания на професор Снейп за цели десет минути и невероятно облекчена от това, че успя толкова лесно да се измъкне от нея. След малко взе китарата си и подкара едно любимо бавно парче, което полека я успокои и дори започна да се радва на остатъка от щастливата си безснейпова вечер.
Долу в подземието, също много изнервен, Сивиръс Снейп си приготвяше приспивателна отвара. "Какво си въобразяват всички?", мърмореше си той под нос, докато стриваше на прах парче рог от двурог. Той кипеше от гняв, защото не можеше да разбере на кого е ядосан повече - на професорите Дъмбълдор и Флитуик, които го принудиха на покани "онази Ъндед", както я наричаше най-често, на танц, на себе си, задето се остави да го накарат или на самата Джейн, защото не му отказа. Докато режеше корена от асфотел, той си припомни една стара случка от годините прекарани при смъртожадните.
Една вечер Черния Лорд се върна триумфиращ в щаба и каза доволен "Още един наш враг беше отстранен." По-рано вечерта той беше отишъл да посети госпожа Ъндед от Ордена на феникса, която беше предадена от собствения си съпруг. Всички замълчаха, докато той разказваше как тя страхливо се молела за живота си и другите смъртожадни си умираха от смях, особено въпросния съпруг, чието име по спомените на Снейп беше Джон Браун. Поради някаква причина тази история никак не се хареса на Сивиръс и той за пръв път се зачуди, какво ли щеше да бъде, ако той не беше станал смъртожаден. Дали живота щеше да бъде хубав, дали щеше да има хубави моменти? В този миг се взря в очите на Черния Лорд и като че ли успя да открадне малко парченце от спомена му, без той да забележи.
Снейп видя как победената Сюзън Ъндед се смее с цяло гърло въпреки насочената към гърдите й магическа пръчка. "Защо се смееш, жено?", попита Черния Лорд, "Не разбираш ли, че сега ще умреш?". Въпреки че нямаше вятър, косата на Сюзън се развяваше силно, а тъмните й очи святкаха със зловещи пламъци. "Трябва да ти е много мъчно" каза му тя гордо, "защото не можеш дори да докоснеш най-ценното ми притежание. Тя е на сигурно място в Хогуортс и ще дойде време, когато ще отмъсти за мен. А на онова куче, мъжа ми, предай, че ще го чакам в Ада." След това блесна лъч зелена светлина и жената се свлече бездиханна на пода.
Дали дъщеря й знае за това, помисли си Снейп разсеяно. За момент през ума му мина мисълта че дъщерята на такава жена не би могла да бъде шпионин на лорд Волдемор, но той бързо я пропъди. Малката госпожица Браун със сигурност беше последвала стъпките на баща си, а историите за сблъсъците й със смъртожадните бяха без съмнение измислени. Трябваше да я държи под око, след като директора беше толкова доверчив.
Сивиръс се съсредоточи в отварата си, но скоро разбра, че няма нужда от нея. Малкото досадно същество не можеше да му причини повече проблеми отколкото един комар. Той с удоволствие установи, че някъде отдалеч се носи мелодията на любимата му песен, скоро се успоко

Не че някой ме чете, ама аз продължавам да пускам, дано някой се излъже.




На следващия ден Джейн покани Лили на чай след часовете. Искаше да си поприказва с нея по въпроса с легалимантията, пък и беше любопитна как ли е завършил празника. Двете се срещнаха в Голямата зала след вечерята и тръгнаха заедно нагоре към стаята на Джейн. На стълбището се разминаха с няколко преподаватели, сред които и професор Флитуик, който ги поздрави учтиво.
- Тази вечер Лили може да се прибере малко по-късно в стаята си, имаме да обсъждаме нещо. Но обещавам да я изпратя дотам.
- Много добре, Джейн. – отговори професора видимо доволен, след което пожела приятна вечер и продължи надолу по стълбите.
Доцент Ъндед го изпрати с поглед, докато с учудване си мислеше, че професора твърде лесно й позволяваше да се разпорежда с неговия дом и неговите ученици. Тогава за пръв път си помисли, че е напълно възможно професор Флитуик да я обучава за негов заместник и тази мисъл не й се понрави. Все пак, той не беше толкова стар и спокойно можеше да преподава поне още няколко години.
- Знаете ли, доцент Ъндед, - каза Лили – из училище се говори, че професор Флитуик скоро ще се пенсионира. Ще бъде жалко да не ни преподава повече.
За кой ли път Джейн подскочи на мястото си. Просто не беше нормално за момиче, което не владее легалимантията, да налучква така мислите й. След няколко секунди обаче се успокои. Професор Флитуик ги беше задминал на стълбището и момичето беше казало нещо за него. Не се изискваха специални умения за това.
- Интересно. – промърмори накрая Джейн – Ако наистина е така, кой ли ще го замести?
- Ако не ни пратят отново някой пън от министерството, мисля че има голям шанс да сте вие. Стига да искате.
- Не съм сигурна дали ще успея да се справя с вълшебството. – отговори Джейн замислено – Не съм учила за това и сигурно няма да съм аз.
- Жалко. – отговори Лили – Лошо ни се пише тогава.
И двете предпочетоха да изоставят тази подтискаща тема и не казаха нищо повече, докато се изкачат до петия етаж.
След като влязоха в стаята и се настаниха на столовете, Джейн се зае да приготви, или по-точно измагьоса чая. Лили седеше в креслото с котката Мъри, разположила се на коленете й и наблюдаваше дъжда, който барабанеше по външната страна на прозореца.
- За какво искахте да си говорим, доцент Ъндед? – попита момичето, докато разсеяно галеше животинката по главата
- Не знам дали си спомняш, но имаме да довършваме един разговор, който започнахме по време на куидичния мач.
- А, да. Обаче какво има да довършваме? Сигурна съм, че не владея легалимантия. Онзи ден проверих в библиотеката и наистина се оказа, че това е доста рядко умение. Среща се по-рядко от зоомаговете и метаморфмаговете, взети заедно. А пък аз не познавам много метаморфмагове. Практически е невъзможно.
Джейн само поклати глава, докато поднасяше чашата на събеседничката си.
- “Няма невъзможни неща, само малко вероятни” – това е една моя много любима мисъл, която едно време учителката ми по аритмантика обичаше да повтаря.
- И така да е, много малко вероятно ми изглежда.
- Да, ако вярваш на написаното в книгите. Само че що се отнася до тия неща, много често информацията изобщо не стига до тях.
- Как така? Почти съм сигурна, че всички зоомагове трябва да се регистрират в министерството на магията. Като професор Макгонагъл.
- Да, трябва. Обаче в горния на моя випуск имаше трима нерегистрирани зоомагове, един метаморфмаг и един легалимант, който си беше самороден талант.
- Уау. – за известно време Лили не успя да каже нищо друго – И вие как разбрахте? Хванаха ли ги?
- Някои. – отвърна кратко Джейн – Но така и не ги накараха да се регистрират. И после се чудим откъде идва всичкия този упадък в магьосническия свят.
Известно време двете пиеха мълчаливо чая си. Единствения звук, който се чуваше, беше тихото падане на капките вода върху перваза на прозореца. Накрая Лили първа наруши мълчанието:
- А кое ви кара да мислите, че имам такива способности?
- Това вече е един хубав въпрос. – усмихна се Джейн и безцелно разръчка въглените в камината. След това отиде да провери защитите на вратата, погледна през прозореца и чак тогава заговори с тих глас, който още малко щеше да стане на шепот. – Виждаш ли, самата аз съм минала по този път, само че ме забелязаха по-рано и ми обясниха всичко.
Сега вече Лили отвори уста от изненада.
- Никога не съм си помисляла, че сте легалимант. Значи можете да ми четете мислите? И на всички останали?
- Стига да приложа съзнателно усилие. И то не на всички. Професионалните аврори например ги учат как да закриват съзнанието си към такива като мен. Няма да ти разправям глупости от типа на това как никога не съм надничала из съзнанието на ученик. Правя го непрекъснато. Но за дребни неща – дали си е написал домашното, дали мисли да върши поразии в междучасието. Поне аз, от всички хора, съм научена от ранна възраст, че трябва да се уважава личното пространство на останалите. Стига да не са опасни за мен или за обществото. Което, разбира се, трябва някак да се установи. Надявам се да не си разочарована от мен. – каза накрая Джейн, докато наблюдаваше изражението на ученичката си
- Не, по-скоро съм малко шокирана. А има ли други като вас в училището?
- Има – отговори тихо Джейн – двама преподаватели. За тях знам.
- Нека да позная, единия е професор Снейп. Имам чувството, че винаги знае кой какво готви. Особено Потър, горкия никога не успява да се скрие от него.
- Толкова по-зле за Потър. – със смях отговори Джейн – Но в момента говорим за теб. Има няколко прости упражнения, които биха ми показали имаш ли дарба или не. Ако искаш, може да ги пробваме още сега.
Упражненията се състояха основно в отгатване на разни неща – Джейн си намисляше нещо и Лили трябваше да го познае, после скриваше някъде някакъв предмет и момичето трябваше да разбере какъв е само като гледа в очите на преподавателката. Пробваха всяко нещо по няколко пъти, но резултата не съвпадаше изобщо с очакванията на учителката. От всичко това излизаше, че Лили няма кой знае каква дарба за легалимантия, а това противоречеше както на наблюденията, така и на интуицията на преподавателката.
- Лоша работа, Лили. – предаде се накрая Джейн и седна на стола пред камината, като си разтъркваше очите – Или не съм запомнила добре как се прилагат тези неща или не мога да се отпусна достатъчно, за да видиш нещо.
- Е, аз и без това не влагах кой знае каква надежда в цялата работа. – прокоментира Лили - Прекалено фантастично ми се струва за едно обикновено селско момиче като мен да притежава такава дабра.
- Хайде сега. Нито аз съм от града, нито пък някои от най-добрите магьосници, които познавам. Пък и не мисля че има някакво значение. Знаеш ли какво ще ти кажа – нека да опитаме пак, като този път аз само ще гледам, а ти ще отгатваш мислите на някой друг. Мисля че би било сравнително безопасно да доведеш следващия път Евфем. Едва ли ще разбере за какво го караме да върши всичко това, а пък след това всичко бързо ще изхвърчи от русата му главица.
- Доцент Ъндед, а защо трябва да се пази всичко в такава тайна? – попита след малко Лили. - Честно казано, не разбирам какъв е проблема ако ще всички да научат. В крайна сметка рано или късно така и ще стане.
Джейн остави чашата си на бюрото и започна привидно разсеяно да крачи из стаята.
- На пръв поглед, - заговори тя след малко – няма особен смисъл и не си струва усилията да се крие такова умение. Но само на пръв поглед, уверявам те. Дори най-обикновения на вид магьосник би се постреснал, ако знае че пред него има легалимант. Приятелите започват да странят от тебе и всички се затварят в себе си, дори само ако минеш пред тях. Но не е това същинския проблем. Има случаи, когато владеенето на такова умение ти предоставя, както биха казали мъгълите, право само на един изстрел – докато противника не знае за него и не очаква нападение. Затова лично аз съм на мнение, че е добре човек който има такива способности, да ги прикрива най-внимателно до момента в който наистина се нуждае от тях.
След този монолог в стаята настъпи продължителна тишина. Чу се как Мъри с прозявка протегна лапички към пода и няколко секунди по-скоро тупна долу на всичките си четири крака. Обърната с гръб към Лили, Джейн се взираше в пламъците на камината, а пред очите й плаваха цветни петна.
- Доцент Ъндед, - прошепна накрая Лили – от какво се страхувате?
Учителката бавно се обърна в посока на гласа й и се загледа в ярките червени пламъци, които все още играеха пред погледа й.
- Аз ли? – отговори най-накрая тя – Обичайното, предполагам. Страхувам се от тъмнината. И от всичко, което може да изскочи от нея. Особено извън портите на замъка.
Последните думи бяха по-скоро промърморени, но Лили чу и разбра много добре. Любимата й учителка не беше дошла в Хогуортс случайно или поради необичайно голямо желание да преподава. Тя беше беглец, който се укриваше от нещо или по-скоро от някого, а преподаването беше по-скоро хоби.
Подобни мисли се въртяха и из главата на по-възрастната от нея учителка. Момента беше за нея особено тягостен, тъй като по природа беше весел човек и не обичаше да мисли за проблемите си. И въпреки всичко трябваше да намери някакво разрешение.
Двете поприказваха още малко, но без особено желание. След това Джейн видя, че вече е станало късно и отиде да изпрати момичето до кулата на Рейвънклоу. Орела като че ли беше задрямал, тъй като въпроса му не беше особено интелигентен, и двете без проблеми влязоха вътре. В общата стая не се виждаше жива душа. Самата тя не се беше променила особено от ученическите години на Джейн, но въпреки това тя я разгледа обстойно, преди да се отправят към момчешките спални.
- Така и не ми казахте кой е втория. – констатира Лили, докато се намираха все още по средата на стаята
- И за първия нямаше да ти кажа, ако не се беше сетила сама. – отговори Джейн – И мисля че така е най-добре. По-добре не говори за това с другите. Поне засега не мисля че ги засяга.
- Няма. – обеща Лили, въпреки че не беше особено щастлива от това
- И елате тези дни да репетираме малко. Това че не можахте да свирите на Хелоуин, не значи че не може да се класирате за коледния концерт.
- Ще се постарая да събера останалите. Лека нощ, доцент Ъндед.
- Лека нощ, Лили.
Лили отвори вратата на вътрешното стълбище, а Джейн почака в общата стая, докато стъпките й заглъхнат, след което се отправи бавно към изхода. Въпреки че беше късно, изобщо не й се спеше. Имаше да помисли по някои въпроси, а изобщо не й се връщаше в стаята.
След като се разхожда в продължение на доста минути по слабоосветения коридор, накрая я заболяха краката и реши да отиде някъде, където можеше да седне. Наоколо имаше доста празни класни стаи, но някак си не я привличаше мисълта за прашните чинове и миризмата на билки. За нейно щастие само на два етажа от нея се намираше класната стая, която й беше любима още откакто беше първи курс в Хогуортс – класната стая по Вълшебство.
Отиде до първия ред банки, където обикновено сядаше като ученичка, за да не пропусне нищо от думите на професора, седна по средата на реда, събу си обувките и кръстоса крака на седалката. Беше време да се мисли.
“Да допуснем, започна Джейн, че не се присъединя към Ордена. Тогава какво? Ще си остана както и досега – параноична отшелничка. Макар че няма да има нужда да бягам, и ще мога да се разхождам спокойно из замъка. Евентуално и до Лондон, през деня и с някой друг. В някой хубав ден ще ме срещнат смъртожадните и тогава ми е спукана работата. Нее, така не се живее. Дори да съм много предпазлива, накрая току-виж Ордена изгуби и се окажа в първоначално положение. Неприятно, Джейни, много неприятно.“
“От друга страна, въобще не ми харесва този орден. Имам чувството, че нищо не правят. Взели ги капите, там сигурно е пълно с предатели. Сивиръс Снейп, ако участва разбира се, едва ли ще е единствения, въпреки че може да е най-важния. Не би ли било опасно самото ми появяване там? Може би е по-добре да си пазя кожата, докато все още я имам....”
За съжаление и двата потока на разсъждения се струваха на Джейн някак недостатъчни. И сляпото хвърляне в борбата, и глупавото укриване бяха крайни варианти, които не й харесваха. Ако имаше желание да бяга, отдавна вече щеше да е заминала да кажем за Рио де Жанейро, където можеше да си смени името и да заживее относително спокойно. Самата тя не искаше нищо за себе си, но имаше един дълг, който все още не беше успяла да изплати. Беше се зарекла да отмъсти за майка си и беше време да намери най-добрия начин да го направи. Въпреки, че ордена не й харесваше, той й предлагаше относителна закрила и възможност да изчака най-подходящото за целта време.
Младата жена въздъхна. Със или без особено желание, беше дошло време да се обвърже с организация. Полека стана от мястото си, обу си обувките и се протегна. Професор Дъмбълдор сигурно беше още буден, затова реши че може да го потърси. Отправи се към стълбището и започна да слиза. По пътя си срещна Сивата дама, която се разхождаше с призрачно копие на мемоарите си в ръка, и й кимна приятелски, след това отникъде изскочи пазача мистър Филч, който я огледа отгоре до долу, разбра че не е ученичка и разочаровано й обърна гръб. Имаше доста път до директорския кабинет, но Джейн не бързаше. Когато най-сетне стигна до него, тя протегна магическата си пръчка към върха на водоливника и почука три пъти. Радваше се, че сега като преподавателка знаеше този сигнал за известяване на директора, иначе трябваше да виси тук, докато той реши да излезе по някакъв повод навън. След малко в стената се отвори миниатюрна пролука, която започна бързо да се разширява, докато заприлича на дупка на врата и тогава от нея излезе директора по халат и нощна шапчица.
- Е, Ъндед, надявам се поне да е важно. – каза той и се прозина – Сънувах един такъв приятен сън.
- Съжалявам, директоре. – отговори гузно Джейн – Реших, че може да не сте заспал още. Аз, такова, реших да се присъединя към Ордена на Феникса.


Само няколко дни минаха откакто Джейн беше взела решението си и професор Дъмбълдор я заведе на първото й събиране на Ордена. Щаб-квартирата беше някаква стара занемарена къща, защитена от заклинанието Фиделиус. Нямаше време да я огледа както трябва, но беше очевидно, че едно време е принадлежала на някой знатен магьоснически род. Вътре се наложи да предаде магическата си пръчка за съхранение, очевидно все още не й вярваха напълно, след което веднага я накараха да положи някаква клетва, която за щастие беше чисто формална и не я обвързваше по никакъв начин.
Тези порядки бяха нови и странни за нея, но Джейн не се оплака. Знаеше, че ще трябва да спазва техните правила, докато е в Ордена и практически не се учуди от тях. По-интересна й беше цялата гмеж от хора, изпълващи помещението. Кои бяха те? Защо бяха дошли в Ордена? Въпроси, на които засега не можеше да си отговори. Теоретично погледнато, би могла да използва специалните си умения, но трябваше да е наистина луда, за да го направи. Не можеше да рискува да налети на някой оклумант и да се разкрие веднага. Макар че, от друга страна, професор Снейп беше тук, а той знаеше.
“Спокойно, Джейни. Просто се ослушвай и внимавай. Много неща могат да се разберат от едно обикновено наблюдение.” И тя започна да наблюдава. Най-напред видя възрастен магьосник, когато някой, очевидно по невнимание, нарече “господин Дъмбълдор”. Явно това беше брата на директора, за когото само беше чувала до този момент. В единия ъгъл седеше червенокосо семейство, което наброяваше поне пет члена – бяха дошли с децата си – това със сигурност трябваше да са Уизлиеви. Професор Снейп седеше с непроницаемо изражение в другия край на стаята. Професорите Дъмбълдор и Макгонагъл бяха повече или по-малко ясни, но в далечината на стаята между групичка хора стърчеше лилава прическа, която беше добре позната на Джейн. Тъй като същинското съвещание още не беше започнало, тя си позволи да стане от мястото си и да отиде да погледне отблизо. И наистина не се беше излъгала – това беше добре познатата й Нимфадора Тонкс, която понякога в миналото беше идвала на концертите на “Черните вещици”, водена от две по-големи приятелки.
- Хей, Дора! – тихо поздрави Джейн. Веднага съжали за избора на обръщение, тъй като другата жена се намръщи, когато чу името си. Освен това се наруга и затова, че изобщо реши да използва име. Тук хората избягваха да се обръщат по имена един към друг, освен по крайно наложителни официални причини.
- Джейн, ти ли си? – най-накрая я позна и извика малко по-силно, отколкото беше нужно – Мислех, че вече не си между живите.
- Значи прекалено бързо ме отписваш. – усмихна се Джейн в отговор
- Момчетата също ли са тук?
- Не, само аз. – тя подтисна неприятното чувство в стомаха си – Момчетата са в Европа, поне доколкото знам. Значи завърши училище? Какво работиш?
Джейн не обичаше да разпитва по този начин, но нямаше никакви новини от познатата си от толкова дълго време, че не можа да се удържи.
- Завърших преди пет години. – гордо отговори Дора – Сега съм аврор. Ами ти?
- Аз ли? – за момент Джейн се зачуди дали да не излъже, но бързо се отказа – В момента преподавам в Хогуортс, ЗСЧИ. Също така помагам на едни хлапета да си основат група
- Също като едно време, а? Още си спомням как тичаше след момчетата в хотелските им стаи да им събираш дрехите от пода и да ги пращаш да се перат.
Двете жени се засмяха тихо, а всички съседи се обърнаха любопитно към тях. Явно събранието беше напът да започне, затова Дора предложи на Джейн:
- Искаш ли да дойдеш с мен и да седнем ей там?
Джейн проследи накъде сочи приятелката й, но там видя само неприятната физиономия на Сивиръс Снейп.
- Искаш да седнем до професор Снейп? – попита тя невярващо
- Не, разбира се. От дясната му страна, Снейп му е обърнал гръб. Казва се Лупин.
- Да седнем. – съгласи се бързо Джейн и добави – Изглежда симпатичен. Особено на фона, на който е застанал.
Без да бързат, двете се придвижиха до мястото, където седеше въпросния Лупин. Джейн го попита дали местата са свободни и след утвърдителния отговор Дора седна до него. Скоро в стаята дойде професор Дъмбълдор и всички побързаха да се настанят около масата.
- Честно казано, радвам се че не се намирам в непосредствена близост до професор Снейп. – прошепна Джейн – Всеки ден седя до него на Височайшата маса в Хогуортс.
- Лош късмет. – отговори Дора Тонкс и извади пергамент и перо от малката си чантичка. Явно я бяха избрали за протоколчик, защото започна да записва още с първата изречена дума от страна на професор Дъмбълдор. Джейн беше леко разочарована, тъй като очакваше, че ще може да си разменя по някоя дума със старата си приятелка по време на съвещанието. Все пак не беше толкова фатално, така че реши вместо това да си запълни времето с нещо друго. Обърна се леко към Дора, и създавайки илюзията, че разглежда мастилничката й, се опита да огледа колкото се може по-добре въпросния Лупин. Той беше по-възрастен от Дора, дори по-възрастен от нея самата, но това не беше кой знае какъв проблем. Имаше леко измъчен вид, косата му вече беше прошарена, но пък изглеждаше в значително добро разположение на духа. И точно докато тя го изучаваше, той се опита да погледне крадешком към Дора. Явно тук ставаше нещо, помисли си с интерес Джейн.
Събранието като цяло беше скучно, макар че се обсъждаха важни въпроси като например възможността смържадните да превземат Хогсмийд. За съжаление на Джейн, никой не изказа мнение, което да беше поне донякъде логически издържано и да съдържа нова, неизвестна поне за нея информация. Вече съвсем досадена, тя започна да разглежда лицата на магьосниците, насядали около масата с надежда да види някой познат. И наистина, имаше поне няколко човека, които беше виждала преди, но те или не гледаха в нейна посока, или въобще не я помнеха. Накрая започна да зяпа съвсем напосоки из стаята, когато погледа й попадна върху необичаен на вид мъж, който също гледаше към нея. Той имаше рошава черна коса и брада и усмихнато изражение на лицето, като че ли нещо го забавляваше особено много. Известно време двамата се гледаха в очите, след което мъжа помаха с ръка и се ухили. Джейн също му махна предпазливо и му се усмихна.
Почти веднага обаче вниманието й беше привлечено от гласа на професор Дъмбълдор, който беше започнал да говори разпалено за нещо, свързано с
Министерството на магията, така че тя побърза да се съсредоточи в неговото изказване и бързо забрави за непознатия.
Мероприятието свърши малко след полунощ. Наистина, по втората тема се изказаха по-интересни мнения, но като цяло поне за Джейн събранието беше губене на време. Добре поне че можеше да издържа да стои будна до късно, така че не успя да заспи както някои други по-възрастни или просто уморени магьосници.
Всички бързаха да си ходят, включително Дора Тонкс, която се извини че утре рано има работа за вършене, но пък си остави адреса и помоли Джейн да й пише. Когато най-накрая и тя се накани да си тръгне, в къщата бяха останали само тя и още двама магьосници – професор Дъмбълдор и чернокосия, който й беше помахал по време на първото обсъждане. Директора тъкмо си беше взел довиждане и тръгнал към изхода, а тя се опитваше да го настигне, когато иззад гърба й долетя гласа на непознатия:
- Ей, Джейн! – извика той за голямо нейно учудване. Двамата с професор Дъмбълдор моментално се обърнаха назад.
- Откъде ми знаеш името? – учудено попита тя
- Ама това наистина си ти! – той искрено се зарадва – Реших, че ми се привижда.
Ъндед остана безмълвна за няколко секунди, опитвайки се да си спомни къде точно е виждала този човек. През това време директора направи няколко крачки към него и каза спокойно:
- Надявам се, че това което си намислил е разумно, Сириус.
- Само няколко чашки уиски, професоре. Ако, разбира се, дамата се съгласи. Както знаете, ние с нея сме стари познайници.
- Както си си решил, Сириус. А, ти, Джейн – обърна се към нея директора – не се притеснявай от тази луда глава. Може да изглежда страшен понякога, но всъщност е съвсем безобиден.
И още преди Джейн да успее да отговори каквото и да е, директора й връчи магическата пръчка, пожела довиждане, излезе от преддверието, в което се намираха и след малко вече затваряше входната врата. За момент се подвоуми дали да не се извини и да не си тръгне. Но пък факта че въпросния Сириус я познава, беше достатъчен за това любопитството й да я накара да остане.
- Значи, казваш се Сириус. – констатира Джейн и погледна към него – Съжалявам, но не те помня.
- Това не ме разочарова особено. Затова пък аз те помня доста добре. Ти си
Джейн Ъндед, нали така? Бях голям почитател на групата ви едно време.
Изключително поласкана, Джейн не знаеше какво да отговори. Вече рядко се случваше някой да помни групата й, а още повече – нея самата.
- А сега, ако искаш да се възползваш от поканата ми да пийнем по нещо, може да ме последваш към горния етаж. Там си държа пиенето, както и музиката.
- Слушай, Сириус, - заговори най-сетне Джейн, докато оглеждаше необичайната обстановка – ще ми кажеш ли как ти е фамилията? Мисля че е честно така, ти тъй или иначе знаеш моята.
- Предполагам, че мога да ти я кажа. – отговори той след кратък размисъл – Все пак не е тайна. Блек ми е фамилията, със сигурност трябва да си я чувала.
- Даа, това обяснява доста неща. – и Джейн действително се сети че е чувала за известния магьоснически род Блек, както и за конкретния негов представител Сириус, който беше един от зоомаговете, за които беше разправяла наскоро на Лили. Интересно, кои ли бяха другите? – Интересна къща си имаш.
- А, стара съборетина. – махна с ръка Сириус – Става колкото човек да си скрие главата от дъжда. Така ме сърбят ръцете, ако не да я съборя цялата, поне да й направя един ремонт. Сигурно не е виждала майстор от поне сто години.
- Майстор? Сириус, съжалявам, че ти го казвам, но говориш малко като мъгъл.
- Все още? Е, някои неща не се променят. Едно време се научих, за да дразня майка ми и баща ми. От някои неща явно още не мога да се оттърва. Като се качим горе, ще разбереш по-добре.
Джейн замълча, тъй като започна да се задъхва от изкачването на стръмните стълби. Странно, това досега не й се беше случвало на стълбите в Хогуортс, но пък там не беше се опитвала да говори с някого, докато се изкачва.
- Е, стигнахме. – обяви домакина, след като се изкачиха до втория етаж. – Върви след мен. И внимавай с паяжините, още не съм ги разчистил. Нали разбираш, освен мен никой не се качва тук.
Джейн го последва мълчаливо, като леко запретна полите на мантията си. Пода и част от пространството между стените действително бяха покрити с паяжини, пък и друг боклук, на който тя се опита да не обръща внимание. След малко вървене по широк коридор, двамата се озоваха пред врата, която си личеше че скоро е била отваряна.
- Заповядай – Сириус отвори вратата и я покани вътре. Джейн се огледа любопитно наоколо – стаята, за разлика от цялата къща, беше декорирана в златисто-червено, имаше знамена на Грифиндор и много плакати по стените.
- Не е кой знае какво, но се старая да ги поддържам. – извинително каза той – Заповядай, седни.
- На мен ми харесва. – усмихна се Джейн, докато се настаняваше на покритото с червена покривка легло - макар че лично аз бих избрала други цветове.
- Знам. Рейвънклоу, нали?
Тя кимна.
- И като си говорим за различия, доколкото помня ти не обичаше уиски. Големи количества джин и, евентуално ако има останал, тоник.
- Вече не пия толкова много, освен по изключение. А ти откъде помниш толкова много за мен? Самата аз вече съм забравила повечето от тези неща.
- Ами, оказа се, че главата ми има почти безкраен капацитет за съхраняване на не особено полезни за всекидневния ми живот спомени. Например се сещам, че се промъквахме в Хогуортс на един Хелоуин с приятелите ми, защото чухме че училището вече си има собствена рок-група. Успях да проследя и началото на групата ви след училище, “Черните вещици”. Но после бях, хммм, възпрепятстван. Макар че трябва да отбележа, когато най-накрая успях да чуя записите ви, бях доста впечатлен.
Докато говореше, Сириус беше успял да извади отнякъде бутилка и две чаши и да ги остави на масата. След това измъкна от една секция стар грамофон и като намести върху него една плоча, попита гостенката си:
- Надявам се, че нямаш против да послушаме Орисниците. Или пък вашата група. Няколко феи успяха да прогризат дупки в останалите ми плочи и нямам почти нищо друго.
- Орисниците е добре. – отговори Джейн и огледа оставената на масата бутилка. Като че ли пиенето беше добро. След малко откъм грамофона зазвуча позната музика и Джейн разтръска косата си по навик. Сириус седна на стола срещу нея и наля в двете чаши.
- За какво ще пием? – попита ентусиазирано Джейн
- Трябва ли да е за нещо конкретно?
- Така е прието в цивилизованите страни.
- Е, добре, да пием тогава за училище. Предполагам нямаш нищо против.
Пиха за училището, после и за други неща, а междувременно си поговориха. Джейн си призна, че преподава в Хогуортс по ЗСЧИ, а Сириус мъгляво подметна, че в момента си търси някаква работа. След това пиха още, приказваха си, танцуваха и изобщо се забавляваха както намериха за добре. По едно време Сириус изчезна някъде, вероятно за още джин, а опиянената вече Джейн полегна на леглото, на което седеше. В това време отнякъде дотича дребно грозно същество, което започна да я разпитва коя е и от кой магьоснически род е, и тъй като беше подпийнала, Джейн не се церемони особено с него. Първо го наруга, после му каза че е от рода Ъндед и смята да го превърне в гъба, след което досадното същество избяга с писъци без да се разбере дали заради потеклото й или по-скоро заради заканата. Когато накрая домакина се върна с нова бутилка джин, намери гостенката си заспала върху собственото му легло, въздъхна, метна отгоре й едно одеало и придържайки шишето под мищницата си, заслиза по стълбите без особена координация на движенията.

Един следобед Джейн Ъндед беше полегнала напряко на леглото си и просто съзерцаваше планинския връх, който се виждаше през прозореца. В скута й се беше свила шарената котка, която тихичко мъркаше, докато стопанката й я галеше по козината. Преди няколко дни се беше състояло събранието на Ордена на феникса, на което Джейн отиде със скептично настроение, а се върна със страшен махмурлук. Добре поне, че успя да се оправи преди да влезе в час, иначе можеше доста да се изложи пред учениците. Същата вечер тя се запозна с магьосника, за когото в момента си мислеше, и който, в крайна сметка успя да я напие. Не че беше влюбена или нещо такова, но всичкото това внимание определено й допадаше.
- Няма да повярваш какво научих за тебе! – с тези думи Сириус Блек я беше събудил на сутринта след стабилния запой
- Какво пък толкова интересно може да се научи за мен? – отговори му в просъница Джейн, докато си слагаше очилата. Явно беше заспала след като беше изпила доста джин предната вечер, тъй като сега тавана леко се въртеше пред очите й. – И откъде, ако не е тайна, го научи?
- Предполагам, че си спомняш Крийчър, домашното ни духче. Каза, че снощи те видял тук и започнал да те разпитва. Естествено, казах му че не е негова работа да разпитва гостите ми, но едва ли ме е чул. Та той ми каза нещо доста интересно за родословието ти. Оказва се, че рода ти е на около сто години и в него няма нито един мъж, освен за кратко време и по изключение.
- Предполагам, че просто не са имали късмет. Двама са се удавили, един е изчезнал безследно, а един се е разболял от треска и после се е споминал. На теб, обаче, изглежда ти е забавно.
- Не се смея на теб. Просто Крийчър изглежда се страхува от теб, което поне на мен ми е забавно. Нали разбираш, обикновено ходи да досажда на приятелите ми и се опитва да ги изгони, защото имали мъгълска кръв.
- Е, щом ти е смешно, забавлявай се. Аз мисля да полежа още малко, докато Земята спре да се люлее.
За нейно съжаление, обаче не можа да лежи още много, тъй като според часовника й съвсем скоро щеше да стане време за закуска в Хогуортс, където се надяваше че ще може да се свести с помощта на малко кафе. Така че съвсем скоро трябваше да си вземе довиждане със Сириус и да си тръгне от къщата му. След като огледа площада навън през прозореца, тя реши че може да излезе безопасно и се магипортира в Хогсмийд. Чистия въздух си каза думата и след като извървя цялото разстояние до училище, тя се чувстваше доста по-добре от преди, затова отиде направо на закуска, като пътьом се отби до тоалетната, за да си оправи малко косата.
И ето че сега лежеше на леглото в стаята си и си спомняше за случката. Професор Дъмбълдор беше казал, че къщата на Сириус е обезопасена възможно най-добре, затова Джейн не се беше притеснила от това че прекара там цяла нощ. Замъка отдавна й беше писнал и се радваше че успя да се разнообрази поне малко. Беше получила покана да го навести пак някой път или да остане след следващото събрание, но Джейн не беше сигурна, че това ще е разумно. Не смяташе че трябва да вярва докрай на Сириус, още повече че не можеше да го изключи като потенциален шпионин на Черния лорд. От друга страна ако идваше без предупреждение и си тръгваше предпазливо, вероятно можеше да ходи. Все пак къщата беше щаб на Ордена на феникса и професор Дъмбълдор сигурно я беше натъпкал със защитни заклинания. Пък и сега, когато вече беше учителка, нещата за нея, поне донякъде се променяха. Волдемор със сигурност все още искаше да я хване, но сега след като беше под закрилата на професор Дъмбълдор, той беше този, който трябваше да внимава повече.
Джейн реши да остави засега този въпрос и да отиде да свърши нещо полезно, като например да се изкъпе. Беше четвъртък следобед и дамския клуб щеше да се събере съвсем скоро в банята на преподавателите.
Този път Джейн слезе долу облечена с мантията си, като държеше халата преметнат през ръка. В замъка беше станало хладно, тъй като навън беше паднал първия за сезона сериозен сняг. За нейна радост в банята беше топло – излизаше пара от всеки отворен кран, а в преддверието беше запалена малка камина.
Минерва и Помона вече бяха пристигнали и тъкмо се събличаха, така че Джейн ги поздрави и се зае със същото. Докато ги изкачваше да си подредят нещата, тя се погря малко пред камината, след което трите влязоха в основното помещение. След като им помогна да приготвят ваната, по стар навик отиде да се измие набързо под душа и с известно закъснение след тях се вмъкна в цветната пяна. Малко след това пристигна и професор Синистра, също взе набързо един душ, след което се присъедини към тях.
- Направо съм се вкочанила. – оплака се тя – Снощи сме стояли поне два часа с учениците горе на кулата, преди да се съберат облаците. Голям студ беше, пък и духаше вятър. Май трябва да отида при мадам Помфри да ми даде нещо за простуда.
- Бих могла да те размачкам. – предложи си услугите Джейн – След като излезем оттук. Знам от леля ми, че помага да не се разболее човек.
- Много ще се радвам, ако го направиш. Направо не мога да си намеря място от студ от снощи насам.
Аврора Синистра дори потрепери във водата, явно беше доста намръзнала, след което се потопи до брадичката.След малко Помона предложи да поиграят карти, което всички удобриха. Само Аврора се поколеба за малко дали няма да й е твърде студено да си държи ръцете извън водата, но реши и тя да играе. Измагьосаха мраморна масичка в средата на басейнчето, след което Джейн се зае да раздаде картите.
Изиграха три игри на бридж, две от които Джейн и Минерва загубиха, а една спечелиха. После им омръзна и прибраха картите и масичката и започнаха да си приказват. След като изслуша разговора за предстоящото водене на учениците до Хогсмийд, Джейн реши да попита нещо, което по настоящем я вълнуваше.
- Случайно някоя от вас да знае нещо повече за Сириус Блек, в чиято къща се събирахме?
Трите се обърнаха към нея донякъде изненадано, а Минерва отговори:
- Сириус, интересно че чак сега се сещаш за него. Всъщност не трябва да се учудвам, все забравям че си нова и просто не си била тук тогава. Виждаш ли, преди три години си имахме малко приключения с него. Беше дошъл да търси кръщелника си и наплаши цялото училище.
- Това едва ли е причина да се уплаши който и да било.
- Да, но около него имаше специални обстоятелства. Предполагам знаеш, че Сириус беше доста години в Азкабан.
- Азкабан? – Джейн беше шокирана – За какво? И как са го пуснали?
Минерва вдигна учудено вежда. Колежката й беше доста неинформирана по въпрос, по който преди няколко години се беше вдигнала голяма врява, което беше доста странно.
- Бяха го прибрали, затова че предаде Потърови на ти-знаеш-кого. Но преди три години избяга оттам.
- Минерва, извинявай че те прекъсвам, но това не е възможно. Или поне тогава не беше възможно. – поправи се тя, защото бързо си спомни някои случки от миналата година.
- Не знам как е избягал, но определено беше. Търсиха го под дърво и камък. Накрая професор Снейп и професор Лупин, който преподаваше тогава на твоята длъжност, успяха да го хванат. И се оказа, че бил невинен. Истинския виновник бил другия приятел на Потърови, Питър. Само че нищо не може да се докаже, докато не хванат Питър. Затова горкия Сириус седи практически затворен в къщата си, професор Дъмбълдор казва, че е опасно за него да излиза.
Джейн само кимна, опитвайки се да смели шокиращата новина. Да стоиш в затвора толкова време, при положение че нищо не си направил. Новия й познайник определено беше за окайване. От друга страна, не беше толкова сигурно, че наистина е невинен. Вярно, директора му вярваше, но той от друга страна понякога можеше да е по-лековерен от безопасното. Трябваше някак да го провери, но засега нямаше добра идея по въпроса. Помнеше Блек от едно време, когато заедно бяха в училище – беше нещо като Евфем Форест, но не толкова глупав. За сметка на това момичетата направо му се лепяха. Хубавото беше, че вероятно не владееше легалимантия, тъй като много малко от зоомаговете всъщност я владееха, но пък не пречеше да се е научил на малко оклумантика. В такъв случай Джейн щеше в най-добрия случай просто да си загуби времето в напразни опити, а в по-лошия да се разкрие пред евентуален шпионин.
Решила да остави засега тази тема, младата преподавателка се включи отново в разговора на останалите. Те обаче бяха замлъкнали и вместо това пиеха коктейл с огнено уиски – вероятно за сгряване. Когато предложиха и на нея един, тя прие с удоволствие. После отново се разприказваха за ходенето в Хогсмийд и Минерва я попита:
- А ти, Джейн, не искаш ли да дойдеш с нас? Вярно че преподавателите може да ходят по всяко време, но предполагам че ще ти е по-приятно с компания. Цялото училище ще е там.
- Ами, щом смяташ че ще е интересно, Минерва, ще дойда. Само трябва да видя как съм с парите.
Поговориха още няколко минути за по-незначителни неща, след което Джейн отиде да разтрие гърба на Аврора Синистра, както беше обещала.


Ако не друго, поне Джейн не можеше да се оплаче от липса на работа. Лили и групата й редовно идваха да репетират, а напоследък беше започнала да прави нещо за часа по Защита срещу черните изкуства с помощта на професор Хагрид, което се надяваше че успее да завърши до края на годината. Като не измисли нищо друго по въпроса със Сириус Блек, написа писмо на Дора Тонкс, в което съвсем между другото спомена неговото име и колебанието си дали наистина е невинен. Тъй като девойчето беше аврор, може би щеше да й каже ако имаше нещо по-фрапиращо около него.
Един път, тъкмо когато изпращаше петимата Рейвънклоуци на вратата след репетиция, за нейна голяма изненада отвън я чакаше ученик, вероятно дошъл на консултации. Това беше Антъни Стоун, един от малкото Слидеринци от неговия курс, които посещаваха магическия кръжок. Защо не беше потропал на вратата, а беше стоял навън да ги чака да приключат, обаче не беше известно.
- Здравей, Антъни! – поздрави го Джейн, докато седмината човека около вратата се чудеха как да се разминат. Настана малка суматоха, която обаче бързо се разреши от само себе си – момчетата бяха решили, че именно Лили трябва да мине първа през вратата, а тя без дори да има идея по този въпрос, стоеше най-отзад и чакаше останалите да минат пред нея. След като момичето разбра какво се иска от нея, най-накрая тя пристъпи напред, докато Антъни й държеше вратата и останалите се наредиха зад нея. Лили му кимна за здрасти и той за малко да изтърве дръжката на вратата, докато й отговаряше. Всичко това трая по-малко от десет секунди, но беше достатъчно на Джейн да забележи две неща – Антъни изглежда беше хлътнал по Лили до неузнаваемост, а и той не й беше безразличен.
След като Рейвънклоуците се скриха в съседната врата, Джейн и Антъни влязоха обратно в стаята и преподавателката попита делово:
- Е, Антъни, какво те води насам?
- Амии, професоре, имам проблеми с едно заклинание от кръжока. – момчето звучеше малко разсеяно, затова тя му даде време да дойде на себе си, преди да го попита кое точно е заклинанието.
След като оправиха проблема със заклинанието (оказа се че Антъни си го е записал грешно в бързината), Джейн учтиво му предложи да изпият по един чай.
- Да те попитам, - започна тя, докато отпиваше от чая си – чуваше ли се нещо откъм стаята докато беше отвън?
- Всъщност да. Рок-музика. Но не много силно.
- Ясно. Пак сме забравили да направим звукоизолиращата магия. Може ли да полюбопитствам малко?
- Разбира се.
- Ами, как ти се стори това, което чу? Разбираш ли, аз съм малко пристрастна, въпреки че не съм в групата и ми се иска да чуя едно странично мнение.
- Мисля че беше много добре. – искрено отговори Антъни – Вие ли ги учите?
- Да, общо взето предавам опита. Едно време и аз имах група, макар че отдавна вече не свирим. Момчетата и Лили изявиха желание да им помогна и аз правя каквото мога.
В това време Мъри подаде глава от вратата на спалнята и като се огледа наоколо, реши да се включи в разговора с жално мяучене.
- Горката Мъри. – реагира веднага Джейн – Пак ли забравих да те нахраня?
- Хубава котка имате, професоре. – каза Антъни и отиде да погали животинчето, което вече нагъваше от купичката си.
- У леля ми ги има много такива. – отговори тя – Мъри я взех вече поотраснала, но всяка пролет имаме малки котенца. Мога да ти уредя някое, ако искаш.
- Аз бих се радвал, обаче не знам как ще го приеме котарака ми. Отнася се малко ревниво към другите котки.
- Имаш котарак? Може ли да го видя някой път?
- Ще трябва да дойдете до подземието за целта. Че не дава много-много да го разнасям.
Тъй като нямаше нещо много против подземието на Слидерин, Джейн се съгласи да намине някой път. Ученика и учителката поговориха още малко, докато си изпият чая, след което Антъни се извини, че имал работа и тръгна да си ходи.
- Наминавай по-често. – каза му Джейн на изпращане – Лично аз много се радвам, когато мога да помогна с нещо на учениците си. И по-добре не ми викай професор, засега съм само доцент.
- Ще се опитам да запомня.
Двамата си взеха довиждане и Джейн се върна в стаята си. През това време на прозореца се беше появила сова, която почукваше нетърпеливо с клюн по стъклото, а на крачето й беше привързано писмо. Учителката побърза да й отвори и да вземе писмото, а птицата се повъртя малко из стаята, но като видя котката, реши че ще е най-разумно да си тръгва.
Писмото беше от Дора Тонкс, която явно беше решила да й пише възможно най-бързо след като беше получила нейното. Дора пишеше за живота си през годините, когато не се бяха виждали и между другото споменаваше за няколко забавни случки от работата си. Беше отделила доста място на Сириус Блек, където го защитаваше доста пламенно, но от писмото ставаше ясно че двамата всъщност са роднини – братовчеди или нещо такова, тъй че Джейн не можеше да взема думите й за чиста монета.
Тя въздъхна и взе пергамент и перо. Реши да отговори веднага, като сподели малко информация за себе си и че всъщност няма нищо против братовчед й, а просто е искала да се увери в това което е чула в училище.


Есенните дни се точеха монотонно. Времето навън беше подтискащо – непрекъснато валеше или духаше вятър. Имаше един киудичен мач между Слидерин и Хафълпаф, на който не отидоха много хора, тъй като времето се беше случило доста неприятно. Джейн прекарваше дните си основно в кабинета или в стаята си, като понякога отскачаше и до учителската стая. Учениците вече бяха започнали да влизат в ритъм, особено Рейвънклоуци, които изглежда се бяха пробудили най-сетне от дълбокия си сън. В един от първите дни на декември тя реши да изненада шестокурсниците с едно нововъведение, което сама беше измислила.
Когато учениците от дом Рейвънклоу влязоха в клас, забелязаха две основни разлики в интериора на стаята. Първото беше, че всички маси и столове са отместени до стените, а второто бяха няколко бостански плашила, върху които бяха метнати наметала с качулки.
- Ъъъ, доцент Ъндед, – не се сдържа и попита Август – какви са тези неща по средата на стаята?
- Това, Август, са чувалени смъртожадни. – отговори съмсем спокойно Джейн. Няколко ученика се засмяха при тези й думи, на което тя само се усмихна в отговор. – Сега не ви приличат на истински, но след малко ще заприличат.
В този момент преподавателката забеляза една вдигната ръка в края на редичката ученици.
- Кажете, госпожице Джоунс. – подкани я тя
- Професоре, а за какво е нужно всичко това?
Като пропусна неправилното обръщение, тя реши да отговори на зададения въпрос.
- Дойде ми наум, че всъщност не сте тренирали много добре никоя от магиите, които учихме поради простата липса на подходящ обект. Но мисля че с помощта на тези чучела ще успеете да се почувствате като че ли имате истински противници насреща и ще успеем да изтренираме всичко. И така, ако няма повече въпроси, мисля че е време да започваме.
Край нея имаше все още доста неразбиращи физиономии, но Джейн беше убедена че е по-добре да им покаже, отколкото да обяснява. Затова дръпна със замах пердетата на прозорците и с едно пестеливо движение омагьоса чувалените фигури. Те започнаха да издават звуци като че ли ей сега ще нападнат и се приближаваха към учениците. Касандра Джоунс изпищя от изненада.
- Не се безспокойте, напълно безопасни са. – извика за всеки случай Джейн – Нищо не могат да ви направят. Но пък вие може да им прилагате всякакви магии, за които се сетите. Всъщност, нека изтренираме най-напред отблъскващата магия.
И за да даде пример, тя излезе пред учениците и отблъсна най-близкия смъртожаден с добре премерено заклинание.
- Ваш ред е. – подкани ги тя
С решително изражение на лицето, Лили Смит пристъпи напред и също се прицели в една от фигурите. Заклинанието беше силно и тя отхвръкна към другия край на стаята. След Лили на предната линия се нареди Август, след него Джери и Евфем. Лека-полека и останалите се успокоиха и решиха да си опитат способностите. Джейн ги насърчаваше и когато всички приложиха първата магия успешно, тя им предложи друга.
- А сега, пробвайте без да говорите. Много добре. Лили и Август, вие се опитайте без пръчки. А сега и останалите.
Учениците вече не се плашеха от смъртожадните, които полека оставаха без крайници и понякога без глави, а сламата хвърчеше навсякъде из стаята.
- Доцент Ъндед, това е забавно. – извика екзалтирано Евфем, докато обезглавяваше едно чучело
- Само че после ще ми помогнете да почистя. – отговори му Джейн на шега, докато стоеше отстрани и наблюдаваше занятието. Повечето ученици се справяха чудесно, но имаше и такива, на които трябваше да се помага. Отвреме-навреме си поглеждаше часовника, за да не ги задържи повече, отколкото трябваше и когато останаха пет минути до края на часа, тя обяви край на занятието.
- Много бързо свършихме. – опита се да протестира едно рижо момче, което стоеше малко встрани от Лили
- За днес толкова. И смъртожадните са хора и имат нужда от почивка.
Последва бурен смях.
- Петдесет точки за Рейвънклоу, мисля че си ги заслужихте. А сега може да се разотивате, който желае може да остане да поразчистим.
Повечето ученици побързаха да си тръгнат, но няколко останаха. Лили, Август и Сет, както и двама от другите помогнаха в събирането на сламата на купчинка, след което Джейн ги почерпи с малко силен чай.
- Добра работа свършихме днес. – похвали ги тя, докато измъкваше от косата си някаква заплела се сламка
- Доцент Ъндед, смятате ли че ще можем да приложим тези заклинания, ако се срещнем с истински противник? – попита Август, който беше оставил чашата си с чай на една маса докато изстине
- Силно се надявам да е така. – отговори му Джейн – Но е добре да се упражнявате редовно.
- А, професоре, може ли да ви попитам един въпрос, ако не е твърде дръзко от моя страна?
Преподавателката се обърна към източника на гласа и видя едно високо тъмнокосо момиче с аристократични черти, което изстудяваше чая си с магия.
- Разбира се, Алис. Нали затова съм тук. – отговори тя спокойно и се усмихна подканящо
- Самата вие срещала ли сте се със смъртожадни, имам предвид очи в очи?
При споменаването на този въпрос Джейн се вкамени на място. Беше логично да я попитат това, но тя не го очакваше в този момент. Срещна погледа на Лили, която я гледаше сериозно, като в очите й се четеше въпроса “аз ли да й кажа да млъкне или вие ще го направите?”. Като махна на Лили да не се притеснява, доцент Ъндед сериозно обясни:
- Човек трябва да избягва такива срещи, доколкото може. Но не винаги има особен избор. И за да отговоря на въпроса ти, а аз мисля че заслужаваш честен отговор, да налагало ми се е да заставам очи в очи със смъртожадни. Не е нещо, което препоръчвам.
И петте хлапета изглеждаха стреснати и изобщо не оцениха хумора й, но Джейн не се засегна.
- Вижте, няма какво толкова да се плашите. – спокойно обясни тя – Нали това ми е работата. Хайде сега, изпийте си чая и по-добре тръгвайте, преди да сте закъсняли за някой час и да сте загубили точки за Рейвънклоу.


Почти същия час се повтори и с учениците от останалите домове. Слидеринци бяха доста скептични към упражнението, а Хафълпафци имаха нужда от много помощ, но накрая всички се справиха задоволително. За седми курс този час беше още по-труден, а за пети се наложи да се облекчат някои от нещата. Всички ученици обаче бяха много въодушевени след първия си час с чувалените смъртожадни и с нетърпение чакаха следващия. Някой от Рейвънклоуци обаче беше успял да се разприказва и скоро цялото училище знаеше за срещите на Джейн и истинските последователи на Черния лорд. Като цяло това по-скоро впечатляваше учениците, макар че имаше и такива, които не вярваха. Професор Снейп обаче изглежда също беше дал ухо на слуховете и кой знае защо не изглеждаше особено щастлив от това, което беше научил. Той и Джейн дълго време се гледаха на кръв, преди да намерят някакъв безопасен начин да си премерят силите. И ето че един ден професор Снейп заприказва Джейн точно след като обяда беше свършил:
- Доцент Ъндед. – каза той съвсем официално, като злобни пламъчета присвякаха в очите му – Директора ми поръча да изпитам уменията ви по оклумантика. Той смята, че трябва да знае на кого се доверява и по тази причина ме натовари с тази задача.
- Значи професор Дъмбълдор ви е поръчал да ме "изпитате"? - невярващо повтори Ъндед, гледайки колегата си право в очите и побърза да допълни - За което вероятно вие сам сте го убедили. Още ли свирите на тази струна, Снейп?
- Задачата, която ми беше поставена, - ледено отвърна професора - засяга в голяма стенен делото на Ордена. Колкото до мен - жалката ви личност не ме вълнува особено.
В Голямата зала не беше останал почти никой, така че двамата можеха да говорят спокойно без някой да ги подслушва.
- Бих пропуснала това занятие с най-голямо удоволствие. - отговори Джейн със зле прикрит яд в гласа - Но вече обещах на професор Дъмбълдор да поговоря с вас.
Това си беше чиста проба лъжа, даде си сметка тя, но искаше да разбере какво ще стане по-нататък. Лошото беше само, че самия Дъмбълдор изобщо не подозираше за това обещание, а и никак не беше разумно подаването на невярна информация на някой толкова добър в легалимантията. За щастие магьосницита умееше да се прикрива и се постара с нищо да не издава невинната си лъжа. Щом той искаше да си мерят силите, нека започне оттук.
Професор Снейп обаче не даде вид да се интересува особено от последната й реплика, вместо това избута стола си назад и направи знак да го следва към вратата.
- Да отидем в кабинета по История на магията. Днес професор Бинс няма часове там. – предложи Джейн
Снейп изхърка нещо в отговор, но изглежда беше съгласен, защото от Голямата зала се отправи към стълбището, което водеше към въпросния кабинет. Тъй като той изобщо не се съобразяваше с крачката й, тя трябваше да подтичва отзад, за да не изостане много. Като влязоха в кабинета, двамата придърпаха по един стол от двете страни на преподавателската маса и седнаха почти едновременно, като се гледаха с неприязън.
- Може би трябва да си махна очилата. – първа заговори Ъндед и посегна с ръка към тъмносинята рамка. Наистина, нямаше да й е никак удобно без очилата, но предположението че гения на Снейп може да бъде затруднен от парче стъкло изглеждаше примамливо и в същото време като едва забележима изтънчена обида.
- Не е необходимо. - леко раздразнение пролича в погледа му и Джейн изпита вътрешно задоволство. Едно по едно, слабите места на професора започваха да се откриват пред нея.
Тя се усмихна учтиво и се съсредоточи върху очите на събеседника си. За един дълъг миг черните и кестенявите очи се срещнаха и Джейн усети като че ли внезапно пода под краката й е пропаднал. За миг като че ли всичко около нея беше почерняло. Не виждаше, не чуваше, не усещаше. След това като грохот отгоре й се стовари плач. Нейния, даде си сметка тя, неспособна да помисли за нищо друго.
- Недей да плачеш, Джейни. - прошепна женски глас. Зрението й се избистри и пред очите й се изпречиха две момичета с дълги тъмни коси и черни роби, които се бяха прегърнали. Когато двете се пуснаха, тя различи в едната от тях себе си, този път без учудване, а другата беше добрата й приятелка Маргита, загинала преди няколко години.
- Те си тръгнаха, без дори да ми се обадят! - хленчеше Джейн от спомена - Бяха ми като семейство!
- Не са искали да стане така. - отговаряше другата - Може би са имали проблеми.
- Всички имаме проблеми. - избърса една сълза от бузата си Джейн - Откак се върна Черния лорд всички плъхове бягат накъдето им видят очите. Някои стигат чак до в Европа.
- Не говори така. - успокояваше я Маргита - Това са само слухове, ще видиш че всичко ще се оправи.
- Знаеш, че не си права, нали, Гита? - мимолетна усмивка се мярна на лицето й - Толкова си щастлива напоследък, че всичко ти се струва прекрасно. Сватбата ти, сега пък бебето. Чак ме е страх за теб когато си покрай мен. Мога да ти навлека неприятности.
- Стига, Джейн. - мило я потупа по рамото - Нали не вярваш в тези неща? Твоите хора просто са се уплашили малко, когато видят, че нищо не е станало, сами ще се върнат.
- Да, те са просто група жалки страхливци. Но вярваш или не, и аз съм като тях. Още утре ще си събера нещата и ще се скрия някъде. Няма да те търся повече, не би било добре за теб. Но ако видиш, че нещата загрубеят, вземай мъжа си и се покрийте някъде. Не мисля че има защо да те търсят, но по-добре бъди предпазлива.
- Ами ти? Защо смяташ, че ще търсят теб?
- Не съм много сигурна. Просто го знам. Когато Волдемор започне с един род, го довършва докрай. А пък и...
През цялото време наблюдавала като в шок този отдавнашен разговор, Джейн усети че е време да действа. Знаеше какво следва и не смяташе да го прави достояние на колегата си, дори да бяха в един отбор, в което тя не вярваше. Напрегна волята си до краен предел и когато усети, че момента е подходящ, я насочи към Сивиръс.
Той потрепна за секунда, но това беше достатъчно картината пред очите им да се изгуби. Набрала скорост, Джейн обаче не се спря дотук. Искаше да види нещо значимо, искаше той също да си припомни някой кошмар. Да го види толкова жив и истински, че да изгуби всякаква представа за място и време. Чувстваше, че може и щеше да го направи. Пое дълбоко въздух и атакува.
В един миг виждаше очите на Сивиръс, в следващия като че ли бясно се движеше нанякъде. Беше нещо като пътешествие из спомените. Жертвата винаги го усещаше, но това беше най-ефективния метод да стигнеш до нечий унизителни или разтърсващи спомени. Самата Джейн го беше прилагала няколко пъти, поради което можеше да е сигурна, че точно това беше усетила преди малко.
Почти инстинктивно тя намери един такъв спомен в съзнанието му и се спря на него. Чувстваше се като че ли внезапно е спряла метлата си в движение и малко оставаше да се изтърси от ръбестия си стол, но успя да се удържи на мястото си с цената на големи усилия и да се съсредоточи в картината.
В стаята беше сумрачно и много разхвърляно. Млада жена лежеше в старо желязно легло с прокъсани завивки и мърмореше нещо. Изглеждаше прибледняла и отпаднала, сигурно беше болна. В това време вратата на стаята се отвори и вътре влезе 16-17 годишно момче с рошава дълга коса и загрижено изражение на лицето.
- Майко? - каза тихо момчето и се настани до леглото на болната. Значи това беше младия Снейп, рече си Джейн наум. Тогава жената трябваше да е Айлийн Принц, майка му, поне според досието което стоеше в шкафа в учителската стая.
- По-добре ли си днес? - с надежда в гласа запита момчето. Майката само поклати глава.
- Чувам че си се забъркал в лоша компания, сине. Луциус Малфой и приятелчетата му ще те изпозват за техните си цели и после ще те оставят да се оправяш сам.
- Ти не разбираш, майко. Те са ми приятели.
- Не се дръж така, все едно бедната ти Рейвънклоуска майчица не знае къде се хваща магическата пръчка. - Айлийн се закашля и с мъка произнесе думите - По опасен път си тръгнал, сине, а аз няма да съм тук да ти помогна, когато имаш нужда.
- Не говори така, майко. - със задавен глас каза младия Снейп
- Послушай ме, сине. - кашлицата се усилваше все повече - Докато не е станало твърде късно.
Малкия магьосник се разплака и картината започна да се размива. Окопитилия се Снейп на свой ред изхвърляше Ъндед от съзнанието си. Тя се държеше с всички сили, но усещаше, че не може да продължава така. Само за няколко секунди беше изтласкана толкова силно, че понечи да се подпре на стола, но не успя и преди да се усети вече лежеше по гръб на земята. Ъндед затвори очи и опита да не мисли за нищо. Не можеше да повярва че това малко приключение й беше коствало почти всички сили. Надяваше се Снейп да се чувства също толкова добре колкото нея, но и тази мисъл не можа да я сгрее особено. Няколко минути лежеше на земята и гледаше тавана, неспособна да помръдне дори част от тялото си. Никак не беше приятно да изгуби по този начин контрола върху себе си, рече си тя раздразнено. Не и пред Снейп, на пода в нечий чужд кабинет. Като говорим за Снейп, какво ли правеше той в момента? Джейн извърна бавно глава в посока към бюрото. Професор Снейн лежеше, също както нея, с разперени ръце и разпиляна върху пода коса. За неин най-голям ужас обаче забеляза, че е стиснала ръката му в своята и като че ли нямаше намерение да я пуска.
Извесно време само дишаха тежко и се гледаха. После Джейн размърда ръката си в опит да се отскубне, но без успех. Ръката на професора беше топла, а нейната изведнъж се беше вкочанила и тя не можа да я помръдне дори на милиметър.
- Е, какво мислиш да кажеш на Дъмбълдор? - полюбопитства тя с отпаднал глас
- Ще му кажа да прави каквото си е наумил. Каквото иска, само да не ме занимава повече с теб. Не изгарям от желание да повтарям.
- Не можеш и да ме накараш. - Джейн оскубна ръката си от неговата и полека се изправи. “В какво се забърках”, помисли си тя, докато се клатушкаше по пътя към вратата.

Датата на коледния концерт вече беше определена и рок-групата на дом Рейвънклоу репетираше непрекъснато. Вече имаха две собствени песни, а бяха разучили и няколко на Орисниците, така че имаха какво да свирят, трябваше само да се усъвършенстват. Имаше да се доуточнява само една малка подробност – групата все още си нямаше име.
- Имаше една група в старото ми училище. – разправяше Лили един следобед, когато всички заедно с доцент Ъндед се бяха събрали в стаята на момчетата в кулата на Рейвънклоу – Казваха се “Бормашина”, съвсем без майтап
- Това е електрически уред, с помощта на който мъгълите пробиват дупки. – обясни Август на останалите момчета през смях – Голям шум вдига.
- Да, а представете си когато публиката трябваше да ги вика на бис. Как според вас се крещи “Бор-ма-ши-на”. По-добре да се бяха кръстили “Трактор”!
Тъкмо когато Евфем се канеше да попита какво точно е трактор, на вратата на стаята се потропа. Джери отиде да отвори, докато останалите продължиха да стоят върху възглавничките на пода и да гледат безцелно през прозореца към планините.
- Ей, момчета, случайно Евфем да е тук? – в процепа на вратата се беше подала тъмнокосата глава на Роджър Дейвис и той любопитно се оглеждаше наоколо – Ама вие съвсем сте се уредили, цели две момичета имате.
- В момента репетираме, Роджър. – с усмивка се обърна към него Джейн, която беше седнала на малка възглавничка на пода – Освен това мене по-добре не ме брой за момиче, отдавна съм минала тази възраст.
- Може и да сте по-голяма от нас, доцент Ъндед, но ние вече ви приемаме за част от нашия дом, стига разбира се да не се сърдите.
- Разбира се, че не се сърдя, Роджър. Ела да седнеш при нас, в момента мислим име на групата.
- Да, освен това сме точно доникъде. – обади се и Лили – Току-виж ти измислиш нещо.
Роджър погледна към двете дами и се поклони театрално.
- С удоволствие бих седнал при вас, ако почакате десетина минутки. Трябва да се консултирам с отбора по куидич за предстоящия мач.
Евфем погледна към Джейн за разрешение да тръгне, на което тя благосклонно махна с ръка:
- Отивай, отивай. И без това тук сме зациклили.
Момчето се изправи пъргаво и излезе през вратата.
- А, между другото, доцент Ъндед, – Роджър се беше надвесил над дръжката на вратата и се усмихваше на учителката си – трябва да ви кажа че още хващате окото.
Роджър обичаше да се шегува, затова Джейн никак не се засегна. Пък и нямаше от какво. Допадаше й това че учениците са я харесали, а пък и момчето сигурно се опитваше да й направи комплимент.
- Аз ще трябва да ви изоставя по някое време. – каза тя на останалите малко след като вратата се затвори – Имам едно събиране тази вечер, на което трябва да присъствам.
- То и ние имаме какво да вършим. – обади се Джери – Някои трябва да си напишат домашното по пророкуване.
- По мое време не бяха толкова трудни тези домашни, просто предсказваш няколко бедствия и си готов. Например, при нас беше популярно да се пише, че някой ще го отвлече грифон.
Всички започнаха да се заливат от смях, дори Джери, който съвсем сериозно преценяваше възможността да напише нещо такова в есето си.
- Нашия професор по пророкуване едно време беше много отнесен. Не знам даже дали четеше домашните, но накрая винаги имахме оценки.
- Сигурно професор Трелони му е била ученичка. – отговори тихо Сет, докато се опитваше да си вземе въздух – Подозираме за нея абсолютно същото.
- Май не е много коректно да се изказвам така за колегите. – колебливо започна Джейн – Но мисля че на вас мога да кажа. Надявам се да не ме раздрънкате из училище, но аз още се съмнявам дали вашата професорка ми знае името. Въпреки че сме се запознавали поне три пъти.
Продължиха в този дух още няколко минути, докато чакаха да се върнат Евфем и Роджър. Джейн дори прегледа домашните по пророкуване на тези, които посещаваха този час и им помогна да си ги довършат.
- Само не казвайте на колежката ми, че съм ви помагала. Може да се засегне.
- Ако е истинска ясновидка, тя сама ще разбере. – усмихна се Лили – Тъкмо може да я проверим така.
В този момент вратата се отвори и двете момчета влязоха, все още обсъждайки нещо.
- Ама вие и домашните ли наизвадихте? – учудено попита Роджър
- Искахме да попитаме за нещо доцент Ъндед. – отговори му Сет, сякаш се опитваше да защити учителката си от любопитството на куидичния капитан
- И без това дава консултации доста по-охотно от професор Трелони. – включи се и Джери
- Така както сте започнали, ще затрупате доцент Ъндед с работа и тя няма да може да си почине изобщо. – Роджър изглеждаше доста учуден от това че много често или групата ходеше при преподавателката, или тя висеше в тяхната стая. Явно това изобщо не беше типичното поведение на учителите тук.
- Не се притеснявай за мен, Роджър, малко работа няма да ми навреди. Освен това ми е доста забавно с вас, учениците. Седни до мен и ни помогни в мисленето. – Джейн се дръпна по-близо до Лили, която седеше от дясната й страна и измягьоса в ляво малка възглавничка.
След като двамата с Евфем се настаниха по местата си, дадоха думата на капитана по куидич.
- Е, Родж, какво ти идва наум? – попита Лили, като се наведе пред Джейн, за да го вижда добре
- Всъщност, нищо не ми идва наум. Какво ще кажете за “Драконов огън”?
- Не звучи зле, но не пасва на музиката, която свирим.
- Добре, тогава “Пълнолуние”?
- Нее, много е женско. – отговори този път Джери и се наклони настрани, за да избегне летящата към него възглавница, която Лили веднага беше запратила по него.
Другите също се включиха в предложенията. Казаха се доста имена, но нито едно от тях не можеше да удовлетвори всички.
- Май никога няма да успеем да постигнем съгласие по този въпрос. – въздъхна накрая Лили и тръгна да измагьосва синя лента във въздуха. – Може би трябва да измислим нещо, свързано с Рейвънклоу?
- Като например? – обърнаха се към нея няколко гласа
- Например “Гарваните” или пък “Орлите”.
- “Гарваните” е много мрачно. “Орлите” ми харесва, ама какво общо има с Рейвънклоу?
- Освен това – включи се Джейн – има мъгълска група с това име.
- Жалко.
Дискусията продължи, като дори някой измагьоса лека мъхеста топка и започнаха да си я подават един на друг. Този, който я хванеше, трябваше да каже първото, което му хрумне, а останалите трябваше да решат става ли за име на групата. Накрая обаче никой не можеше да се концентрира и започнаха все по-често да се чуват неща като “Сополи от гоблин”, “Да паднеш от метлата” и дори “Мръсна котка”.
- Не е задължително да измислим нещо сега. – опита се да ги успокои Джейн – Имаме още към седмица, докато започнем да правим плакатите.
- Де да се сещах сега за някоя магийка за вятър – прошепна Лили разочаровано, докато се опитваше да разлюлее лентата, която тъкмо беше вдигнала от земята.
- Я повтори. – Август се надигна от мястото си, пресече кръга и хвана Лили за раменете, все едно я караше да си спомни съставките на някоя животоспасяваща отвара
- Казах, че не си спомням никое заклинание за вятър.
- Не каза това. – упорстваше Август, който още малко и щеше да я разтресе здраво
- Август, какво ти стана, мой човек? – учуди се Джери – Да ти донесем ли малко вода или тиквен сок?
- Млъквай, Джералд, не ми е до шегичките ти сега. Нищо ми няма, просто исках Лили да повтори това, което каза. Прозвуча ми интересно.
- Казах “магия за вятър”. Какво му е интересното на това? – започна да се възмущава Лили
- Това е! – въодушевено извика Август и вдигна Лили от мястото й под странния поглед на всички останали
- Ако си харесал нашата Лили, трябва да ти кажа че ще се наложи да се наредиш на опашката. – проговори Евфем за пръв път от доста време – Може би не е лошо да ти напомня че тя вече си има почитатели, особено откакто я видяха да тренира за едно соло в общата стая.
- Не бе, идиот – побърза да каже Август малко по-бързо, отколкото трябваше в случая. – Става въпрос за групата. Така и ще я наречем. “Магически вятър”.
- Не е тотално зле. – замислено каза Сет – Имаше къде по-лоши идеи.
- Останалите, какво ще кажете? – Джейн беше взела ролята на арбитър
- Нямам нищо против. – каза Джери
Другите също се съгласиха един по един, дори Роджър изказа удобрението си.
- Това заслужава да се полее. – отсече Джейн и измагьоса чаши с тиквен сок за всички.
Тъкмо докато пиеха последни глътки от тиквения сок, на вратата се потропа.
- Аз ще отворя. – обяви Роджър, който явно реши да приеме ролята на портиер, така и така беше седнал най-близо до вратата. Всички се обърнаха натам и чуха познат глас.
- Тук ли е Джейн?
- Да, професоре, влезте.
Вратата се отвори безшумно и вътре пристъпи професор Флитуик, който се оглеждаше.
- А, Джейн, най-накрая те намирам.
- Какво има, професоре? – тя побърза да остави чашата си на една страна и да се изправи с въпросително изражение на лицето
- Професор Дъмбълдор ми поръча да те издиря, каза че трябвало да тръгнем по-рано за събирането.
- Колко по-рано?
- Опасявам се, че до десет минути трябва да сме тръгнали.
- Добре, трябва само да си взема палтото от стаята. Мисля че ще успеем.
- Не се притеснявай, не е чак толкова спешно. Ако закъснеем, просто ще се наложи да ни изчакат.
Младата преподавателка вече разчистваше чашите от тиквен сок с помощта на учениците си и оправяше възглавниците.
- А и, Джейн, - тя се обърна към професор Флитуик, като още стискаше пръчката си в ръка – професор Дъмбълдор каза да ти предам, всъщност на вас всички, какъв е резултата от поканата за коледния бал.
Отначало никой не успя да разбере за какво става въпрос. Кого толкова щяха да канят на бала? След това на Джейн й просветна. Беше говорила лично преди около месец с китариста на Орисниците, с които се знаеха от доста време дали няма да могат да дойдат да свирят на бала. Щом бяха решили да пратят официално писмо до училището, това може да значи само едно.
- Рок-група “Орисниците” се съгласиха да свирят на коледния бал в училището. – оповести професор Флитуик на всеослушание – Ще подгрявате за Орисниците, момчета.
- Ура! – извикаха почти в един глас учениците и се спуснаха да се прегръщат един друг, както и да прегръщат Джейн
- Защо не ни казахте по-рано, доцент Ъндед? – учудено попита Джери – Нали вие сте ги поканили?
- Защото изобщо не бях сигурна, че ще дойдат. – отговори Джейн на свой ред – Знаете че по това време са доста натоварени с програмата.
- Важното е че ще дойдат! – побърза да каже Лили – Сега ще трябва да репетираме още повече. Освен това трябва да сложим пак онази песен, дето отпадна. Сигурна съм че ще я харесат.
- Може би ще трябва да разучим с вас и още една. Ще ни трябва сериозен репертоар за Орисниците.
Професор Флитуик ги беше наблюдавал усмихнат досега, но вече гледаше тревожно към часовника си. След малко се обади:
- Джейн, събирането.
Тези думи бяха достатъчни да накарат преподавателката да подскочи.
- Извинявайте много, професор Флитуик. Ей сега тръгваме. Лили, - каза тя на излизане – може би не е лошо да порепетирате още малко. И погледни вокала на онази песен, сещаш се коя. Още утре смятам да те убедя да пееш на концерта.
Момичето кимна учтиво и отиде заедно с останалите да изпрати учителите до вратата. Може би наистина щеше да се съгласи да пее, помисли си Джейн с надежда.


Когато Джейн излезе навън, плътно следваща професорите Дъмбълдор и Флитуик през входната врата на замъка, потрепери от студ. Времето окончателно се беше развалило и сега силен вятър навяваше снежинки върху главите им. Останалите учители явно бяха тръгнали преди тях за да не закъснеят, затова бяха останали само те и трябваше да побързат.
Въпреки че трепереше от студ, докато се увиваше по-плътно в палтото си и държеше шапката, за да не я отвее виелицата, Джейн не можеше да не бъде радостна. Самата тя беше ходила на много концерти на Орисниците, на повечето дори не й се налагаше да плаща за билет, но това беше много отдавна. А пък децата им бяха големи почитатели и страшно се бяха зарадвали.
Може би сто години по-късно, когато най-накрая излязоха от обхвата на замъка, тримата се магипортираха. В Лондон също валеше, но снега изобщо нямаше намерение да се задържа. Още щом паднеше на земята, се превръщаше в някаква кална киша, която цапаше обувките и проникваше даже и в най-здравите ботуши. Джейн изпсува наум, когато успя да цопне в една голяма локва и да се намокри здравата. Сигурно на събирането на Ордена нямаше да обсъждат особено весели неща, така че щеше да й дойде добре да слезе на земята преди това.
И наистина не се беше излъгала. Щом всички влязоха и оставиха мокрите си палта и ботуши да се сушат пред камината, професор Дъмбълдор ги поведе с угрижен вид към всекидневната, където сигурно отдавна ги чакаха другите.
Новините не бяха добри. Според човек, изпратен специално да шпионира в лагера на смъртожадните (тук Джейн се опита да изгледа Снейп кръвнишки, но той просто се направи, че не я забелязва), Черния лорд започнал да събира всичките си подчинени – очевидно кроеше нещо. Професор Дъмбълдор допускаше, че скоро ще се наложи на Ордена да Феникса да се сблъска отблизо с врага. За Джейн това щеше да е първия такъв сблъсък и мисълта за него я накара бързо да се изнерви. Знаеше, че си пада страхливка и определено не си падаше по дуелите със смъртожадни.
Ето защо когато след проточилото се три часа мероприятие Сириус Блек я попита дали не иска да остане да си поговорят, никак не беше в настроение. Все пак реши да постои не повече от половин час, колкото да уважи домакина.
Сириус я разпитваше най-вече за училището – как са новите ученици, кой води в куидичния шампионат и най-вече какво прави кръщелника му. Въпросното момче се оказа доста популярно в училище, най-вече с неприятностите, които се вихреха около него. Хари Потър, така се казваше той, беше кудична звезда от дом Грифиндор, освен това всяка година се забъркваше, поне според професор Макгонагъл, в някаква проява на Черните сили и едва се оттърваше след това, като оставяше след себе си каша, която някой друг трябваше да почиства. Самото момче не беше направило особено впечатление на Джейн – вярно беше сърцато и много нахъсано се заемаше с новите неща, като например онова упражнение със сламените смъртожадни, но пък не беше особено постоянно в това, с което се заемеше. От приятелите му най-интересно беше червенокосото момче на име Рон, около него винаги се случваше нещо забавно. Колкото до дружката им Хърмаяни, тя си беше истинско книжно червейче, но не беше чак толкова схватлива като нейната Лили. Въпреки че ако Лили започнеше да я мързи малко повече, можеше да я мине по успех.
Разбира се, Джейн не сподели това със Сириус. За него те бяха без недостатъци и нищо чудно – беше учудена да разбере че преди няколко години именно те му бяха спасили кожата в училище. За това се опита да не гледа лошо на тях поне заради Сириус и дори си спомни няколко случки с тях, които му разказа.
Както беше решила по-рано, преподавателката не остана много дълго при новия си познайник. Извини се че има работа и си тръгна след по-малко от час откакто събранието беше свършило, като мислеше за хлапетата от Грифиндор. Направо не можеше да й го побере акъла как три хлапета на средна възраст 13 години можеха да се справят с диментори, да освободят хипогриф и с негова помощ да помогнат да набедения престъпник Сириус да избяга от училището. Разбира се, Блек не й разказа нищо от това, но постоянно си мислеше за него, така че на нея не й беше трудно да го види.
Обхвана я срам. Докато тя се криеше с месеци в горите и не смееше да си подаде носа в цивилизацията, тези хлапета се подвизаваха из училище, спасяваха Сириус и дори се бяха срещали, доколкото можеше да се вярна на слуховете, със самия Черен лорд. А може би, каза си Джейн, тъкмо възрастта им беше причината да не се страхуват от нищо – не бяха видели смъртта и разрушението, които причиняваше Волдемор, а само бяха слушали за това като някаква страшна приказка. Каквато и да беше причината обаче, лично тя нямаше никакво оправдание за бягството си.


Няколко дни по-късно Джейн отново беше поканена на гости на Сириус. Вече започваше да се безспокои не на шега. Не можеше да си позволи да ходи повече там, освен ако не беше напълно сигурна, че може да му се довери. А нямаше представа как точно да го провери. Все пак реши да отиде и като си приготви магическите пръчки и още няколко по-дребни неща, които можеше да се използват като оръжия в случай на опасност, тръгна към Лондон.
Снега най-сетне беше успял да изстуди достатъчно земята и беше направил тънка покривка, когато Джейн пристигна на площад “Гримолд” в късния следобед. Тя се отправи към входната врата и предпазливо почука. По идея къщата трябваше да е невидима за тези, които не бяха я виждали, а сега тя можеше да развали всичкото прикритие, ако я забележеха. Сириус обаче бързо й отвори и тя влезе вътре като се оглеждаше през рамо.
Двамата се качиха в стаята на Сириус, където за разлика от останалата къща гореше камина и беше станало доста топло.
- Къде е Крийчър? – попита Джейн, докато оставяше палтото си на закачалката до камината
- Крийчър ли? Щом чу, че ще идваш, се покри някъде. – обясни доволно Сириус – Още се плаши от тебе, въпреки че се наложи професор Дъмбълдор да го занесе на специалист да му пренастроят паметта.
Джейн го зяпна учудено.
- Да му пренастроят паметта ли? Защо?
- А, нищо особено. Открай време го знам, че предава информация на семейството на братовчедка ми. Малфой, ако ги знаеш. Смъртожадни са.
Това накара Джейн да потрепери. Защо Сириус й казваше всичко това? Може би се опитваше да я убеди, че е на страната на Ордена. Или пък чисто и просто отговаряше на поставения й въпрос, а тя беше твърде параноична и затова си въбразяваше разни неща.
- Да пийнем малко чай с ром, какво ще кажеш? – извади я от мислите й Сириус – Сигурно е студено навън. Ако искаш, може да пропуснем чая.
- Чай с ром е добре. – отговори Джейн – Да ти помогна с нещо?
- Не, аз ще се оправя. – махна с ръка Сириус и се запъти към вратата – Сега ще донеса чайника.
Той затвори вратата зад гърба си, но не тръгна надоду по стълбите. Вместо това се чу как произнася заклинания за призоваване и след половин минута се върна обратно в стаята и сложи пълния с вода чайник над огъня.
Поговориха си за някои незначителни неща, докато чакаха водата да се свари. Джейн разправи за предстоящия концерт в училището и попита Сириус има ли начин да присъства. Той на свой ред отговори, че много би му се искало, но освен ако не използва някаква дегизировка, едва ли ще успее. Гласа му обаче беше толкова унил, че тя се опита да измисли някакъв начин да го заведе на бала.
- Какво ще кажеш за многоликова отвара? – попита тя най-накрая
- Няма време за нея. – поклати глава Сириус – Трябва й един месец да се приготви.
- Вярно. – Джейн изпусна лека въздишка. Щеше да е приятно да има някой, с когото да танцува, някой който да не е професор Снейп. – А може би на Диагон-али продават? Ти би ли изпил отвара, купена оттам?
Сируис като че ли се замисли.
- Защо не? – отговори той накрая – Имам един приятел, който работеше в министерството. Един от малкото ми останали приятели, де. Той много разбира от отвари и макар че сигурно не може да ми намери такава отвара, поне може да я провери дали не е отрова, ако му я пратя по сова.
- Значи ще се опитам да ти намеря възможно най-скоро.
Лицето на Сириус грейна. Явно скоро никой не му беше предлагал да се измъкне от къщата поне за една вечер. Преди обаче да прави каквото и да било, трябваше да го провери. Двамата вече отпиваха от горещия чай и на Джейн изведнъж й хрумна една мисъл. Ако тази вечер го напиеше добре, щеше да има възможност да му приложи легалимантия без значение дали той можеше да се прикрива или не. Нали поради същата причина двамата със Снейп успяваха да си надничат в мислите без особени усилия на първия учебен ден. А пък ако го напиеше както трябва, сигурно нямаше и да помни нищо на следващия ден. Джейн го погледна с извесни угризения на съвестта. Не беше хубаво да ровичкат из тебе по този начин, но в случая нямаше особен избор.
Останалата част от вечерта мина весело. Пиха, пяха, танцуваха, докато накрая не можеха да се държат на краката си от умора. Както и беше предвидено, първи сдаде багажа Сириус. Както си седеше в креслото и разправяше някаква смешка, главата му клюмна настрани и той заспа. С известни трудности Джейн стана от леглото, където се беше настанила и седна на килима точно пред него. С магическата пръчка го накара да си отвори очите и започна да търси нещо интересно. Той имаше доволно количество спомени от Азкабан, които Джейн бегло погледна. Нищо хубаво нямаше там, макар че успя да разбере поне как се беше измъкнал – беше се превърнал в куче и така мина покрай дименторите. Напоследък спомените му се въртяха все из къщата, макар че имаше и от Хогуортс, когато беше търсил малкия Потър. Явно трябваше да се погледне по-дълбоко. Преди Азкабан – беше се срещнал с Педигрю, Педигрю взривил улицата и избягал. Джейн внимателно подбираше какво да гледа. Понякога хората самички се заблуждаваха за разни неща и легалиманта не успяваше да различи истината от измислицата. Потърси нещо за Черния лорд, но такова нямаше. Никакви близки срещи, никакви смъртожадни, освен когато беше участвал в схватки заедно с Ордена. Не беше предал Потърови. Тя реши да порови малко и из чувствата – те по-трудно, практически никога не лъжеха. Уважаваше професор Дъмбълдор, обичаше малкия Потър и ненавиждаше Волдемор и бившия си приятел Питър. Това й стигаше. Джейн понечи да се откъсне, но тогава видя нещо за себе си. Очевидно Сириус я харесваше. Което не беше невероятно, но пък тя малко се притесни. Не го харесваше чак толкова и не искаше да му разбие сърцето.
Засега й стигаше толкова. Както си беше на пода, Джейн осъзна че е изтощена и облегна глава на креслото. В следващия момент вече спеше.
Събуди се посред нощ от силно разтръскване. Отвори полека очи и видя Сириус, надвесен над нея да я буди с тревожно изражение.
- Джейн, добре ли си? – попита той, докато се подпираше на пода. Явно му се виеше свят.
- Трябва да съм заспала тук, макар че изобщо не помня защо съм на пода. – излъга тя
- Може да си паднала от леглото. Хайде, ела да легнеш обратно горе. – и той я задърпа към леглото, върху което бяха метнати няколко одеала.
- Трябва да спрем с алкохолната дейност. – съвсем сериозно обясни Джейн, докато се опитваше да се завие. Не помнеше да е изпила толкова много, но се чувстваше по-пияна, отколкото той изглеждаше.
Сириус промърмори нещо, взе си одеалото отнякъде и се зави в креслото. Джейн придърпа одеалата до брадичката си. “Вече мога да спя спокойно тук”, каза облекчено и пак заспа.


Като цяло Джейн беше доволна от развитието на импровизирания разпит на Сириус. Успя да види само това, което я интересуваше, без да се отплесва в по-страничните неща, което си беше постижение. Самия Сириус пък беше доста развълнуван от възможността да посети Хогуортс, макар и дегизиран, затова Джейн реши да потърси въпросната отвара възможно най-бързо.
Беше излязла до Диагон-али с професор Хагрид, който както обикновено говореше много на неговия си диалект и почти не искаше да му се отговаря. Самия Хагрид не търсеше нещо особено на пазара, беше дошъл по-скоро да разгледа и не беше особено лесно да бъде отклонен, докато Джейн търси отварата. Накрая се наложи да му каже, че си търси някаква женска отвара и Хагрид я остави на разглежда на спокойствие. Не се сдържа обаче да не прокоментира:
- Значи любовна отвара, а госпо’йце Ъндед? Не ви е притрябвала, мен ако питате. Мъжете и така ще изпоприпадат в краката ви, каквато сте хубавка.
- За какви мъже говорите, професоре? – реши да се направи на неразбрала Джейн
- Какви мъже ли? – Хагрид изглеждаше засегнат на чест – Аз може отскоро да ви знам, обаче мога да видя че професор Снейп все след вас гледа още от началото на учебната година. А пък сега и Сириус Блек. Не си играйте много с тях, госпо’йце. И те си имат чу’ства, нали знаете.
- Обещавам ви, професоре, с ничии чувства няма да си играя. – това обещание беше доста лесно дадено, но Джейн си вярваше. Дори Снейп все още да си падаше по нея, в което тя не вярваше, а Сириус наистина да я харесваше, трябваше да държи твърда позиция спрямо тях. “Просто помагаш на Сириус да посети училището.”, помисли си тя, “А пък току-виж си харесал някоя друга там, на бала.” И наистина имаше такава вероятност, тъй като доста хора извън училището щяха да бъдат поканени на концерта. Веднага щом направеха плакатите, щяха да разпратят и поканите.
Джейн остави професор Хагрид да я чака пред магазина за сови и отиде до близкото дюкянче за отвари, където й бяха харесали най-много цените на витрината.
- Многоликова отвара, моля. – продавача се огледа предпазливо наоколо, преди да я извади изпод тезгяха. Тази отвара не беше забранена за продажба все още, поне не в малки количества, но човека беше предпазлив. Джейн плати исканата сума, въпреки че й се видя малко височка и си тръгна. Прибра шишенцето в джоба на мантията си и чак тогава тръгна към Хагрид.

Този следобед тъкмо бяха започнали да правят декорациите за бала. Джейн лично си беше писала с Карл, китариста на Орисниците, и той й беше казал какви са идеите и изискванията им. Въпреки че не бяха неизпълними, някои от тях бяха доста странни – искаха просторна гримьорна с няколко камини и много огледала по стените и тавана, както и огромна сцена в Голямата зала. За украсата двамата заедно с Джейн бях решили, че освен обичайните коледни гирлянди, елхи и ледени висулки, могат да декорират всичко с жълти звезди на син фон (последното беше специално измислено от тях в чест на това че всички поканени музиканти бяха от дом Рейвънклоу), малки бронзови китарки и други музикални инструменти щяха да летят из въздуха и тихичко да изпълняват познати мелодии, а плочи на Орисниците щяха да са скрити на най-неподозирани места. Доспехите щяха да омагьосат специално да пеят само рокенрол, а по стените на Голямата зала решиха да разположат истински вериги, които да се редуват с бронзово-сини ленти.
Всичко това беше много хубаво като замисъл, но все някой трябваше да го свърши. Заедно с професор Флитуик изчислиха, че ще са необходими поне петнайсет човека, за да свършат всичко навреме, а толкова доброволци едва ли щяха да се намерят толкова лесно. Въпреки това част от нещата успяха да изработят заедно с малките ученици от кръжока, а след като Джейн намекна, че ще има бонуси за участниците, се явиха и доброволци от по-големите.
Една сутрин, докато с част от учениците измагьосваха гирлянди-вериги, учениците решиха да поприказват с Джейн. Не всички я харесваха толкова, колкото Рейвънклоуци, но и другите бяха не по-малко любопитни да разберат разни неща за нея.
- Госпожице Ъндед, вярно ли е че сте живели някога в Рейвъндейл? – попита срамежливата иначе Калина от трети курс
- Да, освен това съм родена там. – отговори Джейн – А ти откъде разбра?
- Брата на Антъни Стоун от Слидерин ми каза. С него ходим заедно на билкология.
- А брата на Антъни откъде знае?
- Не знам. – чистосърдечно си призна момичето – Сигурно му е казал някой. Исках само да ви кажа, че на мен леля ми се омъжи там. Отвреме-навреме й ходим на гости. Хубаво е.
- Да, приятно село е Рейвъндейл. Все още. – допълни замислено Джейн – Въпреки че едно време си беше направо рай.
Калина не отговори нищо и Джейн замислено продължи да измагьосва гирляндата си. Явно освен че събираше информация за нея, професор Снейп не се притесняваше да я споделя с учениците си.
- Професоре, - обърна се към нея едно момиче от Грифиндор на име Лавендар – а защо Лили Смит и Август Рипър не останаха да помагат? Имам предвид, сигурно ще измагьосваме тия неща до другата година. Всъщност, едва ли и професор Трелони може да предвиди колко дълго може да продължи това.
При споменаването на професор Трелони като някакъв виден авторитет доцент Ъндед леко повдигна вежда, след което каза на глас:
- Госпожице Браун, вие смятате ли че музикалната група, която ще представи училището пред самите Орисници, трябва да си използва времето за репетиции, за да измагьосва звездички?
- Нее. – отговори момичето
- Е, ето че си отговорихте сама. Всеки прави това, което може. Лили и Август могат да свирят на китара, а пък ние с вас можем да правим декорация. Това е.
Явно момичето не беше съвсем доволно от отговора, но реши да си замълчи. Продължиха да правят гирлянди още половин час, след което бяха прекъснати от професор Флитуик, който влетя в стаята запъхтян.
- Джейн, - провикна се той от вратата с тънкия си гласец – остави тези неща и ела при нас, имаме спешна нужда от тебе!
- Добре, професоре. – отговори тя и погледа й зашари из стаята – Но трябва все пак да оставим някого да наглежда кръжока.
- Префектите ще отговарят. Ей, Пиърс, Франсис, гледайте да се продължава работата и някой да не направи поразия. Ако ви потрябваме, ние сме в учителската стая.
Оставяйки учениците да довършват работата, двамата преподаватели се отправиха надолу по стълбите. Явно въпроса беше спешен, иначе професор Флитиук едва ли би я прекъснал по средата на кръжока. Причината се изясни малко по-късно, когато слязоха долу. Орисниците отскоро бяха си купили нов автобус за турнета и настояваха да ходят навсякъде с него. Тъй като обаче нямаше шосе до Хогсмийд, проблема с транспорта беше станал належащ.
- Какъв е проблема да трансфигурираме гумите на автобуса в колела на влак? – питаше настойчиво професор Макгонагъл – Това поне е лесно и просто и може да го свърши само един човек.
- Забравяш една подробност, Минерва, - обади се току-що влезлия професор Флитуик зад гърба на Джейн.- Новия автобус. Орисниците не дават една сламка от него да омагьосаме, да не говорим за колелата.
- Даа, - замислено проточи Джейн – Карл ми разправи, че наели някакъв специалист, които бил омагьосал буса на Таласъмите и не искат да се променя нищо по него.
- Пълна катастрофа – държеше се за главата професор Синистра под учудения поглед на колежката си професор Вектор. – А имаме само седмица да го измислим.
- Нека обобщим – нетърпеливо я прекъсна заместник-директорката професор Макгонагъл – не може да го омагьосаме да лети, не може да променим колелата и определено не можем да прокараме шосе дотук за една седмица. На мен ми се свършиха идеите.
Присъстващите преподаватели се спогледаха в очакване, след което като по команда погледнаха към Джейн. Не беше трудно да се прочете в очите им незададения въпрос, „Е, Ъндед, ти ги покани, защо не измислиш как да ги докараме до училището?”.
- Вижте сега. – проговори накрая тя – Орисниците са си разглезени и няма как да не бъдат при толкова много фенове. Ако не беше този бус, щяхме да ги превозим с влака, нали така?
Чуха се няколко одобрителни възгласа.
- Значи и сега ще измислим нещо. Съсредоточете се върху влака, може би може да го омагьосаме така, че да побере рейса?
- Обаче рейса е по-широк от влака! – обади се някой – И освен това е тежък. Едва ли нормален вагон ще го издържи.
- Хмм, да. – проточи замислено Ъндед – Знаете ли какво, по-добре да разпуснем събирането за днес и да продължим пак утре, какво ще кажете? А междувременно, ако някой се сети за нещо, да търси мен или професор Флитуик.
Останалите като че ли с облекчение се съгласиха с нея и мърморейки под нос, се разотидоха.
Джейн реши, че няма смисъл да се връща при кръжока – имаше още около десет минути, затова отиде да помоли професор Флитуик да го довърши и се запъти към стаята си.
В стаята атмосферата определено беше празнична или поне наподобяваше. Над огнището се сушаха два чорапа, които преподавателката беше изпрала набързо, от гредите на тавана висяха няколко бурена, които бяха съставки за отвари, а Мъри се беше излегнала на килимчето пред камината. Ъндед я почеса разсеяно зад ушите, докато продължаваше да обмисля проблема с буса. В краен случай щеше да пише на Карл и да се посъветва с него, но все още не искаше да го прави. Момчетата сигурно бяха доста заети покрай празниците и едва ли им оставаше време за кореспонденция.
Поне отварата на Сириус се беше оказала автентична и по време на предната си кратка среща бяха успели да отмъкнат косъм от главата на нищо неподозиращ член на Ордена за целите на операцията. Името му беше Денис Епълби и със сигурност не беше поканен на коледния бал. Джейн щеше да занесе лично поканата на Сириус в последния момент.
Целия оставащ следобед й беше свободен и нямаше какво друго да прави, освен да мисли, затова Джейн реши че е крайно време да се отбие до Йоркшир. Можеше да си позволи да отиде дотам един път, за да навести леля си. Все пак наближаваха празници.
Тя си облече плътните дрехи, взе си палтото и след като отдаде чест на котката, излезе от стаята.
Няколко минути по-късно тя вече крачеше във виелицата навън, като се опитваше да загъне палтото си така че да не се отваря. Вървенето към портите на замъка беше неприятно, но наложително.
Цяла вечност по-късно младата жена беше успяла да надвие вятъра и да излезе от пределите на училището. Разтри ръцете си, намери магическата пръчка и с тихичко „пук” се магипортира в снежния Йоркшир.
Вятъра тук като че ли беше по-слаб, а преспите не толкова дълбоки. Вместо планини се виждаха тук-там малки хълмчета и обширната равнина наоколо. Пред едно от тези хълмчета се намираше къщата на лелята. Самата къщурка обаче беше скрита от хорските очи с помощта на едно не твърде известно заклинание.
След няколкоминутно ровене в снега (не смееше да използва магия открито, тъй като селото беше пълно с мъгъли) Джейн най-сетне намери това, което търсеше – малка каменна плочка. Наведе се колкото можа по-близо към земята, така че ръката с магическата пръчка да бъде скрита от неканени погледи и произнесе наум заклинанието. Малко по малко от снега започна да се надига малка дървена къщичка. От комина й се издигаше дим, който правеше пейзажа много по-приветлив, отколкото преди няколко секунди. Джейн отвори малката дървена портичка, която беше изникнала пред нея и пристъпи в двора. Почука по горната греда на рамката, която държеше портата и за страничния наблюдател къщата изчезна моментално, заедно с обитателите й.
Джейн тръгна направо през снега (явно никой не си беше играл да го разчиства) и скоро се озова пред вратата на къщичката. Потропа три пъти и зачака. След малко се чуха стъпки, пантите изскърцаха. На прага се показа висока и слаба жена, с посивяла коса, вързана на кок.
- Аз съм, лельо. – тихо каза Джейн, сякаш не беше очевидно
- Крайно време беше. - отговори лелята с почти строг глас, но се виждаше, че се усмихва
Двете жени се настаниха пред огнището, където Джейн разсеяно сушеше края на мантията си, докато слушаше новините от селото. Въпреки че леля й се криеше, все пак имаше две приятелки-вещици, които я навестяваха отвреме-навреме и й разправяха най-новите клюки.
- Знаеш ли, дъщерята на Питърсън се омъжва. – говореше лелята, докато племенницата й учтиво кимаше – Сватбата ще е напролет, щом времето се постопли. Още не са избрали шафери, но предполагам че ще са от роднините на младоженците.
Въпреки че тази тема не беше особено интересна на племенницата на леля Шарлот, разговора не беше неприятен за нея. Тя даже не внимаваше особено в детайлите, а оставяше думите да се леят наоколо като фон.
- Джейни, кажи нещо. – запита след около десет минути по-възрастната вещица
- Какво казваш, лельо? – сепна се по-младата
- Тъкмо казвах, че си много мълчалива. Сигурно имаш да споделиш доста неща.
- Имам, разбира се. Все пак не сме се виждали от месеци. А и не мога да пиша за всичко, нали знаеш, може някой да ми следи писмата.
- Разказвай тогава. – нетърпението на лелята видимо растеше
- Знаеш ли, повечето от тези новини не са особено приятни, май ще ти ги разкажа по-късно. Донесох ти обаче малко лековити корени, за отвари.
Джейн бръкна във вътрешния джоб на мантията си и извади оттам някакъв малък пакет, загънат с вестник и й го подаде.
- Благодаря ти, мила. – и разгърна пакета – Корен от асфотел, добре си се сетила. Тук се намира много трудно. Откъде го взе, трябваше ли да го плащаш?
Преди леля й да започне да се бърка по джобовете за сикли и кнутове, Джейн побърза да махне с ръка.
- Няма нужда, една приятелка ми го даде в замяна на една услуга. Преподава билкология в училището и има няколко лехи с него. Един ден ме помоли да посвиря на някакво нейно растение, което обичало музиката и като разбра че имам нужда от корените, сама ми ги даде.
- Явно добре се разбирате с вашите колеги.
- Оказва се, че мога да съм полезна. – Джейн не можа да сдържи усмивката си. Не се беше чувствала полезна за твърде дълго време, преди да дойде в училището. Но тъй като този въпрос не й се обсъждаше, предпочете да насочи разговора към друга тема. – Знаеш ли, Орисниците ще свирят на Коледния концерт в училище. Може би трябва да дойдеш.
- Не мисля, че ще ми се пътува в това време. – явно не беше това причината, тъй като леля Шарлот беше много добра в магипортирането и едва ли щеше да измръзне докато пътува или да си намокри нещо повече от края на палтото. – А пък и съм вече стара за тези неща.
- Разбира се, че не си стара. – опита се да възрази Джейн, но знаеше че няма смисъл. Откакто леля й мина шейсетте, непрекъснато го повтаряше. Дори това доброволно затворничество понасяше доста леко – всъщност никак не обичаше да излиза извън дворчето на къщата си.
- Нека да ти разправя за Орисниците. Историята е доста забавна, поне досега. – продължи тя – Не знам дали ти казах, но смятаме да декорираме целия замък, най-много първия етаж, разбира се. Измагьосали сме всякакви джаджи.
Джейн разказа накратко за приумиците в декорирането.
- И тъкмо намерихме достатъчно помощници за тази част, и се оказа че имаме нов проблем. Орисниците имат нов автобус за турнета. Почти като на мъгълите, само че е омагьосан отвътре. Сигурно е голям колкото къща. И те, представи си, не дават да му сменим колелата даже за един ден, колкото да стигнат до Хогуортс и обратно до Лондон.
- Това не е ли проблем? – попита възрастната магьосница учудено
- Въобще не ме притеснява. Накрая ще се съгласят на каквото и да е, само и само да не отменят участието. А имаме и една седмица да помислим. Току-виж сме се сетили за нещо.
Леля Шарлот се усмихна леко, докато племенницата й се заливаше от смях. Сега, далеч от стените на замъка, проблема наистина не изглеждаше толкова важен. Имаше обаче друго, което я притесняваше повече, затова скоро млъкна и наведе поглед надолу.
- Джейн, има ли нещо? – запита лелята. Племенницата й вдигна глава и за момент двете кръстосаха погледи, накрая тя се предаде.
- Не искам да те тревожа, лельо. – каза тихо
- Тревожа се повече, когато не знам какво става. – със скръстени ръце отговори лелята – Кажи ми най-сетне.
- Става въпрос за реакцията ми на едно съвсем обикновено проклятие. С мой колега се дуелирахме за забавление и той ме уцели с кракозаплитащо проклятие. Вместо обаче да се препъна веднага, след няколко минути започна да ми тече кръв от носа.
- Това звучи доста обезпокоително. – разтревожено каза лелята
- Ето защо не исках да ти казвам.
- Не говори глупости. По-добре ми кажи за пръв път ли ти се случва и как се възстанови.
- За първи път ми се случи с такова обикновено заклинание. Иначе ми се е случвало и преди, но тогава си беше чудо че се разминавам с толкова малко. Имам предвид парализиращи заклинания и други подобни. Но се оправях с помощта на проста отвара за подсилване.
- Знаех си, че е лоша идея да скиташ по горите и да срещаш там кого ли не. Трябваше да си дойдеш при мен в Йоркшир и всичко щеше да се оправи.
Джейн реши да пропусне покрай ушите си последвалата няколкоминутна тирада. Имаше и други причини освен безопасността на най-близката й роднина, поради които не искаше да живее с нея. Докато се криеше, просто не беше в състояние да си овладее паниката и да се спре на едно място. А дори и да се спреше, почти сигурно щяха да я намерят. След като Шарлот се наприказва, Джейн продължи:
- Имаше и още един случай, съвсем наскоро. Имахме упражнения с учениците и не можах да отбия едно заклинание, беше за заглушаване. До края на часа не ми стана нищо, но после имах чувството че кръвта ми щеше да изтече през носа.
- Всичко това е много странно.
- Знам. Дори опитах да прочета в библиотеката по този въпрос, но намерих само за някакви много страшни проклятия, които се проявяват по подобен начин. Само дето имаше съпътстващи ефекти като опадане на зъбите и болки в гръбнака. Не би могло да е това. Лельо, случвало ли ти се е някога нещо такова?
Другата жена за момент се замисли.
- Не. – отговори накрая – Но си спомням, че веднъж, съвсем наскоро, омагьосах приятелката ми Колийн, съвсем без да се замисля. И без магическа пръчка. Както си седяхме и аз ръкомахах, докато й обяснявах нещо, устните й се залепиха една за друга. После едва развалих магията. Отне известно време, докато разбера каква магия съм приложила.
- А сигурна ли си, че си била ти? Може тя да го е направила, без да иска.
- Аз бях. Колийн само ме слушаше и изобщо не мърдаше.
Е, явно и леля й знаеше почти колкото и тя самата за тези странни магически проявления. Джейн въздъхна и изостави темата – щеше да проучи нещата по-задълбочено в лондонската библиотека. Вместо това реши да попита за новини от братовчедка си – най-близката роднина, която двете с леля й имаха.
- Да си получавала скоро писмо от Алисън?
- Страхувам се, че не. Последно получих онази картичка от Сингапур лятото, но ти си я виждала. Дори не знам къде е сега.
- Разбирам. Аз също си нямам и най-малка идея.
- Може би най-накрая е срещнала някого и затова не пише.- леля Шарлот явно имаше тайна надежда, свързана с по-далечната си племенница
- Мда, или пак копае някъде заровена до шията в прахоляк или пък тича подир момчета както обикновено.
- Нали знаеш, не се брои, докато наистина не ги хванеш.
- Имам идея.
Джейн знаеше за надеждите на леля си да задоми скоро някоя от племенниците си, но не каза нищо. Нямаше смисъл нито да възразява, нито да отнема една от малкото мечти в живота на леля си. Само че желанието й за разговори се изпари за известно време, като си представяше не особено розовата обща картина на живота си. Нямаше си никого, освен една леля и братовчедка, толкова увлечена от древните цивилизации и градове, че вече две години забравяше да се върне в Англия.
Стресна я остро почукване по прозореца. Още преди да погледне натам, скочи на крака и бръкна в джоба си за магическата пръчка.
- Спокойно, Джейни, просто сова. – гласа на леля Шарлот като че ли долиташе от много далеч.
- Така се изплаших. – въздъхна тя и отпусна ръката си – Сигурно е за мене, казах им да ме търсят ако измислят нещо по въпроса с автобуса.
Джейн се протегна към дръжката на прозореца, за да отвори на накокошинената малка сова, която пусна писмото в ръцете й и мигом се стрелна към огнището, за да се постопли.
- Няма ли да ме попиташ какво пишат? – най-накрая вдигна очи от пергамента тя
- Ако толкова държиш, ти сама ще ми кажеш.
- Или пък ще го измъкнеш от мене, както правеше едно време. – и като видя как лицето на леля й се начумерва, побърза да допълни – Не ти се сърдя, лельо, просто констатирам един факт. Трудно е да живееш сред останалите, след като си толкова различен. Също така не е и лесно да отраснеш в къща, където възрастните винаги са наясно с пакостите, които замисляш.
- Предполагам. Как се справяш сега с колегите си? Ползваш ли легалимантия?
- По-скоро гледам да не им се разкривам. Е, отвреме-навреме и аз виждам по нещо.
- Така винаги е било по-добре за нас.
Сега очевидно беше много подходящ момент да повдигне и въпроса за Лили. Двете не бяха имали време да се видят отново и да опитат нови тактики, а на Джейн много й се искаше да се консултира с леля си по въпроса.
- Лельо, а дали би ме посъветвала по един въпрос, засягащ моя ученичка?
- Става интересно. – театрално каза лелята и се настани на друг стол пред огнището. – Казвай.
- Само че не трябва да казваш на никого. – след като по-възрастната жена кимна, тя продължи – Смятам че това момиче има дарба за легалимантия, но не знам как да разбера. Обичайните начини нищо не показват.
- Естествено, че нищо няма да показват. – отвърна лелята - В повечето случаи не показват. Ти какво точно пробва?
- Отгатване на разни неща.
- Ясно. Сега и разбрах защо не си успяла. Трябваше първо да я научиш да си насочва съзнанието. Иначе нищо няма да стане.
- Ама че съм и аз. Другия път определено ще пробвам с това.
- Има обаче и един друг момент. – веднъж започнала с наставленията, леля Шарлот нямаше да миряса лесно – И той е дали си струва да създаваш легалимант точно сега.
- Дали си струва? – Джейн беше объркана, но и малко ядосана – Нали вие сте ме направили такава – ти и мама. Тогава момента не е бил по-различен.
- Да, не беше. Но ти беше различна от тази твоя ученичка. Лорд Волдемор искаше да те докопа с гадните си мръсни ръчички. Вече беше забелязал и мен, и майка ти. Така че нямахме особен избор – трябваше да те научим, за да можеш да му противостоиш...
Джейн почти чу останалите й думи „...а не да се криеш в гората”. Определено леля й имаше за какво да я упреква. Тя самата се упрекваше. Но станалото – станало. „В крайна сметка и двете с теб се крием”, успокои се сама себе си.
- А колкото до това момиче. Щом Черния лорд още не я е забелязал, по-добре е да не я забелязва и нататък. Не забравяй, че тя и ти сте различни, колкото и да ти се струва друго. Тя е малка и непълнолетна и твоя дълг като нейна учителка е да я защитаваш, а не да я подлагаш на опасност.
- Да, предполагам че е така. – въздъхна Джейн. Беше разочарована, но вътрешно съзнаваше правотата на лелините си думи. Нямаше право да прави от който и да е ученик магнит за гръмотевици.
Въпреки че часа беше едва пет, навън беше станало тъмно като в рог. На Джейн й трябваше време докато осъзнае това – камината отдавна хвърляше повече светлина в стаята, отколкото влизаше през прозореца и й изглеждаше все едно нощта се е спуснала изведнъж, за да премачка малкото селце.
- Стана късно. – констатира тя и стана от стола си, за да отиде пак до прозореца
- Не ми казвай, че искаш да си ходиш вече. Толкова рядко идваш да ме видиш.
- Като се замисля, мога да остана до утре. Колежката ми професор Макгонагъл ми писа, че е измислила решение за нашия проблем и че смята да отиде още утре до Лондон, за да опита. Покани ме да отида с нея, но мога да й пиша че ще се срещнем направо там. Да, точно така ще направя.
С взетите от леля си перо и пергамент тя написа набързо една бележка и заедно с малко летежна пудра я метна в камината. Нямаше смисъл да ходи да търси совата за нещо толкова малко, а пък беше сигурна, че бележката ще стигне до получателката си.

На следващия ден двете с професор Макгонагъл се срещнаха в „Продънения котел” и се отправиха заедно към гарата. Въпреки че автобуса още не беше докаран там, можеха да поработят върху идеята на заместник-директорката. Трябваше да вземат един товарен вагон и да го подсилят достатъчно, за да издържи тежестта, както и да направят в него достатъчно място, за да побере нужния обем. Това изобщо не се оказа трудно и двете успяха да го свършат само за половин час.
- Е, сега остава само да докарат автобуса. – каза професор Макгонагъл - Децата ще се радват страшно много. Особено най-малките, които не можаха да присъстват предишния път на концерта на Орисниците.
- Изглежда всички страшно много ги харесват. Помолих Карл да останат малко след концерта, за да може да раздадат автографи и да си поприказват с учениците. – усмихна се Джейн – А той не можа да ми откаже.
Двете продължиха разговора в този дух, докато вървяха обратно към страноприемницата. Явно професор Макгонагъл беше в добро настроение.
Два дни по-късно Карл и вокалиста Майрон с помощта на шофьора на групата – млад магьосник, който очевидно се страхуваше от професор Макгонагъл, докараха автобуса на перон Девет и три четвърти.
Джейн се здрависа с Майрън, а с Карл се прегърнаха като стари познати, след което тя ги запозна с порфесор Макгонагъл. Последната също понечи да се здрависа с тях, но вместо това и двамата й целунаха ръка.
- С дама като вас един джентълмен винаги трябва да се държи кавалерски – усмихна се Майрън, докато Минерва Макгонагъл придобиваше все по-червен цвят по бузите.
- Джейн веднага ни даде да разберем, че макар понякога да е жена, изобщо не трябва да я смяташе за дама – допълни Карл. – Затова с нея се държим по друг начин.
- Бяхте много добри на концерта преди две години в училище – най-накрая успя да отвори уста професор Макгонагъл. – И учениците ми бяха направо възхитени от вас.
- Поласкани сме да го чуем. – отвърна й Майрън и отправи лек поклон. – А, Пиърс, най-накрай.
Вокалиста отметна един кичур дълга кестенява коса от лицето си и обърна лице към шофьора, който тъкмо слизаше от стълбичката на автобуса.
- А това е нашия шофьор Пиърс, мадам.
- С Пиърс се познаваме доста отдавна. – с лека усмивка каза професор Макгонагъл
- Тя ми писа първия Трол в трети курс. – почти гузно отговори Пиърс – Не че не си го бях заслужил, де. С момчетата смятахме че може би не ни чете домашните, понеже винаги ни оценяваше според дължината на пергамента. И за да проверя дали наистина е така, реших вместо съчинение за трасфигурацията на охлюв в чайник, да напиша как с момчетата сме се замеряли с торови бомбички предния ден.
Признанието предизвика бурен смях, изключение от който бяха професорката и потърпевшия. След като смеха утихна, Джейн подкани колежката си да се залавят за работа.
- Трябва само да извикаме машиниста Ханс. – напомни тя на началничката си.
- Пиърс ще го извика, не си правете труда.
- Разбира се, сър.
- Ето там ни чакаше предния път, в малкото павилионче накрая на перона. – побърза да го уведоми професор Макгонагъл.
Машиниста се появи почти веднага и работата започна. Въпреки че само двете учителки се бяха нагърбили със задачата официално, всички заедно помагаха за завършването й. Най-напред откачиха покрива на вагона и много внимателно вдигнаха автобуса във въздуха. Двете превозни средства застанаха едно в друго като матрьошки, като отвън изглеждаше че във вагона е поставено микробусче. Машиниста се качи във влака и изпитването можеше да започне.
- Сега тръгни бавно, Ханс. – даваше наставления професор Макгонагъл. – Не повече от 40 километра в час.
Джейн и Карл наблюдаваха отблизо потеглянето в двата противоположни края на перона, а Майрън беше застанал по средата.
- Сега малко по-бързо. – чу се силен трясък
- Блъсна се в стената! – извика Джейн през шума
- Спри го бързо, Ханс! – развика се и Майрън – И по-полека!
- Така очевидно няма да стане. – обади се Карл, след като скърцането на спирачката престана.
- Бихме могли да го заступорим в средата с магия. – предложи Джейн – Макар че ще трябва да затворим цялото пространство и никой няма да може да слиза във вагона.
- И така няма да стане. – унило каза Майрън
Всички се умълчаха.
- Май трябва да изоставим идеята с вагона. – обади се най-накрая професор Макгонагъл. - Някой да има друга идея?
Всички мълчаха. Ханс и Пиърс тихо обсъждаха нещо, поглеждайки крадешком към останалите, двамата музиканти крачеха по перона и гледаха към покрива, а Джейн и Минерва кършеха ръце.
- Моля те, Джейн, измисли бързо нещо. Започна да ми омръзва от тази история. – почти шепнешком каза професор Макгонагъл
- Ама аз изобщо не съм се подготвила. – опита се да възрази тя, но млъкна набързо. Началничката й не беше в добро настроение и определено сега не беше време да се измъква. – Добре, мисля че имам една идея, но едва ли ще се съгласят.
- По-добре е да се съгласят. – строго отвърна професор Макгонагъл
Джейн се отдалечи от нея с нервни крачки и извика Карл настрана.
- Какво ще правим сега? – попита той и посочи към влака
- Какво ще правим ли? – Джейн сви устни – Имаме проблем. И този проблем включва този ваш нов бус.
Карл отметна един дълъг рус кичур от лицето си.
- Май ви създадохме много проблеми, а?
Вместо отговор магьосницата само кимна.
- Имам последна идея, ако и тя не се получи, смятам да се предам. Нищо друго не ми хрумва.
- Кажи да чуем.
- Четох го преди доста време в една книга. Мъгълско е, но мисля че ще проработи. Казва се въздушна възглавница. В общи линии означава да повдигнем буса две педи над земята с магия и да го закачим за локомотива. Нищо няма да повредим, имай ми думата.
- А мъгълите няма ли да се усъмнят, като видят автобус, теглен от влак. Доколкото знам, такива неща не са обичайни за тях.
- Мисля да наложим малко боя с магия, така че да прилича на вагон.
- На другите няма да им хареса.
- На тебе също. – погледна го в очите Джейн – Но на мен ми се свършиха идеите. И ще трябва да дойдете или с влака, или да отменим участието.
- Добре, добре – разбрах. Нека да питам поне Майрън първо.
Джейн ги наблюдаваше как разпалено спорят в другия край на перона. Би било голямо разочарование за учениците, ако отменят концерта, но не смяташе повече да се прави на маймунка, само и само да им угоди. Скоро двамата престанаха да говорят и Карл се затича към нея:
- Майрън е съгласен! Може да започнем! – провикна се той отдалеч

От известно време насам Джейн започна все по-често да получава задачи, свързани с Ордена на Феникса. Още преди да отиде на гости на леля си, успя да свърши две и да пооплете третата си задача, която после трябваше да бъде довършена не от кого да е, а от професор Снейп.
- Няма смисъл да крия от теб способностите на професор Снейп. – беше й казал директора малко след този случай. – Вече си наясно с тях, доколкото разбирам. Не съм доволен от тебе, нито пък от това, че трябва да пращам него да върши твоите работи. Надявам се, че поне няма да се повтори и помни, че твоите успехи са успехи за Ордена, а провалите ти – още по-големи провали за него.
Джейн въздъхна и нищо не каза. Знаеше, че засега задачите й не са толкова сложни и опасни, но щяха да станат. Професор Дъмбълдор беше обещал да й даде занапред и повечето от задачите на Снейп, защото той горкия бил вече много претрупан.
За това си мислеше преподавателката един ранен следобед, докато гледаше как пред прозореца й прехвърча сняг на парцали. Освен нея, стаята беше побрала цялата група “Магически вятър”, които за пореден път репетираха едни и същи песни. Нещата обаче не вървяха особено гладко.
- По дяволите, свирим скапано! – в пристъп на паника крещеше Лили по съучениците си – Джералд, ти какво, настинка ли си хванал? Ами ти Сет, по кухненски тенджери ли ми дрънкаш? Ще свирим пред цялото даскало! Искате ли да ни замерят с домати и ни викат, че свирим като издухани?!
Всички се спогледаха, без да знаят какво точно да правят.
- Спокойно, Лили. Дишай. – Евфем изглежда беше единствения достатъчно смел (или глупав), че да се заеме да я успокоява. – Ела насам.
Всички тръгнаха да оставят инструментите, за да ги последват.
- Вие продължавайте да свирите. – посъветва ги Джейн, като хвърли поглед на отдалечаващите се към другия край на стаята блондини
Двамата се усамотиха в ъгъла и Евфем започна да ръкомаха разпалено, явно обяснявайки какво прави когато се паникьоса по време на куидичен мач.
- Благодаря, че ни позволихте да използваме стаята ви, доцент Ъндед. – прошепна Август, докато си настройваше бас-китарата – Там съвсем бяхме изперкали. – И погледна скришом към Лили.
- Талантлива е милата, обаче адски я хващат нервите понякога. – добави Джери, доста по-тихо отколкото трябваше
- Май ще трябва да ви намеря отнякъде успокоителна отвара. – замислено рече Джейн – На мен ми помага, понякога. Мисля че мадам Помфри има на склад, петокурсниците и седмокурсниците редовно имат нужда от нея.
- А вие не можете ли да я правите? – попита Джери и добави - Ние не можем, нали ни е забранено да варим отвари извън час.
- Не че някой се е опитвал. – включи се и Сет
- А в час едва ли някой ще посмее. Всички знаем какъв е Снейп.
- Професор Снейп, Джери. Всъщност, викайте му и “дърт козел”, ако искате. Но гледайте да не ви чуе някой. Много добре ми е известен. Надут, арогантен, всезнаещ... Май се отплеснах повече, отколкото трябваше.
Тримата ученици се разсмяха на това доста откровено изказано мнение, след което като по команда погледнаха към двамата в ъгъла. Явно им липсваха за репетицията. Те обаче изглежда не бяха се наговорили, тъкмо сега Лили обясняваше нещо на Евфем.
- Тъкмо свирехте “Това е нощта”. – напомни Джейн на трите момчета
- Да, вярно.
Музиката започна отново, а тя се облегна във фотьойла си и се загледа през прозореца в преподавателя професор Хагрид, който в този момент мъкнеше огромна елха през училищния двор. В това време в коридора се чу кански трясък и всички се стреснаха.
- Какво по капите, е това? – вече по-спокойно се провикна Лили – Все едно някой разтоварва ламарина.
Само Август се засмя и направи жест с палец нагоре, докато останалите се опитаха да се сетят как се товари ламарината.
- Аз ще ида да проверя. – каза Джейн – Вие продължавайте репетицията.
- Искам да дойда с вас. – обяви Джери и си остави микрофона настрани
- А ние как точно ще репетираме без тебе? – попита Август
- Все за десет минути ще се справите.
Джейн си провери магическите пръчки и останалите джаджи, след което отвори вратата с магия и двамата излязоха в коридора. Тръгнаха по средата му, като се оглеждаха напред и назад за източника на шума. Вероятно беше просто Пийвс, но все пак Джейн смяташе, че е нейн учителски дълг да се увери сама. Джери също се оглеждаше, очевидно надявайки се да хване Пийвс в акция.
Съвсем скоро обаче се оказа, че съвсем са сбъркали в предположенията си. На пода до една броня с килнат настрана шлем и ръце, стърчащи в различни посоки, се търкаляше ученик с оранжева плетеница на мястото на главата и се държеше за крака. Джери дръпна един кичур от черната си коса, явно това го караше да се чувства готин, и прошепна на учителката си:
- Това е Рон Уизли от нашия випуск. Само че идея си нямам какво му е станало.
- Сега ще разберем. – и извика по-високо - Роналд, добре ли си?
Момчето вдигна глава и съгледало пред себе си учителката и ученика, явно съвсем се стъписа.
- Добре съм, професоре. – извика то след малко - Нищо ми няма. Както си вървях, се блъснах в доспехите.
- Тази работа не я вярвам. – съвсем сериозно обяви Джейн – Ако наистина беше добре, защо още се държиш за крака. Не се изправяй, може да има нещо счупено.
Тя приклекна до него, за да му прегледа крака. Не изглеждаше чак толкова зле, но човек никога не знае. Направи магия, която омота глезена му здраво с бинт и помоли Джери:
- Помогни ми да го заведем в болничното крило.
Джери обаче се оказа достатъчно силен, за да го подпира сам, затова Джейн само вървеше до тях и гледаше дали може да им помогне с нещо.
За тяхно щастие старшата сестра не беше натоварена в момента. Имаше само двама пациенти, които се бяха контузили, докато се опитвали да се пързалят на езерото. Мърморейки по техен адрес, мадам Помфри прегледа глезена на момчето, успокои го, че не е счупен и се зае да го бинтова наново. След което обяви, че е готов и може да си тръгне по всяко време, и стига да внимава в следващите няколко дни, докато стъпва, всичко ще е наред.
Джейн, която до този момент се беше разхождала безцелно нагоре-надолу из помещението, се приближи до тях и в опит да разведри пострадалия, каза:
- Да се надяваме, че ще се оправи докато стане време за танците.
Момчето обаче се сви още повече и нищо не каза. Джейн погледна към рейвънклоуеца и направи жест “какво да го правя” по адрес на Роналд. Джери тихо прошепна:
- Аз ще се заема. Изчакайте ме навън.
- Само че първо ще отида да попитам мадам Помфри за отварата.
За нейно щастие, старшата сестра тъкмо беше забъркала поредната порция отвара и на драго сърце се съгласи да й даде две шишенца. Мислите на преподавателката обаче бяха заети с друго. “Явно възрастта си каза думата,” мислеше си тя вече пред вратата по повод на учениците си. До този момент беше смятала, че би могла винаги да общува правилно с всички ученици, но това очевидно не беше така. Добре че все пак Джери беше с нея, може би той щеше да се оправи някак с тази ситуация.
Самия Джери излезе след малко и като затвори след себе си, двамата проведоха кратък разговор:
- Нищо му няма на Рони, ще се оправи. – увери преподавателката си Джери, докато се подсмихваше - Представяте ли си, ритнал доспехите, защото някаква фръцла отказала да отиде с него на бала.
- Съжалявам, че отворих дума за бала пред него.
- А, не се притеснявайте. Всъщност ми стана жал за него и за това, че мадамите не му се лепят като на Евфем и му рекох, че ще му помогна.
- И как точно възнамеряваш да го направиш?
- Нали си спомняте онзи зеления костюм, дето го правихме за мен? Мисля че със съвсем малки поправки ще му стане. Добре ще му стои, не смятате ли?
- Виж сега, Джери - бавно започна Джейн, - похвално е, че си решил да помагаш на съученика си, но трябва ли да го караш да изглежда като лепрекон на бала?
- Сещам се какво имате предвид, - едва подтисна опита си да се засмее момчето - но няма да стане така. Ще видите.
Джейн ги остави да правят каквото си решат и рече на Джери, че ще отиде да види докъде са стигнали приятелите му със свиренето. Още от входа учениците я посрещнаха с въпроси:
- Доцент Ъндед, Джери не е ли с вас? Не можем да репетираме без него.
- Помага на един ваш съученик, каза че дойде след малко.
- Дано не се замотае много. – отговори Лили и направи знак на другите да продължават
И той не закъсня. Или поне, не много. След около десет минути се появи заедно с Роналд, облечен в искрящорозов костюм. Момчетата го погледнаха втрещени и след малко всички в стаята, освен Джерълд и Рон, започнаха да се заливат от смях по местата си.
- Много забавно. – промърмори Рон и се вкисна още повече
- Доцент Ъндед, мерките ги поправих лесно, но когато реших да променя цвета, нещо взе, че се обърка. – с виновен поглед произнесе Джери – Ето го и якето, то пък стана цикламено.
Нов пристъп на смях. След малко обаче Лили придоби по-сериозно изражение и се скара на момчетата:
- Хайде сега, успокойте се, стига сте се хилили като стадо хиени. Доцент Ъндед, ще помогнете ли? Сигурно и аз ще мога, обаче и аз като Джери не гарантирам за цвета, така че по-добре вие.
Джейн, която до този момент полагаше усилия да се смее по-малко от останалите, измъкна пръчката от джоба си и се приближи до Роналд. Изговори не особено сложно заклинание и одеждите бързо смениха цвета си с наситенозелен.
- Може би малко по-тъмно. – замислено рече Джери и останалите закимаха.
Джейн пак махна с пръчката си подобно на фея орисница и този път дрехите добиха доста по-приятен за окото тон.
- А сега, ще ти трябва и прическа. – предположи Джейн и още преди да е получила отговор, с помощта на магия завърза буйната оранжева грива на доста гладка опашка. – Е, какво ще кажете?
- Ще кажа, че така ми харесва повече. – каза Джери
- И аз така мисля. – добави Август
Сет, към когото вече гледаха всички, побърза да потвърди, че е съгласен с тях. Лили се усмихна и удобрително го тупна по рамото.
- Приличаш на рокер. – каза тя и от нейната уста това звучеше като похвала
- Направете на човека огледало, нека да се види. – предложи Джери
- Защо ти не му направиш? – побърза да го контрира Лили – Не можеш ли?
Проточи се дълга пауза, след което Лили сама измагьоса огледало на стената.
- Заповядай. – любезно каза тя на Рон и се отмести, за да не му пречи
Роналд отиде до огледалото и се вкамени.
- Това не съм аз! – извика той – Изглеждам по-голям, почти като брат ми Бил.
- Това хубаво ли е? – попита Лили
- О, да. Брат ми си пада красавец. Благодаря ви много.
Почерпиха Роналд с чай и скоро след това Джери го заведе до стаята им, за да се преоблече с неговите си дрехи и го изпрати да си ходи.
Преподавателката въздъхна. Децата се бяха оказали оправни.




Три дни преди концерта Джейн откри, че няма подходящ тоалет за бала. Ако беше отново на 21, щеше просто да облече нещо кожено и да се увърже с вериги, но уви, щурите й рокенролски години отдавна бяха отминали и щеше да е далеч по-подходящо да се нагласи като учителка – с рокля, прическа и обувки на токчета. Въпреки че имаше доста работа, успя да си освободи два часа, за да прескочи до Диагон-али, където си хареса една синя рокля на витрината на Мадам Молкин. Много мисли дали да я купува сега, но тъй като нямаше време, реши че след като я е пробвала, става й и й допада, значи ще е по-добре да я вземе веднага. Купи си и едни сандали със символичен ток (все пак не желаеше да ходи в бинт като Роналд Уизли след бала) и реши, че си е свършила добре работата.
На следващата сутрин видя Лили на закуска и я помоли да дойде за малко до кабинета й след това, за да я покаже роклята.
Щом отидоха в стаята, Джейн изпъди котката от спалнята, за да не мине през новата й рокля и да я поръси с косми и се зае с преобличането. Лили дойде след малко и й помогна с ципа (беше трудно човек да си го закопчее дори с магия, тъй като беше на гърба и дори на огледалото едва ли щеше да успее). Огледалото от онзи ден все още си стоеше, тъй като на никого не пречеше, а освен това Джейн я беше домързяло да го разкара. Затова тя се приближи към него и се огледа. Беше направила някои промени по тоалета, основно му добави малки бронзови верижки и ципчета, гарнирани с малки китарки, а в комбинация с него щеше да носи едно старо кожено яке, което беше специално пребоядисано в синьо и излъскано за случая.
- Е, Лили, сами сме, та може да ми кажеш истината. Става ли за нещо този боклук?
- Като ви гледам така, си мисля че сте решила да впечатлявате някого. – подсмихна се Лили
- Може и така да е. – усмихна се Джейн, като неволно се сети за Сириус Блек – Смяташ ли, че ще проработи?
- Определено. – отговори Лили и направи жест с два палеца нагоре




След предекорирането Голямата зала беше станала неузнаваема. Тежки плюшени завеси се спускаха пред прозорците, завързани с бронзови вериги, паркета беше излъскан до блясък, сцената, дело на учителя по мъгълознание и Хагрид, беше просторна и висока, а масите бяха повече и по-малки, украсени със сините гирлянди с вериги. Малките китарки, изобретения на Джейн, пърхаха навсякъде и разнасяха различни мелодии, подобно на щурци.
Единствения проблем беше, че групата закъсняваше. Сигурно ги беше хванала някоя снежна буря, или пък преспи бяха затрупали релсите. Никой не знаеше какво точно е станало, бяха получили само кратка бележка, в която пишеше че ще дойдат по-късно и че имат трудности с пътуването, но ще ги преодолеят. Затова веселбата трябваше да започне без тях, а Джейн, тъй като се чувстваше лично отговорна за доставянето на групата, не смееше да влезе в залата, а сновеше между вратата й и гримьорната на Лили и момчетата, която беше на първия етаж, малко по-надолу по коридора от Голямата зала.
- Какво се чува, идват ли? – питаше за кой ли път Лили
- Още не са дошли. – отговаряше Джейн. – Нищо ново не мога да ти кажа. Не смея да им пратя сова, може птицата може да загуби в бурята. А пък и те писаха, че всичко е наред. Трябва да дойдат.
- Напълни ли се залата? – включи се и Август
- Почти всички са се събрали. Скоро ще почваме. Вие по-добре стойте тук, ще ви донеса нещо за ядене ако сте гладни.
- Нищо не ни се яде, само да почва този концерт. – обади се Джери, който въпреки че се смееше на Лили, сам започваше да страда от нерви
- Дано не ме окачат някъде да съхна. – тюхкаше се Джейн – Нали аз съм отговорна за доставянето на Орисниците.
- Спокойно, доцент Ъндед, никой никъде няма да ви окача.
- Ще ида да видя пак какво става.
И Джейн се изниза към Голямата зала, като се загръщаше пътьом с якето си. Във Входната зала си беше хладно, а тя беше тънко облечена и вече беше замръзнала.
Скоро в Залата се събраха ученици и учители и професор Дъмбълдор обяви началото на тържеството. Както се полага на честен ръководител (много рядко явление), той призна че основната група още не е пристигнала, но се работи по въпроса (все едно някой можеше да направи нещо) и предложи да започват да се веселят без тях. Тази идея получи бурна подкрепа и скоро в залата имаше храна и музика, а учениците, макар малко недоволни от липсата на изпълнители, се заеха да си изкарват весело и без тях.
След половин или един час, вече не знаеше колко дълго, Джейн усети студа, веещ право от входната врата, и без да се замисля много, както си беше ядосана, се развика:
- Кой идиот е ЗЯПНАЛ вратата! – и мигом се обърна кръгом
- Спи си, сестричке, няма да ти пречим повече. – каза приближаващия се към нея Карл и й се усмихна – Ама ти си замръзнала съвсем. – констатира, щом забеляза, че тя трепери от студа.
- Момчета, Карл, съжалявам, реших че не сте вие. Много тихо влязохте.
- И ти какво, да яхнем Харли Дейвидсън и на него ли да влезем искаш? – засмя се Майрън и също се приближи. Всички членове на групата изглеждаха леко зачервени и доста весели, въпреки пречките, които бяха срещнали по пътя. Явно бяха успели да ударят по едно по пътя насам.
- Хайде, идвайте, ще ви покажа гримьорната. – вече по-спокойно каза Джейн, засрамена до няма и къде от първоначалната си реакция. Докато ги водеше към помещението, което се намираше точно до гримьорната на Рейвънклоуци, разпита Карл какво точно е станало по пътя.
- Ами, в общи линии се издънихме с автобуса. Тръгнахме от Лондон за всеки случай по-рано, тихо беше времето, и нямаше проблеми. Но на 1/3 от пътя започнаха едни ветрове, виелица, автобуса се клати и се опитва да изхвърчи. Трагична история. Сова да пуснеш, ще фръкне и няма да се върне повече към земята. Пиърс приземи автобуса встрани от линията и изчакахме малко да утихне. После пратихме сова за Лондон да ни докарат вагон и чакахме два часа в буса. Там се почерпихме малко, докато чакахме, но те уверявам, че ще свирим както трябва.
- Няма нужда да ме уверяваш, свирила съм по-пияна от тебе. – вече в по-добро настроение се пошегува Джейн - Докато се държиш на краката си, значи можеш да свириш.
По-нататък като че ли всичко потръгна. “Магически вятър” излязоха на сцената и въпреки че няколко ученици се опитаха да хвърлят по някой зеленчук към сцената, в крайна сметка той винаги се превръщаше в цвете. Август страшно беше задобрял в магията Орхидеус.
През това време Джейн успя да намери “Денис Епълби”, за когото съвсем беше забравила и да му се извини, че не го е потърсила по-рано. Самия “Денис” обаче не скучаеше, а любопитно оглеждаше залата, ловеше китарки с ръце и отвреме-навреме се оглеждаше за кръщелника си, който никакъв не се виждаше.
- Е, Джейн, хубав тоалет имаш. Сега ли си го прави? – подкачи я той
- Съжалявам, но трябва да те разочаровам, Денис. – отговори преподавателката – Всъщност, чаках да пристигнат Орисниците, цял час бях във Входната зала.
- Ясно, ясно. – махна с ръка мъжът – Тъй и тъй си вече тук, мога ли да ти предложа питие? Или нещо за хапване?
И я поведе към една маса в близкия край на залата, отрупана с какво ли не.
- Чаша шампанско за мен, благодаря. – помоли Джейн, докато оглеждаше залата. – Струва ли ти се малко тесничко тук?
- Има нещо такова. Вие какво, цяла Англия ли сте поканили?
- Не съвсем, но като гледам тъй или иначе е дошла.
Двамата леко се засмяха.
- Не знам как да ти благодаря, Джейн, че ме покани на този концерт. Не мога да си спомня преди колко време съм бил сред толкова хора и на никого не му е пукало, че съм при тях.
- Спокойно, Денис, ще свикнеш. – отвърна му тя и леко чукна чашката си в неговата – А сега ще дойдеш ли да потанцуваме, а през това време ще ти покажа нещо, което съм сигурна че би искал да видиш.
Двамата елегантно оставиха чашите си на масата и се насочиха към дансинга. Джейн неспокойно се загледа през рамо към отдалечаващата се маса. Искаше някак да защити чашата си от желаещи да я отровят, но щеше да е твърде очевидно за някои. Пък и професор Дъмбълдор я беше уверил, че е направил такива защитни заклинания на храната и напитките, че никой не би успял да пусне нещо в тях и то да остане незабелязано.
Тя поведе в танца и незабележимо заведе кавалера си до тримата човека, които вероятно го интересуваха най-много в цялата зала. Двете момчета и момичето седяха на една маса и си говореха нещо, докато опитваха специалните ястия.
- Това са Хари, Роналд и Хърмаяни, Денис. – каза тя с престорено равен тон и скришом му намигна – След танца ще отида при тях, ще им кажа за тебе и ще ти ги представя.
Той само се усмихна в отговор и продължи да танцува. След края на мелодията, двамата се поклониха един на друг и Джейн отиде при учениците.
- Здрасти, Роналд, здравейте Хари и Хърмаяни. – поздрави тя
Роналд и се усмихна леко, а другите се погледнаха учудено, питайки се какво ли иска от тях учителката им.
- Хари, искам да ти представя твоя кръстник, който те чака ей там. Наричай го Денис Епълби, дори да ти се прииска да използваш някое друго име.
Дали заради любопитството си, или по друга причина, трите деца я последваха. Денис отметна русия си перчем и се загледа в очилатото момче.
- Здрасти, Хари. – каза той – Не ме ли помниш? Аз съм твоят любим кръстник, който ти подари “Светкавицата”.
Джейн се оттегли и ги остави да се разберат, като все пак поглеждаше към тях отвреме-навреме. След малко се чу един доста силен и доста изненадан вик “Сириус!” и тя поклати глава. Момчето си беше просто клиника.
Тъкмо когато отиваше да си вземе чашата и някакъв ордьовър от масата, Джейн се натъкна на Антъни, един от малкото ученици от Слидерин, които я харесваха независимо от мнението на професор Снейп за нея.
- Здрасти, Антъни. Какво те носи насам?
- Здравейте, професор Ъндед. Чудех се, дали бихте потанцували с мен?
Джейн, на която вече беше омръзнало да поправя учениците, които я наричаха “професор”, само кимна, тъй като в момента беше заета да дъвче някаква скарида, оказала се доста голямо предизвикателство за нея. Когато накрая отиде да потанцува с момчето, тя сама се поздрави че е намерила такива чудесни ученици-музиканти, които се бяха харесали доста бързо на цялото училище. Антъни изрази мнението й на глас, като каза че според него свирели доста вълшебно и после дълго гледа към сцената. Докрая на песента не каза нищо повече и се наложи Джейн изрично да го попита дали може да му е полезна с нещо. Той отговори, че би се радвал по някое време, след като спрат да свирят, Лили да не е наобиколена от толкова много музиканти, за да може да я покани да потанцуват. Тя обеща нужното съдействие и остави момчето да се прехласва на спокойствие по русата китаристка, като използва случая да навакса с яденето. Групата свири общо около половин час, през което време повече никой не закачи Джейн. Явно нямаше толкова желаещи да танцуват с нея. По някое време към нея се присъединиха професор Макгонагъл и професор Спраут, тъй като другите преподавателки бяха заети да танцуват с гостите. Трите започнаха да си говорят за какво ли не, спираха само да ръкопляскат на групата. По-скоро двете професорки говореха, а Джейн се държеше все едно ги слуша, докато очите й бяха все в сцената. След като последната песен беше свършила и учениците се готвеха да слязат от сцената, Лили се доближи до микрофона и обяви високо:
- А сега със съдействието на нашите любими преподаватели и най-вече на доцент Джейн Ъндед, ви представяме групата, с която всички сме израстнали и с която аз и моите колеги се гордеем да свирим на една сцена, Орисниците!
Всички заръкопляскаха, а някои от най-близо стоящите се обърнаха към Джейн да я огледат. В този момент тя не се радваше съвсем на тази публичност, но се усмихна учтиво в отговор. Орисниците излязоха на сцената.
Тя обаче нямаше време да ги огледа, а се извърна тревожно при вида на ядосаната до крайност Нимфадора Тонкс, която се приближаваше към нея.
- Идваш с мен! – изключително сдържано каза тя и помъкна Джейн извън вратите на залата
- Какво си въобразяваш, като позволяваш на тия твои ученици да крещят името ти високо пред всички?! – започна Дора Тонкс без предисловие – Не знаеш ли какви хора са поканени тук? Не знаеш ли, че си набелязана?
- Спокойно, Дора. – усмихна й се насреща Джейн, особено докато произнасяше името, което другата очевидно не харесваше – Всичко това ми е добре известно и изобщо не съм ги карала да ме разнасят из цялата зала. Колкото до гостите, професор Дъмбълдор ги е проверил и смятам че ако не друго, поне няма голяма група диверсанти, а отделни индивиди винаги се промъкват. Хайде, ела да си довършим празника, след което може да обсъдим как да се държа по-подходящо занапред.
Нимфадора диша тежко още известно време, след което реши че няма за какво да вика повече и каза, вече с доста по-нормален тон:
- Добре, нека да влизаме тогава. Ще дойдеш ли с мен, че съм тук на среща с Ремус? Разбираш ли, много му се искаше да види учениците си, а пък аз имах покана и го извиках да дойде с мен. – вече успокоена, Дора се усмихна – Добре че не взе и братовчед ми, толкова му се искаше. Но решихме, че ще е прекалено рисковано за него.
Купона беше се разгорещил съвсем, учениците пееха, танцуваха. Лили и момчетата също се забавляваха, още облечени с дрехите, с които се бяха качили на сцената, и учителката им отиде да ги поздрави за успеха им. Момчетата я поканиха да потанцува и с тях, а по едно време Джейн успя да отвлече вниманието и на четиримата, за да може Антъни да покани Лили.
Орисниците ги забавляваха около час и нещо, след което и те слязоха от сцената с бурни аплодисменти. След като прекараха известно време в гримьорната си, те се присъединиха към тържеството на специалната маса, отделена за тях. Джейн и професор Макгонагъл следяха да не им досаждат много – край масата се тълпяха желаещи за автографи или снимки с групата, някои дори поискаха автограф и от седналата на същата маса подграваща група, за тяхна най-голяма радост.
Докато се оглеждаше из залата, Джейн забеляза Ремус и Денис, които жестикулираха в далечния край на залата, явно неспособни да изкажат разногласията си докрай на глас. Дора стоеше до тях със скръстени ръце и гледаше все едно иска да прокълне братовчед си с поглед. “Е, сега я вапцахме”, помисли си Джейн и тръгна натам. По пътя помоли Аврора Синистра да се заеме с нейната роля на “бодигард”, т.е. да наглежда групите и учениците. Аврора прие с ентусиазъм и това накара Джейн да се чувства съвсем мъничко по-добре. Това чувство обаче се изпари в момента, в който се срещна за втори път за тази вечер с приятелката си Дора.
- Какъв ви е проблема? – попита Джейн, като застана до Денис и измери с поглед Дора и Ремус
- Проблема ли? Моят скъп първи братовчед е решил, че опасността, която го грози, е изчезнала магически тази вечер и поради тази причина той може да дойде тук и да се забавлява. Не мога да си представя обаче откъде си е набавил отварата, след като не излиза от къщи. Да знаеш нещо по въпроса?
- Естествено, че знам. – отговори Джейн – Аз му дадох отварата, както и поканата. Човека имаше нужда да излезе. Освен това мисля, че трябва да го пускате отвреме-навреме да излиза, за да се разтоварва.
- А ако го открият? Знаеш ли колко хора от Министерството има тук? Изобщо не е безопасно, както и навсякъде другаде извън сигурната защита на къщата му.
Докато Дора се пенеше, Ремус Лупин мълчеше благоразумно, а Денис Епълби гледаше виновно в земята.
- Виж, Тонкс, - най-накрая се обади той – нищо лошо не съм направил. Исках да се събера с компания, да се видя с Хари. Даже не съм пил много. Само чашка шампанско. И за твое успокоение, ще ти кажа, че през 365-те дни на следващата година ще сънувам тази вечер, заспал в собственото си легло. Когато не съм зает да сънувам кошмари, де.
Тримата спориха още известно време. Тонкс заплаши да уведоми директора, тъй като братовчед й не я вземал насериозно, но двамата мъже изтъкнаха че той така или иначе ще разбере, само че няма да е тази вечер. Накрая Дора Тонкс май се измори, защото престана да ги упреква. Ремус Лупин заяви че е особено недоволен и от Джейн, и от приятеля си, и че се надява това да не се повтаря повече. Дора успя да склони братовчед си да си тръгват, като заяви че ще го изпрати до тях и изобщо не приема възражения. Скоро след това четиримата си взеха довиждане и с Тонкс начело, гостите се отправиха към изхода.
Някъде към единайсет часа купона полека започна да се поразтурва. Учениците, уморени и доволни, си тръгваха от Голямата зала сами, по двойки и на групички.
Най-накрая останаха основно двете групи и доста малко безцелно мотаещи се след купона ученици. Лили си приказваше с Карл относно техниките за свирене на китара (вече на градус, Карл дори извика към Джейн, че това била неговата “отдавна загубена сестра-близначка”), а останалите обсъждаха други неща. Орисниците никак не бяха високомерни и се радваха да си поприказват със своите по-млади колеги от “Магически вятър”. В един момент, когато Лили отиде да си поприказва с Антъни, Карл тихо се приближи към Джейн и й каза усмихнато:
- Знаеш ли, оказа се че ще се развеждам.
- Каквоо? – беше искрената й реакция – Но вие толкова се обичате с жена ти. И аз я харесвам.
- Да, обаче аз не я харесвам вече, тъй като се опитва да се добере до паричките ми. Няма да я огрее, де. Обаче това прави празниците доста скапани за мен.
- И чака досега, за да ми кажеш?
- Ей, аз самия разбрах преди два дни. Та се чудех, дали може да питаш този ваш симпатичен директор дали ще има нещо против да се помотая из замъка в следващите да кажем три дни?
- Честно казано, не знам, Карл. Защо не идеш при семейството си?
- Моля ти се, семейство! – извика Карл с отвращение, при което почти всички присъстващи се обърнаха да видят какво става, след което продължи по-тихо – Всички са на нейна страна, представи си. И отказват да повярват, че ми иска само парите. Моля ти се, Джейни, като на приятелче ти се моля. Не ме оставяй да превъртя точно по Коледа. Моля ти се, нека да се помотая малко с тебе, изобщо няма да ти преча.
- Добре, добре. – предаде се Джейн, въпреки че не й беше съвсем до него – Още утре ще попитам директора.

Много ми харесва историята ти и се надявам да я продължиш

Аз се завърнах.
Радвам се, че фенфикшъна ти е харесал, ev177. Пускам следващата глава, дано и тя да ти хареса.

Освен това искам да похваля шефчетата на форума - много хубаво се форматира тук. Нови редове, център, болд, италик, има всичко. И не ме прави на маймуняк, когато искам да вкарам някъде празен ред. За разлика от блога ми, където се боря с тия неща като прасе с тиква.






Беше деня преди Коледа и Джейн Ъндед седеше в стаята си с котката и Карл, който й разказваше случки от минали турнета. Съмненията й се бяха сбъднали – професор Дъмбълдор на драго сърце се съгласи да подслони Карл за празниците в продължение на колкото време желае, докато Джейн се чудеше какво щеше да го прави. Не можеше да каже, че присъствието му й е съвсем неприятно, но й се искаше да си почине доколкото може, сама, от учебните занятия. От своя страна обаче, китариста на Орисниците й се беше лепнал като гербова марка и, въпреки че си имаше стая, изобщо не се застояваше в нея. Може би един от малкото плюсове от създалото се положение беше, че професор Снейп се ядосваше изключително много от присъствието му, което страшно забавляваше Карл и Джейн.

Лили и момчетата си бяха заминали на следващия ден след концерта, но Карл им беше обещал, че ще ги препоръча тук-таме и може някой път пак да свирят заедно на една сцена.

- Ще свирим, значи, заедно с Таласъмите, на една сцена в Манчестър. Обаче техния вокал никакъв го няма. Пращахме му сова, търсихме го при гаджето му, нищо. Останаха два часа до концерта и започнахме да се притесняваме. Накрая тръгнахме да го търсим навън. Знаехме в коя кръчма обича да ходи и отидохме първо там. Разпитахме бармана и клиентите, но никой не го беше виждал този ден. Накрая излязохме на улицата и от отчаяние започнахме да разпитване всеки срещнат минувач дали не е виждал един загубен музикант. Можеш ли да се сетиш къде го намерихме накрая? Беше заспал до една кофа за боклук, завит с вестници. Като го събудихме, беше още махмурлия, никак не му хареса. Оказа се, че предната вечер, като се прибирал от бара, решил да се магипортира право вкъщи, обаче не му стигнали силите и вместо това се магипортирал до кофите за боклук в дъното на улицата.

- А аз разправях ли ти за случая когато нашия Мак взе котката ми за летекод и искаше да се прибира с нея в Шотландия?

- Не, разкажи.

Джейн започна да разказва, но в този момент се потропа на вратата. Беше професор Макгонагъл, очевидно не в най-добро разположение на духа, която я извести, че директора искал да се срещне с нея в Голямата зала.

- А, Джейн. – зарадва се директора щом я видя да влиза – Как си, как е нашия гост? Надявам се, че се грижиш добре за него.

Тя побърза да отговори, че Карл е съвсем добре, докато професор Макгонагъл се отдалечаваше към другия край на масата, а професор Снейп изсумтя недоволно.

Професор Дъмбълдор, без да си прави труда да забелязва реакциите на подчинените си, й посочи да седне до него.

- Домашните духчета имаха проблеми в разлепянето на някои от украсите от снощи. Ще им помогнеш ли да ги махнат?

- Разбира се, професоре. – отговори тя, докато се чудеше за това ли трябваше да слиза в Голямата зала толкова спешно.

Директора я погледна, крайно любопитно, и допълни шепнешком:

- Ще имам задача за теб тия дни, още не ми е известна точната дата. Ти обаче бъди готова да заминеш веднага, щом ти кажа. Освен това си приготви топли и непромокаеми дрехи, ще ти трябват.

Джейн само кимна в отговор. И, тъй като обяда наближаваше, отиде да доведе Карл от стаята си за него.



Коледа отмина, без да се случи нищо особено. Карл се заседя повече от очакваните три дни, но Джейн не се разсърди. Беше започнала да свиква с него, а и той я развеселяваше по всяко време, което й действаше добре. Започна да се чуди дали няма да прекара и Нова година при нея, но той каза, че имали ангажимент да свирят на някакъв голям купон в Лондон и два дни преди това си замина.

Партито по случай Нова Година беше в намален състав – някои от преподавателите като Септима Вектор и Сибила Трелони не дойдоха изобщо. Първата беше решила да се събере в Лондон с приятели, а втората успя да се скара отново с професор Макгонагъл два дни преди трийсет и първи, затова сега стоеше в кулата си, вероятно зяпайки в кристалното кълбо за бъдещи нещастия, които да сполетят Минерва Макгонагъл, и се цупеше.

В сравнение с големия концерт за Коледа, сега преподавателите и няколкото останали ученици, между които Хари Потър и приятелчето му Рон, се събраха около една неголяма маса и като си пийваха бирен шейк и огнено уиски за сгряване, приказваха тихичко.

Роналд, който в крайна сметка беше останал доволен от празненството, седеше точно до Джейн и ентусиазирано й разказваше за бала, докато Потър четеше някаква книжка по куидич от другата му страна.

- Всички в Грифиндор сме Ви много благодарни за добрата организация на бала, професоре. – разпалено каза Рон, а Потър до него изсумтя. – Не обръщайте внимание на Хари, беше много вкиснат задето дамата му го заряза по средата на бала заради Драко Малфой.

Последните думи бяха по-скоро прошепнати, за да не чуе Потър и Джейн кимна разбиращо.

- Можеше групите да започнат да свирят по-рано. – хладно заяви Потър между две страници на четивото си

Лека усмивка се появи на лицето на професор Снейп, но след това бързо угасна. Изглежда водеше жестока вътрешна борба, за да определи кого мрази повече – нея или Хари.

Джейн реши да си замълчи. Вярно, можеше да обясни на хлапето как цялата учителска колегия се е измъчила, докато изпълнят изискванията им, как после автобуса е затънал в снега и се е наложило да пращат влак от Лондон… Но нямаше смисъл, основно защото първо нищо от това нямаше да влезе в главата му, и второ, нямаше никакво намерение да се проявява като обидена пуберка.

Рон също се направи, че не е забелязал какво е казал приятеля му, въпреки че смяташе да го насоли по-късно. Поне той не беше забравил, че освен че се беше нагърбила с организацията на бала, преподавателката им доведе и Сириус, когото не бяха виждали от началото на учебната година.

- Трябва да Ви дам да върнете костюма на Джералд. – каза най-сетне той

- Джери каза да си го запазиш. Цитирам “Нека поне да свърши някаква работа тоя костюм.”

- Ами, благодаря тогава. Аз ще му благодаря и лично, като се върне.

Разговора им беше прекъснат от една сова, която влетя в Голямата зала и се опита да кацне върху бокала на Джейн. Преподавателката обаче бързо го дръпна и совата кацна върху освободилото се пространство. Очевидно беше за нея, така че тя взе бележката, завързана за крачето й и се зае да чете. Текста беше надраскан набързо и беше почти нечетлив, явно подателя беше бързал.


Здрасти, Джейн,

току-що свършихме с концерта, още ми бучат ушите. За сметка на това ги размазахме. Организаторите търсят музиканти за концерт в края на януари и си позволих да препоръчам твоите хора. Искат да се срещнат с теб, тъй като споменах, че ти си им като мениджър. Драсни отговор дали сте съгласни с участието и аз ще ти пиша къде и кога ще се срещнеш с техния човек.
Карл”


Всички се обърнаха с любопитство към Джейн и тя побърза да обясни:

- Канят “Магически вятър” на участие. Още не знам подробностите.

Няколко човека изказаха поздравленията си, а Аврора Синистра попита дали ще може да присъства на концерта.

Скоро разговорите продължиха на други теми, в които Джейн не се стремеше да има участие. Вместо това си мислеше как точно да отиде на срещата с тези организатори и дали няма да е добре да си вземе някой за придружител. Разбира се, първо щеше да прати писма на групата, за да ги пита дали са съгласни да участват, макар че беше почти сигурно че ще искат. Всичко това обаче можеше да почака до утре.

Изчакаха да стане дванайсет, след което отвориха шампанското и се чукнаха за здраве. Новата година беше дошла.



В четвъртък, на втори януари беше дошло време на дамския клуб да се събере отново. Джейн беше в добро настроение и се радваше, че пак щяха да поиграят карти с колежките, докато обсъждат предстоящия учебен срок. След като погали Мъри, си взе халата и забърза към банята.

Когато пристигна там, обаче установи че останалите жени я гледат накриво, сякаш я измерват с поглед. Липсваше само Аврора Синистра, която имаше навика да закъснява също като нея.

- Здравейте – каза Джейн, като се опитваше да гледа приветливо, – какво ще играем днес?

Израженията им подсказваха, че не смятат да играят каквото и да било с нея, но тя все пак трябваше да опита. Те обаче не отговориха нищо и тя се принуди да ползва легалимантия, за да разбере какъв им е проблема. Какъв беше шока й, когато най-сетне проумя.

- Ела с мен, Джейн, момичетата искат да ги предадат нещо. – гласа на Минерва беше делови, но лесно можеше да се разбере, че съвсем не е толкова спокойна, на колкото се правеше. На езика на Джейн беше да я попита защо не й го кажат сами, но и това беше безсмислено. Те не желаеха да разговарят с нея.

Остави се професор Макгонагъл да я заведе до една ниша в дъното на банята, след което двете се настаниха на затоплената с магия мраморна пейка под един от големите прозорци.

- Виж, Джейн, – започна професор Макгонагъл – другите момичета са притеснени. От теб.

- Мога ли да попитам какво толкова съм направила?

- Не им харесва, задето доведе в замъка мъж. Без дори да ни питаш.

- Минерва, не съм го довела аз. Той поиска да остане, има семейни проблеми. Не можах да му откажа.

- Няма нужда да ми обясняваш. Решила съм да запазя строг неутралитет по този въпрос и смятам, че и твоите, и техните причини са си само ваша работа. Но да доведеш гаджето си…

- Не ми е гадже.

- Тогава любовник.

- Няма да отричам.

- Да го натрапиш, без да ни питаш. На тях не им харесва.

Кръвта на Джейн вече кипеше, но тя се стараеше да не го издава. Чертите й станаха по-остри, дъха й – накъсан, но не каза нищо. Как си позволяваха да й казват какво може да прави и какво – не? Каква беше тази арогантност, която я следеше толкова отблизо и беше готова да я отхвърли заради първата грешка? Вярно казваше професор Дъмбълдор, тази длъжност беше прокълната. И Джейн едва ли щеше да изкара на нея повече от година, и то заради най-глупавата причина – неразбирателство с колегите. Усети как всичките й планове за спокоен живот в замъка се срутват, но стисна устни и си помисли “нищо, ще направя други”.

- Съжалявам, Минерва. – каза най-накрая с почти спокоен тон – Нямах представа, че гостуването на Карл може да притесни някого. Ще се извиня, ако трябва.

- Няма нужда от извинения. Сигурна съм, че скоро ще го забравят и ще те приемат пак. Просто не прави повече така.

Джейн тъкмо събираше останалото си спокойствие, за да отговори, че ще се постарае да следва изискванията им, когато от другия край на банята се чуха гласове.

- Къде е Джейн? – питаше Аврора другите две жени. Те смотаха нещо в отговор, след което тя им се развика. – Ах вие, дърти моми такива! Значи наистина сте й го казали! По-голямо лицемерие от вашето скоро не бях срещала. Не стига че жената ви организира концерт, покани Орисниците…

- Можехме да ги поканим и без нея.

- Искаш да кажеш, че можеше професор Дъмбълдор да ги покани, Помона. Двете с Минерва си счупиха краката да тичат подир тях. А сега не можете да преглътнете една съвсем малка задявка с китариста им.

Другите две скоро изгубиха търпение и също започнаха да викат. Джейн и Минерва се спогледаха, след което Минерва тръгна да става от пейката.

- Трябва да отида да го помиря. – каза на Джейн

- По-добре иди. – съгласи се тя

Със строгия си тон професор Макгонагъл успя да предотврати караницата между трите жени. Джейн чуваше как се надвикват с нея в началото и как изведнъж загубиха желание да спорят повече, щом им каза, че се държат като учениците си. След малко Аврора дойде при нея, все още много ядосана.

- Значи старите моми наистина решиха да ти четат морал? – каза тя, но вече по-тихо, защото не искаше да започва нов скандал

- Да, преди малко изпратиха Минерва да ме уведоми за мнението им.

- Ама че студ е тука, дай да се натопим във ваната и пак ще говорим.

Двете напълниха една доста широчка вана, която обаче отстъпваше по размер на басейнчето в основното помещение и като се натопиха до шията, продължиха разговора.

- Моя съвет е да не им обръщаш повече внимание. След една определена възраст мозъка на самотните жени се изкривява и започват да мислят по друг начин. Намразват мъжете и не могат да понесат ако някоя тяхна приятелка не е като тях, както е в твоя случай. Поне се надявам, че аз все още съм далеч от техния начин на мислене. – тук Аврора леко въздъхна – За да си нямаш повече проблеми с тях, по-добре си уреждай срещите дискретно. Не могат да осъждат това, което не им е известно.

- Права си, Аврора. Май наистина ще трябва да внимавам повече занапред. – настроението на Джейн все още беше вкиснато, но думите на Аврора я успокояваха поне малко – А може ли да те попитам какъв беше този скандал, който им дръпна?

- А, скандала ли. Не казвай на никого. Моят италиански произход, който се опитвам да укротя от двайсетте години откак съм тук, за пореден път взема връх над мен. Гледай да не споменеш пред другите, те си мислят, че съм коренячка. По-точно легендата ми е, че съм от южните острови. Трябваше някак да обясня странното си поведение.

Това развесели Джейн, която дори се засмя леко, преди да попита:

- А откъде си все пак?

- Сицилия.

- Да, южен остров е, не може да се отрече. – учителките се разсмяха – Аз пък съм от Рейвъндейл, от което по-забутано село трудно ще намериш.

- Чух вече слуха за кмета ви, пияницата.

- То да беше само кмета…

Двете продължиха в този дух, докато настроението им започна да се оправя. Другите отдавна си бяха тръгнали, когато и те решиха да си ходят.

По-късно същия ден Джейн беше поканена на гости у Сириус заедно с Дора Тонкс и Ремус Лупин за закъсняло празнуване на Нова година. Тъй като нямаше много нови дрехи, реши да облече роклята си от бала. Отгоре наметна най-плътната си зимна мантия и като си доизсуши косата с магия, забърза към изхода на замъка. Беше обещала да купи шампанско и бирен шейк, затова най-напред мина през Хогсмийд, където се сдоби с нужните питиета от Трите Метли. Магипортира се направо в Лондон, където времето за кой ли пореден път се беше разкиснало и снега се топеше.

Къщата на Сириус беше окичена с коледни лампички, все едно някой можеше да ги види, ако не знаеше за нея. Джейн се почуди чия ли е идеята, със сигурност не беше на домакина, тъй като той пет пари не даваше за къщата си и това как изглежда. Сигурно беше на Дора, жените обикновено имат влечение към разкрасяването на поначало грозни постройки като тази, и младата аврорка едва ли правеше изключение.

Джейн потропа на входната врата и след малко й отвори самата Дора, с островърха хартиена шапка, нахлупена на главата. Отвътре се чуваше един от албумите на Орисниците и миришеше на пудинг.

- Честита Нова година, Джейн! – поздрави Дора и прегърна приятелката си

- Честита да е! – отговори й тя

- Влизай, влизай, разполагай се. Момчетата нещо готвят, не искат да ме пуснат в кухнята. Затова ти предлагам да пием по едно уиски, докато ги чакаме.

- Ако искаш, донесох шампанско и бирен шейк, може да отворим тях. Че ако почнем вечерта с уиски, ще я завършим под масата.

- Мисля че си права. Да пием тогава по бирен шейк. Момчета, Джейн е тук! – провикна се тя и получи отговор в стил “Супер, обаче сме заети”. – Какво толкова правят там, не мога да разбера.

Джейн отвори бутилката и наля на двете по чаша. Вдигнаха тост и отпиха. Наистина, бирения шейк беше добро средство за затопляне след дългото мотаене по студа в заснежения Хогсмийд. Скоро пристигнаха и двете момчета, като Ремус Лупин целуна Дора по бузата. Явно отношенията им се развиваха. Сириус пък се здрависа с Джейн и я поздрави с добре дошла. Честитиха си Новата година, след което Джейн мълчаливо наля и на тях по бирен шейк за наздравица.

Вечерта продължи с музика и танци. По някое време Сириус изтича до кухнята с викове “Забравихме я! Край, вечерята изгоря!”, но след като се върна, успокои останалите, че има съвсем малко загоряло по краищата. Двамата мъже я донесоха от кухнята и строго пазената тайна се оказа печена пуйка. Тъй като всички бяха изгладнели, се нахвърлиха веднага на храната, която се оказа доста вкусна. Похвалите не закъсняха и двамата готвачи щяха да се пръснат от гордост.

По някое време разговора се завъртя около концерта. Ремус и Дора вече бяха простили малкия номер на приятелите си да вмъкнат Сириус под чужда самоличност и дори си признаха, че се радват, задето най-накрая е успял да излезе и да се позабавлява извън къщи.

Когато всички бяха порядъчно подпийнали, решиха да споделят най-новите вицове, които са чули за магьосническия свят и професор Дъмбълдор конкретно. Джейн дори се съгласи да пуснат един от записите на нейната група, които не обичаше да слуша заради носталгията, която й навяваха. Вдигаха наздравици, гърмяха конфети и фойерверки. Най-накрая решиха да поразтребят и да си лягат, но след като счупиха няколко чаши, се отказаха от разтребването.

Беше късно след полунощ, когато двете жени се събудиха от ритмично потропване по прозореца.

- Какво става? – промърмори Джейн и се опита да скрие главата си под възглавницата.

- Някаква сова. – чу гласа на аврорката, приглушен от възглавницата. Чуха се стъпки по пода, от които се огъваха гредите на къщата, след това изскърцване на панти. Джейн се обърна с гръб към стената, сложи си очилата и се опита да види нещо на светлината от уличните лампи. Дора тъкмо разкъсваше плика, а совата разпери криле и отлетя навън. От прозореца влизаше хладен и влажен въздух, който малко проясни главата на Джейн, която още беше замаяна от алкохола.

- Какво пише? – успя най-накрая да каже тя

- От професор Дъмбълдор е. – гласа на Тонкс все още беше леко завален – Вика ни по спешност.

- Всички?

- Не, само мен и Ремус.

Дора хвърли писмото в камината и започна непохватно да си навлича мантията.

- Искаш ли да ти помогна? – предложи услугите си Джейн, въпреки че се съмняваше, че ще се справи кой знае колко по-добре от нея.

- Не, аз ще се оправя. Сега ще трябва и да изтрезнявам с магия. Ти знаеш колко е неприятно.

Джейн само кимна и се свлече обратно в леглото си. Колкото и пиян да беше човек, беше къде-къде по-добре да си изтрезнява на спокойствие, отколкото с магия. Поне имаше време на разположение, през което да се мъчи, докато заклинанието му изкарваше всичко през носа за няколко секунди и после човек се чувстваше, все едно са го хвърлили в реката.

Заклинанието се чу отчетливо в нощната тишина, след което единствения звук беше как Дора се обърна няколко пъти върху съседното легло. После стана, затвори прозореца и тръгна към вратата.

- Отивам да събудя Ремус и после излизаме. – заяви с дрезгав глас и Джейн й помаха за довиждане. Вратата се отвори, и след това затвори. Можеше да се чуе от съседната стая как Дора буди Лупин, после магията за изтрезняване, след което двамата шумно напуснаха къщата.

Учителката се опита да се обърне към стената и да заспи отново, но не успя, тъй като в стаята със залитане влезе Сириус.

- Рекох че така или иначе няма да мога да заспя пак. – каза той и се тръшна в края на леглото на Джейн – И реших да видя какво правиш ти.

- Опитвам се да заспя. – отговори тя и се завъртя с лице към него

- Няма ли и ти да имаш някоя задача скоро?

- Сигурно. Само че не знам кога. Разбра ли какво е станало?

- Нищо не ми казаха. На мен никога нищо не ми казват. Нали и така съм опасен за Ордена със самото си съществуване. Какво оставаше да знам нещо.

- Моля ти се, не приказвай така. Боли ме главата, а ти не ми помагаш да се чувствам по-добре.

- Извинявай, няма да те занимавам с моите проблеми. Съжалявам за главата ти. Май не трябваше да ти наливам толкова. Ето какво ще направим – Сириус се изправи, залитайки – ще ти донеса чаша вода, след това ще отворя прозореца и ще се завием с одеялото. Ще видиш, че ще ти стане по-добре.

Джейн само въздъхна мълчаливо. Сигурно скоро щеше да й се наложи и на нея да излезе от къщи посреднощ, за да върши задачите на директора. Отсега нататък трябваше да внимава и с пиенето, за да може да тръгне бързо и без да се мотае…

Сириус пристигна с водата и след кратка борба с дръжката на старинния прозорец, успя да го отвори. Тя се дръпна към стената, за да му направи място. Известно време двамата лежаха неподвижно, после Сириус се обърна към нея и попита загрижено:

- Как ти е главата сега?

- Все още зле.

Той се наведе да я целуне по челото и я прегърна през рамото.

- А сега?

„Сега крещи и ме псува, мен и целия погълнат алкохол”.

- Сириус, остави ме.

- Защо, не ме ли харесваш?

- Харесвам те. Но нямам намерение да започвам нещо, което няма да мога да довърша.

- Слушай, да не ви в това ваше училище да ви карат да полагате обет за целомъдрие? Не? Тогава какъв ти е проблема?

Това вече я ядоса.

- Проблема е, че не мога. Не искам да започвам връзка точно сега, когато магьосническия свят е пред война.

- Това са пълни глупости и ти го знаеш. Ако наистина ме искаше, нямаше да има нужда да измисляш такива оправдания.

- Не ме притискай. Най-много от всичко мразя да ме притискат. Ще направя както аз реша, когато аз реша. И ако ти държиш на мен, ще ме оставиш да реша на спокойствие.

Сириус непохватно се изправи, като междувременно отмяташе завивките, които му се пречкаха.

- Тогава, милейди, ви оставям на собствената ви съвест и алкохолно опиянение. – наклони се в пародия на поклон и излезе от стаята.

Много е увлекателно и е някакъв начин любимата история да не свършва и да не се повтаря до изчерпване. Ще следя с интерес развитието. Поздравления!

Kleo написа:

Много е увлекателно и е някакъв начин любимата история да не свършва и да не се повтаря до изчерпване. Ще следя с интерес развитието. Поздравления!

А сега критиката:
На едно място използваш думата мирише,за да покажеш положително натоварени емоции у героинята, предизвикани от Снейп. Изучавала съм семантика и ще те посъветвам да използваш нюансите на думите. За да изразиш положителни усещания е добре да кажеш ухае, защото мирише изрязява неутралност или отрицателни асоциации.
Не използвай и изрази като „главата му е болница„ - имаш подобни, но трябва пак да чета всичко, за да ги цитирам. Те са от модерния младежки жаргон, не се вързват добре с атмосферата и снижават нивото на написаното. Ако преведеш историята на английски и я прочете чужденец, тези изрази ще му „висят„. А при „висшия пилотаж„ в писането това е недопустимо. Препоръките ми са съвсем дружелюбни и продиктувани от желанието като те чета само да се наслаждавам, нищо написано от теб да не дразни.
Доскоро, надявам се.

Мерси за коментарите. Наистина, Клео, имаш право да ме критикуваш за избора ми на думи. Аз съм възпитаник на МГ и думите тук-таме ми бягат. Това обаче не е най-големия проблем на тази ми драсканица. Проблема е, че темпото в началото се бави, а после ще почне да препуска и ми мирише , че ще трябва да го преработвам.
Ако забележиш още нещо, ще се радвам да го споделиш.